Премини към съдържанието

abarat

Потребител
  • Публикации

    26
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

4 Неутрална репутация

Всичко за abarat

  • Титла
    Потребител
  1. "Фуриите на Калдерон" от Джим Бъчър Четеше ми се някакво епично фентъзи и май направих добър избор, чета я във всяка свободна минута
  2. "Ветеран" на Гавин Смит, отдавна не бях попадал на толкова качествена военна фантастика
  3. Една фантастика, която ми препоръчаха и една книга за хоопонопоното, понеже ми стана интересно защо толкова хора го харесват :-) "Тел" от Хю Хауи "Най-лесният начин" от Мейбъл Кац
  4. "Игра на криеница" от Джеймс Патерсън Нина Блум е адвокат с процъфтяваща практика и любяща майка, която не би се спряла пред нищо, за да запази комфортния си начин на живот в Ню Йорк, постигнат с цената на огромни усилия – включително е готова да излъже всекиго, дори дъщеря си, относно своето минало. Но когато невинен човек е обвинен в убийство, тя си дава сметка, че не може да допусне той да плати за чужди престъпления. Тайният живот на Нина започва преди 18 години. Тя е красива, има прекрасен съпруг полицай и води безгрижно съществование в Кий Уест – един от прелестните острови във Флорида. Но щастието й е разбито брутално най-внезапно и тя трябва да бяга и да промени самоличността си, за да се спаси. И ето че Нина рискува всичко, завръщайки се във Флорида, за да се изправи лице в лице със злото, от което е избягала. Джеймс Патерсън държи рекорда на "Гинес" по брой на първи места в листата за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс". С първата си книга печели наградата "Едгар" за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. "Парамаунт Пикчърс" снима изключително успешен филм по "Целуни момичетата", в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно. Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде "кралят на романите, четящи се на един дъх". Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс" 63 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е 220 милиона екземпляра. ------------------------------------ Колите се разминаваха по "Норт Рузвелт", а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред "Бест Уестърн". Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът. А сега бавно, изкомандвах си. Обмисли всичко най-подробно. Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг. И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху по-върхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина: Л-Ъ-Ж-Е-Ц. Питър ме е лъгал. Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца. Застанала в мрака на тротоара срещу "Бест Уестърн", най-много ме порази – повече от болката, повече дори от гнева – внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност. Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от "Гап"? От време на време по някое излизане на ресторант? Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет. Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата. Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си. Яката загуба беше не само моя. На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче. А ти какво очакваше, Дженийн? – изкрещя следващата ми мисъл. И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама – онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко. Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата "кървави бъркотии", какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг? Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон. Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо. Което до този момент някак си ми беше убягвало. Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си. А нямах никаква представа кой всъщност е той. * Спрях курсора, а ръката ми върху мишката се разтрепери. На снимката беше Питър. Няколко години по-млад и в униформата на Бостънското полицейско управление. Гледах го в очите и усетих как гърлото ми постепенно се стяга, докато накрая се сви колкото сламка за пиене. По едно време затворих очи, за да прогоня и снимката, и целия останал рушащ се около мен свят. Невероятно, повтарях си и стисках очи. Очаквах полека-лека да се свестя, но не се получаваше. Библиотечният стол под мен изведнъж се разклати, сякаш някой му беше махнал всички винтове. Мислех си, че съм съзряла в деня на татковата смърт, но очевидно съм се заблуждавала дълбоко. И сега, седнала пред портрета на съпруга ми, който го изобличаваше като лъжец, усетих как сърцето ми отстъпи пред разума. Тръснах глава, вперила поглед в брачната си халка и годежния пръстен. Трябваше да се измъкна от пясъка. Да се пробудя, и то – незабавно. Повече нямаше накъде да отричам. Снимките не лъжеха. Факт: Питър беше от Бостън, а не от Ню Йорк. Факт: Питър вече е бил женен, за жена, която е била убита. Факт: Питър ме беше лъгал от самото начало. Факт: затънала съм до гуша в лайна. А когато погледнах надолу и видях ново заглавие до снимката на Питър, ми се стори, че времето спря. Очите ми пробягаха по седемте думи и имах чувството, че бързо въртящият се свят се е заковал на място точно тук, под луминесцентното библиотечно осветление. Бях решила, че по-лошо не може да бъде. Божичко, колко съм се заблуждавала. "Разпитват ченге за смъртта на жена му" гласеше заглавието. * Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфара – също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах. Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип – тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка. Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна. За да ме отвлече следобед Десантчика. Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика да върлува из южните флоридски острови. Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет. А аз щях да съм двайсети номер. Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР. Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде. Погледнах за последно огледалото, а след него – ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа. И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение. Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си. – Пожелай ни успех – казах на бебето. – Защото мама трябва на всяка цена да успее. * След като моят млад приятел, практикуващият дзен каубой, ме снабди с парашутното въже, забих първо в един магазин за стари дрехи в Бахама Вилидж, а след това си купих и сак. На излизане от аптеката с две препълнени книжни кесии ме спря кльощаво бездомно двайсет и нещо годишно момиче с помътнели от слънце и дрога очи и с бебе на ръце и ми поиска пари. Макар да нямах такива в излишество, спрях и й дадох един долар, като същевременно си казах наум молитва дано скоро и аз да не изпадна в нейното положение. Минах с веспата обратно по Флаглър Стрийт и спрях да обядвам в любимата ми кубинска кръчмичка. Изядох бавно сандвича кубано със свинско и кашкавал, а в това време слънцето приближаваше зенита си. По мои изчисления Питър надали щеше да тръгне да ме търси преди полунощ. Ако ми проработеше късметът, можеше да изчака и до сутринта. След като се наобядвах, се върнах на плажа Смадърс, който е на югоизточната страна на острова. И в най-безлюдния му край, в близост до аерогарата, отбих мотопеда, слязох и тръгнах пеша по пясъчната пътека между дюните. Намерих място, където морската трева ми стигаше до гърдите, и се сниших. Нямаше жива душа нито по плажа, нито във водата. Моментът бе настъпил. Първата ми работа бе да изсипя ключовете и портфейла ми от чантичката кенгуру. После със закупената за целта ножица отрязах парче парашутно въже и го пуснах върху сиди уокмена ми. Сега беше ред на нещо, което ме ужасяваше, но и беше най-съществената част от плана ми. Извадих от сака едно пакетче и го отворих. В него имаше ножчета за самобръсначка, които блестяха като парченца огледало на слънцето. Взех едно и замислено огледах тялото си, все още несигурна какво точно да направя. По някое време преглътнах на сухо и се спрях върху левия ми прасец. Прехапах устна и направих срез от горе до долу. Изсъсках през зъби и почнах малко под коляното. А като усилих натиска върху острието, от очите ми бликнаха сълзи. В началото по прасеца ми се процеди съвсем слаба струйка кръв, но със стягане и разпускане на мускула успях да се сдобия с едно съвсем прилично поточе, което взе да капе от петата ми и да оставя тъмни петна по пясъка. Подскачах известно време на един крак в желанието да опръскам с кръвта чантичката кенгуру, пясъка, морската трева и парчето парашутно въже. Само след десет минути районът доби идеален вид: сцена на кървава схватка. Така де. Питър нали се беше прострелял сам, за да направи местопрестъплението си по-убедително? Нима аз също не можех да се самонараня в името на достоверността? Направих няколко подскока настрани и седнах на пясъка. Почистих внимателно раната със закупената от аптеката кислородна вода, сложих марля и я бинтовах. Като се стараех да не оставям никакъв боклук след себе си. Вече бинтована, подритнах малко пясък върху вещите. Постоях около минута с подпряна на палеца ми брадичка, като художник пред платно. Всичко беше така, както трябва. "Заключих" пръсти за късмет и се отдалечих. * Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо. Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец. Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио. Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? – запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър? Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря. Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха "Ей Си/Ди Си". Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен – млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста. Като приятеля си – по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кръвясали очи и долових уханието на марихуана. По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя? – Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? – провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука. Приятелят му, със скапания вид на фен на "Ред Хот Чили Пепърс", отпи от ликьора "Садърн Камфърт" и се оригна. – В кабината е малко тесничко, но ще ти направя място да седнеш – рече татуираният и обърса уста с русалката. Не трябваше да бързам, укорих се и усетих как ледените иглички на страха се разходиха по гръбнака ми. Не биваше да стопирам, преди да съм стигнала до някое място с повече къщи, повече светлини. – Не, отказах се, момчета – рекох и се отдалечих. – Ще си продължа пеша. Благодаря ви. Пък и гаджето ще ме настигне всеки момент. Усетих как сърцето ми бие лудо в гърлото, когато пикапът включи на скорост. Но ми се прищя да ревна, като установих, че пълзи успоредно с мен. – Честна дума. С най-голямо удоволствие ще те качим – провикна се шофьорът. Внезапно пикапът се изстреля встрани и се извъртя на сто и осемдесет градуса точно пред мен. – Хайде, стига си се правила на кучка, ами се качвай – захили ми се кльощавият и отвори вратата си. – Няма да те изнасилим. Обещаваме ти. * Песнах сака, извърнах се и хукнах в обратната посока. Кльощавият гадняр се изсмя, а когато пикапът пак включи на скорост, нададе боен вик. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ме преследват на заден ход. Дали пък просто не искаха да ме уплашат? В такъв случай дяволски добре се справяха. Вече се колебаех дали да не скоча в храсталака, че да се скрия, когато видях нов чифт фарове да се приближават по моста от юг. Изскочих на платното и панически размахах ръце. Колата намали ход и спря на три метра от мен. Беше тъмен на цвят мерцедес. – Ей, добре ли си? – викна мъжът иззад волана. Имаше английски акцент. От задната седалка се разджавка лудо един Джак-Ръсел териер. Докато успея да му отвърна, пикапът вдигна пушилка и закова на заден ход пред луксозната лимузина. Отвътре изскочиха двамата голи до кръста младежи. – Махай се, бе глупак. Да не искаш да те пратим в болница? – изсъска оня, злият, и размаха бутилката като боздуган. Но вместо да се отдалечи с писък на гумите, както се боях, че ще стори, водачът на мерцедеса само се надвеси през прозореца и се засмя. – О, не изпитвам ни най-малкото желание да ходя в болница – рече им с превзет, капризен шекспировски глас. – Но ако желаете, можем да си поиграем на "Чичо доктор" отзад в пичовския ви пикап. Пу пръв да съм чичо доктор! Кой желае да го прегледам? Осъзнах моментално, че е от многолюдната гей общност на Кий Уест. Жилавият с татуировката подхвърли вещо бутилката във въздуха и се приближи към вратата му. – Ще ти прегледаме само портфейлчето, педераст мръсен. Но първо ще ти начукам зъбките в гърленцето. В този момент шофьорът на мерцедеса отвори вратата си, а на мен ми провисна ченето. Чернокосият хубавец се оказа масивен, над метър и осемдесет на ръст, с гръден кош на бодибилдър и бицепси, които едва се вместваха в черната му ризка. – Извинете ме за нетактичността, млади момко – каза и приближи оня уиндсърфист, кръстосал възлести ръце пред гръдния си кош с обиколка най-малко сто и трийсет сантиметра. – Но казвал ли ви е някой какви прекрасни очи притежавате? Чакайте да видя дали ще позная: вие сте зодия Стрелец, нали? Двамата глупаци първо зяпнаха в англичанина гей с фигура на борец от Световната федерация по кеч, после се спогледаха с ужас в очите и хукнаха към пикапа си. Докато се отдалечаваха с мръсна газ, един от сърфовете се изсипа през задния капак право на шосето. – Намекът е ясен. Двама са малко, трима са много – рече ми огромният англичанин, ухили се и ми намигна. – Цял живот все така ми върви. * – Сър Франк на вашите услуги, милейди – приближи се англичанинът и ми подаде десница. – А онова дребно гаменче в колата ми – и посочи териера – е моят верен оръженосец Рупърт. Надявам се, че онези двамата не бяха ваши приятели? – Ни най-малко – отвърнах и поех огромната му длан. – Просто двама простаци, които предлагаха да ме качат. Много ви благодаря, че спряхте. Вие с Рупърт с това ли се занимавате – да спасявате девици в беда? – Честно казано, бихме предпочели да спасим някой принц, но в конкретния случай, само този път, допускаме изключение. Качвайте се. Отивам само до Литъл Торч, но с удоволствие ще ви позволя да ме придружите. – Първо ме спасявате, после ми предлагате да пътувам с вас! – възкликнах. – Ако не бях толкова прашна от пътя, щях да ви прегърна. – Ако не бяхте толкова прашна от пътя, щях да ви позволя – засмя се отново Франк. – Всъщност имам една малка молба към вас. Боя се, че тази вечер с Рупърт попрекалихме с празненствата. А по този участък от пътя понякога дебнат полицаи и никак не ни се ще да ни хванат, че шофираме в нетрезво състояние. Вие, от друга страна, ми се струвате съвсем трезва. Бихте ли седнала зад волана? Да седна зад волана ли? И то на мерцедес? Че как?! – Няма проблем – отвърнах. – Стига Рупърт да не възразява. Сър Франк се надвеси и се допита до кучето. – Рупърт каза да сядате и да давате пълна газ. Пуснах една усмивка на моя загорял от слънцето мускулест приятел и се настаних на шофьорското място. Спасена от англичанин гей в ролята на Чаровния принц, рекох си. Само в Кий Уест може да ти се случи подобно нещо. Интериорът на купето бе от естествено дърво, а седалките бяха тапицирани с висококачествена кожа, която ухаеше на скъп одеколон. И на камион с кокошки съм готова да се кача, помислих си и затворих вратата с тихо, солидно щракване като на банков трезор. Безспорно късметът ми най-после бе проработил. Превключих лоста за скоростите и леко докоснах педала на газта. Колата изрева, изхвърли зад себе си струя пясък и се понесе по шосето като изтърван от клетката лъв. – Малко по-полекичка, ако обичате? – подсказа ми Франк, извади от жабката плоско сребърно шише и отпи. – Боя се, че не чух името ви. – Нина – изтърсих първото, което ми дойде наум. – За здравето на прекрасната Нина! – вдигна тост той и пак отпи. А пък аз се кефех на колата. До този момент не бях се качвала в мерцедес, камо ли да бях карала. Опивах се от лекотата, с която се управляваше, и най-вече от това как парапетът на шосето се размазваше покрай очите ми и от двете страни, а разстоянието между мен и Питър нарастваше все повече. Планът ми за бягство се развиваше далеч над очакванията ми. – Пътуването на стоп по презморското шосе ми се струва доста опасна работа, Нина – каза Франк. – Я ми кажете, вие бягате ли от нещо, или бързате да стигнете някъде? – Нито едното, нито другото – излъгах отново. – Дойдохме от Ню Джързи на почивка. С приятелките ми бяхме отседнали на остров Биг Пайн. И се изгубихме една друга по време на парти в Стария град. – От Ню Джързи ли? – Франк огледа евтиния ми тоалет и направи невярваща гримаса. – Ами да, защо пък не, всъщност… – Страхотна кола имате – реших да сменя темата. Франк се изсмя и отмести падналия небрежно над окото му черен кичур. В тъмните му очи имаше нещо почти азиатско. А и зъбите му май бяха прекалено идеални. Дали пък не са с фасети? – зачудих се. – Хм. Много странен коментар – каза. – Точно същите думи изрекох и аз преди час на собственика й, след като ме качи. Голям зор видях да натикам едрото копеле в багажника, ще знаете. Моля? Това пък какво беше? – помислих си, но пуснах лек, неуверен смях. Извърнах се да го огледам. Но той само отпи от шишето и продължи да гледа безмълвно напред. Единственият шум идваше от вятъра в мрака. След продължителна, неловка и напрегната пауза той най-после се изсмя на глас. – Ду-ду-ду-ду. Ду-ду-ду-ду – изимитира темата от сериала "Зоната на здрача", преди наново да избухне в смях. – Извинявайте. Не можах да се сдържа. Де да можехте да си видите физиономията. Научете се да усещате, когато ви занасят, красавице Нина. Макар автостопът наистина да е опасно нещо. Имахте късмет, че в мое лице попаднахте на добър човек. Ами ако някой откачен чекиджия ви беше сгащил там, сред онази пустош? – Още веднъж... много съм ви благодарна – рекох, след като преглътнах. Аз ли съм пренапрегната? – зачудих се. Или нещата стават страшни с главоломна скорост? Полагах всички усилия да не откъсвам поглед от пътя пред себе си, когато до мен нещо проблесна и се чу силно изщракване. Франк издърпа моментната снимка от полароида, който изведнъж се озова в ръцете му, и взе да я размахва във въздуха. Мамка му! Тоя сега и ще ме снима ли? – Фотографията ми е нещо като хоби – обясни и взе да духа на кадъра. – И знаете ли кой ми е любимият американски израз? "Прави само снимки, оставяй само следи." Виждате ми се шокирана. Нима едно хубаво момиче като вас не обича да го снимат? В този миг в съзнанието ми изплува откъс от новинарския репортаж за Десантчика, който бях видяла в болницата. Дробовете ми спряха да работят и насмалко да изскоча от шосето. За откраднатата кола и трупа в багажника може и да се беше пошегувал, но на мястото, от което бе отвлечена една от проститутките, бяха намерили фолиото от моментална снимка с полароид! – Кажи "зеле" – рече Франк и пак насочи фотоапарата. * – Притежавате хубава костна структура – каза Франк, докато карах, а той развяваше втората моментална снимка. – Един мой приятел се занимава с издирване на манекенки. Какво ще кажете, ако попроменим малко външността ви? Ефектът ще е направо невероятен. Ще ви направя няколко портрета на лицето. Но първо ще трябва да оправим ужасната ви прическа. Да не сте попаднали на някой сляп фризьор, когато я боядисвахте? В караваната ми ще можете да си вземете душ. При думата "каравана" гърлото ми съвсем се затвори, сякаш му бяха натикали парцал. Понеже и за Десантчика се предполагаше, че ползва каравана. И едва тогава забелязах ключодържателя, който висеше от таблото. Не. Затворих очи, а ръцете ми се разтрепериха върху кожения волан. Орел върху черен щит. С достатъчно военни бях контактувала в Кий Уест, за да знам, че това е емблемата на въздушнодесантната дивизия. А "въздушнодесантна" ще рече парашути и парашутни въжета. Но какво пък ще търси един англичанин в американската армия? – Е, какво решавате? За портретите имам предвид. Да ги направя ли? – попита Франк, а на мен мигновено ми се изпариха всички молекули от слюнка в устата ми. Видях пред себе си светлини. Червен неонов надпис в малка витрина. Крайпътен бар. Дадох газ. – Имам нужда от тоалетна. Ще спра тук – рекох едваедва. – Няма смисъл – отвърна Франк. – Вече почти стигнахме до караваната ми. Има и тоалетна. Само след секунди ще сме там. Не вдигах крак от газта, включих мигача. – Наистина не мога да стискам повече. – Добре – рече Франк и остави фотоапарата. – Както казвате вие, янкитата, "Щом си на зор, няма как". Може пък и да съм го преценила погрешно. Дали не избързвах с изводите си? Няма значение, рекох си. Така или иначе, нещата се развиваха по-гадно от очакванията ми. Франк завинти капачката на плоското шише и го върна в жабката, а аз намалих и отбих в паркинга на заведението. Но когато той извади ръката си, държеше в нея къс черен пистолет. И натика дулото в едната ми ноздра. – Всъщност я по-добре карай напред, мръснице – изрече неочаквано с нюйоркски акцент. Английското в речта му категорично се беше изгубило. Да не говорим, че и като гей беше престанал да говори. – Не спирай, да ти го… * Джак-Ръсел териерът се разлая измежду двете седалки, а червените светлини на бара се заотдалечаваха от лявата ми страна. – Това пък какво е? – успях да изпелтеча въпреки пълния ми шок. – Това ли? Това е "Валтер П99" – каза Франк и размаха грозното оръжие пред очите ми. И капризните нотки се бяха изпарили. Гласът му бе станал по-плътен и леден. – Ама защо? Вече дишах на пресекулки. Взех да хипервентилирам. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен. Сигурно съм заспала край пътя и сънувам. Поне такова чувство имах. Иначе как пък точно това ме сполетя? Нали трябваше само да се преструвам на отвлечена? А излизаше, че наистина ме отвличат! – Знаеш ли кое най-много мразя? – попита ме той с глас като на Робърт де Ниро. – Сладуранчета като теб, дето си мислят, че само като раздрусат сладкото си дупенце, целият свят ще се юрне да им угажда. Ако аз бях жена, щях да се обеся в мига, в който навлезех в пубертета. Честна дума, пред Бога се кълна. Не мога да ти опиша колко си отвратителна. Из дълбините на причинената ми от терора музикална фуга изплува споменът за нещо, което бях чела навремето, как жертвите трябвало да се помъчат да си придадат по-човешки вид. Понеже ако похитителят се убедял в човечността им, щяло да му е по-трудно да им навреди. – Моля ти се, недей. Бременна съм. Пусни ме. – Бременна ли? А бащата знае ли? – Ти ли си онзи? – попитах в желанието си да отклоня вниманието му от себе си. – Онзи от вестниците? Който отвличал жени? – Ти как мислиш? – въздъхна той. – "Десантчика". Ама че тъп прякор. Не можа ли поне един репортер да измисли нещо по-свястно? Ти как би се нарекъл? В устата ми разцъфтя болка, след като той прекара с всичка сила дулото на пистолета по устните и зъбите ми. – А ти що не млъкнеш, преди да съм натрошил фините ти скули, а? Зави ми се свят. Асфалтът като че се надипли през предното стъкло. Стомахът ми се сви на най-стегнатия възел на света. Само след миг осъзнах, че наистина ще повърна – от бисквитките, от преумората и от най-големия ужас, който бях преживявала през живота си. Съдържанието на стомаха ми се заплиска и завихри и взе да търси моментален излаз. Наклоних се наляво, че да повърна през прозореца, когато ми щукна друга идея. Пък и какво повече имах да губя? Извърнах се и се издрайфах с всичка сила в скута на Десантчика. Той взе да вие от отвращение, а в това време аз се пресегнах импулсивно и откопчах предпазния му колан. Двигателят изпищя, като настъпих газта до тенекията и рязко извих волана надясно. И въпреки че въздушната възглавница се наду, минаващият през рамото ми колан успя да прежули врата ми, когато се ударихме челно в един телеграфен стълб. Предният капак се сгъна на две и разби предното стъкло на парченца, преди инерцията да извърти колата нагоре и надясно. Ушите ми писнаха от най-силното стържене на пирони върху черна дъска в света, докато се пързаляхме покрай бетонния парапет. А после се преметнахме назад през мантинелата и по-летяхме надолу.
