Лично и пространствено мислене.

137. (7 март).

 Лично и пространствено мислене. Личното мислене е свързано с личността, пространственото се отнася до живота на пространството и всичко, което е свързано с него. Едното е несъизмеримо с другото. На Земята домът, тялото, дрехите и прочие съставляват багажа на личността. В пространството можеш да си представиш съзнанието, пребиваващо там или духа, но не можеш да си представиш пощенския чиновник или генерала от пехотата. Временните мерки и земните наименования там нямат корен. Съзнанието, затворено в кръга на личните прояви, там е така нелепо и дисхармонично, както фракът пред лицето на Слънцето. В пространството Земята е като песъчинка пред необятността на Космоса, а локвата на личния живот, такава значителна и важна на Земята, губи смисъла и мястото си извън нея. Всичко свързано с личността е космически невярно, нереално и временно като сапунен мехур. Пука се и не остава нищо. Всички лични земни стремежи са обречени на смърт в сферата или радиуса на своите прояви. Ако съзнанието е изпълнено с личното, то е изпълнено с елементи на смъртта, тоест с елементи обречени на унищожение. Всичко, което се съдържа в съзнанието на обикновения човек, е крайно. Всичко това са продукти подлежащи на унищожение. Кръгът е здраво затворен. Всичко, с което живее обикновеното съзнание, е ненужно и неприложимо за космическия живот - всичко, решително всичко. Еснафският живот и еснафските мащаби нямат дял в лоното на пространствения живот. Но в земния живот на човека - на човека, а не на еснафа от тълпата, има много приобщаващо съзнанието към живота на пространството. Науката, изкуството, творческият труд, самоусъвършенстването и всичко, извеждащо съзнанието от еснафското блато. Красотата е явление от вечността. Нейните безсмъртни творения не подлежат на унищожение и в Тънкия Свят. Нелепо е да се отиде в пространството във фрак. Значи трябва да се погрижите за дрехите. Личните постройки представляват в пространството дисхармонични струпвания и подлежат на анихилация рано или късно. Но човек живее, живее и напредва. И живее все от Красотата и от Благото, както живеят хилядолетия, тъй като те са от Вечността и изразяват вечното. Така на Земята има две направления на живота. Единият живот е на смъртта - краен, личен, еснафски, еснафско-човешки, малък и ограничен; другият живот е живот на живота от Висшите Светове, простиращ се далеч зад пределите на един живот и стоящ над малкия кръг на личното съзнание. Наричат някои хора велики. Защо? Човек е велик дотолкова, доколкото той се е издигнал над затворения кръг на своя личен живот, на своята личност. Хората чувстват несъзнателно това и наричат такива духове велики. Величието на човека е право пропорционално на способността му да се отрече от себе си в името на нещо, намиращо се извън него и приобщаващо го към свръхличното. Заглушавайки личното, съзнанието става пространствено. Смъртта поставя предел на личното съзнание, но не на свръхличното. Фламарион на Земята е живял в световете. Звездният свят е бил неговата сфера и затова и световете, и животът са останали при него и след така наречената смърт. И той живее с това, което и през неговия земен живот е стояло над смъртта и времето. Но къде ще намерим място в световете и пространството за алчния пазарен сараф? Разбира се, във Вместилището на Природата ще се намери място за всички, но можете да си представите какво е това място и къде е то. По този начин само пълното отричане от себе си, от крайното и личното отваря Вратата към безпределността на необятния пространствен живот.

/Грани Агни Йоги 1951 г./