zvezdi4kata_123

Това е първото нещо, което пиша и е нещо като роман. Ще пусна само пролога и малка част от първа глава, за да видя дали ще се хареса. Някой замислял ли се е въобще колко малко неща зависят от нас? Колко малко всъщност участваме във вземането на решения касаещи нас? Как стоим отстрани, наблюдавайки напълно безразлично как една по-висша сила се разпорежда с живота ни? От самото си раждане ние робуваме на някой друг. Никой не ни пита дали искаме въобще да се родим, дали искаме да живеем, дали не ни е по-добре, когато сме в никъдето. Никой не ни пита дали искаме да сме момичета или момчета, дали искаме да се родим в това семейство, а не в някое друго например. И на последно място никой не ни пита как искаме да се казваме… Това е само нагледния пример, че ние сме кукли на конци. Колкото и да се лъжем, че съдбата зависи от нас самите, истината е само една – нищо не зависи от нас и никога не е зависело. Хиляди философи се опитват да ни убедят, че съдбата, късмета, боговете или там каквото и да е, не играе никаква роля в живота ни… Толкова е лесно да приказваш за толкова важни неща, когато седиш на удобен стол пред заплеснати по собствената ти гордост, младежи. Но нима тези философи знаят какво ще им се случи утре? Нима знаят, че денят, в който отворят очи, ще е последният им ден живот? Разбира се, че не го знаят. Никой не го знае. Утрешният ден е също толкова голяма мистерия като самия живот. Всички ние заспиваме с надеждата да се събудим утре и да видим какви изненади ни е подготвила съдбата, късмета, боговете или там каквото и да е. Нищо никога не е зависело от нас. Всичко се решава от силата, която управлява света, имал нещастието ние да се родим в него. Има един факт, който всички упорито отказват да признаят. Всички дни си приличат с изключение на един – единствен ден – този, в който умираме. Сигурно сега много философи ще скочат на крака и ще започнат да протестират, че не е така, а иначе. Скъпи, мои дървени философи, всички дни си приличат по това, че свършват, а ние сме си живи и здрави в очакване на следващия изгрев. Този един – единствен ден завършва зле за нас – ние умираме. Нима можете да оспорите природния закон, според който всичко умира? Разбира се, че няма да го направите. Някой ден аз ще умра и мястото ми ще се освободи. Някой ден и вие също умрете. Някой ден всички в тази зала ще умрат. Някой ден дори целия ни подреден и хармоничен свят също ще загине. Нима тогава ще започнете да извивате глас, че това се е случило, защото светът така е пожелал?! Що за глупости! На никой не му се умира. Дори и на самоубиеца скочил от високата скала, му е мил живота, когато краят му приближава. Всяка секунда живот е по-скъпа от векове прекарани в смъртта. Какво е животът и какво е смъртта? Лесен въпрос. Навярно е така, но не и за мен. Възможно ли е животът да е смъртта, а смъртта живот? Много вероятно. Никой не е разкривал мистерията на тези две напълно противоположни сили, които управляват малкия ни животец. Такова знание не е достъпно за никой, дори и за боговете. Тези знания са достъпни само за мъртвите и за силата, която ги е създала. А коя е тази сила ли? Нямам си ни най-малка представа. Та нали аз съм един смъртен човечец, живеещ живота си като такъв? Едно нещо обаче ще ви кажа, драги ми философи, никога не подценявайте света около себе си, защото понякога той може да ви изненада или да ви даде знаци. Единственият ни достъпен знак е сънят. Останалото оставям на вас и приятни сънища. Дано силата създала всичко около нас, да е благосклонна и да ви даде някакви дори и бегли насоки за пътя, по който трябва да поемете. И последно от мен – пред човек има милиони, дори милиарди, възможни пътища, и наистина самото им поемане е единствената свобода, която познаваме. Никога няма да разберете какво е можело да ви се случи ако бяхте поели по друг път насам или ако не бяхте станали писар, а лекар. Но изборът е вашата свобода. Изборът е това, което ни прави хора. Животните никога не се замислят дали животът им е справедлив за тях или не. Ние, хората, го правим. Затова съдбата, късметът, боговете или там каквото и да е, ни е дала Изборът. Именно той е в основата на всички пътища. Лека нощ, драги ми философи. Приятни сънища и дано утре направите най-добрия избор за вас