  5. "През Вселената" от Бет Ревис "Ужасяващ и очарователно клаустрофобичен шедьовър, наполовина научнофантастичен, наполовина дистопичен, но изцяло брилянтен!" - в. "Ню Йорк Таймс" Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб "Благословеният", който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко й е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще? "През Вселената" е бестселър на "Ню Йорк Таймс" и е обявена от "Амазон" за най-добра книга на 2011 г. Откъси Криогенната течност се плискаше покрай ушите ми и изпълваше ковчега. Вдигнах глава. Забавяне? Какво забавяне? Опитах се да кажа нещо между тръбите, но те изпълваха устата ми, притискаха езика и заглушаваха думите ми. – Хабер си нямам. Нещо заради горивото, някаква информация от сондите. Ама защо пък ни карат да спазваме графика за замразяване? Криогенната течност се издигаше бързо. Завъртях глава, за да чуя с дясното ми ухо какво си говореха. – Че на кой му пука? – попита Ед. – Не и на тях, те ще проспят всичко, така или иначе. Казват, че на кораба ще му трябват триста години, за да стигне до другата планета. голяма работа, че щял да пътува още една година! Помъчих се да седна. Мускулите ми бяха стегнати и бавни и аз се напрегнах цялата. Опитах се пак да говоря, но течността вече се плискаше върху лицето ми. – Стой кротко. Отпусни се – извика силно Ед точно в лицето ми. Аз заклатих с глава. Боже, те не разбираха ли? Една година си беше огромна разлика! Това означаваше още една година, в която можех да бъда с Джейсън, още една година щях да съм жива! Аз се подписах за триста години… не за триста и една! Нечии нежни ръце – ръцете на Хасан? – ме натиснаха под криогенната течност. Задържах въздуха си. Опитах се да се надигна. Исках си моята година! Моята последна година – още една година! – Дишай под течността! Думите на Ед достигнаха до мен приглушени, едва разбираеми. Опитах се да поклатя глава, но мускулите ми не реагираха, дробовете ми се бунтуваха и студената, леденостудената течност се втурна надолу в носа ми, мина покрай тръбите и изпълни тялото ми. Когато хлопнаха капака, разбрах, че всичко бе свършено. Бях пленница в стъкления ковчег на Снежанка. Един от двамата хвана ковчега откъм краката и го забута към моята вратичка в моргата. и тогава започнах да си представям, че там вече ме чака прекрасният принц, той ще ме събуди с целувка и ние ще бъдем още една цяла година заедно. От машината се дочу едно клик, клик, гъъър и аз знаех, че мигновеното замразяване ще настъпи след секунди и всичко, което ще остане от живота ми, ще бъде полъх от пара през вратичката на моргата. Мислех си: Най-после ще заспя, ще забравя всичко за цели триста и една години. После ми хрумна: Всъщност това няма да е толкова лошо. И тогава фиууу! Мигновеният мраз изпълни миниатюрната камера. Бях цялата в лед. Бях лед. Аз съм лед. Но ако съм лед, тогава как така съм в съзнание? Трябваше да съм заспала, да забравя всичко за Джейсън, за живота и Земята за цели триста и една години. Преди мен замразиха други хора и нито един от тях не беше в съзнание. Ако умът ти е замразен, не можеш да си буден, нито пък да си в съзнание. Бях чела за хора, които са изпаднали в кома, след като са им сложили упойка по време на операция, били са будни през цялото време и са усещали всичко. Надявам се – моля се – това да не се е случило и с мен. Не може да съм будна в продължение на триста и една години, няма да го понеса. Може би сега сънувам. Изсънувала съм един цял живот по време на половинчасова дрямка. Може би съм все още в онова предшестващо замразяването състояние и всичко е само един сън. Може още да не сме излетели. Може да съм все още в състоянието на неопределеност в годината преди излитането, впримчена в капана на един сън, от който не мога да се събудя. Може би все още ми предстоят онези триста и една години. Може би изобщо не съм спала. Не и през целия път. Може би, може би, може би. Имаше едно нещо, което знаех със сигурност. Исках си обратно моята една година. * – Команда? – пита ме компютърът. Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата? – Ъъ, отвори? Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва... Показва се прозорец. Той гледа навън. И към звездите. На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената. За пръв път виждам звезди. Нямах представа, че са толкова красиви. Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък. Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове – най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път – нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас. – Достъп отменен – съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. – Спускане на екрана. Спускане на екрана? Какво значи това? Над мен звездите блестят ярко. И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече. Мамка му. Мамка му! Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо – Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго освен огромния под, стените и вратите – нищо, което да ме защити от космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство. Ще умра. Космосът ще ме засмуче. Имплозия. Смърт. И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън – то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба. Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.) Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад. Обръщам се към тавана, към откритата вселена. Към смъртта. * Направи сега така: Иди в стаята си. В твоята хубава, безопасна, топла стая, която не е стъклен ковчег в отделение на моргата. Легни си в леглото, което не е от лед. Запуши си ушите с ръце. Чуваш ли това? Пулсът на живота от сърцето ти, бавното вдишване и издишване от дробовете ти? Дори и когато мълчиш, когато си изолирала целия шум отвън, в тялото ти звучи хаосът от шумовете на живота. Но не и в моето. Тази тишина ме побърква. Тишината, в която ме връхлитат кошмарите. Дали пък не съм мъртва? Как може някой да е жив без туптящо сърце, без дишащи дробове, както съм аз? Сигурно съм мъртва. И това е най-големият ми страх: след триста и една години, когато издърпат стъкления ми ковчег от моргата и оставят тялото ми да се топи като пилешко месо на кухненския плот, ще бъда точно такава, каквато съм сега. Ще прекарам цяла вечност затворена в мъртвото си тяло. Няма да има нищо след това. Ще съм затворена в себе си завинаги. Иска ми се да крещя. Искам да отворя широко очи и да се събудя, да не бъда повече сама със себе си, но не мога. Не мога. * Двамата със Старши мълчим, докато слизаме с асансьора към криогенното ниво. По-специално не говорим за това, как алармата на четвъртия етаж е отворена и разбита, всичко отвътре е извадено и разпиляно по пода. Счупена е. Безполезна. Когато вратата се плъзва встрани, осветлението вече се е включило. – Тук долу! – вика Док. Старши върви с големи, макар и неравномерни от накуцването крачки, и аз трябва да подтичвам до него, докато минаваме по пътеката с номерирани врати. Аз търся номер четирийсет и две, но вървим твърде бързо и не мога да следя номерата, без да спирам. Завиваме зад ъгъла и започваме от пътеката с номера от седемдесет и пет до сто. Една от вратичките е отворена. Сгъваемата поставка вече е разпъната и върху нея лежи криогенна кутия. Док стои наведен пред нея с гръб към нас и макар че закрива гледката, разбирам, че нещо не е наред. Старши тръгва решително нататък. Аз се тътря след него. Мъжът в кутията е мъртъв и плува в искряща синя вода. Лежи с ръце, сгънати в лактите, пръстите му са сгърчени и аз знам, че е умрял, опитвайки се излезе от кутията, когато ледът е започнал да се топи. Знам го, защото очите му са отворени, устата му зее, а лицето му е изкривено от гняв и безсилие. На пода под него има локва от искряща синя криогенна течност, а по белезникавата кожа на врата му се виждат червени следи. Старши и Док вдигат с общи усилия капака. Мъртвият изплува нагоре и пръстите, носът и коленете му се подават над полутечния слой течност. – Кой е този? – питам. – Номер сто – последната кутия в редицата, последният криогенно замразен човек. На мен нищо не ми говори, но Старши поема шумно въздух. Док му кимва многозначително. Главата на мъртвия помръдва и аз отскачам уплашено назад, но това е, защото Док започва да издърпва тръбичките от устата му. Тялото на мъжа потръпва силно при всяко дърпане. От кутията се плиска вода. Отстъпвам назад, но въпреки това тя изпръсква ботушите ми. Отивам до масата в края на пътеката, вземам таблета на Док и го включвам. Екранът светва. Слагам палец върху прозореца на скенера и се появява съобщение: Младши/Старши: осигурен пълен достъп. Екранът се изпълва с изображения – иконки, папки, бележки. Търся номер сто и след малко го намирам: папката на мъртвия мъж. Име: Уилям Робертсън Номер: 100 Професия: специалист по командване Статус: Важен за организация на офанзивата Предишен опи т: Морска пехота на Съединените щати, активна служба във войната пр ез... Старши изтръгва таблета от ръцете ми. Плъзга пръста си и екранът изгасва. – Внимавай – изръмжава той. Обръща глава към Док, който най-после е стигнал до края на тръбичките. От устата на мъртвеца изскача нещо като малко електрическо табло и мъжът потъва под криогенната течност. – Е? – пита Старши. – Дали е било някаква неизправност? Още една? – Дай ми една минута. Док се навежда към електрическата кутия. Натиска някакъв бутон и едно капаче отскача рязко. Той измъква отвътре нещо метално, мъничко и кръгло, което се побира на върха на пръста му. Старши му подава таблета, който взе от мен, и Док вкарва компютърния чип в него. – Е? – Изключили са го – казва глухо Док. – Изключили? – За какво говорите? – питам аз. – За това. Док сочи към черната кутия до главата на стъкления ковчег, на нея премигва светлинка. Тя е червена. – Някой е вдигнал капака и е завъртял ключа. – Той хвърля поглед към Старши. – Някой, който има достъп. – И смяташ, че е направено нарочно? – питам аз, но вече се досещам за отговора. Док гледа гневно и аз се надявам, че гневът в очите му не е насочен към мен. – Някой е слязъл тук долу. Издърпал е кутията. И е натиснал ключа. После си е тръгнал, когато криогенната течност е започнала да се топи, излязъл е, когато мъжът вътре е започнал бавно да се съживява и после бавно е умирал, давейки се в собствената си течност. Не искам да гледам към Док, но какво друго да гледам? Старши с каменното лице, зад което бушува ярост? Или мъртвия мъж с немигащите очи, които проблясват под изпъстрената със сини искри криогенна течност? – Кой би го направил? – питам аз. – Кой е могъл да го направи? – пита Старши и дълбокият му глас тътне зад мен като бученето на центрофугите в лабораториите. – Много малко хора знаят за това ниво – отбелязва Док. Той извръща очи от мъртвия и аз го виждам как вече си слага маската на доктора учен с онова студено и преценяващо изражение, с което поставя диагнози в Отделението. – Ние – продължава той и поглежда последователно към мен и Старши. – Но също така и някои от учените. Онези, които са работили в – той прави пауза, премества очи от Старши към мен – в другата лаборатория, те, естествено, знаят. "Друга лаборатория?", мисля си и хвърлям поглед към Док. Премълчавам въпроса – трябва да внимавам какво казвам, или няма да ми казват нищо. – Защо? – питам вместо това. – Няма значение кой знае за това място – защо някой ще иска да направи подобно нещо? Защо някой би убил умишлено един замразен? Тишина. После: – Не е важно защо се е случило. Сега е важно да разберем кой го е направил – и да го махнем оттук. Гласът на Старши е студен, направо ужасяващ. – Но... Док минава пред мен и дръпва Старши няколко крачки встрани. – Кажи ми – изсъсква. – Кажи ми, че това не е някакъв извратен тест, който си измислил за Младши. Старши го поглежда с едва прикрито отвращение, сякаш е обиден на Док, че изобщо е могъл да си го помисли. Но не казва нищо. – Хайде да оправим тук. Старши се обръща към мен. Той избутва Док и бърника някаква ключалка близо до поставката, която не съм забелязал досега. Тя се отделя от вратичката на камерата на мъртвия мъж и Старши я бута надолу по пътеката. Криогенната течност се плиска напред-назад в ритъма на крачките му и по пода се сипят искрящи мехурчета. Заедно с шума от стъпките на Старши се чува едно глухо туп, пляс, туп и аз знам, че звукът идва от тялото, което се удря в стъклото, и течността заглушава звука. – Хайде – казва Док. Следваме следите от изплискана течност като трохите хляб от онази детска приказка на Земя-Слънце. Минаваме край безкрайни редици от вратички в стената. После покрай три реда метални шкафчета, на вратата на всяко шкафче има проста заключалка с комбинация за заключване. Следват редици от маси с книжа и диаграми върху тях. Вървим по някакъв коридор. И на края на коридора – врата на люк, направена от плътен метал и боядисана в жълто, с издут кръгъл стъклен прозорец в центъра. Заключалката на вратата изглежда стара – отваря се с клавиатура, а не със сканиране на палеца. Трябва да е от оригиналния проект на кораба, защото през годините модернизирахме доста неща. Наблюдавам как Старши вкарва кода. Той е много лесен за запомняне: "Благословеният". Старши разтваря широко вратата и избутва вътре поставката. – Какво смяташ... – започвам аз, но Старши вече е повдигнал ръба на масата и дебелият стъклен ковчег с тялото в него се стоварва на пода. Господин Уилям Робертсън, номер сто, отскача нагоре, когато половината течност се изплисква навън. Тялото му увисва на ръба на кутията в странна поза, която би била доста болезнена, ръцете му стърчат сгърчени от пода. Старши ме избутва назад в коридора и затръшва вратата на люка зад тялото. – Какво правиш? – питам отново. Старши натиска големия червен бутон от клавиатурата. Бутонът няма никакво означение. През издутия стъклен прозорец виждам как вратата на люка на отсрещната стена се отваря и господин Уилям Робертсън, номер сто, е засмукан навън и полита към звездите. Виждам ги и тях – звездите – истинските звезди, милиони светлинки, големи колкото главата на топлийка, като искри, разпръснати във въздуха от някое дете. Сега, когато вече съм видял тези, няма да се подлъжа никога повече от крушките. Тези звезди, тези истински звезди, са най-красивото нещо, което някога съм виждал. Звездите ме карат да вярвам, че има свят и извън този кораб. И за миг изпитвам завист към господин Уилям Робертсън, номер сто, който се носи в море от звезди. * Бях права. Колкото повече се отдалечавам от градината, толкова по-малко хора се виждат наоколо. Пътеката е всъщност пуста и само стенанията и въздишките наоколо показват, че в полето има хора – зад дърветата или в канавката покрай пътя. Опитвам се да не ги забелязвам. Повръща ми се от гледката на този разюздан секс. Когато живеех на Земята, естествено, съм виждала хиляди пъти по телевизията хора да правят секс. Но не е същото, когато хората го правят под носа ти. – Тя е. В първия момент просто замръзвам на място, а в следващия момент ми се иска да хукна. По интонацията на гласа знам, че който и да го е казал, имаше предвид мен. Осмелявам се да хвърля поглед назад. Виждам трима мъже, всички около възрастта на Харли, и тримата вървят след мен. Двамата от тях са ми непознати, най-вероятно фийдъри, които вършат някаква тежка работа, ако се съди по мускулите им. Стомахът ми се свива. Разпознавам третия. Лут, който винаги ме следи с поглед и ме зяпа, когато ме види в Отделението. – Хей, смахнатата! – подвиква след мен, когато вижда, че ги гледам. После вдига ръка в подигравателен поздрав, а другите двама се смеят. Започвам да вървя по-бързо. Чудя се дали стенещата, запъхтяна маса от запотени хора на полето ще реагира, ако извикам за помощ. Не съм много убедена. Чувам шума от тежките им стъпки зад гърба си. Крачките им са по-големи от моите, а и вече ускоряват ход. – Не мисля, че си падам по смахнати – казва един от тях. – Аз пък си падам – отговаря Лут. Вече не ми пука какво ще си помислят. Хуквам. Паниката ме зарежда със сила и аз тичам енергично, оттласквам краката си нагоре, после надолу и пак нагоре. Някой псува зад мен и аз разбирам, че преследването е започнало. Минавам напряко през едно поле, но житото ме забавя и след мен остава ясна диря от смачкани класове. Прескачам двойка, която се люби, но те изобщо не ме забелязват, камо ли да видят, че съм в беда. Обръщам се да видя колко близко са мъжете зад мен. Твърде близко. А и аз съм много глупава. Препъвам се в друга двойка от извиващи се тела, политам напред и се изтъркулвам върху високите остри стебла. Момичето, което е отгоре, ме поглежда със замъглен от сласт поглед и ми се ухилва подканящо. Дръпвам се назад и усещам как житните стебла се огъват и чупят под тежестта на тялото ми, опитвам се да се изправя на крака. Но не съм достатъчно бърза. Един от двамата едри фийдъри се хвърля отгоре ми. Боря се и се опитвам да се изправя, но съпротивата ми само го възбужда повече. Замирам неподвижна и се опитвам да освободя ръцете си. Той притиска китките ми към земята с месестите си юмруци, сега вече и другите двама са тук. Другият фийдър ме сграбчва за глезените. Лут се стоварва на земята до мен и се навежда над лицето ми. Хили се. Съпротивлявам се. Те всички се смеят с дълбок гърлен смях, който изобщо не е весел. Извивам глава към голата двойка, в която се препънах. – Помогнете ми! – казвам умолително. Жената извива гръб и притиска бедрата си към мъжа под нея. – Помогнете ми! – вече пищя. Мъжът под нея поглежда назад към мен, но очите му са празни. Той се усмихва отнесено. Жената също се обръща да ме погледне. – Боли само първия път – казва тя и продължава да се оттласква ритмично върху мъжа, той стене, тя също стене и те напълно забравят за мен. Лут разтваря краката ми и разкъсва туниката, показва се фланелката, която нося вместо сутиен, и той ругае, после разкъсва и нея. Остатъците от дрехите се усукват около ръцете ми, но гърдите ми са голи. И макар че съм видяла половината от хората на този кораб да се разхождат наоколо голи в любовна нега, аз се срамувам от голотата си. И съм ужасена. Лут се навежда над мен и заравя лице в гърдите ми. Опитвам се да се извъртя, но той стене от страст и се притиска още по-силно към бедрата ми. С едната ръка рови в панталоните си, а с другата мачка силно гърдите ми. Фийдърът, който ме държи за ръцете, издава дълбок гърлен стон и се навежда към мен, ближе ръцете ми, започва да ги хапе – в началото леко и игриво, после по-силно. Ако на негово място сега беше гаджето ми Джейсън и правеше това, сигурно щеше да ми хареса. Фийдърът вдига поглед към мен, когато започвам да плача. Погледът му е празен, само безизразна пустота. Похотта му е като при разгонените животни. При Лут обаче не е така. Широката му усмивка разкрива всичките му зъби. Той ме следи от първия момент, в който ме видя в Отделението. И той знае. Виждам го в очите му. Повечето от хората, повечето от фийдърите се държат като животни. Но не и този мъж. Той знае какво прави. И това му харесва. Безнадеждно е. Мъжът, който ме държи за глезените, започва да дърпа панталона ми. Аз го сритвам и усещам, че петите ми се забиват в зъбите му. Той изкрещява и викът му не е от похот, а от болка. Но Лут твърдо преследва целта си и започва да дърпа панталона ми надолу. Отварям уста, за да извикам, и мъжът, който държи ръцете ми, бързо притиска устата си в моята, забива езика си навътре, върти го и го притиска към небцето ми. Хапя, докато усетя вкус на кръв. Хапя и когато той се опитва да отдръпне езика си. Когато най-после успява да се освободи, аз изплювам кръвта и пищя.
  6. Най-добрият гангстерски роман, който някога съм чел, вече и на български език "Те живеят в нощта" от Денис Лихейн "Те живеят в нощта" е "Кръстникът" за мислещите хора. – Стивън Кинг Бостън, Масачузетс, началото на 20 век – епохата на Голямата депресия и Сухия режим, когато контрабандата на алкохол и организираната престъпност в САЩ процъфтяват. Алкохолът се лее, куршумите свистят, а един мъж се заема да остави своя отпечатък върху света. Но животът от тъмната страна има висока цена. С перото на разностранен и вълнуващ разказвач Денис Лихейн представя интригуващата история на израстването на Джо Кофлин от дребен крадец до най-успешния контрабандист на ром. Историята може да ви звучи познато: синът на виден полицай попада сред лошите и става един от тях. Но в ръцете на Лихейн сагата за възхода на Джо Кофлин до върховете на криминалната върхушка е свежа, нюансирана, гарнирана с алкохол, оръжия и мацки – и се разпростира от Бостън до Тампа и Куба. Докато Кофлин потъва все по-дълбоко в тъмната страна, сред онези, "които живеят в нощта и танцуват бързо" – той провокира един въпрос: Може ли хем да си добър гангстер, хем добър човек? Денис Лихейн е автор на десет романа и сборник с разкази, повечето от които бестселъри на "Ню Йорк Таймс", и спечелили не една престижна литературна награда. Три от романите му са филмирани, като филмите се радват на огромен успех както от страна на публиката, така и от страна на критиката (и трите са отличени с различни награди). Романите му са преведени на трийсет и три езика. --- "Талантливият Лихейн сътворява епична хроника на Америка по времето на Сухия режим, в която описва възхода на Джо Кофлин, бостънски гангстер от ирландски произход. История многопластова и магнетична, съдържаща вечните теми – престъпление, семейни отношения, страст, предателство – на изящно предаден исторически фон." – Publisher’s Weekly "Мистериозна, с гибелна нотка, романтична и едновременно злокобна, тази гангстерска сага далеч надхвърля стандартите на жанра. Перото на Лихейн притежава размах, който превръща всяко изречение в читателско удоволствие. Но истинското сърце на историята – и сърцето на това велико литературно постижение – е образът на харизматичния гангстер Джо Кофлин и моралната дилема, горчивата и мъчно придобита мъдрост, която съпътства и направлява целия му живот." – The New York Times "Това е не само блестящ гангстерски трилър; това е блестящо писателско постижение, точка." – The Independent "Власт, похот и морални лутания – тази комбинация е прерастнала в експолизвна творба. Епична сага за чаровни лоши момчета, фатални жени, тайна и бурна любовна афера, лоялни приятели и безмилостни врагове… И високата цена на живота от тъмната страна." – Kirkus --- Денис Лихейн очарова с уменията си на разказвач с наистина впечатляващ стил. За разлика от повечето автори на трилъри, които наблягат на действието, диалога, напрежението и загадките, Лихейн акцентира върху обстановката, описанията и мислите на главните герои, като изгражда толкова живи, пълнокръвни и колоритни персонажи, че е просто невъзможно да останеш безучастен към съдбата им. Нещо повече, той създава изключително убедителна картина на Бостън от времето на Голямата депресия и Сухия режим – Бостън на гангстерите и продажните полицаи, на корумпираните политици, беззаконието и анархията; свят, в който оцеляват и преуспяват само най-безскрупулните и силните. Филмовите права върху книгата са откупени от Warner Brothers. Режисьор на лентата ще бъде Бен Афлек, а главнaта роля е поверена на Леонардо ди Каприо. Откъси от романа: Няколко години по-късно, на едно корабче в Мексиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в открито море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му – и добро, и лошо, – бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд. Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сутрин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло нямаха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите. Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през празния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пиещи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари. Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столовете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят. Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо. Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот. "Нищо работа", бе казал Тим Хики. "Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печалбите." А не петима въоръжени бандити, които играят покер. Един от играчите попита: – Знаете ли кой е собственикът на заведението? Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него – Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати "Томпсън" за предстояща война. Вече се бе разчуло – избираш страна или надгробна плоча. Джо заяви: – Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада. Мъжът до Лумис отново си отвори устата. – Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв. Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата. Джо нареди: – Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти. Брени Лумис прикова Джо с поглед. – Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, момче. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега. Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба "Меканикс Хол" и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чувал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство. Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му посочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна. Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха. Джо се обърна към момичето. – Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним. Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него – момиче на неговата възраст, на около двайсет години, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу. Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бартоло прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите падаха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета. Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита: – Какво ще желаят господата към обира си? Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше. – Парите от масата, ако обичате. – Веднага, господине. Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия. Момичето събра купчината със залози от центъра на масата – Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, – а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали. Джо огледа стаята – рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за телефонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано "Т" за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят. Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни – напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар. Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара – тоалетната изобщо не беше тоалетна. Това беше сейфът. Сейфът на Албърт Уайт. Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни – първият студен уикенд на октомври, – Джо подозираше, че зад вратата има едно малко богатство. Малкото богатство на Албърт Уайт. Момичето се върна при него с торба, пълна със залозите от покера. – Десертът ви, господине – подаде му тя чувалчето. Пронизителният й поглед го смущаваше. Тя не просто се взираше в него, а през него. Джо бе убеден, че вижда лицето му зад кърпата и нахлупената ниско шапка. Някоя сутрин щеше да се размине с нея на път до павилиона за цигари и щеше да я чуе как изкрещява: "Това е той!". Нямаше да има време дори да затвори очи преди куршумите да се врежат в тялото му. Той взе торбата и разклати белезниците на един пръст. – Обърнете се. – Да, господине, веднага. Момичето се обърна с гръб към него и кръстоса ръце зад себе си. Кокалчетата й се притискаха в кръста, пръстите й висяха над дупето и Джо се усети, че последното, което му трябва в момента, е да зяпа нечий задник. Той щракна белезниците около китките й. – Ще бъда внимателен. – Не се притеснявайте заради мен – погледна го тя през рамо. – Просто се опитайте да не оставяте белези. Боже! – Как се казвате? – Ема Гулд. А вие? – Издирвания. – Кой ви издирва? Всички момичета или само полицаите? Джо не можеше да говори с нея и да наблюдава стаята едновременно, затова я обърна към себе си и извади от джоба си парцал, за да й запуши устата. Парцалите всъщност бяха мъжки чорапи, които Паоло Бартоло бе откраднал от работното си място в "Улуъртс". – Смятате да сложите чорап в устата ми. – Да. – Чорап. В устата ми. – Чисто нов е, уверявам ви. Тя повдигна вежди със същия като на косата й цвят на потъмнял месинг и меки и лъскави като хермелин. – Не бих ви излъгал – добави Джо и усети, че казва самата истина. – Лъжците обикновено казват точно това. Тя отвори уста като дете, примирило се, че трябва да си изпие лекарството, и на Джо му се прииска да й каже още нещо, но не успя да измисли какво. Зачуди се дали да не й зададе някакъв въпрос, само за да чуе отново гласа й. Ема присви очи, когато пъхна чорапа в устата й, опита се да го изплюе – обичайната реакция – и завъртя глава, когато видя канапа в ръката му, но Джо бе готов. Прокара връвта през устата и я завърза стегнато на тила й. Момичето го погледна така, сякаш до този момент цялата работа бе преминала напълно достойно – дори прекрасно, – но сега изведнъж той бе оплескал всичко. – 50 процента коприна – рече Джо. Тя повдигна вежди. – Чорапът – обясни Джо. – А сега вървете при приятелите си. Момичето коленичи до Брендън Лумис, който не сваляше очи от Джо. Джо погледна към вратата на сейфа и се взря в катинара. Усети, че Лумис проследява погледа му и се обърна към него. Очите на Лумис станаха безизразни в очакване на следващия ход на Джо. Без да сваля поглед от него, Джо рече: – Да тръгваме, момчета. Приключихме. Лумис примигна бавно и Джо реши да приеме това като примирие – или поне вероятност за примирие – и да се разкара от това място. * Джо седна в края на бара най-близо до вратата, където жена, чиито тлъстини висяха от ръцете й като кореми на бременни, му сервира халба топла бира, която имаше лек вкус на сапун и дървени стърготини, но не и на бира или въобще на някакъв алкохол. Потърси с поглед Ема Гулд в сумрака, но видя само докери, двама моряци и няколко труженички. До тухлената стена под стълбите бе подпряно пиано с няколко счупени клавиша. В подобни дупки не се предлагаха кой знае какви развлечения, освен някое и друго кръчмарско сбиване между моряци и докери, осъзнали, че не им достигат една-две проститутки, за да има за всички. Тя влезе през вратата зад бара и завърза в движение забрадка на тила си. Бе сменила блузата и полата с мръснобял моряшки пуловер и кафяви панталони от туид. Мина по цялата дължина на бара, изпразни пепелниците и почисти локвичките разляна бира, а жената, която бе обслужила Джо, свали престилката си и си тръгна. Когато Ема стигна до Джо, очите й се стрелнаха към наполовина празната му халба. – Искате ли още една? – Да. Тя погледна към лицето му и видяното май не й хареса. – Кой ви каза за това място? – Дини Купър. – Не го познавам – отвърна тя. "Значи ставаме двама", помисли си Джо и се зачуди как, по дяволите, му хрумна толкова идиотско име. Дини? Не успя ли да измисли нещо по-нелепо? – Той е от Евърет. Ема забърса бара пред него, без да понечи да му донесе нова халба. – Нима? – Да. Миналата седмица работеше по река Мистик от страната на Челси. Чистеше коритото. Знаете ли го? Тя поклати глава. – Все тая, Дини посочи към отсрещния бряг и ми каза за тази кръчма. Рече, че предлагате хубава бира. – Сега вече лъжете. – Защо? Не е възможно някой да е похвалил бирата ви ли? Тя се взря в него, както бе направила в стаята за покер – все едно виждаше вътрешностите му, розовата плът на белия му дроб, мислите, които пробягваха през гънките на мозъка му. – Бирата наистина не е чак толкова лоша – рече Джо и вдигна халбата. – Веднъж пих бира в една кръчма и се кълна, че... – Голям си сладкодумник, а? – Моля? – Не съм ли права? Джо реши да се престори на несправедливо обвинен. – Не лъжа, госпожице. Но ще си вървя – той се изправи. – Колко ви дължа за първата бира? – Двайсет цента. Той постави монетите в протегнатата й ръка и тя ги прибра в джоба на мъжкия си панталон. – Няма да го направиш. – Моля? – попита той. – Няма да си тръгнеш. Искаш да се впечатля от твърдението ти, че ще си вървиш, за да повярвам, че си искрен и да те помоля да останеш. – Не – той облече палтото си. – Наистина си тръгвам. Тя се облегна през бара. – Ела насам. Той поклати глава. Тя го повика с пръст. – Ела тук. Джо премести два стола, които стояха на пътя му, и се наведе през бара. – Виждаш ли онези момчета в ъгъла, на масата от бъчва? Нямаше нужда да се обръща. Видя ги в мига, в който прекрачи прага. По вида им съдеше, че са докери – имаха рамене като четирикрилни гардероби, ръце като канари и очи, които не ти трябва да срещаш. – Да. – Те са ми братовчеди. Забелязваш приликата, нали? – Не. Тя сви рамене. – Знаеш ли с какво се занимават? Устните им почти се докосваха и ако отвореха уста и подадяха езиците си, върховете им щяха да се срещнат. – Нямам представа. – Издирват хора като теб, които лъжат за хора на име Дини, и ги пребиват – тя приплъзна лакти напред и лицата им се приближиха още повече. – След което ги изхвърлят в реката. Тръпки пропълзяха по тила на Джо. – Интересна професия. – По-добра е, отколкото да ограбват игри на покер, нали? За миг Джо изгуби ума и дума. – Хайде, кажи нещо остроумно – подкани го Ема Гулд. – Например за чорапа, който натика в устата ми. Искам да чуя нещо наперено и оригинално. Джо замълча. – И докато размишляваш, имай предвид, че в момента ни наблюдават. Ако си подръпна това ухо, знаеш ли какво ще стане? Няма да стигнеш и до стълбите. Джо погледна към ухото, което тя посочи с бързо извъртане на светлите си очи. Дясното. Приличаше на зрънце нахут, но по-меко. Зачуди се какво ли би било усещането да го засмуква с устни, щом отвори очи сутрин. Джо погледна крадешком надолу към бара. – А ако аз натисна този спусък? Тя проследи погледа му и видя пистолета, който той бе поставил между тях. – Тогава дори няма да успееш да посегнеш към ухото си – каза той. Ема откъсна поглед от пистолета и го плъзна по ръката му така, че косъмчетата по кожата на Джо настръхнаха. Обходи с поглед гърдите му, гърлото, брадичката и когато срещна очите му, взорът й изглеждаше по-наситен и остър, огрян от някаква светлина, появила се на света векове преди цивилизацията. – Свършвам работа в полунощ – рече тя. * Докато бягаха след удара в Първа национална банка в Питсфийлд, Дион и Паоло тъкмо бяха скочили в колата, когато Джо се блъсна на заден в една улична лампа, защото се бе отнесъл в мисли за родилното петно. За цвета му на мокър пясък и за начина, по който се мърдаше между лопатките на гърба й, когато му каза през рамо, че е възможно да го обича, и как бе помръднало по същия начин, когато заяви, че Албърт Уайт не е толкова лош човек. Шибаният стар Албърт си беше направо цвете за мирисане. Приятел на обикновения човек, който би купил зимно палто на майка ти, стига да използва твоето тяло, за да се топли той. Родилното петно имаше формата на пеперуда, но с малко нащърбени и остри очертания и Джо си помисли, че би могъл да опише така и самата Ема, а после си каза да забрави, защото тази вечер щяха да напуснат града и всичките им проблеми