• публикации
    6
  • коментари
    21
  • прегледи
    2511

Закъсняло писмо

vanya777

246 прегледа

Тя стоеше пред монитора с натежали за сън клепачи и пишеше с равномерно и спокойно чаткане по клавишите. Сякаш всичко щеше да започне сега, в този миг.

Изпращаше поздравителни картички на всичките си познати и пациенти. Усмихваше им се с онази успокояваща и слънчева усмивка, сякаш всеки един от тях беше пред нея. Приключи с последната картичка и се загледа някъде в пространството. Искаше спомените да изплуват отново в съзнанието и. Питаше се дали точно в съзнанието идват тези спомени, или са от онова скрито ъгълче в сърцето.

Отпуснатите й рамене потрепериха, както тогава, след първото негово докосване.

Бе настъпил моментът за това толкова закъсняло писмо:

- Здравей, любов моя.

Винаги така започваше с писмата си до него.

- Пиша ти в тази ранна утрин на 23.12.2108 година. Не, това не е писмо от бъдещето, любов моя, това е писмо за нашето минало, което никой от нас не разбра как и кога свърши...

- Спомняш ли си, мило, (усмихна се при думата "мило", защото тя го беше научила да я произнася - той дълго време й казваше, че му звучи странно в неговите уста... (никога до тогава не беше я изричал на друга жена) спомняш ли си нашата първа виртуална среща?

- Аз бях тази, която те усети по някакъв необясним начин. Писах ти с голямо вълнение и очаквах, притихнала, отговор. И той не закъсня, дойде. Тогава си мислих, че ще полетя от щастие. Влязохме в някакъв чат, така и не си спомням вече кой от многото, мило, и си писахме почти до сутринта, за семействата, приятелите и щастливите и нещастни преживявания в живота. На излизане си пожелахме - до скоро! И всеки си легна под своето си одеяло, малко или много щастлив от срещата.

Тук ще ти разкажа историята на едно лудо влюбено момиче, любов моя:

Утрото беше усмихнато, първите слънчеви лъчи закачливо си играеха с приятно извитите ресници на миглите й. Тя отвори очи - и първата мисъл, която се стрелна в главата й, беше за него, за Антон. Хареса името му от раз, беше си спомнила детският роман "Антон и Точица", един от любимите нейни романи и до днес. Даже, след като първо чу това негово топло "Приятно ми е, аз съм Антон!", й се прииска да му отвърне - а аз съм Точица, но се спря за миг и изрече - приятно ми е, Радост. После съжали, че не се заигра по детски.

Денят обещаваше да е слънчев и топъл, началото на април, всичко се съживяваше и сякаш шеметни магии трептяха из все още хладния утринен въздух.

Първото нещо, което направи след като седна пред компютъра с чаша ароматно кафе, беше да отвори чата с надеждата той да е там. Нямаше го. Денят започна с забързаните си крачки, работата я притисна, пациентите - всеки със своите грижи и проблеми... Почти в края на работният ден се отпусна с любимата си класическа музика и изведнъж на монитора се появи:

- Здравей, Радост - в стаята нахлу свеж въздух и цялото напрежение от динамичният ден се изпари на часа.

След този ден виртуалните им срещи зачестиха, през деня, докато работеха, и вечер - след домашните задължения. В една такава наситено звездна, натежала от нежност нощ, Радост "прошепна" в средата на разговора, подтиквана от гласа на сърцето, своето тихо "Обичам те."

Писането му секна за няколко минути, сториха й се непоносимо дълги, минути, и - затаила дъх, преглътна първите му думи. А те бяха:

- Как така "Обичам те"?

Сякаш тъмен злодей я попари с вряла вода, опита да се измъкне от ситуацията със сконфузеното - казвам ти го, понеже те чувствам като много близък приятел, Антон?

