Щастливеца

Малко са хората, които се набиват на очи не заради въшен вид, а заради нещо, само по себе си невъзможно да бъде обяснено. Той е точно такъв. Всеки ден излизам по едно и също време, минавам през старите улици, препълнени с бързащи хора. Някои, заслепени от собствените си грижи, свели глава, сякаш съсредоточени в обувките си, се страхуват да пострещнат свенливите слънчеви лъчи. Дали просто заспали, или прегърбени от необясними за непознатите проблеми, орисани вечно да носят тежка и препълнена с ежедневие торба, готова да пречупи гръбначния стълб с лекота. Втори, по рождение излъгани за себе си, носят изкусно-изковани маски, чиито черти се отразяват в слънчевите очила, заслепяват, уж придизвиквайки груба завист, първична и толкова нескопосана, че чак иронизираща себе си. Други са избрали да се усмихват мило, създавайки впечатление за щастие и уравновесеност... , което трае по ден-два. На третия или красивата усмивка се е напукала, заприличваща повече на крива черта, контрастираща с празен поглед, или съвсем е изчезнала, заменена от нещо неопределимо. Грозно, смешно, тъжно – понякога тези картини те карат да се замислиш и да изпаднеш в депресия, чудейки се дали си струва да си като някой от посочените типажи, понякога подминаваш с пренебрежение – просто не е ден за глуповати размисли, прекалено важни проблеми тегнат над главата ти, проблеми, които ще се изпарят или забравят след около седмица, но сега е „звездният им миг”.

За него нямаше такива дни. Всеки един, приличащ на предишния, сипещ се, наподобяващ миниатюрни зрънца, потънали в пясъчния часовник, от страни самотен и празен, но в последствие превърнал се в символ на най-красивото нещо, което съм виждала. Щастливецът не бе нищо особено на първо четене – не се отличаваще нито с визия, а тази реалната не говореше и за човек, преливащ от интелект. Късо-подстриганата му малка глава, редовно забита като пирон зад ръждясалата пейка пред младежкия дом, през повечето време се криеше зад прогнилия вече статив. Използвана от години, „сложната конструкция” приличаше повече на купчина пропити с мухъл и огорчение дъски, но напуканите мъжки ръце я бяха превърнали в свой верен приятел- направо „другар в живота”, както се вика. Да, нещастният Щастливец бе художник. Така и не го видях в цял ръст. Така и не успях да срещна погледа, изглеждащ жалък и проскубан от парадокса живот, потънал в безпаричие и гнила слава, носещ бремето, наречено „неоткрит талант”, натоварил цялата трагедия на гърбината си, включваща съдбата да си ням пред света. Минувачите рядко се спираха за потрет и въпреки факта, че повечето се застопоряваха пред мръсния прозорец на всяка втора кола, за да залижат мазните от дъжд и ръждясала пот коси, явно „Рисувам за пет минути”, както гласеше закривеният надпис над пейката не бе вървежен. Защото „вървежен” в близост до входа на столична гимназия, може да бъде почти само магазин за алкохол и цигари, а още по-добре будка, въвеждаща те в разновидностите на марихуаната. Каква утопия само.

В този ден, обаче, нямаше и следа от „съвършенството”, описано по-горе. И без това мръсните ми кецове, сякаш на пук нагазваха в рохкавата кал, смесица от прах и животински красоти, останала от нощната буря, уж предназначена да поизчисти кирта, достойно количество, от която бе предоставена от минаващите. Капките дразнещо се приплъзваха по стъклата на очилатите лица, монотонно допълващи впечатлението за безразличие. Как мразя да вали. Дъждът сякаш не изпълнява ролята си в гъмжилото, наречено град. Символ на ново начало и чистота, ала всъщност превърнат в отровна киселина от ръцете на същите тези, които го боготворят.

Измокрената глава лъсна пред очите ми, открита от отминаващия трамвай. В началото си помислих, че е задрямал. Белият, ала олющен от някогашно слънце врат, се бе изкривил в чудновата чупка, прилична на гърбица, сливаща се със загрубелите ръце. Добре-познатият статив висеше пред пейката, покрит с прашен, безжизнено посивял чаршаф, уж служещ за подслон на творенията, единствено спасение за душата, умело скрита зад оскъдни дрехи, зад загиващи телеса. Клепачите му, навлажнени от студената вода, заслепени от студ и умора, сякаш наблюдаваха, изрязани, дишащи, самостоятелни, живи и запазени сред останалата купчина кокали. За пореден път чакаше. Чакаше нечие нямо позволение, а не зацапани банкноти, не търкулната похвала из покварените устни на непознат. Чакаше позволението да се впие в душата на рисувания, разчитайки всяка невидима частица, разбивайки всяка болезнена струна, носещ светлината, загиваща, потъваща сред пагубен опиат. Позволението да възкръстне по-силен, пиейки от човешки откровения, тихи и полу-откраднати.. продадени на лист хартия, изписани чрез даденост, наричана от всеобщата купчина „талант” – недоразбран, недооткрит, несподелен, премълчаван и разяждащ напуканата сърцевина на портретиста, Щастливеца, сам по себе си превърнал се в най-големия нещастник. И същата тази оклюмана глава, чакаща всеки ден за позволението, преобразена и в спасение, и в наркотик, чакаше и този ден, киснеща в дъжда, без „клиентела”, без храна, без поредната доза избавление.

Червената рокля, закрила част от статива, ме събуди, от части припомняйки, че е време да тръгвам, от части приковавайки погледа в притежателката си. Да, тя очевидно се нуждаеше от „услугите” на досегашния ни герой и странното присъствие успя да повдигне дори главата на загледалия се в обувките си художник. Краткият диалог помежду им, който за мен се изразяваше само в оскъдно движение на устни, успя да съживи задрямалото мъжко лице, потънало в меланхолия и примиреност.

Бързайки, за да не опровергаят надписа над пейката, гласящ „Рисувам за пет минути”, изпълнените с вдъхновение и живот длани , припряно заизваждаха палитра и моливи, чиито цветове контрастираха със сивия фон,с пейзажа наречен град, повече приличен на рисунка в сравнение с цветовете, в следващия момент вече леещи се по бялото платно. Дланта, прилежно сгъната, виртуозно се движеше в унисон с изражението, съсредоточено и попиващо всеки съвършен детайл на лице, което така и не успях да видя. Всичко това трая около пет минути, завършващи с фееричен замах, пропит с живот и светлина, пречупваща, така крещяща. Червената рокля остана загледана в себе си няколко мига, след което подаде зелените хартийки, лишени от значение, пропити с гной и мръсна пот. Изчезна заедно с платното, пореден лист от купчината, струпана до пейката и остави след себе си посивяващата глава, преживяла своя „звезден миг”, разбран и видян от малко, пак клюмнала, пак чакаща.

Не го видях повече. Всеки ден, без значение слънчев или дъждовен, се оглеждах с надежда, чакайки да мерна погледа, който така и не засякох... препълнен с примирение и даряващ избавление не за себе си, а за малцината желаещи да бъдат спасени. Коя съм аз да разказвам несъществуващи истории, може би една от много сиви сенки, убили Щастливеца...