В ОГЪНЯ

-Взимай си торбичките и на село. Не е за тебе столицата, момиче. Къде си тръгнала звезда да ми ставаш? Не знаеш как да се раздаваш, тогава няма и да получаваш.

Беше и омръзнало да чува тези думи и то от хора,които е уважавала, в които е вярвала, но в определен момент излиза,че е сгрешила.Твърде млада беше, а направи вече няколко големи грешки в живота си. Страхуваше се от фаталните. Дано спре дотук. Нямаше си опора, гръб, това беше основното, иначе всичко си имаше.

-Чуваш ли какво ти казвам? Лови първия автобус и при майка си. Там ти е мястото -продължаваше да крещи истерично женицата мислеща се за Богу равна.

А тя, тя не беше от село. Родена беше в едно слънчево утро и усмивката и досега не слизаше от лицето и. Но сега не можеше да се усмихва. Нямаше на кого и за какво. Всички бяха настръхнали срещу нея, като свирепи вълчици. Какво искаха от нея, с какво толкова ги дразнеше? Малката и главичка не побираше всичко това. Не можеше да приеме, че има толкова много злоба и завист по света. Какви са тези сърца? Не, тези хора просто нямаха сърца, затова и са оцелели. Това бе първото правило за живота още, като дойде в столицата. Като в джунглата е -големите животни изяждат  малките. Това не можеше да приеме, нечовещината в хората около нея беше голяма. Всички налитаха, искаха да ръфат от нея, да я разкъсат и то с такова настървение, на което би завидял и най големият канибал. С какво толкова ги предизвикваше? Не беше нито първата, нито последната тръгнала от провинцията за София. Гледаше през прозореца и изобщо не чуваше крясъците на тази злобна женица, която работеше с мръсни пари, използваше подчинените си по всички възможни начини -легитимно и нелигитимно. Прииска и се никой да не вижда, всички я дразнеха. Знаеше, че света е красив, но хубавото трябва сам да си го направиш. Знаеше, но грешеше. Все пак успя донякъде, но винаги се намираше човек, който да и подложи динена кора дори за най елементарното нещо. Не беше карък, но явно привличаше погледите и то лошите погледи. Пак стигна дотам, до красотата. Майка и я беше родила много красива, за което никой нямаше вина, най малко пък тя. Не беше и глупава, завърши си с лекота висшето образование. Притежаваше вродена интелигентност. Пречеше. Стигна до това становище и само то беше вярно. Пречеше на другите, които не са и не можеха да бъдат, като нея. Колко хора така си загиваха в провинцията, колко таланти умираха. Колко видни личности, гении бяха живяли в нищета по света, признати едва след смартта си. Далече беше от мисълта,че е от тях, но определено беше човек с главно Ч. Не че другите не го виждаха, просто не искаха да го видят. Така им изнасяше и за по сигурно нея просто трябваше да я няма.

-Хайде измитай се, върви да пасеш овцете на село!

Елица не издържа. Без дума да каже погледна първо в очите на тази освирепяла жена и с лека усмивка се отправи към вратата. Дори не я тръшна, въпреки обидите. "Убий глупака с мълчание"

-Това и правеше, нямаше друг изход. Тя беше една, сама, те бяха много и кавито и да са много са. Явно светът не е така красив и съвършен ,както си мислеше доскоро. Тичаше надолу по стълбите, бягаше от крясъците на тази всичко имаща жена. Защо тогава тя беше такава? Нещо не се връзваха нещата. Не всичко е пари и слава, власт. Спря се долу на изхода, чудеше се накъде да поеме. В никакъв случай назад. Не е дошъл края на света, имаше още вяра, която я крепеше. Знаеше го, че ако сама не си помогне, никой няма да и помогне. Знаеше, че винаги има нещо по и по лошо. Спря първото такси и смутолеви:

-На гарата.

Когато пристигна там изведнъж нещо кресна в нея, някаква сила премина с голяма болка и стръв.

-Нее....Извика така високо, че изплаши хората в чакалнята.

-Не, никъде няма да ходя! Аз съм силна и няма да позволя тези мекотели да ме прекършат, да ме унищожат. Въпреки всичко, въпреки отровата им.

Говореше си сама, не виждаше никой около себе си. Пое обратно. Пеша.

Заваля дъжд, топъл дъжд, който топлеше измръзналото и сърце. Дъжд, който се стичаше по лицето и , по цялото и тяло. Беше цялата мокра ,но нищо не усещаше. Вървеше напред, не искаше да се връща назад дори в мислите си. Сложи точка, голяма точка. Започваше всичко отначало, но тук в столицата. Тя трябваше да се докаже на тези хора, които се мислеха за богове. Тя трябваше да докаже на себе си, че наистина е силна, борбена, че е човек в този животински свят.

Посветено на две певици от "Пайнер", на които  Мария Димитрова показа пътя обратно за в къщи и я послушаха, защото си бяха виновни. Едната отиде в Америка-роди, после се върна, другата отиде в Пловдив-роди -не се върна, а третата бе прогонена от самият съпруг на Мария Димитрова. Не бе.... послушна и си плати най жестоко. Защото с тях шега не бива, те се имат за Богове! По важно е дали Боговете ги имат за хора, за човеци! И какво следва.

21 септември 2019.,Плевен
Анита Христова Трифонова