Разговорът продължи своя естествен и спокоен ход, но само привидно. Имаше чувството, че ако сега Антон по някакъв начин хване ръката й през километрите, щеше да улови пулса на сърцето й, имаше усещането, че с всяка своя следваща дума екранът на монитора се разтваря и тя лети през него в мъглявини от обичливи думи.

Сигурна беше, че той усеща напрежението под пръстите й, но нито тя, нито той - никой повече, не спомена и думичка за вмъкнатата от нея "фраза". Срещите им в чата продължиха и тя понякога вмъкваше своето "Обичам те!", без дори да го е мислила, то идваше така, като странно предупреждение, по-скоро за самата нея. Сякаш малка синя лампичка, която светва в съзнанието и вещае опасност.

Една нощ разговорът се задълбочи по отношение на любовта и почти в самият край Радост разкри чувствата си, всичко се изля на един дъх. Не виждаше какво пише само усетът я водеше - и самата й душица говореше някъде дълбоко в нея, а тя само записваше нейните трептежи. Когато спря, след няколко безкрайни мига на очакване на монитора се появи:

- Радост искам да се срещнем!

Тук мислите й напълно се стопиха и тя успя само да изрече - когато ти е удобно Антон, предложи ти... срещата щеше да е този уикенд...

Стоеше на гарата и трепереше в очакване. Влакът изсвири в далечината и след няколко минути черното му туловище разтресе земята под нозете й. Тракането на колелетата почти утихна, когато го видя там, на прозореца, да й помахва с ръка.

Мъж в разцвета на своята възраст, слабичък, висок, елегантно облечен, помисли си тя. Слезе и тръгна право към нея. Краката й се подкосиха при допира на ръцете им и лекото докосване до бузата му... В този миг тя знаеше, че го обича и усетът не я е подвел в погрешна посока.

Заведе го в един от най-красивите паркове на града. Ръмеше ситен пролетен дъжд, но Радост не го усещаше, чуваше само ритъма на сърцето си. Топлината, която я обгръщаше от ръката му, докосваща нежно рамото й, я караше да потреперва като лист. Почти не разговаряха, бяха се загледали някъде - там, в далечината, а усмивките им сякаш прелитаха като пеперуди над първите пролетни цветя. В един миг, без някаква видима причина, тя обърна лице към него и погледът й сякаш се прикова на изразителните му устни, които докоснаха нейните - разтворени и жадни... и поиска тогава този миг да продължи безкрай, времето спря, нищо друго сякаш не съществуваше, само той и тя - и светът, изтъкан от нежни нишки вълшебство.

Срещата завърши в едно кафене, тя си поръча капучино, което така и остана недокоснато. Беше се загледала някъде зад очите му, а той отпиваше от безалкохолното си и разказваше някаква смешна история, почти недостигаща до нея. Радост слушаше, но не чуваше, загледана в нежното спускане на миглите му, и усещаща все още топлината на устните му. Раздялата на гарата беше мълчалива, почти тягостна за нея, едвам сдържаше сълзите си, и когато влакът го отнесе, се затича към дома, разплакана и много объркана. Настанаха тягостни минути а после и часове на очакване - кога ли ще се прибере, дали ще се включи, какво ли ще й каже, какво ще бъде от тук нататък? Все мисли, които я изкарваха от равновесие, и това чакане... чакане. В чакане сякаш се извъртяха не дни, а години. Нямаше светлина, нямаше - здравей, Радост - земята спря да се върти за нея, всичко потъна в бездънна бездна.

Цяла нощ се въртя в голямото празно, самотно легло, без да може да затвори очи. Пред нея бяха очите, устните, ръцете му - имаше чувството, че обича всяка една частица от него. Питаше се какво е това Господи, дали съм в сън-вълшебство или в сън-кошмар, а може би полудявам. Никога не си беше представила, че може да й се случи такова чудо. Как е възможно да се влюби в непознат мъж - и то, до неузнаваемост.

