Да живея ли?
За какво?
Към живота аз съм безразлична,
живея в серия комична.
Изпълнена съм само с горчивина..
от хора газещи в човешката душа.
Какво съм аз за тях?
Не знам.
Лицемерни са дори и сенките им черни,
те на никому не остават верни.
„Какво пък толкова”, нали?
От тези думи все още ме боли.
Да плача ли?
Заради какво, заради кого?
Разбрах, осъзнах.. какво думата е приятелство,
дума, сестра..на предателство.
***************************************
Рисувам с болката цветовете на самотата,
колко сива е самата сивота.
Край мен хора без лица минават,
и въпроси несвързано задават.
Дъждът по лицето ми се стича,
преплита се и той със солените сълзи
капещи от кървавите ми очи.
Безмълвни думите отлитат,
сякаш закъснели за последния си танц.
Тишината-черна, грозна и зловеща
прокънтява в мислите ми пак,
сама съм аз в стаята безкрайна,
а часовника отброява края на неизбежният ми ад.
Дъхът ми вече спрял е,
сърцето ми без кръв дере се,
но аз съм тук и знай че те мразя,
трупът ти безмилостно ще газя,
и вече знам от приятелки мъжете да си пазя.