TheFallen

Сълзите на розата Йоан Георгиев Съдържание: I ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР Предговор 1.Имало едно време… II ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ Предговор 2.Странно 3.Първи ден 4.Избор 5.Приятели 6.Необяснимо 7.Някъде далеч от тук 8.Отново 9.Невероятна вечер 10.Бъдеще 11.Спомени 12.Пъзел 13.Ужасяваща вечер 14.”Следва продължение” 15.”Истината” 16.Лъжата 17.История 18.Последно сбогом III ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР 19.Защо животът е толкова труден? 20.Длъжен съм да се боря. IV ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ 21.Цена 22.Разяснения 23.Незабравим миг ВАЖНО!!! Това е временният вариант на първите 3 от приблизително 23-те глави, които са предвидени да бъдат написани. Ако се сметне за нужно, по всяко време съдържанието и заглавията им могат да бъдат редактирани. Книгата представлява любовна история с фентъзи елементи, преплитаща съдбите на нищо неподозиращата Елизабет и притиснатият от жестокостта на своя народ Александър, който в опита си да я спаси от неизбежната участ, която я очаква, ненадейно попада в капана на любовта. Събитието се развива в така познатия ни свят през 21 век с всичките му щури купони, яки коли и огромни магазини, но също така преминава и в криещия се зад него свят на магии, митични създания и необясними неща, за които не сме и предполагали, че съществуват. Любовната история съчетава радостни моменти, изпълнени с много усмивки и любов, мистериозни случки, чието обяснение ще разберем, чак когато прелистим жадно и последната страница и мигове, изпълнени с мъка и сълзи, каращи ни да се слеем с чувствата на героите и да станем съпричастни към тяхната съдба. Надявам се да ви хареса! I част: Александър ПРЕДГОВОР Можеш ли да скриеш мъката си, когато дори и слепите я виждат? 1.ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… - Няма да направя това! - Нямаш право на избор. Други въпроси? – подло се усмихна малката злобарка, а не мен направо ми идваше да я разкъсам на парчета. - Явно не. Вече можем… - Сабрина! Ти не си ми господарка и не можеш да се разпореждаш с мен. Казах, че няма да направя това и не разбрах коя част по точно не разбра. – прекъснах я бесен аз. - Алекс, успокой се. Сабрина е дясната ръка на Алдемир. – прошепна баща ми и застана до мен. - Изобщо не ме интересува на кого е дясна ръка. Не може да унищожи живота на едно бебе, като го превърне в чудовище още от малко. – развиках се аз. - Напротив, мога. И имам изричното съгласие на Алдемир. - Писнало ми е да слушам само за твоя Алдемир и ми е писнало да се разпореждате с живота на невинни хора както си искате, за да направите по-мощна проклетата си армия. – приближих се още по-близо, едва сдържайки се да не и връхлетя, а двата вълка, които стояха плътно до нея, оголиха зъбите си. - Той ще се зарадва да чуе това. В момента подписваш смъртната си присъда. – отговори високомерно тя. - Не ме е страх от смъртта, камо ли пък от теб или от великия ти господар. Ако мога да дам живота си, за да ви спра ще го направя. Оглушителния и смях озари цялата гора. - Нали не си мислиш сериозно, че имаш някакъв шанс. - Сабрина, помисли трезво. – баща ми се опита да оправи ситуацията. – Тя е още дете. Няма да е опасна за никого, докато не се развие напълно. Вярно е, има уникален талант, който за пръв път се среща при някой от нашата раса, но тя ще ви е безполезна на този етап. Тя има шанс да изживее първите няколко десетилетия от живота си като едно напълно нормално момиче. Няма смисъл да я взимате сега. Няма да ви е полезна, нито ще можете да я обучавате. Тя има майка, баща, може да бъде щастлива. -Тя не се интересува за нейното щастие, татко. Не я ли виждаш?!? – погледнах аз към него. – Друг е въпросът, че Алдемир трябва да реши това, а не тя. - Ще е по-трудно да свикне, когато е голяма и ще е по-трудно да я доведем. Ако я отнемем сега от майка и и баща и, тя дори няма да ги помни, когато порасне. Решението е едно и вие нямате право да го оспорвате. – отговори на баща ми и се направи, че не ме е чула. - Не! – извиках неодобрително. - Или ще се наложи да пострадате. – довърши тя. - Тя ще може да вижда майка си и баща си, когато поиска. Не можете да се разпореждате с живота и, нито пък да и казвате какво да прави. Тя е напълно свободна да прави каквото си иска с него, както всички ние сме. - Да, тя е напълно свободна, както всички вие сте, да избере да ни се подчини и да прави каквото и кажем или да не ни се подчини, да прави каквото си иска и след това ние да я убием. Виждам, че на теб не ти се отдава много частта с подчинението и предпочиташ другата. - Трябва да го направим, Алекс. – съгласи се баща ми. - Какво?!? - Нямаме избор. Няма да и помогнем като умрем. - Отлично! Още утре. – добави Сабрина. - Не, не утре! Не можеш да и отнемеш детството. – запротестирах аз. - Добре да кажем, че се съглася. Когато порасне, отново вие ще трябва да идете и да я доведете. - С магическа ли пръчица да я омагьосам? Не мислиш ли, че трябва да и позволите сама да реши какво да прави с живота си, след като разбере каква всъщност е. - Да, с магическа пръчица ще я омагьосаш, нещо такова. Ти си млад, красив. - Ти си безсърдечна. Как можеш и да си помислиш, че мога да причиня нещо подобно на някого? - Всъщност, досега ти обяснявах, че изборът е напълно твой. Имаш две възможности - или я довеждаш по не ме интересува какъв начин, или ти и цялото ти семейство ще бъдете наказани. Това е твоята задача. - Ти си жалка, Сабрина. Погледни се! Много обичаш да се разпореждаш, но щом дойде Алдемир почваш да трепериш, скланяш глава и падаш на колене. Коя си ти, че да се разпореждаш с мен? Коя си ти, че да се разпореждаш с всички нас? - Алекс… - опита се да се вмести баща ми. - Това наистина ще му хареса, когато разбере. – отвърна ми тя с възможно най-презрителния тон и се захили. - Още се чудя как не те е изритал вече! – изръмжах аз, приближих се още по-близо и бях на крачка да си изпусна нервите. - Алекс, спри! – прекъсна ме баща ми. – Ти си прав. Тя сама трябва да реши какво да прави с живота си. Когато порасне, ще идем, ще и обясним какво става , ще и кажем възможните алтернативи и тя сама ще направи своя избор. - Възможните алтернативи… - въздъхнах аз. Нямаше ли друг начин? Нямахме ли друг избор? Трябваше ли да бъдем обречени да се подчиним или да умрем завинаги? - Решено е. – потвърди Сабрина. – А къде е нейният вълк сега? - При майка си. – изръмжах аз. - Пазете го добре. Ще е грехота, ако загубим безценния талант на това момиче, заради вашата немарливост. Аз погледнах разярено към нея. - И Оливър, няма да е зле, ако научиш сина си на обноски. – добави тя и се усмихна високомерно тя, както обичаше да прави обикновено. Обърнах се на другата страна, загледах се за няколко секунди в земята и затичах със скоростта на вятъра в някаква произволна посока. Чувствах малките горски камъчета под краката си, забити наполовина в почвата. Тук-там се виждаха изсъхнали клонки, паднали на земята и сухи скали, леко покрити с мъх. Вятърът клатеше огромните и вечнозелени боровете, а под тях имаше постеля от златисто-кафяви иглички, опадали от старост. Освен клоните на боровете, всички други бяха пусти и мрачни, без нито едно листо по тях, всички други дървета и храсти се бяха отдали напълно на зимния си сън. Разкъсаните облаци закриваха слънцето и никъде не се усещаше топлото галене на слънчевите лъчи. Въздухът беше кристално чист, изпълнен с уханието на боровата гора. Някъде измежду огромните борове се криеха малки горски пътечки, извиващи се измежду ниските скали, на които можеше да седнеш, за да си починеш и изчезващи нагоре в планината. „Не се ядосвай.” – помисли си Лили, някъде в другия край на гората. „Мога ли да не се ядосвам?” – отвърнах и аз в отговор. II част: Елизабет 17 години по-късно ПРЕДГОВОР Никога не съм предполагала, че може да се случи нещо подобно. Никога не съм и сънувала, че може да се случи нещо подобно. Нито пък съм го искала или избирала. Животът е една огромна битка, в която няма как да знаеш кой и какво ще ти поднесе, кога и защо ще усетиш финалния удар в гърдите си и ще паднеш на меката тиха земя, смазан от болка. 2.СТРАННО Всичко започна в един зимен следобед, когато, както обикновено, се излежавах на дивана до топлата камина и разглеждах какво има по телевизията. Намръщих се и се загледах през прозореца. Валеше сняг, a украсите на магазините блестяха от далече. - Защо поне веднъж не дават нещо интересно? – измърморих аз, отегчена до смърт и захвърлих дистанционното, в някаква произволна посока, събаряйки коледната елха. Това бях аз преди - Елизабет Томас, тази Елизабет, която бе съборила поне пет пъти елхата в последните няколко дни. - Упс... – измрънках си под носа, обух си ботушите, метнах си палтото на гърба и излязох бързо навън преди предметите в стаята да започнат да ми отговарят на глупавите въпроси. Аз бях младо слабичко момиче на седемнайсет години с дълга кестенява коса и красиви сини очи. Когато отворих входната врата и се показах навън, лицето ми засия. Тялото ми леко потрепери от студа, явно беше по-хладно от колкото предполагах. Почувствах снега под краката си и станах по-внимателна, за да не се подхлъзна и да стана за смях пред всички тези хора . Слънцето почти беше залязло, но навсякъде улицата беше озарена от светлини и беше светло като ден. Снежинките бавно се спускаха надолу, като се натрупваха върху косата ми, а малките им кристалчета лекичко проблясваха като неописуемо красиви диаманти. Хиляди светлинки и хиляди цветове украсяваха препълнените магазини, до където ти стигаше погледа. Можеше да видиш уникални украси и надписи, поздравяващи те с „Весела коледа!” или пък „Честита нова година!” и повдигащи ти коледното настроение още повече. Звукът на звънчетата при отварянето на вратите на магазините изпълваше всяка една секунда, защото всяка една секунда се отваряха врати от радостни хора, на чиито лица грееха усмивки. Пред един магазин за играчки, дори можеше да погледнеш как децата се радваха на огромния Дядо Коледа сложен отпред, който ги забавляваше и даваше бонбони на послушните. Цялата улица беше изпълнена с живот – деца тичаха напред–назад, пеейки си коледни песнички, замеряйки се със сняг и пързаляйки се по него, разнасяйки най-различни играчки и лакомства, хората весело се разхождаха и избираха подаръци за близките си, други пък пазаруваха за бъдни вечер, въпреки че оставаше около една седмица до Коледа. Навсякъде се чуваха неуморни гласове и поздрави. Коледното настроение летеше из въздуха заедно с ненаситните снежинки, танцуващи своя невероятен танц като малки балерини, толкова малки, че да не можеш да различиш дали са балерини или наистина са снежинки, но достатъчно големи, за да обгърнат целия град в бялата си завивка. Хората се усмихваха, хората се смееха, хората се радваха... Аз се разхождах напред и гледах за някой магазин, който може да ми хареса. Не търсех нищо конкретно, просто исках да убия времето, докато стане достатъчно късно, за да се прибера вкъщи, вместо да си седя цял ден там, да умирам от скука и да събарям елхи. Влезнах, без много да го мисля, в първия магазин, който ми хвана окото – сравнително голям магазин за дрехи на два етажа. Беше препълнен като повечето магазини в града по това време на годината. Започнах да разглеждам дрехите, но повечето не бяха нищо особено. Блузки, дънки, палта, рокли. Тук-там се намираше нещо интересно, измежду скучните парцалчета. По едно време чух един познат глас да се провиква от далече: - Джулия, виж кой е тук! – това бяха двете ми приятелки от училище – Катерин и Джулия. Катерин – с дълга права и много красива златиста коса, очите и бяха зелени, а лицето - сравнително светло. Джулия – леко мургаво момиче с шоколадово кафяви очи и начупена тъмнокестенява коса. - О, Елизабет! Как си, мила? Да не си решила да си купуваш рокля за бала другата седмица? – вече стоеше пред мен Джулия и ме разпитваше заинтересовано. - Ами... не. Просто се разхождах, за да видя какво ново има по магазините. – усмихнах им се аз. - Да не би никой да не те е поканил? – продължи Катерин, а Джулия възмутено я сръчка, заради въпроса и. Аз се засмях - Не, не, не е това. Просто... още се чудя дали да ходя изобщо на този бал... – обясних им аз. - Сигурно ще бъде забавно, но, вие ще сте с гаджетата си и аз какво ще правя? - Градът не е малък, Лиза. Трябва да си намериш някой, който да те изпраща до вкъщи в късните часове. Джордан те покани, нали? – отгатна Джулия. - Вече отказах и не се безпокой за мен, Джул. Достатъчно голяма съм, за да се оправям сама в „големия град”. А вие какво правите тук? – засмях се аз. - Ами, разглеждахме магазините, за да си намерим дрехи за бала. – отвърна ми Джулия. - Имате ли нужда от помощ в избирането на рокли? - О, да! Тъкмо се карахме коя от две рокли е по-хубава. Ела. – моментално ми отговори Катерин и ме задърпа напред. - И Джул, недей да и казващ коя за коя е. - Няма нужда. Моята е по-хубава – засмя се Джулия. - Ще видим! – погледна я леко злобно Катерин. Пред мен стояха две рокли, които не изглеждаха нищо кой знае какво. Едната беше розова с леко по-тъмнорозови маргаритки по нея, които не се набиваха но очи. Имаше презрамки и дантела, стигаща до пода, а самата рокля също беше дълга до пода. Другата беше по-изчистена, тъмнорозова нагоре, а под бюста рязко ставаше лилава и постепенно начупена, нямаше презрамки и беше къса до коляното. Познавах ги достатъчно добре, за да предположа веднага коя коя рокля си е харесала - Катерин – розовата, а Джулия – лилавата. Погледнах към тях, а те ме гледаха с любопитни и очакващи погледи. - Честно казано, не знам. И двете са хубави, но... – излъгах аз и веднага се огледах за нещо, което да ме спаси. - Но? – попита Катерин. - Ами... Мисля, че онази рокля там е по-хубава от тези двете… но това си е лично мое мнение. – усмихнах се наполовина и погледнах към една дълга небесно синя рокля, забутана в единия ъгъл на магазина, без презрамки, с една малка елегантна панделка под бюста. Над панделката с малки блестящи камъчета бяха стилно изобразени две-три цветчета, а под нея копринени вълни буйно се разплискваха до земята. Роклята блестеше в различни нюанси на светлосиньото, заради светлината и веднага ми хвана погледа. Момичетата оглеждаха бавно роклята с блещукащи очи, все едно са видяли злато. - Да, прекрасна е! – промърмори Джулия и полетя към роклята. – Как не сме я видели? Толкова ще ми отива. Катерин излезе от захласа си и я погледна начумерено: - Аз ще я взема, Джулия. Не е честно винаги ти да обираш хубавите неща. - Моля? – сърдито и отвърна тя. - Винаги ли? Сега се чудиш какво да измислиш! - Ами за рождените дни? Всеки път аз си избирам хубав подарък и ти го купуваш преди мен. И какво?!? Аз винаги оставам прецаканата, с най-скапания подарък и най-грозната рокля заради теб. Няма да стане този път, Джулия! - Хей, момичета, не се карайте, това е просто една рокля. – вместих някъде думите измежду крясъците им, но никой не ме чу. - Джулия Браун, дай ми роклята!!! – викаше Катерин. - На теб няма да ти отива, Катерин! Пък и… Пък и аз си я взех първа. – възмутено настоя Джулия и се понесе към касата. Катерин се ядоса, хвана Джулия за косата и двете се разпищяха. Не знаех какво да направя. Всички ни гледаха. Защо изобщо им показах глупавата рокля, а не ги излъгах, че една от двете още по-глупави рокли е прекрасна или невероятна, или нещо подобно, което да ги зарадва и те да си тръгнат щастливи и доволни от тук? Но аз отново си отворих устата и ги доведох до бой. Бях напълно виновна и трябваше да направя нещо, за да спрат да се бият. - Катерин, пусни косата и! Боли я! – изкрещях аз. - Забелязвам. – промърмори тя през зъби и продължи да дърпа Джулия с едната ръка, а с другата хвана роклята и се опита да я отскубне от ръцете и. Аз не можах да се издържа да ги гледам как се бият и връхлетях върху Катерин, опитвайки се да разхлабя мечешката захватка, с която беше сграбчила косата на Джулия. Тогава отнесох един умопомрачително силен шамар и паднах на земята. Той беше дошъл от Джул, която се опитваше да уцели Катерин, за да спре да я скубе. В същия момент, докато още се освестявах от главозамайването, чух един тънък глас да крещи: - Охрана! Охрана!!! – гласът на касиерката. Двуметровите момчета вече си пробиваха път измежду тълпата, насочени към точката, от която изригваше напрежението в магазина. Явно Катерин и Джулия не ги интересуваше, че те бяха тази точка и продължиха да пищят и да се влачат за косите напред-назад, а аз не исках да отнеса още някой шамар в жалките си опити да ги разтървавам и затова просто изчаках охраната до дойде и да ни изрита от магазина. Вече седяхме отвън на стъпалата и гледахме как хората преминават живо покрай нас. Джулия се беше свила на кълбо и беше скопчила глава в колената си. После се надигна, скръсти ръце и застана пред Катерин. - Видя ли какво направи? Сега никоя от двете ни няма да е на бала с тази рокля, заради твоя театър, който ти дружелюбно поднесе на хората в магазина. – разсърдено промърмори тя, а Катерин пуфтеше като разярен бик, още задъхана от борбата и не обръщаше голямо внимание на обвиненията и. За секунда хвърли един разярен поглед към нея, сякаш всеки момент ще и връхлети и отново ще започнат да се бият, но извъртя очи в друга посока и не каза нищо. Настана мълчание и усетих как малко по малко напрежението започна да намалява. Снежинките падаха бавно и си търсеха място в тихата земя, където да се сгушат и да се отдадат на сладкия си сън. Вече напълно се бе стъмнило. На небето нямаше звезди, защото облаците ги бяха закрили. Зад тъмната им дебела завеса се забелязваше лекото блещукане на лунната светлина. Из въздуха се носеше свежест. Хората още не се бяха прибрали по домовете си и все още крачеха напред-назад неуморно по улицата. Явно не беше толкова късно, колкото изглеждаше, просто през зимата се стъмваше по-рано. Имаше време да се поразходя още малко, но преди това исках да се уверя, че Катерин и Джулия щяха да се сдобрят. Това бяха моите приятелки – можеха да се пребият от бой за една рокля и да си оскубят косите, но след като се успокоят щяха да се държат все едно нищо не се е случило. Все още мълчахме. Напрежението, което прехвърчаше до преди малко между тях изчезваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята и доколкото прочитах по лицата им, те обмисляха случилото се. Скоро резултатът от свежия въздух излезе наяве. - Джул, виж, аз... наистина съжалявам. Не знам какво ми стана. Просто се ядосах и... Сякаш не бях на себе си. Разбирам колко глупаво постъпих и как рискувах приятелството ни заради една рокля и наистина ужасно много съжалявам... Ще ми простиш ли? Моля те? – мекият и сладникав глас на Катерин се понесе като перце по въздуха, перце, на което беше изписано с огромни букви „СЪЖАЛЯВАМ”, разнасящо след себе си невидим магически прашец, който изразяваше