Заспа за кратко чак на зазоряване, и когато часовникът разтресе сумрачната тишина със звън, отвори очи - и в същия миг я парна усещането, че не помни къде е легнала - и къде се буди, и защо точно тук и сега, на своята огромна спалня, а не някъде другаде, се намира. Силната болка в лявото слепоочие я върна в действителността. Денят се очертаваше да бъде напрегнат и мрачен. Пациенти, среща със счетоводителя, обяд с колега, когото почти не можеше да понася... сивота.

Вечерта се прибра, разбита на съставните си части, и пак познатата болка, която на моменти я подлудяваше. Приключи с вечерята и седна пред компютъра, трябваше да привърши работа върху някакви спешни - и смешни документи, когато го видя, Антон беше онлайн. Пръстите и се разтрепериха, не знаеше какво да стори, да му пише, или да го изчака да влезе в чата първи, не можа да издържи напрежението и написа:

- Здравей, Антон. Очаквах снощи да се чуем тук... Как пътува? Как се чувстваш?

И защо го питаше всичко това, не беше присъщо на която и да е зряла жена да задава такива въпроси. А той съвсем спокойно се включи в диалога и обясни, че му е бил изключен интернетът, като се е прибрал, че е пътувал добре, че се чувства малко уморен и мисли да си ляга след няколко минути.

Очакваше я поредната, още една безсънна нощ.

Срещите в пространството продължиха, но тя се постара да изглежда вече по-сдържана. Антон й разказа за скорошна раздяла и за това, че още не е готов да се влюби в друга жена. Каза и също, че много време му трябва, за да опознае човека и да разбере дали сърцето му може да го приеме. Винаги си говореха приятно, и въпреки цялата и болка от несподелеността на чувствата, тя беше щастлива на тези "срещи". Понякога му пишеше - обичам те! - като закачка, а той само изпращаше усмивка. Една нощ я попита желае ли да се видят пак. Сърцето Й щеше да изскочи от радост, разбира се, че искаше, разбира се, че цялото й същество се стремеше към онзи влаков перон, желаеше го, мечтаеше за нова среща от онзи миг, в който се бяха разделили на гарата.

Този път щяха да се видят в неговия град. Автобусът пътуваше с нормалната си скорост, а на Радост и се струваше, че стоят на едно място без да напредват. Искаше и се да полети и след миг да е пред него.

Автобусът направи голям завой на автогарата преди да спре, тя гледаше със страх и надежда през прозореца - и ето, видя го, там, между тълпата от посрещачи. Изправен в неповторимата си елегантност, Антон следеше с очи автобуса, който спря със съскане на спирката, шофьорът отвори вратите, през които щяха да се изсипят жужащите, доволни и недоволни пътници.

Радост изчака всички да слязат и се отправи към врата, на която той я очакваше. Същият трепет, същите чувства - всичко се върна и дори с още по-голяма сила, когато усети познатия парфюм (беше го запечатала в осезанията си, като да беше лик на любимия човек, връщащ се при всяка мисъл за него.

Той пожела да й покаже града. Разхождаха се по улиците, Антон й показваше забележителностите, разказваше истории за някои от тях, а тя не виждаше нищо около себе си. Само него, очите, които й се усмихваха, а ръката и, сплетена с неговата, беше се запотила.

Седнаха в една пицария да обядват и тогава той я попита:

- Надявам се да не те обидя с нещо, но ще останеш ли и за закуска?

Не знаеше какво да отговори, мисълта и препускаше от "ДА" до "НЕ" със скоростта на изгаряща комета и тогава се чу, сякаш от дълбините на земните недра, да изрича:

- Да, хубаво ще е да посрещнем изгрева на закуска.

Вечерта намяташе виолетовата си пелерина над светещите прозорци, пълни с ежедневни грижи и уморени лица, когато те пътуваха вече с такси към неговия апартамент. Радост трепереше от някакво необяснимо напрежение, не смееше дори да го погледне, за да не се издаде и да го разтревожи.

