Човекът, който не умееше много неща

(0 мнения)

Той не умееше много неща, но затова пък умееше да пали звездите. Та нали и най-красивите и ярки звезди понякога угасват, а ако някоя вечер не видим звезди на небето, ще ни стане малко тъжно… А той палеше звездите много умело, и това го утешаваше. Някой трябваше да се занимава и с тази работа, някой трябваше да мръзне, търсейки в облаците космическа прах угаснала звезда, после да се пари, разпалвайки огъня й с пламък, донесен от други звезди, горещи и силни. Каквото и да казваме, това беше трудна работа, и той дълго време се примиряваше с това, че не умее много неща. Но веднъж, когато звездите се държаха по-спокойно, той реши да си почине. Спусна се на Земята, разходи се по меката трева (това беше градски парк), погледна за всеки случай към небето… Звездите успокоително му намигнаха отгоре и той се успокои. Направи още няколко крачки — и я видя.

— Ти приличаш на най-прекрасната звезда. — каза той. — Ти си по-прекрасна от всички звезди.

Тя много се удиви. Никой никога не й беше казвал такива думи. „Ти си симпатяга“ — казваше един. „Ти ме привличаш“ — казваше друг. А третия, най-романтичния от всички й обеща да отведе до синьото море, по което плава бяла платноходка…

— Ти си по-прекрасна от всички звезди. — повтори той. И тя не можа да отговори, че това не е така.

Малката къща в покрайнините на града му се стори като най-чудесния дворец във Вселената. Та нали двамата бяха там…

— Искаш ли да ти разкажа за звездите? — шептеше той. — За Формалгаут, приличащ на оранжево котенце, за Вега, синя и изгаряща, като къс разтопен лед, за Сириус, сплетен като гирлянда от три звезди… Но ти си по-прекрасна от всички звезди…

— Говори, говори. — молеше тя, хващайки края на прътите му, горещи като пламък…

— Ще ти разкажа за всички звезди, за големите и малките, за тези, които имат гръмки имена, и за тези, които имат само скромни цифри в каталога… Но ти си по-прекрасна от всички звезди…

— Говори…

— Полярната Звезда ми разказа за пътешествия и пътешественици, за грохота на морските вълни и свистенето на хладните ветрове на Арктика, за платната, звънящи от ударите на ветровете… Никога няма да ти е тъжно, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди…

— Говори…

— Алтаир и Хамал ми разказаха за учени и пълководци, за тайните на Изтока, за забравени изкуства и древни науки… Никога няма да те боли, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди…

— Говори…

— Звездата на Барнад ми разказа за първите звездни кораби, носещи се сред космическия хлад, за стоновете на ударения от метеор метал, за дългите години между стоманените стени и първите мигове в чуждите, опасни и тревожни светове… Никога няма да си самотна, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди….Тя въздъхна, опитвайки се да се измъкне от плена на думите му. И попита:

— А какво умееш?

Той трепна, но не падна духом.

— Погледни през прозореца.

Миг — и в черната пустота пламна звезда. Тя беше толкова далеко, че приличаше на точка, но той знаеше, че това е най-красивата звезда в света (без да броим, разбира се, тази, която се притискаше до рамото му). Хиляда планети кръжаха около звездата в невъзможен, невероятен танц, и на всяка планета цъфтяха градини и шумяха морета, красиви хора се къпаха в топли езера, вълшебни птици пееха тихи песни, а кристалните водопади звъняха по проблясващите самородни камъни…

— Звездичка в небето… — каза тя. — Като че ли я нямаше досега, но не съм сигурна… А какво можеш да правиш? И той не отговори нищо.

— Как ще живеем? — разсъждаваше на глас тя. — В тази стара къща, където даже газова печка няма… А ти не можеш да правиш абсолютно нищо…

— Ще се науча! — почти закрещя той. — Задължително! Само ми се довери!

И тя му се довери. Той вече не пали звезди. Той се научи на много неща, работи като астрофизик и печели добре. Понякога, когато излиза на балкона, за момент му става тъжно и той се бои да погледне към небето. Но звездите не стават по-малко. Сега ги пали някой друг, и добре ги пали…Той казва, че е щастлив, и аз му вярвам. Сутрин, когато жена му още спи, той отива в кухнята и мълчаливо спира до печката. Печката не е включена към газови бутилки, просто в нея горят две малки звезди, неговия сватбен подарък.

Едната е ярка, бяла, шипяща като електрожен и плющяща с протуберансите си, много гореща. Чайника кипва за минута и половина над нея.

Втората е тиха, спокойна, приличаща на топка червена вата, в която са пъхнали лампичка. На нея е удобно да се подгрява вчерашната супа и котлетите от хладилника.

И най-страшното е това, че той наистина е щастлив.

Сергей Лукяненко, 1988 г.