ВЕЧНАТА БОЛКА

Преглътна. После пак и пак. Давеше се в сълзите си и не можеше да ги спре. Беше се родила човек. Живееше с болките и радостите си и нямаше как да не чувства, да не усеща лошото и доброто около нея. Нямаше как да не реагира. Повечето хора около нея си налагаха да не обръщат внимание на всичко ставащос тях и около тях. Щадяха се. Умееха. Но тя не можеше, все си казваше ,че няма да наказва себе си за чуждите грешки, но....Знаеше, че е безсилна пред съдбата. Така е трябвало да стане и толкоз. Приказките са едно, а действията съвсем друго. Де да можешеда си наложи някои неща. Виждаше какво става около нея -свестните и  чувствителни хора страдаха. Живееха добре само дебилите и темерутите. Имаше и такива човешки същества. Самата тя си задаваше въпроса как са се родили с облик на човек. Но все тая, коя е тя да променя света, хората. Беше безсилна. Оставаше и единствено да натоварва болното си сърчице, което едва издържаше вече. Лекарите се видяха в чудо. Постоянно я съветваха, че ако сама не си помогне никой не може да и помогне. Позната песен , тя и други подобни, но това е на приказки. В действителност нещата стояха по сложно. Най голямата болка е  да знаеш какво трябва да правиш, за да не грешиш и да не злоупотребяваш със здравето си, със себе си, а на практика да не можеш да го сториш. Да си, като вързан, спънат, омагьосан. Това изхабява, побърква човека. А тя беше човек и то с главно Ч. Кому беше нужно това, след като вредеше предимно на себе си? Топеше се в противоречия и безисходица. Искаше да си помогне, знаеше как, но не можеше. Всичко се обръщаше на 360 градуса , като че ли някаква сила разполагаше с нея - вътре в душата, в сърчицето и , което плачеше  ден, и нощ. Беше обичана, но не от тези, които искаше. Желана беше, но не от този, за който жадуваше. Всяко нещо, до което се докоснеше претърпяваше неуспех с лоши последствия за нея. Шегуваха се с нея и и казваха, че е орочасана, че има магия и ред такива бабини диветини. Тя не вярваше. Беше напълно убедена, че всичко е предначертано там някъде горе, а тук долу на Земята хората просто изпълняваха. Определено това не и се харесваше особено , а и когато хора със зли очи и въздействаха само с един поглед. Страхуваше се , не, но се дразнеше от неизвестното. Лесно се паникьосваше и самата тя не знаеше защо, след като не я интересуваше собственото и здраве дори. Имаше усещането, че някаква сила и дърпа конците,на нея- човека. Не беше лесна жена. Имаше характер и то какъв. Притежаваше страхотен инат. Но не можеше да управлява съдбата си  и това я побъркваше. Не го разбираше. Ето и сега , какво ли не неправи, за да дойде тук, толкова далече от дома си, а изглежда, че просто нямало смисъл. Нещата не потръгваха и  това е то. Здравето и се влошаваше още повече. Явно проблемът не е само личен. Има обществени фактори, които и пречеха, давеха, както тези сълзи , които не спираха. А беше силна, много силна, но за всяко нещо си и маше един краен предел и  пътят е просто неизбежен, ако ще човек да е с биволско сърце. И все пак не можеше да си обясни как някои я караха така, ей така, без да си го слагат на сърцето. Завиждаше им тайно, но в същото време ги съжаляваше. Та те бяха , като роботи. Никакви духовни ценности, чувства, никакви емоции.  И все пак живееха  много  по добре от такива , като нея, по дълго.

-Мина, хайде да тръгваме. Стига си мислила за неща, които не можеш да промениш.

-Ти откъде знаеш какво мисля?

-Знам аз. Нали те гледам какви крокодилски сълзи рониш. Ами така де. Щади сърцето си. Без него закъде си?

-Не ме поучавай, ами ми дай пари. Виждаш, че в тъпия живот нищо не става без пари. Дори до една обществена тоалетна  да идеш пак ти искат пари и то както е тръгнало до петолевка за вход ще стигне.

-Абе човек, ти не разбра ли, че света не можеш да оправиш? Самата ти казваш, че всичко е предначертано, къде си тръгнала тогава? Мина времето , когато се грижеше за другите, сега обърни внимание на себе си.

-Хайде, стига нравопоучения. Да тръгваме пък каквото стане.

Мина се качи в колата  и потеглиха към града. Големият град, който беше целия в прахоляк и мизерия. Кучетата се разхождаха, като господари навсякъде и разнасяха отпадъците  от контейнерите по уличното платно. Тревата беше стигнала до колене. Змии и гущери се бяха развъдили, но кой го интересуваше това? Водата, тази питейна вода, която всеки изминат ден ставаше по скъпа и по мръсна.

Всички знаеха, но пиеха и.......се тровеха, разболяваха. Когато ядеш и пиеш боклуци, как да си здрав?

Режим на тока, режим на водата, режим и на сърцата оставаше да наложат. Натам отиваха нещата. Режим и такси. Едно апаратче на гърдите на всеки човек остана да поставят и да отмерва колко въздух диша. Каква ли щеше да е цената на въздуха?

Когато пристигнаха в учреждението, нещата не потръгнаха от самото начало. Мина не издържа и остави Зарко сам да се оправя.Излезна от сградата и се скри в колата.Беше разбрала за кой ли път ,че със 100 умника можеш да се разбереш , но с един глупак не. Но  нямаше избор.Обикновено тези, които не ставаха за нищо, заемаха ръководни постове и от тях зависеха такива , като нея. Пусна радиото в колата си и се стъписа, когато в новините чу съобщение за сина си. Той се беше издигнал в очите на слепите, така тя казваше. Откакто стана голям човек , почти не се сещаше за нея, не желаеше да говори по телефона с нея, все бързал, все имал работа. Сега разбра, че се е завърнал от чужбина и се надяваше да го види. Командировките му нямаха край.

-Мина, нищо не става, хората явно искат пари.Влез и кажи чия майка си.

-Забрави, Зарко!

Тази корупция давеше България.Страната беше станала известна в цял свят с това и с търпеливият си и страхлив народ. Поне този ,който остана -пенсионерите, болните и малко деца. Повечето деца заминаваха с родителите си в чужбина. Държавата се сриваше без младо поколение. Кому беше нужно това? На шепа хора, които искаха само те да останат и да разполагат с природните дадености  на България, със самата България. Тази страна само за тях ли беше, само на тях ли е майка? Така си мислеше Мина и  продължаваше да тормози бедното си изстрадало сърце.

Реши да се отбие в апартамента на сина си. Дано да е там, дано наистина да се е върнал.Телефон не и вдигаше, от което години наред я болеше. Подслушвали му телефоните. В това Мина не вярваше.

Остави Зарко на първата пряка. Той си имаше и личен живот. Обичаше я , но по особен начин и тя го разбираше. Беше му дала пълна свобода, не се страхуваше от изневери. Виж, по този въпрос с мъжете беше непокист, но за всичко друго  не. На вратата я посрещна една красива, млада жена. Не я познаваше. Синът и я държеше настрана от личния си живот. Някъде я беше виждала по вестниците, но не поиска  да се напряга, за  да си спомни къде точно.

-Станислав търсите , нали? Но го няма.

Тази жена я познаваше, най вероятно от снимки.

-Тук ли е синът ми, прибра ли се от чужбина? Не мога да се свържа с него по телефона.

-Госпожо, това са ваши въпроси между майка и син, аз нямам думата, съгласете се?

-Не може да нямате думата, след като е  видно, че живеете с него. Малко или много му въздействате, въпросът е как?

Жената извади телефона си и и за учудване на Мина, след като набра някакъв номер започна да говори със сина и. Това беше прекалено много за крехката душа на Мина. Изгледа тъжно жената и  с едно сбогом се отправи към изхода на кооперацията.

-Госпожо, синът ви каза да го изчакате . След два часа ще е тук.

-Не, благодаря!

Мина не плачеше , но сърцето и се ръзкъсваше от болка. Пак тази позната болка. Трябваше да се опрерира  или имунизира.Трябваше да има някаква ваксина поне . Помисли си, че изперква и се стегна. Подкара колата обратно към селото, в което живееше и реши, че повече никога нямаше да стъпи в големия град. Забрави за Зарко, но се бяха разбрали сам да се прибере, след като си свърши личните работи в града. Селото и беше на няколко километра до границата. Просто се отдаде на емоциите си и не спря, а продължи към граничния пункт. Не мислеше какво върши, някаква сила я управляваше и не можеше да се спре. Зад себе си оставаше всичко, дори спомените. Не искаше да си спомня за нищо и за никой. Имаше един единствен син -имаше. Беше особена, много различна и понякога самата тя не се разбираше. Но това безхаберие на сина и относно нея, и здравето и не можеше да го преживее.

Пристигна във първото населено място и реши да остане там. Захвърли телефоните си и...дотам. Започваше всичко отначало. Съвсем отначало, въпреки годините си, въпреки разклатеното си здраве.

Селцето беше малко, тихо и спокойно. Не и трябваше голям, шумен град. Познаваше се  и знаеше, че няма вече връщане назад. Никога. Поне в този живот.

21 септември 2019.,Плевен
Анита Христова Трифонова