Влязоха в малък двустаен апартамент. В хола имаше диван, спалня, библиотека и бюро, на което кротко бръмчеше компютърът му. Да, точно този компютър, чрез който се бяха запознали, искаше й се да се доближи до него и да му благодари - полудяваш, наистина полудяваш, момиче, опомни се - извика някой в нея.

Тя се отпусна на дивана и отправи погледа си към него. Беше седнал на стола, пред компютъра, и я наблюдаваше с онази нежна и топла усмивка.

- Изморих те днес от разходки, искаш ли да си починеш, а аз ще прегледам пощата си и ще се наслаждавам оттук на красотата ти.

Радост се усмихна, неизречени, думите и се отправиха към него само в протегнатата й ръка.

Той стана, приближи се, хвана ръката й я изправи, доближи устните си към нейните. Всичко в стаята се завъртя и я отведе в невидимо бездушно пространство, там, където бяха само те, двамата.

Докосваше бялото й тяло с такова внимание и нежност, които извикваха само леки стонове. Обходи го цялото с ръце, след които минаваха изгарящите я устни. Спираше се на моменти и я поглеждаше с влажен поглед, в който личеше неудържимото му желание. Продължи с ласките, докато я накара да стене под стегнатото му тяло. В самия край й се струваше, че лети, а желанието й бе този миг никога да не свършва...

Отпусната в прегръдката му, заспа в такова блаженство, каквото не беше усещала никога. Разбуди я ръката му, която галеше косата и - Защо не спиш, мили - попита тя с изненада, притесни се, че нещо се е случило или има болки. - Заспивай, миличка, аз ще остана да бдя над съня ти.

Тя отвори очи, а на лицето и грейна усмивка на влюбено момиче. Протегна се и го потърси с поглед.

Той беше там, изправен до прозореца, загледан над блоковете в онзи необят, в който се губиш, за да се намериш. Усети погледа й, приближи се, целуна я и каза:

- Направил съм кафе.

Пътуваха за автогарата, разказвайки си за всекидневието, което пак ще ги притисне... Автобусът, аха, да потегли, когато пристигнаха. Тя се обърна към него да му каже довиждане, а той я притегли към себе си и я целуна с най-дългата целувка, която не й се искаше да свършва и като отвори очи, всичко да е било сън, а той да е до нея, сладко усмихващ се в съня си.

Виртуалните срещи продължиха, но в нея напираха въпроси, които не й даваха покой. Не можеше да работи пълноценно, сънят й се изгуби всред безпътица от въпроси - Защо я помоли да остане? Защо я люби толкова страстно и нежно? И защо не й каза нито веднъж "Обичам те"?

Радост чувстваше, че се влюбва все повече и не можеше да живее без него. Или може би без думите му? С какво? С какво я беше пленил? Защо от самото начало знаеше, че го обича? Стигна до там, че не искаше да се разделя с него, усещаше, че го задушава, а това беше последното нещо, което не трябваше да прави. Женският усет и подсказваше, че има някакво разковниче на тези въпроси. Някаква тайна, която той пазеше. И отговорът дойде след един спор. Антон й призна, че се среща с жената, която беше обичал и към която има все още чувства. Това признание дойде седмица преди поредната им среща.

Радост стоеше пред мълчащия монитор, сълзите й се стичаха като река по бузите, а в главата й жужеше една-единствена мисъл - животът приключи за теб, момиче, беше много красив, но този кошмар ти го отне...

Колата се изкачваше бавно към хижата, през отворения прозорец влизаше свеж въздух, ухаещ на бор, лятното слънце беше се скрило зад хълма и само последните лъчи багреха белите пухкави облачета. Антон държеше ръката на Радост и нежно движеше пръстите си. Тя се бе загледала в залязващото слънце, а мислите й я отвеждаха назад, във времето, когато беше щастлива от запознанството им. Неизвестността от развръзката на тази среща извикваше болка в гърдите й, преглътнатите сълзи изгаряха сърцето.