разкаяние и искреност и беше способен да те омагьоса по някакъв странен начин и да те направи неспособен да не му се подчиниш. Лицето и беше изпълнено с мъка, а малките и блещукащи очи гледаха Джулия с надежда. Джулия я погледна. Нейните очи също сияеха и разбрах, че се е разтопила при тези думи. За момент се поколеба, но после измърмори, отказваща да се инати повече: - Катерин... Разбира се, че ти прощавам. Пък и няма за какво, ти беше права. Можеше просто да ти отстъпя роклята вместо да се инатя като магаре. – засмя се тя - Знаеш ли, има много магазини в този град. Утре ще си намерим по-хубави рокли. – сладко и се усмихна, а лицето на Катерин грейна. После двете силно се прегърнаха, а аз се усмихнах самодоволно. След това Джулия се освободи от прегръдката на Катерин и погледна към мен: - Хей, Елизабет, теб май те забравихме. – изхили се тя – Съжалявам, че те фраснах така жестоко. Много ли те заболя? - О, не. Само малко ми се замая главата. - Искаш ли да дойдеш утре с нас, ще бъде забавно? - Ами... - Хайде де, после може да идем на кафе. – допълни Катерин. Как можех да им откажа сега. Бяха толкова щастливи, точно каквито исках да бъдат. Щях да им разваля настроението, ако бях казала, че не мога да дойда. Пък и какво толкова... един следобед, прекаран в избиране на рокля за коледния бал с маски. Всички от училище щяха да ходят. Направих физиономия и измърморих: - Добре де, ще дойда. - Супер! Утре в пет, точно на това място тук. – изчурулика Катерин. - Окей, утре в пет. – казах аз и си погледнах часовника. Не бях усетила как времето е излетяло. От както успокоявах онова детенце до сега сякаш се бяха минали само няколко минути, а всъщност часовете си бяха изпарили без да разбера. Реших да побързам, за да мога да мина поне през още един-два магазина. - Момичета, аз трябва да тръгвам, имам малко работа... пък и вече става късно. Ще се видим утре в училище. – прошепнах им аз и прегърнах първо Джулия, а после и Катерин. - Чао, Лиза! – казаха и двете в един глас. - Чао! – усмихнах им се аз и продължих разходката си. Вървях напред и гледах как хората намаляват с всяка изминала минута и как повечето магазини не ми правеха голямо впечатление. Колебаех се дали просто да не се обърна и да се прибера вкъщи. Утре щях да ставам рано за училище и не исках да съм като пребита, но краката ми продължаваха да се движат в същата посока, без изобщо да ги е грижа за това. Беше тихо и все още валеше сняг. Повечето магазини вече затваряха и нямаше много хора по улиците. Поразходих се още малко и реших да се прибирам, но видях госпожа Дейвис – майката на един мой съученик, да маха табелите закачени по прозорците на антикварния си магазин и да ги вкарва вътре. Тя беше не много висока слабичка жена на средна възраст с тъмнокестенява коса и черни очи. Носеше дебело пухкаво палто, беше сложила вълнена шапка на главата си, а около врата си беше увила ръчно плетен шал. - Хей, госпожо Дейвис! – провикнах се аз отдалече. - Здрасти Лиза, как си? – обърна се тя и ме поздрави, след като се приближих до нея. - Добре, благодаря. Разхождах се по магазините и, като ви видях реших да видя какво правите. Как е Дейниъл? Оправя ли се вече? - Седи си вкъщи и пие чай, но сигурно, до няколко дни ще е на училище. Гледай и ти да не се разболееш. Не си много добре облечена. – отговори ми тя, събирайки останалите табели. - О, не се безпокойте. Не чувствам да ми е студено. Нещо ново в магазина? - Ела, влез да го разгледаш. Аз пристъпих на входа и надникнах в малкото спретнато помещение. Магазинът си беше същия, какъвто го помнех от детството – големите дървени рафтове, на които тихичко си седяха предмети, всеки един със своята уникална история, от другата страна на стаята бюрото на госпожа Дейвис, а зад него срамежливо криещият и се дървен стол. Огромните прозорци в магазина му придаваха свеж вид и го даряваха със светлина, а през тях блещукаха хилядите светлини на големия град. Обърнах се и почнах да разглеждам предметите. Чаши, кани, чинии, фигурки... Имаше най-различни неща, с които бяха запълнени рафтовете. От мебели и предмети за бита до банкноти и монети от миналия век. После се обърнах на другата страна. Там, зад бюрото на госпожа Дейвис, бяха закачени няколко картини с леко старинни рамки, а до него имаше изкуствени цветя и две-три вази. Преместих погледа си към третата стена и замръзнах на място с отворена уста. Почнах да мигам, още невярваща на очите си. На един рафт, забутан някъде в ъгъла, измежду всички тези антики, си стоеше съвсем сам и непокътнат един божествено красив пръстен. Кристалното сребро блестеше, заслепявайки ме и не се забелязваше нито една драскотинка, нито един недостатък. Над планината от невероятно красив метал се издигаше един огромен тъмносин диамант, който пречупваше светлината на лампата и я превръщаше в безброй много сияещи лъчи, разплискващи се във всички различни посоки и после изчезващи някъде в стаята. Кой можеше да е дал такова нещо в антикварен магазин? Трябва да е бил луд, за да го даде. Продължих да мигам, за да се уверя, че не ми се привижда и се обърнах към госпожа Дейвис. - Госпожо Дейвис, колко струва този пръстен? – попитах аз смаяно, още неможеща да спра да мигам. - Този там ли? - Да, точно той. - Ами... седемдесет и пет цента мисля, че беше. - Седемдесет и пет цента? – измърморих още по-смаяно. - Да, прекалено много ли изглежда? Не знаех точно каква цена да му сложа... Вярно, не е много хубав, нито злато, нито сребро, просто някаква халка с грозни надписи по нея, но казаха, че е на повече от сто и двайсет години и аз си помислих, че... - Халка с грозни надписи? - Да, дори не знам какво означават. Какво има? Нещо не е наред ли? - Не, не, нищо няма... Аз просто... Може ли да го купя? - Разбира се, че може. Отворих дамската си чанта и почнах да ровя, търсейки портмонето си. Извадих седемдесет и пет цента и и ги подадох. - Ето, точни са. Тя ми се усмихна и ми сложи пръстенът в една малка хартиена торбичка. - Мерси. Аз, ще тръгвам. Стана късно, пък и утре трябва да ставам за училище. Чао и лека нощ. - Лека нощ, Лиза. Излязох през вратата и се запътих към вкъщи. Имаше нещо странно в този пръстен. Той не беше обикновен. Можеше ли да аз да го виждам по един начин, а госпожа Дейвис по друг? Каква беше тази странна „магия”, с която той ме омагьоса? Има ли други хора, които го виждат като мен и трябваше ли изобщо да го купувам? Всички тези въпроси ме обсипваха отвсякъде докато ходех, вече по почти напълно обезлюдялата улица. В крайна сметка се беше свършило и не можех да върна времето назад. Той си стоеше тихо в малката чантичка, която аз държах в лявата си ръка и чакаше все някога да ми отговори на любопитните въпроси. Не ме беше много страх от тайнствеността, която криеше, както биха постъпили повечето хора, защото още от малка бях свикнала на подобни чудновати работи. Например, на петия ми рожден ден, когато още живеех с майка си, бяхме организирали парти и всички деца се бяхме събрали в градинката на двора. Майка ми беше вътре в къщата и приготвяше сандвичи, докато ние опустошавахме белите и рози с лозарските ножици. Отрязвахме ги от храста, махахме им бодлите и си ги слагахме на челата като рогчета, а цветовете и листата разпилявахме навсякъде из градината. Изведнъж усетих някаква странна миризма на изгоряло да се носи от кухнята, докато отскубвах третото по ред рогче от розата си – първите две бяха паднали в тревата, докато се борех със сестра си – Кейт, която е с една година по-малка от мен. Миризмата идваше от шоколадовите кейкчета, които мама беше забравила да изключи преди да започне да прави сандвичите, но странното беше, че тя – възрастна тридесетгодишна жена, при това намираща се в кухнята на няколко метра от печката, все още не усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше из въздуха, а аз – малко хлапе, току-що навършило пет години и не видяло все още нищо от живота, я усещах и при това доста добре. След като и казах, мама успя да извади кейкчетата на време, преди да са изгорели до такава степен, че да не стават за ядене. Друг пример са многобройните пъти, в които баща ми не си е чувал телефона, забутан някъде из джобовете на якето му, да звъни, а аз, намираща се на другия край на къщата съм го чувала и съм тичала като луда, за да му кажа. Дори веднъж Кейт беше заключила леля Барбара, която ни беше дошла на гости, в килера – ниска дебела петдесетгодишна жена с побеляла коса, която винаги носеше златни топчести обеци и не пропускаше да си сложи червеното червило в комплект със старомодното и двайсетгодишно сако и стегнатата и пола до под коляното, която уж я правеше по слаба. Ако не бях чула безпомощните и крясъци сигурно щеше да и се наложи да преспи там. След тази случка никога повече не посмя да ни дойде на гости и по-добре за нас, че не го направи. Ние с Кейт винаги сме я мразили, заради високомерното и поведение и особено за това, че, когато бяхме малки ни скъса картинките, които ние цял ден се мъчихме да нарисуваме, след като отказахме да изядем отвратителната и супа, собственоръчно „приготвена” от нея. Докато се бях загубила в мислите, неусетно се озовах пред входната врата на така познатия ми и обичан дом. Изтупах си краката на изтривалката, за да падне снега и влезнах вътре. На дивана седеше баща ми – четирийсет и пет годишен мъж, на име Карл Томас, с тъмни очи и къса черна коса, от която тук-там се подаваше по някой бял косъм. От малък си е бил мечтал да бъде полицай, но когато е пораснал е станал пожарникар. Гледаше нещо по телевизията. - Здрасти, тате. – поздравих го аз. Той се обърна и ме погледна. - Здрасти. Къде беше? – полюбопитства той, както обикновено обича да прави. - Разхождах се с приятелки по магазините. Ти още ли не си си легнал? - Дават хубав филм. - Кейт горе ли е? - Да, легна си преди малко. Какво си си купила? – отговори ми той и погледна към малката хартиена чантичка, която държах в лявата си ръка. - А, нищо особено... Просто един пръстен. Не исках да се връщам без нищо. – измърморих си аз под носа и се обърнах към кухнята, за да си направя нещо за вечеря. - После загаси лампите като се качваш нагоре. – провикна се той от другата стая. - Добре, ще ги загася. – отвърнах му аз, ровейки се в хладилника за нещо, което може да потуши глада ми за възможно най-малко време. Най-бързото, което можех да направя беше яйца на очи, а бях доста гладна и без да се замислям много грабнах две яйца, взех един тиган и олио от шкафа и ги приготвих за няколко минути. После ги метнах в една чиния и седнах на масата. Не успяха да потушат напълно глада ми, но бях чувала че не е полезно да се преяжда вечер и затова изключих вариaнта да преровя хладилника още веднъж. Станах, измих си чинията и посегнах към една стъклена чаша , когато татко се провикна от другата стая: - Недей да пиеш студена вода, защото ще те заболи гърлото. Не му отговорих, а просто завъртях крана на топлата вода и изчаках малко докато се изтече студената. Налях си чашата до горе, спрях водата и погледнах през прозореца без още да отпивам. Докато гледах малките снежинки бавно да падат и да изчезват някъде при сестрите си, които вече отдавна се бяха сгушили една в друга и спяха сладкия си сън, осъзнах колко много съм пораснала в последните години. Това лято щях да завършвам, щях да ходя в университет и най-вероятно да изоставя семейството и приятелите си, класа, с който съм учила пет години. Вече не бях онова малко момиченце, което бях преди, вече трябваше да бъда по-самостоятелна, да се отделя от баща си и от сестра си, да се сбогувам с дома, в който живея от шестгодишна, да се отделя от приятелите си, които познавам от дете. Обзе ме някаква странна вълна от емоции при тези мисли, побиха ме тръпки и побързах да си изпия водата и да се кача горе, за да мога по-бързо да забравя, но щом погълнах първата глътка моментално изплюх в мивката другите няколко, които се готвеха да минат през гърлото ми. Водата беше ледено студена. Буквално ледено студено, все едно всеки момент ще замръзне. Даже ми се стори, че в нея проблясва кристалче лед. - На тези кранове пак им има нещо. – промърморих смаяно и излях и останалата вода, която имаше в чашата. - Каза ли нещо, Лиза? – обади се баща ми от другата стая. - Да, погледни чешмата в кухнята. Пак се е развалила. – подметнах му аз, минавайки покрай него и запътвайки се към втория етаж, където беше стаята ни с Кейт. Можех вече да си представя как ще влезна вътре, ще видя Кейт с нейната тъмнокестенява коса и лешниково кафяви очи да спи сладко, сладко в леглото си и без много да му мисля ще се мушна под завивка си и също ще се отдам на сладките сънища, но след като отворих вратата осъзнах, че трябва да си събличам палтото, дънките, блузата, да си събувам ботушите и още хиляда работи преди да мога да легна да спя. Бях внимателна, за да не я събудя и, когато най-после бях готова, с облекчение се настаних в топлото легло. - Купи ли си нещо? – проговори Кейт от другата страна на стаята. Гласът и звучеше тъжно и замислено, сякаш искаше да се отърси от нещо като завърже разговор с мен. - Да не те събудих? - попитах аз, за да се уверя. - Не, не можах да заспя. - Пак ли мислиш за това, Кейт? Настанаха няколко секунди мълчание и после тя го прекъсна с глас, пълен с още повече болка. - Тя ми липсва, Елизабет. Не сме карали Коледа с мама от както бях на пет. Виждаме я само за по няколко дни през ваканциите. Аз си поех дълбоко въздух и после издишах. - Тази Коледа няма да можем. Може би някоя друга, когато завърша. Тя не каза нищо. - И на мен ми липсва, Кейт. Не си мисли, че ми е все едно. – довърших аз, за да я успокоя. - Ами, тогава да идем да я видим. Достатъчно големи сме. - Ох, добре... Обещавам ти, че веднага щом завърша ще идем. Лятото сме свободни и ще можем да останем колкото си искаме. - Колкото си искаме през лятото? – попита тя вече с повече надежда в гласа. - Абсолютно. Само трябва да и се обадим, за да и кажем. Сега по-спокойна ли си? – попитах аз, надявайки се че съм си върнала старата усмихната сестричка. - Да, стига да си изпълниш обещанието. – каза доволно тя. - Не се притеснявай. Времето ще отлети без да го усетиш. - Дано. - Сигурна съм. – усмихнах се аз в тъмнината. Отново замълчахме. Този път може би не знаехме какво да си кажем. - Не ми отговори на въпроса. – прошепна тя, за да възстанови разговора. - Какъв въпрос? – обърках се аз. - Купи ли си нещо? - А, това ли... Ами, може да се каже. Първо срещнах Джулия и Катерин в един магазин за дрехи, но след като се сбиха за една рокля ни изритаха от магазина. След това, преди да се прибера, минах през антикварния магазин на госпожа Дейвис и си харесах един пръстен. - Купила си си пръстен от антикварен магазин? – каза объркано тя. - Нещо такова. - Дай да го видя. Аз се надигнах леко, извадих пръстена от торбичката, която седеше на нощното ми шкафче и и го подхвърлих. Тя светна нощната си лампа и почна да го оглежда. - Дала си си парите за това тенеке? – каза тя с не много изненадан тон. Явно беше очаквала да види нещо подобно, след като разбра, че е от антикварен магазин. - И аз не знам точно... Може би времето ще покаже. - Какво имаш в предвид с „времето ще покаже”? – обърка се тя още повече и видях на светлината от нощната лампа как на лицето и се изписва непроумяваща физиономия. - Нищо. Просто забрави. – реших да приключа с темата. Може би ако просто бях попитала госпожа Дейвис, кой е бил предишният собственик на този пръстен, това щеше да отговори на всичките ми въпроси. Кейт ми хвърли обратно пръстена и аз го оставих отново на нощното си шкафче. - А Джулия и Катерин сдобриха ли се? – сети се да попита тя. - Нали ги знаеш... Пооскубаха си косите и после взеха да се прегръщат. Тя се засмя лекичко. - Аз мисля да заспивам, Кейт. Изморена съм и утре ще ставаме рано. - Добре, и аз ще заспивам вече. Лека нощ. - Лека нощ. 3.ПЪРВИ ДЕН - Елизабет, Елизабет… - някакъв глас ме викаше, но аз бях прекалено унесена, за да го разпозная. - Ъ… - Елизабет, събуди се! - Остави ме да спя. – измрънках си под носа, недоволна, че ме безпокоят. - Закъсняваме, ставай! – гласът стана по настойчив. - Не… Навсякъде около мен жужаха насекоми. Имаше ужасно много цветя и цялата поляна беше зелена. Аз тичах като малко дете и се радвах на слънцето и на хубавия въздух, по който се носеше ухание на горски теменужки. После се завъртях и потънах в обятията на меката трева. Гледах нагоре как пеперудите летят над мен и разнасят цветния прашец от едно на друго цвете с такава лекота и ми се прииска и аз да можех да летя, но в същия момент почувствах някаква странна тръпка по лицето си, последвана от силна болка. - Какво? Къде съм? Кейт! Защо ми удари шамар? - Спиш като пън, Елизабет. Хайде, ставай, закъсняваме за училище! - Как така закъсняваме? Колко е часът? - Не питай, а почвай да се обличаш. – отговори ми тя и ми метна дрехите на леглото. - Ох, добре де. Не е нужно да ме зариваш с дрехи. – оплаках се аз, недоволна, че ми е прекъснала сладкия сън, сън от тези, от които не искаш да се събуждаш и направо ти се иска да заплачеш, щом разбереш, че сънуваш. - Аз съм долу да закусвам. Ако не дойдеш до две минути, ще дойда тук и ще те влача за косата до кухнята! - Пф… Станах, още търкайки си очите, облякох се възможно най-бързо и погледнах към нощното си шкафче, преди да изхвърча надолу. Защо пък да не си сложа чудноватия пръстен? Поне щях да проверя дали всички го смятат за тенеке. Нищо нямаше да загубя. - Елизабет!!! – провикна се Кейт от кухнята. - Идвам, идвам! Грабнах пръстена и полетях надолу. - Най-после. Сядай да ядеш и да тръгваме. Знаеш, че господин Хауърд не е голям привърженик на закъсненията. – каза тя и почна да ме оглежда. После избухна в смях. - Сложила си си този пръстен? - Млъквай, само за един ден е. – измърморих аз и и пратих един умопомрачителен поглед, за да си затвори устата. - Честно ти казвам, Елизабет, понякога не мога да те разбера. - Е, и аз не мога да се разбера, но такъв е животът. Къде е млякото? - В хладилника. - Защо си го прибрала? - Просто го извади и се наяж. Няма да те чакам цял ден. Направих физиономия и си сипах мляко в паничката със зърнената закуска. Преди да успея да изям и половината, Кейт я дръпна от масата и я сложи в шкафа. - Ставай. - Ти си ужасна. И без това ще закъснеем. Тя не отговори нищо, а просто излезе през вратата и аз я последвах. Старата ми Алфа Ромео беше замръзнала малко от студа, но успя да запали след петия опит, което, за мое съжаление, беше достатъчно, за да изнерви Кейт още повече. Двигателят изръмжа и ние „полетяхме” към училище, доколкото колата ни позволяваше, разбира се, молейки се да не попаднем в задръстване или по-зле – старата ми бричка да се разпадне по пътя. Училището ми – няколко сгради с портокалено оранжева замазка, малка градинка и паркинг, беше почти на центъра и затова ни отне доста време докато пристигнем. - Ох, хайде, аз ще тръгвам, че господин Хауърд сигурно ще ме изрита с парцалите навън, щом ме види, че влизам в часа му по това време. – избърбори Кейт, след като слезе от колата. - Добре, ще се видим на обед и късмет. – отвърнах и аз и я прегърнах, а после тя се затича нервно към сградата. Господин Хауърд наистина не беше от най-добрите учители. На нейно място изобщо не бих влязла. Първи час имах при госпожа Смит - учителката по музика. Не мина прекалено зле или поне не толкова, колкото очаквах. Останалата част от сутринта също мина както обикновено. По обяд, заедно с Джулия и Катерин отидохме в закусвалнята, която беше претъпкана в момента и седнахме на масата, на която сядаме всеки ден по това време. Другата част от малката ни групичка вече беше там – Кейт, Раян и Джордан, с изключение на Дейниъл, който беше болен. Раян беше високо мускулесто момче с къса черна коса, наситено кафяви очи и леко мургава кожа, а Джордан - малко по-слабичко, но с пет-шест сантиметра по-високо момче с леко по-дълга, рошава и кафява коса, зелени очи и нормална кожа. Джулия ходеше с Раян, а Катерин с Дейниъл. - Хей, момичета! – ахна Раян и се изправи на крака, за да целуне Джулия. - Здравейте. – поздравих ги аз и огледах изражението на Кейт, за да се опитам да разбера дали и е криво и как е минала сутринта и. - Здрасти, Елизабет. – усмихна ми се Джордан. - Кейт, какво стана с Хауърд? – попитах заинтересовано, след като не можах да отгатна нищо по каменното и изражение. - Накара ме да седя права през остатъка от часа… …и аз напуснах. – измърмори тя и направи физиономия. - Той си е такъв. Никой не го харесва. – успокои я Джордан. - Защо не си вземеш нещо да хапнеш? – добавих аз. - Не съм много гладна. - Имаме още няколко часа, може да огладнееш. - Добре де, ще ида да си взема един сандвич. - Не, аз ще ида. – моментално си предложи услугите Джордан. - Няма нужда. – поскромничи Кейт. - Не, наистина. И без това ще ходя да си взема още нещо, защото с тази пица не съм за никъде. – засмя се той. - Щом настояваш. Джордан стана плавно от стола си и закрачи напред, а Кейт се обърна и почна да го оглежда. - Боже, това момче добре си хапва, а изобщо не му личи. – удиви се тя. - Повечето хора не ядат колкото теб, Кейт. – изхилих се аз, последвана от Джулия, Катерин и Раян едновременно. - Много смешно. – подметна тя и отново се обърна назад. Джулия и Катерин продължиха да се подхилкват. - Тези на онази маса за пръв път ги виждам. – учуди се тя. - На коя маса? – поинтересувах се аз. - Онази в ъгъла, на която седят две момчета и едно дребничко момиче. Веднага успях да ги намеря с поглед. Тримата горе-долу си приличаха. Едното момче – по-едрото, беше с къса кестенява коса и златисто-кафяви очи, големите му мускули си личаха през тънката памучна блузка, която беше облякъл и той ожесточено разкъсваше като прегладнял вълк огромния сандвич, който си беше купил. Изглеждаше сякаш в този момент не го интересува нищо друго, освен да се наяде както трябва. Момичето беше много дребничко и грациозно, дори по-дребничко и от мен самата. Блестящата му кестенява коса беше права и къса до раменете, а очите кафеникаво-зелени. Беше облякла тъмносини дънки и дебело черно яке с пухеста качулка. В дясната си ръка държеше стъклена чаша със сок от банан и ягода и отпиваше със сламката си по мъничко всеки десетина секунди, оглеждайки хората, които минават покрай нея. Другото момче беше по-слабо от първото, но както останалите, имаше кестенява, но мъничко по-дълга и рошава коса. Очите му бяха пъстри – преобладаваше синьото, но имаше също така зелено и кафяво. Той беше скръстил ръце и просто седеше на стола без да прави нищо. Изглеждаше замислен. Аз продължавах да го гледам, не можейки да отделя поглед от него и той явно забеляза това. Погледите ни се срещнаха и аз, възможно най-бързо, спрях да го зяпам и засрамено забих нос в сандвича си, който вече беше започнал да изстива. И тримата на тази маса бяха невероятно красиви. - Да не би да са нови? – полюбопитствах аз, знаейки, че Джулия и Катерин веднага са научили горещите клюки и само чакат да ги попитам. - Да, вчера са пристигнали от Канада с майка си и баща си. – отговори ми Катерин, оправдавайки очакванията ми. - Братя и сестри ли са? - Двама братя и една сестра. Днес имах час с по-едрото момче. Казва се Остин. Забавен е. - А другите? – попитах заинтересовано. - Ами, другите… Не знам. Не каза много за тях. - А аз си мислех, че Джордан яде много. – прекъсна ни разговора Кейт, след като се обърна отново към нас. Явно не само аз бях забелязала апетита на едрото момче – Остин. - Искате ли да идем да се запознаем? – неочаквано попита Джулия. Всички я зяпнахме учудено, но никой не отговори. - Добре де… - върна си думите назад и си вдигна ръцете на нивото на рамената, изкупвайки вината си. После продължи да си човърка обяда. След като погледнах сладкото момче с сините очи отново, осъзнах, че идеята да се запознаем не беше чак толкова лоша. Просто идеята на Джулия – това да се случи сега в закусвалнята не беше от най-добрите, които е давала, а тя по принцип не дава особено добри. Прехапах устни и отместих поглед от него преди да е забелязал, че отново го гледам. - А имат ли някакви роднини тук или просто са решили ей така да се преместят? – продължих да досаждам на Катерин, надявайки се, че има още информация. Тя се засмя. - Защо просто не идеш да ги попиташ, щом толкова те интересуват? - отряза ме тя, внимавайки да не прозвучи грубо. - И аз това исках, но… - въздъхна Джулия и поклати глава. Време беше… Време беше за следващият час – география при господин Хауърд, учителят, който всички ненавиждахме. Нисък, закръглен, носещ идеално изчистени правоъгълни очила, зад които се криеха малки ловки очи, чакащи да те хванат в съгрешение. Аз седях, както обикновено в тези часове, до Джулия. Господинът влезна с гръм и трясък и в стаята възцари тишина. - Добър ден! – намусено каза той без да поглежда към никого. Той винаги беше намусен. Смееше се само, когато се подиграваше на някого. - Днес ще правим контролно върху последният изучен раздел от учебника. Предупредих ви още миналата седмица, да се надяваме, че сте се подготвили и оценките ще бъдат добри. Всички се спогледахме учудено. Двадесет и двама ученика. Всички чинове бяха пълни, с изключение на един. - Господине, не сте ни споменавали такова нещо. – осмели се да спомене едно русокосо момиче на име Микаела, което седеше в другият край на стаята. Хауърд, който до сега се настаняваше на бюрото си, замръзна на място и хвърли един умопомрачаващо строг поглед към момичето. После хвана с два пръста очилата си и бавно ги свали надолу, за да му се открият очите. Последваха няколко секунди гробна тишина. Очите му се присвиха и устните му се задвижиха. - Абсолютно добре си спомням, че казах на вас, както казах и на единайсети и десети клас, че този час ви предстои контролна работа. Единствената причина да направя това е, защото ви съжалявам и знам, че вие не сте седнали да научите нито един урок от този учебник и, ако не ви предупредя, за да прочетете поне за какво става въпрос, няма да можете да изкарате дори и тройка. Вие как ми се отблагодарявате? Като ме правите на луд? Това, че вие не слушате какво говоря в часовете не е мой проблем. – намусено отговори той и си тросна учебниците на бюрото, почвайки да рови безразборно из дневника, все едно не търси нищо конкретно, а просто прелиства страниците. Не се учудих, че е забравил да ни каже и само си е мислел, че го е направил. Не му беше за пръв път. Веднъж наистина ни беше казал да се подготвяме за контролно, но като дойде денят, той беше напълно изключил, че ще правим изобщо нещо подобно. Тогава нещата свършиха много зле, но и сега не отиваха на добре. След като прелисти достатъчно страници от дневника, за да се осъзнае, щеше да се увери, че поне още един човек от класа „не го е слушал” докато е „казвал” за контролното миналия час и ще последва викане, докато не падне лепежът на стаята. Всички бяхме в готовност, когато внезапно дръжката на вратата се помръдна и тя се отвори. Закъснял ученик – това щеше да усложни нещата още повече. Хауърд моментално насочи ловките си очи към него. Всички други погледи също се приковаха в тази точка. На вратата седеше едно младо красиво момче с невероятни сини очи, в които пробляскваше на места зелено като вълните на бушуващото море и светло кафяво като кората на танцуващите боровете сред музиката на горския вятър. От кестенявата му коса се носеше аромат на диви теменужки и току що окосена трева. Веднага познах това лице. Това беше момчето, което зяпах през целия обяд в закусвалнята. - Извинете, че закъснях. Малко се обърках докато намеря правилната стая. – гласът му се понесе като песен за моите уши и ми трябваха няколко секунди, докато асимилирам какво всъщност казваше. - Вие трябва да сте един от новите ученици, да се надяваме? – захили се Хауърд, представяйки си какво очакваше това момче, ако не му беше първия час при него. - Да, Александър Прайс, господине. – учтиво се представи момчето. - Да се надяваме, че вече, след като знаеш къде се намира кабинета по география, няма да се повтаря случилото се. – продължи Хауърд със същия тон и усмивка на уста. - Разбира се. – съгласи се момчето. - Седни на свободния чин. Днес ще правим контролно върху последния изучен раздел от учебника, както казах преди малко на невнимателните ти съученици. – уведоми го той, като наблегна на думата „невнимателни”. – Но нека да не ти правим лошо впечатление още от първият ден. Ще им простя за невниманието. В крайна сметка това си е за тях. Хауърд се надигна и раздаде на всеки ученик по един бял лист. - Двайсет въпроса. Първо попълвате данните най-отгоре и после заграждате отговора, който мислите че е верен. Ако видя някой да преписва, излиза директно навън. Приятна работа! – разясни ни той, както всеки път прави. - Ще ми подсказваш, нали? – прошепна ми Джулия, достатъчно тихо, за да не я чуе господин Хауърд. - Ако мога. Знаеш го този какъв е. - Хайде де, напиши ми отговорите на това листче, когато си готова, за да си ги проверя. – прошепна тя с умолителен глас и бутна един малък лист под теста ми, така че да не се вижда. - Не давам гаранции. – застраховах се аз. - Госпожице Томас, защо не се преместите до Господин Прайс за този час? Джулия Браун ще седи сама по време на контролното. – чух познат глас да пронизва ушите ми някъде зад мен. Обърнах се и видях страшните очи на господин Хауърд да ме гледат строго. Явно беше чул разговора ни и стоеше на място, чакайки някаква реакция от моя страна. След няколко секунди осъзнах, че съм отворила уста и мълча като риба. - Мамка му! – изругда тихичко Джулия от другата ми страна, но учителят не я чу. Целият клас мълчеше. Аз погледнах съжаляващо към нея, взех си листа и се преместих на мястото, където господин Хауърд ми каза. - Следващият подобен случай няма да има такъв изход. – добави той и си седна на бюрото, наблюдавайки ни внимателно. Аз се загледах в теста си и си написах трите имена, класа и номера в класа на обозначеното място. Оставих си химикалката до листа и погледнах през прозореца, за да видя дали още вали сняг, преди да започна да си решавам теста. - Здравей. – усмихна ми се момчето, което седеше до мен. Покрай случката с Хауърд, съвсем бях забравила, че съм седнала до момчето, което закъсня. Преместих погледа си към него и примигнах няколко пъти, за да се уверя, че е истински. Сега от толкова близо изглеждаше още по-невероятно красив. Ароматът на горски цветя, който се носеше от косата му беше още по-силен и толкова много по-омайващ, че едвам успях да се измъкна от непоклатимата му захватка. - Ъъъ… Здрасти. – успях да избърборя най-накрая след няколко неуспешни опита. - Елизабет, нали? - Да, от къде знаеш името ми? – учудих се аз, още не можейки да отделя поглед от него. - Просто се поинтересувах. – обясни той, като отново ми се усмихна. - А ти си Александър? – попитах аз, за да се уверя. Преди време имаше един новодошъл ученик, който се бъзикаше с всички учители. - Просто Алекс. Имаш хубав пръстен. - О, мерси. Повечето не го харесват. – учудено измърморих аз и погледнах към блестящият сребърен пръстен, тихичко стоящ на лявата ми ръка, за чието съществуване почти бях забравила вече. Явно той беше достатъчно равностоен на красотата на това момче, за да успее да отмести погледа ми от него. - Как някой може да не хареса толкова красив диамант? Приятелите ти да не са се побъркали? – засмя се той тихичко и погледна към господин Хауърд за секунда, за да се увери, че не сме му разръчкали достатъчно нервите, за да ни изгони. - И аз понякога се чудя. – отвърнах на усмивката му. - Сигурно ти е малко гадно като вчера си се преместил в нов град? - Всъщност, доста гадно, но ще го преживея. – засмя се той, отново с тази ослепителна усмивка. – А, ти… От малка ли живееш тук? Въздъхнах и отделих поглед от него за една секунда. - Не… Когато бях на шест, се преместих със сестра си. Преди това живеехме в едно малко градче далеч от тук, но майка ни и баща ни се разведоха и… - Преместихте се при баща си? – довърши загрижено той, след като отново направих няколко секундна пауза. - Да, баща ми се премести тук и после и ние, а майка ми остана да живее с баба. - Съжалявам. – каза искрено той. - О, не, не… Няма проблем. Отдавна съм преживяла това. Всяка година през ваканциите ходим при мама за няколко седмици. – усмихнах се аз, надявайки се да върна и неговата усмивка, която до преди малко грееше на лицето му. - Напуснете часа ми веднага! – прекъсна ни строгият глас на господин Хауърд и аз за малко не подскочих от стола. - Госпожице Томас и господин Прайс, щом нямате намерение да работите по контролното, моля напуснете часа ми! Не се намирате на пазара. Ние се спогледахме за няколко секунди. Явно Алекс очакваше някаква реакция от моя страна. Аз си взех теста и го поставих на бюрото на Хауърд. - Довиждане. – подметнах преди да изляза, без капчица съжаление, че ни е изгонил. Алекс беше зад мен. Огледах пространството около себе си. Целият коридор беше празен. Никакъв шум не се чуваше, освен звука от спиращите обувки на Александър, който току що беше излизаше от кабинета. - Съжалявам. Не исках да ти проваля контролното. – меденият му глас погали тишината. - О, малко отсъствие от часовете на Хауърд определено ще ми се отрази здравословно. – засмях се аз. – Пък и това контролно няма много да повлияе на годишната ми оценка. - Щом казваш. – усмихна се той. – Искаш ли да се разходим в градинката? По това време тук май няма никой. - Да, прав си. – казах без да се замислям и двамата тръгнахме към изхода на училището. Градинката на училището ни не беше много голяма. Имаше няколко пейки, едно малко фонтантче, което сега беше замръзнало под завивката на снега и през пролетта много много цветя, по това време на годината спящи зимния си сън във вледенената земя, чакайки да усетят глътка пролетен въздух и докосването на нежното слънце, за да подадат малките си нослета навън и да разпръснат приказното си ухание навсякъде около нас. Няколко високи бора, обгърнати почти напълно в прегръдката на блестящия сняг, се извисяваха на нивото на училището и придаваха още по-привлекателен вид на нашия парк. С Алекс вървяхме по малката спретната пътечка, скрита измежду дърветата, която сякаш сама премахваше снега от себе си, за да ни направи път. Сняг, сняг и пак сняг. Всичко беше се сгушило в снега – малките хралупи на катеричките, които през есента събираха лешници и жълъди, за да си похапват през зимата, самотните гнезда на лястовичките, които наскоро отлетяха към топлите страни, докато зимата пее своята меланхолична песен тук и дори и пухкавите мечки, които спяха на топло зимния си сън. Беше много тихо. Не валеше и се чуваха само стъпките на двама ни. - А ти, как реши да се преместиш точно тук? – попитах го аз, докато разглеждах природата, която ме заобикаляше. - Баща ми трябваше да се премести по работа и решихме направо цялото семейство да дойдем. - Мислите ли да оставате дълго? – заинтересовах се аз. - Не знам. Но със сигурност в близкото бъдеще ще сме тук. – усмихна ми се той с очарователната си усмивка. - Аха. А онова момиче и мускулестото момче, с които седеше в закусвалнята трябва да са брат ти и сестра ти, нали? – попитах за де се уверя. - Да. От къде знаеш? - Ами… Клюките тук се разнасят бързо. – засмях се аз, но забелязах, че той не отговори, а се загледа странно в лицето ми, сякаш изобщо не е чул това, което му казах. После премести погледа си напред и последва кратко мълчание, прекъснато от лек кикот. - Какво? – попитах объркано, не знаейки защо се смее. Да не би да се бях надраскала някъде с химикалката или пък нацапала с нещо по обяд. Потънах в земята при тези мисли. Какво смешно можеше да има в лицето ми? - Нищо. Просто… По-красива си от колкото си те представях. – усмихна се той и погледна към мен, за да види реакцията ми. - От колкото си си ме представял? – повторих още по-объркано. - Ъм, имах в предвид, че съм те виждал и преди… …от далеч. – разясни ми той. - Аха… Мерси. – усмихнах се аз, не знаейки какво друго да кажа. Усетих как лицето ми става горещо и си представих на какъв домат приличам в момента, но не след дълго това беше прекъснато от лек трепет преминаващ през тялото ми, предизвикан от студа. - Да не би да ти е студено? – загрижено ме погледна той. - Не, не, просто… - Ако искаш, ето ти якето ми. – прекъсне ме той преди да успея да довърша изречението си и понечи да откопчее ципа му. - Луд ли си? Ще измръзнеш от студ. – запротестирах аз, след като осъзнах по каква тънка блузка е под него. Той избухна в смях. - Не се безпокой за мен. Това яке само ме навлича допълнително. -продължаваше да се усмихва той, съблече го за по-малко от две секунди и вече го държеше в ръцете си. Аз го зяпнах учудено, заради ловкостта, която демонстрира, но втора вълна от трепет премина през тялото ми и нямах време да го обмислям прекалено много. - Сигурен ли си? – попитах аз, за да не изглеждам много нахална. - Просто го облечи. – вече усмивката почти беше изчезнала от лицето му, но не прозвуча грубо. Явно задавах много излишни въпроси – помислих си на ум. Облякох дебелото яке и продължихме да вървим напред. Вече беше станало по-топло, много по-топло, но преместих поглед върху Алекс, за да видя дали има някакви признаци на измръзване върху него. Той си вървеше съвсем спокойно по тънката блузка, която беше облякъл, все едно е двадесет и пет градуса през пролетта. Явно или аз бях по-зиморничава или той беше добър артист. Без излишни въпроси – напомних си наум и почнах да мисля за какво мога да го заговоря. - Имаш хубаво училище. – изпревари ме той. - Харесва ли ти? - Харесва ми парка ви, природата, градът. – погледна той към мен с невероятно красивите си очи и се усмихна. - Да, хубави са, особено през пролетта. Трябва да те запозная и с приятелите си. – предложих аз, след като се сетих, когато повдигна темата за училището. - Приятелите ти трябва да са тези с които седеше в закусвалнята, нали? – засмя се той, копирайки думите ми от преди малко. - Да, точно те. По-дребничкото момиче е сестра ми. – казах по инерция и чак след това осъзнах какво всъщност ме питаше. – Чакай малко, от къде знаеш с кого съм седяла в закусвалнята? Той се засмя. - От където и ти знаеш за мен. Зяпнах го с отворена уста, но я затворих след секунда, защото осъзнах, че студеният въздух навлиза в гърлото ми. - Е, тръгваме ли? – лекичко се усмихна той. – Трябва вече да са излезли от час. С малко усилия, отместих поглед от него и се загледах около мен. Малки снежинки бяха долетели от небето и се бяха оставили на вятъра да ги носи, подмята, да ги върти и разпилява навсякъде. Бавно падащи надолу, те се приземяваха върху дланите ми и се стопяваха до няколко секунди. Бяха прекалено малки, прекалено слаби и беззащитни за да оцелеят в този непознат свят, който се разпореждаше с тях. Алекс все още ме гледаше, очаквайки да кажа нещо. - Елизабет? – накрая проговори той. - Да, да, да тръгваме. Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан бяха в училище и си говореха за нещо, но ние все още бяхме прекалено далеч, за да чуя за какво по точно. Раян и Кейт се бяха облегнали на стената, а другите бяха прави. - Това са те, нали? – попита Алекс, докато се приближавахме към тях. - Да, момичето, което се е облегнало на стената е сестра ми - Кейт, момчето до нея – Раян, мургавото момиче с шоколадовите очи – Джулия, а дребното момиче със златистата коса – Катерин. Другото момче е Джордан. – представих му ги аз, въпреки, че знаех, че до няколко минути ще е забравил имената на повечето от тях. – Джулия и Раян ходят. Катерин също си има гадже, но той е болен от грип. - Я, вижте кой пристига. Говорим за вълка, а той в кошарата. – изкиска се Джулия още от далече. – Отвлече горкото момче в час по география, а, мръснице! - Джул… - прекъснах я аз, преди да изръси още някоя глупост. - Здравейте, аз съм Александър. – представи се Алекс. - Здрасти. – поздравиха го всички. - Вече му казах имената ви. – уведомих ги аз, за да не създаваме излишни шумотевици. - Елизабет, как можахте да се измъкнете така от контролното. През целият час Хауърд бърбореше за вас и ние трябваше да му бъдем слушатели, а нали го знаеш какъв е. – измрънка Катерин. - Измъкнали? – повторих присмехулно. – Той ни изгони. - Късметлии. - Защо просто не се измъкна и ти? Нямаше да е много трудно. - Ако не взема това контролно, знаеш ли с колко ще завърша първия срок? – оспори ми тя. - Я, кажи къде се размотавахте, остави я Катерин. – прекъсна ни Джулия, жадна за информация и клюки, както винаги. - В парка, къде може да сме били? – докладвах и аз. - И… - Какво и? – попитах аз, не знаейки какво точно се опитва да изкопчи от мен. - Какво стана? – разясни ми тя. - Нищо, просто се разхождахме и си говорихме. – успях да замажа или поне така си мислех. - Аха, а от къде тогава се сдоби с ново яке? – засмя се сестра ми. - Ами, просто… - заекнах аз. - Беше и студено. – изпревари ме Алекс, докато аз се чудех какво да кажа. - А на теб не, така ли? – присмя се Джулия. - Не. – каза той без да се замисли и за секунда. - О, вижте кой идва. – прекъсна ни, за мое успокоение, Джордан, но гласът му не излъчваше изненада, а отвращение. Той наблюдаваше една гордо крачеща групичка в другия край на коридора. - Господин „Самочувствие” и неговата глутница. – довърши той. Всички се обърнахме и насочихме погледи към тях. - Кои са тези? – смръщено попита Алекс. По лицето му се четеше объркване. - Капитанът на баскетболния отбор – Матю Паркър и послушните му кученца. – подметнах аз, продължавайки да наблюдавам как трите надути пуяка високомерно се движат по коридора, грубо разбутвайки хората, които се изпречат на пътя им. - Май не ги харесвате много, а? – подсмихна се той и с периферното си зрение видях как погледна към мен, но аз не отместих поглед, за да отвърна на приказно красивите му очи. - Повярвай ми, и ти няма да ги харесваш. – просто казах уверена и продължих да наблюдавам групичката. - Да стоим тук и да ги зяпаме, май не беше най-добрият избор, който можеше да направим. – вмести се Кейт, без да поглежда към нас. - Вече е късно. – отговори и Джордан с равен глас. Трите едри мускулести, но без капка мозък в главата, момчета се отклониха от пътя си и се насочиха към ъгъла, в който седяхме. Ние ги гледахме враждебно и мълчахме, докато наблюдавахме как се приближават към нас. Матю се изхили, колкото се може по-високо и ни огледа, а ние продължавахме да държим същите маски на лицата си. Може би само Алекс не знаеше за какво точно ставаше на въпрос и беше заел малко неутрална позиция. - Имате ново попълнение, а? – каза презрително той, държейки изкуствена идиотска усмивка на лицето си. - Матю, защо просто не се разкараш от тук и не ни оставиш на мира? – прояви смелост Джордан да отговори. Матю рязко извъртя главата си към него. - Хъ, - опита се да имитира подхилкване. – Май не ти е било достатъчно миналия път? – и започна да пристъпва към Джордан, издигайки тялото, главата и ръцете си, за да изглежда по-едър и наперчен, отколкото е всъщност. - Матю, просто се махни. – намеси се бързо Кейт, преди нещата да са се усложнили прекалено много. - Млъквай ма, куха лейка такава. – прояви просташкия си характер той, както се очакваше да направи. - Не смей да я обидиш втори път, ако не искаш празната ти тиква да се завърти на триста и шейсет градуса. – за съжаление, защити я Джордан, а Матю измести дебелите си устни и откри зъбите си. После се засили яростно и блъсна Джордан в стената, държейки го за врата и надигайки го леко с едната си ръка. Раян се намеси в същия момент, разбивайки един силен юмрук в лицето на Матю, за да пусне Джордан, но веднага след това беше одържан от двамата бодигарда на баскетболното капитанче. Тази секунда, която Раян подари на Джордан му беше достатъчна, за да се освести и да разбие втори юмрук в лицето на Матю, но тогава на Матю му кипна и целият почервеня от ярост, приклекна съвсем леко и връхлетя върху Джордан, разбивайки главата му в стената и ритайки го с всичка сила в корема. - Спри, идиот такъв! Ще го убиеш!!! – изкрещях аз и полетях към него за да му отлепя един шамар с всичката сила, която можех да намеря някъде дълбоко в себе си. След като го направих, Матю се обърна към мен по-бесен от всякога, оставяйки за стотни от секундата Джордан и ме люсна жестоко силно с лакътя си в челюстта. Аз полетях назад, паднах на земята и усетих кръвта, която започна да се стича в устата ми. Матю погледна яростно към свития от болката в корема Джордан и насочи безсърдечно юмрука си точно на там, за да го фрасне още веднъж с всичка сила, когато Алекс полетя за по-малко от секунда към него и го изтласка назад, преди да е успял да го направи. Матю погледна към него с дивите си очи и оголи яростно зъбите си. - Грешен ход, новако! – изкрещя той, докато се дигаше от земята и изхвърча към него, за да го хване за врата, точно както направи преди по-малко от десет секунди с Джордан, но щом ръката му стигна на милиметри от целта, Алекс я отклони с лекота и Матю падна отново на земята. Двете момчета от групичката му понечиха да пуснат Раян и да му помогнат с новото момче, но Матю им даде знак, да не го правят, изправи се за секунда и насочи опустошително големия си юмрук към прекрасното лице на Алекс. Алекс хвана моментално идващия юмрук с едната си ръка и извъртя Матю, без никакъв проблем, по такъв начин, че и да искаше не можеше да помръдне. Почти една шеста от училището се беше събрала около нас и продължаваха да прииждат хора от всички страни. Две момчета от публиката хванаха бодигардовете на Матю. Охраната на училището, медицинската сестра и директорката си проправяха път измежду суматохата. - Добре ли си? – попита ме сестра ми, веднага щом боят беше достатъчно утихнал, за да го направи. - Аз съм добре. Най-много някой разбит зъб. Иди да видиш Джордан. –казах през зъби, още седяща на земята и държаща се за устата. Кейт изтича към него, веднага щом разбра, че ми няма нищо. - Ще ти помогна да станеш. – притече ми се Катерин на помощ. - Моля, отидете по класните си стаи! Моля, отидете по класните си стаи! – викаше директорката, бутайки се из тълпата за да дойде до нас, докато охраната беше хванала буйстващият баскетболен капитан и послушните му псета. Медицинската сестра беше отишла при Джордан и няколко човека и помогнаха да го заведат до кабинета и, където тя да може да го прегледа по-обстойно. - Последвайте медицинската сестра с приятелката си, за да прегледа и теб, а после ще трябва да си поговорим в дирекцията. – погледна ме директорката, докато минаваше покрай нас и се насочваше към мястото, където охраната одържаше Матю. - Аз ще я заведа. – каза Алекс на Катерин, след като чу разговора. - Наистина, няма нужда, може и после. – възразих аз. - Трябва да те прегледат, Елизабет. От устата ти тече кръв. – настоя той. - Това е от зъбите. Сигурно някои за разбити. Той не обърна внимание на разяснението ми, а просто дружелюбно ми помогна да се изправя. Веднага щом стъпих на краката си, почувствах замайване, всичко около мен почна да се върти и замъглява и отново се понесох към земята. Усетих две силни ръце да се плъзгат под тялото ми и внимателно да ме хващат преди да съм си ударила главата в стената зад мен. - Елизабет, добре ли си? – разтревожено попита Алекс. - Да, да, няма ми нищо. Просто главата ми се е замаяла от удара. Той приклекна ниско и прекара едната си ръка под краката ми, а другата под гърба и след секунда усетих как ме отдели от земята, все едно бях трийсет килограмово момиченце. - Алекс, не е нужно да ме носиш. – запротестирах аз. - Току що видяхме, че е нужно. – възрази той, но нямах сили, за да споря. Просто се отпуснах в ръцете му и зачаках мълчаливо, докато пристигна в кабинета на медицинската сестра. С всяка една крачка гласовете ставаха все по-слаби и по-слаби. Накрая изчезнаха някъде в далечината. Всичко беше отминало, чувствах се в безопасност. Беше тихо, аз бях изморена и замаяна. Не можех още да обмисля напълно всичката тази каша, в която се забъркахме за толкова кратко време. - Ще се оправиш, спокойно. Дадох ти болкоуспокояващи, за да спре болката, но нямаш сериозни наранявания. Ще помоля директорката да те освободи и ще се обадя на родителите ти, за да дойдат да те приберат. Този следобед ще си починеш и утре няма да ти има нищо. – чух да казва медицинската сестра, още преди да сме влезнали в кабинета. - А, ето я и другата пострадала. Сложи я да легне на леглото. – каза тя на Алекс и след секунда усетих меката бяла постилка да поема тежестта ми. - Казва, че и се вие свят и, че главата и се е замаяла. – обясни Алекс на медицинската сестра. – Може да има и счупени зъби. - Алекс, благодаря ти. – успях да измърморя аз. - Не се опитвай да говориш. Всеки на моето място би постъпил така. – каза той на един дъх. Всеки? Не, не всеки би направил това, което той направи в този ден за мен, не всеки би защитил приятелите ми и мен самата от човека, при изричането на чието име всеки един ученик в това училище трепери, камо ли да посмее да му застане на пътя без да бъде смазан от бой. - Алекс… - Елизабет, – прекъсна ме той преди да успея да продължа. – просто не говори, докато медицинската сестра се увери, че си добре. - Сега ще те прегледаме, миличка. – дружелюбно ме успокои тя – леко закръглена четирийсет и шест годишна жена, с начупена къса до рамената тъмноруса коса и пълни с доброта кафяви очи. – Можеш ли да се изправиш и да седнеш на леглото? Вие ли ти се свят още? - Не, добре съм, мисля, че ще мога. – отговорих аз, не напълно уверена в това, което казвах. Надигнах се и застанах в седнало положение на леглото. За мое успокоение не чувствах онова замайване, което ме сполетя преди малко. - Добре, сега си отвори устата, за да ти видим зъбките. Аз отворих моментално уста и тя взе едно малко фенерче и светна вътре, оглеждайки един по един всичките ми зъби. - Нямаш счупени зъби. – каза тя, но щом не бяха счупени, тогава от къде беше дошла кръвта? Тя се надигна и отиде за кратко до другата стая. Върна се с един малък железен медицински прибор. - Отвори пак уста. Просто ще почуквам с това по зъбите ти, за да видя дали някой не се е разклатил. Не се притеснявай. Аз изпълних и след това чувството не беше много приятно. С този медицински инструмент тя почукваше по всеки един от зъбите ми по отделно. - Ауч! – изохках аз, след като усетих необичайна болка при един от зъбите, която я нямаше при останалите. - А, ето го разбойникът. – засмя медицинската сестра и почна да оглежда нещо в устата ми. После провери дали зъбът се клати. - Нищо му няма. Просто мъничко се е поразранил венецът при от удара и затова е потекла кръвта. Пробвай да идеш да мивката за да си измиеш устата. – уведоми ме тя и се отмести малко встрани, за да ми направи място да стана. Алекс, който досега мълчаливо наблюдаваше прегледа на един стол в ъгъла на стаята, стана и ми помогна да се изправя – успешно. Измих си устата няколко пъти и вече не чувствах гадния вкус на кръв в нея. - Замайването е било от удара. Сигурно силно ти е ударил главата, но вече би трябвало да ти няма нищо. – разясни ни медицинската сестра и в същия момент се чу силно почукване по вратата и тя се отвори. - Елизабет, добре ли си? – чух познатия глас на Джулия, която изглеждаше леко задъхана. - Да, нищо ми няма. Какво става? Онзи отиде ли при директорката? – поинтересувах се аз, за да разбера какво е станало след като ние с Алекс си тръгнахме от мястото на боя. - Да, тя ви вика, за да потвърдите историята, която ние с Катерин, Кейт и Раян разказахме. – отговори ми тя. - Можеш ли да ходиш. – попита Алекс, за да бъде сигурен. - Да, не се притеснявай. – казах аз и се запътих към вратата. Беше тихо както преди. Този път не се чуваха никакви гласове, все едно дирекцията беше празна. Какво следваше сега? Щяха ли да обвинят нас и да сметнат онзи надут паун за невинен? Това би било абсурдно, като имаме в предвид и това, че този случай не беше единственият за последните няколко месеци. Джулия беше отпред. Ние с Алекс ходехме зад нея. Тя отвори вратата и влезе първа. Вътре бяха седнали Катерин, Кейт, Раян, Матю, неговите приятелчета и директорката. Имаше няколко свободни фотьойла, предполагам за нас. Двама мъже от охраната стояха до вратата за всеки случай. Всички мълчаха. - Седнете. – проговори директорката щом влезнахме в стаята и ние я послушахме. – Само няколко въпроса ще ви задам и сте свободни. Така… Елизабет… - каза тя и направи кратка пауза. – Как започна всичко? Къде бяхте вие? - Първоначално ние с Александър се разхождахме в градинката, госпожо Андерсън, и после влезнахме в училище. Като видяхме Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан да си говорят в коридора, отидохме и ние, за да го запозная с тях, но след това дойдоха Матю и неговите приятели, разбутвайки грубо всички хора, покрай които минаваха. Матю почна да се заяжда с нас. - Не е вярно! – прекъсна ме той. - Замълчи! После ще ти дадем думата на теб. – погледна го строго директорката, а той изпуфтя отегчено и почна да отброява секундите, тропайки леко с крак по пода. - Тогава Джордан просто се опита да ни защити, като му каза да се маха, защото преди няколко месеца, Матю и неговата групичка отново бяха дошли при нас и без основателна причина се заяждаха и връхлитаха на бой, както днес стана. Матю хвана с всичка сила Джордан за врата и го блъсна в стената, продължавайки да го държи. След като Раян се опита да освободи Джордан, двамата приятели на Матю хванаха Раян и просто наблюдаваха как Матю продължава да прилага физическо насилие върху Джордан без никаква основателна причина. Джордан успя да се освободи и удари един юмрук на Матю, след което Матю се ядоса, блъсна главата му в стената и го ритна с всичка сила в корема. Тогава за щастие се намеси Александър, който успя да одържи Матю, докато охраната дойде. Това е всичко, госпожо Андерсън. - Благодаря ти, Елизабет. Имаш ли някакви възражения, Матю Паркър? – попита директорката и се обърна към него. - Тя ви лъже! Онзи мухлйо почна да се заяжда първи и затова го пребих от бой! – гръмовно избухна Матю. - Дори и да е вярно, а то не е, това не е основателна причина да връхлиташ на бой. – възрази Катерин. - Тя е права, Матю. Не може толкова много свидетели да казват едно и също нещо, а ти само да казваш друго и да твърдиш, че твоята версия е вярна. Ще трябва да си поговорим с баща ти. При следващ подобен случай може би ще се простиш с капитанството на баскетболния отбор и училището. - съгласи се директорката и аз вече се успокоих. Матю стана рязко от фотьойла си и изхвърча през вратата, блъскайки я след себе си. - Свободни сте. – освободи ни директорката и ние излязохме от кабинета. Повечето хора вече бяха влезли в час. Приятелите ми също се запътиха натам и само ние с Алекс останахме, сред малкото ученици, които се разхождаха в коридора. - Алекс… - заговорих го аз, след като изчаках приятелите ми да си тръгнат. – Благодаря ти, това, което направи за нас беше наистина смело. Той не ми отговори нищо, а просто се засмя. - Имаш ли представа, че не съм чувала за човек, който да се е изпречил на пътя на този идиот и после да не е бил смазан от бой? – възразих аз. - Нормално. – отвърна спокойно той. - Ти сам го видя каква е мечка, мечка без много мозък в главата. Той отново се засмя тихичко. - Какво имаш следващият час? – опита се да смени темата той, след няколко секунди тишина. - Физическо. Ти? - Испански при някаква си Димангус. – усмихна се той, смръщвайки вежди при произношението на името. Аз почнах да се подхилквам. - Какво? – усмихна се той при вида на моя смях. - Домингес, не Димангус. – казах аз, продължавайки да се смея лекичко. - Все едно. – усмихна се той с невероятната си усмивка. - Гледай пак да не объркаш кабинетите. - Няма, ще внимавам. – каза той и се засмя. - Ох, добре, и аз ще влизам в час, Алекс. Ще се видим утре. Чао. – казах му аз и се запътих в посока към физкултурния салон. - Хей, чакай! – спря ме той след като направих няколко крачки напред. Обърнах се към него и го погледнах в очакване. - Чудех се дали не искаш да идем на кино? – проговори той и ми се усмихна леко. – Днес следобед. - Ами… Кино. Да, супер. В колко часа и къде? – казах без да се замислям много, усмихнах се самодоволно и вътрешно заподскачах от радост. - В пет добре ли е? Ще дават романтична комедия, но и забравих името. – засмя се той, след като разбра, че съм съгласна. Нещо рухна в мен при тези думи. - В пет? – повторих аз, надявайки се, че не съм чула правилно. - Да, някакъв проблем ли има? – обърка се той. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Да избера да излеза с Алекс и да разочаровам приятелките си или да ида на пазар с тях, но пък да загубя шанса да прекарам един прекрасен следобед с най-красивото и невероятно момче, което бях виждала през живота си?

Сълзите на розата Йоан Георгиев Съдържание: I ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР Предговор 1.Имало едно време… II ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ Предговор 2.Странно 3.Първи ден 4.Избор 5.Приятели 6.Необяснимо 7.Някъде далеч от тук 8.Отново 9.Невероятна вечер 10.Бъдеще 11.Спомени 12.Пъзел 13.Ужасяваща вечер 14.”Следва продължение” 15.”Истината” 16.Лъжата 17.История 18.Последно сбогом III ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР 19.Защо животът е толкова труден? 20.Длъжен съм да се боря. IV ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ 21.Цена 22.Разяснения 23.Незабравим миг ВАЖНО!!! Това е временният вариант на първите 3 от приблизително 23-те глави, които са предвидени да бъдат написани. Ако се сметне за нужно, по всяко време съдържанието и заглавията им могат да бъдат редактирани. Книгата представлява любовна история с фентъзи елементи, преплитаща съдбите на нищо неподозиращата Елизабет и притиснатият от жестокостта на своя народ Александър, който в опита си да я спаси от неизбежната участ, която я очаква, ненадейно попада в капана на любовта. Събитието се развива в така познатия ни свят през 21 век с всичките му щури купони, яки коли и огромни магазини, но също така преминава и в криещия се зад него свят на магии, митични създания и необясними неща, за които не сме и предполагали, че съществуват. Любовната история съчетава радостни моменти, изпълнени с много усмивки и любов, мистериозни случки, чието обяснение ще разберем, чак когато прелистим жадно и последната страница и мигове, изпълнени с мъка и сълзи, каращи ни да се слеем с чувствата на героите и да станем съпричастни към тяхната съдба. Надявам се да ви хареса! I част: Александър ПРЕДГОВОР Можеш ли да скриеш мъката си, когато дори и слепите я виждат? 1.ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… - Няма да направя това! - Нямаш право на избор. Други въпроси? – подло се усмихна малката злобарка, а не мен направо ми идваше да я разкъсам на парчета. - Явно не. Вече можем… - Сабрина! Ти не си ми господарка и не можеш да се разпореждаш с мен. Казах, че няма да направя това и не разбрах коя част по точно не разбра. – прекъснах я бесен аз. - Алекс, успокой се. Сабрина е дясната ръка на Алдемир. – прошепна баща ми и застана до мен. - Изобщо не ме интересува на кого е дясна ръка. Не може да унищожи живота на едно бебе, като го превърне в чудовище още от малко. – развиках се аз. - Напротив, мога. И имам изричното съгласие на Алдемир. - Писнало ми е да слушам само за твоя Алдемир и ми е писнало да се разпореждате с живота на невинни хора както си искате, за да направите по-мощна проклетата си армия. – приближих се още по-близо, едва сдържайки се да не и връхлетя, а двата вълка, които стояха плътно до нея, оголиха зъбите си. - Той ще се зарадва да чуе това. В момента подписваш смъртната си присъда. – отговори високомерно тя. - Не ме е страх от смъртта, камо ли пък от теб или от великия ти господар. Ако мога да дам живота си, за да ви спра ще го направя. Оглушителния и смях озари цялата гора. - Нали не си мислиш сериозно, че имаш някакъв шанс. - Сабрина, помисли трезво. – баща ми се опита да оправи ситуацията. – Тя е още дете. Няма да е опасна за никого, докато не се развие напълно. Вярно е, има уникален талант, който за пръв път се среща при някой от нашата раса, но тя ще ви е безполезна на този етап. Тя има шанс да изживее първите няколко десетилетия от живота си като едно напълно нормално момиче. Няма смисъл да я взимате сега. Няма да ви е полезна, нито ще можете да я обучавате. Тя има майка, баща, може да бъде щастлива. -Тя не се интересува за нейното щастие, татко. Не я ли виждаш?!? – погледнах аз към него. – Друг е въпросът, че Алдемир трябва да реши това, а не тя. - Ще е по-трудно да свикне, когато е голяма и ще е по-трудно да я доведем. Ако я отнемем сега от майка и и баща и, тя дори няма да ги помни, когато порасне. Решението е едно и вие нямате право да го оспорвате. – отговори на баща ми и се направи, че не ме е чула. - Не! – извиках неодобрително. - Или ще се наложи да пострадате. – довърши тя. - Тя ще може да вижда майка си и баща си, когато поиска. Не можете да се разпореждате с живота и, нито пък да и казвате какво да прави. Тя е напълно свободна да прави каквото си иска с него, както всички ние сме. - Да, тя е напълно свободна, както всички вие сте, да избере да ни се подчини и да прави каквото и кажем или да не ни се подчини, да прави каквото си иска и след това ние да я убием. Виждам, че на теб не ти се отдава много частта с подчинението и предпочиташ другата. - Трябва да го направим, Алекс. – съгласи се баща ми. - Какво?!? - Нямаме избор. Няма да и помогнем като умрем. - Отлично! Още утре. – добави Сабрина. - Не, не утре! Не можеш да и отнемеш детството. – запротестирах аз. - Добре да кажем, че се съглася. Когато порасне, отново вие ще трябва да идете и да я доведете. - С магическа ли пръчица да я омагьосам? Не мислиш ли, че трябва да и позволите сама да реши какво да прави с живота си, след като разбере каква всъщност е. - Да, с магическа пръчица ще я омагьосаш, нещо такова. Ти си млад, красив. - Ти си безсърдечна. Как можеш и да си помислиш, че мога да причиня нещо подобно на някого? - Всъщност, досега ти обяснявах, че изборът е напълно твой. Имаш две възможности - или я довеждаш по не ме интересува какъв начин, или ти и цялото ти семейство ще бъдете наказани. Това е твоята задача. - Ти си жалка, Сабрина. Погледни се! Много обичаш да се разпореждаш, но щом дойде Алдемир почваш да трепериш, скланяш глава и падаш на колене. Коя си ти, че да се разпореждаш с мен? Коя си ти, че да се разпореждаш с всички нас? - Алекс… - опита се да се вмести баща ми. - Това наистина ще му хареса, когато разбере. – отвърна ми тя с възможно най-презрителния тон и се захили. - Още се чудя как не те е изритал вече! – изръмжах аз, приближих се още по-близо и бях на крачка да си изпусна нервите. - Алекс, спри! – прекъсна ме баща ми. – Ти си прав. Тя сама трябва да реши какво да прави с живота си. Когато порасне, ще идем, ще и обясним какво става , ще и кажем възможните алтернативи и тя сама ще направи своя избор. - Възможните алтернативи… - въздъхнах аз. Нямаше ли друг начин? Нямахме ли друг избор? Трябваше ли да бъдем обречени да се подчиним или да умрем завинаги? - Решено е. – потвърди Сабрина. – А къде е нейният вълк сега? - При майка си. – изръмжах аз. - Пазете го добре. Ще е грехота, ако загубим безценния талант на това момиче, заради вашата немарливост. Аз погледнах разярено към нея. - И Оливър, няма да е зле, ако научиш сина си на обноски. – добави тя и се усмихна високомерно тя, както обичаше да прави обикновено. Обърнах се на другата страна, загледах се за няколко секунди в земята и затичах със скоростта на вятъра в някаква произволна посока. Чувствах малките горски камъчета под краката си, забити наполовина в почвата. Тук-там се виждаха изсъхнали клонки, паднали на земята и сухи скали, леко покрити с мъх. Вятърът клатеше огромните и вечнозелени боровете, а под тях имаше постеля от златисто-кафяви иглички, опадали от старост. Освен клоните на боровете, всички други бяха пусти и мрачни, без нито едно листо по тях, всички други дървета и храсти се бяха отдали напълно на зимния си сън. Разкъсаните облаци закриваха слънцето и никъде не се усещаше топлото галене на слънчевите лъчи. Въздухът беше кристално чист, изпълнен с уханието на боровата гора. Някъде измежду огромните борове се криеха малки горски пътечки, извиващи се измежду ниските скали, на които можеше да седнеш, за да си починеш и изчезващи нагоре в планината. „Не се ядосвай.” – помисли си Лили, някъде в другия край на гората. „Мога ли да не се ядосвам?” – отвърнах и аз в отговор. II част: Елизабет 17 години по-късно ПРЕДГОВОР Никога не съм предполагала, че може да се случи нещо подобно. Никога не съм и сънувала, че може да се случи нещо подобно. Нито пък съм го искала или избирала. Животът е една огромна битка, в която няма как да знаеш кой и какво ще ти поднесе, кога и защо ще усетиш финалния удар в гърдите си и ще паднеш на меката тиха земя, смазан от болка. 2.СТРАННО Всичко започна в един зимен следобед, когато, както обикновено, се излежавах на дивана до топлата камина и разглеждах какво има по телевизията. Намръщих се и се загледах през прозореца. Валеше сняг, a украсите на магазините блестяха от далече. - Защо поне веднъж не дават нещо интересно? – измърморих аз, отегчена до смърт и захвърлих дистанционното, в някаква произволна посока, събаряйки коледната елха. Това бях аз преди - Елизабет Томас, тази Елизабет, която бе съборила поне пет пъти елхата в последните няколко дни. - Упс... – измрънках си под носа, обух си ботушите, метнах си палтото на гърба и излязох бързо навън преди предметите в стаята да започнат да ми отговарят на глупавите въпроси. Аз бях младо слабичко момиче на седемнайсет години с дълга кестенява коса и красиви сини очи. Когато отворих входната врата и се показах навън, лицето ми засия. Тялото ми леко потрепери от студа, явно беше по-хладно от колкото предполагах. Почувствах снега под краката си и станах по-внимателна, за да не се подхлъзна и да стана за смях пред всички тези хора . Слънцето почти беше залязло, но навсякъде улицата беше озарена от светлини и беше светло като ден. Снежинките бавно се спускаха надолу, като се натрупваха върху косата ми, а малките им кристалчета лекичко проблясваха като неописуемо красиви диаманти. Хиляди светлинки и хиляди цветове украсяваха препълнените магазини, до където ти стигаше погледа. Можеше да видиш уникални украси и надписи, поздравяващи те с „Весела коледа!” или пък „Честита нова година!” и повдигащи ти коледното настроение още повече. Звукът на звънчетата при отварянето на вратите на магазините изпълваше всяка една секунда, защото всяка една секунда се отваряха врати от радостни хора, на чиито лица грееха усмивки. Пред един магазин за играчки, дори можеше да погледнеш как децата се радваха на огромния Дядо Коледа сложен отпред, който ги забавляваше и даваше бонбони на послушните. Цялата улица беше изпълнена с живот – деца тичаха напред–назад, пеейки си коледни песнички, замеряйки се със сняг и пързаляйки се по него, разнасяйки най-различни играчки и лакомства, хората весело се разхождаха и избираха подаръци за близките си, други пък пазаруваха за бъдни вечер, въпреки че оставаше около една седмица до Коледа. Навсякъде се чуваха неуморни гласове и поздрави. Коледното настроение летеше из въздуха заедно с ненаситните снежинки, танцуващи своя невероятен танц като малки балерини, толкова малки, че да не можеш да различиш дали са балерини или наистина са снежинки, но достатъчно големи, за да обгърнат целия град в бялата си завивка. Хората се усмихваха, хората се смееха, хората се радваха... Аз се разхождах напред и гледах за някой магазин, който може да ми хареса. Не търсех нищо конкретно, просто исках да убия времето, докато стане достатъчно късно, за да се прибера вкъщи, вместо да си седя цял ден там, да умирам от скука и да събарям елхи. Влезнах, без много да го мисля, в първия магазин, който ми хвана окото – сравнително голям магазин за дрехи на два етажа. Беше препълнен като повечето магазини в града по това време на годината. Започнах да разглеждам дрехите, но повечето не бяха нищо особено. Блузки, дънки, палта, рокли. Тук-там се намираше нещо интересно, измежду скучните парцалчета. По едно време чух един познат глас да се провиква от далече: - Джулия, виж кой е тук! – това бяха двете ми приятелки от училище – Катерин и Джулия. Катерин – с дълга права и много красива златиста коса, очите и бяха зелени, а лицето - сравнително светло. Джулия – леко мургаво момиче с шоколадово кафяви очи и начупена тъмнокестенява коса. - О, Елизабет! Как си, мила? Да не си решила да си купуваш рокля за бала другата седмица? – вече стоеше пред мен Джулия и ме разпитваше заинтересовано. - Ами... не. Просто се разхождах, за да видя какво ново има по магазините. – усмихнах им се аз. - Да не би никой да не те е поканил? – продължи Катерин, а Джулия възмутено я сръчка, заради въпроса и. Аз се засмях - Не, не, не е това. Просто... още се чудя дали да ходя изобщо на този бал... – обясних им аз. - Сигурно ще бъде забавно, но, вие ще сте с гаджетата си и аз какво ще правя? - Градът не е малък, Лиза. Трябва да си намериш някой, който да те изпраща до вкъщи в късните часове. Джордан те покани, нали? – отгатна Джулия. - Вече отказах и не се безпокой за мен, Джул. Достатъчно голяма съм, за да се оправям сама в „големия град”. А вие какво правите тук? – засмях се аз. - Ами, разглеждахме магазините, за да си намерим дрехи за бала. – отвърна ми Джулия. - Имате ли нужда от помощ в избирането на рокли? - О, да! Тъкмо се карахме коя от две рокли е по-хубава. Ела. – моментално ми отговори Катерин и ме задърпа напред. - И Джул, недей да и казващ коя за коя е. - Няма нужда. Моята е по-хубава – засмя се Джулия. - Ще видим! – погледна я леко злобно Катерин. Пред мен стояха две рокли, които не изглеждаха нищо кой знае какво. Едната беше розова с леко по-тъмнорозови маргаритки по нея, които не се набиваха но очи. Имаше презрамки и дантела, стигаща до пода, а самата рокля също беше дълга до пода. Другата беше по-изчистена, тъмнорозова нагоре, а под бюста рязко ставаше лилава и постепенно начупена, нямаше презрамки и беше къса до коляното. Познавах ги достатъчно добре, за да предположа веднага коя коя рокля си е харесала - Катерин – розовата, а Джулия – лилавата. Погледнах към тях, а те ме гледаха с любопитни и очакващи погледи. - Честно казано, не знам. И двете са хубави, но... – излъгах аз и веднага се огледах за нещо, което да ме спаси. - Но? – попита Катерин. - Ами... Мисля, че онази рокля там е по-хубава от тези двете… но това си е лично мое мнение. – усмихнах се наполовина и погледнах към една дълга небесно синя рокля, забутана в единия ъгъл на магазина, без презрамки, с една малка елегантна панделка под бюста. Над панделката с малки блестящи камъчета бяха стилно изобразени две-три цветчета, а под нея копринени вълни буйно се разплискваха до земята. Роклята блестеше в различни нюанси на светлосиньото, заради светлината и веднага ми хвана погледа. Момичетата оглеждаха бавно роклята с блещукащи очи, все едно са видяли злато. - Да, прекрасна е! – промърмори Джулия и полетя към роклята. – Как не сме я видели? Толкова ще ми отива. Катерин излезе от захласа си и я погледна начумерено: - Аз ще я взема, Джулия. Не е честно винаги ти да обираш хубавите неща. - Моля? – сърдито и отвърна тя. - Винаги ли? Сега се чудиш какво да измислиш! - Ами за рождените дни? Всеки път аз си избирам хубав подарък и ти го купуваш преди мен. И какво?!? Аз винаги оставам прецаканата, с най-скапания подарък и най-грозната рокля заради теб. Няма да стане този път, Джулия! - Хей, момичета, не се карайте, това е просто една рокля. – вместих някъде думите измежду крясъците им, но никой не ме чу. - Джулия Браун, дай ми роклята!!! – викаше Катерин. - На теб няма да ти отива, Катерин! Пък и… Пък и аз си я взех първа. – възмутено настоя Джулия и се понесе към касата. Катерин се ядоса, хвана Джулия за косата и двете се разпищяха. Не знаех какво да направя. Всички ни гледаха. Защо изобщо им показах глупавата рокля, а не ги излъгах, че една от двете още по-глупави рокли е прекрасна или невероятна, или нещо подобно, което да ги зарадва и те да си тръгнат щастливи и доволни от тук? Но аз отново си отворих устата и ги доведох до бой. Бях напълно виновна и трябваше да направя нещо, за да спрат да се бият. - Катерин, пусни косата и! Боли я! – изкрещях аз. - Забелязвам. – промърмори тя през зъби и продължи да дърпа Джулия с едната ръка, а с другата хвана роклята и се опита да я отскубне от ръцете и. Аз не можах да се издържа да ги гледам как се бият и връхлетях върху Катерин, опитвайки се да разхлабя мечешката захватка, с която беше сграбчила косата на Джулия. Тогава отнесох един умопомрачително силен шамар и паднах на земята. Той беше дошъл от Джул, която се опитваше да уцели Катерин, за да спре да я скубе. В същия момент, докато още се освестявах от главозамайването, чух един тънък глас да крещи: - Охрана! Охрана!!! – гласът на касиерката. Двуметровите момчета вече си пробиваха път измежду тълпата, насочени към точката, от която изригваше напрежението в магазина. Явно Катерин и Джулия не ги интересуваше, че те бяха тази точка и продължиха да пищят и да се влачат за косите напред-назад, а аз не исках да отнеса още някой шамар в жалките си опити да ги разтървавам и затова просто изчаках охраната до дойде и да ни изрита от магазина. Вече седяхме отвън на стъпалата и гледахме как хората преминават живо покрай нас. Джулия се беше свила на кълбо и беше скопчила глава в колената си. После се надигна, скръсти ръце и застана пред Катерин. - Видя ли какво направи? Сега никоя от двете ни няма да е на бала с тази рокля, заради твоя театър, който ти дружелюбно поднесе на хората в магазина. – разсърдено промърмори тя, а Катерин пуфтеше като разярен бик, още задъхана от борбата и не обръщаше голямо внимание на обвиненията и. За секунда хвърли един разярен поглед към нея, сякаш всеки момент ще и връхлети и отново ще започнат да се бият, но извъртя очи в друга посока и не каза нищо. Настана мълчание и усетих как малко по малко напрежението започна да намалява. Снежинките падаха бавно и си търсеха място в тихата земя, където да се сгушат и да се отдадат на сладкия си сън. Вече напълно се бе стъмнило. На небето нямаше звезди, защото облаците ги бяха закрили. Зад тъмната им дебела завеса се забелязваше лекото блещукане на лунната светлина. Из въздуха се носеше свежест. Хората още не се бяха прибрали по домовете си и все още крачеха напред-назад неуморно по улицата. Явно не беше толкова късно, колкото изглеждаше, просто през зимата се стъмваше по-рано. Имаше време да се поразходя още малко, но преди това исках да се уверя, че Катерин и Джулия щяха да се сдобрят. Това бяха моите приятелки – можеха да се пребият от бой за една рокля и да си оскубят косите, но след като се успокоят щяха да се държат все едно нищо не се е случило. Все още мълчахме. Напрежението, което прехвърчаше до преди малко между тях изчезваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята и доколкото прочитах по лицата им, те обмисляха случилото се. Скоро резултатът от свежия въздух излезе наяве. - Джул, виж, аз... наистина съжалявам. Не знам какво ми стана. Просто се ядосах и... Сякаш не бях на себе си. Разбирам колко глупаво постъпих и как рискувах приятелството ни заради една рокля и наистина ужасно много съжалявам... Ще ми простиш ли? Моля те? – мекият и сладникав глас на Катерин се понесе като перце по въздуха, перце, на което беше изписано с огромни букви „СЪЖАЛЯВАМ”, разнасящо след себе си невидим магически прашец, който изразяваше