Премини към съдържанието

flashl

Потребител
  • Публикации

    1
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

2 Неутрална репутация

Всичко за flashl

  • Титла
    Новобранец

Последни посетители

Информацията с последните посетители на профила ви е изключена и не се показва на другите потребители.

  1. Здравейте, Не знам как стигнах до тук. Мъж на 30г. Имам дете, от жена, която вече не обичам, но с която съм прекарал 1/3 от живота си. Произлизам от средностатистическо българско семейство (клонящо към бедно) от малък град. Имам най-прекрасните родители на света, имах и най-прекрасното детство на света с истински приятели и щастливи преживявания. Бях умно хлапе, с което всички искаха да играят. По-късно в училище бях буден. Отличник, никога зубрач. Възпитам съм в патриархално семейство с ценности. Въпреки бедните години, живеехме богато - голям сплотен род, всички си помагахме. Бях наистина щастлив въпреки недоимъка. Но имах и моменти в юношеските години, в които не можех да поканя приятели в къщи или да присъствам на купон, поради липса на основни удобства или средства. Казах си, че ще работя здраво, за да не позволя никога аз или семейството ми да бъдем в такава позиция. Кандидатствах в престижен за времето си университет във Варна. Началото на 2-ри курс се запознах с момичето, с което преживяхме доста време и което стана майка на детето ми. Намерих си работа, не мога да кажа професия, но работех здраво, взехме си жилище. Прекарвахме добре през годините. Трудности и препятствия - бяхме заедно. Малко по малко започнах да усещам промените във времето. Загубих връзка с голяма част от приятелите в миналото. Една голяма част от тях се поеха по различен път, с други просто загубихме допирни точки. В течение на времето и въртележката от битови промени не усетихме как прекарахме 9 години заедно с нея. Една сутрин чух новината, че ще ставам баща. Наистина се развълнувах, винаги съм искал деца. После обаче... се замислих за последните 1-2 години от живота ни. В течение на времето, харахтерите ни се бяха доизграждали и някак усещах, че пресечните ни точки вече се разминават. Казах си, може би детето ще промени това. Едно ново начало и радост в живота ни. Но не стана точно така. Чувствам се все по-празен, когато се прибера в къщи, а темите ни за разговор са все по-повърхностни и лишени от смисъл. Често се разминаваме и в мненията си по основни въпроси. Наскоро започнахме да се караме. Реших да бъда прям първо със себе си, после с нея. Зададох си въпроса, дали това е човек с който мога да изкарам остатъка от живота си. И си дадох сметка, че това не е така. Поговорихме с нея няколко пъти. Зададих и същия въпрос и ..плака, но усещам, че дълбоко в себе си и тя не е щастлива. Наясно съм, че любовта е временно явление. Но при мен вече липсва и любовта към живота. Някога целеустремен и уверен, днес не намирам щастие в нищо, освен в малкото дете. Предложих и да направим консултация със специалист, но тя отказа твърдо. Помня ясно, малко преди да завърша гимназията, как си представях 30-тата си годишнина. Малък успешен личен бизнес, току-що създаден след напускане на работа от висока позиция, от която съм научил много. Жена, която обичам безумно и която ми е родила момиче и момче. Днес.. се чувствам като в капан на собствената си съдба. Наясно съм, че човек сам кове съдбата си.. Решенията, които съм взел преди 10 години се връщат днес като шамар. Но... как да сложа край, как да променя съдбата си, когато вече има нов човек, за който трябва да поема отговорност. Дори не знам как да прекратя тази връзка. След толкова много време, дори когато чувствата ги няма, е толкова трудно да приключиш всичко. Трудно е да бъда егоист. Но... не съм щастлив. Дори някакви гласчета, които ми говорят, че живота няма смисъл... започнаха да шушукат все по-силно. И не мога да ги спра. А истинските приятели, с които мога да седна на по бира и да си излея душата .. вече ги няма. Чувствам една студенина. Сам в големия град, с несбъднати цели, мечтаещ да усетя онази любов и топлина.. от детството. Майка ми, която ме познава така добре... усеща какво ми е, но не смее да коменитра. За родителите си аз съм успял млад мъж, който въпреки трудностите е съградил нещо. Всеки ден се будя, като знам, че денят ще е напълно еднакъв с предишния. Малко по малко гасна и усещам, че бездната под краката ми става все по-дълбока. Затова пиша и тук.. защото няма с кой да споделя. Душата ми се къса, искам да върна времето, това е най-голямата ми мечта.. но не мога... Благодаря на всеки, който е прочел това докрай. И ако някой, с повече опит или светлина от мен може да сподели съвет, на драго сърце ще го послушам.
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...