• публикации
    10
  • коментари
    19
  • прегледи
    252

Аз вярвам…

ALEXONE™

46 прегледа

слушайки: HEAT OST - Terje Rypdal - Mystery Man

Пулса от целувката ти, все още пари върху езика ми, устните ми.

Погали ме веднъж, но ми даде много - ужасно много!

Нося уханието ти на върха на пръстите си.

Макар и прекрасен, понякога ужасен, аз те обичам…

Тя: Точно тук се чувствам себе си. Виждаш ме гола, с презрамка на рамо, гледам замечтана към небето. Но знаеш ли какво виждам?

Аз: Ти летиш?

Тя: Пълни глупости. Изпразваш погледа си едва до онази граница, която ти е позната. Неспособен си да усетиш отвъд.

Аз: Как бих могъл?

Тя: Виждаш ли онзи слънчев лъч? Ето онзи там - протегнала ръка, сочи нейде, където очите ми едва стигат - познатата бяла форма с невероятния слънчев отенък зад нея? Виждаш ли?

Аз: Мисля че да…

Тя: Това е, мога да вдишам, плътно и да мине през мен. Но ще остави силен отпечатък в сърцето ми. Дори не мога да ти го опиша, но можеш да държиш ръката ми, докато това нещо… минава… през мен!

Аз: Бих желал… с очите си…

Тя: Или ако просто искам да се усмихна?

Аз: Нищо не те спира?

Тя: Напротив! Виж тази свобода около нас, зеленината. Наредили са се пазачи, безмълвни, дървесен безкрай. И покрай тях на малки порции в живота ни влиза същия онзи лъч, девствено прокрадващ се. Когото преди малко наблюдавахме, а той ни смигаше все така плахо. Придобил сили, далеч от своя облак закрилник, сега ни дразни… Но ние може да му го върнем.

Аз: Как?!

Тя: Как ли… - тя се усмихва още повече, дори не ме поглежда - ето как - вперва поглед в двете паралелни жици над нас, които водят трамвая по бързото спускане към следващата спирка.

Аз: Какво… какво да гледам?

Тя: Нищо… просто го пусни през себе си. Усети го, като вдишване. Когато те изпълни и започне да те задушава с красотата си, може да въздъхнеш. Нека светлината ни завижда. Нека почувства ревността, дълбоко, в себе си… с всички фотони, превръщащи я в изящно изкушение. Очите ни, те ще бъдат стражите!

Аз: Скъпа…

Тя: Да… - не се обърна към мен, но мисля че почувства изпиващия ми поглед с периферното си зрение.

Тя: Искам да ти покажа нещо.

Аз: С теб съм…

Тя: Хвани ме за ръка, аз ще те водя.

Аз: Но… нали ще ми показваш?!

Тя: Невероятен си. Приеми думите ми, остави ги за миг в главата си, не мисли какво значат логически свързани. Приеми ги като един особен контраст, преминаващ през теб. Тогава?

Аз: Да, тогава… могат да означават какво ли не?

Тя: Точно така - усмихна ми се тя, като погали косите ми - Затвори очи, ще те водя.

Аз: Добре - с лека насмешка, притеснено, с пустиннно усещане между езика и небцето си изпълних заповедта й.

Тя: Чуваш ме добре, нали?

Аз: Разбира се!

Тя: А сега виждаш ли ме?

Аз: Какво - отварям очи като рефлекс от въпроса - виждам те, да - ръцете й побързаха да покрият взора ми.

Тя: Ах ти…

Тя: Точно тук, прелитане! Мек усет, стъпвам нежно, заобикалям. Лицето му е особено, червена светлина, пресичам. Ти трепериш, усещам влага. Поглеждам нагоре. Свети зелено. Някой мърмори зад мен, топло е. Приятен си. Милваш ме, или може би се притискаш уплашено. Бързат. Всички. Фас върху земята. Още гори. Настъпвам. Ти изоставаш. Догонваш ме. Скърцане, малка усмивка. Виждам погледа му, невинен, детски. Има майка, обгрижва го. Някакъв сладолед, влюбена двойка. Изгаряща цигара в ръцете на замечтан млад мъж. Още един… и друг. На пейката спи бездомник. Птици са кацнали близо до него. С мен ли си…

Аз: Картините… нещата, които ми изреждаш… усещам ги… сякаш ги виждам през твоите очи. Но е по… по-зашеметяващо. Всички тези образи, които вероятно никога няма да видя. А ме водиш само ти… и гласът ти! Невероятно е! Скъпа…

Тя: Да…

Тя: Малка, неспирна последователност. Усещаш ли ме?

Аз: Не мога да спра. Оставяш ме без думи. Как може времето с теб да лети така неусетно.

Тя: Нима си даваш сметка, какво е времето? То не съществува. Ние, само ние, може да определим продължителността му. Забележителните неща, с които всеки ден разкрасяваме живота си, са паметните точки, с които после може да ориентираме духа си, блуждаещ из самотните прелюбодеяния на душата ни. Това е… ухаеш невероятно!

Аз: Любимото ти цвете, плувах в него, точно преди да дойда на срещата ни.

Тя: Ласкаеш ме!

Аз: Миг… ти си миг, Скъпа! Вълнуващ. Обожавам те!

Тя: Не искам това от теб. Спри се, моля те…

Аз: Как бих могъл… как бих могъл?!

Тя: Не искам да потъваш в очите ми - това което видях в нейните беше далеч от възможността да изразя огорчение, дори с цялата си възбуда, с цялата си мощ и безсилие, едновременно.

——

Продължавам да и нося цветя. Всеки път, когато видя очите й, студено гледащи ме от черно-бялата фотография, запечатала един миг преди много години, мраморния отблясък ме кара да потръпвам. Изплашен, може би! Но със сигурност празен.

Всичко онова, за което ми говореше, попи така силно в мен, запълни всяка една ниша, която кървеше безутешно. Ридание на страстна липса. Тя я попълни. Можех да я слушам с часове… Може би дни, потъвайки в погледа й. А тя мразеше това.

Но не можеше да ме спре. Усещаше ме дълбоко и само за себе си. Чувстваше се лека, като перце. Аз бях вятърът, подухващ наоколо, засилващ вълнението й. Описанията, които ми предаде, останаха в мен. Също толкова надълбоко, колкото и първата ни нощ като спомен, в сърцето й.

Понякога се будя нощем и я чувам как шепти. След това заглеждам завесите. Мила е и все така топла. Но когато оставя любимите й цветя върху студения лик на мраморния й пазител, всяка една утеха ме напуска.

Ще остана тук… за нея!




1 Коментар


Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход