Що - годе хепи енд!

Седя си на бюрото и се опитвам да уча. Дотук добре. А отвън се чува някаква страшна шумотевица. Абитуриенти? - Неее, родителите им! "СДС - то това, а пък тоя боклук, Доган, аз неговата мамица циганска ш' *** ; Бойко, Бойко - той ша я оправи тая циганска държава..." и още подобни - да се ненаслуша човек на умозаключения от недостигани все още висоти. И след всяка закана на майката на еди-кой-си - женски смях. И то какъв! Е, това е то - съдбата на живеещите в блокове и кооперации. Бойко щял да оправи държавата. Ами Доган благодарение на тези като Бойко може да си разиграва коня. А Бойко е като тези веселящи се и пиещи за здравето на завършващите си 12 клас деца. "Бягай, т'ва а мойто място, бе, мамицата ти..." и така нататък. Политиката и патриотизмът вече са затворени страници - сега идва друга борба, важна борба - за чаша (и то не каква да е, а пълна: шамар да е - аванта да е) и за място на масата. По - хърбъвите се присламчват, а по - заякналите ги прогонват - първите трябва да се преборят за пост и уважение сред другите членове - дали на глутницата, дали на Народното събрание, дали на масата - няма значение, навсякъде е така, пък и трите... хм, популации, да кажем, са съвсем близки. "Чакай малко, мааа, млъкни малко, ма, Гинооооуу, аз да кажа! Слушай ся, кат' ни знайш..." Силно се надявам да завали порой, но единственият порой, който вали е една смесица, един невъобразим хаос, едно обезобразено, грозно и отекващо в ушите ми съчетание на ругатни, люти чалгии и женски смехове. И то какви! Скарите цвърчат под кървавите свински и от не-знам-си още каква природа пържоли, виното се разлива по чашките, музиката се възнася до небесата, какво остава за моя скромен втори етаж, пендарите дрънчат, очите лъскат... Дъжд! Дъжд! После скърцане на маси и столове, пренасяне на касетофони - само скарата остава под малкия навес на гаража, месото продължава да цвърчи, а музиката е вече позаглушена от вратата на въпросния гараж. По - слабо се чува и женският смях. И то какъв смях!...