да се решат. Тя го обичаше. Нали това бе важното? Останалото нямаше значение. Всичко, което Ема Гулд притежаваше, Джо искаше да вкусва на закуска, обяд и вечеря. Искаше да го прави до края на живота си – искаше луничките по ключицата й и носа й, мелодичния звук, който издаваше, след като се изсмееше, начина, по който изговаряше "четири" като двусрична дума. Дион и Паоло излязоха на бегом от банката. Седнаха на задната седалка. – Тръгвай – нареди Дион. Висок, плешив мъж със сива риза и черни тиранти изтича от сградата, въоръжен с бухалка. Бухалката не бе огнестрелно оръжие, но въпреки това можеше да нанесе доста щети, ако мъжът се приближеше достатъчно. Джо включи рязко скоростния лост на първа с длан, но колата потегли назад вместо напред. Полетя пет метра назад. Онзи с бухалката облещи изненадано очи. Дион изкрещя: – Леле! Леле! Джо скочи върху спирачката и съединителя. Превключи от задна на първа, но въпреки това се удариха в лампата. Ударът не бе силен, а унизителен. До края на живота си селяндурът с тирантите щеше да разправя на жената и приятелите как е уплашил трима въоръжени бандити толкова здраво, че потеглили паникьосано назад, за да избягат от него. Когато колата подскочи напред, гумите изхвърлиха прахоляк и дребни камъчета в лицето на мъжа с бухалката. В това време още един тип бе излязъл пред банката. Носеше бяла риза и кафяви панталони. Той протегна ръка. Джо видя в огледалото за обратно виждане как ръката му отскача. За миг не разбра защо, но в следващия момент проумя. Извика: "Залегнете!" и Дион и Паоло се наведоха на задната седалка. Ръката на мъжа отново подскочи, после подскочи трети и четвърти път, а страничното огледало се пръсна на парчета и в прахоляка на улицата се посипаха стъкла. Джо зави по Ийст Стрийт, намери уличката, която бяха избрали миналата седмица, и сви наляво по нея, без да отпуска педала за газта. В продължение на няколко пресечки кара успоредно на железопътните релси зад фабриките. Предполагаше, че вече се е намесила и полицията, не толкова, че да постави блокади на пътя, но достатъчно, за да проследи следите от гуми по черния път пред банката и да разбере в каква посока са избягали. Сутринта бяха откраднали три коли, все от Чикъпи на около сто километра на юг. Бяха свили колата, с която пътуваха в момента, както и един черен "Коул" без калници и "Есекс коуч" модел '24-та с ръмжащ двигател. Джо прекоси релсите и кара километър и половина покрай езерото Силвър до изгоряла преди няколко години стоманолеярна, чиито обгорели останки се издигаха вдясно сред поле от бурени и папур. И двете коли си бяха на мястото, когато Джо спря зад сградата с отдавна липсваща стена, паркира до коула и тримата слязоха от колата. Дион вдигна Джо за реверите на палтото и го блъсна в предния капак на колата. – Какво, по дяволите, ти става? – Допуснах грешка – отвърна Джо. – Миналата седмица беше грешка – кресна Дион. – Тази седмица вече е навик. Джо нямаше как да възрази, но въпреки това рече: – Пусни ме. Дион го пусна, дишайки тежко през носа, и размаха пръст: – Приключваме с теб, мамка му. Джо събра шапките, шаловете и оръжията и ги прибра в торбата с парите, след което я метна на задната седалка на есекса. – Знам. Дион разпери дебелите си ръце. – Партньори сме от деца, но това вече е прекалено. – Да – съгласи се Джо, защото не видя смисъл да лъже, след като бе очевидно. Полицейските коли – четири на брой – се появиха през стена от кафяви бурени в края на полето зад леярната. Тревата имаше цвета на речно дъно и бе висока близо два метра. Джиповете я повалиха и разкриха зад себе си няколко палатки. Жена със сив шал и бебе стоеше приведена над наскоро угаснал огън и се опитваше да напъха колкото можеше повече топли въглени в палтото си. Джо скочи в есекса и се отдалечи от леярната. Братята Бартоло го задминаха с коула, чиято задница се поднесе, когато минаха през голо парче земя. Червената пръст се посипа по предното стъкло на Джо и го заслепи. Той се наведе през прозореца и изтри пръстта с лявата си ръка, докато държеше волана с дясната. Есексът подскочи по някаква неравност и нещо го ужили по ухото. Когато се прибра в купето, видимостта вече бе много по-добра, но от ухото му шуртеше кръв и се стичаше в яката и надолу по гърдите му. Джо чу свистене и удари по задното стъкло – като звука, който издават дрънчащи по ламаринен покрив монети, и в следващия миг прозорецът се пръсна, а от таблото с проблясване отскочи куршум. Един джип се появи от лявата му страна, а миг покъсно друг изникна отдясно. В него на задната седалка седеше ченге, опряло дулото на автомат на прозореца, което откри огън. Джо скочи на спирачката толкова рязко, че металните пружини на облегалката се врязаха в гърба му. Десният прозорец на колата му се пръсна. След това и предното стъкло. Парчета от таблото се посипаха по Джо и предната седалка. Джипът отдясно се опита да спре, докато завиваше към него. Предницата му се вдигна и се отдели от земята, сякаш ударена от ураганен порив. Джо успя да зърне как автомобилът се търкулва на една страна миг преди другият джип да се вреже в задницата на есекса и пред очите му сред тревата да изникне скала точно в началото на гората. Предницата на есекса се разби, а останалата част от колата се извъртя надясно заедно с Джо. Осъзна, че е излязъл от автомобила, чак когато се блъсна в дървото. Лежа там дълго, покрит с парченца стъкло и борови иглички, лепнещ от собствената си кръв. Помисли си за Ема и за баща си. Гората миришеше на опърлени косми и той попипа за всеки случай главата и ръцете си, но не гореше. Седеше сред боровите иглички и чакаше питсфийлдската полиция да го арестува. Сред дърветата се издигаше пушек – черен като от бензин, но не много гъст. Виеше се измежду стволовете, сякаш търсеше някого. След известно време Джо осъзна, че полицаите може и да не дойдат. Когато се изправи и погледна отвъд смачкания есекс, не видя никъде втория джип. Зърна първия, онзи, от който бяха стреляли с автомата – лежеше преобърнат на двайсет метра от мястото, на което го видя да подскача. Дланите му бяха порязани от пръснатите в колата стъкла. Краката му бяха наред. Ухото му продължаваше да кърви. Щом се огледа в здравото ляво задно стъкло, видя защо – меката част на ухото му липсваше. Отвъд отражението си Джо съзря кожената чанта с парите и оръжията. Вратата заяде и се наложи да опре и двата си крака на шофьорската врата, която вече никак не приличаше на врата. Събра обаче сили и дръпна силно, дърпа, докато не му се догади и зави свят. Тъкмо когато си мислеше, че трябва да потърси камък, вратата се отвори със силно скърцане. Взе чантата и навлезе в гората. Натъкна се на горящо сухо дръвче, извило двата си най-големи клона към горящия ствол като човек, който се опитва да угаси пламтящата си глава. Две катраненочерни следи от гуми бяха смачкали тревата пред него, а няколко горящи листа се рееха във въздуха. Стигна до второ пламнало дърво и малък храст до него, а следите от гуми ставаха все по-черни и мазни. След около петдесет метра се натъкна на езерце. По брега и от повърхността му се издигаше пара и първоначално Джо не разбра какво точно вижда. Полицейският джип, който го бе блъснал, беше влетял горящ във водата и сега стоеше в центъра на езерцето, потънал до прозорците, овъглен и с няколко танцуващи по покрива мазни сини пламъци. Прозорците бяха избухнали. Дупките, пробити от автомата в задния капак приличаха на сплескани кутийки от бира. Шофьорът висеше до кръста от вратата. Единствената част от него, която не бе почерняла, бяха очите му, изпъкващи още по-бели на фона на овъглените му останки. Джо нагази в езерото и отиде до пътническата седалка на джипа, където водата стигаше до кръста му. В колата нямаше друг човек. Той пъхна глава през прозореца, въпреки че така щеше да се приближи още повече до трупа. Опечената плът на шофьора излъчваше вълни от топлина. Джо се измъкна обратно от колата, убеден, че бе видял двама в джипа, докато го гонеха през полето. Пак го лъхна вонята на обгоряла плът и той сведе глава. Второто ченге лежеше в краката му във водата. Лицето му го гледаше от песъчливото дъно, лявата страна на тялото бе обгорена до черно като на партньора му, а плътта отдясно бе набръчкана, но бяла. Беше на възрастта на Джо, може би година по-голям. Дясната му ръка бе вдигната нагоре. Вероятно с нея се бе изтласкал от горящата кола, след което бе паднал по гръб във водата и ръката бе останала вдигната, когато бе издъхнал. Въпреки това на Джо му се стори, че сочи него с недвусмислено послание: Ти направи това. Ти и никой друг. Поне не никой жив. Ти си първият термит. * Прозорчето на вратата беше черно, защото по някаква причина лампите не светеха. Не, не бяха угасени по "някаква" причина, осъзна Джо. Имаше само една възможна причина. Посегна към ръчката, но в този миг решетката се отвори рязко от външната страна и Брендън Лумис го сграбчи за вратовръзката и го извлече от асансьора. Той извади пистолета от колана на кръста му и го хвърли в тъмното на циментовия под. После заудря Джо в лицето и главата. Ударите бяха толкова много, че Джо им изгуби бройката, а всичко се случваше така бързо, че Джо едва успя да вдигне ръце. В следващия миг той протегна ръка назад към Ема, въобразил си, че някак си може да я защити. Но Брендън Лумис имаше юмрук като касапски чук. Всеки път, когато удареше Джо по главата – бум, бум, бум – мозъкът му изключваше и пред очите ми избухваше бяла светлина. Той примижа сред белотата, без да успее да съсредоточи поглед върху нищо. Чу как носът му се чупи и после – бум, бум, бум – Лумис го удари още три пъти на същото място. Когато Лумис пусна вратовръзката му, Джо падна на колене на циментовия под. Чу поредица от равномерни капвания като от протекли водни кранчета, но когато отвори очи, видя, че по пода се стича собствената му кръв на капки с размера на десетцентови монети, които бързо се сливаха в амеби, а амебите прерастваха в локвички. Джо обърна глава, за да види дали по някакъв невероятен начин Ема не се е възползвала от боя, който му хвърлиха, за да затръшне вратата на асансьора и да избяга, но асансьорът го нямаше на мястото, на което беше, или пък Джо не бе там, където се намираше асансьорът, защото видя само циментова стена. В този миг Брендън Лумис го ритна в корема достатъчно силно, че да го вдигне от пода. Когато Джо се приземи в ембрионална поза, не успя да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да вдиша, но до дробовете му не достигаше нищо. Опита се да се изправи на колене, но краката не го удържаха. Надигна се на лакти, за да отдели гърди от цимента и като риба на сухо започна да отваря уста, за да всмуче поне малко въздух, но видя гърдите си като черен камък без отвори, без процепи, нищо, освен камък, без място за каквото и да било друго, защото не можеше да вдиша, по дяволите. Дъхът си проправяше път нагоре през хранопровода като балонче през писалка, стискаше сърцето му, смазваше дробовете му, затваряше гърлото му, но тогава най-накрая мина мъчително покрай сливиците и излезе от устата му. Остави след себе си свистене и няколко задавени вдишвания, но за Джо това бе без значение, защото отново можеше да диша, поне можеше да диша. Лумис го изрита в чатала отзад. Джо заби лице в циментовия под, закашля се и като че ли повърна, не бе сигурен, а болката, която го прониза, бе нещо, което досега само си бе представял смътно. Топките му бяха натъпкани в червата; пламъци облизваха стените на стомаха му; сърцето му биеше толкова бързо, че скоро щеше да откаже, просто нямаше друг начин; имаше чувството, че някой е отворил черепа му с голи ръце; очите му кървяха. Джо повърна, този път със сигурност повърна, избълва на пода жлъчка и огън. Помисли си, че е приключил, но пак повърна. Падна по гръб и погледна нагоре към Брендън Лумис. – Изглеждаш – Лумис си запали цигара – окаяно. Брендън се люлееше от единия край на помещението до другия. Джо си стоеше на едно място, но всичко останало се клатеше като махало. Брендън погледна надолу към Джо, сложи си чифт черни ръкавици и започна да свива и изправя пръсти, докато не ги намести добре върху ръцете си. До него се появи Албърт Уайт, качен на същото махало, и двамата сведоха очи към Джо. Албърт каза: – Опасявам се, че ще трябва да те използвам за послание. През кървясали очи Джо погледна Албърт с бялото му официално сако. – Послание за всички, които си мислят, че могат да пренебрегват думите ми. Джо се огледа за Ема, но при цялото това люлеене не видя асансьора. – Посланието няма да е приятно – продължи Албърт Уайт. – И съжалявам за това. Той клекна до Джо с тъжно, отегчено изражение. – Майка ми все повтаряше, че за всичко си има причина. Не съм сигурен, че беше права, но знам, че хората често стават такива, каквито трябва да бъдат. Аз си мислех, че трябва да стана полицай, но когато градът ми отне работата, се превърнах в това. И през повечето време никак не ми харесва, Джо. Да ти кажа честно, ненавиждам работата си, но не отричам, че ми иде отръки. Приляга ми. Опасявам се обаче, че на теб ти иде отръки да се дъниш. Трябваше просто да избягаш, но не го направи. И съм убеден, че... погледни ме. Главата на Джо се бе килнала наляво. Той я изправи и срещна добродушния поглед на Албърт. – Убеден съм, че докато умираш, ще си кажеш, че си го направил от любов. Албърт се усмихна печално. – Но не се издъни заради това, Джо. Издъни се, защото ти е в природата. Защото дълбоко в себе си изпитваш вина за стореното и искаш да те хванат. Но в нашата професия се сблъскваш с гузната си съвест всяка нощ. Преобръщаш я в ръце, правиш я на топка. И после я хвърляш в огъня. Но ти, ти не си такъв и си прекарал краткия си живот с надеждата, че някой ще те накаже за греховете ти. Е, този някой ще бъда аз. Албърт се изправи и за миг всичко пред очите на Джо се размаза. Зърна сребрист проблясък, после още един и присви очи, докато безформените очертания се избистриха. И тогава му се прииска да не го бе правил. Албърт и Брендън още потрепваха леко, но вече не се люлееха като махало. До Албърт стоеше Ема, поставила ръка на лакътя му. За миг Джо не разбра какво става, но после му просветна. Той погледна Ема и вече не го интересуваше какво ще правят с него. Нямаше нищо против да умре, защото да живее щеше да е прекалено болезнено. * Килията му се намираше на най-горния етаж в Източното крило. По цял ден слънцето я напичаше и жегата се задържаше и през нощта. В самите килии нямаше електричество. Пазеха го за коридорите, столовата и електрическия стол в Сградата на смъртта. Килиите се осветяваха със свещи. Вътрешната канализация още не бе стигнала до затвора в Чарлстаун и затова затворниците пикаеха и серяха в дървени кофи. Килията на Джо бе проектирана за един човек, но вътре бяха натъпкали четири легла. Тримата му съкилийници се казваха Оливър, Юджин и Тумс. Оливър и Юджин бяха обикновени крадци съответно от Ревър и Куинси. И двамата бяха работили с бандата на Хики. Не се бе случвало да работят точно с Джо и дори не бяха чували за него, но след като се споменаха няколко имена, разбраха, че е достатъчно сериозен, за да не го пребиват просто за да му покажат кой командва. Тумс бе по-възрастен и мълчалив. Имаше права като клечки коса и длъгнести крайници, а в очите му блестеше нещо гадно, което не ти се искаше да виждаш. Когато слънцето залезе през първата вечер, той седна на леглото си на втория етаж, провесил крака през ръба. Джо го хващаше от време на време как се взира безизразно в него и едва успяваше да отвърне на погледа и после незаинтересовано да отмести очи. Джо спеше на едно от долните легла срещу Оливър. Бе му се паднал най-лошият дюшек, леглото пропадаше, а чаршафите бяха груби, проядени от молци и миришеха на мокро куче. Той се унесе неспокойно на няколко пъти, но така и не заспа дълбоко. На сутринта в двора при него дойде Норман. И двете му очи бяха посинени, а носът му изглеждаше счупен и Джо тъкмо се канеше да го попита какво е станало, когато Норман се намръщи, прехапа долната си устна и фрасна Джо във врата. Джо отстъпи надясно, без да обръща внимание на паренето от удара, и понечи да попита Норман защо го удря, но не му остана време. Норман го нападна, вдигнал непохватно и двете си ръце. Ако се насочеше към тялото вместо към главата, с Джо бе свършено. Ребрата му още не бяха зараснали; ставането сутрин още му причиняваше такава болка, че виждаше звезди. Той се олюля, петите му вдигнаха прахоляк. Високо над тях пазачите в кулата се взираха на запад към реката или на изток в океана. Норман нанесе удар от другата страна на врата му, но Джо вдигна крак и го стовари в коляното му. Норман падна по гръб с извит в неестествен ъгъл десен крак. Претърколи се в прахоляка и се надигна на лакът, за да стане. Когато Джо го ритна в коляното за втори път, половината двор чу как капачката на Норман се чупи. Звукът, който излезе от устата му, не бе точно писък. Беше много по-мек и дълбок, пухтене, скимтене, което би издало куче, пропълзяло под някоя къща, за да умре. Норман легна в прахта, ръцете му паднаха безпомощно от двете страни, а от очите му рукнаха сълзи и се стекоха в ушите му. Джо знаеше, че може да помогне на Норман да стане, след като вече не представлява заплаха, но това щеше да е проява на слабост. Затова се отдалечи. Отиде в другия край на двора, вече потен, макар да бе едва 9 часът сутринта, и усети как всички погледи са вперени в него, как останалите решават какво да е следващото му изпитание, колко време да си играят с мишката, преди да я сграбчат с нокти. Норман бе нищо работа. Само загрявка. А ако някой разбереше колко силно го болят ребрата – в момента дори го болеше да диша и да ходи, – до сутринта от него щяха да са останали само кости.
  7. "Зора" от Октавия Е. Бътлър (Кн.1 от трилогията Ксеногенезис) Лилит Аяпо е в Андите и оплаква смъртта на съпруга и детето си, когато война унищожава Земята. Векове по-късно тя е върната към живот... от изумително способни извънземни, които се наричат оанкали. Водени от непреодолима нужда да лекуват другите, оанкалите се опитват да спасят нашата умираща планета, като се свържат генетично с човечеството. Лилит и останалата част от човечеството са обречени да делят света с тези необичайни чуждоземци. Това е тяхната история... Октавия Бътлър ни показва по един много интелигентен начин "Прекрасния нов свят", видян през очите на жена. Харлан Елисън Смятам Октавия за най-важната писателка фантаст след Мери Шели. Стивън Барнс Блестящо представление. Предизвикателно и пророческо. "Сиатъл Таймс" "Зора" показва Октавия Бътлър на върха на възможностите й. "Есънс" Бътлър в блестяща форма... минималистична жива проза, интригуващи, добре развити идеи, солидни герои, ярко повествование. "Къркъс Ривю" Октавия Естел Бътлър, често наричана "голямата дама на научната фантастика", е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на 60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в антологията за научна фантастика "Клариън" през 1971 г. Първият й роман Patternmaster от поредицата Patternist излиза през 1976 г. След публикацията и успеха на "Родство" през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло на писането. Печели наградата "Хюго" през 1984 г. за разказа "Звуци", а през 1985 г. новелата "Блъдчайлд" печели освен "Хюго", наградата "Небула", наградата "Локус" и наградата за най-добра научна фантастика на "Сайънс Фикшън Кроникъл". Сред останалите книги на Октавия Бътлър се нареждат трилогията "Ксеногенезис, Притча за Сеяча", финалист за наградата "Небула" и сред десетте най-добри книги на "Ню Йорк Таймс" за 1993 г. Продължението на романа – "Притча за Талантите", печели "Небула" през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти февруари 2006 г. на 58-годишна възраст. * * * – Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество. Тя пристъпи назад към леглото, но не седна. – А какво си? – Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли? Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи. – Но светлината... – Ще се смени, когато си готова. – Ти си... какво? От друг свят? – От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни. – Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни. Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да й проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология? Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си. – Добре – каза тя. – Покажи ми. Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия. Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко. – Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена? – Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж. Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо. – Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците. – Какво? – Ела по-близо и погледни. Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойствена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него. – О, боже – прошепна тя. И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята. Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него. Медуза. Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки. Отвратена, тя извърна лицето си към стената. – Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи. – Но... – обърна се към него, невярваща. Защо са му нужни такива неща – пипала, – за да подсилват сетивата му ли? – Като можеш – каза той, – доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили. – Не мога – прошепна тя, въпреки че точно в този момент й се искаше да го направи. Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените й очи да са я подвели? – Ще го направиш – каза той. – Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях. – Не! Пипалата бяха еластични. При вика й някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала – голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той й беше чужд. Тя преглътна. – Не млъквай. Говори! – Да? – Защо все пак говориш английски толкова добре? Трябва да имаш поне някакъв акцент. – Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък. – Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук”? – Това е моят дом. Може да го наричаш кораб – огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук – всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ... Тях намерихме по-късно. Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие – обещание за бавна смърт. И сега... – Има ли нещо останало на Земята? – прошепна тя. – Нещо живо, искам да кажа. – О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването й. Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала. – Възстановявате я? Защо? – За да се използва. Един ден вие ще се върнете там. – Ще ме изпратите обратно там? И другите хора? – Да. – Защо? – Това ще научиш постепенно. Тя се намръщи. – Добре, започвам сега. Кажи ми. Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато... Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед. – Не – каза той рязко. – Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит. Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието й, тя се обърна към него. – Как се казваш? – попита тя. – Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо. Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава. – Ждая – каза той. – Тази част от името представлявам аз. Останалото е моето семейство и други неща. Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непознатото приглушено ж. – Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас? – Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш. – Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не. Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения. – Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме... че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете. – Няма разумни същества, които биха го направили! – Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме. – Сега разбирате ли какво се е случило с нас? – Ясно ми е какво се е случило. Това ми е... много чуждо. Плашещо и чуждо. – Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше... пълно безумие. – Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията. – И са още живи? – Някои от тях. – И вие възнамерявате да ги върнете на Земята? – Не. – Какво? – Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше. – Спала съм... Ждая, колко време съм спала? Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше й чужда и я заплени. Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките й движения – само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда? Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно. – Не разбирам защо съм... защо толкова се страхувам от теб – прошепна тя. – От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има... по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб. Той не каза нищо. Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания. – Или е заради нещо, което правиш – настоя тя. – Нещо, за което аз не знам. – Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас – каза той. – Справяш се чудесно. Тя не мислеше така. – Какво направиха другите? – Няколко се опитаха да ме убият. Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат. – Какво им направи? – За това, че се опитаха да ме убият? – Не, да ги подтикнеш да го направят. – Нищо повече от това, което правя с теб сега. – Не разбирам. Тя се насили да го погледне. – Можеш ли наистина да виждаш? – Много добре. – Различаваш ли цветове? Перспектива? – Да. И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи. – В действителност – каза той – трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам. Това звучеше ужасно – да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи. – Спиш ли изобщо? – Да, но не по начина, по който спиш ти. * – Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. – Още... съществува, нали? Той сякаш се замисли за момент. – Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува. – Защо го напуснахте? – Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим. Тя се усмихна тъжно – На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това. – Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели. – Техните... нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело... – Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами. – За какво говориш? – Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат. Тя поклати глава. – Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим... – Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично. – С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното. – Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти? – Бил е злокачествен, предполагам. – Разбира се. – Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие. – Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се преглеждат периодично. – Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те? Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си. – Интелигентна си – каза той. – Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката. – Коя е втората характеристика? – Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност й служи, вместо да я води и държи под контрол, човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва... Пак се чу шумолене. – Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили. – Не мисля, че повечето от нас са смятали, че това е генетичен проблем. Поне аз не съм. И сега не смятам, че е така. Краката бяха започнали да я болят от дългото ходене по неравната земя. Искаше да сложи край и на двете, и на разходката, и на разговора. Разговорът я беше накарал да се почувства неудобно. Ждая звучеше... почти правдоподобно. – Да – каза той, – интелигентността ти дава възможност да отричаш фактите, които не ти допадат. Но това е без значение. Тумор, който се развива в нечие тяло, ще продължи да се развива, дори човекът да отрича това. Сложната комбинация от гени, които съществуват заедно, за да ви направят едновременно интелигентни и йерархични, ще ви пречат, независимо от това, дали вие го отчитате, или не. – Не мога да повярвам, че е толкова просто. Просто един или два лоши гена. – Не опира само до гените. Много неща са – резултат от една заплетена комбинация от фактори, която започва с гените. Той спря да говори и пипалата на главата му се насочиха към група огромни дървета. – Семейството ми живее там – каза той. Тя застана неподвижно, вече наистина изплашена. – Никой няма да те пипне без твое съгласие – каза той. – И аз ще остана с теб колкото искаш. Успокои се от думите му и се почувства засрамена, че е имала нужда от успокояване. Как така беше станала толкова зависима от него? Поклати глава. Отговорът беше очевиден. Той искаше тя да е зависима. Това беше причината да бъде държана в изолация от нейния вид толкова дълго. Трябваше да е зависима от оанкалите, зависима и доверчива. Майната му на това! – Кажи ми какво искате от мен – каза тя настоятелно. – И какво искате от моите хора. Пипалата му се стрелнаха към нея, за да проверят. – Вече ти казах много неща. – Кажи ми цената, Ждая. Какво искате? Какво ще вземете от нас в замяна на това, че сте ни спасили живота. Пипалата му увиснаха и той изглеждаше почти комично. Лилит не го намери за смешно. – Ти ще живееш. Твоите хора ще живеят. Ще имате вашия свят отново. Вече притежаваме почти всичко, което сме искали от вас. По-специално твоя тумор. – Какво? – Оолоите са силно заинтригувани от него. Подсказва способности, които никога преди не сме можели да разменяме. – Способности? В рака? – Да. Оолоите виждат голям потенциал в него, така че сделката беше полезна. – Радвам се. Когато те попитах в началото, каза, че... се разменяте. – Да. Разменяме нашата същност. Нашият генетичен материал за вашия. Лилит сви вежди, после поклати главата. – Как? Искам да кажа, нали не говориш за кръстосване? – Разбира се, че не. – Пипалата му се изгладиха. – Правим това, което вие наричате генно инженерство. Знаем, че сте започнали да се занимавате с това, но то ви е чуждо. Ние го правим естествено. И трябва да го правим. Това ни подновява, позволява ни да оцеляваме като еволюиращи видове, защото иначе ще закърнеем и ще изчезнем. – Ние го правим по естествен начин – каза тя предпазливо. – Половото размножаване... – При нас оолоите правят това. Те имат специални органи. Могат да го направят и с вас – ще ви осигурят добра, жизнеспособна комбинация от гени, но ще го направят много по-изтънчено от която и да е човешка двойка. Ние не сме йерархично общество. Никога не сме били. Но сме изключително ненаситни. Ние усвояваме нов живот – търсим го, разследваме го, манипулираме го, категоризираме го, използваме го. Неудържимият стремеж да правим това е заложен у нас по генетичен път чрез миниатюрно ядро, което се съдържа във всяка една наша клетка – малка органела във всички клетки на тялото ни. Разбираш ли ме? – Разбирам думите ти. Значението им обаче... ми е толкова чуждо, колкото си ми чужд и ти. – И ние в началото така възприемахме вашия стремеж към йерархичност. – Той се замисли. – Едно от значенията на думата оанкали е търговец на гени. За нас тази органела изразява всичко – нашата същност, нашия произход. Благодарение на нея оолоите са в състояние да възприемат структурата на ДНК и да я манипулират с такава прецизна точност. – И те правят това... вътре в телата си? – Да. – И сега правят нещо с раковите клетки вътре в телата си? – Да, експериментират с тях. – Това... не е никак безопасно. – В момента те са като деца, говорят и обсъждат възможности. – Какви възможности? – Възпроизвеждане на загубени крайници. По-голяма податливост към промяна. Външният вид на бъдещите оанкали няма да е толкова ужасяващ за потенциалните им разменни партньори, ако те са в състояние да се променят, така че да изглеждат като тях. Даже се говори за увеличаване на продължителността на живота, въпреки че съотнесено към това, което е нормално за вас, ние и сега имаме много дълъг живот. – И всичко това ще го извлекат от рака? – Може би. Ние се вслушваме в оолоите, когато престанат да говорят толкова много. Тогава разбираме какво ще бъде следващото ни поколение. – Оставяте всичко на тях? Те ли решават? – Те ни показват различните варианти, които са минали през тестове. Всички заедно решаваме. Той се опита да я насочи към дърветата, където живееше семейството му, но тя се дръпна назад. – Има нещо, което първо трябва да си изясня – каза тя. – Вие наричате това размяна. Взели сте нещо от нас, което е ценно, и в замяна ни връщате нашия свят. Това ли е? Взели ли сте от нас всичко, което сте искали? – Знаеш, че не е така – каза той тихо. – За толкова много неща досега се досети сама. Тя чакаше той да довърши мисълта си, докато го гледаше втренчено. – Твоите хора ще се променят. Децата ви ще приличат повече на нас, а нашите новородени повече на вас. Склонността ви към йерархичност ще бъде изменена и ако разберем как да регенерираме крайниците си или да променяме формата на телата си, ще предадем тези способности и на вас. Това е част от сделката. Трябваше да го направим отдавна. – За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате. – Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване. – Как? – Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето. Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои. – В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни? – Както ти казах – различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас. Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца. – Не – каза тя. – Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате – само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества. – Тази размяна ни е необходима – заяви той непреклонно. – Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения... – Едно поколение е достатъчно. – Не! Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка. – Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш? – Да задържа... – Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора. – Не. – Тя изкрещя. – За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами. Мълчание. Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо. – Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята – прошепна тя. – Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили. Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши. Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му. – Аз не мога да те не-намеря – каза той. – Ти вече беше тук. Има обаче... нещо, което мога да направя. То е... Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път. – Какво? – попита тя вяло. Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът й беше изцяло завладян от това, което й беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом – даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества. – Лилит? – каза той. Тя повдигна главата си и го погледна. – Пипни ме тук сега – каза той, сочейки към пипалата на главата си, – и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка. Тя преглътна. – Ако го искаш – каза той.
