Премини към съдържанието
mecholari

Рабиндранат Тагор

Препоръчан отговор


Стиховете са преведени от Григорий Ватан

...........................................

ОТРИЧАНЕ ОТ СВЕТА

 

Като пуйка запуйкал поредният пресен архат:

 "Аз се връщам при Бога, напускам семейния ад!

 Кой ме върза във него - мираж или дух?..."

 "Ами Аз... - казал Бог... Ала май че си глух..."

 

Виж: до тебе два ангела прелестно спят -

 дивно млада жена със детенце на нежната гръд.

 "Туй е Майя, илюзия... Да, никой друг!"

 "Туй съм Аз..." - рекъл Бог. - И жена, и дете, и съпруг...

 

Оглушалият вика от своя духовен вертеп,

 ала Бог му отвръща: "Та Аз съм до теб!

 Виж: детенцето мръдва, затрепва, изхлипва насън,

 Аз съм то - а пък ти се развяваш навън..."

 

Но накрая въздъхнал Всевишният, рекъл: "Уви,

 Аз съм тук, а пък ти накъдето си искаш върви..."

 

...................................................

- Вече тръгвам, прекрасна... На нова луна...

 Ала пак насълзена е мойта жена...

 И отново лицето си крие от нас -

 да не ревне високо пред всички на глас...

 

Колко труден за нея е днешния ден!

 Колко скръбна е малката сянка до мен!...

 И притиска се пак, и й глъхне гласът,

 и ме гледа със ужас как тръгвам на път.

 

О, жени и женички! От сняг ли са те?

 От какво е сломено и мойто дете?

 "Ще си дойда бе, рожбо, нали съм си твой?"...

 Ала тя пребледнява и виква ми: "Стой!

 

Нито крачка навънка!" - Команда звучи...

 Като стар генерал... Остъклени очи...

 Нито жива, ни мъртва... Какво е това? -

 С диви нокти се бори за свойте права!

 

И с "обичам те!" впива кинжала си пак,

 а пък аз закъснявам за сетния влак...

 

О, детенце невръстно! Съзнаваш ли ти

 колко страшно в духа ми викът ти кънти?

 Ти ми каза "обичам" - и в миг ме срази,

 както бурята кърши трошливи брези...

 Колко мощна е твоята мъничка длан!

 Как без тебе светът е за мен нежелан!

 Ти си само на 4, а тръгваш на бой

 само с голо сърце и оръжие "Стой!"...

 Аз разбирам разлъките, клети деца:

 със ботуши прегазваме рой сърчица,

 те кървят и се молят на някой злодей:

 "О, не тръгвай! Не тръгвай! Не тръгвай! Недей!

 Не те пускам!" - ридаят кристални деца!

 Самородни съкровища! Златни сърца!...

 

Прекосявам със майка й тъмния двор;

 подкосява краката ми скръбният взор

 на едно изваяние, дето сега

 пак ми гърлото свива със свойта тъга...

 Даже нùвата родна назад ме зове -

 тихо шепнат изплашени рой класове,

 а липите край мене по външния път

 мойта сянка безмълвно с тревога следят...

 

Пак преляла е Ганга от мътна вода.

 Мъкне клони и кал. Горе - бели стада.

 Като агънца спят без овчари, без звън.

 Сякаш сито накърмени, блеят насън...

 Аз въздъхвам. От болка се рони брегът.

 Пред нозете ми - дългия път на дългът...

 Гледам стария свят, от съдби натежал,

 но отпуска сърцето ми злият кинжал...

 Тоя път безнадеждност света не заля:

 в безопасност съм вече - неродни поля...

 Не мирясват в духа ми ония слова,

 но в момента не реже тъй силно това...

 Ала връщат се пак - на вълни - на вълни,

 и отново осили от всички страни

 се забиват във мене със яростен вик -

 че съм нечия собственост: пулче, челик...

 Но дали ни подритва самата Земя,

 или някаква древна, злокобна Змия?...

 

Уж сме твърди, а всъщност сме меко тесто:

 все чираци ни месят - незнайно защо...

 Докога ли и тук, и във конския рай,

 ще ни мачкат без съвест, без мяра, без край?

 "Ти си мой! И не мърдай!" - Обаче, уви,

 престоял ли си дълго във тесни нощви,

 ти ще кипнеш, ще бухнеш, ще тръгнеш навън

 и ще свърши най-после кошмарният сън...

 

Вечно плуват нанейде води и звезди,

 всеки някога тръгва по свои следи

 и парцела ни бивш го попарва слана,

 и се срутва затворът стена след стена,

 и се връща с Пегаса ни пак младостта,

 и остава пъдарят ни с пръст във уста....

 

Ала има и сянка от веки-веков:

 оглушава вселената кръвният зов;

 от глъбта му изтръгва се вълчият вой,

 и викът на детето. Най-древен е той!

 Експлодира спонтанно. Панически бдим

 да не тръгне нанякъде някой любим

 и с припадъци караме някой добряк

 да остане насила във волския впряг...

 

Тъй и моята малка, добра дъщеря:

 като в Господ и Бог във баща си се взря

 още в първия миг на живота си млад

 и си иска маслото с дебел мармалад...

 Нито помен от гордост... Дори да мълчи,

 "Ти си мой!" - във ушите ми гръмко звучи... -

 Мой и собствен завинаги! Тъй е било!

 Ти си корен; аз - твойто любимо стебло.

 Туй е лудост, признавам, но въздух си ти,

 скъпи мой, за безкрайните мои мечти...

 

Каруцарската обич подвиква ни "Спри!"

 Ала виж: Ниагара бушува и ври.

 Тя разбива на трески стотици весла

 и изтрива завинаги цели села...

 Канибалската обич, дори да е труп,

 влачи жертви изцъклени в злия си клуп

 и, дори и умряла, неспирно тръби:

 "Ти си вечно виновен! О, ти ме разби!"

 

Но додето е жив, тоя дързък стремеж

 пред самата съдба е във боен стоеж

 и дори и когато е в кърви сразен,

 той крещи на Смъртта: "Ти си нула за мен!"

 

О, Любов! О, Жар-Птицо! Сама в пепелта

 ти възраждаш се вечно сред диви цветя

 и дори с неизменната твоя сълза

 ти си вечно любимата, жива лоза!

 Хем ни радва безмерно червеният сок,

 хем ни сваля на дъното в унес дълбок...

 

Засияй във сърцата ни, образе драг!:

 Две любими ръчички, протегнати пак

 да прегърнат вселената с дива любов,

 да пронижат душите ни с жеравен зов;

 най-тревожните сънища - с бели брези;

 най-дъждовните облаци - с дивни сълзи...

.............................................................

 Дал си ми, Господи, мъничък залък -

 с него Ти служа без страх.

 Да, но духът ми се срива от малък -

 смазва го земният прах.

 

Щормът Ти, Господи, пак ме размята! -

 Ту съм в небето, ту кал на земята!

 Бий във нощта вълнолома ми жалък -

 бий ми сърцето - разбрах!

 Да, но ми даваш и чистия залък -

 с него Ти служа без страх.

 

Всичко ще дам за зарята Ти, Боже!

 Всичко - до атом, до дъх!

 Знам че съм пръст, пепелинка нищожна,

 връх на власинка от мъх...

 

Да, но слънцата и всички вселени

 знам - до прашинка си сместил във мене!

 Мойто сърце все за тях и за Тебе е пяло!

 Аз Ти ги връщам - във стих ги събрах...

 Дал си ми, Господи, мъничък залък -

 с него Ти служа без страх...

............................................................

МОЛИТВА

 

Дай ми, о Боже, до Твоето рамо,

 пръв да съм в огъня, както преди.

 Бий ме до смърт, размажи ме, но само

 вечна в сърцето любов утвърди!

 

Господи-Боже, тъчи ме на стана

 с нишки сияйни от тежки беди -

 скърбите, мъките, нека да станат

 дивно разковниче в мойте гърди.

 

Твоето знаме е мойта поема -

 само в сърцето любов утвърди:

 вместо в гърдите Ти, аз да поемам

 огън, олово - тъй, както преди.

 

Мачкай тестото ми мудно, негодно;

 дай ми вериги, железен хомот...

 Само сърцето ми нека свободно

 Тебе да люби - до смърт, до живот!

 

Дай ми колиба от скромна по-скромна.

 Имаш ли нужда - и лудост ми дай.

 Тебе обаче до кръв да Те помня -

 с Теб да вървя до без дъх, до безкрай!

 

Нека да падаме в пътя към Тебе.

 Нека в умора бездънна да бдим -

 знам, че трудът ни нищожен и дребен

 в миг ще я духне, подобно на дим.

 

Виж лабиринтите, пътнико скръбен.

 Схващай света, о сестрице добра.

 Примки, мечти там растат като гъби -

 мигар стръвта им до днес не разбра?

 

Смърт ни заплашва дори и във рая.

 Смърт ни изважда от личния блян.

 Господи, дай ми пред Теб да ридая!

 Дай ми да плача, пред Тебе прострян!

...................................................................

ЖЕНСКАТА ГРЪД

 

Девичата гръд с боговете говори -

 люлее я дивно светà чистота.

 Две алени рози под сини простори

 с неземен балсам пиянят вечността.

 

Те сриват душите, до смърт убедени,

 че не лично Бог ни е дал Слабостта.

 Влудяват сърцата от бяс вледенени -

 изкарват им жилото - тоест, смъртта.

 

Сърцето е пух - колебливо и меко.

 Гръдта е Всевишният - женската гръд!

 Не се ли разклати от чувства човекът,

 безброй неродени деца ще умрат.

 

Вселенският бисер се ражда от мида.

 "Светая светих" означава Жена.

 Наистина, женската гръд е Колхида -

 най-дивният хълм, необятна страна!

 

По-чиста от хиляди мантри и сутри,

 гръдта осиява вселени безброй.

 На нея събужда се рожбата сутрин,

 на нея заспива в неземен покой.

 

На двата Ти хълма, Богиньо, играят

 очите на Бога - две красни зърна!

 Две нежни молитви - вратите на рая,

 два извора чисти - млеко-светлина!

 

Два върха вселенски, по-горни от всичко,

 родени от Бога, люлеят Го пак -

 Той сам се явява - безкрайно и лично,

 да пие от Своя безкраен черпак.

 

.........................................................

ИЗ "РАЗДЯЛАТА НОСИ ПОКОЙ"

 .................

 Всичко си има завършек, предели.

 Огънят гасне в пороя, но съхнат и бездни с вода.

 Стихват циклони, до днес полудели.

 Даже Смъртта очертава понякога светла следа.

 

Ралото къса и цвете, и корен.

 Семенце мило, ти трябва да раснеш във почва добра!

 Щом си с душа, протегни се нагоре -

 слей се със хиляди ангели с чудна и жива искра!

 

Повече никога няма да губим!

 В извори плуваме! Жадни човече, не го ли разбра?

 Даже и с друг да е твоят възлюбен,

 Бог е в раздялата: пак ти намига за нова зора...

 

..................................................................

ДВЕТЕ ПТИЦИ

 

За две чучулиги - във клетка едната

 бях слушал отдавна (бях още дете).

 Били разделени. Мъжът и жената.

 Но ето, един път се срещнали те.

 

- Пробил съм я, гледай! Помийните врани

 не ща да те виждат във клетка от днес!

 - Да-да, скъпи мой... Ами кой ще ме храни?...

 Аз тебе те каня във моя дворец!

 

- В курешки и с тебе не бих се овалял -

 възкликнал съпругът: "Във клетка?! - Ами!...

 - За цирк в небесата не съм се венчала.

 И повече, драги, недей ме мами!

 

- Пленителни трели със теб е мечтало

 да вие сърцето ми в рая зелен!

 Но, в отговор, само едно кречетало

 дрънчи от устата на птицата в плен...

 

- Опитай! - я молела волната птица. -

 Нали чучулига си - пърхай в захлас!...

 - За люлка, поилка и напръстник жѝтце,

 кафеза си златен възпяла съм аз...

 

- Ма ти от какво си... се питам... издънка?!

 Две букви повтаряш!... Какво е това?...

 Мълви угоената: - Стига ги дрънка!

 За глупави трели аз нямам глава.

 

- Виж залеза, мила, как славно догаря!

 Залей със рулади треви и цветя!

 - За, ключа и клетката, с връх господаря,

 аз ода измислих - и стига ми тя...

 

Отново любимият моли напевно:

 - Ела във простора, вдъхни пролетта!

 - Тук чистят кафеза ми три пъти дневно -

 красив, застрахован, квартира-мечта...

 

- Ще плуваме, мила, в пространства огромни!

 ще бъдем щастливи и свидни навред...

 - Не, ти остани! Съществата бездомни,

 се ровят вонящи по купчини смет...

 

Отвърнала волната: - Нищо подобно!

 Без слънце и въздух не виждам живот.

 - Стопанинът, драга, е нещо удобно.

 На облак ще имаш ли сигурен под?...

 

Били чучулиги... Любими... От тези,

 които, все пак, се обичат до гроб.

 Допирали клюнчета. Пречел кафезът.

 занитен за дъбов, прескъп гардероб.

 

Крилцата им пърхат и чувството блика...

 Едната отдолу отвор изкълва!

 Уж имат сърца и са лика-прилика,

 но май за спогодба не стига това.

 

В зенити съмнителни трепка едната,

 и заедно с нея - безброй будали...

 Но другата твърдо седи си в палата*

 при скъп титуляр... Превъзходно, нали?...

...............................................................

НА ПРИКЛЮЧВАНЕ

 

С Твойта лàдия, зная (светà доброта!),

 всеки миг ще отплавам в неземни, далечни простори.

 Нямам страх. До последния миг песента -

 мойта песен за Теб - все за Теб, все за Теб ще говори!

 

Зная: в Твойте прегръдки от рой времена

 съм летял през омайни небули, слънца и вселени.

 След безброй векове моя дух осъзна,

 че и в горест, и в радост, Ти винаги бил си със мене!

 

Вече знам. Аз съм свитък от грях и добро,

 пред светия Ти взор до последния сантим разгънат.

 Бил си с грешния мен и с пробито ребро,

 и със трънен венец, и оплют, и пребит и разпънат!

 

Ти отрупа дървото ми, Господи, с плод!

 То отдавна не пита и всичко за всекиго ражда.

 Всеки плод е един мой достоен живот.

 Откъсни си и Ти,

 ако пак си решил да примираш от жажда...

............................................................................

СЪБУДЍ СЕ!

 (божествена песен)

 

За мига до замайване пей,

 душе моя! Преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Пей за шанса, дошъл и отишъл,

 за смеха и плача до несвяст...

 За детенце, когато задиша;

 за надгробния, лобния, пласт.

 

За мига в упоение пей

 Запомни го - не ще се повтори.

 Ти до дъно взрива изживей,

 щом те хвърля в далечни простори!

 

Не плачи за парцалките сиви -

 досегашните болни мечти.

 О, сърце! Посред извори живи,

 като лудо сега затупти!

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Всеки прилив ехти и се връща -

 няма вечен порой или глад.

 Днеска в пепел е твоята къща -

 утре Господ ти дава палат.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Дълго в тинята ти не засядай.

 Не оставай във плен на скръбта.

 Всеки порив от Бога възсядай

 и пълнù със слънца Вечността!

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Колко химни край тебе извират!

 Колко много миражи и скрап!

 Но с химери, които раздират,

 няма пълна ни бездна, ни трап.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Ако нещо все дава заето,

 Ако някой е буца от лед,

 ти не чакай Михаля, но ето,

 лично Бог преминава край теб!

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Стига сълзи и хълцане, братко!

 Стига, сестро, въздишки и плач!

 Не ламти за вселени от сладко -

 не бъди на духа си палач.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Дай му шипчица, трънка, росинка,

 щом Творецът, макар и велик,

 като просяк - за грам милостинка -

 ти предлага понякога миг!

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Не хранù въжделения-хали!

 Нека всеки посърнал Пегас

 напоим, утешим и погалим,

 за да милне Небето и нас.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Няма газ. Няма вече гориво.

 Нека Бог пренамести костта,

 дето има зарастък накриво -

 пор и славей, споени в страстта.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Не блатясва водата течаща.

 Вълнолом е животът и плам...

 Все отблясъци Господ ни праща -

 приеми ги без ред и без план.

 

За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е.

 

Росна капка блести на жасмина -

 ще угасне омайния блик...

 Тъй и шанса си пак ти отмина,

 о, сънливецо - Божия миг!

 ,

 За мига до замайване пей,

 душе моя, преливай от щастие!

 Ти до дъно мига изживей -

 той във твоята собствена власт е

................................................................................

ОВЕХТЕЛИТЕ ШАСТРИ *

 

Нека шастрите пращат в гората

 само старци със бели бради...

 Ала може ли тя, мили братя,

 на младеж и дете да вреди?

 

И бакулът в гората се кланя,

 и гугутката гука в захлас;

 За аскета уханни лиани

 правят сянка в горещия час...

 

А чампàка и чайните рози -

 са момичета голи, разбрах... -

 вечна младост даряват на този

 който нощем танцува със тях!

 

Нека шастрите пращат в гората

 само старци със бели бради...

 Ала може ли тя, мили братя,

 на младеж и дете да вреди?

 

А пък старците все се оливат

 от изтъркани стари слова:

 от езиците техни бодливи

 ни се вие отдавна глава...

 

Все надути и крути особи

 изтезават латерни безкрай -

 за духа на брамина след гроба,

 за светия му пуешки рай...

 

Не затуй ли децата ни умни

 ни захлопват сърца и врати

 и спасяват се тихо и шумно

 от разпраните наши усти?...

 

Нека шастрите пращат в гората

 само старци със бели бради...

 Ала може ли тя, мили братя,

 на младеж и дете да вреди?

 

Ние раждаме собствено Слово -

 разрушихме стените със взлом.

 Ние шастрите пишем наново -

 и бракуваме стария дом!

 

Нека дъртите пуяци книжни

 да си баят за вечен късмет;

 да рендосват неближни и ближни

 и да трупат останки и смет...

 

Всъщност, младите днес ще посрещнем

 от гората сияйния ден -

 оставете гемиите тежки

 да потънат във своя Едѐн...

 

Нека шастрите пращат в гората

 само старци със бели бради...

 Ала може ли тя, мили братя,

 на младеж и дете да вреди?

 

24.05.2015 г. 22:20:37

 _____________

 

* Шастра - от Уикипедия, свободната енциклопедия: Ша́стра (на санс-крит: शस्त्र, śastra IAST, „призив, химн“, също „меч, нож, оръжие“ ) — вид пояснителен текст, използван в индийските религии, в частност в будизма; коментари към сутра. В по-широк смисъл, "шастра" означава знание за някакъв предмет или тясна област в науката. Да кажем, отбелязване на умението за владеене на някакво оръжие (например, астра-шастра (на санскрит: अस्त्र, astra IAST, „видове метално оръжие“).

..........................................................

ИЗ "ЖЕЛАНИЕ"

 (изгората-мълния или сага за Новата Ева)

 

Както къпе се Небето,

 със безброй звезди,

 в ледно езеро, където

 бъдна сага бди,

 тъй и в мене трепкаш, Боже,

 с дивна светлина -

 рой сърца във мен си сложил.

 Бездни, времена.

 

Панаирът на тълпата

 не е тъй лъчист...

 Но лазурът във душата

 е бездънно чист.

 Същността на Същината

 вижда се отсам.

 Аз сега във тъмнината

 съм неземно сам!

 

Аз пред всяка еднодневка

 съм отломък лед.

 А по моята пътека -

 канара наглед.

 От Жар-Птицата не махнах

 даже и перце -

 не предадох в полумрака

 своето сърце.

 

А сега - една представа.

 Мълния - и мъж...

 Тя със блясък му пристава.

 Удря изведнъж.

 Гордост, страх и речи умни

 тя ще заглуши -

 волтова дъга ще лумне

 между две души!

......................................................................

ИЗ "СРЕЩА СЪС СМЪРТТА"

 

Той затворил очи и съгледал криле... Изведнъж -

 върху лебед се носи в нощта към луната огромна!...

 Чудна Птица...Но грабнал го някакъв сън вездесъщ.

 Той по властност и сила смъртта му напомнил.

 

Но космичния студ е способен и бог да скове.

 Белоснежната птица започнала тихо да пада.

 От това Вечността ще кънти билион векове!

 Билиони вселени ще пеят за нея балада!

 

Но не бил на земята вълшебният неин финал:

 тя в кристали се пръснала горе на хиляди мили!...

 И тогава ездачът животите свои узнал -

 ураган от видения, чувства и образи мили!

 ...........................

 Изживял ги отново на бесен каданс до един.

 Във пещта на смъртта същността му добила безбрежност...

 Но се върнал в света... Ето: Ганг си тече невредим;

 светлинките от къщите в него приливат от нежност...

 

По реката на запад все същата лодка снове:

 милиарди животи той бил преживял за минута!

 Месечùната - същата. Пак от небето зове,

 и плеяди от спящи човеци люлее във скута...

 .

 Ако двама сега - тази нощ! - до несвяст се вплетат

 във сърцето на Бога и мигом в духа си усетят,

 че взривът им е "райска машина" за край на светът,

 той ще рухне в нощта, но сърцата им вечно ще светят!

 

В непрогледния мрак те са вече безсмъртно едно -

 дух и плът в единение пръсват Смъртта на парчета!

 Те в безкрайния Космос са само сияйно звено;

 в катедралата Божия - глас на невинни момчета.

 

Дотогава обаче ще гълтаме вик подир вик.

 Ще треперим, събрани в сълза за премалата сладка...

 Но накрая ще литнем надолу към Божия миг

 и ще звъннем във него, понеже сме Божия капка!

 

Битието, най-после, ще стигне до свойта мечта.

 Тишината на Бога отново ще бухне къдели...

 Бог ще духне звездите, понеже щастливо в нощта

 две кристални души, най-накрая, до край са се слели!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

.........................................................................

ИЗ "БЕЗУМНИ НАДЕЖДИ"

 .....................

 Как искам, о Брама, да бях се родил

 сред прости жени и мъже бедуини!

 На кон да подскачах през трън и бодил

 по жива жарава от диви пустини..

 .

 Да тънат очите ми в прах, марани,

 да виждат море от надиплени дюни...

 Но даже сред крясъци, дим, суетни,

 в сърцето ми все да е май или юни!

 

А ние сме с коня. Свободни. Сами.

 На вихри от пясък до днес се любувам!

 Във пясъчен ад и раджата жуми -

 но аз на раджи във света не робувам...

 

Смъртта си отдавна до смърт разруших -

 Варàнаси(1) пак със успех атакувам:

 и днес, за забава, щом Яма(2) реши,

 аз Лета и Ганг(3) на игра ги преплувам!

 

И Югите(4) волно прегазвам без страх,

 но няма за мърша да свърна от Пътя.

 Пред пуяци вечно припадам от смях,

 но праведност подла(5) в духа си не мътя.

 

Крещя от възхита пред всеки завой!

 Аз буря и гръм съм в борбата велика

 и брат на циклона във морския вой. -

 За помощ във Битката често ги викам.

 

С безумна надежда и страстна молба

 зова Те, о Шива: Смили се, хвърли ме

 и днес във въртопа на славна борба,

 със дъх торнадо, на подвиг сюблимен!

 

Изпил бих небето на екс като луд,

 сърцето си там бих удавил отдавна -

 за свиден Войвода(6) без кръв и барут,

 под знаме от Истини(7) в битка неравна!

 

Не съм за оазис и пухен покой.

 Не ставам за тиква, ухилено куха.

 Не съм папагал или верен копой,

 ни бяла ангорка за женска разтуха...

 

Лакей - и велможа... Плашило - поклон... -

 Нищожното друго нищожно си търси.

 Подобно на червей - за тор и подслон, -

 ти даваш отчети и спорно добър си.

 

В стръвта на рибаря не съм убеден.

 Не съм се венчал и за пор и лисица.

 Не съм за камшик и помия роден

 и няма да бъда в колата ви спица!.

 

Не вярвай на плъх и на вълчи съвет.

 Не ползвай змия за народна щафета.

 Сергии... Пазари... - Прекрасно. Привет! -

 Паницата леща(8) затрива поета.

 

Каква ли не птица ума ви изпи?

 Бенгалски огън ли ви стана светило?... -

 Морето от свежи, невежи тълпи,

 с безчислени жертви до днес е платило.

 

1 - Варàнаси: древното име на град Бенарес, разположен на река Ганг. Ос-вен с положителните си доминанти, той е и главен символ на смъртта в индийската митология. И до днес го наричат "Градът на мъртвите".

. 2 - Яма: бог на смъртта в индийската митология и религия;

3 - За Лета вече отдавна знаем, че е една от петте реки в елинския Хадес, която е символ на забравата и смъртта. Известна е и като богиня със същото име и същите пълномощия. Но в превода на стихотворението, заедно с нея се споменава и индийският Ганг, защото и той има такова значение. Той е не само велика река и бог дарител на изобилие и живот като Нил в Египет, но е и бог на смъртта.

4 - Юги: големи духовни епохи в индийската езотерика и митология.

 

...............................................................

Из "В древни времена"

 

Вълноломът ти, Боже, е нашият спомен за Тебе -

 с Хималаи от сълзи го блъскаме гребен след гребен...

 Милиарди илюзии в него със гръм се разбиват,

 и люлеят ни пак, и мечти безнадеждно убиват.

 

Гордостта ни на пясък съсипваш с вълните крайбрежни,

 и медузи разкъсваш - прозрачните наши кроежи...

 Октоподи подмяташ - безброй имена-самомнения,

 и ни връщаш във Тебе със Своите мъртви вълнения.

 

О, Всевишни! През сълзи възпява Те нашият жалък молебен!

 Разнебитени, дребни, щастливо се връщаме в Тебе...

 С оратории, меси - безкраен прибой многозведен,

 буйно луди по Тебе, във Теб ще изчезнем!

...........................................................

ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ НИКЪДЕ

 

 О къде, накъде ме отвеждаш сега

 с твойта лодка от злàто под тази дъга?...

 Що за птица над нея кръжи?...

 О, кажи, Непозната, кажи?

 

Но усмихваш се ти - и мълчиш... Тишина...

 От коя си страна?...

 Кой ли бряг ни зове от простора далечен -

 при море - или речен?...

 

Светлина.

 Странен смях

 със очи...

 И мълчание...

 

Не отрони ни "не", нито "да".

 Само махна на запад. Безкрайна вода!

 Там Светилото слиза под сини вълни.

 Но кажи - накъде? И защо ме плени?...

 О, Защо?

 

Ти натам ли живееш? Наяве, насън? -

 Накъм залеза, в тих погребален огън?...

 Във зарите му залезна, странна богиня

 насълзява с роса небоятната шир тъмносиня...

 

Та натам ли отплувахме?... - Там,

 дето китове палят фонтан след фонтан,

 пред горящ хоризонт, от пожар задимен?

 ...Ала ти и сега се усмихваш зад мен -

 

и ни звук, нито слово...

 Само вятърът тежко въздъхва в небе от олово;

 и морето, ревящо до Бога, се буни

 с бели дипли разпенени - водните дюни...

 

Сякаш диша гигантска, чудовищна гръд.

 Няма бряг. Вече само водите неистово врат

 и издигат тук-там виолетово-черни стени.

 Да! Нощта като с нож светлината смени...

 

В безконечно ридание рухна светът!

 Ала твоята лодка безтрпепетно прави си път

 и отново усмихваш се ти... Но защо?

 Ти на колко години си! Двадесет?... Сто?...

 

И защо озаряваш тъй ярко нощта?

 Със какво укротяваш под нас пропастта?

 

Ти, когато за пръв път пред мен се яви,

 не наведе ли в кръг дървеса и треви?...

 Щом запита: "Ще дойде ли някой със мен?",

 не утихна ли всичко във този момент?...

 

В тоя миг от очите ти сноп светлина

 озари, о Прекрасна, самата Луна!

 Аз пристъпих във лодката силно смутен

 и запитах те: "Кой ли е твоя тотем?

 

Твоя идол, религия, племенен бог?

 Ще ме върне ли той от съня ми дълбок?

 Ще прелее ли сили в живота ми нов,

 ще даде ли в духа свобода и любов?

 

Ти ме стрелна с очи и засмя се отново,

 но не каза ни слово...

 

Оттогава се носим не знам колко дни

 през лъчи и през сенки, през водни стени -

 ту прозрачен до дъно кристал-океан,

 ту през нощи от въглен и черен катран.

 

Тъй че лодката твоя, във зари и в тъма.

 неотклонно на запад пътува сама...

 

Колко пъти те питах с очи: "Ама кой

 е светът ти, Царкиньо? Цари ли покой

 в твоя край? - Аз загубил съм ума и дума!

 Ти погледнеш ме пак... И отново - ни дума...

 

Скоро тъмни криле ще разпери нощта

 и огнярят на запада пак ще затвори пещта.

 Ще остане във въздуха само безкрайно познат,

 от плътта ти неземна, Богиньо, най-фин аромат...

 

Твойта златна коса постепенно изчезна! -

 Само споменът, вятър, и водната бездна...

 

Колко страшно боли!

 Сякаш качвал съм сам километри скали.

 И сърцето, сломено от тези безкрайни отвеси,

 вика горестно: "Стой, Не изчезвай, не бягай, къде си?!"...

 

Ала знам. Откъм запад, отвъд, иззад залеза-рана,

 ще въздъхваш и ти, че да бъдем едно е опасно и рано.

 Ще прегръщаш духа ми, изпаднал без теб в отчаяние,

 и ще святкаш без гръм в абсолютно мълчание....

......................................................................

ИЗ "МОЕТО ЩАСТИЕ"

 

В своя прùлепен мрак, ти летиш безпогрешно във чувства, удобства и страсти.

 От прилѐпките знам, че съм длъжен бездънно, уви...

 Но в уханната спалня, под знака на "вечно валидните" сутри и шастри,

 ти дали и за миг моя мир, моя дух улови?..

 

Е, улавяш по малко... Една милионна... Обаче дали сме "роднини"?... -

 Само Брама разбира защо сме в един епизод...

 И дали женски глас и снага, и походка, и страстна молба пияни ни -

 или просто извира от извора силен живот?...

 

Ето: напръстник слагаш... Пиала... Паница... Котел... - Но дори да е делва,

 като пръсна навънка, защо е гласът ти свиреп?...

 Който има душа, той със мисъл за другия всички вселени населва,

 но за тебе е важно какво ти е нужно на теб...

 

Ако би ме разбрала - да любеше мене, а не само свойте представи,

 би завила от болка, че газиш каквото съм сял...

 Ако твойта хипноза би спряла за миг, вече никой не ще те остави

 и в душата ти чиста аз трепетно бих засиял!

 

О, схвани, разбери ме: аз нежно те любя, харесвам те, моя избрана!

 Не бъди само себе си, чуй за секунда и мен.

 Ще настане небивало щастие - няма да кипваме рана след рана,

 и не ще има вече ни стрък, нито кедър сломен!

 

Досега не разбра. Аз съм вихър, облитащ безброй светове и вселени!

 Ти си мислиш, че вестник изчете - и хвърли ме пак...

 За да видиш духа ми, гмурни се в безкрайните мои простори нетленни!

 Аз съм твой от върха им у Брама до дъното чак.

 

Аз съм тука, помни! Имам място за всичките твои мечти и копнежи.

 До един! - Всички живи звезди и слънца посетих!

 

Чрез сърцето ми можеш да бродиш безкрайно из всички вселени безбрежни -

 чрез сърцето ми - мойта светая, светая светих.

 

...................................................................

 Недей да отпращаш никого - дошъл ти е лично Бог!

 В духа ни от вечности чака Го целият космос дълбок.

 

Щом дълго си ходил безсъвестен, сега начаса се покай -

 дошъл е Босякът, Всевишният - него и приласкай!

 

Щом някой е зъл и надменен, той крехкото вредом коси -

 Сам Бог от вида и сърцето му дълго ще се гнуси!

 

Та щом със нещастния, Господи, някой и зъл и свиреп,

 той нека задълго, за вечности, бъде отхвърлен Теб!

 

Всякоя завист окаяна става на остър кол -

 копие тя е подпалено, забито във Твоя престол.

 

Щом като къща, обятие клетник злочест приюти,

 тя Твойта обител е, Господи - нея и посети!

 

Когато негодник нищожен прегазва души и сърца,

 той пръква и челяд безбожна - лами, нечестиви деца.

 

Но дойдеш ли Ти, о Нетленни, в света ни студен и нелеп,

 Вселената, в упоение, се завърта до атом край Теб!

........................................................................

Поетът - сантурът на Бога

 

О Ти, Грозд от разумност, душа и гальовна природа!

 Ти си Вечната Тайна, отдето неспирно извира възхода!

 

От бездън-времена, със несметни палитри разкошни,

 Ти танцуваш неземно в невинни игри денонощни.

 Във несвяст е Земята от Твоите мисли и тайни -

 величав си в скалите, прекрасен - в зорите омайни.

 Ниагари вселени навсякъде любят се лудо,

 всяко звездно сърце е искрящо вълшебство и чудо.

 Премаляват от щастие всички безсмъртни създания -

 всяко вмества в душата си рой мироздания.

 

На сантура си, Шива, ти хиляди вечности свириш.

 той е тук, във сърцето ми - в него отколе извираш...

 О, Предвечни! За Тебе духът ми до днес благовества -

 Ти си връх на безброй от безбройни вълшебства!

...................................................................

ВЕЧНА ЛЮБИМА

 

Не разбирам, добро ли това е:

 светлина безпределите вае;

 и кръжат полилеите звездни,

 и целуват се вихри и бездни.

 

Ала ти си ми, ти си едничка

 ясно слънце, и въздух - и всичко!

 Ти за мене си ада и рая,

 но добро ли е туй, аз не зная...

 

О богиньо светà, нежнолика!

 Само в тебе вселената блика -

 и през дверите мои безмълвни,

 дъх на хиляди рози ме пълни!

 

Но без теб да се срива светът

 и надолу слънца да летят,

 и да рухват безброй ореоли -

 туй какво е, не зная. Добро ли?

 

Само миг да помислиш за мене -

 и просторът престава да стене!

 С толко мощ твоя дух ме зове,

 че не мога да спя с векове...

 

Мойта песен и моят олтар

 са пияни от твоя нектар -

 даже яркият звезден разкош

 пред лика ти черней като нощ!

 

Раздробих се за теб до частица,

 ала ти отлетя като птица -

 и сега всеки мах на крилете

 доизтръгва сърцето ми клето.

 

Как пустее престола ти земен!

 Как смъртта всеки миг ще ме вземе!

 И угасва без тебе всемира,

 но добро ли е туй - не разбира...

.................................................................

О Господи Боже, Царю на вселената,

 в молитва безкрайна, без глас,

 аз вечно, без дъх, неизменно,

 пред Теб ще стоя във захлас!

 

Сред звездните острови, сам, непотребен,

 във бездни от вечности, аз,

 до смърт разридан от копнежа по Тебе,

 пред Теб ще стоя във захлас.

 

Вселени избухват от жаждата странна -

 те слушат Те в нощния час...

 В прибоя им стигнал, и аз, в Океана,

 пред Теб ще стоя във захлас.

 

Щом волята Твоя до края изпълня,

 глупец ли, мъдрец беловлас,

 тогава, о Боже, самотен, безмълвен,

 пред Теб ще стоя във захлас.

..............................................................

ГОСПОДИ!

 

Докосни ме с кристала целебен,

 събудѝ ме от сън!

 Очистѝ ми духа непотребен

 с Твоя вечен огън.

 

Моя дух се роди, обеща ти

 да е òгън и плам -

 като звездна лампада в нощта Ти

 да зари Твоя храм.

 

Обещах да пламти песента ми

 с Твоя вечен огън,

 да си иде навеки скръбта ми -

 събудѝ ме от сън!

 

Светлината Ти всичко разбули -

 на възбог полетя!

 Нека цъфнат души и небули

 като бели цветя.

 

Да изригне и моята горест

 като стълб от огън.

 Да затропа и моя прозорец -

 и да стана от сън!...

.......................................................

О, Всемогъщи! От хорския студ ме спаси;

 от страх ме спаси, о мой Боже!

 Духа ми спаси от съмнения,

 от плахост, от скържавост, леност...

 

Мрак като в рог. Трапът - дълбок.

 Смили се, о Боже - слепеца в нощта упъти!

 

О, Всемогъщи! От мене си днес ме спаси -

 спаси ме от мъка по мойто си щастие, Боже.

 Ликът Ти божествен е сага за скръб-състрадание -

 Вдигни покосеното духом създание!

 

Мрак като в рог. Трапът - дълбок.

 Смили се, о Боже - слепеца в нощта упъти!

 

О, Всемогъщи! От корист ума ми спаси

 и капчица обич прати ми, о Боже -

 нека възкръсне след нея в пороите свежи духът ми,

 изсъхнал от вечно напразни надежди!

 

Мрак като в рог. Трапът - дълбок.

 Смили се, о Боже - слепеца в нощта упъти!

..........................................................

И днес се дивя: все за Тебе сърцето ми бие,

 за Тебе трепти!

 В морето човешко най-после открихме се ние -

 аз, Древни, и Ти.

 

Люлеят се днеска над мен кипариси,

 сред есенен дим,

 и спомням си: Ти си ми, Ти си ми, Ти си

 Единствен Любим!

 

О колко столетия бил съм в пространства далечни!

 Загубил бях Твоите древни следи...

 Не ти ли трептеше в мостовете вечни

 от спомени, сънища, химни, звезди?...

 

Оглеждам се. Люлят се билви(1) и и бори,

 ухаят мечти...

 Сияе ашинът(2), сърцето листенца разтвори,

 душата лети...

 

Ослушвам се. Чувам отново

 най-предначалното Слово -

 предвечното, Твоето Слово, о Майко Земя,

 стъписващо - древно и ново!

 

О, колко ашина със Теб сме витали

 със волни крила;

 на колко тревички сме ярко блестяли

 в гори и поля!

 

Но всечия болка и всяка несрета

 в нощта ме зове:

 в духа ми бучат и тревожни морета

 безброй векове...

 

Кръжат хороводи,

 от стари мелодии

 и образи свидни в душевната глъб -

 те пак са свободни!

 Ту в сълзи напират, ту в приливи страшни -

 но и звездна лавина не ще ги зарие!

 О, колко съкровища - древни, сегашни

 със Тебе, Парвати(3), ний пак ще открием!

 

Не Ти ли, о Боже, в космични зори,

 запали в сърцето ми вечно сияние

 и обич към всички в духа ми внедри

 в това мироздание?

 

Не помнят вселените - нито една -

 кога си покълнал из дън-времена

 потайно в сърцата ни - дал си им път

 през бездни и сфери напред да летят.

 

О, Дух величав, Махадев(4), Ава-Отче, Ау-мен!

 Във реки от вселени и радост и скръб бързотечна

 все поновому Ти ме извайваш -

 и в мен

 оставаш си вечно!

 

1 - Баиль, бильва, или баэль, мраморная яблоня, венгерская айва, эгле мармеладный Aegle marmelos [wood apple, stone apple, bengal quince, bel, sriphal] – медленнорастущее плодовое дерево высотой 12–15 м высотой из сем. Рутовые (Rutaceae). Листья туласи используются для подношения Вишну, а листья бильвы – Шиве, тогда как Ганеше преподносят только особый вид травы, известный как кадике, или гарике (дурга на санскрите). Ветви бильвы используются в различных религиозных церемониях. Аюрведа предписывает смесь листьев туласи, бильвы и нима в качестве универсального средства от большинства человеческих болезней.

 

2 - Ашшин, или ашвин — седьмой месяц нового бепгальского календаря, соответствует европейскому сентябрю-октябрю; первый осенний месяц; осень в Индии наступает после сезона дождей и считается самым чудесным временемгода.

 

3 - Парвати - мъдрата съпруга на Шива. Богинята - Парвати е известна като съпруга на бога на сътворението и разрушението - Шива, - но и като богиня-майка на боговете и богините. Тя е въплъщение на Шакти - богиня на първичната космическа енергия,която движи цялата Вселена и живее във всички живи същества. Тя е креативната женска сила, източник на промяната е света. Без нея боговете, хората, животните и растенията не биха могли да съществуват. Парвати е почитана е много образи:

 Дурга - богинята, бореща се с демоните;

 Кали - богинята на промяната, безкрайността на времето и унищожаването на злото; Шакти - богинята на Вселенската енергия;

 Чанди - богинята на абсолютната реалност, успеха и победата над злото;

 Махаеидаяс - десетте женски божества, произлизащи от богинята Кали.

 4 - Махадев, Махадева: - Богът на Боговете в Индия. Счита се, че е идентичен с Шива.

..................................................................................

 Ти не си и помисляй

 да отвориш нецъфнало цвете!

 Накичете го с бисер,

 припаднете от мантри и сутри,

 медитирай от вечер до сутрин,

 денонощно от мъка ревете -

 ти не си и помисляй

 да отвориш нецъфнало цвете!

 

Провери и с хипноза -

 то ще спи непробудно и сладко...

 Неразцъфнала роза

 не отваряй насилствено, братко!

 Ако искаш я милвай до утре,

 доведи Брамапутра(1),

 направи и магия,

 с диамати гизди я,

 със пандит(2) ритуал направете... -

 Не, не си и помисляй

 да отваряш нецъфнало цвете!

 

Само който изпратен е свише

 ще разпъпи сърца и поляни!

 Как от първия миг са пияни!

 Как танцуват гори и поля!

 Как от първия миг се разля

 цял всемир от лъчи и ухания,

 от възторзи, крилца и сияния

 в мириади души и създания!

 Само който изпратен е свише

 ще разпъпи сърцата заспали!

 

Още с първия поглед и порив

 всяка пъпчица пръв ще отвори -

 и със елфи от всички ливади,

 рой души на цветя и цикади

 в небесата ще хвръкнат завчас!

 

Всяко цвете, във сладък екстаз,

 ще започне да пее и диша,

 за небесен прашец да въздиша,

 и искрящи бои ще подпали...

 

Само който изпратен е свише

 ще разтърси сърцата заспали!

 

1 - голяма река в Индия

 2 - учен брамин

............................................................................

Мен от мъки не ме достраша -

 Ти балсам си за мойта душа! -

 

От пръстта до звънтящия кедър -

 Ти безкрайно си мъдър и щедър.

 

Дай в духа ми без край да ехтят

 всички песни от родния кът,

 

всяка радост, добро, красота;

 ветровете, реките, нощта...

 

Но отправям и друга молба:

 да не плача от мойта съдба,

 

от бедите по стръмния път -

 нека те да не ме разтопят.

 

Но и в сън да не видя, в кошмар

 да съм силен, раджа, господар!

 

Само обич във мен оживи -

 да е звездна, благослови!

 

Със надежда ме Ти укрепи -

 моя дух да е жив, да не спи!

 .

 Да съм вечно смирен, но и също

 със сърце като Теб - вездесъщо.

 

Във недрата ми пламенно искат

 звездни приливи да се плискат...

 

Дай, Всевишни, най-сетне да смъкна

 тоя страшен товар, дето мъкна!

 

В Твойто Царство ме днес утвърди -

 само Ти да си в мойте гърди.

 

Мойта делва със жлъч и сироп,

 аз строших и забравих до гроб.

 

В нова делва сега е налян

 Твоят миров, велик океан.

 

С лекота върху мойта глава

 аз я нося с безброй същества.

..............................................................

Гроба, страха незабавно хвърлù -

 мъртви утайки са, мръсни мъгли!

 Пойни копнения, мисли нетленни,

 с грохот прииждат от нови вселени.

 Звънко веригите с гръм разтроши -

 царство свободно сме - волни души!

 Пей до издъхване, душо щастлива -

 чуй чучулигите как се оливат...

 Бомби заложил е твоят копнеж -

 мрака продънва се с тъмен тътнеж...

 Ето ни, идем си в родни чертози -

 там дето Цар, Император е Този,

 Който (БЕ НЯКОГА) в мрак ни роди:

 НИЙ сме децата Му - всички звезди

................................................................................

В ЛОШ ЧАС

 

О Космическа Птицо, най-сетне разбрах -

 песента ти понявга немее...

 Но и в кръв да лежиш върху земния бряг;

 всичко живо над теб да се смее,

 да се скъса от мантри Великият Страх

 и да пъплят мъгли упорити -

 не забравяй, Жар Птицо - о, скръбна душа, -

 Махадева с криле сътвори те!

 

Не шуми във полето приспивно ръжта,

 а циклон приближава към твоята къща!

 Не жасминът люлее в гората листа,

 но стихия те блъска и после се връща.

 Ще спасиш ли гнездото си, пътя, честта? -

 И да бъдат нещастно затрити,

 не забравяй, Жар Птицо - о, скръбна душа, -

 Махадева с криле сътвори те!

 

А ще има и сумрачна, зла тишина;

 във съня си нарядко и гарван ще грака...

 Не издава Аруна(1) и грам светлина -

 той заспал е на изток дълбоко във мрака,

 и оттам се подава червена луна...

 Но да няма и атом свещена Амрита(2) -

 не забравяй, Жар Птицо - о, скръбна душа,

 Махадева с криле сътвори те!

 

Господ Шива затвора ти тесен разби

 и призѝвно те викат отвъд албатроси...

 Океан от ракшаси(3) със стръвни зъби,

 по талази от ярост към тебе се носи!

 Ала щом като изгрев за тебе тръби,

 като луда литни към зарите!

 Не забравяй, Жар Птицо - о, скръбна душа,

 Махадева с криле сътвори те!

 

Щом си извор, очаквай безброй чудеса.

 Любовта не е паяк в очакване, Боже!

 Не копней и по хидри с 1000 лица -

 те за друг са приготвили пухено ложе.

 А за тебе копнеят безброй небеса,

 и макар да са още с олово покрити,

 не забравяй, Жар Птицо - о, чиста душа,

 Махадева с криле сътвори те!

 

1- Аруна - кочияшът на Слънцето в индийската митология, символ на зората

 2 - Амрита - питието на безсмъртието

 3 - ракшаси - зли демони

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

...................................................................

ПАК ДЪЖДОВЕ

 

О, птицо от рая, танцувай в гръдта ми!

 Сърце мое пойно, от щастие пей,

 от щастие пей!

 Забравени чувства - небесни там-тами...

 Защо е прозрачна дори и плътта ми?...,

 

Кого тъй възторжено моля и чакам?...

 Лети, моя душо, в небето се рей!

 Сърце моя пойно - високо над мрака

 от щастие пей!

 

Гърмят, прогърмяват небесни предели,

 задава се буря, мъгли се кълбят,

 мъгли се кълбят....

 Дъждовните облаци врат полудели;

 въртят гладиолите бели кордели...

 

В гнездото си плахо трепери гърлица;

 заслушан във жабките, дреме дъбът...

 Задава се буря, мъглите увисват,

 мъгли се кълбят....

 

С гюлета оловни трещят боговете

 по лист ламаринен през целия свод,

 през целия свод...

 Дълбоко покланя се всякое цвете -

 и само след миг ще плющят дъждовете!

 

Ще плъпнат през ниви и мокри ливади

 души на дървета - немирен народ...

 За миг ще напълни потоци и вади

 небесният свод!

 

Кой там е разпуснал коси-кехлибари(1)

 от покрива златен на чудо-дворец,

 чудо-дворец?

 Ту крие лицето си в пупрурно сàри(2),

 ту звънко се смее, щом Индра удари

 със копие-пламък по тъмни дувари...

 

Защо се затичаха пъстри бекаси?

 Защо се обажда подплашен скворец?

 Кой бурята гледа от златни тераси,

 от чудо-дворец?

 

Тъй кръшно и прелестно кой се затича

 в зелена лехенга(3) по стръмния гхат(4),

 стръмния гхат?

 По кой ли въздишаш, о мило момиче,

 и с лайка гадаеш дали те обича?

 

И стомната с цвете към него ли плава?...

 Защо толко бързаш по мокрия скат?

 Кой спуска се, сякаш подгонен от лава,

 по стръмния гхат?...

 

Кой там се люлее на люлки неспирни -

 през стари бокули(5) - и пее в захлас,

 пее в захлас?

 Трептете от вятъра, гънки прозирни!

 ветрейте се весело, къдри немирни!

 

Вихрете се, вихри под старата дюля!

 Кой там се развява в Сурийния(6) час,

 през сенки и бликове буйно се люля -

 и пее в захлас?...

 

А кой под навеса от китна кетока(7)

 привързал е лодка и слиза за теб,

 слиза за теб?...

 През сълзи, девойката гледа потока

 и мисли за някой с въздишка дълбока...

 

О, тя Песента на Дъжда е запяла!

 А кой под кетоката идва за теб?

 Дали си за него най-свидна пиала(8)?...

 Кой идва за теб?...

 

Отново сърцето ми - райската птица -

 танцува във транс и замаяно пей,

 смаяно пей!