Пред погледа й се появи малка хижа в сърцето на гората, къщичката й се стори някак замислена, сякаш вглъбена в многобройните преживявания и истории, ставали зад стените й през годините. Влязоха в уютна стая с две легла и малка масичка. Замисли се над факта за двете легла, но не го попита защо? Въздухът не й достигаше. Отправи се към прозореца и го отвори, надвеси се леко навън и тогава сълзите избликнаха, после преминаха в ридаещ плач. Усети го, беше я обгърнал с ръцете си и я питаше:

- Кажи ми, мила, какво има, уплаших се за теб, така внезапно се разплака?

Радост не можеше да се успокои дълго време, само хлипаше като малко дете. Сгуши се в прегръдката му и остана в нея незнайно колко, само си помисли, че не иска този миг да свършва и да го продължи в безкрая.

Слязоха на вечеря, в ресторанта на хижата нямаше много посетители. Една маса с осем човека, които празнуваха нещо, и още една двойка. Разгледаха менюто, поръчаха си, и когато питиетата вече бяха пред тях, Антон вдигна чашата и каза:

- Да пием за любовта, мила, която е една емоция, чувство без разум!

Разговорът тръгна като че ли в някаква наклонена посока - думите подскачаха някак разпилени - за колеги, работа, спомени от ученически и студентски години... Радост слушаше и говореше, а всъщност не чуваше нищо. В един момент сълзите избликнаха, стичайки се тихо по лицето й. Чу се да казва:

- Антон, тази нощ приключва всичко между нас?...

Видя очите му, в които се четеше тъга и след минути мълчание дойде отговорът, отразен в лека усмивка.

- Знаеш ли, мила, кое е странното и кое ме накара да се усмихна на себе си? Часът е дванадесет без пет минути и аз днес загубвам две жени, които по един или друг начин са присъствали в живота ми...

Стояха в тъмнината на стаята един до друг в болезнена тишина. Тя протегна ръцете си и обхвана лицето му, доближи устни към неговите, от нежност целувката прерасна в страст и изпепеляващо задъхване. Устните й очертаха контурите на лицето му, спускаха се и разкопчаваха всяко следващо копче на ризата му... До изгрева луната галеше с лъчите си двете тела, сплетени в последен любовен танц.

Двата влака, в които трябваше да се качат, бяха на гарата. Застанали до прозорците, вперили поглед един в друг, се стреснаха от изсвирването, сякаш излезли от унес, от шеметен транс. Радост му помаха с ръка и извика без глас:

- Бъди щастлив, любов моя!

Това е краят на историята, любими. Може би трябваше да ти напиша това писмо много отдавна, но всекидневието така ме беше притиснало със своите темпове, че не можех да мисля за нищо друго.

Прегръщам те нежно и ти желая щастливи празници!

Твоето момиче!

Радост стана и излезе на верандата, утрото едва пробиваше синината си през пухкавите бели облаци, от които се сипеше тихо искрящ сняг. Загледа се в блоковете, събуждащи се за ново начало.

Усмихна се на онази светлина и Истина, осветила Пътя й към бъдещето.

Същата мисъл й се върна в съзнанието, онази, след потеглянето на влаковете в две различни посоки:

Понякога е нужно да спреш в един такъв миг, да го докоснеш, стъпвайки в следите му, и след пространственото въображение и полет, стъпил здраво в реалността, да осъзнаеш, че вече не си същият. А влакове ще има, чакащи именно на твоята гара, поемащи в желаната посока.

И ако пожертваш мечтата на един осъзнат живот, именно в това, да запазиш красотата на такъв миг, тогава можеш усмихнато да се обърнеш към зората и да си кажеш:

"Любовта е живот. И ако пропуснеш любовта, пропускаш живота"




1 Коментар



Пиша ти в тази ранна утрин на 23.12.2108 година. Не, това не е писмо от бъдещето, любов моя, това е писмо за нашето минало, което никой от нас не разбра как и кога свърши...

Много хубаво :)

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход