Премини към съдържанието

ЛЕШОЯДИТЕ

 

Въртеше се  в  леглото и не можеше да заспи. Събуди я писък на птица. Отвори прозореца и се загледа в далечината, там, където двете планини се докосваха. Виждаше лешояди, същите тези грабливи птици от сънищата и. Започна пак познатата болка в главата. Трябваше да си легне,  да си наложи да заспи, колкото и невъзможно да беше това. Не можеше да живее така, с тази мисъл, че беше употребена. Сама си беше виновна. Не обвиняваше никой, но сега болеше, много болеше. Не правеше нещо по различно от другите, но беше различна. Малко хора я разбираха, още по малко хора я обичаха. Откъде това настървение, тази хищност на някои към нея. Искаха да я схрускат, но първо да я обезкостят. Какво нещо е живота, малко по малко откъсваха всеки ден нещо от нея. Убиваха я. А беше красива, добра. Искаше да живее, като всички спокойно,  да бъде обичана. Обичаше хората и си мислеше, че са длъжни да и отвърнат със същото. Но не става. Не знаеше, че човекът е най хищното животно и не само когато поиска. Отвсякъде я дърпаха, искаха нещо, сякаш беше длъжна на всички да дава, но на нея никой нищо не даваше. Завист ли беше това, не знаеше, но явно някакъв вид егоизъм показваха всички тези хора , с които се срещаше. В момента, в който я видеха и общуваха с нея някакъв страх, паника ги обземаше. Страх, че ето какво съм аз, но виж нея.....Оле, трябва да направя нещо -аз да стане тя. Добрите пък си мислеха, че е красива и сама ще се оправи, но....Тя беше просто човек, имаше сърчице, което се задъхваше и търсеше спасение в природата, в Бога. Вярваше, но ...ах, тези лешояди! Те искаха нейната плът, точно нейната -изгладнели и ненаситни. Много са, няма смисъл да ги брои.Те се размножаваха и всички я гонеха дори в съня. Беше открита, не се глезеше и говореше всичко каквото мислеше -пред всички. С това помагаше на лошите хора, а на нея си вредеше. Не го съзнаваше. Молеше се на Бога да я спаси. Плачеше, както и сега. Не можеше да заспи. Беше длъжна на всички. И тя не знаеше с какво. От никой не получаваше нищо, всичко постигаше сама с цената на много жертви. Годините летяха, променяше се, но това беше неизбежно. С всички хора е така, дори с животните. Не можеше да спре хода на времето, а го искаше. Тъй много го искаше. Усети хлад и тежест в гърдите си. О, не, не можеше да заспи. Не искаше хапчета, нямаше смисъл от тях. Те само временно оправяха нещата. Беше два часа след полунощ. Направи си чай и се загледа навън. Нещо я влечеше, там далече зад тези планини. Трябваше да замине, да се махне ако не изобщо поне за определено време. Ах, ако можеше да започне всичко отначало - с ново име...всичко ново. Беше твърде млада и имаше право на това, имаше предимството. Събра багажа си и зачака утрото свита на леглото, загледана в нищото.
Пътят се виеше между хълмовете и навлизаше все по навътре в планината. Всъщност не знаеше коя е тази планина. Беше толкова боса по география. Като ученичка разказвателните предмети винаги са я отегчавали. Трябваше просто да зубри. Толкова и хвана ред. Но излезна, че и с точните науки не се справи. Правеше си едни сметки за живота, а излезнаха други. Така е трябвало да се случи.
Колата се задъхваше по земния път, който пое. Измъчваше нея и себе си, но трябваше да намери тази къща. И я видя най после, сгушена в шубраците до поточето. Онова същото поточе, с чиято вода си плакнеше лицето някога. Колко отдавна беше. Влезна в къщата доста трудно. Ключът беше стар и не се поддаваше лесно. Вътре беше прашно и занемарено, но до вечерта всичко оправи и се настани в леглото. Спеше и се, вечно тази жажда за сън. Този път заспа. Уморена и гладна, но заспа. Сама. Обичаше самотата, но и нямаше друг избор.
Сутринта се събуди щастлива и доволна. Излезна навън и се запъти към потока, както тогава, като онова дете Мирка, което все още дишаше в нея. Носеше още детското в себе си. Наведе се над водата и ...изпищя. Над нея летяха два лешояда. Побегна. Тичаше с все сила към къщата, която и се стори толкова далече. Когато затвори вратата след себе си видя птиците, които вече не бяха две. Бяха накацали около къщата и упорито чакаха, какво ли? Трепереше цялата. Часове не се показа навън. Вечерта птиците ги нямаше вече. Запали колата и потегли. Този път без посока, където и видят очите. Беше изтръпнала. Беше и все едно.

20 май 2019.,Плевен

Анита Христова Трифонова



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...