разкаяние и искреност и беше способен да те омагьоса по някакъв странен начин и да те направи неспособен да не му се подчиниш. Лицето и беше изпълнено с мъка, а малките и блещукащи очи гледаха Джулия с надежда. Джулия я погледна. Нейните очи също сияеха и разбрах, че се е разтопила при тези думи. За момент се поколеба, но после измърмори, отказваща да се инати повече: - Катерин... Разбира се, че ти прощавам. Пък и няма за какво, ти беше права. Можеше просто да ти отстъпя роклята вместо да се инатя като магаре. – засмя се тя - Знаеш ли, има много магазини в този град. Утре ще си намерим по-хубави рокли. – сладко и се усмихна, а лицето на Катерин грейна. После двете силно се прегърнаха, а аз се усмихнах самодоволно. След това Джулия се освободи от прегръдката на Катерин и погледна към мен: - Хей, Елизабет, теб май те забравихме. – изхили се тя – Съжалявам, че те фраснах така жестоко. Много ли те заболя? - О, не. Само малко ми се замая главата. - Искаш ли да дойдеш утре с нас, ще бъде забавно? - Ами... - Хайде де, после може да идем на кафе. – допълни Катерин. Как можех да им откажа сега. Бяха толкова щастливи, точно каквито исках да бъдат. Щях да им разваля настроението, ако бях казала, че не мога да дойда. Пък и какво толкова... един следобед, прекаран в избиране на рокля за коледния бал с маски. Всички от училище щяха да ходят. Направих физиономия и измърморих: - Добре де, ще дойда. - Супер! Утре в пет, точно на това място тук. – изчурулика Катерин. - Окей, утре в пет. – казах аз и си погледнах часовника. Не бях усетила как времето е излетяло. От както успокоявах онова детенце до сега сякаш се бяха минали само няколко минути, а всъщност часовете си бяха изпарили без да разбера. Реших да побързам, за да мога да мина поне през още един-два магазина. - Момичета, аз трябва да тръгвам, имам малко работа... пък и вече става късно. Ще се видим утре в училище. – прошепнах им аз и прегърнах първо Джулия, а после и Катерин. - Чао, Лиза! – казаха и двете в един глас. - Чао! – усмихнах им се аз и продължих разходката си. Вървях напред и гледах как хората намаляват с всяка изминала минута и как повечето магазини не ми правеха голямо впечатление. Колебаех се дали просто да не се обърна и да се прибера вкъщи. Утре щях да ставам рано за училище и не исках да съм като пребита, но краката ми продължаваха да се движат в същата посока, без изобщо да ги е грижа за това. Беше тихо и все още валеше сняг. Повечето магазини вече затваряха и нямаше много хора по улиците. Поразходих се още малко и реших да се прибирам, но видях госпожа Дейвис – майката на един мой съученик, да маха табелите закачени по прозорците на антикварния си магазин и да ги вкарва вътре. Тя беше не много висока слабичка жена на средна възраст с тъмнокестенява коса и черни очи. Носеше дебело пухкаво палто, беше сложила вълнена шапка на главата си, а около врата си беше увила ръчно плетен шал. - Хей, госпожо Дейвис! – провикнах се аз отдалече. - Здрасти Лиза, как си? – обърна се тя и ме поздрави, след като се приближих до нея. - Добре, благодаря. Разхождах се по магазините и, като ви видях реших да видя какво правите. Как е Дейниъл? Оправя ли се вече? - Седи си вкъщи и пие чай, но сигурно, до няколко дни ще е на училище. Гледай и ти да не се разболееш. Не си много добре облечена. – отговори ми тя, събирайки останалите табели. - О, не се безпокойте. Не чувствам да ми е студено. Нещо ново в магазина? - Ела, влез да го разгледаш. Аз пристъпих на входа и надникнах в малкото спретнато помещение. Магазинът си беше същия, какъвто го помнех от детството – големите дървени рафтове, на които тихичко си седяха предмети, всеки един със своята уникална история, от другата страна на стаята бюрото на госпожа Дейвис, а зад него срамежливо криещият и се дървен стол. Огромните прозорци в магазина му придаваха свеж вид и го даряваха със светлина, а през тях блещукаха хилядите светлини на големия град. Обърнах се и почнах да разглеждам предметите. Чаши, кани, чинии, фигурки... Имаше най-различни неща, с които бяха запълнени рафтовете. От мебели и предмети за бита до банкноти и монети от миналия век. После се обърнах на другата страна. Там, зад бюрото на госпожа Дейвис, бяха закачени няколко картини с леко старинни рамки, а до него имаше изкуствени цветя и две-три вази. Преместих погледа си към третата стена и замръзнах на място с отворена уста. Почнах да мигам, още невярваща на очите си. На един рафт, забутан някъде в ъгъла, измежду всички тези антики, си стоеше съвсем сам и непокътнат един божествено красив пръстен. Кристалното сребро блестеше, заслепявайки ме и не се забелязваше нито една драскотинка, нито един недостатък. Над планината от невероятно красив метал се издигаше един огромен тъмносин диамант, който пречупваше светлината на лампата и я превръщаше в безброй много сияещи лъчи, разплискващи се във всички различни посоки и после изчезващи някъде в стаята. Кой можеше да е дал такова нещо в антикварен магазин? Трябва да е бил луд, за да го даде. Продължих да мигам, за да се уверя, че не ми се привижда и се обърнах към госпожа Дейвис. - Госпожо Дейвис, колко струва този пръстен? – попитах аз смаяно, още неможеща да спра да мигам. - Този там ли? - Да, точно той. - Ами... седемдесет и пет цента мисля, че беше. - Седемдесет и пет цента? – измърморих още по-смаяно. - Да, прекалено много ли изглежда? Не знаех точно каква цена да му сложа... Вярно, не е много хубав, нито злато, нито сребро, просто някаква халка с грозни надписи по нея, но казаха, че е на повече от сто и двайсет години и аз си помислих, че... - Халка с грозни надписи? - Да, дори не знам какво означават. Какво има? Нещо не е наред ли? - Не, не, нищо няма... Аз просто... Може ли да го купя? - Разбира се, че може. Отворих дамската си чанта и почнах да ровя, търсейки портмонето си. Извадих седемдесет и пет цента и и ги подадох. - Ето, точни са. Тя ми се усмихна и ми сложи пръстенът в една малка хартиена торбичка. - Мерси. Аз, ще тръгвам. Стана късно, пък и утре трябва да ставам за училище. Чао и лека нощ. - Лека нощ, Лиза. Излязох през вратата и се запътих към вкъщи. Имаше нещо странно в този пръстен. Той не беше обикновен. Можеше ли да аз да го виждам по един начин, а госпожа Дейвис по друг? Каква беше тази странна „магия”, с която той ме омагьоса? Има ли други хора, които го виждат като мен и трябваше ли изобщо да го купувам? Всички тези въпроси ме обсипваха отвсякъде докато ходех, вече по почти напълно обезлюдялата улица. В крайна сметка се беше свършило и не можех да върна времето назад. Той си стоеше тихо в малката чантичка, която аз държах в лявата си ръка и чакаше все някога да ми отговори на любопитните въпроси. Не ме беше много страх от тайнствеността, която криеше, както биха постъпили повечето хора, защото още от малка бях свикнала на подобни чудновати работи. Например, на петия ми рожден ден, когато още живеех с майка си, бяхме организирали парти и всички деца се бяхме събрали в градинката на двора. Майка ми беше вътре в къщата и приготвяше сандвичи, докато ние опустошавахме белите и рози с лозарските ножици. Отрязвахме ги от храста, махахме им бодлите и си ги слагахме на челата като рогчета, а цветовете и листата разпилявахме навсякъде из градината. Изведнъж усетих някаква странна миризма на изгоряло да се носи от кухнята, докато отскубвах третото по ред рогче от розата си – първите две бяха паднали в тревата, докато се борех със сестра си – Кейт, която е с една година по-малка от мен. Миризмата идваше от шоколадовите кейкчета, които мама беше забравила да изключи преди да започне да прави сандвичите, но странното беше, че тя – възрастна тридесетгодишна жена, при това намираща се в кухнята на няколко метра от печката, все още не усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше из въздуха, а аз – малко хлапе, току-що навършило пет години и не видяло все още нищо от живота, я усещах и при това доста добре. След като и казах, мама успя да извади кейкчетата на време, преди да са изгорели до такава степен, че да не стават за ядене. Друг пример са многобройните пъти, в които баща ми не си е чувал телефона, забутан някъде из джобовете на якето му, да звъни, а аз, намираща се на другия край на къщата съм го чувала и съм тичала като луда, за да му кажа. Дори веднъж Кейт беше заключила леля Барбара, която ни беше дошла на гости, в килера – ниска дебела петдесетгодишна жена с побеляла коса, която винаги носеше златни топчести обеци и не пропускаше да си сложи червеното червило в комплект със старомодното и двайсетгодишно сако и стегнатата и пола до под коляното, която уж я правеше по слаба. Ако не бях чула безпомощните и крясъци сигурно щеше да и се наложи да преспи там. След тази случка никога повече не посмя да ни дойде на гости и по-добре за нас, че не го направи. Ние с Кейт винаги сме я мразили, заради високомерното и поведение и особено за това, че, когато бяхме малки ни скъса картинките, които ние цял ден се мъчихме да нарисуваме, след като отказахме да изядем отвратителната и супа, собственоръчно „приготвена” от нея. Докато се бях загубила в мислите, неусетно се озовах пред входната врата на така познатия ми и обичан дом. Изтупах си краката на изтривалката, за да падне снега и влезнах вътре. На дивана седеше баща ми – четирийсет и пет годишен мъж, на име Карл Томас, с тъмни очи и къса черна коса, от която тук-там се подаваше по някой бял косъм. От малък си е бил мечтал да бъде полицай, но когато е пораснал е станал пожарникар. Гледаше нещо по телевизията. - Здрасти, тате. – поздравих го аз. Той се обърна и ме погледна. - Здрасти. Къде беше? – полюбопитства той, както обикновено обича да прави. - Разхождах се с приятелки по магазините. Ти още ли не си си легнал? - Дават хубав филм. - Кейт горе ли е? - Да, легна си преди малко. Какво си си купила? – отговори ми той и погледна към малката хартиена чантичка, която държах в лявата си ръка. - А, нищо особено... Просто един пръстен. Не исках да се връщам без нищо. – измърморих си аз под носа и се обърнах към кухнята, за да си направя нещо за вечеря. - После загаси лампите като се качваш нагоре. – провикна се той от другата стая. - Добре, ще ги загася. – отвърнах му аз, ровейки се в хладилника за нещо, което може да потуши глада ми за възможно най-малко време. Най-бързото, което можех да направя беше яйца на очи, а бях доста гладна и без да се замислям много грабнах две яйца, взех един тиган и олио от шкафа и ги приготвих за няколко минути. После ги метнах в една чиния и седнах на масата. Не успяха да потушат напълно глада ми, но бях чувала че не е полезно да се преяжда вечер и затова изключих вариaнта да преровя хладилника още веднъж. Станах, измих си чинията и посегнах към една стъклена чаша , когато татко се провикна от другата стая: - Недей да пиеш студена вода, защото ще те заболи гърлото. Не му отговорих, а просто завъртях крана на топлата вода и изчаках малко докато се изтече студената. Налях си чашата до горе, спрях водата и погледнах през прозореца без още да отпивам. Докато гледах малките снежинки бавно да падат и да изчезват някъде при сестрите си, които вече отдавна се бяха сгушили една в друга и спяха сладкия си сън, осъзнах колко много съм пораснала в последните години. Това лято щях да завършвам, щях да ходя в университет и най-вероятно да изоставя семейството и приятелите си, класа, с който съм учила пет години. Вече не бях онова малко момиченце, което бях преди, вече трябваше да бъда по-самостоятелна, да се отделя от баща си и от сестра си, да се сбогувам с дома, в който живея от шестгодишна, да се отделя от приятелите си, които познавам от дете. Обзе ме някаква странна вълна от емоции при тези мисли, побиха ме тръпки и побързах да си изпия водата и да се кача горе, за да мога по-бързо да забравя, но щом погълнах първата глътка моментално изплюх в мивката другите няколко, които се готвеха да минат през гърлото ми. Водата беше ледено студена. Буквално ледено студено, все едно всеки момент ще замръзне. Даже ми се стори, че в нея проблясва кристалче лед. - На тези кранове пак им има нещо. – промърморих смаяно и излях и останалата вода, която имаше в чашата. - Каза ли нещо, Лиза? – обади се баща ми от другата стая. - Да, погледни чешмата в кухнята. Пак се е развалила. – подметнах му аз, минавайки покрай него и запътвайки се към втория етаж, където беше стаята ни с Кейт. Можех вече да си представя как ще влезна вътре, ще видя Кейт с нейната тъмнокестенява коса и лешниково кафяви очи да спи сладко, сладко в леглото си и без много да му мисля ще се мушна под завивка си и също ще се отдам на сладките сънища, но след като отворих вратата осъзнах, че трябва да си събличам палтото, дънките, блузата, да си събувам ботушите и още хиляда работи преди да мога да легна да спя. Бях внимателна, за да не я събудя и, когато най-после бях готова, с облекчение се настаних в топлото легло. - Купи ли си нещо? – проговори Кейт от другата страна на стаята. Гласът и звучеше тъжно и замислено, сякаш искаше да се отърси от нещо като завърже разговор с мен. - Да не те събудих? - попитах аз, за да се уверя. - Не, не можах да заспя. - Пак ли мислиш за това, Кейт? Настанаха няколко секунди мълчание и после тя го прекъсна с глас, пълен с още повече болка. - Тя ми липсва, Елизабет. Не сме карали Коледа с мама от както бях на пет. Виждаме я само за по няколко дни през ваканциите. Аз си поех дълбоко въздух и после издишах. - Тази Коледа няма да можем. Може би някоя друга, когато завърша. Тя не каза нищо. - И на мен ми липсва, Кейт. Не си мисли, че ми е все едно. – довърших аз, за да я успокоя. - Ами, тогава да идем да я видим. Достатъчно големи сме. - Ох, добре... Обещавам ти, че веднага щом завърша ще идем. Лятото сме свободни и ще можем да останем колкото си искаме. - Колкото си искаме през лятото? – попита тя вече с повече надежда в гласа. - Абсолютно. Само трябва да и се обадим, за да и кажем. Сега по-спокойна ли си? – попитах аз, надявайки се че съм си върнала старата усмихната сестричка. - Да, стига да си изпълниш обещанието. – каза доволно тя. - Не се притеснявай. Времето ще отлети без да го усетиш. - Дано. - Сигурна съм. – усмихнах се аз в тъмнината. Отново замълчахме. Този път може би не знаехме какво да си кажем. - Не ми отговори на въпроса. – прошепна тя, за да възстанови разговора. - Какъв въпрос? – обърках се аз. - Купи ли си нещо? - А, това ли... Ами, може да се каже. Първо срещнах Джулия и Катерин в един магазин за дрехи, но след като се сбиха за една рокля ни изритаха от магазина. След това, преди да се прибера, минах през антикварния магазин на госпожа Дейвис и си харесах един пръстен. - Купила си си пръстен от антикварен магазин? – каза объркано тя. - Нещо такова. - Дай да го видя. Аз се надигнах леко, извадих пръстена от торбичката, която седеше на нощното ми шкафче и и го подхвърлих. Тя светна нощната си лампа и почна да го оглежда. - Дала си си парите за това тенеке? – каза тя с не много изненадан тон. Явно беше очаквала да види нещо подобно, след като разбра, че е от антикварен магазин. - И аз не знам точно... Може би времето ще покаже. - Какво имаш в предвид с „времето ще покаже”? – обърка се тя още повече и видях на светлината от нощната лампа как на лицето и се изписва непроумяваща физиономия. - Нищо. Просто забрави. – реших да приключа с темата. Може би ако просто бях попитала госпожа Дейвис, кой е бил предишният собственик на този пръстен, това щеше да отговори на всичките ми въпроси. Кейт ми хвърли обратно пръстена и аз го оставих отново на нощното си шкафче. - А Джулия и Катерин сдобриха ли се? – сети се да попита тя. - Нали ги знаеш... Пооскубаха си косите и после взеха да се прегръщат. Тя се засмя лекичко. - Аз мисля да заспивам, Кейт. Изморена съм и утре ще ставаме рано. - Добре, и аз ще заспивам вече. Лека нощ. - Лека нощ. 3.ПЪРВИ ДЕН - Елизабет, Елизабет… - някакъв глас ме викаше, но аз бях прекалено унесена, за да го разпозная. - Ъ… - Елизабет, събуди се! - Остави ме да спя. – измрънках си под носа, недоволна, че ме безпокоят. - Закъсняваме, ставай! – гласът стана по настойчив. - Не… Навсякъде около мен жужаха насекоми. Имаше ужасно много цветя и цялата поляна беше зелена. Аз тичах като малко дете и се радвах на слънцето и на хубавия въздух, по който се носеше ухание на горски теменужки. После се завъртях и потънах в обятията на меката трева. Гледах нагоре как пеперудите летят над мен и разнасят цветния прашец от едно на друго цвете с такава лекота и ми се прииска и аз да можех да летя, но в същия момент почувствах някаква странна тръпка по лицето си, последвана от силна болка. - Какво? Къде съм? Кейт! Защо ми удари шамар? - Спиш като пън, Елизабет. Хайде, ставай, закъсняваме за училище! - Как така закъсняваме? Колко е часът? - Не питай, а почвай да се обличаш. – отговори ми тя и ми метна дрехите на леглото. - Ох, добре де. Не е нужно да ме зариваш с дрехи. – оплаках се аз, недоволна, че ми е прекъснала сладкия сън, сън от тези, от които не искаш да се събуждаш и направо ти се иска да заплачеш, щом разбереш, че сънуваш. - Аз съм долу да закусвам. Ако не дойдеш до две минути, ще дойда тук и ще те влача за косата до кухнята! - Пф… Станах, още търкайки си очите, облякох се възможно най-бързо и погледнах към нощното си шкафче, преди да изхвърча надолу. Защо пък да не си сложа чудноватия пръстен? Поне щях да проверя дали всички го смятат за тенеке. Нищо нямаше да загубя. - Елизабет!!! – провикна се Кейт от кухнята. - Идвам, идвам! Грабнах пръстена и полетях надолу. - Най-после. Сядай да ядеш и да тръгваме. Знаеш, че господин Хауърд не е голям привърженик на закъсненията. – каза тя и почна да ме оглежда. После избухна в смях. - Сложила си си този пръстен? - Млъквай, само за един ден е. – измърморих аз и и пратих един умопомрачителен поглед, за да си затвори устата. - Честно ти казвам, Елизабет, понякога не мога да те разбера. - Е, и аз не мога да се разбера, но такъв е животът. Къде е млякото? - В хладилника. - Защо си го прибрала? - Просто го извади и се наяж. Няма да те чакам цял ден. Направих физиономия и си сипах мляко в паничката със зърнената закуска. Преди да успея да изям и половината, Кейт я дръпна от масата и я сложи в шкафа. - Ставай. - Ти си ужасна. И без това ще закъснеем. Тя не отговори нищо, а просто излезе през вратата и аз я последвах. Старата ми Алфа Ромео беше замръзнала малко от студа, но успя да запали след петия опит, което, за мое съжаление, беше достатъчно, за да изнерви Кейт още повече. Двигателят изръмжа и ние „полетяхме” към училище, доколкото колата ни позволяваше, разбира се, молейки се да не попаднем в задръстване или по-зле – старата ми бричка да се разпадне по пътя. Училището ми – няколко сгради с портокалено оранжева замазка, малка градинка и паркинг, беше почти на центъра и затова ни отне доста време докато пристигнем. - Ох, хайде, аз ще тръгвам, че господин Хауърд сигурно