  8. "Кървави книги" том 2 от Клайв Баркър Готови ли сте за нова разходка в стряскащото въображение на Баркър? Този път ще се спуснете с него до дълбините на страха, за да откриете същността на чистия, неподправен ужас; ще се състезавате с Дявола в надпреварата на века за спечелване на души и ще разберете защо не трябва да спите с жени, способни да ви убият със силата на желанието си; ще бъдете погре*ани живи в пясъка на пустинята, за да научите, че кръвта вода не става, и ще се убедите, че звярът си остава звяр, дори да е облечен като джентълмен. Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи". Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона. До момента Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки, част от които са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър". Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество. Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас. Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот. Така че внимавайте къде стъпвате. Ето малко от съдържанието на този том: Ужас На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност. В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език тинитус – бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи. Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му. Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач. Сам. Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът. Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно. * * * Деветнадесета: Тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите й гърди, лицето й е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки. - Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите. - Месото изглежда... - Развалено? - Тъмно. - В малката й стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено. - Това част от плана ли е? - Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно й се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата й, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението й към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее? Стив също бе хванат натясно. От една страна тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената. Следващите седем снимки – от двадесета до двадесет и шеста – показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене... После двадесет и седмата. - Виждаш ли? Тя взема месото. Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици – яйцата на мухите. Гадост. - Тя го захапва. На следващата снимка лицето й е заровено в месото. На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи? Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята. Тридесета: Седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва. Тридесет и първа: Тя спи. Главата й е заровена в преплетените й ръце. Тридесет и втора: Станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението. Тридесет и трета: Спи. - Колко време е изминало? – попита Стив. - Пет дни. Не, шест. Шест дни. Тридесет и четвърта: Фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора. Тридесет и пета: Отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата. Тридесет и шеста: Тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор. Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо. Седи спокойно под масата като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето й отново е безизразно, цялата й енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата й преминат. Стив гледаше втренчено фотографията. Адска надпревара Този септември Адът излезе по улиците и площадите на Лондон от ледените дълбини на Деветия кръг и беше толкова студен, че не успя да го стоплии дори зноят на циганското лято. Както винаги, бе подготвил плановете си внимателно, защото плановете са си планове, което ще рече несигурни. Този път постъпи малко по-педантично от обикновено, като провери всяка подробност по два и по три пъти, за да е сигурно, че има всички шансове да спечели важното състезание. Никога не му бе липсвал състезателен дух, беше изправял огъня срещу плътта милион пъти през вековете; случваше се да спечели, но по-често беше губил. В крайна сметка облогът и двубоят лежаха в основата на неговия успех. Без стремежа на хората да се конкурират, да се пазарят и обзалагат, Пандемониум отдавна да е опустял. Танци, надбягвания с кучета, надсвирване: всичко беше състезание, в което с достатъчно съобразителност можеше да спечели някоя и друга душа. Затова през един ясен ден Адът се появи в Лондон – за да се състезава и да спечели, ако успее, достатъчно души, които да обрече на вечни мъки през идните столетия. * * * В една тясна безименна алея западно от "Фетър Лейн", където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва. На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата – нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад. Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла – също. Сякаш вървеше във вътрешността на черво - черво на мъртвец, студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу. До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята. "Сега или никога", помисли си той и отвори вратата само колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби. "Късно е да се връщам", каза си Камерън, и заслиза по хлъзгавите, сякаш покрити със скреж стъпала. Тук тъмнината не беше толкова непрогледна. В долния край на дългото стълбище мъждукаше бледа светлина, чийто студен блясък нямаше нищо общо с дневната светлина. Камерън погледна с копнеж към отворената врата зад себе си. Видя му се доста примамлива, но той бе любопитен, много любопитен. Не му оставаше друго, освен да продължи да слиза. Миризмата, която изпълваше мястото, го удари в ноздрите. Камерън имаше слабо обоняние, а вкусовите му рецептори бяха дори по-зле, както обичаше да казва жена му. Тя твърдеше, че той не може да различи чесън от роза и вероятно бе права. Обаче миризмата в това подземие му напомни за нещо, което предизвика киселини в стомаха му. Кози. Миришеше – ех, жена му да беше тук, та да й каже, че се е сетил – на кози. Вече беше в долния край на стълбите, намираше се на шест, може би дори на девет метра под земята. Гласовете все още звучаха приглушено, сякаш идваха иззад втора врата. Стълбището свърши и Камерън се озова в малка стая. Стените й бяха зле варосани и надраскани с неприлични графити, главно изображения на сексуални сцени. На пода имаше канделабър със седем гнезда. Две от опушените свещи бяха запалени и горяха с мръсен, почти синкав пламък. Сега миризмата на кози бе по-силна и примесена с отвратително сладникав аромат, достоен за турски бордей. В стаята имаше две врати и разговорът идваше иззад едната. Като стъпваше предпазливо по хлъзгавия под, той се приближи до нея и наостри уши, за да чува по-ясно гласовете. Звучаха напрегнато. - ...побързай... - ...правилните умения... - ...деца, деца... Смях. - Вярвам, че утре всички ние... Отново смях. Изведнъж му се стори, че гласовете смениха посоката си, сякаш говорещите се приближаваха към вратата. Камерън отстъпи три крачки назад по ледения под, като едва не събори свещника. Пламъчетата потрепнаха и запращяха. Трябваше да избере – или стълбите, или другата врата. Стълбите бяха пътят за бягство. Ако ги изкачеше, щеше да е извън опасност, но никога нямаше да разбере. Никога нямаше да узнае защо тук беше толкова студено, защо бяха сини пламъчетата, защо миришеше на кози. Вратата предоставяше възможност. Като отстъпи към нея, без да отделя очи от отсрещната врата, Камерън натисна леденостудената месингова дръжка. Тя се завъртя с известно затруднение и той се скри зад нея, точно когато се отвори отсрещната врата. Двете движения бяха в абсолютен синхрон. Господ беше с него. Докато затваряше вратата обаче, разбра, че е направил грешка. Господ изобщо не беше с него. Игличките на студа пронизаха главата, зъбите, очите, пръстите му. Имаше чувството, че са го хвърлили гол върху айсберг. Кръвта сякаш застина във вените му; слюнката замръзна на езика му, усети боцкане по лигавицата на носа си, тъй като слузта по нея се превърна в ледени кристалчета. Студът сякаш го парализира, не можеше дори да се обърне. Като движеше едва-едва ръцете си, Камерън заопипва джобовете си с пръсти, толкова вцепенени, че можеха да ги отрежат, без да усети. Запалката залепна за дланта му. Влажните му от пот пръсти вече се бяха покрили със скреж. Той се опита да я запали като щит срещу тъмнината, като щит срещу студа. След многократни опити от нея най-сетне изскочи малко пращящо пламъче. Помещението бе голямо: истинска ледена пещера. Стените и неравният таван засияха с множество блестящи искрици. Над главата му висяха остри като копия ледени сталактити. Подът, на който едва се крепеше, се спускаше под наклон към една дупка в средата на помещението. Краищата и стените на отвора, широк метър и половина-два, бяха така плътно покрити с лед, сякаш в мрака се бе изливала внезапно замръзнала река. Камерън се сети за Ксанаду от поемата, която знаеше наизуст. Видения от друг Албион… Където Алф – свещената река тече, провира се през пещери необозрими и чезне в дълбините на мрачното море. Ако тук долу наистина бе имало море, то бе замръзнало. Застинало навеки като смъртта. Не му оставаше друго, освен да се задържи прав, за да не се подхлъзне по наклонения под към неизвестността. Пламъчето на запалката трепна и угасна, сякаш духнато от леден полъх. - Мамка му – изруга Камерън и потъна обратно в непрогледна тъмнина. Така и не разбра дали гласът му привлече вниманието на тримата отвън или Бог напълно го изостави в този момент и ги подтикна да отворят вратата. Но тя зейна така внезапно, че блъсна Камерън и го събори. Напълно вцепенен от студ, той не можа да запази равновесие и се просна на ледения под, а помещението се изпълни с миризмата на кози. Джаклин Ес – последна воля и завещание Боже мой, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието. Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието. Вместо да чака спасителната благословия, един скучен ден Джаклин извади ножчето от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките. Когато Бен застана от другата страна на вратата, тя почти не разбра какво й казва заради туптенето в ушите си. - Вътре ли си, скъпа? - Махай се - каза му или поне така й се стори. - Прибрах се по-рано, любима моя. Нямаше голямо задръстване. - Моля те, махни се. От усилието да говори се свлече от тоалетната чиния в локвата кръв, която вече изстиваше върху белите плочки на пода. - Скъпа? - Махни... - Скъпа. - Се. - Добре ли си? Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбира ли, че тя не може, че тя няма да му отвори? - Отговори ми, Джаки. Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова силна, колкото очакваше, но се чувстваше зле - все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да успее да се добере навреме до нея, дори да разбие вратата. Вече не. Беше късно. Бен разби вратата. Джаклин вдигна очи и го изгледа през сгъстения от усещането за смърт въздух - толкова плътен, че с нож да го режеш. - Прекалено късно – каза му тя или поне така й се стори. Но не беше. * * * "Боже мой - помисли си, – ама че самоубийство. Жива съм." Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто - така й обеща. Само най-доброто за моята Джаки. - Няма нищо – увери я лекарят, - което да не можем да оправим с малко усилие. "Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам." - Често си имам работа с женски проблеми като вашите – довери й той с добре заучено съчувствие. – Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота. Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да й каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза? - Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте. "О, да, само аз съм – помисли си Джаклин. – Вътре в главата ми, съвсем сама и си нямаш идея какво е." - Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце. "Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?" Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея. - Знам – продължи той, - какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени... Този пък какво знае за женските нужди? "Ти не си жена", помисли си тя. - Моля? – попита той. Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция. - Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем. Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа. - Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас... Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта й. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни. - ...между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали? "Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена..." - Казахте ли нещо? Тя поклати глава. - Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен. Джаклин не отговори и на него изглежда му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца. - Мисля, че най-доброто решение за вас... Падаше й се в контражур – затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората. - Мисля, че най-доброто решение за вас... Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира. - Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни... Погледът й се премести върху кръста му. - ...и почивка. Сега мислите й бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли: "Стани жена." И щом абсурдната идея й хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му – плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима. Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса. "Боже мой – помисли си, - ама че убийство. Дори не го докоснах." * * * Когато си напълно обсебен от някого, да го наблюдаваш по време на сън може да бъде ужасно преживяване. Някои от вас навярно познават вцепенението, до което води взирането в черти, които не можем да разгадаем, понеже не можем да надникнем в съзнанието на другия. Както казах, за нас, напълно обсебените, това е ужасно. В подобни мигове си даваме сметка, че не съществуваме за това лице, не съществуваме за тази личност. Затова когато този лик е застинал, когато тази личност е изгубена в собствения си непознаваем свят, човек се чувства дезориентиран, лишен от цел. Като планета без слънце, която кръжи в мрак. Така се чувствах и аз през онази нощ, докато се взирах в необикновените черти на Джаклин и тъкмо размишлявах над обзелото ме вцепенение, когато лицето й започна да се променя. Очевидно сънуваше, но що за сънища бяха това? Плътта й се движеше, мускулите, косата, мъхът по бузите – всичко се движеше по законите на някакви вътрешни приливи и отливи. Устните й се отделиха от костта и се издигнаха в лигава кула от плът; косата се завихри около главата й, сякаш се намираше под вода; бузите се нагънаха и в тъканта им се образуваха бразди и хребети като ритуалните белези на воин. Бушуващи и пулсиращи десени от плът се надигаха и почти моментално се променяха. Тази нестихваща метаморфоза така ме ужаси, че навярно съм издал някакъв звук. Кожите на бащите Двигателят се закашля, задави се и умря. Зад прозорците на мустанга се надигна жалостив вой и Дейвидсън внезапно осъзна вятъра по пустинния път. Опита се да запали отново мотора, но той отказа. Отчаян, мъжът отлепи потни длани от волана и се огледа. Във всички посоки едно и също: горещ въздух, горещи скали, горещ пясък. Аризона. Отвори вратата и стъпи на напеченото от слънцето прашно шосе. Напред и назад, то се простираше чак до светлия хоризонт. С присвити очи можеше да различи далечните планини, но щом се опиташе да фокусира поглед, очертанията се размиваха в трептящата мараня. Слънцето вече прогаряше главата му, защото русата му коса бе взела да оредява. Дейвидсън отвори капака на колата и се взря безпомощно в двигателя, изпълнен със съжаление, че не разбира нищо от устройство на автомобила. "Боже - помисли си, - защо не правят проклетите коли по-понятни?" Тогава чу музиката. Беше толкова далечна, че отначало звучеше само като свирукане в ушите му, но постепенно се усили. Особена музика. Как звучеше ли? Като минаващ през телефонни кабели вятър, без определен източник, без ритъм, студена въздушна вълна, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Той се опита да я пренебрегне, но тя не преставаше да звучи. Дейвидсън погледна над вдигнатия капак, но музиканти не се виждаха - пътят беше пуст и в двете посоки. Едва когато се вгледа на югоизток, съзря миниатюрни фигури, които вървяха, подскачаха или танцуваха в самия край на зрителното му поле, размити от маранята. Дългата процесия, ако беше такава, вървеше през пустинята успоредно на шосето. Изглежда пътищата им нямаше да се пресекат. Той погледна отново към бавно изстиващите вътрешности на автомобила, а след това пак към далечната редица на танцьорите. Нуждаеше се от помощ: в това нямаше никакво съмнение. Тръгна към тях през пустинята. Извън шосето неотъпканият от колите прахоляк се стелеше свободно по земята и при всяка стъпка се вдигаше чак до лицето на Дейвидсън. Напредваше бавно и макар да подтичваше, фигурите се отдалечаваха. Хукна с всички сили. Сега, въпреки бученето на кръвта в ушите му, чуваше музиката по-ясно. Нямаше никаква мелодия, само усилващи се и заглъхващи звуци на множество инструменти: вой, бръмчене, свистене, барабанене и тътен. Началото на процесията изчезна в далечината, но участниците в празника (ако беше такъв) продължаваха да се точат. Дейвидсън смени леко посоката, за да им пресече пътя, и погледна през рамо, за да провери изминатото разстояние. Стомахът му се сви от внезапно чувство за самота, когато видя дребната като бръмбар кола под надвисналото над пътя нажежено небе. Затича се отново. След около четвърт час започна да различава шествието по-ясно, въпреки че водачите му още не се виждаха. Реши, че е някакъв карнавал, макар че беше странно да попадне на подобно събитие насред тази пустош. Последните танцьори от процесията определено бяха с карнавални костюми. Носеха маски и украшения за глава - ярко оцветени пера и пърхащи във въздуха панделки, - които ги караха да изглеждат по-високи от човешки бой. Какъвто и да бе поводът за празнуването, те се държаха като пияни: залитаха, тичаха, подскачаха, въртяха се и падаха по очи върху горещия пясък. Дейвидсън се задъхваше от изтощение и беше ясно, че изостава. Вече нямаше нито сили, нито воля да догони процесията, която се отдалечаваше все по-бързо. Той се спря, подпря длани на коленете си, защото тялото вече не го държеше, и се втренчи изпод мокри от пот вежди в изчезващото си спасение. После събра колкото силица му беше останала и изкрещя: - Спрете! В първия момент не последва никаква реакция. След това, като присви очи, му се стори, че един-двама от празнуващите спряха. Дейвидсън се изправи. Да, май го гледаха - усети погледите им върху себе си. Тръгна нататък. Някои от инструментите бяха замлъкнали, сякаш вестта за неговото присъствие се разпространяваше сред музикантите. Нямаше съмнение, че са го видели. Дейвидсън ускори ход и от маранята започнаха да изплуват все повече подробности. Забави крачка. Сърцето му, разтуптяно от усилието, заби още по-учестено. - Мили боже - каза си и за първи път през всичките тридесет и шест безбожни години, които бе прекарал на този свят, думите му прозвучаха като истинска молитва. Намираше се на четиристотин метра от процесията, но знаеше, че очите не го лъжат. Макар и да го боляха, все пак му позволяваха да разпознае кое е папиемаше и кое – плът, да различи халюцинация от деформирана реалност. Фигурите в края на шествието - онези, които се бяха спрели да го изчакат, - бяха чудовища с външност, по-кошмарна и от най-безумния кошмар. Първото чудовище бе високо пет-шест метра. Покритата му с шипове кожа висеше на дипли върху мускулите, главата му представляваше конус от оголени зъби, разположени върху алени венци. Другото имаше три крила и тривърха опашка, която шибаше прахта с ентусиазма на влечуго. Третото и четвъртото бяха свързани в едно чудовищно цяло, което бе по-отвратително и от съставните си части. Всяка половина на този симбиотичен ужас бе забила крайници в другата, сякаш се опитваше да проникне дълбоко в плътта на своя партньор. И макар че езиците на двете глави бяха преплетени, ужасяващото творение надаваше кошмарен вой. Дейвидсън отстъпи крачка назад и се огледа за колата си. В това време едно от съществата - цялото черно-червено - изпищя пронизително. Въпреки че ги деляха четиристотин метра, звукът се вряза болезнено в мозъка на човека. Той погледна пак към процесията. Пищящото чудовище бе напуснало мястото си в шествието и сега тичаше към него върху ноктестите си крака. Обзет от неконтролируема паника, Дейвидсън усети, че съдържанието на червата му се изсипва в панталоните. Съществото се приближаваше със скоростта на гепард и ставаше все по-голямо с всяка изминала секунда, така че мъжът виждаше все повече подробности от чудовищната му анатомия: лишените от палци ръце със зъби върху дланите, главата, на която имаше едно-единствено трицветно око, мускулите на раменете и гърдите, дори щръкналите му от гняв или (пази боже) от похот гениталии, които бяха разклонени като чатал и се блъскаха в корема му. * * * Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията беше студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си. Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение - детето. Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен”. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова. Аарон. Гордост и радост за Луси, детето бе достойно да бъде герой на детска илюстрована книжка; създадено да танцува, създадено да очарова дори самия дявол. Точно това дразнеше Юджийн. - Малкият проклетник е момче, колкото си и ти - каза той на Луси. - Дори и наполовина не е. Става само за манекен на луксозни обувки и за продавач на парфюми. Или за проповедник, да, за проповедник. Той посочи момчето с кривите си пръсти с изгризани нокти. - Ти си позор за баща си. Аарон го погледна спокойно. - Чуваш ли ме, момче? Юджийн извърна поглед. Големите очи на детето, приличащи повече на кучешки, отколкото на човешки, предизвикаха гадене в стомаха му. - Не го искам в къщата си. - Но какво е направил? - Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него. - Никой не ти се подиграва, Юджийн. - Напротив… - Не и заради момчето. - Какво? - Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб. - Затваряй си устата! - Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз. - Казвам ти, жено… - Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш... Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара й потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата й мисъл бе за момчето. - Аарон - каза тя с насълзени от болката очи, - ела с мен. - Остави това копеле! - Юджийн целият трепереше. - Аарон. Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно. - Мамо - каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си. - Слушай баща си, момче. - Да. - Трябва да отговаряш на баща си с "да, сър", нали? Кажи: "Да, сър". Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му. - Да, сър. - Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си. Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск. - Ако го нараниш… - Аз съм негов баща, жено - ухили се Юджийн. - Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв? Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът й е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си - беше изживяла своите щастливи моменти, - но момчето беше толкова уязвимо. - Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали? Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице. - Нали така? - Да, татко. - Да, татко. Да, разбира се, татко. Луси напуска къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше "възвишен". Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше. Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх. - Ти си болнав, момче - каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. - Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти - прасе, знаеш ли какво щях да направя? Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му. - Знаеш ли какво щях да направя, момче? - Не, татко. Какво щеше да направиш? Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук. - Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя? - Не, татко. - Няма ли да ти хареса? - Не, благодаря, татко. Лицето на Юджийн стана сурово. - Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб. В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство. Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си. Аарон не издаде звук. - Мога да те убия, момче. - Да, сър. - Какво ще кажеш за това? - Нищо, сър. - Трябва да кажеш: "Благодаря, сър". - Защо? - Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински ла**а и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща. - Да, сър. Нови убийства на улица "Морг" Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали – единствената позволена форма на физически контакт. - Отчаян съм – каза той. – Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва. - Разкажи ми какво стана. - Имам малък апартамент в Монмартр. На улица "Мартир". По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на Номер единайсет човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше. Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените. - В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах... Думите му секнаха. - Луис... Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци. - Недей... – започна Луис. - Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има... какво има... какво съществува на този свят. По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно. - Беше цялата в кръв. В рани. Кожата й беше одрана... косата изтръгната. Езикът й беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите й плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива. - Стига. - Искам да умра, Луис. - Не. - Не искам да живея повече. Вече няма смисъл. - Ще те оправдаят. - Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата... Той почти си усмихна. - Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз... Усмивката беше изчезнала. - ...ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. – Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: - Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея. - Ще го направя. - Знам. Знам. Затова ще бъда доволен да... - Не, Филип. - Да умра. Нищо не ни остана, Луис. Светът е прекалено жесток. Луис си помисли за снега и плаващите ледени късове, и внезапно проумя желанието на приятеля си да умре. * * * Когато се върна на Ке дьо Бурбон, откри, че Катрин вече се е прибрала. Щом я видя, веднага разбра, че ще чуе нещо ново. Сивата й коса, обикновено вдигната на кок, беше разпусната и падаше свободно по раменете й. Лицето й имаше нездрав жълто-сив оттенък под светлината на лампата. И цялата трепереше, въпреки че в апартамента с централно отопление беше задушно. - Какво има? – попита той. - Ходих до апартамента на Филип. - Аз също. Беше заключен. - Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса. Луис кимна. - И? - Там имаше някой. - Полицай? - Не. - Ами? - Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. – Тя направи пауза. После: - Държеше бръснач, Луис. - Бръснач? - Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите. Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака. Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат. - Бях ужасена. - Нарани ли те? Катрин поклати глава. - Изпищях и той избяга. - Не каза ли нещо? - Не. - Може би е бил приятел на Филип? - Познавам приятелите на Филип. - Тогава на момичето. Неин брат. - Може би. Обаче... - Какво? - Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър. Луис я прегърна с една ръка. - Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб. - Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство... - Утре ще говоря с Невестулката. - Невестулката? - Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото. - Видя ли се с Филип? - Да. - Добре ли е? Луис не отговори дълго време. - Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал. - Но той не е направил нищо. - Не можем да го докажем. - Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го... - И откъде да започна? - Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове. * * * Ключът от квартирата на Филип на улица "Мартир" изгаряше като лед ръката на Луис и въпреки че отдавна минаваше полунощ, когато стигна до моста, той зави и тръгна по булевард "Севастопол", продължи на запад по булевард "Бон Нувел", после свърна отново на север към площад "Пигал". Преходът беше дълъг и уморителен, но му се щеше да повърви в студа, за да прочисти главата си от емоции. Отне му час и половина да стигне до улица "Мартир". Беше събота вечер и в повечето апартаменти беше шумно. Луис се качи на третия етаж, като се стараеше да стъпва тихо и присъствието му остана незабелязано във всеобщата врява. Ключът се превъртя безпроблемно, вратата се отвори. Стаята беше частично осветена от уличните лампи. Леглото, което заемаше централно място, беше голо. Навярно криминолозите бяха отнесли чаршафите и одеялата, за да ги изследват. Пръските кръв по матрака изглеждаха черни в полумрака. Други следи от жестокото убийство нямаше. Луис се пресегна към ключа на лампата и го натисна. Не се случи нищо. Пристъпи към вътрешността на стаята и вдигна очи към фасунгата. Крушката беше счупена. Замисли се дали да не се откаже, да остави квартирата на тъмнината и да се върне на сутринта, когато сенките щяха да бъдат по-малко. Но докато стоеше под счупената крушка, очите му започнаха да привикват към полумрака и той различи очертанията на голям тиков скрин до отсрещната стена. Навярно щяха да му трябват не повече от няколко минути, за да намери чисти дрехи за Филип. В противен случай щеше да се наложи да се върне на следващия ден – още едно дълго пътешествие в снега. По-добре да го направи сега и да спаси старите си кости. Стаята беше голяма и тънеше в безпорядък след посещението на полицията. Луис тръгна да я прекосява, като ругаеше и се спъваше – първо в една съборена лампа, после в парчета от ваза. Воят и крясъците от партито на долния етаж, което изглежда беше в апогея си, заглушиха всичкия шум, който той вдигаше. Оргия ли беше това или побой? Звуците, които чуваше, можеха да бъдат и от двете. Задърпа най-горното чекмедже на скрина и накрая го отвори, после затършува в дълбините му за нещата, от които Филип щеше да има нужда: чиста тениска, чифт чорапи, красиво изгладени носни кърпи с инициали. Кихна. Мразовитото време беше увеличило храчките в гърдите и слузта в синусите му. Понеже носните кърпи му бяха под ръка, Луис си издуха носа в едната, за да прочисти запушените си ноздри. Тогава за пръв път усети миризмата в стаята. Миришеше на влага и развалени зеленчуци, но имаше един по-силен, доминиращ мирис. Парфюм; натрапчивият аромат на парфюм. Обърна се в тъмната стая и докато костите му пукаха, видя сянката зад леглото. Голяма сянка, грамадна фигура, която сякаш порасна пред очите му. Беше мъжът с бръснача, веднага го позна.
  9. Ето нещо любопитно: "Търговецът Дракон" от Джон Скивола Антология на мъдростта на древна Азия, в която ще откриете над 2000 тайни за постигане на успех в търговията. Това е първата книга за израстването и професионализма в продажбите, която съдържа мъдростта на дзен будизма, даоизма, конфуцианството, Идзин, китайската астрология, самураите и кун фу. Тя учи как да бъдете велик търговец, като възприемете положителните качества на десет различни животни, едновременно митични и истински. Както Уолстрийт определя дали пазарът е Бик или Мечка, така и вие ще се научите да се превръщате в търговец Дракон. Драконът се почита като символ на величието, вещината, смелостта и щастливата съдба и е въплъщение на вечната мъдрост. Поучете се от култура и от хора, богати на традиции, сила и печалба. "Открай време съм на мнение, че търговците са най-смелите и дръзките измежду предприемачите. Книгата на Джон Скивола представя вътрешната сила на великите и легендарни герои в продажбите. Прочетете я и тя ще ви вдъхнови да изкачите и най-високите планини." - Даниел Кенеди "Уникалната комбинация от древната източна философия и западните принципи в търговията превръщат "Търговецът Дракон" в пътеводител сред тайнството на продажбите." - Сюзан РоАн ""Търговецът Дракон" е уникален подход за постигане на отлични резултати в търговията. Прочетете я, приложете наученото от нея и ще започнете да продавате повече и по-бързо!" - Д-р Улф Ринки "Да се научите да мислите, чувствате и действате/продавате през гледната точка на смелия лъв, жизнерадостната панда, дръзкия еднорог или великия дракон е забавен и изключително ефективен подход. От все сърце препоръчвам "Търговецът Дракон" на начинаещите и на опитните търговци. Тя ще им помогне да си изработят нова идентичност и ще извади на показ скритата им гениалност." - Том Матейко "Забогатяването започва в ума и в сърцето. Това е тайната на търговеца Дракон. Книгата ви помага да развиете източниците на вътрешната сила, от която се нуждаете за максималния успех." - Джефри Лант "Това е личен и професионален пътеводител към постигането на по-високи резултати не само в търговията, но и в личния живот." - Джейн Райфенбъри * * * Великият търговец е търпелив като костенурката, смел като язовеца, трудолюбив като бобъра и бодър като червеношийката. Във войната/конкуренцията на продажбите кожата на лисицата е понякога необходима, колкото и тази на лъва, защото хитростта може да успее там, където силата се проваля. Ли Шанин (ок. 850 сл. Хр.) * Търговецът трябва да имитира лисицата и лъва, защото лъвът не може да се защити от капаните, а лисицата не може да се защити от вълците. Следователно човек трябва да е лисица, за да разпознае капаните и лъв, за да не се плаши от вълците. Който умее да променя способностите си е като тигъра и се познава по отчетливите шарки. Великият човек се променя като леопарда, шарките му са фини. Малкият човек чисто и просто си сменя петната. Тай Сюандзин * Важното при преобразяването е следното: човек трябва да умее във всеки един момент да пожертва всичко в името на онова, в което иска да се превърне. Преобразяването невинаги се осъществява безпроблемно, дори когато е насочено към подобряване. Всяка нова промяна в способностите е съпроводена от криза в самоуважението. И най-умният, както и най-глупавият, може да преобрази себе си. Само онези, които се саморазрушават, самоотлъчват се и не желаят да учат, са неспособни да се преобразят, но поискат ли да се учат, ще успеят. Конфуций (ок. 500 пр. Хр.) * Природата така ни е създала, че няма търговска грешка, която да не може да се промени в търговска полза, нито търговска полза, която да не може да се превърне в търговска грешка. Когато човек цени силата на природата и знае как да се нагажда [да се преобразява] съобразно ритъма на ситуацията, тогава ще може да направи каквото пожелае. Миямото Мусаши * Природата може да се сравни с очите. По време на сън те са затворени и в тях цари тъмнина. Трябва да изчакат до събуждането преди да могат да виждат. Дотогава може да се каже, че те притежават “способност” да виждат, но не може да се каже, че виждат. И природата на хората има дремеща в готовност способност, но още не е пробудена. Ако премине през обучение, тя може да се превърне във велико умение. Дун Чуншу (ок. 125 пр. Хр.) * Онзи, който притежава Окото на Дракона (духът на величието), се усъвършенства в своето търговско изкуство, за да може да достигне най-високо "дзюда" (величието), на което е способен. За него може да се каже, че в известна степен дори го е надхвърлил: безукорността на неговите продажби е толкова голяма, че остава неизразима с думи. Мечът на величието е различен. Дръжката му е от превъзходно познание, ефесът му е направен от незнаеща равна на себе си служба, неуморно усилие изгражда острието му, открита цялостност изгражда гърба му, а върхът му е изработен от неустрашима смелост. Мечът на величието няма ножница. Джуандзъ (ок. 300 пр. Хр.) * Търговците Дракони са онези, които извличат най-голяма полза от най-малките търговски грешки. Онзи, който наистина е получил “сатори” (пробуждане), знае, че величието се открива точно там, където е. Няма нужда да се оттегля в планинската пещера или да се отправя на пътешествие към нови земи. При сатори, ако човек е рибар, става истински рибар. Ако е фермер, става истински фермер. Воинът става истински воин, а търговецът истински търговец. Истинската личност живее всекидневния си живот в пробудена осъзнатост. Всяко нейно действие увеличава достойнството й (публично и/или самоуважение). Сокей ан * За предпочитане е да се прояви дързост в предприемането на могъщи търговски начинания, целящи постигането на славен търговски триумф, дори белязан с търговски загуби, отколкото търговецът да се нареди сред немощните в търговията духове, които нито много се радват, нито много страдат, защото продават в здрача, който не познава нито победите в търговията, нито пораженията. Великият търговец е само актьор, който изпълнява ролята на своя собствен идеал като търговец. * Търговецът е наистина велик, когато осъществява продажбите със страст. Търговецът, който притежава Окото на Дракона, може сам да се създаде, а този, който го умее, ще се създаде сам от онова, което му е под ръка. Тай Сюандзин (ок. 2 пр. Хр.) * Търговецът не живее като онзи, който не е велик, макар че се случва и онези, които не са велики, да имат наченки на величие у себе си. Великите в продажбите винаги ще изкажат почитта си към по-великите. В себе си бъдете истински велик, повече отколкото изглеждате пред другите. Великият е човек, който се издига до висока позиция, благодарение на собствените си добродетели, а не човек, който се изкачва чрез страданието и нещастието на другите. (ок. 50 пр.Хр.) * Окото на Дракона извлича добро не само за търговците, но и за клиентите си. Има три вида търговци: обикновени търговци, забележителни търговци (търговци Дракони) и лунатици в търговията. Търговците Дракони предприемат велики търговски начинания, защото са велики; глупаците в търговията се залавят с тях, защото си въобразяват, че са лесна работа. Величието е такова, че не бива да очаквате едновременно да сте велики и да ви е удобно. Търговците Дракони прозират възможности там, където незначителните търговци въздишат. * Който се стреми да е велик трябва да бъде ревностен в търговските си амбиции, безстрашен в търговските си принципи, непреклонен в търговските си цели и верен в търговските си обещания. * Онзи, който притежава Окото на Дракона, е любезен в общуването си с другите като търговец, щедър по природа, непоклатим по отношение на решенията, които е взел след разумно размишление и понеже процъфтяването на търговските му дела не го прави нито надменен, нито властен, затова и съперниците му в тях не го заливат с низост, нито с гнусотии, защото той показва винаги повече дух от обичайното, щом му е засвидетелствано лошо отношение, а светът на търговията го гледа неодобрително. Накратко, притежаващият Окото на Дракона се отнася към крайностите на угодничеството и гордостта по един и същи начин и презрително тъпче тези, които ги показват, като че са промъкващи се до императора червеи. (ок. 1258 сл. Хр.) * Твърде много търговци остаряват с малко на брой търговски идеи, които не са прозрели. Те може би не толкова притежават погрешна нагласа, колкото са нехайни. Ум, който може малко да даде, има и малко неща, на които обръща внимание. Колкото по-малко знае човек за предмета на продажбите, толкова повече време му трябва да го обясни. Най-големият недостатък на търговското невежество е, че ви пречи да спечелите спора. Търговец, който знае малко за търговските отношения, е като жабата, която си въобразява, че нейната локва е голямото море. Търговското невежество развъжда търговски чудовища, които изпълват празнините на нечий ум, който не е зает от истините на търговското познание. * Не треперете пред търговски демон и търговският демон ще победи сам себе си. Страхът идва от несигурността. Когато сме напълно си- гурни, било в нашата значимост, било в нашата незначител- ност, ние сме почти неподатливи на страх. Следователно чувството на пълно осъзнаване на собствената незначител- ност може да бъде източник на смелост. Всичко изглежда възможно, когато сме абсолютно безпомощни или абсолют- но могъщи. Брус Ли, Пътят на Джийт Кун До * Плахият търговец не се радва на света на търговията. С плахост велики империи не се съграждат. Плашливият търговец е изплашен преди опасността; търговецът страхливец – по време на опасността, а смелият търговец – след като тя отмине. Плашливият търговец е като дърво, всеки го кълца. Слабите търговци винаги са боязливи и подозрителни. За плашливите портите остават затворени. Тай Сюандзин (ок. 2 пр. Хр.) * Слънцето е червено при изгрев и червено при залез. Великите търговци не се променят при търговско благоденствие и търговски затруднения. Нищожните търговци не подхващат търговски начинания от страх от затруднения. Средните търговци подхващат, но се отказват, появят ли се трудностите. Търговците Дракони, търговците с висша природа никога не се отказват, докато не постигнат търговските си цели, независимо колко търговски трудности ще се появяват. Радостен в трудностите, възвишеният човек забравя за своите загуби и съсредоточава вниманието си върху печалбата. Идзин, Книга на измененията (ок. 1143 пр. Хр.) * По-добре е да посрещнем търговската трудност, отколкото да я чакаме. Който е на закътан пристан, предвижда урагана, излиза в морето и посреща бурята, за да избегне корабокрушението. Ако ви притесняват жилата на пчелите и ви разсейват ухапванията от комарите, как тогава си мислите, че ще останете спокойни и ще запазите самообладание пред лицето на опасностите, които се появяват в човешкия ум и са по-сериозни отколкото отровата от жилото на пчелата и досадата от ухапването от комар? Хуайнандзъ/Наставниците на Хуайнан (ок. 200 пр. Хр.) * Търговският талант е въпрос на количество. Притежава- щият Окото на Акулата не извършва веднъж едно търгов- ско действие – извършва го триста пъти. Има разлика между усвояването на един урок сто пъти и усвояването му сто и един пъти. (ок. 500 сл. Хр.) * Успехът или провалът в търговията са следствие най-вече от умствената нагласа и едва след това от умствените способности. Всеки трябва да открие своя собствена философия... своя собствена нагласа, чрез която да посреща живота. Лин Ютан * В ума на начинаещия има много възможности, в ума на познавача възможностите са съвсем малко. Буда (ок. 500 пр. Хр.) * Изберете си работа, която да обичате, и през целия си живот няма и ден да работите. Конфуций (ок. 500 пр. Хр.)
  10. "Убивай ги нежно" от Джордж Хигинс Джаки Коган е наемен убиец, работещ за мафията, на когото възлагат най-трудните и опасни задачи. След извършване на мащабен обир по време на игра на покер, мафиотските босове се обръщат към него за пореден път. Разполагащ с ограничено време, Коган трябва да намери парите и да елиминира всички свързани с обира. "Хигинс заслужава да сподели компанията на Чандлър и Хамет като представител на самородните иноватори в сферата на добрата криминална литература." – Скот Търоу "Хигинс безспорно е надарен със забележителен талант да пресъздава запомнящи се персонажи, всеки със свой собствен глас." – The New Yorker "Един от майсторите на криминалния жанр на XX век." – Kansas City Star Джордж Хигинс е автор на над двайсет романа, повечето от които са се превърнали в бестселъри. Завършил е право в юридическия факултет на Бостънския университет и е работил като разследващ журналист за Providence Journal и Associated Press. От 1969 до 1973 г. е бил адвокат към канцеларията на главния прокурор на Масачузетс и помощник-прокурор в Бостън. По-късно е бил преподавател по творческо писане. Умира през 1999 г. Откъс от романа Колата се движеше с около сто и трийсет километра в час по Шосе 128 на север. – Беше наистина страхотна – каза Ръсел. – Ама наистина. Яки големи цици и се чука така, сякаш й е за последно. Ей, това наистина е страхотна кола, нали? Все едно да чукаш собствената си спалня, но си е страхотна кола. – Едно от нещата, които страшно ми се искат, е да имам такава кола – обади се Франки. – Задръж тази. – Това, което ми трябва, е кола звяр. Не, не мога да се сдобия с такава, а и наоколо няма нито една, която да е в достатъчно добро състояние, за да си я купя. По дяволите. Разкажи ми още нещо за оная мацка. – Искаш ли направо да издивееш? – попита Ръсел. – Още не си чукал нищо, нали? – За утре вечер имам уговорена работа – отговори Франки. – Всичко е точно. Тази вечер ми е последната като монах. Тъй че бъди спокоен. Имам къде да си го топна. – Е, ти си печен в тая работа. – Приятно ми е да го чуя от човек като теб, дето си го е завирал на воля в дъртия гъз на оня педал. Въобще добре ги редиш. – Първото правило е да намериш някой чист дъртак. – Кой казва, че дъртакът е бил чист? – запита Франки. – Не съм аз – отговори Ръсел. – Това е следващото правило. Ако наоколо няма никакъв чист дъртак, вземи някакъв мръсен. – Трябваше да ги накарам да ти намерят някаква коза – каза Франки. – Аз имах връзки с пазачите, можех да го уредя. И останалите можехме да гледаме. Ти нали не се таковаш с кучетата, както подметна Джони? – Кучетата обикновено хапят. Познавах едно хлапе на времето, дето имаше дакел... както и да е, позволи ми да ти дам един добър съвет, Франки – стой далеч от кучетата. Може да те ухапят, чувал съм, че боляло. По-добре си имай работа с момичетата. Стига само да можеш да си намериш някоя. – Знаеш ли – каза Франки, – не съм сигурен дали мога. – Намират се момичета. Дето не се различават по нищо от нас. Момичета винаги могат да се намерят. След като твоят човек иска да свършим някаква работа, значи знае къде може да ни открие. Ние отиваме, свършваме работа, а той през това време си пие някъде питието и получава същия дял като нашия. Знае къде се намираме. Момичетата ли? Те са същата работа като нас. Луди са не по-малко от нас. Тази, за която ти разправям, е хубава, ама луда, а като я гледаш, изобщо няма дори да ти мине през главата, че е такава. Мозъкът и тялото й сякаш нямат нищо общо помежду си. Обаче имат. Тя е абсолютно куку. Ръсел се изхили, после продължи. – Живее горе на хълма. Отивам горе, тя отваря вратата абсолютно гола, ей така, направо щях да падна. Наистина добре изглежда. Парчетата, с които излизам, не че са лоши, нали разбираш? Ходя отдавна с такива. Тази обаче беше нещо много специално. Стоя така и само я зяпам. А тя ми вика: "Ще правим ли нещо или ще стоим цял ден така?". И аз влизам и я чукам като луд. Беше страхотно чукане. И след това ние си лежим така и аз си играя с нея, а тя има някаква много здрава трева и стана много готино. Само дето е абсолютна откачалка. Пълно кукуригу. – Дай ми номера й – каза Франки – и не се връщай повече там. Не искам повече да си имам работа с откачени жени. Аз ще отида там горе и ще й прочета Библията или нещо такова. – Не съм казал, че няма да се връщам там. Казах само, че е побъркана. – Не мисля, че трябва да се връщаш там. Само ще си навлечеш неприятности и ще объркаш работата. Дай ми я на мен. Аз ще й дам точен съвет какво трябва да направи. Ще я накарам да се чувства по-добре. – Точно така – съгласи се Ръсел. – И тогава тя ще направи онова, което казва, че ще направи. Тогава ще бъдеш виновният и това ще бъде краят ти. Тя ще се самоубие. – Те всички казват това. Това е първото нещо, което изтърсват повечето от тях. Не знам защо го правят. Сигурно са ходили в католическо училище или нещо такова. Няма значение. Преди години излизах с едно момиче, приятелка на Санди. Гащите й бяха залепени за задника й, можеш ли да си го представиш? Хубаво гадже беше. Имаше малко едри зъби. Задникът й беше вълшебен. Искаше да се омъжи. Аз не мислех нищо. Исках само да чукам. Бях готов да се оженя, да отида в панделата, да си отрежа крака, ако трябва. Всичко щях да направя. Толкова ми се чукаше, че бих направил всичко, за да я изчукам. Излизах и гледах да паркирам някъде с това парче. Вземах таратайката на стареца ми и карах, карах, карах, само и само да стигна някъде, където никой не познава баща й и може да ни види. Ходихме чак до Чикатобът, водната кула. Бях почти на двайсет години, а тя беше, не знам, може би на седемнайсет, и аз цели часове прекарвах, мъчейки си се да се докопам до голата й цица. Мисля, че мина почти цяла година, докато успея да го направя. Водех я къде ли не, на танци, купувах й пиене, дишах й в шибаното ухо и единственото, което можех да направя, бе да я опипам отвън. През пуловера, през блузата, а когато беше здраво къркана, успявах да вмъкна ръката си вътре и да я опипам през сутиена. За Бога! Онази нощ най-накрая успях да вмъкна ръката си в сутиена. Представяш ли си? Вътре. Не го разкопчах или нещо такова, просто само си вмъкнах ръката вътре. Изпразних се в гащите. Ръсел започна да се смее. – Да, изпразних се – продължи Франки. – И трябваше да се прибирам в тоя вид, целия лепнех в гащите. Тогава имах една компания в Хауди, там се навъртахме. Всички разправяха, че имало парчета, които пускали на всички. И аз им повярвах. Те ми дадоха имена. Ама истински имена. И аз да не направя нищо. Когато работех в нефтената компания, си мислех как ще стана монтьор, как ще ми дадат един малък камион и ще правя около десет бона на година и как ще ми се налага всяка сутрин да ставам в три часа сред някоя шибана зимна виелица, о, това щеше да е страхотен шибан живот. И тогава си мислех, че трябва да си намеря момиче, което да уважавам. Не ми трябваше никоя от ония курви. Истинска любов, шибана истинска любов. Не ми трябваше някакво момиче, на което само чукане й е в акъла. Исках момиче, което иска да се чука само с мен. Знаеш ли какво щяхме да направим? Щяхме да се оженим и да си живеем щастливо. Това щяхме да направим. – С една купчина пищящи дечурлига, шибана къща и всичко останало, което върви в комплект – уточни Ръсел. – Точно така – отговори Франки. – А през това време не знам защо, ама баща й вече не й позволяваше да излиза с мен повече от два пъти седмично – само в петък и събота. Можех да я посещавам в сряда, но винаги трябваше да има някой с нас и трябваше да съм си тръгнал до десет часа, тъй като тя на другия ден трябваше да ходи на училище. – Колеж ли? – Колеж. Аз съм на двайсет години и излизам с парче, по което съм си загубил ума, а тя ходи в колеж. – Надявам се един ден да не бъдеш повече такъв задник. – Не съм сигурен – каза Франки. – Спомням си една вечер, като я връщах у дома, тя трябваше да се е прибрала до единайсет и половина в петък вечер, а в събота можеше да седи до полунощ. Тогава обаче я върнах към два сутринта. Не помня дали беше петък вечер или събота вечер. Ходихме до мотела на Блу Хилс и се целувахме, като си бъркахме с езици в устите, и вероятно още два пъти в колата и аз направо подлудявах, направо изкрейзвах. Топките ми се надуваха като балони. Три пъти седмично. И аз я връщам и дъртото му копеле застава на прага и се развиква като луд: "Правихте ли го?". И ми пищи право в ушите. Аз естествено се правя на луд: "Да сме правили какво?". Трябваше да му видиш физиономията. Цяло чудо е, че не получи инфаркт или нещо такова, а тя стои до мен. "Чука ли я, ти мръсно дребно копеленце?" Направо ми бръмна главата. Устата ми провисна, не мога да кажа нищо. Мисля, че онази нощ пак се изпразних в гащите и не смея да погледна надолу да видя дали е избило отгоре, щото направя ли го и той се усети, нещата направо щяха да се сговнясат. "Ти какво си мислиш, че не знам какво ти е на ума ли бе, дребно шибано копеленце? Мислиш, че не знам ли?" Помислих си, че е на косъм да ме убие. Тя обаче, таз дребна кучка, и на него не му цепеше басма, точно както на мен. "Тате, вика тя, говориш мръсотии." И изтропа нагоре по стълбите, а ние двамата с него останахме втренчени един в друг. И той ми затръшна вратата в лицето. Франки се ухили и продължи. – След тоя случай ми забраниха повече да се виждам с нея в сряда. Само през уикендите, можеш ли да си представиш, всеки път, когато отивах при нея, очаквах да напъхат стареца в колата при нас. И тогава се събрах с една компания момчета, с които изобщо не трябваше да се събирам. Там се запознах с двама от тях, а единият от тях познава Джони, и тъй аз се запознах с него и започнах да му върша разни работи. И знаеш ли какво? Още бях хлътнал лудо по оная побърканата. Сигурно щях да се оженя за нея. Не знам дали старецът щеше да ми позволи да я чукам, но сигурно щях да се оженя за нея. Срещахме се в петъчните и съботните дни. Редовно я връщах все в полунощ. И тогава ме спипаха и ме осъдиха, изкарах вътре цялото време докато траеше следствието, и те идваха редовно на съдебните заседания, дъртакът и той се изтърсваше по някое време и си получих присъдата. Санди, майка ми, Дженис и всички останали. Десет години. Какво са десет години? Не знаех къде съм. Нямах навършени още двайсет и една години. Някой съобщи, че присъдата ми е десет години. Какво означава това? Оня съдия ми каза: "Ако продължите по този път, млади човече, ще имате сериозни неприятности". И после ми лепна десет години. Жестока работа. Сигурно е нещо като да ти отрежат топките и да те накарат да си ги изядеш. И те ме откарват, шибания му шериф, със залятата му от супа униформа, всички реват, майка ми реве, Санди реве, Дженис реве, тя направо изпадна в истерия. Трябваше да й кажа да излезе и да си излее мъката навън, винаги ми е помагала, когато ми се сговнясваха нещата, а сега аз не мога да й помогна. Шерифът пък не им позволява да говорят с мен, а аз съм още с белезниците, седя до него. Току-що са ми лепнали десет годинки, а Дженис още не ме е пипнала за оная ми работа и сега ме очаква цялата тази гадост? Кръвното ми се вдигна. И му казвам: "Махни ме оттук". А тя през цялото време нарежда как щяла да направи това, щяла да направи онова. Едвам се изтрайва. И някъде след три месеца Санди идва да ме види и ми изтърсва, че Дженис се омъжила. Ми така стават нещата. – Нещата сега са различни – каза Ръсел. – Ти си прекарал вътре прекалено дълго. Това парче е много сериозно в намеренията си. Човек може да го види. Така ще си удържи на думата и когато го направи, онзи пич, дето е с нея, ще трябва да обяснява на ченгетата сума ти работи, а на мен това сега най-малко ми трябва. Нито пък на тебе. Тя трябва да остане известно време сама, за да размисли. – Аз сам мога да реша. – Тя не ми даде никакъв шанс. "Ще го направим ли още веднъж?" "Разбира се – казва ми тя. – Дай ми само да поема глътка въздух и ще го вдигна още един път." "Аз ще ти го вдигна", вика тя и ми прави една свирка. Тя не знае, че съвсем скоро съм излязъл от панделата и не мога да се стискам. И ми е ясно какво ще се случи. Тогава не й казах и след секунди минута изригнах в устата й. Тя, разбира се, едвам не се задави, после се изправи и седна на леглото, избърса си устата, гледа ме и вика: "Благодаря ти много, гадно копеле". А аз й казвам: "Виж, не знаех. Искам да кажа, че го правиш така, сякаш знаеш какво правиш". "Да – отговаря тя. – Да не мислиш, че спермата ти е някаква шибана амброзия?" Ръсел изсумтя и продължи. – И тогава й казах, че духачът винаги я гълташе. На шибания дърт педал никога не му беше достатъчно. Казваше, че това го поддържало млад. "И аз самият не обичам да се празня в устата, викам й, ама той умираше за сперма." А тя ми казва: "Ти си лайно. Всички сте лайна. Няма един от вас, дето не е лайно". После пък беше страхотно на оная дългата песен или танца. Лежим си така, в един много як апартамент, по стените му накачени всякакви африкански маски и какво ли още не, а тя само мрънка и се оплаква, за пръв път ми вдигна кръвното, и какво се оказва? Тоя апартамент дори не бил неин. А аз си мислех, че бил нейният. Той пък да се окаже, че бил на оня, дето ходела с него, стереоуредбата и всичко останало било негово. Учел в университета. Щял да получи не знам ква си диплома, щял да направи не знам кво си, да, ама щяло да му отнеме много години, и на нея й оставало само да го духа, така че тя почнала да звъни на разни пичове, да пуска обяви по вестниците, и всичко останало. Не че ми ги каза всички тези неща, но така стоят нещата. И аз й разправям: "Стига с тия лайна. Нали искаше да си начешеш оная работа? Ето ме тук, чеша ти я. Другото го махни от главата си". А тя продължава да ми вдига кръвното. Казва ми: "Той си мисли, че знае всичко. И си мисли, че си нямам хабер за нищо. И че може да се отнася с мене като с парцал. Само че да има да взема". И тогава ми рече, че щяла да се самоубие. Гледам я и виждам, че е съвсем сериозна. Спомняш ли си как изглеждаше Грийнън, бяха го вдигнали на мушката и той ходеше навсякъде с една желязна пластина под ризата, нали си спомняш как изглеждаше? – Той беше наясно, че полза от тая пластина няма никаква. – Така си и беше – съгласи се Ръсел. – Не може да се къпеш с пластината. Та и тая изглеждаше по същия начин. Истина ти казвам. Така изглеждаше. Боже Господи, само това ми трябваше на главата. Представям си как щях да разправям на някое шибано ченге как съм се озовал в чужд апартамент, чийто собственик дори и не съм го виждал, и тая се е самоубила и аз не знам нищо за тази работа. За такава работа направо биха ме сложили на стола. И тогава й викам: "Спокойно, недей бърза, пак ще го направим, нали така?". И след това изчезвам. Тая е пълно куку. На твое място не бих се приближил до нея и на десет километра, Франки. – Ще си помисля. – Добре. Ще й кажа. Тя трябва да ми се обади. Нали разбираш, ти не можеш да й звъниш, щото явно нейният човек понякога се отбива там. Така че тя трябва да ти се обади. Трябва да ми се обади утре. Всъщност трябваше да ми позвъни днес, но бях излязъл. Господи, трябва да видиш какво получих тая сутрин. Тая сутрин се сдобих с една огромна шибана немска овчарка. Един познат ми се обади. Снощи. Следял една къща в Нийдхам. За собственика й се знаело, че притежава много яка колекция от монети. Сега продавал някакви медали. Направени от сребро и там другите работи. "Мога да се вмъкна там, все едно, че влизам в спалнята си – хвали ми се той. – И двамата работят и нямат деца. Само че там са оставили онова шибано куче, дето мяза на някакъв вълк." Така че ми казва, ако мога да го отърва от кучето, щяло да бъде мое. Освен това ще ми даде една пета от печалбата. И тъй, отивам там. Къщата е доста отдалечена от улицата, много дървета, все едно, че е сред някоя шибана гора. Направо мечта. Минаваме отзад, а там оня пес подскача, ръмжи и се пеняви, сякаш е полудял. Лае и всичко останало. "Добре – казвам му, – пусни го тоя юнак." Нямам никакво намерение да влизам вътре и да устройвам борби с този звяр. "Да го пусна? – вика човекът. – Ти трябва съвсем да си изкукуригал, бе. Че то ще ни сдъвче и двамата." Както и да е, той вдигна прозореца и шибаното му псе изскочи оттам като ракета. Бях си увил две вълнени ризи на ръката. То ме връхлетя и ме събори на земята, но аз успях да вдигна ръката и то само дъвче ризите. Нагълта разръфаните краища и се мъчи да ги изплюе, ама аз не му давам. И ръмжи като някое подивяло чудовище. И тогава му пъхнах една пръчка в устата. Сега вече то не дъвче, а само се дави. Тогава му натиках шест фенобарбитала в гърлото и измъкнах пръчката, и то, де да ходи, ги глътна, и после отново му я пъхнах. Малко остана да я прегризе на две. А аз малко остана да напълня гащите. После извадих въжето и направих един възел. Завързах му устата около пръчката. Завързах му краката, пичът ми помогна. После го пъхнах в колата. Бях взел колата на Кени. Страхотен пес. Ще го продам на някого, дето търси куче убиец. – Колко изкара онзи с монетите и останалото? – запита Франки. – Нищо – отговори Ръсел. – Можеш ли да си представиш, оня ги бил сложил в банката. – Хайде бе. – Без майтап. Познавам го добре човека. Само след минути се измъкна от къщата. Показа ми какво е намерил. Две камери, портативни цветни, две-три сребърни украшения. Беше намерил документа от банката, дето пише, че онзи оставил монетите и медалите там. Някои хора оставят монети и медали в банката като залог срещу заем. Случва се. – Това трябваше и аз да направя – каза Франки. – Трябваше да отида в банката и да тегля някакъв заем. Те сигурно нямаше да имат нещо против. Последния път, когато го направих, отидох в панделата, защото използвах пищов за тегленето на заема. Франки зави към изхода на детелината на Шосе 128. След мантинелата зави наляво по Шосе 12 и пресече 128 през непрекъснатата линия. Шосе 12, за разлика от 128, беше тъмно. – А бе те само като те видят къв готин пич си, всичко ще се уреди от раз. – Има си хас. Имам си и добра работна характеристика, от рехабилитацията. Нека първо само да приключим с тая работа. Франки свърна в петата пресечка след излизането от Шосе 128. Крайслерът навлезе под оголените корони на високи дъбове. Шосето изви по малък хълм, след което сви надясно, където видяха малка бяла табела, на която пишеше ИНИСХЕЙВЪН. – Тука сигурно провеждат курсове по голф и всичко останало, а? – попита Ръсел. – О, всичко е пълен комплект – каза Франки. – Джони ми разправяше, че имали зала за фитнес, сауна и салон за масаж. Първо се изморяваш яката, после се потиш и се напарваш и накрая за десерт те издухват. Франки завъртя крайслера в паркинга зад северния край на двуетажния мотел. Мястото беше слабо осветено. – Дай малко да променим сценария – предложи Ръсел. – Вместо да влизаме вътре, можем просто да изчакаме юнаците тука и да им претършуваме джобовете. – Аха, и да напълним цял чувал с писалки и запалки от леваците, нали? Заеби я тая. Франки паркира колата на входа на алеята, обърна с предницата към изхода, след което угаси фаровете. Ръсел се пресегна към задната седалка и отвори една пазарска чанта. Извади две сини вълнени скиорски маски и подаде едната на Франки, а другата нахлузи на главата си. После измъкна два чифта жълти найлонови градинарски ръкавици. И двамата си ги сложиха. – Много са дебели тия гадости – оплака се Франки. – В магазина имаше само такива – обясни Ръсел. – Нямат от тънките. Щото дебелите паралии събират с тях клечки, листа и гледат да не се набодат. Искам да внимаваш много. Рязаната пушка ли ще използваш или нещо друго? Ръсел измъкна от чантата 12-калиброва двуцевка "Стивънс". Дулата бяха отрязани точно преди предния край на приклада. Той пък беше отрязан зад ръкохватката. От пушката не бяха останали и трийсет сантиметра. Беше заредена с два патрона. Краят на всеки патрон стърчеше на пет милиметра от отрязания край. – Господи! – зарадва се Франки. – Нали ми каза, че искаш лупара? – запита Ръсел. – И аз му казах на човека: "Искам лупара". А той ми разправя, че имал една лупара за мен, дето никога не съм виждал такава. И ми я даде. – Брей, бива си я. – Специална изработка. Ченгетата от Лос Анджелис много си падат по нея. За нула време можеш да изчистиш от лошите цяла зала. Вземаш ли я? – Вземам я – каза Франки. Ръсел измъкна един 38-калибров "Смит и Уесън" от чантата и го пъхна под колана си. После закопча якето, за да го скрие, и излезе от колата. Франки също се измъкна от колата и напъха дръжката на лупарата под колана си от лявата страна. Дулата с посребрени ръбове по отрязаната част прилепнаха плътно към тялото му. Той дръпна ципа на якето си и затвори вратата на колата. Двамата закрачиха с умерен ход през паркинга. Приближиха външното стълбище, което водеше към втория етаж на мотела. Стъпалата бяха дървени. Почти никакъв шум не се чуваше. От стаите на втория етаж се процеждаше светлина, която се промъкваше през сини пердета на стаите с четни номера и през оранжеви на тези с нечетни номера. Пред всяка стая имаше поставени по два стола от алуминий и дърво, облегнати на первазите на прозорците. – Четвъртата – прошепна Франки. Вратата на стая 26 беше леко отворена. Франки измъкна лупарата изпод якето си. Стисна ложата с дясната си ръка, а остатъка от приклада – с лявата. Държеше оръжието на нивото на кръста си. Ръсел издърпа револвера от колана си и приглади скиорската маска по врата си. Изрита вратата и връхлетя в стаята. * Според мен книгата е далеч по-добра от филма. Стилът на Хигинс трудно може да се пресъздаде на лента - нещо, което навярно сте усетили, докато четете горния откъс.
  11. "Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг Когато Бари Феърбрадър умира на четирийсет и няколко години, градчето Пагфърд изпада в шок. На пръв поглед Пагфърд е олицетворение на английската идилия с калдъръмения си пазарен площад и древното абатство, но онова, което се крие зад красивата фасада, е град на бойна нога. Богати воюват с бедни, юноши воюват с родителите си, съпруги – със съпрузите си, учители – с учениците си... Пагфърд не е онова, което изглежда. А овакантеното от Бари място в градския съвет скоро разпалва най-голямата война, която градът е виждал. Кой ще вземе връх в избори, заредени със страсти, подмолност и неочаквани разкрития? "Вакантен пост", големият роман за малкото градче, е първият роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Той е дело на една неподражаема разказвачка. "Голяма, амбициозна, блестящо разказана, нечестива, забавна, силно смущаваща и магнетично красноречива история за съвременна Англия... Една разтърсваща книга от автор, който разбира еднакво добре човешката природа и природата на романа като жанр." Лев Гросман, Тайм магазин "Прекрасна творба. Като разказвач Дж. К. Роулинг не само не отстъпва на Р. Л. Стивънсън, Конан Дойл и Ф. Д. Джеймс. Тук умението й да разказва е съчетано със способността й да изгражда вълнуващи и запомнящи се персонажи, а резултатът е роман за положението в днешна Англия, просмукан от ярост и нежност." Мелвин Браг, Обзървър "Бодливо, трагикомично изложение, разкриващо истини за класовото общество. Една четивна и поучителна приказка за реалността, в която живеем." Ема-Лий Потър, Дейли Експрес ""Вакантен пост" пресъздава по един изумителен, блестящ, безмилостно увлекателен и забавен начин съвременното британско общество. Дж. К. Роулинг си е поставила висока цел и успява да я реализира великолепно." Хенри Сътън, Мирър "Човек няма как да не е очарован от умението, с което Роулинг извайва характери и преплита съдбите им." Кристофър Брукмайър, Дейли Телеграф "Сърцераздирателно четиво – да прелистваш страниците на моменти е направо непоносимо, ала да оставиш книгата е още по-трудно." Дийпти Хайела, Асоушиейтид Прес "Мощна, на моменти покъртителна черна комедия… Напомня ми за тестване на злато с киселина – подозирам, всъщност, че романът би имал същия успех, ако авторът не беше Дж. К. Роулинг." Дейвид Робинсън, Скотсман Дж. К. Роулинг е авторка на поредицата, посветена на приключенията на Хари Потър: 7 книги, издадени от 1997 до 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят и разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем филма блокбъстъри. Роулинг е наградена с множество отличия, в това число с Ордена на Британската империя за заслуги към детската литература, Наградата на Принца на Астурия за съгласие, Почетния легион на Франция и наградата "Ханс Кристиан Андерсен". Откъси: Работещата в "Социални грижи" Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на "Фийлдс" – за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки. Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към "Фийлдс". Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие "Фоли Роуд" и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа. До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва. Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх. Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания – всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните и домашни посещения при непознати хора. Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса. От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си. Повторно почука – по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми – и този път чу нечий далечен глас: – Идвам бе, д’еба. Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше. – Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати Нокс от "Социални грижи". По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид. Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла. – Ъхъ. Д’бре – отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна. Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона. Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано – нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс. – А това, предполагам, е Роби? – каза Кей. Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло – усещаше ги през крачолите си. – Здравей, Роби – рече Кей и отвори папката на Тери. Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше. – Я да видим какво има вътре? – попита Кей. То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже: – К’во има, Роби? – Дали да не се опитаме да го извадим? – зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. – Чакай да видим сега къде точно падна. Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече. – Заповядай – подаде я на детето. Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва. Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка. – Обичаш ли коли? – посочи ги тя на Роби. Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа. – Бррр – каза. – Ко’а. – Точно така – потвърди Кей. – Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр. Пак седна и извади бележника от чантата си. – Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб? Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне: – Д’бре. – Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така? Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец. – Ъхъ – каза след известна пауза. – Как се чувства той там? Харесва ли му? Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда. – Ъхъ – рече сънливо Тери. Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее. – Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи? Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече: – Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя. – Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е? – Четиринайсе – промълви сънливо Тери – и пол’ина. Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза. До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд. – Хем го бях облякла – измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си. – Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: боде ли се тази сутрин? Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си. – Ъъ. – Шес’насеръ – обяви Роби и се понесе към вратата. – Няма ли нужда от помощ? – попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите. – Ня’а нужда. Ше’с’опраи – отвърна завалено Тери. Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой. – Отв’и! Отв’и! Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна. – Да му помогна ли? – предложи Кей. – Ъхъ – съгласи се Тери. Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата. Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун. Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята. Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения. И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки – евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците. Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново. – Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката "Белчапъл", нали така? – Мм – изрече сънливо Тери. – Е, как е? Върви ли? И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й. – Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери? – Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я. Роби блъскаше с юмручета по кашоните. – Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си? – Сто и петнайсе м’лграма. Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си. – Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така? Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината. – Внимавай, Роби – рече Кей, след което и Тери се обади: – Внима’ай. – Първата проява на живост в мъртвия й досега глас. Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане. – Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби? – Не майка, баба. – Бабата на Роби ли? – Мойта баба, ’начи. Ама нещо е... болна. С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан. Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина. – Дай д’ям – провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. – Дай д’ям. – Зе’и си ’сквита – изфъфли Тери, но не помръдна. Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея. – Да му дам ли една? – провикна се Кей. – Ъхъ. Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица. – Там – сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. – Там. Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна – обратно при майка си. – Харесва ли ти в градината, Роби? – попита го Кей. Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори. – Ъхъ. Мно’о му х’ресва – намеси се поразсънилата се Тери. – Нали, Роби? Мно’о му х’ресва. – Той кога за последно беше на градина, Тери? – Последния път. Вчера. – Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там – рече Кей, водейки си бележки. – Не му е ден за ходене. – К’во? – Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил. – Нали ти казах? Последния път. Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността. – Ти да не си лесбо? – попита. – Не съм – отвърна Кей и продължи да пише. – Приличаш ми на лесбо – потвърди Тери. Кей не спираше да пише. – Сок! – изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад. Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия. – На – рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна. Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от "Социални грижи" с размазано безразличие. Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение. Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука... И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен. * Легнала по гръб в тъмната стая, Сухвиндер чуваше какво правят всички останали членове на семейството й. Точно изпод нея идваше далечният ромон на телевизора, накъсван от приглушения смях на брат й и баща й, които гледаха комедийното шоу в петък вечер. През стълбищната площадка дочуваше и гласа на по-голямата си сестра, разговаряща по мобифона с някоя от многобройните си приятелки. Най-наблизо бе майка й, която потракваше и шумолеше из гардероба от другата страна на стената. Сухвиндер бе спуснала пердетата на прозореца си, а долния процеп на вратата бе закрила с уплътнение под формата на дакел. Поради липсата на ключалка, кучето пречеше да се отвори докрай вратата и я предупреждаваше, ако някой влиза. Макар да бе сигурна, че никой нямаше да дойде. Тя е там, където трябва, и върши онова, което следва. Или поне те така си мислят. Току-що бе изпълнила един от отвратителните си ежедневни ритуали: отворила бе страницата си във фейсбук и бе премахнала поредния пост от непознатия изпращач. Но след всяко блокиране на лицето, което я бомбардираше с тези послания, то сменяше профила си и пак пращаше. А тя не знаеше кога да очаква следващото. Днешното бе черно-бяло копие от цирков плакат от деветнайсети век. La Vеritable Femme a Barbe, Miss Anne Jones Elliot. Снимката беше на жена в дантелена рокля, с дълги черни коси и буйна брада и мустаци. Беше убедена, че й ги праща Фатс Уол, макар да допускаше, че може и да е друг. Някой като Дейн Тъли и приятелите му например, които тихичко грухтяха като маймуни, щом тя почнеше да говори на английски. Но те щяха да се отнесат по същия начин и към всеки друг с нейния цвят на кожата; в "Уинтърдаун" почти не се срещаха кафяви лица. Тези им действия я унизяваха и я караха да се чувства тъпа, а пък господин Гари изобщо не си правеше труда да ги спре. Преструваше се, че не ги чува или че до ушите му стига най-обикновен шумов фон. Нищо чудно и той да смяташе Сухвиндер Каур Джаванда за маймуна – космата маймуна. Сухвиндер лежеше върху завивките и копнееше с цялата си душа да е мъртва. Ако можеше да се самоубие само с усилие на волята, щеше да го направи без капка колебание. Нали смъртта бе споходила господин Феърбрадър? Какво й пречи и нея да я сполети? И нямаше ли да е още по-хубаво, ако можеха да си разменят местата? Ниъх и Шевон щяха пак да си имат татко, а тя, Сухвиндер, просто щеше да престане да съществува: щеше да бъде изтрита напълно, начисто. Усещаше самоотвращението си като костюм от коприва, от който всяка частица на тялото й я жилеше и пламтеше. Използваше цялата си воля във всеки отминаващ миг, за да търпи, да не помръдне; да не се втурне да извърши едното, единственото нещо, което би й помогнало. Трябваше да изчака всички да си легнат, преди да се задейства. Но това лежане и причиняваше агония: да чува собственото си дишане, да усеща безполезната тежест на грозното си и отвратително тяло върху леглото. Приятно й бе да си представя как се дави, как потъва в хладните зелени води и как бавно бива смачкана в нищото... Великият хермафродит е застинал в покой... Легнала в мрака, усети как срамът премина по тялото й като парещ обрив. За пръв път чу тази дума от устата на Фатс Уол в часа по математика в сряда. Но нямаше да може да я потърси в тълковния речник, понеже страдаше от дислексия. Не й се наложи обаче, след като той бе така добър да й я разясни. Този космат мъж-жена... А той е по-гаден и от Дейн Тъли, чиито подигравки поне са еднообразни. А злият език на Фатс Уол й поднасяше при всяка среща ново, специално сътворено за нея мъчение, срещу което тя не можеше да си запуши ушите. Всяка негова обида и подигравка прогаряше своя белег в паметта на Сухвиндер и се задържаше там по-трайно и от най-полезния факт. Ако я изпитаха по всички епитети, които беше й лепвал, щеше да изкара първата отлична оценка в живота си. Цици и так, Хермафродит, Брадатата тъпачка. Космата, дебела, глупава. Проста и непохватна. Мързелива дори според собствената й майка, която ежедневно я заливаше с критики и упреци. Бавничка според баща й, чиято нежност на израза ни най-малко не смекчаваше пълната му липса на заинтересуваност. Какво му пречи да е снизходителен по отношение на слабите й оценки, след като си има Джасвант и Раджпал – пълни отличници. – Горката Джоли – произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника. И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия. – "Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности." Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно! По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво – информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос – Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение: – Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво. На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна. Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й. – Късно стана – чу как извика майка й от спалнята. – Той трябваше вече да си е легнал, Викрам. Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер – съвсем наблизо, силен и топъл. – Спиш ли, Джоли? Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер – вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе – Джоли, Веселушка. – Не – викна в отговор Сухвиндер. – Току-що си легнах. – Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти... Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал. Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат... (И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка. Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва "факинг" вместо "много" и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече "факи" така, както би я нарекла "заспа" или "задръстена". Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й. – Какво? Какво каза? Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл. За пръв път го виждаха толкова ядосан. – Нищо не съм казала – отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. – Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? – обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела. – Да не съм те чул повече да използваш тази дума. На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна. Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина. Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе: – На майтап го казах. А Сухвиндер бързо отвърна: – Знам. – Хубаво. Из’ня’й. Излезе като сдъвкано двусричие и Сухвиндер реши, че ще е тактично да се престори, че не го е чула. Но това не й попречи да се почувства някак си пречистена. Да възвърне достойнството си. И по пътя към Пагфърд поде за пръв път инициативата да изпеят песента – талисман на екипажа, като помоли Кристъл да почне с рап солото на Джей Зи.) Бавно, ужасно бавно семейството се прибираше по леглата. Джасвант прекара цяла вечност да трака и блъска из банята. Сухвиндер изчака Джаз да свърши с пудренето си, родителите й да се наприказват в спалнята си, къщата да притихне. Най-после можеше да действа в безопасност. Седна в леглото и от дупката в ухото на старото си плюшено зайче извади ножчето за бръснене. Откраднала го бе от запасите на Викрам в банята. Стана от леглото, намери опипом фенерчето на етажерката, взе и шепа хартиени салфетки и се оттегли в най-отдалечената част на стаята си – в малката кръгла ниша в ъгъла. Беше изчислила, че лъчът на фенерчето няма да пробие от тук през процепа под вратата. Седна и опря гръб в стената, нави ръкава на нощницата и разгледа на светлината на фенерчето белезите по ръката от последния си опит – все още видими, кръстосани и тъмни, но завяхващи. И като потръпна леко от страх, което й донесе благословено облекчение със своя тесен, непосредствен фокус, опря острието на половината път от лакътя и сряза плътта си. Острата пареща болка и кръвта бликнаха мигновено; когато срезът стигна до самия лакът, притисна стиската салфетки към дългата рана, та да не капне и капка върху нощницата или по килима. След още една-две минути направи нови срезове, хоризонтални, напряко през първия, та се получи нещо като стълбичка; от време на време спираше да попие. Острието отвлече болката от пищящите й мисли и я видоизмени в животинско горене на нерви и кожа – облекчение и отдих след всеки срез. Накрая обърса ножчето и огледа бъркотията, която бе създала – пресичащите се рани, кървящи и толкова силно болящи, че по бузите й течаха сълзи. Ако болката не я държеше будна, сигурно щеше да заспи; но изглежда, ще трябва да изчака десетина-двайсет минути кръвта от новите срезове да се съсири. Сви нозе, затвори мокри очи и се облегна о стената под прозореца.
  12. "Камък и флейта" от Ханс Беман Един вълшебна приказка - метафора на живота, която ще остане завинаги в сърцата ви. Вслушан, син на Трещогръм и внук на прочутия Благосвирец, се впуска в дълго и опасно пътешествие, по време на което се сдобива с три магически предмета - загадъчен камък, който сияе пъстроцветно, сребърна флейта, чиято песен омагьосва хората и парче от кедър, вдъхващо смелост в опасни ситуации. Докато изследва силата и способностите на тези три необикновени дара, Вслушан ще се срещне със злата господарка на Барлебог и ще преживее редица вълнуващи приключения, за да намери себе си и призванието, което му е отредила съдбата. "Завладяващо пътешествие - алегория към просветлението. Това е немският аналог на "Властелинът на пръстените"! Един от емблематичните образци на фентъзи жанра." – Publisher’s Weekly Ханс Беман (1922 - 2003) завършва музикални науки и германистика. Публикува първите си книги под псевдоним, докато не написва "Камък и флейта". Романът излиза през 1983 г. и почти веднага се сдобива с култов статус, а днес е издаден в редица държави. Във Фраглунд преждевременно се родило момче, чиято забележителна съдба следва да бъде разказана тук. Баща му бил огромен мъж, когото наричали Трещогръм. Той бил висок, едър и обичал да излага на показ косматите си гърди. Въпреки буйния си нрав, който го карал ту да избухва в бурен гняв, ту да се разтърсва от кънтящ смях, той се славел като справедлив човек, затова жителите на Фраглунд го повикали отдалеч, за да го назначат за съдия на областта. Пристигайки във Фраглунд, за да заеме поста, Трещогръм довел със себе си и тихата си жена, която била толкова незабележима, че някои отначало дори не вярвали да е негова съпруга. Знаело се, че е дъщеря на Благосвиреца, чиято дарба се славела и във Фраглунд, въпреки че живеел далеч отвъд гъстите гори на Барлебог. Разказвало се как песента на флейтата му била толкова блага, че дори птиците замлъквали да го слушат, а на хората въздействала така, че дори само мелодията й помирявала спорове помежду им. След като цяла година Трещогръм раздавал правосъдие във Фраглунд, жена му родила точно този син, за когото трябва да се разкаже тук. Цяла нощ тя лежала с родилни болки и едва призори мъжът й бил повикан в стаята, където акушерката му поднесла детето, голо, така, както си било. – Личи си, че е твой син – рекла тя; понеже цялото тяло на детето било покрито с мъх. – Значи така – казал Трещогръм с кънтящия си глас и взел сина си на ръце. – Личало си. Защо тогава не врещи? – Странно – отвърнала акушерката. – Прав си. Сега разбирам какво ми липсваше през цялото време. Той не врещи. Я го виж ти. Изглежда така, сякаш слуша внимателно. – Децата трябва да врещят – казал студено бащата. – Остави го на мира – отвърнала акушерката. – Който врещи, не чува добре. Нека слуша внимателно. – Тогава да го кръстим Вслушан – казал Трещогръм и върнал детето на акушерката. Изглеждал малко разочарован от тоя син, дето бил космат като баща си, но не искал да врещи като него. – Родила си кротко дете – обърнал се Трещогръм към жена си, след като вече й бил благодарил. – Явно се е метнал на баща ми – отвърнала тя. Въпреки това Трещогръм бил справедлив човек. През идните години той винаги се отнасял мило към сина си, а с времето успял даже да сниши мощния си глас. Оказало се, че Вслушан разбирал само тиха реч, докато крясъците го обърквали. Това проличавало особено, когато ставал свидетел на кавги, за които нерядко се отсъждало в бащината му къща. Колкото повече кавгаджиите повишавали глас, толкова по-безпомощно ги гледал Вслушан, за да избяга накрая ужасен, ако те започнели да се надвикват. По това време той смятал баща си за велик магьосник, който с гръмкия си глас винаги успявал да заглуши викането на каращите се така, че те онемявали. Така Вслушан растял в бащиния си дом без да се случва нищо интересно. Едва когато навършил седемнайсет години, в страната нахлули Плячкосниците от изток, които зaвладявали и опожарявали всичко. За да се противопоставят на нашествениците, Трещогръм събрал всички хора от Фраглунд, годни да носят оръжие. Този ден той завел Вслушан в склада с оръжията и го накарал да си избере меч. – Не искам меч – рекъл тихо Вслушан. – Да не би да искаш да останеш вкъщи с беззъбите старци и жените? – попитал Трещогръм, неспособен да прикрие отвращението си към такава боязливост. – Не – отвърнал Вслушан. – Ще тръгна с вас, но не е в природата ми да наранявам. Нека по-добре да се грижа за ранените. Трещогръм намирал подобен стремеж жалък за един млад мъж, но тъй като по никакъв начин не могъл да накара Вслушан да хване оръжие, накрая се съгласил с него. И така Вслушан тръгнал с мъжете от Фраглунд срещу Плячкосниците. След тридневен марш един разузнавач докладвал, че се натъкнал на вражеска войска. Трещогръм решил да издебне ордата конници при горското дефиле, през което трябвало да минат, ако искали да стигнат до Фраглунд. Той направил засада от стрелци с лъкове и когато ездачите тръгнали да преминават между тях, фраглундците свалили няколко от седлата им. Но и Плячкосниците ги бивало в стрелбата с лък, затова няколко фраглундски мъже липсвали, когато ездачите пришпорили конете си в бяг, а Трещогръм дал знак на своите да се съберат. – Сега започва твоята работа – обърнал се той към Вслушан. – Претърси храстите за ранени. Вслушан се проврял в гъсталака и намерил под едно дърво трима убити фраглундци, а след това се натъкнал на ранен Плячкосник, който лежал под един дъб със стрела в гърдите. Той вече бил стар и побелялата му кичуреста коса била сплетена на две плитки, които падали върху раменете, а по брадичката и над горната му устна била набола рядка брада. Когато Вслушан се опитал да извади стрелата от раната, старецът отворил очи и поклатил глава. Вслушан сам видял, че вече е късно за помощ. Извадил манерката от колана си и я допрял до устните на мъжа. След като отпил, старецът го погледнал в очите и казал: – Та ти си един от хората на Трещогръм. – Аз съм негов син – отвърнал Вслушан. – А защо тогава си се загрижил за един умиращ Плячкосник, който вашите хора повалиха от коня? – попитал мъжът. – Тръгнах с тях, за да се грижа за ранените – отговорил Вслушан. – За мен няма значение към кого се причисляват. – Трещогръм има забележителен син – рекъл старецът. – Аз приличам по-скоро на дядо си – отвърнал Вслушан. – А той кой е? – Сигурно не го познаваш. Наричат го Благосвиреца. – Преди много години чух звука на флейтата му – казал мъжът. – Живял съм дълго и съм научил много неща. Но нямам повече полза от това. Може би трябваше да остана с него. Ако го видиш, предай му това от мен. – Самият аз не го познавам – отвърнал Вслушан – но ще му кажа, ако го срещна някога. От кого да му предам поздрави? – Поздрави го от Арни с Камъка – рекъл старецът и започнал да тършува в една кожена торбичка, която висяла на колана му, и измъкнал кръгъл, гладък камък. Подържал го известно време в ръка и докато го разглеждал, дълбоките бръчки около устата му се изгладили, сякаш изведнъж престанал да изпитва болка. Чертите на лицето му постепенно се отпуснали и Вслушан видял с почуда как умиращият изглеждал ободрен, дори развеселен. Когато погледнал отново към Вслушан и му подал камъка, очите му били момчешки. – Вземи това – казал той – като благодарност за това, че не ме остави сам да бера душа в гората. Вслушан взел камъка и се загледал в него. Той бил гладък като речен камък, полупрозрачен и мъждукал в преливащо зелено-син-виолетов цвят. Когато го вдигнал срещу светлината, забелязал, че цветовете му образуват пръстен от лъчи, подобно на очния ирис. Старецът издъхвал. Отворил още веднъж очи и промърморил нещо. Вслушан се навел и доловил как умиращият проронва: Потърси ти сиянието, подири проблясъка, не откриеш ли го цялото, надали ще го разкриеш някога. – Какво да търся? Какво да открия? – попитал Вслушан. – Ще разбереш – измърморил старецът. – Пази добре Камъка. Пази добре Окото. И никога не забравяй: Това съвсем не е всичко. И издъхнал. Последвалите събития са незначителни за тази история и не си струва да бъдат разказвани. Когато мъже започнат взаимно да се избиват, се случва винаги едно и също. Достатъчно е да се спомене, че Трещогръм успял да задържи Плячкосниците далеч от Фраглунд и накрая се завърнал с оцелелите мъже там, където скоро всички отново се захванали със занаята си, доколкото били способни, заради нараняванията си. От деня, в който умиращият Плячкосник му подарил Камъка-Око, Вслушан попаднал сякаш в сън, от който не успял съвсем да се пробуди след завръщането си. Мотаел се безцелно по уличките или седял върху дръвника пред къщата и гледал втренчено. От време на време изкарвал камъка от джоба си и го разглеждал внимателно. Струвало му се сякаш този студен и гладък камък излъчва някаква утеха. Тогава отново се сетил за стареца и думите, които той изрекъл преди да умре. Един ден Вслушан отишъл при баща си и му рекъл: – Дай ми един кон и малко храна. Искам да препусна из страната, отвъд горите на Барлебог, за да диря дядо си. – Всъщност бях намислил да те обучавам за мой последовател – казал Трещогръм и снишил гласа си както обикновено, когато говорел със сина си. – Не знам дали ще излезе съдия от мен – отвърнал Вслушан. – Не обичам да викам, не понасям кавгите и преди да съумея да повиша глас, ще трябва още дълго да слушам внимателно. – Вече знам, че наистина си като Благосвиреца – казал Трещогръм – потърси го. Ще ти дам кон и всичко останало, от което имаш нужда за из път. Още на другата сутрин Вслушан оседлал коня си и сложил малко храна в торбата. Бил си ушил кожена торбичка за Окото, което носел на връвчица около врата си. Когато се сбогувал с родителите си, майка му рекла: – Препускай все на запад през горите барлебогски и не се бави. Някои не се завърнаха от тези гъсти гори. И се ослушвай за звука на флейтата. Ако дочуеш песен, която да те просълзи, не си далеч от Благосвиреца. Носи му поздрави от дъщеря му. После целунала сина си и Вслушан се отдалечил, яздейки все на запад, в посока към горите барлебогски. През първия ден той стигнал до началото на гората. Вързал коня си за едно дърво, запалил огън и хапнал от храната, която носел. После извадил Камъка от торбичката и оставил цветовете му да се гонят в светлината на залеза. На дървото, под което седял, бил кацнал един кос и пеел вечерната си песен. Тя се леела толкова мелодично, че Вслушан се почудил дали Благосвиреца не бил вече наблизо. Нима това било възможно; нали все пак необятните барлебогски гори се разпростирали между него и дядо му, освен това очите му не се просълзили. Погледнал нагоре към клоните и видял коса, кацнал близо до главата му. Той бил замлъкнал и съзерцавал камъка, който Вслушан все още държал в ръката си. – Този блестящ предмет ти харесва, нали? – рекъл той. И сякаш разбрал това, косът прехвръкнал от клона върху рамото на Вслушан. Той натрошил късче хляб с другата си ръка и протегнал трохите към птицата. Тя подскокнала върху дланта му и изкълвала храната. – Май вече си намерих приятел – казал Вслушан. Косът го погледнал с блестящите си черни очи и изчуруликал едно тризвучие, сякаш в знак на съгласие. После подхвръкнал пак нагоре към клона си и се свил за спане. Тогава и Вслушан свалил одеялото си от коня и се излегнал до гаснещия огън. На следната заран продължил да язди все по-навътре в гората. Озовал се на тясна пътечка, която вероятно водела на запад, и която следвал седем дена. В началото пътят бил лек. Водел през вековни букови гори. Сребристосивите гладки стволове на дърветата се извисявали нагоре като огромни колони и носели на върховете си плътен покрив от листа, който пропускал само зеленикава здрачевина. Тук, по покритата с кафява ланшна шума земя, не се виждали никакви храсти. По-нататък стволовете се сгъстявали, клоните се надвесвали над пътеката и Вслушан трябвало да внимава да не бъде ненадейно съборен от коня. Пътят ставал все по-тесен и накрая лъкатушел като едва забележима следа през непроходим гъсталак. Най-сетне Вслушан трябвало да слезе от коня си и да го води за юздите. Къпинови храсти постоянно закачали дрехите му, трябвало да се катери по съборени стъбла и дънери и да заобикаля блатисти места, в които избуявали тръстика и полски хвощ. Вечерта на седмия ден, изтощен и дрипав, той се натъкнал на поляна, която внезапно се открила пред очите му зад един плет от храсти. Решил да прекара нощта там. След като се погрижил за коня си, запалил огън и изял последните останали залци. После пак извадил Окото от торбичката и го заразглеждал внимателно. Но дали защото вече клоняло към залез или защото сенчестият мрак на гората се бил разстлал наоколо, цветовете му останали скрити под гладката повърхност. То не изглеждало по-различно от всяко друго кръгло речно камъче, което човек би извадил от водата. – Много красива играчка си имаш – чул глас зад гърба си. Вслушан се озърнал и забелязал жена, която била подпряна на едно дърво. Красотата й му се сторила безмерна. Тя го гледала с тъмносините си очи, които така силно му въздействали, че му било трудно да извърне поглед. – Твоите очи са по-хубави – рекъл той и когато отново погледнал камъка, той наистина бледнеел пред очите на тази жена. – Камъкът ли те доведе до тук? – попитала тя. Вслушан я загледал учудено. Възможно ли бе това? Защо всъщност бе дошъл тук? Вече не си спомнял. Какво бе промълвил старият Плячкосник? Потърси ти сиянието, подири проблясъка...Това ли бе нещото, което е трябвало да търси и да намери? – И аз не знам – отвърнал той, – може би камъкът ме е довел насам. – Каменотърсач ли си? – запитала жената. – Ако е така, си попаднал на правилното място. Ще ти покажа толкова красиви камъни, каквито не си виждал през живота си. Как ти е името? – Наричат ме Вслушан, син съм на Трещогръм. – Съдията на Фраглунд? Значи имаш могъщ баща. – Така си е – отвърнал Вслушан. – А ти коя си? – Аз съм Гиза. Господарката на Барлебог – рекла тя. – Ако конят ти все още има сили да те поноси няколко крачки, не е нужно днес да спиш върху оредяла шума и тънък мъх. Вслушан угасил огъня, натоварил коня си и го повел за юздите, като закрачил редом с Гиза през полянката. Минали покрай една горска преграда и тогава пред очите на Вслушан се открил замъкът на барлебогската господарка. Оттук нататък полянката се превръщала в широка котловина, в чиято сърцевина замъкът се извисявал върху един хълм. Контурите на мрачни, увенчани със зъбци и кули зидове от черни базалтови блокове, господствали над местността. Тук на края на гората Гиза била завързала коня си за едно дърво. Освободила го и се метнала върху седлото, без да чака Вслушан да й помага. Тогава скочил и той на своя кон и препуснал до нея през клисурата, нагоре по стръмния път към замъка. Когато стигнали портите, стържещи вериги спуснали въжения мост. Гиза и Вслушан преминали по него и влезли в тъмен вход, който извеждал до вътрешния двор. Чакащи слуги се завтекли да поемат коня и багажа на Вслушан, а Гиза им заповядала да приготвят баня и чисти дрехи за госта. Малко по-късно Вслушан вече седял срещу Гиза на една маса в залата, а слугите пренасяли ястия – прясно уловена риба, месо от дивеч и към тях тежко, златисто вино. – От нищо не се лишаваш – рекъл Вслушан, когато заситен се облегнал назад. – Не – отвърнала Гиза. – Аз съм господарката тук и всичко наоколо, докъдето ти стига погледът, ми принадлежи. – Само на теб ли? – попитал Вслушан. – Само на мен. Но това би могло да се промени. – При тези си думи тя отново го погледнала с приковаващия си поглед, който накарал Вслушан да забрави всичко случило се досега. – Какво искаш да кажеш? – запитал той. – Че бих могла да поделя властта си с теб, ако докажеш, че си достоен за това. Искаш ли? Вслушан я погледнал право в очите и разбрал, че сигурно това е била целта, към която е трябвало да се стреми. – Искам да опитам – отвърнал той. – Струва ми се, че усилието си заслужава. – Тогава заповядай сега на слугите да вдигнат масата. Вслушан се поколебал. – Дали ще ми се подчинят? – попитал. – Не трябва да се колебаеш, ако искаш да заповядваш – рекла нетърпеливо Гиза. – Кажи им го! Вслушан хвърлил поглед към слугите, които с очакване стояли до стената на залата. – Елате и вдигнете съдовете от масата! – Казал той с тих глас. Те погледнали объркано господарката си. Гиза се разсмяла. – Трябва да говориш малко по-силно – рекла тя. После се обърнала към прислужниците и казала грубо: – Не чувате ли какво ви се заповядва? Правете това, което той ви нареди! От днес нататък неговите повели важат така, както и моите. Слугите се втурнали и чевръсто разтребили масата. Гиза станала и казала: – Ела с мен. Имаш още много да учиш. Нека ти покажа удоволствието да си господар на Барлебог. Тя го отвела в покоите си, където без колебание свалила дрехите си. Когато Вслушан я видял гола пред себе си, помислил, че никога през живота си не е виждал нещо по-съблазнително от това. Разглеждал я като омагьосан, докато смехът на Гиза не го изтръгнал от вцепенението му. – За пръв път ли виждаш гола жена – попитала тя – или се срамуваш да застанеш гол пред мен? Вслушан знаел, че и двете отговарят на истината. Не искал обаче да го признае. Със замах скъсал копчетата и свалил всичките си дрехи, докато по него не останало нищо друго освен кожената торбичка с Окото. – Свали и това! – рекла Гиза. – Между нас не трябва да има нищо друго освен кожата ни. Така Вслушан свалил през глава връвта и захвърлил торбичката върху дрехите на земята. – Космат си като истински мъж – рекла Гиза, смеейки се. – Сега ела при мен, за да направя такъв от теб. Така през първата нощ, прекарана в замъка, Вслушан прегърнал господарката на Барлебог и спал при нея до заранта. Когато на другата сутрин си обличал дрехите, не могъл да намери торбичката с камъка. – Търсиш ли нещо? – попитала Гиза. – Да – казал той. – Знаеш ли къде е торбичката, която носех на врата си? – Прислугата ще да е разтребила тази вехтория – отвърнала равнодушно Гиза. – Ела с мен да ти покажа по-хубави камъни. Вслушан се натъжил от загубата на камъка, но бързо забравил тъгата си, щом погледнал Гиза в очите. Дали това бе сиянието, проблясъкът, който той дирел? Или цветовете на Окото бяха други? – Не мечтай, а ела най-сетне! – рекла припряно Гиза. Вслушан се сепнал и я последвал навън в двора към конете. Препуснали към реката, която извирала от планински процеп в горния край на долината. От там до вътрешността на долината буйното течение се носело между стръмни брегове, като планински поток, и падало под замъка в една почти кълбеста вдлъбнатина, в която се пенел водовъртеж. На това място Гиза спряла коня си. Група голи, загорели от слънцето мъже се занимавали с това, да се гмуркат в буйното течение и да изваждат нещо на повърхността. – Какво правят? – попитал Вслушан. – Ще видиш – отвърнала Гиза, слязла от коня си и пристъпила към един мъж, който явно имал задачата да надзирава гмурците. Бил облечен в рунтава вълча кожа и като предано куче погледнал с жълтеникави очи господарката си. – Какъв е добивът? – попитала Гиза. Той повдигнал безмълвно един ленен чувал от земята и изтърсил съдържанието му върху една кърпа. Върху нея се затъркаляли кървавочервени рубини, тъмносини сапфири и златистожълти топази. Измити от водата и все още мокри, те блестели на утринното слънце. – Вземи каквото ти харесва! – обърнала се Гиза към Вслушан. – И забрави онзи боклук, който загуби. В този момент се чул пронизителен писък откъм речния насип. Голите мъже се затичали надолу и скочили във водата. Малко след това извадили на брега безжизнено тяло. Гиза се приближила и попитала: – Какво му е? – Твърде дълго е останал под водата, господарке – отвърнал пазачът. – Глупак. Сам си е виновен, че е умрял – рекла Гиза. – Захващайте се за работа. Не се помайвайте. Мъжете оставили мъртвеца да лежи на тревата и започнали пак да се гмуркат. Вслушан изучавал бледото лице на удавника. То било на млад мъж с черна, къдрава коса. Почернялата му кожа била придобила бледожълт цвят. – Пожертвал е живота си за твоите камъни – рекъл Вслушан. – Защо го обиждаш? – Животът му ми принадлежеше, а той лекомислено го пропиля – остро отсякла Гиза. – Ти си жестока – казал Вслушан. – Ако искаш да господстваш, и ти трябва да станеш жесток – отвърнала Гиза. – Желаеш ли да бъдеш владетел на Барлебог и да споделяш постелята ми? Денем бъди суров, а нощем нежен. Едното не върви без другото. Не искаш ли да притежаваш всичко това? Вслушан я погледнал в очите. Това ли било всичко, което бе търсил? Опитал да си припомни последните думи на стария Плячкосник, но те му убягвали. – Все още не си си избрал камък – рекла Гиза. Вслушан се спрял на един тъмносин сапфир. – Този е с цвета на очите ти – казал и почувствал твърдия, студен камък в дланта си. Пазачът с вълчата кожа не бил единственият, който Вслушан срещнал през следващите седмици. Навсякъде из долината човек се натъквал на тези мъже, които надзиравали изпълняването на всички повели на Гиза. Те карали селяните да работят и наблюдавали занаятчиите по селата, а най-възрастният от тях, великан с посивели коси, чието каменно изражение не издавало никога никаква смяна на настроението, бил управител на замъка и надзирател на прислугата. Тези мъже забележително си приличали. Всички имали една и съща разрошена, сиво-кафява коса, еднакви жълтеникави очи и никога не сваляли вълчите си кожуси, независимо колко топло било времето. Странно му се видяло и това, че подчинените на Гиза носели като украса кожено въженце със син сапфир около врата си. С течение на времето забелязал, че никога не видял някой от тях да се смее. В повечето случаи лицата им изглеждали навъсени, а понякога в изражението им за миг трепвало нещо диво. Подобно на кучета те се подчинявали на господарката си. Безмълвно и покорно изпълнявали заповедите и едва се осмелявали да я погледнат в очите.
