Премини към съдържанието

Eddie92

Потребител
  • Публикации

    9
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

8 Неутрална репутация

1 Последовател

Всичко за Eddie92

  • Титла
    Новобранец
  1. Вече повече от час вървях по малката пътечка през гората. Красотата около мен ме бе погълнала напълно. Високите, сякаш вековни дървета с огромни корони, през които не можеше да влезе и лъч светлина. Чуруликането на безбройните птички, някъде в клоните им. Цялото място изглеждаше така приказно и недокоснато. Не бях сигурен дали отъпканият път бе от хора, които са се скитали наоколо или от дивите животни обитаващи това магическо място. Цялата тази уединеност в природата ме караше да се чувствам като прероден. Не си спомнях, на къде се бях запътил, но мисля че достигнах правилното място. Седнах до едно от големите дървета подпирайки гръб на дебелата му мъхеста кора. Усетих лек прохладен полъх идващ някъде от дълбините на необятната гора. Бях почти сигурен, че ако се отклоня от отъпканият път, щях да се изгубя и да се лутам с дни наоколо преди да успея да намеря краят на гората. Ако изобщо имаше такъв. За мой огромен късмет, дори от мястото където бях седнал виждах моята малка пътечка по която бях дошъл. Оставаше само да избера на къде да тръгна. Обратно към цивилизацията или да продължа походът си навлизайки още по-навътре в гората. Затворих очи и се отпуснах назад. Тръпката да си в природата бе неописуема, най-вече за човек като мен, израснал в апартамент и прекарал целият си живот в големият град. Вероятно това чувстват животните бродещи необезпокоявани наоколо , вероятно това се нарича… – Свобода! – прошепнах аз. – Как дойде до тук?- попита дрезгав плътен глас идващ някъде зад гърбът ми. Скочих на крака и се обърнах рязко. Подпрян на една дълга дървена тояга, зад мен стоеше някакъв старец с дълги дрипави монашески дрехи и качулка на главата. – Как дойде до тук човеко?– отново ме запита той. – Ами просто следвах пътечката. –отвърнах с виновен глас аз.– Проблем ли е че съм толкова навътре? – Не разбирам.- промърмори той вдигайки глава за да ме огледа. Очите му бяха изцяло бели, изглеждаше напълно сляп.– Но ти си жив! Не ти е мястото тук. Очевидно на дъртият му хлопаше дъската. Но защо се скиташе тук? Нима се бе изгубил? Вероятно има нужда от медицинска помощ. Извадих телефона от джоба си и го отключих само за да видя големият надпис на екрана „Няма покритие“. Мамка му. Изобщо не бях подготвен за такава ситуация. Какво да правя? – Знаеш ли къде си младежо?- отново ме запита старият. – В гората?- отвърнах тъпо аз. Той се засмя и свали качулката от покритата си с дълга прошарена коса глава. – Това място не е обикновена гора млади човече! Дори не мисля че е част от твоят свят. Небивалици! Дрънкаше безсмислени глупости. Не била част от моят свят. Напълно си е загубил умът, но като се замисля това вероятно е нормално, за човек на неговата възраст. Изглеждаше ми почти мумифициран. Спокойно можеше да мине за столетник. – Необикновена гора казваш, а?- подсмихнах се аз.– Тук живеят феи и други магически създания, така ли? Дядото се засмя с глас за секунда след което се закашля дълбоко и започна да удря по земята с тоягата си. – Нее глупаво момче. Това място се нарича Живата гора. – Живата гора? – Да. Тя е свещено място. От тук минават душите преди да продължат пътя си. – Пътя си на къде? – Това не знам млади човече. Аз нямам право да продължа. Моето място е тук. Прокълнат съм да бродя наоколо до края на вечността и да посрещам идващите… –Старият замлъкна. Вдигна поглед към мен и се вторачи в очите ми.– Ти не ми вярваш, нали дете? – Виж дядо. Според мен имаш нужда от спешна… Той вдигна тоягата си и удари със все сила дървото на което до преди малко се подпирах. – Прав си.– чу се кънтящ глас идващ някъде над нас.–Той не ти вярва приятелю. Но нямаше нужда да ме удряш. И без това тъкмо мислех да се намеся. Не можех да повярвам на очите си. Гигантското дърво сведе един от клоните си и потупа старецът по гърба. – А сега вярваш ли ми хлапе? – обърна се отново към мен непознатият. – Кой си ти? Какво всъщност е това място? – Ако толкова много искаш да получиш отговори на въпросите си, може да дойдеш с мен, навътре в гората. Кимнах несъзнателно в знак на съгласие. – Но ще имаш нужда от защита човеко.