ще ме изрита с парцалите навън, щом ме види, че влизам в часа му по това време. – избърбори Кейт, след като слезе от колата. - Добре, ще се видим на обед и късмет. – отвърнах и аз и я прегърнах, а после тя се затича нервно към сградата. Господин Хауърд наистина не беше от най-добрите учители. На нейно място изобщо не бих влязла. Първи час имах при госпожа Смит - учителката по музика. Не мина прекалено зле или поне не толкова, колкото очаквах. Останалата част от сутринта също мина както обикновено. По обяд, заедно с Джулия и Катерин отидохме в закусвалнята, която беше претъпкана в момента и седнахме на масата, на която сядаме всеки ден по това време. Другата част от малката ни групичка вече беше там – Кейт, Раян и Джордан, с изключение на Дейниъл, който беше болен. Раян беше високо мускулесто момче с къса черна коса, наситено кафяви очи и леко мургава кожа, а Джордан - малко по-слабичко, но с пет-шест сантиметра по-високо момче с леко по-дълга, рошава и кафява коса, зелени очи и нормална кожа. Джулия ходеше с Раян, а Катерин с Дейниъл. - Хей, момичета! – ахна Раян и се изправи на крака, за да целуне Джулия. - Здравейте. – поздравих ги аз и огледах изражението на Кейт, за да се опитам да разбера дали и е криво и как е минала сутринта и. - Здрасти, Елизабет. – усмихна ми се Джордан. - Кейт, какво стана с Хауърд? – попитах заинтересовано, след като не можах да отгатна нищо по каменното и изражение. - Накара ме да седя права през остатъка от часа… …и аз напуснах. – измърмори тя и направи физиономия. - Той си е такъв. Никой не го харесва. – успокои я Джордан. - Защо не си вземеш нещо да хапнеш? – добавих аз. - Не съм много гладна. - Имаме още няколко часа, може да огладнееш. - Добре де, ще ида да си взема един сандвич. - Не, аз ще ида. – моментално си предложи услугите Джордан. - Няма нужда. – поскромничи Кейт. - Не, наистина. И без това ще ходя да си взема още нещо, защото с тази пица не съм за никъде. – засмя се той. - Щом настояваш. Джордан стана плавно от стола си и закрачи напред, а Кейт се обърна и почна да го оглежда. - Боже, това момче добре си хапва, а изобщо не му личи. – удиви се тя. - Повечето хора не ядат колкото теб, Кейт. – изхилих се аз, последвана от Джулия, Катерин и Раян едновременно. - Много смешно. – подметна тя и отново се обърна назад. Джулия и Катерин продължиха да се подхилкват. - Тези на онази маса за пръв път ги виждам. – учуди се тя. - На коя маса? – поинтересувах се аз. - Онази в ъгъла, на която седят две момчета и едно дребничко момиче. Веднага успях да ги намеря с поглед. Тримата горе-долу си приличаха. Едното момче – по-едрото, беше с къса кестенява коса и златисто-кафяви очи, големите му мускули си личаха през тънката памучна блузка, която беше облякъл и той ожесточено разкъсваше като прегладнял вълк огромния сандвич, който си беше купил. Изглеждаше сякаш в този момент не го интересува нищо друго, освен да се наяде както трябва. Момичето беше много дребничко и грациозно, дори по-дребничко и от мен самата. Блестящата му кестенява коса беше права и къса до раменете, а очите кафеникаво-зелени. Беше облякла тъмносини дънки и дебело черно яке с пухеста качулка. В дясната си ръка държеше стъклена чаша със сок от банан и ягода и отпиваше със сламката си по мъничко всеки десетина секунди, оглеждайки хората, които минават покрай нея. Другото момче беше по-слабо от първото, но както останалите, имаше кестенява, но мъничко по-дълга и рошава коса. Очите му бяха пъстри – преобладаваше синьото, но имаше също така зелено и кафяво. Той беше скръстил ръце и просто седеше на стола без да прави нищо. Изглеждаше замислен. Аз продължавах да го гледам, не можейки да отделя поглед от него и той явно забеляза това. Погледите ни се срещнаха и аз, възможно най-бързо, спрях да го зяпам и засрамено забих нос в сандвича си, който вече беше започнал да изстива. И тримата на тази маса бяха невероятно красиви. - Да не би да са нови? – полюбопитствах аз, знаейки, че Джулия и Катерин веднага са научили горещите клюки и само чакат да ги попитам. - Да, вчера са пристигнали от Канада с майка си и баща си. – отговори ми Катерин, оправдавайки очакванията ми. - Братя и сестри ли са? - Двама братя и една сестра. Днес имах час с по-едрото момче. Казва се Остин. Забавен е. - А другите? – попитах заинтересовано. - Ами, другите… Не знам. Не каза много за тях. - А аз си мислех, че Джордан яде много. – прекъсна ни разговора Кейт, след като се обърна отново към нас. Явно не само аз бях забелязала апетита на едрото момче – Остин. - Искате ли да идем да се запознаем? – неочаквано попита Джулия. Всички я зяпнахме учудено, но никой не отговори. - Добре де… - върна си думите назад и си вдигна ръцете на нивото на рамената, изкупвайки вината си. После продължи да си човърка обяда. След като погледнах сладкото момче с сините очи отново, осъзнах, че идеята да се запознаем не беше чак толкова лоша. Просто идеята на Джулия – това да се случи сега в закусвалнята не беше от най-добрите, които е давала, а тя по принцип не дава особено добри. Прехапах устни и отместих поглед от него преди да е забелязал, че отново го гледам. - А имат ли някакви роднини тук или просто са решили ей така да се преместят? – продължих да досаждам на Катерин, надявайки се, че има още информация. Тя се засмя. - Защо просто не идеш да ги попиташ, щом толкова те интересуват? - отряза ме тя, внимавайки да не прозвучи грубо. - И аз това исках, но… - въздъхна Джулия и поклати глава. Време беше… Време беше за следващият час – география при господин Хауърд, учителят, който всички ненавиждахме. Нисък, закръглен, носещ идеално изчистени правоъгълни очила, зад които се криеха малки ловки очи, чакащи да те хванат в съгрешение. Аз седях, както обикновено в тези часове, до Джулия. Господинът влезна с гръм и трясък и в стаята възцари тишина. - Добър ден! – намусено каза той без да поглежда към никого. Той винаги беше намусен. Смееше се само, когато се подиграваше на някого. - Днес ще правим контролно върху последният изучен раздел от учебника. Предупредих ви още миналата седмица, да се надяваме, че сте се подготвили и оценките ще бъдат добри. Всички се спогледахме учудено. Двадесет и двама ученика. Всички чинове бяха пълни, с изключение на един. - Господине, не сте ни споменавали такова нещо. – осмели се да спомене едно русокосо момиче на име Микаела, което седеше в другият край на стаята. Хауърд, който до сега се настаняваше на бюрото си, замръзна на място и хвърли един умопомрачаващо строг поглед към момичето. После хвана с два пръста очилата си и бавно ги свали надолу, за да му се открият очите. Последваха няколко секунди гробна тишина. Очите му се присвиха и устните му се задвижиха. - Абсолютно добре си спомням, че казах на вас, както казах и на единайсети и десети клас, че този час ви предстои контролна работа. Единствената причина да направя това е, защото ви съжалявам и знам, че вие не сте седнали да научите нито един урок от този учебник и, ако не ви предупредя, за да прочетете поне за какво става въпрос, няма да можете да изкарате дори и тройка. Вие как ми се отблагодарявате? Като ме правите на луд? Това, че вие не слушате какво говоря в часовете не е мой проблем. – намусено отговори той и си тросна учебниците на бюрото, почвайки да рови безразборно из дневника, все едно не търси нищо конкретно, а просто прелиства страниците. Не се учудих, че е забравил да ни каже и само си е мислел, че го е направил. Не му беше за пръв път. Веднъж наистина ни беше казал да се подготвяме за контролно, но като дойде денят, той беше напълно изключил, че ще правим изобщо нещо подобно. Тогава нещата свършиха много зле, но и сега не отиваха на добре. След като прелисти достатъчно страници от дневника, за да се осъзнае, щеше да се увери, че поне още един човек от класа „не го е слушал” докато е „казвал” за контролното миналия час и ще последва викане, докато не падне лепежът на стаята. Всички бяхме в готовност, когато внезапно дръжката на вратата се помръдна и тя се отвори. Закъснял ученик – това щеше да усложни нещата още повече. Хауърд моментално насочи ловките си очи към него. Всички други погледи също се приковаха в тази точка. На вратата седеше едно младо красиво момче с невероятни сини очи, в които пробляскваше на места зелено като вълните на бушуващото море и светло кафяво като кората на танцуващите боровете сред музиката на горския вятър. От кестенявата му коса се носеше аромат на диви теменужки и току що окосена трева. Веднага познах това лице. Това беше момчето, което зяпах през целия обяд в закусвалнята. - Извинете, че закъснях. Малко се обърках докато намеря правилната стая. – гласът му се понесе като песен за моите уши и ми трябваха няколко секунди, докато асимилирам какво всъщност казваше. - Вие трябва да сте един от новите ученици, да се надяваме? – захили се Хауърд, представяйки си какво очакваше това момче, ако не му беше първия час при него. - Да, Александър Прайс, господине. – учтиво се представи момчето. - Да се надяваме, че вече, след като знаеш къде се намира кабинета по география, няма да се повтаря случилото се. – продължи Хауърд със същия тон и усмивка на уста. - Разбира се. – съгласи се момчето. - Седни на свободния чин. Днес ще правим контролно върху последния изучен раздел от учебника, както казах преди малко на невнимателните ти съученици. – уведоми го той, като наблегна на думата „невнимателни”. – Но нека да не ти правим лошо впечатление още от първият ден. Ще им простя за невниманието. В крайна сметка това си е за тях. Хауърд се надигна и раздаде на всеки ученик по един бял лист. - Двайсет въпроса. Първо попълвате данните най-отгоре и после заграждате отговора, който мислите че е верен. Ако видя някой да преписва, излиза директно навън. Приятна работа! – разясни ни той, както всеки път прави. - Ще ми подсказваш, нали? – прошепна ми Джулия, достатъчно тихо, за да не я чуе господин Хауърд. - Ако мога. Знаеш го този какъв е. - Хайде де, напиши ми отговорите на това листче, когато си готова, за да си ги проверя. – прошепна тя с умолителен глас и бутна един малък лист под теста ми, така че да не се вижда. - Не давам гаранции. – застраховах се аз. - Госпожице Томас, защо не се преместите до Господин Прайс за този час? Джулия Браун ще седи сама по време на контролното. – чух познат глас да пронизва ушите ми някъде зад мен. Обърнах се и видях страшните очи на господин Хауърд да ме гледат строго. Явно беше чул разговора ни и стоеше на място, чакайки някаква реакция от моя страна. След няколко секунди осъзнах, че съм отворила уста и мълча като риба. - Мамка му! – изругда тихичко Джулия от другата ми страна, но учителят не я чу. Целият клас мълчеше. Аз погледнах съжаляващо към нея, взех си листа и се преместих на мястото, където господин Хауърд ми каза. - Следващият подобен случай няма да има такъв изход. – добави той и си седна на бюрото, наблюдавайки ни внимателно. Аз се загледах в теста си и си написах трите имена, класа и номера в класа на обозначеното място. Оставих си химикалката до листа и погледнах през прозореца, за да видя дали още вали сняг, преди да започна да си решавам теста. - Здравей. – усмихна ми се момчето, което седеше до мен. Покрай случката с Хауърд, съвсем бях забравила, че съм седнала до момчето, което закъсня. Преместих погледа си към него и примигнах няколко пъти, за да се уверя, че е истински. Сега от толкова близо изглеждаше още по-невероятно красив. Ароматът на горски цветя, който се носеше от косата му беше още по-силен и толкова много по-омайващ, че едвам успях да се измъкна от непоклатимата му захватка. - Ъъъ… Здрасти. – успях да избърборя най-накрая след няколко неуспешни опита. - Елизабет, нали? - Да, от къде знаеш името ми? – учудих се аз, още не можейки да отделя поглед от него. - Просто се поинтересувах. – обясни той, като отново ми се усмихна. - А ти си Александър? – попитах аз, за да се уверя. Преди време имаше един новодошъл ученик, който се бъзикаше с всички учители. - Просто Алекс. Имаш хубав пръстен. - О, мерси. Повечето не го харесват. – учудено измърморих аз и погледнах към блестящият сребърен пръстен, тихичко стоящ на лявата ми ръка, за чието съществуване почти бях забравила вече. Явно той беше достатъчно равностоен на красотата на това момче, за да успее да отмести погледа ми от него. - Как някой може да не хареса толкова красив диамант? Приятелите ти да не са се побъркали? – засмя се той тихичко и погледна към господин Хауърд за секунда, за да се увери, че не сме му разръчкали достатъчно нервите, за да ни изгони. - И аз понякога се чудя. – отвърнах на усмивката му. - Сигурно ти е малко гадно като вчера си се преместил в нов град? - Всъщност, доста гадно, но ще го преживея. – засмя се той, отново с тази ослепителна усмивка. – А, ти… От малка ли живееш тук? Въздъхнах и отделих поглед от него за една секунда. - Не… Когато бях на шест, се преместих със сестра си. Преди това живеехме в едно малко градче далеч от тук, но майка ни и баща ни се разведоха и… - Преместихте се при баща си? – довърши загрижено той, след като отново направих няколко секундна пауза. - Да, баща ми се премести тук и после и ние, а майка ми остана да живее с баба. - Съжалявам. – каза искрено той. - О, не, не… Няма проблем. Отдавна съм преживяла това. Всяка година през ваканциите ходим при мама за няколко седмици. – усмихнах се аз, надявайки се да върна и неговата усмивка, която до преди малко грееше на лицето му. - Напуснете часа ми веднага! – прекъсна ни строгият глас на господин Хауърд и аз за малко не подскочих от стола. - Госпожице Томас и господин Прайс, щом нямате намерение да работите по контролното, моля напуснете часа ми! Не се намирате на пазара. Ние се спогледахме за няколко секунди. Явно Алекс очакваше някаква реакция от моя страна. Аз си взех теста и го поставих на бюрото на Хауърд. - Довиждане. – подметнах преди да изляза, без капчица съжаление, че ни е изгонил. Алекс беше зад мен. Огледах пространството около себе си. Целият коридор беше празен. Никакъв шум не се чуваше, освен звука от спиращите обувки на Александър, който току що беше излизаше от кабинета. - Съжалявам. Не исках да ти проваля контролното. – меденият му глас погали тишината. - О, малко отсъствие от часовете на Хауърд определено ще ми се отрази здравословно. – засмях се аз. – Пък и това контролно няма много да повлияе на годишната ми оценка. - Щом казваш. – усмихна се той. – Искаш ли да се разходим в градинката? По това време тук май няма никой. - Да, прав си. – казах без да се замислям и двамата тръгнахме към изхода на училището. Градинката на училището ни не беше много голяма. Имаше няколко пейки, едно малко фонтантче, което сега беше замръзнало под завивката на снега и през пролетта много много цветя, по това време на годината спящи зимния си сън във вледенената земя, чакайки да усетят глътка пролетен въздух и докосването на нежното слънце, за да подадат малките си нослета навън и да разпръснат приказното си ухание навсякъде около нас. Няколко високи бора, обгърнати почти напълно в прегръдката на блестящия сняг, се извисяваха на нивото на училището и придаваха още по-привлекателен вид на нашия парк. С Алекс вървяхме по малката спретната пътечка, скрита измежду дърветата, която сякаш сама премахваше снега от себе си, за да ни направи път. Сняг, сняг и пак сняг. Всичко беше се сгушило в снега – малките хралупи на катеричките, които през есента събираха лешници и жълъди, за да си похапват през зимата, самотните гнезда на лястовичките, които наскоро отлетяха към топлите страни, докато зимата пее своята меланхолична песен тук и дори и пухкавите мечки, които спяха на топло зимния си сън. Беше много тихо. Не валеше и се чуваха само стъпките на двама ни. - А ти, как реши да се преместиш точно тук? – попитах го аз, докато разглеждах природата, която ме заобикаляше. - Баща ми трябваше да се премести по работа и решихме направо цялото семейство да дойдем. - Мислите ли да оставате дълго? – заинтересовах се аз. - Не знам. Но със сигурност в близкото бъдеще ще сме тук. – усмихна ми се той с очарователната си усмивка. - Аха. А онова момиче и мускулестото момче, с които седеше в закусвалнята трябва да са брат ти и сестра ти, нали? – попитах за де се уверя. - Да. От къде знаеш? - Ами… Клюките тук се разнасят бързо. – засмях се аз, но забелязах, че той не отговори, а се загледа странно в лицето ми, сякаш изобщо не е чул това, което му казах. После премести погледа си напред и последва кратко мълчание, прекъснато от лек кикот. - Какво? – попитах объркано, не знаейки защо се смее. Да не би да се бях надраскала някъде с химикалката или пък нацапала с нещо по обяд. Потънах в земята при тези мисли. Какво смешно можеше да има в лицето ми? - Нищо. Просто… По-красива си от колкото си те представях. – усмихна се той и погледна към мен, за да види реакцията ми. - От колкото си си ме представял? – повторих още по-объркано. - Ъм, имах в предвид, че съм те виждал и преди… …от далеч. – разясни ми той. - Аха… Мерси. – усмихнах се аз, не знаейки какво друго да кажа. Усетих как лицето ми става горещо и си представих на какъв домат приличам в момента, но не след дълго това беше прекъснато от лек трепет преминаващ през тялото ми, предизвикан от студа. - Да не би да ти е студено? – загрижено ме погледна той. - Не, не, просто… - Ако искаш, ето ти якето ми. – прекъсне ме той преди да успея да довърша изречението си и понечи да откопчее ципа му. - Луд ли си? Ще измръзнеш от студ. – запротестирах аз, след като осъзнах по каква тънка блузка е под него. Той избухна в смях. - Не се безпокой за мен. Това яке само ме навлича допълнително. -продължаваше да се усмихва той, съблече го за по-малко от две секунди и вече го държеше в ръцете си. Аз го зяпнах учудено, заради ловкостта, която демонстрира, но втора вълна от трепет премина през тялото ми и нямах време да го обмислям прекалено много. - Сигурен ли си? – попитах аз, за да не изглеждам много нахална. - Просто го облечи. – вече усмивката почти беше изчезнала от лицето му, но не прозвуча грубо. Явно задавах много излишни въпроси – помислих си на ум. Облякох дебелото яке и продължихме да вървим напред. Вече беше станало по-топло, много по-топло, но преместих поглед върху Алекс, за да видя дали има някакви признаци на измръзване върху него. Той си вървеше съвсем спокойно по тънката блузка, която беше облякъл, все едно е двадесет и пет градуса през пролетта. Явно или аз бях по-зиморничава или той беше добър артист. Без излишни въпроси – напомних си наум и почнах да мисля за какво мога да го заговоря. - Имаш хубаво училище. – изпревари ме той. - Харесва ли ти? - Харесва ми парка ви, природата, градът. – погледна той към мен с невероятно красивите си очи и се усмихна. - Да, хубави са, особено през пролетта. Трябва да те запозная и с приятелите си. – предложих аз, след като се сетих, когато повдигна темата за училището. - Приятелите ти трябва да са тези с които седеше в закусвалнята, нали? – засмя се той, копирайки думите ми от преди малко. - Да, точно те. По-дребничкото момиче е сестра ми. – казах по инерция и чак след това осъзнах какво всъщност ме питаше. – Чакай малко, от къде знаеш с кого съм седяла в закусвалнята? Той се засмя. - От където и ти знаеш за мен. Зяпнах го с отворена уста, но я затворих след секунда, защото осъзнах, че студеният въздух навлиза в гърлото ми. - Е, тръгваме ли? – лекичко се усмихна той. – Трябва вече да са излезли от час. С малко усилия, отместих поглед от него и се загледах около мен. Малки снежинки бяха долетели от небето и се бяха оставили на вятъра да ги носи, подмята, да ги върти и разпилява навсякъде. Бавно падащи надолу, те се приземяваха върху дланите ми и се стопяваха до няколко секунди. Бяха прекалено малки, прекалено слаби и беззащитни за да оцелеят в този непознат свят, който се разпореждаше с тях. Алекс все още ме гледаше, очаквайки да кажа нещо. - Елизабет? – накрая проговори той. - Да, да, да тръгваме. Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан бяха в училище и си говореха за нещо, но ние все още бяхме прекалено далеч, за да чуя за какво по точно. Раян и Кейт се бяха облегнали на стената, а другите бяха прави. - Това са те, нали? – попита Алекс, докато се приближавахме към тях. - Да, момичето, което се е облегнало на стената е сестра ми - Кейт, момчето до нея – Раян, мургавото момиче с шоколадовите очи – Джулия, а дребното момиче със златистата коса – Катерин. Другото момче е Джордан. – представих му ги аз, въпреки, че знаех, че до няколко минути ще е забравил имената на повечето от тях. – Джулия и Раян ходят. Катерин също си има гадже, но той е болен от грип. - Я, вижте кой пристига. Говорим за вълка, а той в кошарата. – изкиска се Джулия още от далече. – Отвлече горкото момче в час по география, а, мръснице! - Джул… - прекъснах я аз, преди да изръси още някоя глупост. - Здравейте, аз съм Александър. – представи се Алекс. - Здрасти. – поздравиха го всички. - Вече му казах имената ви. – уведомих ги аз, за да не създаваме излишни шумотевици. - Елизабет, как можахте да се измъкнете така от контролното. През целият час Хауърд бърбореше за вас и ние трябваше да му бъдем слушатели, а нали го знаеш какъв е. – измрънка Катерин. - Измъкнали? – повторих присмехулно. – Той ни изгони. - Късметлии. - Защо просто не се измъкна и ти? Нямаше да е много трудно. - Ако не взема това контролно, знаеш ли с колко ще завърша първия срок? – оспори ми тя. - Я, кажи къде се размотавахте, остави я Катерин. – прекъсна ни Джулия, жадна за информация и клюки, както винаги. - В парка, къде може да сме били? – докладвах и аз. - И… - Какво и? – попитах аз, не знаейки какво точно се опитва да изкопчи от мен. - Какво стана? – разясни ми тя. - Нищо, просто се разхождахме и си говорихме. – успях да замажа или поне така си мислех. - Аха, а от къде тогава се сдоби с ново яке? – засмя се сестра ми. - Ами, просто… - заекнах аз. - Беше и студено. – изпревари ме Алекс, докато аз се чудех какво да кажа. - А на теб не, така ли? – присмя се Джулия. - Не. – каза той без да се замисли и за секунда. - О, вижте кой идва. – прекъсна ни, за мое успокоение, Джордан, но гласът му не излъчваше изненада, а отвращение. Той наблюдаваше една гордо крачеща групичка в другия край на коридора. - Господин „Самочувствие” и неговата глутница. – довърши той. Всички се обърнахме и насочихме погледи към тях. - Кои са тези? – смръщено попита Алекс. По лицето му се четеше объркване. - Капитанът на баскетболния отбор – Матю Паркър и послушните му кученца. – подметнах аз, продължавайки да наблюдавам как трите надути пуяка високомерно се движат по коридора, грубо разбутвайки хората, които се изпречат на пътя им. - Май не ги харесвате много, а? – подсмихна се той и с периферното си зрение видях как погледна към мен, но аз не отместих поглед, за да отвърна на приказно красивите му очи. - Повярвай ми, и ти няма да ги харесваш. – просто казах уверена и продължих да наблюдавам групичката. - Да стоим тук и да ги зяпаме, май не беше най-добрият избор, който можеше да направим. – вмести се Кейт, без да поглежда към нас. - Вече е късно. – отговори и Джордан с равен глас. Трите едри мускулести, но без капка мозък в главата, момчета се отклониха от пътя си и се насочиха към ъгъла, в който седяхме. Ние ги гледахме враждебно и мълчахме, докато наблюдавахме как се приближават към нас. Матю се изхили, колкото се може по-високо и ни огледа, а ние продължавахме да държим същите маски на лицата си. Може би само Алекс не знаеше за какво точно ставаше на въпрос и беше заел малко неутрална позиция. - Имате ново попълнение, а? – каза презрително той, държейки изкуствена идиотска усмивка на лицето си. - Матю, защо просто не се разкараш от тук и не ни оставиш на мира? – прояви смелост Джордан да отговори. Матю рязко извъртя главата си към него. - Хъ, - опита се да имитира подхилкване. – Май не ти е било достатъчно миналия път? – и започна да пристъпва към Джордан, издигайки тялото, главата и ръцете си, за да изглежда по-едър и наперчен, отколкото е всъщност. - Матю, просто се махни. – намеси се бързо Кейт, преди нещата да са се усложнили прекалено много. - Млъквай ма, куха лейка такава. – прояви просташкия си характер той, както се очакваше да направи. - Не смей да я обидиш втори път, ако не искаш празната ти тиква да се завърти на триста и шейсет градуса. – за съжаление, защити я Джордан, а Матю измести дебелите си устни и откри зъбите си. После се засили яростно и блъсна Джордан в стената, държейки го за врата и надигайки го леко с едната си ръка. Раян се намеси в същия момент, разбивайки един силен юмрук в лицето на Матю, за да пусне Джордан, но веднага след това беше одържан от двамата бодигарда на баскетболното капитанче. Тази секунда, която Раян подари на Джордан му беше достатъчна, за да се освести и да разбие втори юмрук в лицето на Матю, но тогава на Матю му кипна и целият почервеня от ярост, приклекна съвсем леко и връхлетя върху Джордан, разбивайки главата му в стената и ритайки го с всичка сила в корема. - Спри, идиот такъв! Ще го убиеш!!! – изкрещях аз и полетях към него за да му отлепя един шамар с всичката сила, която можех да намеря някъде дълбоко в себе си. След като го направих, Матю се обърна към мен по-бесен от всякога, оставяйки за стотни от секундата Джордан и ме люсна жестоко силно с лакътя си в челюстта. Аз полетях назад, паднах на земята и усетих кръвта, която започна да се стича в устата ми. Матю погледна яростно към свития от болката в корема Джордан и насочи безсърдечно юмрука си точно на там, за да го фрасне още веднъж с всичка сила, когато Алекс полетя за по-малко от секунда към него и го изтласка назад, преди да е успял да го направи. Матю погледна към него с дивите си очи и оголи яростно зъбите си. - Грешен ход, новако! – изкрещя той, докато се дигаше от земята и изхвърча към него, за да го хване за врата, точно както направи преди по-малко от десет секунди с Джордан, но щом ръката му стигна на милиметри от целта, Алекс я отклони с лекота и Матю падна отново на земята. Двете момчета от групичката му понечиха да пуснат Раян и да му помогнат с новото момче, но Матю им даде знак, да не го правят, изправи се за секунда и насочи опустошително големия си юмрук към прекрасното лице на Алекс. Алекс хвана моментално идващия юмрук с едната си ръка и извъртя Матю, без никакъв проблем, по такъв начин, че и да искаше не можеше да помръдне. Почти една шеста от училището се беше събрала около нас и продължаваха да прииждат хора от всички страни. Две момчета от публиката хванаха бодигардовете на Матю. Охраната на училището, медицинската сестра и директорката си проправяха път измежду суматохата. - Добре ли си? – попита ме сестра ми, веднага щом боят беше достатъчно утихнал, за да го направи. - Аз съм добре. Най-много някой разбит зъб. Иди да видиш Джордан. –казах през зъби, още седяща на земята и държаща се за устата. Кейт изтича към него, веднага щом разбра, че ми няма нищо. - Ще ти помогна да станеш. – притече ми се Катерин на помощ. - Моля, отидете по класните си стаи! Моля, отидете по класните си стаи! – викаше директорката, бутайки се из тълпата за да дойде до нас, докато охраната беше хванала буйстващият баскетболен капитан и послушните му псета. Медицинската сестра беше отишла при Джордан и няколко човека и помогнаха да го заведат до кабинета и, където тя да може да го прегледа по-обстойно. - Последвайте медицинската сестра с приятелката си, за да прегледа и теб, а после ще трябва да си поговорим в дирекцията. – погледна ме директорката, докато минаваше покрай нас и се насочваше към мястото, където охраната одържаше Матю. - Аз ще я заведа. – каза Алекс на Катерин, след като чу разговора. - Наистина, няма нужда, може и после. – възразих аз. - Трябва да те прегледат, Елизабет. От устата ти тече кръв. – настоя той. - Това е от зъбите. Сигурно някои за разбити. Той не обърна внимание на разяснението ми, а просто дружелюбно ми помогна да се изправя. Веднага щом стъпих на краката си, почувствах замайване, всичко около мен почна да се върти и замъглява и отново се понесох към земята. Усетих две силни ръце да се плъзгат под тялото ми и внимателно да ме хващат преди да съм си ударила главата в стената зад мен. - Елизабет, добре ли си? – разтревожено попита Алекс. - Да, да, няма ми нищо. Просто главата ми се е замаяла от удара. Той приклекна ниско и прекара едната си ръка под краката ми, а другата под гърба и след секунда усетих как ме отдели от земята, все едно бях трийсет килограмово момиченце. - Алекс, не е нужно да ме носиш. – запротестирах аз. - Току що видяхме, че е нужно. – възрази той, но нямах сили, за да споря. Просто се отпуснах в ръцете му и зачаках мълчаливо, докато пристигна в кабинета на медицинската сестра. С всяка една крачка гласовете ставаха все по-слаби и по-слаби. Накрая изчезнаха някъде в далечината. Всичко беше отминало, чувствах се в безопасност. Беше тихо, аз бях изморена и замаяна. Не можех още да обмисля напълно всичката тази каша, в която се забъркахме за толкова кратко време. - Ще се оправиш, спокойно. Дадох ти болкоуспокояващи, за да спре болката, но нямаш сериозни наранявания. Ще помоля директорката да те освободи и ще се обадя на родителите ти, за да дойдат да те приберат. Този следобед ще си починеш и утре няма да ти има нищо. – чух да казва медицинската сестра, още преди да сме влезнали в кабинета. - А, ето я и другата пострадала. Сложи я да легне на леглото. – каза тя на Алекс и след секунда усетих меката бяла постилка да поема тежестта ми. - Казва, че и се вие свят и, че главата и се е замаяла. – обясни Алекс на медицинската сестра. – Може да има и счупени зъби. - Алекс, благодаря ти. – успях да измърморя аз. - Не се опитвай да говориш. Всеки на моето място би постъпил така. – каза той на един дъх. Всеки? Не, не всеки би направил това, което той направи в този ден за мен, не всеки би защитил приятелите ми и мен самата от човека, при изричането на чието име всеки един ученик в това училище трепери, камо ли да посмее да му застане на пътя без да бъде смазан от бой. - Алекс… - Елизабет, – прекъсна ме той преди да успея да продължа. – просто не говори, докато медицинската сестра се увери, че си добре. - Сега ще те прегледаме, миличка. – дружелюбно ме успокои тя – леко закръглена четирийсет и шест годишна жена, с начупена къса до рамената тъмноруса коса и пълни с доброта кафяви очи. – Можеш ли да се изправиш и да седнеш на леглото? Вие ли ти се свят още? - Не, добре съм, мисля, че ще мога. – отговорих аз, не напълно уверена в това, което казвах. Надигнах се и застанах в седнало положение на леглото. За мое успокоение не чувствах онова замайване, което ме сполетя преди малко. - Добре, сега си отвори устата, за да ти видим зъбките. Аз отворих моментално уста и тя взе едно малко фенерче и светна вътре, оглеждайки един по един всичките ми зъби. - Нямаш счупени зъби. – каза тя, но щом не бяха счупени, тогава от къде беше дошла кръвта? Тя се надигна и отиде за кратко до другата стая. Върна се с един малък железен медицински прибор. - Отвори пак уста. Просто ще почуквам с това по зъбите ти, за да видя дали някой не се е разклатил. Не се притеснявай. Аз изпълних и след това чувството не беше много приятно. С този медицински инструмент тя почукваше по всеки един от зъбите ми по отделно. - Ауч! – изохках аз, след като усетих необичайна болка при един от зъбите, която я нямаше при останалите. - А, ето го разбойникът. – засмя медицинската сестра и почна да оглежда нещо в устата ми. После провери дали зъбът се клати. - Нищо му няма. Просто мъничко се е поразранил венецът при от удара и затова е потекла кръвта. Пробвай да идеш да мивката за да си измиеш устата. – уведоми ме тя и се отмести малко встрани, за да ми направи място да стана. Алекс, който досега мълчаливо наблюдаваше прегледа на един стол в ъгъла на стаята, стана и ми помогна да се изправя – успешно. Измих си устата няколко пъти и вече не чувствах гадния вкус на кръв в нея. - Замайването е било от удара. Сигурно силно ти е ударил главата, но вече би трябвало да ти няма нищо. – разясни ни медицинската сестра и в същия момент се чу силно почукване по вратата и тя се отвори. - Елизабет, добре ли си? – чух познатия глас на Джулия, която изглеждаше леко задъхана. - Да, нищо ми няма. Какво става? Онзи отиде ли при директорката? – поинтересувах се аз, за да разбера какво е станало след като ние с Алекс си тръгнахме от мястото на боя. - Да, тя ви вика, за да потвърдите историята, която ние с Катерин, Кейт и Раян разказахме. – отговори ми тя. - Можеш ли да ходиш. – попита Алекс, за да бъде сигурен. - Да, не се притеснявай. – казах аз и се запътих към вратата. Беше тихо както преди. Този път не се чуваха никакви гласове, все едно дирекцията беше празна. Какво следваше сега? Щяха ли да обвинят нас и да сметнат онзи надут паун за невинен? Това би било абсурдно, като имаме в предвид и това, че този случай не беше единственият за последните няколко месеци. Джулия беше отпред. Ние с Алекс ходехме зад нея. Тя отвори вратата и влезе първа. Вътре бяха седнали Катерин, Кейт, Раян, Матю, неговите приятелчета и директорката. Имаше няколко свободни фотьойла, предполагам за нас. Двама мъже от охраната стояха до вратата за всеки случай. Всички мълчаха. - Седнете. – проговори директорката щом влезнахме в стаята и ние я послушахме. – Само няколко въпроса ще ви задам и сте свободни. Така… Елизабет… - каза тя и направи кратка пауза. – Как започна всичко? Къде бяхте вие? - Първоначално ние с Александър се разхождахме в градинката, госпожо Андерсън, и после влезнахме в училище. Като видяхме Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан да си говорят в коридора, отидохме и ние, за да го запозная с тях, но след това дойдоха Матю и неговите приятели, разбутвайки грубо всички хора, покрай които минаваха. Матю почна да се заяжда с нас. - Не е вярно! – прекъсна ме той. - Замълчи! После ще ти дадем думата на теб. – погледна го строго директорката, а той изпуфтя отегчено и почна да отброява секундите, тропайки леко с крак по пода. - Тогава Джордан просто се опита да ни защити, като му каза да се маха, защото преди няколко месеца, Матю и неговата групичка отново бяха дошли при нас и без основателна причина се заяждаха и връхлитаха на бой, както днес стана. Матю хвана с всичка сила Джордан за врата и го блъсна в стената, продължавайки да го държи. След като Раян се опита да освободи Джордан, двамата приятели на Матю хванаха Раян и просто наблюдаваха как Матю продължава да прилага физическо насилие върху Джордан без никаква основателна причина. Джордан успя да се освободи и удари един юмрук на Матю, след което Матю се ядоса, блъсна главата му в стената и го ритна с всичка сила в корема. Тогава за щастие се намеси Александър, който успя да одържи Матю, докато охраната дойде. Това е всичко, госпожо Андерсън. - Благодаря ти, Елизабет. Имаш ли някакви възражения, Матю Паркър? – попита директорката и се обърна към него. - Тя ви лъже! Онзи мухлйо почна да се заяжда първи и затова го пребих от бой! – гръмовно избухна Матю. - Дори и да е вярно, а то не е, това не е основателна причина да връхлиташ на бой. – възрази Катерин. - Тя е права, Матю. Не може толкова много свидетели да казват едно и също нещо, а ти само да казваш друго и да твърдиш, че твоята версия е вярна. Ще трябва да си поговорим с баща ти. При следващ подобен случай може би ще се простиш с капитанството на баскетболния отбор и училището. - съгласи се директорката и аз вече се успокоих. Матю стана рязко от фотьойла си и изхвърча през вратата, блъскайки я след себе си. - Свободни сте. – освободи ни директорката и ние излязохме от кабинета. Повечето хора вече бяха влезли в час. Приятелите ми също се запътиха натам и само ние с Алекс останахме, сред малкото ученици, които се разхождаха в коридора. - Алекс… - заговорих го аз, след като изчаках приятелите ми да си тръгнат. – Благодаря ти, това, което направи за нас беше наистина смело. Той не ми отговори нищо, а просто се засмя. - Имаш ли представа, че не съм чувала за човек, който да се е изпречил на пътя на този идиот и после да не е бил смазан от бой? – възразих аз. - Нормално. – отвърна спокойно той. - Ти сам го видя каква е мечка, мечка без много мозък в главата. Той отново се засмя тихичко. - Какво имаш следващият час? – опита се да смени темата той, след няколко секунди тишина. - Физическо. Ти? - Испански при някаква си Димангус. – усмихна се той, смръщвайки вежди при произношението на името. Аз почнах да се подхилквам. - Какво? – усмихна се той при вида на моя смях. - Домингес, не Димангус. – казах аз, продължавайки да се смея лекичко. - Все едно. – усмихна се той с невероятната си усмивка. - Гледай пак да не объркаш кабинетите. - Няма, ще внимавам. – каза той и се засмя. - Ох, добре, и аз ще влизам в час, Алекс. Ще се видим утре. Чао. – казах му аз и се запътих в посока към физкултурния салон. - Хей, чакай! – спря ме той след като направих няколко крачки напред. Обърнах се към него и го погледнах в очакване. - Чудех се дали не искаш да идем на кино? – проговори той и ми се усмихна леко. – Днес следобед. - Ами… Кино. Да, супер. В колко часа и къде? – казах без да се замислям много, усмихнах се самодоволно и вътрешно заподскачах от радост. - В пет добре ли е? Ще дават романтична комедия, но и забравих името. – засмя се той, след като разбра, че съм съгласна. Нещо рухна в мен при тези думи. - В пет? – повторих аз, надявайки се, че не съм чула правилно. - Да, някакъв проблем ли има? – обърка се той. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Да избера да излеза с Алекс и да разочаровам приятелките си или да ида на пазар с тях, но пък да загубя шанса да прекарам един прекрасен следобед с най-красивото и невероятно момче, което бях виждала през живота си?