  13. "Внезапна зора" от Горан Пауъл "Внезапна зора" е епичен исторически роман, който описва историята на Бодхидхарма, известен още като Да Мо. След като постига Просветление, той поема рискованата мисия да отиде в Китай, където да разпространи учението на Буда. Пътят му, след прекосяването на Хималаите, минава през Императорския дворец в Нандзин, а по-късно го води на север в Шаолин. На бреговете на Яндзъ Бодхидхарма среща младия беглец Ко, когото приема за ученик и го посвещава в Пътя на Дзен и бойните изкуства. Съвместното им пътешествие до легендарния манастир е наситено с опасности и приключения. Горан Пауъл има 4-ти дан по Годжу Рю Карате. Живее и работи в Лондон. Има над 35 годишен опит с бойните изкуства. Преподава карате и е треньор по ММА в един от най-успешните британски отбори. "Няма значение дали сте чували за Бодхидхарма, дали се интересувате от бойни изкуства или дали можете да произнесете думата Шаолин, ако имате и най-малък интерес към историческа художествена проза, ще останете запленени от тази невероятна история. Добра е колкото "Шогун" на Джеймс Клавел, умело написана, изключително приятна и е невъзможно да я оставите. Направо брилянтна!" - Лоурънс А. Кейн, майстор по бойни изкуства "Това е приключенски разказ, който преплита история, мит и легенда в забележителна приказка, прераснала в увлекателна и вълнуваща книга. Като майстор на бойните изкуства и човек, изучавал в продължение на 20 години азиатските нрави, намирам, че "Внезапна зора" е точната смесица между бойни изкуства, история, романтика и философия, която ви ангажира и забавлява от началото до края." - Алън Буриз, 2-ра пехотна дивизия на американската армия, инструктор в школа за разузнавачи снайперисти, писател "Да се проследи пътят на Бодхидхарма от Индия до Китай е възхитително изживяване, то е реалистично, богато исторически, с автентични и пълни с живот герои. "Внезапна зора" е онова, което трябва да бъдат романите за бойни изкуства – занимателни, правдоподобни, изпълнени с прекрасни истории." - Крис Уайлдър, майстор по бойни изкуства, автор на бестселъра "Пътят на Санчин Ката" * * * По време на пътуването си към Северното кралство Магада Бодхидхарма прекоси множество реки, но нито една не го развълнува така, както Ганг. В светлата утрин пред погледа му се ширна огромно пространство блестяща кафява вода. Реката бе родното място на цивилизацията и артерията, която разнасяше живот през централната област на Магада. Самият Буда през целия си живот беше живял и проповядвал в тази плодородна равнина. Бодхидхарма поседна близо до водата и си представи Буда как се къпе в свещените води, говори тихо на последователите си, а реката е чиста, без тълпите край нея. Сега действителността бе доста различна. Стотици хора се бяха струпали около водата, други бяха влезли на плиткото, миеха си косите, зъбите, перяха дрехите си или пиеха от шепите си вода от Ганг, като се надяваха да ги дари с вечно здраве. Покрай него премина подут труп на коза, последван от тялото на старица. Бодхидхарма напълни меха си с тъмната вода, но не пи. По-късно щеше да я използва за чай. Знаеше разликата между истина и мит. Бе прекосил веднъж Ганг по пътя си към Капилавасту, родното място на Буда, и оттам бе посетил останалите свети места, където Буда бе живял и умрял. Сега се готвеше да пресече отново реката към крайната цел на поклонничеството си. Застана на брега, един от лодкарите го забеляза и загреба към него. Лодката бе вече пълна, но винаги имаше място за още един пътник, особено ако този човек бе свят мъж, който щеше да донесе добра карма. Бодхидхарма стъпи в лодката и седна до малко момче, което се отдръпна уплашено от него и се сви до баща си. – Към Бод Гая ли си тръгнал, учителю? – запита бащата на момчето. – Да. – За да видиш дървото на Буда ли? – Да – усмихна се Бодхидхарма, – от много години чета за него, но досега не съм го виждал. – Мястото е много специално – увери го мъжът. – Защо искаш да гледаш някакво дърво? – запита момчето, забравило уплахата си от страшния на вид непознат. – Точно под същото дърво е седял Буда, когато е получил просветление – отвърна Бодхидхарма. – Какво значи това? – Прозрял е истинската природа на нещата. – И каква е била тя? – Добър въпрос – засмя се Бодхидхарма. – Ти виждал ли си я? – Може би. – Какво си видял? Бодхидхарма се наведе напред, така че само момчето да го чуе. – Онова, което видях, не е важно. Важна бе светлината, която ме озари. – Каква е тази светлина? – Една много ясна светлина. – Ако стана поклонник, ще ме озари ли и мен? – Един ден може би – усмихна се Бодхидхарма. – Искрено се надявам това да стане. По прашния път към Бод Гая вървяха тълпи от поклонници. Някои бяха от Северна Индия – високи, слаби, със светла кожа. Други бяха като него – мургави, с кръгли очи, с прибрани тъмни къдрици. Имаше и такива дошли отвъд Хималаите. Срещаха се кестеняви мъже с бяла кожа и зеленооки жени с шарени костюми, за които предполагаше, че бяха дошли от Персия или от друга неизвестна страна далеч на запад. Подмина група търговци с гладка кожа и бадемови очи. Чертите им му напомниха за описанието, което беше прочел за китайците, но когато ги попита откъде са, научи, че са от Бирма. По пътя към дървото на просвещението беше изникнал оживен пазар. На сергиите се продаваха рисунки, гоблени, статуетки и дърворезби, изобразяващи Буда, седнал под дървото. Фургони и талиги се бяха струпали на едно място, без да могат да помръднат. Водачите си крещяха гневно един на друг, а мулетата и биволите размахваха опашки, за да прогонят мухите. Бодхидхарма мина покрай едногърби камили от пустините на Арабия, покрай двугърби камили, дошли от Бакхтар, отвъд Хиндукуш. От другата страна на пазара в тесен кръг бяха застанали водачи на слонове, които си разменяха шеги, а в това време слоновете им дъвчеха купчини листа и гледаха надолу към хаоса със засмени очи. След пазара се стигаше до парк, опасан от ниска варовикова стена. От двете страни се виждаха добре поддържани градини. В средата широко пространство със суха трева бе изпълнено с поклонници, а над всички тях се извисяваше огромно смокиново дърво. Около дървото обикаляше постоянен поток от поклонници, припяващи молитви. От безкрайните им стъпки върху земята се бе оформила бразда, която се беше спекла на слънцето. Други поклонници се бяха проснали на земята и гледаха към дървото, но повечето седяха, медитирайки с лице към него, неподвижни и решителни, сякаш очакваха чудо. Някои от тях очевидно бяха прекарали тук много дни и бяха достигнали предела на изтощението си. Бодхидхарма си намери място близо до група монаси отшелници, насядали в кръг. Сплъстените им коси и бради се спускаха до земята. Телата им, заприличали на скелети, бяха намазани от глава до пети със сива пепел. Един от тях забеляза Бодхидхарма и се обърна да го огледа по-добре. Продължи да го наблюдава, докато Бодхидхарма запали огън и се приготви да свари чай, да затопли хляб и голяма порция зеленчуци. Мъжът улови погледа на Бодхидхарма и вдигна ръка. – Мога ли да се присъединя към теб, братко? – подвикна той. Останалите от групата го изгледаха гневно и зашепнаха настойчиво, но той не им обърна внимание. – Ако желаеш – отвърна Бодхидхарма. Отшелникът се надигна с мъка и като се олюляваше, пристъпи с несигурни крачки към него. Наведе се, за да седне, но краката му се подгънаха и той се срина на земята до Бодхидхарма. – Какво се каниш да правиш, братко – попита той, задъхан от усилието да се премести. – Ще пия чай – отвърна Бодхидхарма. – Ние пием само вода от свещената река Ганг – поклати неодобрително глава отшелникът. – Дори реката да е свещена, водата й е мръсна. – Водата на Ганг е водата на живота – натърти отшелникът, а очите му сякаш дълбаеха в Бодхидхарма. – В реката има смърт както и живот. Обърни внимание следващия път, когато отидеш на брега. – А ти откъде взе водата? – запита победоносно мъжът. Бодхидхарма погледна към отшелника, който се хилеше широко, а изпочупените му зъби стърчаха огромни върху съсухрения му череп. – От реката – въздъхна той. – Ха, ха! – Огънят я пречиства от духовете на смъртта. – Нима вярваш в такива неща? – подигравателно попита отшелникът. – Вярвам, а освен това чаят става много хубав. Ето, опитай – Бодхидхарма му подаде чашата си, – много е освежаващ. – Не мога да приема, но ти благодаря. – Защо? Да не би да се опасяваш, че ще ти хареса? – Буда ни е казал да се освободим от земните желания. Бодхидхарма сръбна от чая и примлясна одобрително. – Вярно е. Но също така е казал, че да се отхвърлят всички удоволствия на живота, също е погрешно. Не е ли говорил за среден път? – Може би, но къде точно минава този път? – Добър въпрос – усмихна се Бодхидхарма и сложи питата хляб върху огъня да се стопли. – И какъв е отговорът ти, братко? – настоя да разбере отшелникът. – На място, което няма име. – Човек би попитал дали то изобщо съществува? – Да, съществува. – Това е, в което ти вярваш, но сигурен ли си? – Сигурен съм – отвърна с усмивка Бодхидхарма. Отшелникът се взря за момент в Бодхидхарма, после премести погледа си към парка. Забеляза, че другите отшелници го гледат възмутено, и бързо се извърна към непознатия в черната роба, който спокойно си пиеше чая. – След като си толкова сигурен в нещата, защо си тук? – На път за Наланда извършвам поклонение – обясни му Бодхидхарма. – В Наланда ли искаш да учиш? Трябва да те предупредя, че е много трудно да те приемат там. Ще те върнат още на вратата. – Аз имам препоръка. – Препоръка казваш. И от кого? В Наланда са много придирчиви. – Праджнатара. – Праджнатара, нима? Праджнатара ли е твоят учител? Защо не ми каза още отначало? Тук, в Магада, Праджнатара е много известен, но съм чул, че преди много години е заминал да преподава на юг. – Вярно е. – Вероятно има много високо мнение за теб, за да те изпрати чак в Наланда. – Праща ме много по-далече – усмихна се Бодхидхарма. Отшелникът огледа внимателно тъмния монах от главата до петите, решен да запомни всички подробности. – Мога ли да попитам за името ти, братко? – попита накрая той. – Бодхидхарма. – Бодхидхарма? – очите на отшелника се разшириха от удивление. – И името ти е дал самият Праджнатара? – Той неспокойно поклати глава. – Би трябвало да те наричам "учителю" вместо "братко"! Прости ми, моля те. – Ти избери как да ме наричаш – каза Бодхидхарма, махна хляба от огъня и сложи на негово място гърнето със зеленчуците. – Ще те наричам учителю Бодхидхарма – отшелникът притисна дланите си с усмивка, – за мен е чест да те срещна. Моето име е Ваня. Бодхидхарма взе купата и започна да насипва от гърнето. – Искаш ли да споделиш храната ми, братко Ваня? На лицето на Ваня се изписа смут и той се размърда неспокойно. – Може би по-късно – усмихна се Бодхидхарма. – Виждам, че сега нямаш апетит. – Да, благодаря ти, учителю – каза с облекчение Ваня. – Моля те, не ме смятай за груб. Бодхидхарма започна шумно да се храни, поемаше зеленчуците на големи хапки заедно със залъци хляб и ги преглъщаше с глътки горещ, сладък чай. Ваня го наблюдаваше с неудобство. Искаше да погледне настрани, но усещаше очите на останалите, вперени в гърба му, и не смееше да се обърне, за да не срещне нечий поглед. – Надявам се да ме извиниш, че ще бъда откровен – заговори той. – Но ти ядеш и пиеш на свято място. – Гладен съм – отвърна Бодхидхарма. – Сготви си сам, което е забранено от будисткия закон. Бодхидхарма сви рамене. – И виждам, че носиш свои вещи. – Тръгнал съм на дълъг път, братко Ваня. – Как може човек, който се е освободил от земните желания, да върши подобни неща? Бодхидхарма погледна към похабеното тяло на Ваня, сивата кожа, опъната болезнено върху изпъкналите кости, хлътналите очи и гноящите рани върху краката, за които не се полагаха грижи. – Веднъж Буда постъпил също като теб, братко Ваня – започна той. – Отрекъл се от всичко и гладувал много години. Но после изоставил този път, защото разбрал, че истинският Път не е нито в отричането, нито в прекаляването. – Но да се поставиш над страданията на великия Буда, се приема за гордост, един от най-големите грехове. Бодхидхарма изплакна чашата и купата и нагласи торбата си за път, но Ваня не беше свършил. – Откъсване, това е ключът към всичко. Така е казал Буда. Освобождаване от желания и копнежи. Освобождаване от отвращение и омраза, докато дори смъртта вече не може да ни уплаши. Бодхидхарма се изправи на крака и метна торбата на рамо. – Ти си решил за себе си, братко Ваня. Но моят път ме води другаде. Желая ти всичко добро. – Откъсването е освобождаване от колелото на живота между раждането и смъртта – продължи Ваня, повтаряйки мантрата, която бе смисълът, за който живееха той и другарите му. Бодхидхарма се подпря на тоягата си. – Правилно! – съгласи се той, после се наведе ниско, така че само Ваня да го чуе. – Само внимавай да не се привържеш към откъсването. Той бързо пое през тълпата поклонници, изненадан от силата на неочаквания си гняв. Отшелникът бе учил в продължение на години, но въпреки това беше толкова сляп. Не за първи път се зачуди дали притежава силата да просвети една-единствена личност, а камо ли императора на Китай. Премина с бързо темпо през навалицата на пазара, но когато стигна пътя за Наланда, гневът му бе заменен от тъга, която го прониза дълбоко. Забави крачка, торбата на гърба му натежа. Спря и затвори очи, изпълнен с отчаяние. Зад него неочаквано се разнесе шум от бързи стъпки. – Почакай, учителю, моля те! Беше Ваня, който дишаше тежко. – Бих искал да вървя с теб, ако ми разрешиш. Моля те, почакай за секунда. Искам да следвам пътя като теб. Позволи ми да пътувам с теб като твой последовател. Ескадронът на китайската конница се бе отдалечил твърде много от защитата на Великата стена и беше навлязъл в безкрайните степи, които принадлежаха на номадите. През деня вятърът проникваше през кожените дрехи и доспехите и шибаше лицата им с остър пустинен прах. През нощта температурата спадаше рязко и всеки кон или товарно животно, останали извън стадото, замръзваше и умираше до сутринта. Водачът им Фу Шън яздеше пред ескадрона, придружен от втория по ранг, лейтенант Пай. Пай беше служил под командването на Фу Шън почти две години, но все още се чувстваше неловко в присъствието на младия капитан. – Така си представям края на света – каза Пай, опитвайки се да поведе разговор. – Кой би искал да живее на място като това? – Битката ни с номадите не е за земя – отсече Фу Шън. – Тя е за да научи варварите да уважават могъществото на императора. – Да, капитане – отвърна бързо Пай. Очевидно Фу Шън не беше в настроение за леки разговори. – Ясни ли са ти заповедите? – попита строго Фу Шън. – Напълно. – Тогава чакай сигнала ми. Бяха по следите на уйгурска банда, която плячкосваше китайските селища по границата. Атаките бяха започнали, след като императорът издаде декрет за прекратяване на всякаква търговия с номадите. Декретът беше лишил племената от крайно необходимите им продукти като ориз и сол, както и от някои луксозни стоки, към които бяха привикнали: подправки, еликсири, чай, коприна. Каквото не можеха да получат чрез търговия, започнаха да си го вземат със сила. Генерал Ло бе уведомен в Чанган за тези нападения. Той беше научил урока на степите по трудния начин и за миг дори не си помисли да изпрати пехотата да се разправи с мъжете отплемената. Скоростта и подвижността на уйгурските ездачи ги правеше неуязвими за пехотинците. Вместо това той изпрати новоформираното конно поделение, което беше създадено да се справя с подобни инциденти. Командващият капитан на поделението бе Фу Шън, млад мъж, който бързо се превръщаше в легенда по границата. Малко се знаеше за произхода му, но беше известно, че е със скромно потекло, син на дребен чиновник в провинция Шандун на изток.За първи път Фу Шън беше привлякъл вниманието на началниците си с владеенето на меча. По време на военното си обучение се беше доказал като ненадминат в схватките с мечове и боравеше с острието толкова естествено, колкото другите ползваха крайниците си. Когато бе обявено формирането на елитната конница, Фу Шън се яви като доброволец, нетърпелив в желанието си да види как се действа по границата. Макар че не се бе качвал на кон преди, той свикна със седлото така естествено както с меча. Скоро стана командир на малък отряд, който патрулираше по северната граница около Ланчоу на Жълтата река. В промеждутъка между схватките с племената той прекарваше времето си в изучаване на техните методи за водене на война. Четеше разкази и военни записки, разглеждаше съсредоточено карти на стари сражения, разговаряше с офицерите и мъжете, които се бяха изправяли лице срещу лице с ездачите от степите и бяха оцелели. Изпълваше дневници с бележки и планове на маневри, заблуждаващи ходове и засади, които варварите бяха използвали, за да победят китайската пехота. Установи, че без да иска, изпитва възхищение към тези жестоки мъже, които владееха изкуството на войната до съвършенство. Научи малко от техния рязък тюркски език и в периодите на примирие ходеше от време на време в селищата им под предлог, че търгува с коне и провизии. Докато беше там, наблюдаваше ежедневния им живот и обичаи, техните нрави и държание и как се обучават за битка. Видя как млади уйгури, почти момчета, улучват зайци в пълен галоп и после грабват убитите животни от земята, без да намаляват скоростта на конете. Никакви тренировки не можеха да направят неговите китайски ездачи равностойни на мъжете от племената. Постигането на такова ниво на ездитно майсторство можеше да отнеме цял живот, време, с което не разполагаше, но той имаше едно предимство. Противниците се биеха, когато имаха настроение, сключваха неизгодни съюзи, търсейки бързи победи и лесна плячка. Водачеството често се споделяше между главатарите на отделни племена. Рядко имаха силно централизирано командване и щом кръвожадността им бъдеше задоволена, ставаха нетърпеливи да се върнат при стадата и жените си. Накратко липсваше им желязната дисциплина на имперската китайска армия. Дисциплината бе това, което позволи на Фу Шън да обучава неуморно седмици наред своята конница, докато всеки строй стане без грешка, всяка маневра – точна, всяка команда и сигнал – научени, разбрани и изпълнени незабавно. Той прекара безброй дни в равнините, проигравайки тактиките, които варварите бяха използвали в миналото срещу китайците: атакуване, обхождане на фланга, отстъпление, дори разпръсване в лъжлива паника, преди да се прегрупират за нова, смъртоносна атака. Обучаваше безмилостно войниците си, докато всеки строй от хора и коне не започнеше да се движи като едно цяло, накратко владееше без усилие конницата си така съвършено, както владееше меча си. Когато на запад избухна ново вълнение, Фу Шън бе изпратен с един конен отряд да разузнае положението, а той поведе войниците към зашеметяваща победа над доста по-многобройна орда. Това бе първата от много следващи победи и той бързо бе повишен. По времето, когато достигна званието капитан, вече лично ръководеше обучението на цялата рота. Ротата му бе найдобрата кавалерийска част в цялата империя. Хората му благоговееха пред него заради умението и силата, на които ги беше научил, както и за победите, които им беше донесъл. С капитан Фу Шън начело бяха непобедими. Но те бяха станали свидетели също така и на неговата безпощадност на бойното поле. Бяха виждали как спокойното младежко лице се превръща в лице на демон, който раздава смърт с кръвожадност, която караше и най-закоравелите ветерани да извръщат глава. Сега Фу Шън беше по следите на голяма орда от над хиляда ездачи, водени от могъщия военачалник Гюлнар. След десет дни по следите им разузнавачите му откриха уйгурите в мрачна равнина с камъни и глинести шисти, където единственото, което нарушаваше равнинния пейзаж, беше веригата от черни ридове на запад. Независимо от трудния терен войниците му бяха с бодър дух, но ордата се оказа по-многобройна, отколкото се очакваше, значително повече от тях самите и видът на враг с подобна численост предизвика напрежение у хората му. Жестокостта на уйгурите бе добре известна и всеки китайски войник предпочиташе да умре, вместо да попадне жив в ръцете им. Сега, след като врагът вече беше забелязан, ездачите кръжаха неспокойно и недоумяваха защо се бави заповедта да се строят. Фу Шън не обръщаше внимание на безпокойството им. – Тръгвай, лейтенанте – заповяда той на лейтенант Пай, който обърна коня си и се отдалечи в галоп в посоката, от която бяха дошли, и бързо се скри в облаци прах. Мъжете бяха нетърпеливи да атакуват, но Фу Шън ги накара да изчакат. Знаеше, че иска много от тях. Границата между смелостта и паниката бе много по-тънка, отколкото смятаха някои хора. Ако не влезеха в бой с врага скоро, съществуваше опасност да се разбягат. Но той беше обучавал хората си лично и ги познаваше добре. Щяха да чакат, поне още малко. Затова яздеше между войниците усмихнат, изпълнен с увереност, разговаряше с тях открито и заедно обсъждаха в детайли времето, терена и посоката на неспирния вятър. Той знаеше, че победата им е сигурна, и настроението му беше заразително. Войниците успокоиха животните и зачакаха заповедта за атака. Две ли на север уйгурите се организираха в рехав строй. Начело яздеха трима мъже в черни доспехи и кожи. Шлемовете им бяха украсени с разклонени еленови рога и носеха високо вдигнат флаг с герба на племето им – хищна черна птица с извит заострен клюн и остри нокти, – който се вееше на вятъра. Най-едрият от тримата бе Гюлнар, другите двама бяха синовете му – Баянчур и Къл. Гюлнар повика синовете си и тримата проведоха кратко съвещание. Той кимна рязко, отдели се от тях и тръгна покрай бойния строй на ездачите. Те го поздравяваха, като вдигаха във въздуха оръжието си – арбалети, топори, мечове и боздугани, а той крещеше обещания за кръв, победа и плячка. В отговор на крясъците му ездачите се надигаха на седлата си. После той обърна коня си и се насочи към позицията на китайците. Хората му го последваха със силен рев. Китайците чуха далечните крясъци, което бе знак, че варварите приближават. Войниците все още чакаха заповедта да се подредят и нападнат, но такава нямаше. Вместо това капитан Фу Шън им нареди да тръгнат назад в хлабав строй. Те се помаяха за момент, за да се уверят, че са чули правилно, но когато той повтори високо заповедта, обърнаха конете и се отдалечиха. Гюлнар погледна към по-големия си син. – Дали не е капан, как мислиш? – Никога досега не се е случвало китайци да отстъпват – извика Баянчур. Гюлнар бе свидетел как китайски генерали поставят пехотата си пред река, за да няма накъде да отстъпят войниците и така да ги принудят да се бият, как заповядват на малък въоръжен отряд да нападне силно превъзхождащ го враг. Но никога досега не бе виждал китайски войници да отстъпват. Самият той одобряваше подобни действия и често използваше отстъплението, за да вкара врага в смъртоносна засада. Дали китайският водач не правеше същото? Огледа терена отпред; според него китайците нямаше да спечелят преимущество, ако се бият по-нататък в равнината. Забеляза, че отстъплението им беше станало по-неорганизирано. Някои от войниците вече не спазваха строя. Той пришпори коня си в лек галоп, сигурен, че така ще предизвика паника сред китайците и ще ги превърне в лесна плячка за хората си. Тогава забеляза да се приближава самотен ездач, носещ бял флаг. Май китайците искаха да преговарят. Дали пък нямаше да се предадат? Гюлнар вдигна ръка, за да спре настъплението. Ухили се на синовете си. Първо ще се позабавляват с пратеника, а после ще го върнат на китайците без очи, уши и език. Такъв щеше да е техният отговор. Приближаващият пратеник носеше униформа на капитан, но му се стори твърде млад за подобен чин. Почти със сигурност е примамка, реши Гюлнар. Китайските водачи никога не излизаха близо до фронтовата линия, предпочитаха да ръководят битката от безопасна, удобна позиция зад войската. Пратеникът спря пред тях. Изглеждаше напълно спокоен. Сигурно е толкова неопитен, че не изпитва дори страх, помисли си Гюлнар. По-малкият му син, Къл, извади стрела и зареди арбалета си, но Гюлнар вдигна ръка, за да го спре. Първо щяха да се позабавляват. Пратеникът, все още неосъзнаващ опасността, в която се намираше, се обърна към тях с висок, церемониален глас. Явно рецитираше официално съобщение от китайците с цялото достойнство, на което бе способен. Гюлнар не разбираше точните думи, но смисълът беше достатъчно ясен. Пратеникът настояваше да се предадат. Той се ухили на синовете си, които бяха започнали да обикалят около китаеца, яздейки толкова близо, че конете им допираха неговия. Което изобщо не смути надутия млад мъж и той продължи дългата си реч. Очевидно излагаше с големи подробности условията за тяхната капитулация. Говореше, без да поглежда към тях, с поглед зареян някъде в далечината. Всичко това беше доста комично. Гюлнар го остави да продължи. Ездачите нетърпеливо го подканяха да приключи с пратеника, за да се заемат с клането. Точно се канеше да позволи на синовете си да започнат забавлението с пратеника, когато той като че ли усети, че времето му изтича. Вдигна ръка, сякаш да покаже, че още не е приключил. Гюлнар го намери за много забавно, с което подари още няколко секунди живот на пратеника. Но на Къл му дойде до гуша от нахалството на китаеца и започна да сипе гневни думи в лицето му. Пратеникът продължаваше да говори и тогава Къл извади острия си като бръснач къс меч и замахна неколкократно във въздуха. Очите на пратеника обаче не се отделяха от хоризонта. Побеснял, Къл вдигна меча си високо и замахна с такава сила към китаеца, че изгуби равновесие. Пред очите на смаяния Гюлнар Къл се наклони напред – дори и като малък синът му никога не бе падал от седлото. Едва когато тялото на Къл се удари в земята и главата му се отдели под особен ъгъл, баща му осъзна ужасяващата истина. Гюлнар не бе забелязал движението на пратеника, но по някакъв начин в ръката му се беше озовал меч, от чието острие капеше кръв. Над равнината стана зловещо тихо. Дори нестихващият вятър сякаш се успокои за момент, докато ревът на Гюлнар и Баянчур не разцепи тишината. Те пришпориха конете и извадиха оръжията си. Фу Шън се плъзна от седлото и се прикри зад коня си. Те заобиколиха, за да го достигнат, но той мина под коня от другата страна. Гюлнар удари с боздугана си коня, за да го махне от пътя им, а в това време Баянчур заобиколи, за да се добере до убиеца на брат си. Конят се изправи на задните си крака, като махаше бясно с предните. Пред погледа на Гюлнар пратеникът мина невредим под риещите копита и се озова във фланга на Баянчур. В бедрото на Баянчур зейна дълбока рана, а конят му, промушен в корема, подскочи. Баянчур беше принуден да слезе от седлото, преди животното да се строполи. Раненият крак се подгъна под тежестта му и той изрева от болка. Гюлнар също слезе от седлото, за да се притече на помощ на сина си. В този миг китаецът изникна ненадейно до него и посече ръката му до костта. Боздуганът се изплъзна от безпомощните му пръсти и той зачака следващия удар – този, който щеше да го довърши. Но такъв не последва. Вместо това пратеникът огледа сцената около тях. Гюлнар дочу виковете на хората си и видя как върху тях се сипеха стрели, които долитаха откъм тила им. Тогава разбра, че китайската кавалерия ги нападаше от две страни. Предните редове на ездачите му напираха към него, за да му помогнат, а задните правеха всичко възможно да отблъснат врага, явил се в гръб. Сред този хаос главните китайски сили започнаха атаката си.Доволен, че всичко се развива по план, Фу Шън насочи отново вниманието си към Гюлнар и сина му. Бяха застанали един до друг и наблюдаваха безпомощно унищожението на воините си. Гюлнар вдигна боздугана с лявата си ръка, а Баянчур мрачно извади топора си. Сега вече и двамата се страхуваха от пратеника. Той бе демон, не беше от този свят, но нямаха друг избор освен да нападнат. Гюлнар завъртя смъртоносния боздуган. Шиповете му страховито засвистяха във въздуха. След два замаха Фу Шън прецени приблизително траекторията на приближаващия боздуган. Плъзна се с лекота под описаната дъга и докато се промушваше, успя да наръга в корема Гюлнар. Баянчур залюля топора със страшна сила, Фу Шън го избегна с елегантно завъртане на раменете и заобиколи, като държеше баща и син на една линия, за да не им даде възможност да го нападнат от две страни. Баянчур се намираше по-близо, но се поколеба за миг от страх, че пратеникът ще го убие. Фу Шън му се озъби, подигравайки се със страха му. Обидата дойде вповече за сина на водача на уйгурите, той скочи напред и топорът разцепи въздуха. Фу Шън предусети лесно атаката и отсече ръката му. Гюлнар го атакува, оплискан от кръвта на сина си, но беше твърде слаб. Фу Шън посече лявата му ръка толкова дълбоко, че тя увисна отстрани. Предните редове на уйгурите почти го достигаха, но Фу Шън не можа да устои на изкушението да хвърли поглед към свлеклите се пред него фигури. Очите им говореха за ужаса от отсечената глава на Къл, агонията от собствените им рани и страха от предстоящата смърт. Това беше гледка, която Фу Шън щеше да съхрани като един от най-силните си спомени. Отсече с два удара главите им и се хвърли към коня на Къл, който стоеше наблизо, останал без ездач. Пришпори го в галоп, а уйгурите го обсипаха със стрели. За да се предпази, той увисна отстрани. Конят беше улучен, препъна се и падна, но вече нямаше значение. Настъпващата китайска конница го достигна и се раздели в идеален строй, за да го заобиколи. Бяха видели какво направи с водачите на уйгурите, както и червените знамена, които се появиха в тила на врага. Капитанът се беше върнал при тях, оцелял като по чудо без драскотина. От гърлата им се изтръгна рев на войнска радост и те атакуваха варварите. Нямаше какво да ги спре. С необуздана ярост се врязаха сред уйгурите. Останали без водачи и обкръжени, те бързо изпаднаха в паника, напълно объркани. Клането беше бързо и жестоко. Някои от уйгурите загинаха в боя. Други хвърлиха оръжието и опитаха да се предадат, но в този ден не беше взет нито един пленник. Когато най-после убийствата спряха, над равнината надвисна зловеща тишина, прекъсвана само от предсмъртното цвилене на коне и стоновете на малкото ранени китайци. Лекарят и санитарите бързо се погрижиха за ранените, за това бяха обучени, а войниците стъкмиха лагера за през нощта. Чак когато територията бе обезопасена и за ранените се бяха погрижили, Фу Шън даде разрешение да съберат плячката. От телата на убитите бяха взети доспехите и оръжието, бяха претърсени за злато, сребро, скъпоценности и други ценни предмети. Провизиите на уйгурите заедно с талигите бяха прибавени към техните, а конете бяха вкарани във временно заграждение. Битката се бе оказала по-лесна от очакваното, но въпреки това войниците не празнуваха. Жаждата за кръв ги беше напуснала, сега се чувстваха изтощени чак до костите. Някои говореха с притихнали гласове за подвига на капитана и потреперваха под ледения вятър, долитащ от пустинята. Бяха станали свидетели на нещо, което ги изпълваше с разяждаща тревога. Обикновен човек не би могъл да направи онова, което той успя да извърши, и някои дори си шепнеха, че сред тях се разхожда дух от отвъдното. Яковете неспирно следваха пътеката, минаха през последния от високопланинските проходи и тръгнаха надолу през дълга зелена долина, която се простираше между назъбени върхове. Въздухът бе изпълнен с топлина и благоухание. По склоновете отново имаше зелени гори, а под краката им се появи жилава планинска трева. Бяха навлезли в свят, скрит от всички, познат само на най-смелите пътешественици. Тибетците им разказаха за свирепите племена нага, които населяваха тези отдалечени долини, добавиха страшни истории за ловци на глави, канибали, кръвопролития и магьосничество. В далечния край на долината се виеше дим, който бавно се издигаше нагоре и се чуваше далечно думкане на барабани. Това, обясниха тибетците, означавало, че е имало битка и победилото племе е взело много глави. Биенето на барабаните било предупреждение към другите племена в бъдеще да не им се изпречват. През третия ден в долината Ваня, който се тътреше на края на колоната, усети нещо да се движи зад него. Няколко пъти се обърна да провери, но без резултат. Той забърза да достигне групата, като хвърляше уплашено погледи назад при мисълта, че по петите му може да дебне тигър. Когато изскочи иззад един завой на пътя, Ваня се озова лице срещу лице със същество от друг свят. Високо колкото човек, то имаше тяло на маймуна и лице на дявол с остри пера вместо коса. Държеше копие в ръката си, имаше дълги нокти, а на хълбока му висеше мачете. Гърдите и ръцете на голото му тяло бяха изрисувани със змия. Около кръста му висяха черепи, които бяха твърде големи, за да са от маймуни. Ваня се беше присмял, когато тибетците споменаха за хора с вид на животни. Сега не му беше до смях. Той зачака, вцепенен от страх, а през това време съществото го огледа от глава до пети и измърмори нещо на неразбираем език. Прозвуча му като човешка реч, но не успя да го разбере. Съществото пристъпи напред и го обиколи, като го разглеждаше внимателно. Очевидно успокоено, че Ваня не носи оръжие, то посегна и махна маската от лицето си. Пред шокирания Ваня се откри лицето на възрастен мъж със зачервени воднисти очи, сбръчкана кафява кожа и оцветени в черно зъби, които му придадоха страховито изражение, щом заговори. – Празно лице – каза възрастният мъж, думите му се чуха ясно без маската, но акцентът бе толкова странен, че Ваня не беше сигурен дали е разбрал правилно. – Празно ли каза? – попита той. – Не е лице на боец – усмихна се презрително мъжът. – Аз съм монах – възмути се Ваня. – Защо си дошъл тук? – Ние пътуваме към Китай. – Тук е опасно място за монаси. – Идваме с мир – каза Ваня, а очите му нервно пробягаха по черепите. – Миналата година оттук минаха петима монаси, и те с мир като теб – отвърна старият човек и докосна черепите с върховете на пръстите си.
