СМЪРТ ОТ ЛЮБОВ
· 326 прегледа
-Искаш ли сладолед?
-Не,не искам, дай ми пари!
-Искаш ли печени чушки със сирене,
нали много ги обичаше?
-Казах ли ти, ще ме оставиш ли на мира,
искам пари в брой на ръка,
както съм ги имал, така ги искам и сега.
-Имал си ги,но явно не са били твои-
изкарани с труд и пот, и затова си ги загубил.
-Напротив мои си бяха, излъгаха ме и ми ги взеха.
-Как така насила, просто си се доверил. Наивно, глупаво момче си.
-Така си ме учила, да вярвам на хората, да съм честен, хайде сега давай пари
или иди ти ги съди онези.
-Защо и как аз да ги съдя за твоите неща и пари, та аз не се казвам Делян?!
Пък и те просто са хитри, мошеници,а ти си сглупил. Увредиха ти и мозъка, че да не можеш да ги съдиш и цял живот да бълнуваш за пари, само пари да са ти в устата. Такъв е живота-океан, в който големите риби изяждат малките.
-Ти злобееш ли, радваш се,че синът ти не те заслужава,че е недостоен, че е неудачник? Но това са твои грешки, за да съм на този хал.
Първо не е трябвало да ме раждаш от оня т. н. мой баща, като знаеш как се е държал с тебе, още като бременна с мене. После не е трябвало да ме пускаш, доколкото зависи от тебе след пълнолетието ми никъде, защото аз съм бил на 18, но аз съм бил, като 8 годишен. И въобще къде си тръгнала сама да отглеждаш без съпруг две деца едното за съжаление съм аз. Не знаеш ли, че най потърпевши са децата най вече здравето им? Какво искаш от мене тогава? Да съм със стабилна психика, воля, издръжливост,с любов към хората и света да гледам розово на нещата?! Ти напълно трябва да си луда или пълен егоцентрик. Личното ти аз е над всичко,дори децата ти. Тъпата ти гордост и особен вид достойнство.
-Стига, стига....не можеш да критикуваш тази, която ти е дала живот и отгледала. Тогава толкова хора искаха да се отърва от теб, та и от сестра ти. Не само баща ви. С риск на здравето си и вашето ви износих тежко и още по тежко родих.
-И с това се гордееш? Но после какво остава после -едни силни, здрави, щастливи деца или напротив? Ти така или иначе и баща ми ще си отидете преди мене и сестра ми. А аз как да живея сега без пари, не мога, не мога и да ги изкарвам, не знам как. Сринат съм и обезкуражен, в паника и не искам и да помисля че може да умра само защото няма кой да ми дава пари. Не мога без пари не разбра ли-трябва да имам винаги в себе си и да ходя по магазини, по кафенета.....Не,не става без пари нищо. По добре да умра.
За миг майката се сви на кълбо и изпищя, когато чу едно ...туп. Прозорецът беше отворен и вятърът вееше завесите-същите онези розови, които ги бе сложила заради сина си, заради депресията му.
И този път не успя да се убие, но лекарите казаха, че ще остане в количка най вероятно до края на живота си. Къщичката им беше малка и едноетажна, но с приземие. Майчиното сърце беше тотално разбито и малката надежда, която имаше преди изчезна. Не и се живееше, но нямаше право да посяга на живота си, синът и точно сега имаше нужда от нея. Той разсъждаваше вече по друг начин, но беше ...инвалид.
Така явно е трябвало да стане, дали е само съдба или просто необмислени стъпки в живота на двама родители. Децата винаги страдат заради родителите си, но къде е тогава обществото? Няма го, то е толкова покварено, тези околни хорица озлобени, завистливи и обезверени от скъпотията и целия ад тук на Земята тези бедни душици едва пърхат-живеят за едното ядене, печелят за едното ядене. Това и при животните го няма. Майката погледна влажните очи на сина си, с които той я молеше и тя знаеше какво иска, но не искаше и да си го помисли.
-Сега добре, сине. Трябва да знаеш, че след това ще си останем и двамата в устата на хората в историята на селото, като психично болни, слаби, като едни луди хора. А това не е така, знаят го и онези...
Те ще бъдат оправдани, те престъпниците, които ти взеха всичко най вече здравето, та и моето. Искаха и живота ни и още го искат, за да бъдат оправдани пред себе си не, защото явно те нямат съвест.
Делян се разплака, нямаше как да го напише, да го каже, но майката затова е майка всичко и винаги да разбира рожбите си. Погледна към таблетките, които поглъщаше вече и тя, и дозата се увеличаваше всеки изминат ден, погледна неподжижното тяло на сина си положено в количката , като в саркофаг без капак, погледна ...И спря да гледа, бутна количката във ваната заедно със себе. Всичко беше само един миг това радио и кабела свършиха добра работа-това беше последната и мисъл, а дума - Да се наживеят онези, сине, нали имало Господ.
Сестричката най много плачеше за братчето си. Татенцето не се и появи, както винаги той се скри и сега. Младата жена се държеше за ръцете на съпруга си и след погребението никой повече не я видя. Някои казаха, че заминала надалече-сама. А някои зли езици твърдяха, че няма да намери покой никъде, защото и тя като баща си оставиха майка си и брат си да стигнат до там. Дали заради материални интереси, то всичко струваше пари, но един Господ знае.
-Кмете, кмете...И той свърши.
-Кой ?
-Бащата на Делян. Натровил се с отровата за плъхове в мазето си. И нищо не е казал преди това на комшията освен едно махване с ръце.
-Не може нищо да не е оставил?
-Ами дядо Върбан го чул как отивайки в мазето си повтарял-
Никога не съм Ви обичал, Деляне-тебе и майка ти, много исках да ви затрия. Сестра ти извади късмет, че се омъжи, ама ми избяга птичката. Сега вече е късно. Да става каквото ще аз знам къде ще ида и ще ми е добре-там ми е мястото.
Това не беше погребение, това беше като шествие към Ада. Никой не плачеше, хората
само се споглеждаха. Няколко стари мъже останаха настрани и нещо заговорничеха.
На сутринта в цялото село гърмеше новината, че гробът на татенцето на Делян бил горял -цяла нощ. Най смелите се престрашиха и отидоха на гробището, но се върнаха веднага. Чули звуци, гласове, крясъци, гробът бил празен. Черна дупка, яма зеела само и всичко наоколо било изпогорено.
-Кмете, ти не вярваше, ама мъртвите си отмъщават най добре и когато трябва. Още ли ще останеш кмет на селото ни? Аз нямам работа тук, един живот имам и искам да го живея с живите. Някъде.
11 март 2020.,Плевен
Анита Христова Трифонова
Препоръчани коментари