– той хвана с една ръка крайчето на старата си роба и откъсна парче от него.– Ето, вземи това. Завържи го на китката си. Ще те пази. – Ще ме пази?- попитах изплашено– От какво? Нима навътре в гората има опасни същества? Той тръгна бавно по пътечката и ми направи знак да го последвам. Така и направих. – Освен проход, тази гора е и място, на което се изкупват грехове. Нещо като изпитание. Карма, ако щеш.-започна старият.– Първата стъпка от пречистването на душата от злото, което се е събирало в нея, докато е живяла на земята. – И какво точно е това изпитание? – Само не се бой момче. Твоето място не е тук и докато носиш част от мен със себе си, нищо тук няма да ти навреди.– водачът ми се спря за момент и погледна в краката си. Последвах погледът му надолу и видях хиляди змии да пълзят около нас. Страх скова цялото ми тяло. Започнах да се оглежда наоколо. Бяха навсякъде, не само по земята, но и по дърветата. Не можех да направя и крачка без да настъпя някоя. – Отново са го намерили. Той никога няма да премине – промърмори дъртият поклащайки глава, след което продължи да върви. За огромно мое удивление, при всяка негова стъпка, змиите му правеха път. Той отново ме подкани с ръка. Вдигнах десният си крак и забелязах че всички противни твари се отместиха встрани за да стъпя. Направих няколко плахи крачки, преди да успея да се успокоя напълно. –Какво се случва? На къде са се запътили?- прошепнах плахо. Не исках да им привличам вниманието. – Тръгнали са да си отмъщават. –отговори спътникът ми. – Да си отмъщават ли? На кого? – На този, които им е причинил най-голямото страдание или ги е пратил тук. Излезе силен и студен вятър, големи снежни късове заваляха от короните на дърветата. Само няколко мига след това, гората вече бе изцяло побеляла. Змиите бяха изчезнали. Някъде от гората се чуха пронизителни писъци. – Помооощ! Моля виии! Съжалявам! Умолявам ви!- гласът му бе пропит с отчаяние и болка. – Хей. Чу ли това? Някой има нужда от помощ!- излязох от пътеката и тръгнах в посоката от където идваха виковете. Усетих силен удар в кракът и се сгромолясах върху мекият сняг. – Къде тръгна глупаво дете? – старецът се наведе до мен и ми подаде ръка.–Не излизай от пътеката! И без това не можеш да му помогнеш. Никой не може. Накуцваща човешка фигура се показа зад едно от огромните дървета. Беше мъж на средна възраст, само по бельо. Целият бе посинял от студ. На единият му крак зееше огромна рана, от която се стичаше ярко червена кръв. Моля вии!– изкрещя той, протегнал ръце към нас. –Не мога повече! Господиии прости мии!- измоли се с вдигната към небето глава. Един голям вълк се нахвърли върху него събаряйки го на земята. Само след миг, от гората се показаха и две кучета от чиито усти капеше бяла пяна. Едното от тях захапа клетникът за ръката отхапвайки голяма парче месо от него. Човекът изкрещя с цяло гърло, пълзейки по корем в снегът в безнадежден опит да избяга. Вълкът заби бавно дългите си остри, като бръснач зъби в глезенът му и започна да влачи мъжът обратно в гората. Тялото на нещастникът се гърчеше и мяташе от болка изпръсквайки с червени капки мекият бял сняг. Двете кучета останаха за миг гледайки към нас. Старецът им се поклони и те тръгнаха по кървавата диря, изчезвайки между дърветата. – Карма!- каза дъртият, поглеждайки към мен.– Рано или късно, всяка болка се връща при този, който я е причинил. – Каква карма по дяволите? Какво се случва на това място?- отстъпих няколко крачки назад от водача си. – Ти да не би да съжали този човек, който сега видя?- дядото се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми.– Той е убиец на животни. През живота си, се е гаврил с много невинни създания. Пребивал е до смърт кучета , стрелял е по диви животни. И всичко това за забавление.- той се усмихна широко- А сега, е техен ред да си поиграят с него. Карма! Старецът се обърна и отново тръгна по пътечката. – Хайде, нека продължим.