  14. "Нацистът и фризьорът" от Едгар Хилзенрат Един роман, който ще ви шокира и разтърси... "Аз съм Макс Шулц, извънбрачен, но от чисто арийски произход, син на Мина Шулц... по време на моето раждане прислужница в дома на еврейския търговец на кожи Абрамовиц. Няма никакво съмнение в чистия ми арийски произход, тъй като родословното дърво на майка ми, въпросната Мина Шулц, искам да кажа, може да бъде проследено ако не чак до битката в Тевтобургската гора, то поне до Фридрих Велики. Кой е бил баща ми, не бих могъл да кажа със сигурност, но почти е сигурно, че е един от петимата: месарят Хуберт Наглер, ключарят Франц Хайнрих Виланд, помощник-строителят Ханс Хубер, кочияшът Вилхелм Хопфенщанге или слугата Адалберт Хенеман." Така започва историята на Макс Шулц - син на германска проститутка и бъдещ масов убиец. Макс е роден в един и същи ден с Ицик Финкелщайн, син на еврейски фризьор. Двете момчета се сприятеляват и докато Ицик учи Макс на еврейските традиции, Макс учи Ицик как се изтезават плъхове. После и двамата овладяват тънкостите на фризьорския занаят от бащата на Ицик, но в навечерието на Втората световна война амбициите отвеждат Макс в редиците на СС, а оттам в полския концентрационен лагер Лаубвалде, където чистокръвният ариец прилага уменията си в изтезанията на плъхове върху безчет евреи. Когато войната свършва, Макс се завръща в Германия с чувал, пълен със златни зъби и приема самоличността на стария си приятел Ицик, който е загинал в Лаубвалде. После заминава за Израел и става сержант от израелската армия, бие се за свободата на Йерусалим, а когато е прехвърлен в запаса, отваря собствен фризьорски салон. Така започва историята на фризьора-евреин Ицик Финкелщайн, бивш нацист и масов убиец... Хилзенрат пише романа си през 1968–69 г. Над шейсет издателства в Германия отказват ръкописа. По това време темата за Холокоста е до голяма степен неудобна, а да се описват събитията от войната с чувство за хумор е направо кощунство. Преливащите от сексуални сцени страници в романа се възприемат като политически некоректни и ругателни. Романът излиза за първи път в САЩ през 1971 г. в английски превод. И се разграбва. Бурният читателски успех принуждава немските издатели да променят отношението си и книгата е пусната в оригинал през 1977 г. от издателство в Кьолн. Първите 10 000 екземпляра свършват за месец. Германия най-после се осмелява да оцени Хилзенрат. До този момент романът е продаден в тираж от над 250 000, издаден е в 22 страни на 16 езика, а авторът му е носител на осем престижни литературни награди. "Сатира за евреите и SS. Авантюристичен роман, гротесков, причудлив, понякога ужасно лаконичен, разказващ с черен хумор за мрачните времена." - Der Spiegel На 23 май 1907 година в дома на Финкелщайн се състоя нещо особено важно: обрязването на Ицик Финкелщайн. Предполагам, знаете какво представлява обрязването и ако сте евреин, не само сте разглеждали осакатения си, така да се каже, член, преценявали сте го, но и сте размишлявали относно символичната причина за липсващата кожичка. Прав ли съм? Обрязването е знак за съюза между Всевишния и народа на Израел и този завет така се и нарича: брит мила. Като старателен читател на енциклопедията установих, че обрязването на еврейското момченце е вид символична кастрация, знак, така да се каже, който трябва да онагледява следното: облагородяването на човека, опитомяването на животинските му инстинкти и страсти... символично действие, което аз като масов убиец горещо одобрявам. Когато обрязваха Ицик Финкелщайн, празнично настроение завладя дома на Финкелщайн. Фризьорският салон "Финяга" бе затворен. Прислужницата на Финкелщайн, мършавата Хилда, помоли майка ми да й помогне, тъй като била затрупана с работа, и майка ми, която държеше на доброто съседство, отиде у Финкелщайн и се зае да помага на мършавата Хилда в кухнята. Там се печаха медени сладкиши и ябълков щрудел, сладки питки със стафиди и бадеми и всякакви други вкусотии. Не пестяха и шнапса, та майка ми и мършавата Хилда, които по принцип нямаха нищо против ракията, пиха за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн. В кухнята майка ми се чукна за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн просто защото обичаше да си пийва ракийка и защото й беше драго, но иначе нямаше ни най-малка представа защо толкова много гости прииждат към къщата и що за странен празник е този, който честваха Финкелщайн, а когато най-сетне поразпита мършавата Хилда, мършавата Хилда само се изхили и рече: – Че какъв ще е? Нашият малък Ицик днес става на осем дни. Затова днес му рязват пишлето! Така е при евреите. Винаги на осмия ден след раждането. – Но това е ужасно – каза майка ми. – Ами че малкият няма да може да пикае... а пък след това и да оправя момите. – Не е чак толкова ужасно – каза мършавата Хилда. – Пишлето му ще зарасне. – И после мършавата Хилда обясни на майка ми как става. – Слушай, Мина – каза мършавата Хилда, – така се прави: има един мъж, наричат го мохел. Той носи дълъг нож, заострен и от двете страни. С него рязва пишлето на малкото момче. След това измънква няколко заклинателни думи и отрязаното пишле зараства и пораства... нито прекалено дълго, нито много късо... тъкмо правилната дължина... но пък дебело и яко. Затова еврейските семейства са благословени за деца. – Ама как може – каза майка ми. – Не съм чувала досега подобно нещо. – Като знак за свързване между народа на Израел и Всевишния – каза мършавата Хилда, – поне неотдавна така рече господин фризьорът Хаим Финкелщайн. А и господин равинът, който скоро бе тук, и той рече нещо подобно. Дори говори за пророк... който се казвал, струва ми се, Йеремия... той бил казал на евреите: "Обрежете се заради Господа и отнемете краекожието на сърцата си." – Само кожичката отпред ли? – попита майка ми. – Да, кожичката отпред – рече мършавата Хилда. – Тогава и на малкия Ицик трябва да му отрежат само кожичката – каза майка ми – ... а не всичкото му... също като при сърцето. – Ами да – отвърна мършавата Хилда, – така е... но пишката не е сърце... тя пак ще порасне... това вече ти го обясних. – И се изсмя лукаво. Майка ми поклати глава: – Ама как може. Никога не съм и помисляла, че е възможно. – На колко е твоят, малкият Макс? – попита мършавата Хилда. – На осем дни – каза майка ми – ...също колкото малкия Ицик, по-точно разликата им е две минути и двайсет и две секунди. – Тогава на твое място бих обрязала и неговото пишле – каза мършавата Хилда. – Виж, Мина, то после пак със сигурност ще си порасне, както става при евреите, нито прекалено дълго, нито много късо, тъкмо правилната дължина, но пък дебело и яко. Вероятно на това място ще се запитате откъде знам всичко така точно, но и при най-добро желание не мога да ви обясня. След обрязването на Ицик Финкелщайн майка ми дотича развълнувана вкъщи, вдигна по тревога моите петима бащи, измъкна ме от люлката и ме сложи на кухненската маса с намерението да ме лиши от члена ми, да го клъцне, така да се каже. Семейство Абрамовиц не си беше у дома... и аз, клетото безпомощно и беззащитно червейче, бях изцяло в ръцете им. Трябва нещо да съм заподозрял, защото се разпищях като луд, та нито майка ми, нито петимата ми бащи можаха да ме успокоят. Ключарят здраво бе хванал ръчичките ми, помощник-строителят крачетата, майка натика биберона в устата ми, слугата и кочияшът стояха угрижени, а месарят усмихнат извади нож. – Не му го режи – рече внезапно майка ми. – Беше само шегичка. – Няма тука шеги – каза месарят. – Това си е напълно сериозно. – Но може пък да не порасте пак – рече майка ми, – в края на краищата той не е евреин. Освен това нямаме тук мохел, за да измънка заклинателните си думички. – Да му сера на мохела и на заклинателните му думички – каза месарят. – Недей – каза майка ми. – Всички ще ни тикнат в дранголника. Месарят тъкмо се канеше да хване члена ми, когато се случи нещо странно. Аз, Макс Шулц, на осем дни, внезапно с крясък скочих към гушата на месаря, захапах го силно, въпреки че все още нямах никакви зъбки, после паднах на пода, със скоростта на вятъра запълзях към прозореца, хванах се за дъската на перваза, изправих се и за първи път в живота си видях... улицата... съвсем обикновена улица... с тротоар и канавка, и павета... и тухлени къщи със стръмни пъстроцветни покриви, видях превозни средства и навалица от двукраки и четирикраки същества, също така видях и небето... пепелявосиво и черно... забулено, зацапано, замазано с облаци... видях кръжащи кръгли птици... но никакви ангелчета, съвсем никакви ангелчета. Долу на улицата хора ходеха насам-натам. По едно време някой извика: – Какво, по дяволите, става там горе? И майка ми, която междувременно бе дошла до прозореца и ме бе взела на ръце, отвърна: – Че какво толкова да става! Вероятно си мислите, че нещо ви се присмивам? Или не ми вярвате и ще си кажете: "Макс Шулц си измисля! Въобразява си, че са искали да го убият... защото си беше копеле... уж един вид обрязване, както е прието при евреите: на осмия ден след раждането. Какво иска Макс Шулц? Какво иска да каже? Кого да изкара виновен? Майка си? Евреите? Или Господ Бог? А това със самозащитата на кърмачето, бягството му, гледката от прозореца... Глупости! Няма такова нещо! Бълнуване! Това е!" Но аз просто искам да ви разкажа историята си... в систематичния порядък... може ли така да се изразя?... въпреки че не ви разказвам всичко, така да се каже: само най-важното или това, което аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, смятам за най-важно. Петимата ми бащи всяка вечер посещаваха майка ми. Заставаха на опашка пред вратата й. Обикновено най-силният, значи месарят, влизаше първи, после идваше ред на ключаря, след това помощник-строителят, кочияшът, накрая слугата. Да, слугата винаги беше последен, защото беше най-слабият, нежничък дребен мъж с писклив гласец, комуто не оставаше нищо друго, освен да си топне куреца в семето на другите ми четирима бащи. Еврейският търговец на кожи Абрамовиц, естествено, не одобряваше, че аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, разбирах някои неща. Търговецът на кожи Абрамовиц по принцип нямаше нищо против мен и съществуването ми, което значи: докато все още смяташе, че съм син на неговия кочияш Вилхелм Хопфенщанге или на слугата му Адалберт Хенеман, тъй като и двамата, така да се каже, спадаха към семейството. Едва когато търговецът на кожи взе да става недоверчив, избухна скандал. Един ден той каза на майка ми: – Вижте какво, Мина. Така повече не може да продължава. Мислех, че са само кочияшът и слугата ми. Но петима мъже на опашка вече е прекалено. В края на краищата това е почтен дом. – Както се казва: всичко хубаво до три пъти. – Но петима вече са много – рече търговецът на кожи. – Петима със сигурност не. Това е почтен дом и се налага да ви уволня. Един дъждовен юлски ден... бях вече на седем седмици... майка ми си събра багажа, взе ме на ръце и напусна дома на Абрамовиц. Петимата ми бащи, разбира се, помагаха при изнасянето. Багажът на майка ми се състоеше от три куфара, раница, пазарска мрежичка и чадър. Месарят носеше най-тежкия куфар, жълт дървен куфар с желязна закопчалка и ремъци, ключарят взе кафявия кожен куфар, помощник-строителят синия брезентов куфар, кочияшът раницата, а слабоватичкият слуга помъкна само чадъра и пазарската мрежичка, която беше яркозелена на цвят и пълна с хранителни продукти и други необходими вещи като например: ластици за чорапи, ролки за коса, панделки и други подобни джунджурии. Трябва да си представите, че майка ми беше яко женище, за което хората казваха, че тежала два тона, макар и с тънки крачка. Приличаше на бирена бъчонка на кокили, ама такива кокили, които й даваха възможност да носи с достойнство огромното си туловище. Нека спомена също буйната руса коса на майка ми, стоманеносивите очи и чипия нос, смешен като двойната й гуша със светлокафявата брадавица. Имаше чувствени устни. Зъбите й бяха бели и силни, зъби, които всеки път всяваха страх у месаря, та той редовно казваше на майка ми: – Жено, Мина, като ти видя зъбите, все се плаша, че ще ми отхапеш кура. А майка ми му отвръщаше: – О, глупости, Хуберт, това може да се случи само на слугата Адалберт Ханеман, защото неговият е все мек. Твърдия като стомана никога не бих отхапала. Да не мислиш, че ме блазни да си счупя зъбите? – Не, Мина – казваше месарят. – Със зъбите шега не бива. * Славицки пожела още първата нощ да обладае майка ми. Но майка ми беше в мензис и се отбраняваше с тънките си крачка и тлъстите си ръце. – Не може сега – каза горката ми майка. – Дошло ми е. В такива случаи не може. Но Славицки не щеше и да чуе. Пробваше отново и отново, беше развързал ластика, стоеше гол пред новото брачно ложе, показваше члена си, побъркваше горката ми майка, караше се с нея, вмъкваше се под завивката, пазареше се, опитваше се да я убеди, накрая взе да я проклина, после да реве. Майка ми остана непреклонна. С Божията помощ! Така си беше. Което не може, не може и толкова. Човек трябва да има принципи. Когато Славицки най-сетне загря, че е изгубил играта, гневът му мина всякакви граници. Той скочи като луд от новото брачно ложе, гол, с надървен член, пяна на устата, пот на челото, слепната коса... и успокои гнева и мерака си върху мен. Можете ли да си представите мащабите на престъплението? Аз, Макс Шулц, едва на седем седмици, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, лежах като ангелче в новата си люлка, мивката, където Славицки по навик пикаеше, която обаче сега бе суха, тъй като майка ми я бе избърсала, бях увит в топли пелени... и едно одеялце, спях кротко, сънувах своите колеги ангелите, сънувах и се усмихвах... изведнъж бях събуден, вдигнат нагоре... исках да извикам ангелите на помощ, но глас не ми излизаше, ужасен отворих очи, от страх се напиках в пелените, задавих се, получих пристъпи на задушаване, повърнах кърма върху ръката на Славицки, опънах краченца и ръчички, исках да защитя невинността си, зърнах огромния член на Славицки, помислих, че сигурно е грамадна тения, изфъфлих някакви спонтанни молитви, въпреки че още не бях се научил да се моля, исках да умра, копнеех да се върна обратно в тъмната, но сигурна утроба на майка ми... и най-накрая се пльоснах по корем върху фризьорския стол, който се намираше пред мивката. Майка ми стоеше до походното легло: тежка два тона, зъзнеща, с раздърпана нощница, тежко увиснали цици... стоеше на своите слаби, дълги, обезкосмени женски крака като на щъркел, не трепереше, а само зъзнеше, стоеше и гледаше, гледаше сънена със стъклен поглед, видя Славицки, видя фризьорския стол, видя копринената ми кожа... арийска, белоснежна, невинна... облиза устните си, докосна с език зъбите си, понечи да захапе, но размисли и се отказа, потърси цигара, накрая я откри зад дясното си ухо, а не зад лявото, сложи я в устата си между силните здрави зъби, вдигна тънкия си крак, левия, тръкна кибритената клечка в подметката на пантофа, погледна пламъка, запали цигарата, дръпна, загледа се в мамутските кокали на фризьора Славицки, усмихна се смутено, изкикоти се, защото Славицки се потеше... и после внезапно се свлече надолу. Аз, Макс Шулц, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, издадох пронизителен до мозъка на костите писък, изправих се, вкопчих се в пълнежа на разкъсания фризьорски стол, опънах главицата си, която бе доста зачервена, продължих да пикая, без да искам, пръцкаше ми се, но не можех, защото отворът бе запушен, затреперих, чух ангелчетата да пеят, чух тяхното "Алилуя", видях носещи се из въздуха арфи и панфлейти, видях крачка, катерещи се по музикалната стълбица, видях различни ключове, нотни ключове и други, видях също така големия железен ключ на праотеца си Хаген Ключаря, чух ключа да дрънчи и скърца, видях златния колан на целомъдрието на господарката му, видях срамното й място, чух кискане и шушукане, видях греха, извършен върху музикалната стълбица, видях свърталището на порока, но не зърнах никакви ангели, не зърнах никакви арфи и панфлейти, чух Господ Бог да се смее, исках да се помоля и не издържах повече... * Като малък правех странни прескундаци. Можех да ходя на ръце, естествено, да кълча крайниците си, да стоя на една ръка, на челна стойка, да правя шпагат, можех да си смуча големия пръст на крака, да си кривя лицето в разни гримаси, често се смеех без причина, заеквах, замервах с камъчета малките момичета, ритах по задниците по‑слабите от мен момчета, чупех прозорци, катерех се по покривите, пикаех от тях върху улиците и така нататък. Веднъж доведеният ми баща каза на майка ми: – Знаеш ли, Мина, струва ми се, че на момчето му хлопа дъската. А майка ми отвърна: – Знаеш ли, Антон. Това е от първия път. – Какво искаш да кажеш? – попита пастрокът ми. – Просто членът ти беше прекалено голям – каза майка ми – и прекалено дълъг. Стигна чак до мозъчето му. Или до покривчето му отгоре. И какво сега: хлопа му дъската. – Хлопа му дъската – каза Славицки. – Да, Антон – рече майка ми сериозно. – Хлопа му дъската. * Ицик Финкелщайн знаеше, естествено, че доведеният ми баща от време на време ме изнасилваше, но не знаеше, че ме и биеше. Един ден му показах дебелите червени резки на задника си. – И как го прави? – попита приятелят ми Ицик Финкелщайн. – С ратанова пръчка – отвърнах – ... и то черна. Имаме и жълта, но тя е само за майка ми. След боя мястото или местата болят още няколко часа. Това не е толкова лошо. Не. Изобщо не е лошо. Лошо е, когато бие майка ми. Всеки път, когато бие майка ми, и мен ме заболява задникът! И още как! – Това не го разбирам – каза Ицик. – И аз не го разбирам – рекох аз. Много неща разбирах, но много и не разбирах. Например сънищата си: често сънувах дълъг нож. С него отрязвах члена на Славицки, залепвах си го на себе си, защото беше по‑дълъг от моя, тичах из детската стая с неговия, правех цигански колела, шпагат, стоях на една ръка, на челна стойка, втурвах се в дневната, после в спалнята, виждах обезчленения Славицки в леглото до майка ми, виждах завистливия му поглед, виждах го как се смалява, изсулва се, прави ми място, виждах как майка ми се радва, започва да ме гали, гали члена ми, дългия, пипа го с дебелите си пръсти, след което се събуждах. Също така сънувах жълтата и черната пръчка, и двете ги виждах в ръката си. В съня си не виждах Славицки, но го чувах да реве... съвсем ясно... чувах гласа му, знаех за кого са предназначени ударите, чувах плясването на пръчката в плътта. * Какво правих... в Полша... през зимата? Искате ли да знаете? Скучаех. Нищо не се случваше! Поне не и в нашата част. Трябваше да охраняваме няколко села... и няколко гробища... и гората... да, и нея... и един селски път... близо до новата руска граница или не много далече оттам. Нищо не се случваше. Партизани не видях. Поне не в нашата част. Полският офицерски елит отдавна бе ликвидиран... от другарите от СС, които бяха дошли преди нас... ликвидираха го, казвам ви... също както и другите антигермански и враждебни на Райха елементи... искам да кажа, там, в нашата част, близо до новата руска граница или не много далече оттам. Беше си много спокойна част. Нашата част. И нищо не се случваше. От скука стреляхме по шишарките на дърветата, случайно утрепахме и неколцина евреи, защото нямаше какво да правим... утрепахме ги... в гората и на гробищата. Всичко си беше просто упражнение за сръчност. Почти не мога да се сетя какво се случваше там... толкова малко неща се случваха... в нашата част... в Полша... тогава, през декември 39-а... Имаше само един инцидент. Няма да го забравя: подкарахме няколко евреи към едно от гробищата, за да ги разстреляме там. Но се оказа грешното гробище. По гробовете имаше кръстове. Евреите трепереха пред кръстовете и от страх не можеха дори да плачат. А на един от кръстовете, на най-малкия, най-простия кръст, висеше Исус Христос. И той плачеше. Казах на моя унтерщурмфюрер: – Не съм искал да стане така! Проклех ги, да! Но исках само да ги изплаша! За да приемат правата вяра! А господин Христос плачеше и не казваше нищо. А моят унтерщурмфюрер се ядоса и изстреля няколко куршума в корема на плачещия Христос. И Христос падна от кръста, но не умря. А моят унтерщурмфюрер ми каза: – Макс Шулц! Накарайте го най-сетне да млъкне този фалшив светец. Вие го умеете най-добре. И го направих. След като разстрелях Христос, изкарахме евреите от християнското гробище, защото моят унтерщурмфюрер каза: – Сигурното си е сигурно! А аз рекох: – Да. И майка ми така казваше – сигурното си е сигурно! – Никога не се знае – каза моят унтерщурмфюрер, – такъв перко като Исус Христос, той си е направо фокусник. Като нищо може внезапно отново да възкръсне. После закарахме евреите на тяхното гробище. Там нямаше кръстове. И там ги разстреляхме. Но не бяха много. Страхотно стана, когато тръгнахме към Русия. Айнзацгрупа D в южноруската част. Но това беше по-късно. През 1941 година. Знаете ли как се разстрелват 30 000 евреи в една горичка? И знаете ли какво означава това за непушача? Там се научих да пуша. Можете ли да смятате наум? Можете ли светкавично да умножавате числа? Ако го умеете, тогава трябва да знаете, че не е никак лесно дори и за този, който го може. Отначало броях жертвите; правех го така, както в детските години броях плочките, докато скачах на куц крак по тях – от време на време човек се обърква. По-късно вече не ставаше така. Беше прекалено мъчително. Да. И какво се случи след това? След това получих лек инфаркт... от многото курви и многото пушене, както си мислех тогава. Преместиха ме в тила. Това означава: още по‑назад, защото по онова време бодро се напредваше, а пък нашата част беше в Южна Русия: което си беше тил. Преместиха ме в Полша. Отново се озовах в Полша. Всичко ми беше познато. Там гробищата бяха със странни кръстове. Известен ли ви концентрационният лагер Лаубвалде? По-рано мястото е имало полско име. Ние го прекръстихме: Лаубвалде! Прекрасно място, заобиколено от гора. В Лаубвалде имаше 20 0000 евреи. Всичките ги убихме. 20 0000! Обаче лагерът си беше малък, защото повечето пленници биваха унищожавани веднага след доставката им. Така беше по‑практично. Понеже по този начин никога не ни се налагаше да бдим повече от необходимото. Както казах: малък лагер! 20 0000. Число с пет нули. Знаете ли как се задрасква нула? Или две нули? Или три нули? Или пет нули? Можете ли да си представите как се анулират нули? И накрая цифрата 2... въпреки че тя изобщо не е нула? Знаете ли как се прави всичко това? Аз го знам, защото тогава, така да се каже, "съучаствах", въпреки че днес не мога съвсем точно да си спомня колко пленници тогава разстрелях, утрепах или обесих.
  15. "Когато мъртвите се пробудят" от Йон Айвиде Линдквист Нещо странно се случва в Стокхолм. Времето е необичайно горещо, електрическите уреди се държат непривично, хората страдат от нетърпимо главоболие, домашните любимци са обезумели. Градът е пред паника... Пенсионираният журналист Густав Малер получава шокиращо обаждане. Мъртвите в моргата са се пробудили. Неговият внук е бил погребан наскоро. Нима и той ще отвори очи? Когато жената на Дейвид загива в катастрофа, съкрушеният мъж се моли отчаяно да стане чудо и тя да се върне. И ето че чудото става... Потънали в скръб семейства получават шанса да се съберат отново с любимите си хора. Но дали това действително са любимите им хора? И не е ли по-добре мъртвите да си останат мъртви? Сега Линдквист ("Покани ме да вляза") ни поднася нов, не по-малко оригинален роман, в който разглежда друг мит – този за зомбитата. Един нетрадиционен, изпълнен с философски послания психологически хорър, който излиза от границите на жанра, за да изследва сложни екзистенциални и социални въпроси. Как ще реагираме, ако починалите ни близки внезапно възкръснат? Дали ще ги приемем радушно и ще заживеем отново с тях, или ще ги отхвърлим, защото са бледи сенки на хората, които са били? Криминалният роман е тясно обвързан с действителността и е подходящ за дисекция на обществото и неговите проблеми. Хорър романът няма тези претенции и затова дълбае много по-навътре – до самото ядро на съществуванието. А за хоръра Линдквист е онова, което е Чандлър за криминалния роман. "Пъблишърс Уикли" Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото й око. Как само изглеждаше. Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне. Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна: – ...Ева? Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него – "Всъщност има някои болести, които променят очите така" – и отвори уста, но от устните й не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане. Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и й я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме. – Ето, любима – рече Давид. – Малко вода. Ръката й полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето й, а самата чаша падна на корема й. Тя я погледна, хвана я и я смачка. Давид се втренчи в дупката в гърдите й, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото й и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя: – Хей! Помощ! Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид й извика още отдалеч: – Събуди се, жива е... Не знам какво... Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече: – Това... това... Давид я хвана за раменете. – Какво? Какво има? Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви: – Това... е невъзможно... – Ами направете нещо по въпроса! Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза: – Ще се обадя на някого... След това изчезна вътре. Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли. "Това е чудо... Окото... Магнус." Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите й тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята. Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката й. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите й. – Ева, тук съм. Главата й се извърна към него. Той се загледа в гладката й буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан. – Всичко ще се оправи... всичко ще се оправи... Ръката й полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите й се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна. – Аз съм, Давид. Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: "... аави...". Очите му се напълниха със сълзи. Кимна й с глава. – Точно така. Давид. Тук съм. Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите й проби кожата му. – Даави... ту... тууук... – Да, да. Тук съм. При теб. * Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо... като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата. – Моля. Новината ти те очаква там. – После хвърли бърз поглед надолу по коридора. – Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен. Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си. – Ти няма ли да дойдеш? Луде изсумтя. – Знаеш ли колко работа ме чака? – Посочи му към ъгъла. – След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора. Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си. Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. "Истината трябва да излезе наяве." Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката. Но сега... "Кой сте вие, какво правите тук?" Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето. "Трябва да видя за какво става въпрос." Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой... нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж. Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи. "Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя..." Нищо. Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора. Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му. Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави. "Какво правят?" Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето й се четеше паника. Притискаше до себе си една много възрастна жена – бялата й коса обгръщаше главата й като облак, тялото й бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите й крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата й и скриваше половината й тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба. Под жълтата кожа лицето й беше съвсем изпито, а очите... очите... Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни. Изпод хлътналите й навътре устни, от беззъбата й уста се носеше един-единствен жалостен тон: – Ъщи... ъщи... Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали. Искаше да се прибере вкъщи. Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед. – Можете ли да ме смените? – После посочи с глава старицата и тъй като Малер не й отговори, продължи: – Замръзвам... Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно: – ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ! Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата: – Помогнете ми! Моля ви! Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става. Тръгна засрамен към залата за аутопсии – като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол. – Снимките... фотоапарата... Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи. Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би й подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя. Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия. В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата. Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени – искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място. А алармата, о, алармата. Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали. Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят. – Спокойно, всичко е наред. Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото й тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши. "Къде са всички?" Защо нямаше... повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002? Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си. Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери. Лекарят, който го изпусна, се развика: "Хванете го!" – и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си. Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато. Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства... страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: "Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!" Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга. Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си. "Махнете го от мен!" Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече: – Един по един! След това блъсна мъжа към стената. Включи се още някаква аларма. Мелодията й се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: "Мили Боже, какво е това... "Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си. Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви. – Какво ще правите с тях? – попита Малер. – Къде ще ги заведете? – Кой, по дяволите, сте вие? – попита лекарят сопнато. – Какво правите тук? – Казвам се Густав Малер и съм... Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика: – Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат! След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: "Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!" Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито. Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето й се изкриви в грозна гримаса. – Проклет да сте – извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е. "Алармата, алармата." Разнесе се мелодията от "Малка нощна музика" и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон. Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора. – Малер на телефона. – Бенке е. Каква е ситуацията при теб? Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели. – Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили. Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно: – Очевидно се случва... и на други места. Из цял Стокхолм. – Събудили са се и другаде? – Да. Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му. – Ами гробищата? – Моля? – Гробищата. Погребаните. Бенке прошепна: – Мили боже... – И добави: – Не знам... не знам... не сме получили... След това замлъкна. – Густав? – Да? – Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си... Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда: – ... Това е лудост, как е възможно... тук, в Швеция... Малер го прекъсна. – Бенке, трябва да тръгвам. В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита: – Правиш снимки, нали? – Да, да. Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло. "Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата "Рокста", Елиас... " Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: "Да, да, жив съм, жив съм!", го видя и извика: – Ей, вие! Какво правите! Малер му махна с ръка. "Нямам време за това." После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите. До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал. * Малер успя да се измъкне бавно от дупката. В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили? Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си. "Как ли изглежда, как ли изглежда..." Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета. Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката. Никак не тежеше. Никак. Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре. Поглади лице. Изпитваше страх. Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото. Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но... "Легото." Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им. – Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо? Наведе се над ковчега. Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх. "Това не е Елиас. " Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас. Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне. "Това не е Елиас." Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето... лицето... Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака. Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното – че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато? Реалността обаче се оказа различна. Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас. Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна. Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото. Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка. Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там... Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи – дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си. "Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва... аз..." Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си: – Елиас, Елиас... всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи... при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си... вкъщи... Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама. Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му. Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело. Въпреки това имаха късмет. Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил. – Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е... топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим... пъстърва... Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките... Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави. Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея. Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата. По хубавата му коса. Ако трябва да оприлича романа на друга книга (у нас излиза на 8-ми октомври, но вече имах удоволствието да го прочета), това ще бъде "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг. Сюжетът на двете книги е съвсем различен, но и двете са психологически хорър и разглеждат сходни социални, общочовешки и екзистенциални теми.
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...