Напоследък сме свидетели на нечувана атака срещу един много български филм, спечелил престижна международна награда – филмът „Сбогом, мамо” на Мишел Бонев.

Филмът бе многократно отлаган за пускане по българските кина, като междувременно и навременно предварително авторката му бе подлагана на унищожителни лични нападки и нечувани инсинуации от българските медии. Възможно най-нечистоплътната жлъч се изля върху една българка, като естествено се използваха познатите прийоми – достатъчно е една жена да е достатъчно млада и достатъчно красива, за да бъде нападана и обиждана с грозни епитети в личен план. Цялата медийна истерия около Мишел Бонев намирисваше много на мъжки шовинизъм и българска творческа комплексарщина до момента, в който отидох да гледам филма.

Още първите сцени ме потопиха в една до болка позната от близкото минало реалност – тази на социалистическа България, на дългите опашки пред празните рафтове, на подтиснатите и несвободни хора, на които им бе отнето елементарното човешко достойнство да решават сами за себе си как да живеят, как да се чувстват, как да мислят, как да се обличат. Една действителност, в която на човек му бе отказана свободата да бъде себе си, в която мъдрата партия и добре структурираното общество единствено имаха право да решават и да го водят към „светлото бъдеще”. И тогава разбрах - филмът разкриваше истини, за които на някои днес не им се иска да се говори и да се припомнят.Със своята истинска история и безусловна и затрогваща окровеност филмът разкри пред нас забравеното лице на несвободата. Онази несвобода и подтискане на естествените човешки стремежи и въжделения на душата, които израждаха хората в чудовища без сърца, в родители, забравили да обичат дори собствените си деца, улисани в преследване на така отказвания им от „системата на общото благо” елементарен материален комфорт и просперитет. Защото само един подтиснат и несвободен човек може да се изроди в емоционално чудовище без сърце.

За мен „Сбогом, мамо“ е забележителен филм на една забележителна българка. За 20 години „преход“ никой не посмя да направи филм като нея – филм, който показа грозното лице на социалистическа България, на несвободата и изкривените духовни ценности, с които се превъзпитаваше българина.

Всъщност филмът не е само семейна драма, той е много повече – той е една чудесна алегория за майката – социализъм, която унищожаваше своите деца и ги превръщаше в самоубийци и емигранти.

Естествено, за носталгичните спомени по славното социалистическо минало, с които се пълнят медиите и днес, филмът е откровена заплаха. Което обяснява и защо авторката на филма бе подложена на толкова унищожителни лични нападки и нечистоплътна лъжа, разбира се, без да се спомене нито дума за филма й.

Манипулацията е в пълна сила и днес.

А Вие гледахте ли „Сбогом, мамо”?! И когато напускахте киносалона след прожекцията, и Вашето сърце ли беше натежало от въпроси и болка?!

казват "сбогом, мамо! аз отивам да ставам скрита или явна проститутка" или в най-добрият случай стават бели робини и слугуват за 2-3 евро и буфкат по 12 или 16 часа..."бялото робство" е икономическият термин... и да се обърна към тези,които са напуснали родните си радове и са отишли в 4-те 5-те по-големи града на блатото ни... сещайте се по-често за майка си и баща си и се прибирайте по родните си места,колкото и да не ви се иска и да ви комплексира...родителите ви няма да живеят 1000 години, нито пък вие!!! много е важно да се виждате често! направо ми е болно и наистина го вземам навътре като знам колко мои близки,познати,хора по физиономия,които ги знам, не си идват да видят майка си и баща си пф, к'во искаш от тези хора, ебати, осъзнайте се! осъзнайте се!!!

Филмът й предизвика грандиозен политически скандал в България и Италия и уволнението на изпълнителния директор на агенция "Национален филмов център" Александър Донев и зам.-министъра на културата Димитър Дерелиев.

Още с появата си в публичното пространство Мишел Бонев бе набедена за любовница на Берлускони, а филмът й – за негледаема продукция.

Всъщност „Сбогом, мамо“ е социална драма за три поколения българки, заснета в традициите на италианското кино и телевизия.

Филмът на места е прекалено мелодраматичен, но като цяло е добре разказана и болезнено честна история, засягаща въпроси, за които обществото често мълчи – насилието при възпитанието на подрастващите и до какво води то, противоречивата любов между родители и деца, страшните неща, които се случват в домовете за възрастни...

Скандалният привкус идва и от факта, че сюжетът в огромен процент е автобиографичен и самата Мишел Бонев играе собствената си майка-чудовище.

Как се чувствате в България?

Откакто съм тук, всички ме питат за скандалите – какви са, кой какво разбрал, аз да кажа моята гледна точка. Естествено, продължавам да обяснявам – това бяха политически скандали в Италия, в които се оказах случайно намесена. Останах с отворена уста, никога не съм очаквала такова нещо, защото „Сбогом, мамо“ разглежда социални и общочовешки въпроси. Всички фестивали миналата година направиха официални награди за правата на човека. И в Италия им е проблемът, че тази награда отиде при български филм. Ами съжалявам, че сме им неудобни.