-каза той. – Не. Няма нужда. Видях достатъчно. Пък и нали ти сам каза, че мястото ми не е тук. Искам да си ходя. Моля те. Водачът ми въздъхна дълбоко и ме погледна. – Щом си решил. Но ми обещай нещо младежо. Обещай ми, че никога няма да се видим отново. – Заклевам се… Тежката му тояга ме удари по главата и се сгромолясах на земята. Събудих се облегнат на онова същото огромно дърво. Главата ми пулсираше от болка. Денят беше към своят край и тъмнината бе започнала да се спуска над гората. Забелязах ярката светлина на нечии фарове в далечината. Изправих се рязко и се затичах с все сили към тях. Георги Георгиев Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да посетите моята страничка,(линка е долу) за още много от кратките ми историйки. Също така, много ще се радвам да ме подкрепите с лайкче и ако желаете можете да ме последвате. Пoздрави Eddie! https://www.facebook.com/Eddiesstories/
  2. – Все още не разбирам, как е възможно да имаш връзка с един човек толкова дълго време и после БАМ – тя плесна силно с ръце – и нищо. Все едно не е било, напълно непознати. – Ами чувствата на хората се променят с времето, как да ти обясня. На някой просто не им е писано да са заедно… – „Раждаме се сами, живеем сами и умираме сами всичко друго е илюзия“–изрецитира тя с поглед вперен през отвореният прозорец, наблюдавайки изпълненото със звезди небе. Аз поогледах голямата празна стая и кимнах в съгласие. – Очевидно е така. А ти от къде го знаеш това? – Прочетох го в някоя от твоите книги, но ти недей да сменяш темата! Кажи ми, как е възможно чувствата на хората да изчезват така? Ами спомените? И те ли се изпаряват?– тя се обърна към мен с нарастващо любопитство в погледа. – Ти какво, нима очакваш да говоря от името на всички хора? При всеки е различно.– отвърнах аз колебливо. – Тогава ми кажи за себе си. Какво е твоето виждане по този въпрос? – Страшно си настоятелна. Казвал ли съм ти го? – Да, много пъти. Но ти сам каза, че не ти остава много време, а аз искам да знам, колкото се може повече неща! Тактичността определено не ѝ бе силна страна. Познавахме се повече от година и я бях запознал със здравословното ми състояние, а в думите ѝ не се усещаше и капка тъга или съжаление, но все пак беше права. На мен наистина не ми оставаше много време да живея. Дори вече бях надхвърлил очакванията на лекарите. Според тях трябваше да съм си заминал преди два или три месеца. Но на пук на това аз все още бях жив. Често, когато оставах сам в тихата бяла стая на санаториума се чудех, дали моята „приятелка“ не стои зад всичко това. Но все още не бях събрал куража да я попитам. Аз знаех за някой от нейните способности, но дали имаше силата да направи това? И ако да, защо? Нима правеше всичко това за да отговарям на въпросите ѝ? – Хайде Стефко, времето тече. Тик–так тик-так. Нали така?- тя погледна към часовникът над леглото ми с нещо, което ми заприлича на усмивка. За миг бях почти убеден, че ми се присмива. Не само на мен, а на цялото човечество. Спомних си първият път, когато ме попита, какво е тиктакащото нещо закачено на стената. Беше преди повече от половин година в един зимен следобед. Седяхме в трапезарията на моята къща и пиехме горещ шоколад. Колкото и да я гледах, не можех да намеря никаква разлика между нея и всеки друг човек. – Вие хората лесно се залъгвате от външността – казваше тя. Наистина изглеждаше толкова истинска. Дори и шоколада си пиеше и бях почти сигурен че му се наслаждава, въпреки че не казваше нищо. Харесвах компанията ѝ и дългите ни разговори. Въпреки, че доста често имах чувството че разговарям с дете, а не с свръх интелигентна форма на живот. Много от простичките неща, с които ние хората сме свикнали на земята ѝ правеха силно впечатление. Всичко и бе ново и чуждо, но тя имаше неутолимо желание да разбере, за какво точно служи всяко едно нещо. А аз нямах нищо против да ѝ обяснявам. – Тази джаджа с която много често си играеш, за какво точно служи? – Телефона ли? С негова помощ мога да комуникирам с други хора на далечни разстояния. Дори на другият край на земята.- заявих гордо. – Значи вие не можете да използвате телепатия? Това обяснява, защо употребявате звуковата система. Възхитително. А това на стената, какво е? Това което издава този звук „Тик–так тик-так“. – Това е часовник. Човешко изобретение. С него измерваме времето.– аз обърнах апарата си към нея. – виж и на телефона имам часовник.– И не само с него мога да правя снимки, да слушам музика… – Чакай! Нима е толкова важно винаги да знаете точното време?– отново се учуди тя. – Ами да. Важно е. Винаги трябва да знаеш колко е часът. Ние така вършим нещата. Събуждаме се в определено време. Ходим на работа в точен час… – Това звучи доста погрешно. – Че защо? – Как защо? За първи път се срещам със създания, които сами са си поставили окови. Вие съвсем съзнателно сте станали роби на нещо, което сте измислили. Някаква илюзия. Така нареченото “Време“. – Ти не разбираш. Нашият свят е така устроен…-погледнах към мястото където стоеше преди миг, но сега то бе празно. Беше се изпарила. Това не ми направи силно впечатление, вече знаех за тази й способност. Друго обаче ми привлече вниманието. Бе взела чашата с горещ шоколад с нея. Облегнах се назад в креслото си и загледах тъпо към старият ми стенен часовник. – Добре че не ѝ показах пари… Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да посетите моята страничка,(линка е долу) за още много от кратките ми историйки. Също така, много ще се радвам да ме подкрепите с лайкче и ако желаете можете да ме последвате. Пoздрави Eddie!https://www.facebook.com/Eddiesstories/
  3. Село Забрава

    Не, че нещо, но...нали осъзнаваш че там говори протагониста, а не аз?
  4. Искам да ви разкажа една история. Вие вероятно я знаете, но може би сте я забравили… Гостуванията на село ми доставяха огромно удоволствие, когато бях дете. Цялата задушевна обстановка на бащината къща, събирането на цялата рода, безкрайните летни дни, изпълнени с игри и забавления с добрите ми приятели и роднини. Онези огромни маси разпънати на двора под сянката на асмата. Дългите красиви нощи, прекарани навън в наблюдаване на изпълненото със звезди небе. Чувството на топлина и любов, което те връхлита веднага след, като видиш грейналите от щастие лица на баба си и дядо си посрещащи те на входната врата… Натиснах силно дръжката на ръждясалата брава. Портата не помръдна. Бе заключено. Не бях идвал насам от години. А и по вида на къщата, май не бях единственият забравил за това място. Гледката пред мен, изобщо не отговаряше на спомените ми. Дворът целият обрасъл с бурени, асмата ,под която сядахме на сянка се бе наклонила на една страна. Покривът на старата кирпичена къща беше пропаднал, а керемидите бяха изпадали по нацепеният цимент водещ към входната врата. Мястото определено, не бе същото, като в спомените ми. Е, с едно малко изключение, може би. Усмихнатите лица на баба и дядо, които ме посрещнаха. „ С мъка на сърцата ви съобщаваме за внезапната смърт на… От любящите деца и внуци…“ Трябва да си призная пред вас, че аз дори не присъствах на погребенията им. Вече дори не помня, защо. Работа? Семейство? Проблеми? Честно, забравил съм причината. Спомен. Всичко, красиво от детството ми вече, бе просто спомен. Нямах причина да оставам на това място. А и цялото ми същество искаше да се махне. Нямах никакво желание, в съзнанието ми да се запечатва тази картина. Качих се в автомобила си и потеглих бавно по тесният прашен път. Чак сега, когато си тръгвах, забелязах нещо. Не едно нещо. Много неща. И не неща, а домове. Или за да съм по-точен, къщи. Десетки стари къщички с облепени по вратите некролози. Спрях колата и се загледах в една от тях. – Чудя се, кой ли е забравил за тези хорица? Георги Георгиев Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да посетите моята страничка,(линка е долу) за още много от кратките ми историйки. Също така, много ще се радвам да ме подкрепите с лайкче и ако желаете можете да ме последвате. Пoздрави Eddie!https://www.facebook.com/Eddiesstories/
  5. Излишно усложнени

    Бих казал, че ако има поука тя е - компромис. Стабилна връзка се гради на компромиси.
  6. Часовникът на стената удари единадесет, броени секунди след това вратата на кабинета най–сетне се отвори и отвътре излезе поредната „щастлива двойка“. Не знам в какви отношения са били преди идването си, но да бъда честен в момента изглеждаха така сякаш просто чакат да останат насаме за да си издерат очите.– Приятен ден, очаквам ви отново във вторник в десет.– се чу гласът на терапевтката отвътре.Младата двойка мина тихо по коридора и влязоха в асансьора все така безмълвни, дори не се поглеждаха. „Не ми се ще да съм на мястото на този клетник, един Господ знае, какво го чака“.– Следващите да заповядат– дочух мекият глас на „докторката“ да ме повиква.Влязох в малкото уютно кабинетче, което бе обзаведено с едно голямо вечнозелено растение и някакъв мъхест жълто-червен килим. По стените бяха окачени дипломите на младата терапевтка, а в единият край на стаята беше разположено едно от онези диванчета, където нещастните съпрузи седяха и разказваха за проблемите си и защо аджеба тайничко се мразят. Освен обичайните неща, в единият ъгъл забелязах една малка камера, която явно записваше разговорите. Очевидно, като нова в бизнеса, някой преглеждаше терапевтичните й сесии.– Ти…? Вие сте сам?!?- запита ме дружелюбно младата жена, докато се опитваше да симулира усмивка.– Ооо! Ами… да, сам съм. С приятелката ми сме разделени отскоро. Но на мен лично много ми се искаше да поговоря с някого за проблемите ми…нашите проблеми.– За вашите проблеми? Вероятно ви е известно, че аз не съм психотерапевт, а брачен консултант, нали така?Настаних се удобно на диванчето и се усмихнах вежливо на красивата жена.– Няма да ме отпратите нали? Вече съм си платил „сеанса“. За миг настъпи пълна тишина. „Докторката“ седна на големият си стол, наведе се и извади малко тефтерче на което имаше закачена химикалка.– Така и така сте тук. Да поговорим, господин…?– каза тя и започна да си записва нещо. – Ангелов! И от къде искате да започнем госпожо Христова? – усмихнах се аз.– Госпожица!- поправи ме бързо тя- Ами, за начало ми кажете, защо се разделихте с приятелката си.– Ами, да ви кажа честно, вината май е моя. В последно време, нямах достатъчно време за нея. Аз съм фотограф и ми се налага да пътувам доста, а и нейната работа й отнема доста от времето. Все се разминавахме. Имаше случаи в които не се виждахме със седмици, а уж живеехме заедно.– Това звучи, като сериозен проблем.– отбеляза тя и отново записа нещо в тефтерчето.– Да. Така се оказа. Нещата бяха доста зле и в крайна сметка, тя ме напусна. Дори не ми каза… представяте ли си? Просто, един ден след като се върнах от поредната си фотосесия, забелязах, че нещата й ги няма.– Вероятно ви е била доста обидена, за да ви напусне така. А вие, на кой ден от връщането си разбрахте, че нея я няма?– усмихна се „докторката“.– Е как… още на първият… вечерта де, когато тя не се прибра. Опитах се да й се обадя, но ми бе блокирала номера.– изричайки последните думи направих тъжна муцунка, за да замажа положението.– Интересно. И не сте се чували изобщо с нея, така ли?– Само веднъж. За около две минути. Тя ми каза, че ако не променя начина си на живот, не виждала смисъл да си губи времето с мен. И докато не реша, кое е по-важно за мен, тя или работата ми да не я търся.– Приятелката ви ми се струва, като доста разумна жена.- кимна тя, хвърляйки ми един бърз поглед.– Ооо даа. Такава е! Две мнения няма.– И какво се случи след тези събития? Вие замислихте ли се над нейните думи?– Абсолютно. Прекарах доста безсънни нощи в празното легло мислейки за бъдещето ни. Тя е единствената жена, към която съм имал толкова силни чувства, няма как да съсипя това, за да гоня кариера.Чух силният удар на часовникът, който в този момент, съобщаваше, че е единадесет и тридесет.– За съжаление времето ни изтече.- каза тя изправяйки се от стола си, подканвайки ме да си тръгна.– Само да ви попитам последно. Вие какво решихте?На лицето ми грейна гигантска усмивка.– Както вече ви казах, тя ми е по-важна от всичко, за това говорих с шефа си да ме премести, за да не ми се налага да пътувам.Подадох ръка на „докторката“ за довиждане, но тя не я пое. Вместо това се обърна към бюрото си, написа нещо на тефтерчето, след което откъсна листчето прегъвайки го на две и ми го подаде.– Да влезе следваща двойка- извика тя, докато ме наблюдаваше, как излизах.Още със затварянето на вратата на кабинета зад мен отворих бележката да я прочета.„ Колко пъти съм ти казвала да не идваш в работата ми?!? Довечера в осем на нашето място!“…А аз си мислех, че тези сеанси не помагат... Георги Георгиев
  7. Всичко изглежда съвсем същото. Точно, както го помня. Улиците, дърветата, тези създания щъкащи наоколо, забързали се за работа или Бог знае, на къде. Всичко си е същото, но някак по-различно. По-нереално. По-фалшиво. А аз си мислех, че аз съм този, който не е истински в този свят. И въпреки, че не бях наистина тук, все пак ми се струваше, че усещах лъчите на изгряващото слънце по себе си. Лекият полъх на вятъра и миризмата на новият ден. Колко странно чувство, да не си на мястото на което се намираш. Май, никога нямаше да свикна с това.– Спомени? –долетя някъде отзад, дрезгавият глас на спътникът ми.– Изглеждаш напълно отнесен. Беше ти рано да се връщаш.Рано да се връщам? Той, май се шегуваше. В момента дори не исках да си помислям, че ще се наложи да си тръгвам.– Може да идем до моята къща, нали?- обърнах се към моя придружител.– Щом желаеш.- отвърна вяло той хвърляйки още горящата си цигара на земята.– Но за малко. И ще трябва да тръгваме.– Знам.Носталгията ми се засилваше с всяка измината крачка. С всяко познато лице, което минаваше покрай мен. Всичко това, което преди приемах като рутина, сега ми се струваше, като нещо безценно.– Съжаляваш ли?За кой ли пореден път ме питаше това. Вече им бях загубил бройката. Нима толкова искаше да го чуе от мен. Знаех, че иска да е прав за всичко, което казва, но бях и сигурен, че и без моят отговор, той можеше да го види в очите ми…В далечината виждах двора на моята къща. Целият бе обрасъл с бурени, цялото място приличаше на изоставено. – Какво се е случило?- запитах всезнаещият си другар.– Ами малко след, като ти си „тръгна“, майка ти се разболя и се наложи да я настанят в старчески дом, за да е под наблюдение. А колкото до къщата, мисля, че сега се продава.– Ама ти сериозно ли…Дявол да ме вземе, колко време е минало тук?– Внимавай какво си пожелаваш хлапе- засмя се той запалвайки нова цигара.– Колко време те няма ли? Не съм сигурен, но може да проверим.– Как?- учудих се аз.Той почука по външната врата. Чак тогава го видях… Три месеца. Така пишеше, точно три месеца , без техният обичан син и страхотен приятел… АЗ!– Какво друго се е случило, докато ме нямаше? Кажи ми, моля те! Как са приятелите ми?– За съжаление, не мога да кажа, че са добре. Лили си загуби работата, оплаквайки те. А Иван си има нов добър приятел. Чашката. – заяви с широка усмивка той.– Забавно ли ти е? Нима в теб няма и капчица човещина? – изкрещях му аз.Усмивката му изчезна.– В мен ли? Питаш дали в мен няма човещина?- той хвърли поредният фас на земята и го стъпка с крак.- А ти помисли ли, какво може да се случи, след, като изоставиш всички? Ти се „отърва“, нали така хлапе? Но дори за миг, не ти мина през умът, какво нещастие ще донесе постъпката ти на близките ти хора, прав ли съм?- той отново се засмя и вдигна поглед нагоре.- Търсиш, човещина в мен, а всъщност ти си този, в когото тя е липсвала.Отново ярката светлина. – Време е да тръгваме приятелче!- той сложи ръката си на рамото ми.– Хареса ли ти посещението?– Ти беше прав…Аз… Съжалявам…Той ми намигна и се засмя с глас.– Знам хлапе. Всички съжаляват, когато вече е твърде късно… Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да посетите моята страничка,(линка е долу) за още много от кратките ми историйки. Също така, много ще се радвам да ме подкрепите с лайкче и ако желаете можете да ме последвате. Пoздрави Eddie!https://www.facebook.com/Eddiesstories/
  • Разглеждащи в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.