momi4eto_do_teb

Мога само да кажа ... дано никога не пишеш нещо такова отново ... Знаеш много добре че ги обожавам ... но не искам да ти давам вдъхновение да пишеш ... Както и ти на мен И за да не е много спам ето и едно от мене ... *** ще вляза тихо, като в катедрала, във душата ти. Ще седна в дъното, До изхода .... За да не можеш да ме видиш. А щом започне литургията Най-пламенно от всички ще се моля За любовта, която дълго чакаме, За любовта, която с тебе искаме. И с думите внезапно запламтели, И с думите, обгърнати от страст Една свещичка ще запаля За днес, за утре и завинаги ... А ти, залисан в свойта песен, Незнайно как ще разбереш, Че всичко друго е измамно, Че времето топи се като свещ. Ще блесне, знам, в очите ти сълза, И ще се плъзне бавно по лицето ти, А само миг по-късно ще умре. Но аз ще бъда там, да те прегърна И острия бодеж да облекча, Да, аз ще бъда вътре в теб – завинаги Завърнала се И неискаща да тръгне. По-нежна и по-истинска от себе си.

Старо изнамерено писмо Знам, всичко е досадно и излишно. И днес, ако след този фарс нелеп все пак ти пиша, знай, че вече пиша на своята любов, а не на теб. На любовта, голямата, онази, която руква като майски дъжд и за която Куприн беше казал: " На сто години идва по веднъж !" Всесилната.....Разбира се, със нея днес вече нямаш нищо общо ти, но някога, във свойта фикс - идея, аз я обличах в твоите черти. В гърдите си я носих като рана, горях от светлината и огрян, а ти, прочела хиляди романи, от нея просто правеше роман. Развличаше се ти. Аз страдах, плаках. За теб бе филм от скука. За мен - вик. А можех сто години да не чакам. И всичко можеше да свърши в миг. Без стихове, без сълзи и без болка. Без " ох " и " ах ". Без гняв, без страст, без звук. Ключът в ключалката. " Довиждане ". И толкоз. Като със всяка друга, с всеки друг. Но ти за мен не беше всяка. Беше единствена жена от небеса. И неспасен от своя грях човешки, аз нещо друго исках да спася. Безсмъртно нещо. Но в света, затрупан от женска скука и от мъжки бяс, остана то в романите на Куприн, остана някъде далеч от нас..... Сега сме вече чужди и враждебни. А срещне ли ни пак случайността, се питам как могъл съм и във тебе да видя Куприновата мечта?