Скандалът добре ли се отрази на филма?

В началото искаха да го разпространят в 35 копия. След това ми казаха „Ами то за Бен Хур не се е писало толкова!“ и копията станаха 80.

Тоест няма лоша публичност?

Е, явно няма. Но определено не се чувствах добре преди премиерата в кината, както и артистите. След това всичко си дойде на мястото.

Как се промениха коментарите, след като филмът излезе? Имаше слухове, че няма зрители...

Това са пълни лъжи – филмът се радва на изключителен интерес. Пресата и киногилдията в Италия е предимно лява, а понеже ме набедиха за приятелка на Берлускони, решиха, че аз съм с десни възгледи. Но след излизането на филма изведнъж спряха скандалите. И почнаха лично да ми се обаждат колеги и журналисти, за да ме поздравят.

Въпреки това изглеждате обидена...

Ами да, след като ме обиждат, как да изглеждам? Господин Берлускони изпрати неговите поздравления чрез министър и те решиха, че съм му любовница. Ние имаме официално приятелство, ако беше лично, щеше да ми се обади по телефона. Той ми благодари, че свързах двете страни в първата голяма копродукция от последните 20 години. А между другото, „Сбогом, мамо“ е и първият български филм, който участва в официалната програма на фестивала от доста време насам... Това е филм за над 4 милиона евро и едва 5% от тях са държавни български пари. Не казвам, че са малко. Не са и много. Но понеже исках да бъде италианско-българска продукция, 40% от финансирането с мои лични пари минаха през българската ми компания. Направих този жест, най-малкото, защото във филма се разказва българска история, играят български актьори, говори се на български...

Филмът е доста тежък и в огромен процент – автобиографичен. Защо решихте така да започнете?

Не беше лесно да отвориш завесите на къщата си. Но разбрах, че е много важно, защото има други хора, които в момента изживяват всичко, през което преминахме със сестра ми. Направих го и за хората, които не са толерантни към тях.

Това ли е социалната функция на филма?

Два са социалните проблеми, с които се занимава филмът. Сложните отношения и насилието в отношенията между деца и родители и изоставянето на възрастни хора в старчески домове, които нямат средства и персонал за адекватни грижи за тях, на фона на едно тотално незаинтересовано общество. Трудни теми, по никой не иска да говори. Затова в Италия сега дори повече ме уважават.

А какво направи филмът за вас?

Аз днес съм един свободен човек. Филмът е терапия за мен и с него намерих отговори на всички въпроси. Преди „Сбогом, мамо“ гребях срещу течението, сега съм на другия бряг. И съм много позитивна, вярвам, че любовта може да победи омразата. Имах много трудни моменти, мислех, че ще полудея, защото играех ролята на човек, който е допринесъл към кошмарите ми, заради когото бях в гладна стачка с дни, докато не изкарам баба ми от дома...

Как влязохте в ролята на майката, която е възпитавала с насилие вас самата, от която сте откупили сестра си и с която сте се борили да измъкнете баба си от старчески дом?

Нямах друг избор. Това беше единственият начин да я разбера. И мисля, че я разбрах. И тя, и аз, и сестра ми сме имали трудни моменти в живота. Психиката реагира по различен начин на това – тя е реагирала с омраза, ние със сестра ми реагирахме с любов.

Кой е най-изненадващият коментар?

Тези на хората, които не са гледали филма, но побързаха да кажат, че не струва.

Кой трябва да гледа филма?

Най-вече родители и деца. А всички сме такива.

Какъв е следващият проект?

Сериал, 2 епизода. Веднага след излизането на филма ми го предложиха. Отново ще бъде българо-италианска продукция, техническият персонал и операторът ще са българи, ще има и няколко актьори оттук, аз ще режисирам. Разказва се за 4 жени в Северна Италия. По-лек ще е, малко „Сексът и градът“, но с повече драма.

Знам, че по-голямата част от българите (особено пък някои творци) са завистливи и изпълнени с нищо неподкрепени интелектуални претенции комплексирани селяни и парвенюта и не трябва много-много да им се вярва за нищо, касаещо успеха (бил той пълен или частичен) на който и да е наш сънародник (не дай си боже пък да е някоя жена, както в случая), но този път и аз се подхлъзнах от безбройните „скандални” публикации в пресата и без да съм проверил фактите и дори без да съм гледал трейлър на „Сбогом, мамо”, потеглих за прожекцията на филма, подготвил си най-голямата кошница пълна с желание за „хейт”, каквото не си спомням да съм събирал близките години.

Филмът обаче не се оказа такава трагедия каквато очаквах и каквато предполагаше тоновете помия, която се изсипа по адрес на филма и Мишел Бонев в частност и според моето лично мнение (а ако мога да съдя и от разговорите, които проведох след прожекцията и доста колеги мислят по същия начин), той е по-добър от доста родни филми видели бял свят след прехода (особени подписаните от жени), чиито автори имат претенции да са голяма работа.

Сега, вярно е, че той има и доста проблеми, но кой няма в днешно време? И позволете ми да споделя убеждението, че доводи в полза на противното от сорта на „Филмът е тъп, защото Мишел Бонев спала с някой си, за да й даде пари”, „Тая на каква се прави с това име Бонев” или пък любимото ми „Говори на меко”, са чисто и просто смехотворни комплексарщини. Много ясно, че говори на меко, нали е от Бургас. Като гледате филм за американския юг и там говорят с акцент.

Това обаче не означава, че филмът е прекрасен и безгрешен. Не е! И да мислим така би било почти толкова необективно. Мишел Бонев има проблем, който имат почти всички дебютанти (това е първият ѝ голям филм като режисьор, сценарист и продуцент) – тя опива да каже прекалено много неща и да вкара във филма абсолютно всичко, което знае и харесва от това изкуство. Преди всичко, понеже разказва своята лична и твърде емоционална история, не може изцяло да се разграничи от разказа и да погледне на него като обикновен и прост филмов сюжет. В следствие на това във филма присъстват явно важни за самата нея сцени, които обаче не служат по никакъв начин на повествованието, а липсват такива, които поне аз смятам за важни. Ако тя не бе едновременно сценарист и режисьор на филма, крайният резултат щеше да бъде различен.

Второ, извън чисто личните проблеми, Бонев разглежда и доста по-широки теми като са проблемите в семейството като цяло (които в повечето случаи са отражение на проблемите на обществото ни), чувствителния момент с неприкосновеността на „святата” фигура на майката, която всъщност малтретира децата физически и психически в името на нейната идея за правилно поведение и посока в живота – сещате се, тема, която доста често виждаме в американските филми – и не на последно място, темата за нечовешките условия, в които живеят стотици възрастни хора в така наречените „специализирани домове за възрастни”, където са подложени на постоянен тормоз.

В интерес на истината Бонев използва повествователна структура, която би й позволила да се справи с всичките си идеи и внушения – имаме едно фрагментарно скачане напред и назад във времето, което създава усещане за бавно редящ се пъзел – стига да бе малко по-обрана, но уви, случаят не е такъв и в крайна сметка, когато цялостната картинка е наредена, липсват няколко много важни парчета. Все пак, от тази картина ясно си личи, че кинокултурата на Бонев не е никак лоша и че ѝ се отдава да води актьори.

Актьорските изпълнения са един от най-силните елементи на филма. Надя Конакчиева иМарта Янева като сестрите Мария и Теодора са фантастични и глътка свеж въздух сред физиономиите на хората, които гледаме непрекъснато в киното, театъра и телевизията. ЗаТатяна Лолова няма какво да говоря, тя е изключителна – нито повече, нито по-малко. Много трудна и тежка роля, за която се изисква да имаш много кураж, особено пък ако си звезда от нейната величина. Актьорите в поддържащите роли също са перфектни. Юлиян Вергов,Илка Зафирова, Ани Бакалова… просто нямам забележки. Личната ми награда обаче отива при изпълнителния продуцент на филма Лича Нунец, която е поразяваща в ролята на адвокатката Вирджиния. Честно казано бях поразен, че Нунец не знае български. Като изключим акцента ѝ, няма нищичко, което да предполага, че тя не го владее перфектно. Това, че е хубава, е друга история.

Умишлено оставих Мишел Бонев, която изпълнява ролята на Яна (реално тя играе лошата си майка), за последно. За нея мога да кажа само браво. Имаме малко преиграване, но не в онзи смисъл, който обикновено влагаме, когато говорим за актьори, а в онзи, в който има леко преекспониране на недостатъците на героинята, за да не би някой да не разбере, че, разбираш ли, тя е лоша. Честно казано, отдавна не бях гледал герой, който да ме дразни по такъв начин. Без да преувеличавам, идваше ми да стана и да я удуша собственоръчно. А по-голям комплимент от това, здраве му кажи.

Осъзнавам, че това ревю се получи малко по-положително отколкото наистина усещам нещата, но ми се щеше да изтъкна, че филмът определено има качества и далеч не е катастрофата, която бе изкаран от хора, които даже не са го гледали. Това, което мога да кажа в заключение е, че „Сбогом, мамо” е един добре направен, дълбоко личен и драматичен филм (пък бил той и с доста проблеми), който няма да се хареса на комерсиалната публика и на комплексарите, но ще се стори доста любопитен на хора, които не се интересуват от „жълтини”, намират психологията и сложните човешки взаимоотношения за интересни и такива, които осъзнават каква огромна терапевтична сила има киното, без значение от коя страна на екрана се намирате.

Източник: operationkino.net

Автор: от fpsy

Редактирано 16 февруари 201214 г. от yvsot (преглед на промените)

Русалката има интересна физиономия. Руса коса на черни вежди а ла Брежнев. В устата е като разцепена тояга, но задължително подозирам имплантиран ботокс. Ау, Татяна Лолова колко е вампирясала. Да вземе да си натегне кожата като младоженката Пугачова. Твърдо обещавам, че подобни "психологията и сложните човешки взаимоотношения" няма да гледам. Не'ам нерви да се захласвам по сюжети "Big Brother". Животът е болка е от която мога да те спася! с уважение: Ерхан Солак