самите. Принцеса Ава Амелия Рейвън Част 1 Детството ми Глава 1 Родих се без да искам. Никой не ме попита дали изобщо искам да се раждам, но в крайна сметка това няма никакво значение след като поемеш първата си глътка въздух. Тогава сякаш се пристрастяваш към живота, въпреки че той ти е даден на сила. Явно в това се състои мистерията на живота – той те опиянява, става твой господар, жесток, но справедлив, и ти нямаш друг избор освен да му се подчиниш. Веднъж родиш ли се, приемеш ли живота в своите обятия, никога няма да искаш да го пуснеш. Това е причината, поради която колкото и жалък живот да живееш, колкото и грешки да направиш, колкото и грехове да сториш, ти никога няма да искаш да умреш. Защото животът е най-големия и силен наркотик, съществувал някога, от който в крайна сметка всички умираме. Възрастната акушерка ме пое в своите грапави ръце и аз със силен писък възвестих появата си на света. Всички жени в стаята се усмихнаха, а майка ми лежаща изморена в леглото, изстена радостно. Защо се радваха толкова на моето нещастие? Нима не помнеха колко боли да си поемеш за първи път въздух?! Нима не помнеха колко измамени са се чувствали, когато са се озовали в един студен и мрачен свят и то в тялото на бебе?! Подадоха ме на майка ми и тогава за пръв път я видях. Преди това само бях слушала гласа й – тих, мелодичен, нежен… Беше потна и изтощена, но красива. Пясъчно русата й коса падаше по раменете й, а морско сините й очи горяха с неописуема радост. Вгледах се в чертите й. Майка ми наистина беше красива жена. Това беше последният неизпълнен с проблеми момент в живота ми. Акушерката, която ме бе поела, дръпна завесите на прозорците в стаята на майка ми и изпищя: - Какво има? – видях уплахата изписана по лицето на майка ми. Несъзнателно тя ме притисна към себе си и в очите й се видя пламъче ярост, което можеше да бъде видяно и в очите на мечка, защитаваща малките си. - Това не е възможно, Ваше Височество! Това просто не може да бъде реалност! – акушерката мърмореше под носа си и падна на колене пред потъналия в мрак прозорец. Тогава майка ми заплака. - Нима днес е Онзи ден? – за какъв Онзи ден говореха? Нима това беше нещо лошо? Трябваше ли да изчакам още някой и друг ден? - Да, милейди, Онзи ден е. - Но как? Никой не се ражда и умира на този ден! – значи това било. Бях улучила от раз. - Това е… чудо, милейди. – в гласа на жената се прокрадна радост, а на лицето й се изписа голяма и топла усмивка. - Наистина ли? – майка ми не беше сигурна в това. Трябваше да послуша вътрешния си глас. - Да, милейди. Щом като малката принцеса е решила да се роди на този ден, значи има причина да го направи. – значи бях принцеса. Това беше добре. Още една точка за мен. - Тогава е добре да отидете и да кажете на Негово Височество, че има дъщеря. – погледна ме. – А аз ще се нарадвам на това малко съкровище. – жените излязоха бързо и веднага започнаха да коментират моето раждане. – Здравей, миличка. Аз съм твоята майка и се казвам Анекса. – ура, бях улучила отново! Сега оставаше само да се убедя, че и баща ми е точния човек и тогава можех да се наслаждавам на безгрижния бебешки живот. Вратата се отвори леко и вътре се показа една мъжка глава. След това влезе и тялото. Баща ми беше висок, добре сложен, с гарваново черна права коса и кафяви очи с малки златни точки в тях. Беше красив. Като майка ми. Нищо чудно, че бях момиче. Как ли щях да изглеждам, когато пораснех? Щял ли да бъда красива като тях? От толкова въпроси бедната ми бебешка главица я заболя. Баща ми седна до майка ми и ме погледна. Беше толкова щастлив. Погали ме нежно, а след това погледа му отново се спря върху майка ми. Понечи да я целуне по устните, но тя се отдръпна в последния момент и той я целуна по бузата. Нима брака им бе уреден? Нищо чудно, че е така. Явно се бях родила във време, когато това е нормално. Добре, все ще го преживея някакси. - Здравей, красавице! – гласът му беше с типичен мъжки тембър, но въпреки това беше и топъл. – Ти познаваш ли ме? – би трябвало, но изчакай още няколко месеца, докато се науча да говоря. Стига до тогава да не забравя всичко. – Аз се казвам Филип. – хубаво име, но нещо не беше наред. Дълбоко в себе си знаех, че той е моят баща, но никой не ми бе казал името му. Явно само майка ми бе от