"ТЯ И ЗВЕЗДАТА" РАЗКАЗ НА АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА

"ТЯ И ЗВЕЗДАТА" -автор Анита Христова Трифонова 

Летеше. Летеше високо в облаците. Сред звездите. Все още се надяваше да срещне своята звезда там някъде, където я виждаше такава -бяла. Тя знаеше, че няма бели звезди, но знаеше, че нейната непременно е бяла. Животът и изтичаше, като пясъчен часовник и почти премина, но досега не я срещна. Къде ли е ? Питаше се постоянно. Питаше луната. Облаците и се смееха, изпращаха и често дъжд. Бури и хали я настигаха, но тя летеше, не спираше своя полет. Снеговалежите не я плашеха, плашеше я единствено ледът. Този, който тя виждаше долу на Земята. Застиваше при мисълта, че и тя ще се вледени един ден. Не го искаше. Продължаваше да лети високо, да търси с очи, да моли звездите да и кажат къде е нейната бяла звезда. Нямаше време да плаче, а и не трябваше. Знаеше го много добре. Сълзите и няма да спрат, нито бурите, нито силните ветрове. Крилата и отмаляваха, но продължаваше да лети. Болките и спазмите в тялото и не спираха. Не спираше и този снеговалеж в душата и -богата, широко скроена. Тази душа я караше да не спира полета си. И очите. Нямаше такива очи. Бяха събрали всички всевъзможни цветове. Лешникови. По края сивичко, зелено, дори и синьо, като небето. Когато летеше очите и ставаха жълти. Толкова жълто сигурно и звездите не бяха виждали, затова се заглеждаха дълго в очите и, когато тя разговаряше с тях. Името и не беше звездно. Бяха я кръстили на една испанска поетеса, която едва ли е вече между живите. Знаеше какво иска и го постигаше с неимоверно големи усилия. Но...звездата и. Питаше се при всеки нов полет къде е звездата и. Нощем в съня си я виждаше. Говореше с нея, но така както идваше в съня и така и изчезваше с настъпването на утрото. Денят, денят за нея беше уморителен, изтощителен. Всеки Божи ден. Превземаха я проблеми, грижи и я изсмукваха до последно. Хората. Повечето хора не я разбираха, като че ли тя беше от друг свят. Задушаваше се тук долу на Земята, търсеше повече въздух, свобода горе в небето, където се рееше, като птица и жадуваше там да остане. Но...звездата. Пак нейната бяла звездичка. Тя и е нужна. Защо идваше само в сънищата и? Защо я канеше и мамеше там горе високо сред облаците? Защо?

И тази сутрин тя се събуди със странно усещане, че денят ще и бъде много по различен. С отварянето на очите си още застана пред прозореца и забеляза много, много птици в небето. Всякакви. Дори врабчета. Тя знаеше, че това е знак и продължаваше да се взира в небето и надвисналите облаци. Имаше всички изгледи за дъжд. Но не. Появи се отнякъде много силен вятър и подгони птиците в небето. Огъваше клоните на дърветата и свиреше флиртувайки с листата. Отдръпна се от прозореца и застина в най отдалечения ъгъл на стаята, а очите и, тези нейни пъстроцветни очи потъмняха, станаха тъмно кафяви до черно. Тя не се изплаши. Усещаше, че нещо става, че нещо ще стане с нея, сега. Сърцето и заби в учестен ритъм. Протегна ръце напред и видя ...звездата, нейната бяла звездичка. Беше и дошла на гости, за първи път през деня. Опита се да я хване, но не можа. Звездата я викаше и бягаше. Тя падна на колене и започна да се моли. Не усещаше вече сърцето си. В стаята стана тъмно и само звездата и светеше, блестеше в бяло. Такова бяло никой не беше виждал. Тя вярваше в звездата си, която явно се беше появила в целия си блясък сега, когато е решила. Така коленичила, звездата я покри и в стаята стана топло, много топло. В един момент загуби сили и дъх и се просна на пода. Усети върху себе си звездата, усети как се стопява, как се слива с нея. И после... нищо.

Когато на вратата се позвъни нямаше кой да отвори. Тя -нея я нямаше. На пода имаше само едно петно, което светеше в бяло. Светеше повече от всички звезди на небето, но никой не успя да види това. Вратата беше заключена. Нямаше кой да я отключи.

12 юни 2022.,Плевен

Анита Христова Трифонова