значение. - Как ще се казва? - Ава, много ясно! – Ава… Красиво име. - Но това е любимото ми име! Нима искате дъщеря Ви да се казва така? - Естествено, че искам, Анекса. Няма значение, че е твое любимо име. Ава е красиво име и ще подхожда перфектно на нашата красива дъщеря. – бузите на майка ми порозовяха. - А що се отнася до нейния… рожден ден? Какво ще правим? - Какво можем да направим? Нищо. Каквото и да се крие зад това, нямаме друг избор освен да го приемем. Тя е наше дете и ще я защитаваме от всички и всичко. - Радвам се. – погледна с уплаха прозореца отвъд, който се простираше потънала в тъмнина земя. - Добре дошла, мила моя Ава Амелия Рейвън! Добре дошла принцесо на Кралството Рейвън! Добре дошла владетелко на Елзарисия! – всичко това наистина звучеше вълнуващо, а и ефекта се подсили и от това, че баща ми ме вдигнал във въздуха. - Филип, ще я изпуснеш! – защо майка ми толкова се притесняваше? Нямаше да умра толкова бързо и по толкова глупав начин! Поне се надявах, че е така. - Добре, добре… Ето, вземи я! – погледна вратата. – Аз трябва да съобщя новината на Консулатът. Майка ми ме пое от ръцете му и ме притисна до гърдите си. Отново чух туптенето на сърцето й. Тогава осъзнах, че никога повече няма да го чуя толкова ясно и силно. Това ме натъжи и се възползвах от това, че съм бебе и започнах да плача силно. Майка ми само се усмихна и започна да ме люлее нежно и плавно. Приближи се до черния прозорец и започна тихо да припява стара песен: Не плачи, о малко мое слънце! Не плачи за нищо ти. Животът сега е песен лесна, Пълна с усмивки и игри, Няма място за сълзи. Ще ти покажа места красиви, Тайни, омайни и безкрайни! Ще ти покажа гори, Пълни с приказни неща! Ще ти покажа безконечното море, С хилядите вълни и чайките бели! Ще се повозим на гърба на дракона могъщ, Който с приветстващ рев ще огласи небосвода! Ще видиш ти чудеса безкрай, Ще чуеш драконова реч и Приказки от древни дни! Ще яздим еднорози бели, Със сребърни гриви, златни рогове и сатенени криле! Ще чуеш древни песни, Пълни с красиви думи и смели подвизи. Ще пиеш горско мляко И ще разбереш какво е истинска храна! Ще влезеш в горите пълни с чудеса. Ще видиш неземни същества, Чудновати, но добри. Те ще си играят с теб, О, да, на чудни и прекрасни игри И накрая блясък от звезди ще получиш ти! Виждам, сън отнася те И радвам се аз, Че в страната на сънищата си. Там, където няма болка и сълзи. Само красиви мечти Окъпани в звездна светлина. Не плачи, о мое малко слънце! Не плачи за нищо ти! Животът сега е песен лесна, Пълна с усмивки и игри. Няма място за сълзи! Тази толкова красива песен ме отнесе във всички тези места, за които гласа на майка ми пееше. Видях красотата и простотата на една толкова стара песен от Средноземието. Полека лека всички въпроси и проблеми се изпариха от съзнанието ми. Всичко се превърна в един красив, розов свят, пълен с усмивки и игри. Дали, когато се събудих след време, щях да помня всичко това? Щях ли да помня всичко, което ме бе казано, преди да се родя? Да се надявам, че това няма да се случи. Не исках да знам всичко. Исках просто за момент да съм си едно обикновено бебе, което щеше да плаче и да се смее. Съзнавах, че никога нямаше да бъда нормална, но гласът на майка ми ме караше да мисля за противното. Толкова ли трудно беше да забравя всичко, което ми бе казано? Никак не е трудно да забравиш, особено, когато ти пеят една толкова красива и стара песен като тази на майка ми. Заспах неусетно и се усмихнах наум, защото на сутринта нямаше да помня нищо. Никакви проблеми, никакви тревоги, никакви предписания. Всичко щеше да се случи с или без моето знание и подкрепа. Всичко, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Нямаше друг начин. Освен това в това да разкриваш тайни и мистерии има нещо толкова привличащо, че веднъж започнеш ли, няма да спреш лесно. Усещането е същото като да живееш, макар и по-слабо. Стига съм се занимавала с чужди проблеми. Щеше да мине време преди тези проблеми да ме засегнат. Дотогава ще се радвам на простотата на бебешкия живот. В крайна сметка спомените ми щяха да се завърнат в мислите ми по един или друг начин. Оставаше само да изчакам това да се случи. А, сега нека започна да забравям всичко. По-лесно е да живееш, ако не помниш и не знаеш нищо. Много по-лесно.