 Със славеи мокри - стотици, стотици!..

 И с майските капки - безценни жълтици!

 

Море от цикади в поляните свири,

 Не спирай, сърце, от любов се олей...

 Отново извирай, извирай, извирай -

 и смаяно пей!

 

1 - Както бе казано, част от образите и мислите в българския свободен превод не отговаря на руския, който взимаме за източник по нямане на подстрочник от бенгалски или английски (Тагор е писал в оригинал и на английски). Така че отдалечаването от първоизточника е голямо, но на много места, доколкото руският превод е предал оригинала точно, нещата съвпадат. В случая "кехлибарените" коси на момичето не са невъзможни в Индия - там има даже и блондини.

 

2 - Сари - традиционна женска дреха, която се носи в Индия, Бангладеш, Непал и Шри Ланка. Представлява дълго парче плат (между 4 и 9 метра), което своеобразно се загръща около тялото. Името му произлиза от думата "сати", което на санскрит означава лента плат. Материалът, от който е направено, зависи от социалното и материално положение на жената. Според археологически находки историята на носенето на сари може да се проследи до 2-3-то хилядолетие преди новата ера.

 

3 - лехенга. Пълното название на тази индийска женска дреха е "лехенга-чоли". Носят е като вечерно облекло в тържествения сватбен ритуал, но и в други случаи.

 

4 - гхат (бенг. ঘাট, хинди घाट) — каменно съоръжение със стъпала, служещо за ритуално измиване на индуистите и за погребенията с изгаряне. Съществува от хиляди години и е широко разпространено по всички индийски реки..

 

5 - бокул (Mimusopselengi) - разпространено лечебно дърво в Индия, споменавано още в Аюрведа.

 

6 - Суриен час (това също го няма в оригиналното стихотворение и руската версия) - Слънчевият час в часовата астрология. Интересно е съвпадението на името на Слънцето в Индия с названието на "сурите" - женските божествени духове в митологията им. Българският Мъдрец твърди, че нашето слънце е женско, на немски език Слънцето е в женски род.

 

7 - кетока (Pandanus tectorius) - дърво в Индия

 8 - пиала (чаша). В случая (пак само в тази българска версия на стихотворението) може да се направи връзка с автобиографичния разказ "Единствената пиала" от известната индийска писателка Амрита Притам. Художникът Ромеш Чандра един ден й разкрил, че откакто се бил срещнал и обикнал с едно индийско момиче в Хималаите, въпреки че то скоро починало съвсем младо, повече никога не е имал интимна връзка с жена. От този момент бил пил от "единствената пиала" в живота му - нейния образ, нейната любов, нейната прекрасна душа. Откупил я от баща й на по-висока цена, който я бил продал някому и предстояла сватба. Но му се наложило да си иде в Калкута, за да вземе повече пари за остатъка, да се върне и да си я вземе - да не се разделят повече никога. Но понеже закъснял, бащата помислил, че са го излъгали и пак насрочил сватба с другия. Момичето умряло от мъка и Чандра заварил само погребалния огън

 

................................................................

Събуди се, о Радост, ти нямаш цена!

 Над морето от скръб ти си светла вълна.

 За лъчите ти няма предели,

 разпростирай крилете си бели!

 В океана от скърби ти нямаш цена -

 ти разбиваш, о Радост, и адска вълна.

 

Катедралата моя бразди вечността -

 тя отваря магически всяка врата,

 тя сълзата на всеки избърсва

 и за Бога хвала я разтърсва!

 Зад прозорците бягат не наши звезди -

 катедралата моя простора бразди...

 

О, какво е засветило в новата вис?!

 Що за блясъци трепкат в простора й чист?

 И защо не заспиваме вече?...

 Кой ни вика без глас отдалече?

 Що за дим се сгъстява в простора лъчист?...

 Ах, грамадна планета - искрящ аметист!

 

Уж съм тук, на Земята, до родния Инд -

 той бушува в нощта величав, мрачно син...

 А гората смълчана зад мене

 е във транс от предизгревно бдене.

 Нейде глас на далечен, безсънен брамин,

 на талази се носи с напевно "Амин"...

 

Забушувай, бушувай, о Синдху(1), разбий

 ледовете на всички нещастни съдби!

 Пред духа ни са чисти, сияйни простори -

 Тоя свят вече нивга не ще се повтори!

 И последните скърби, о Синдху, впрегни,

 към добри, обетовани, чудни страни!

 

(1) Синдху - истинското име на река Инд на едно индийско наречие. Думата Инд е романизирана форма на древногръцката дума 'Iνδός , заимствана от старооперсийската Hinduš, която от своя страна е получена от санскритката дума Синдху (सिन्धु). Думата Синдху или Синдх все още е местното наименование на река Инд. Първоначалната санскритска дума е сбор от две думи, сим (регион или или граница) и дху („треперя“, „разклащам“, „треса“) и слято означава тресящо се водно тяло — река, поток или океан. Инд е и името на богът на смъртта в индийската митология. Той не търпи нищо несъвършено.

.................................................................

НЕБЕТО - КУПОЛНИЯТ ХРАМ НА БОГА

 

Свободата, ми казват, е в бягството, ала то не приляга за мен -

 аз и в хомот, и в мъчилище няма да бъда сломен.

 

Нежна шепа протяга Вселената - от бездън-времена досега.

 С медовина я пълниш нетленна Ти, със безсмъртните Си блага!

 Аз пък вечно издигам олтаря си - и наяве, и нощем насън -

 за лампадите - Твойте подаръци - пак от Теб да прихвана огън!

 Да зашепнат, затрепкат, запалят се - и когато им кажа "сезам!"

 да залеят с хвала и сияния Твоя приказен куполен храм.

 Вчера щях да пометна сърцето си и без вест да се махна от тук -

 да изпадна - отшелник да стана, - но това е за някого друг...

 Любовта, красотата, дечицата - всеки филиз тъй нежно зелен -

 Те са ТВОЯТА радост, о Господи, та защо да не трогват и мен?

 

О, сложи на духа и олтара ми Твоя вечен сърдечен печат!

 Изсипи над сърцето ми пламенно

 неизчерпаема

 благодат!

.........................................................................

(Внимание, в това стихотворение има две думи, които преводачът не одобрява, но след него се обяснява неизбежността на тяхната употреба).

 

ПРОЩАЛНО

 

Прощавай, братко, моля те, прости -

 прекрачих вече вашите врати!

 Препускайте след свойте си представи,

 но, моят дух миражите остàви.

 А да се върна - кой ще ме застави?...

 Изнизах се в потайни тъмноти -

 недей ме вика, моля те, прости!

 

А бяхме вол до вол. И е възможно

 да продължех туй теглене безбожно,

 ако сега, на този кръстопът,

 не ме събори по лице Духът!

 О да! Мобилизиран. Неотложно.

 Да бъда с вас - абсурдно-невъзможно.

 

Препускайте след свойте хвърчила -

 За мене те ся вятър и мъгла.

 Съкровища и тронове лайняни (1),

 диспути, имена, говна (1), дворяни,

 умници и пари - мухи зелени -

 за мен са вече само бръмчилà.

 На куклените майстори - хвала...

 

Не, мене ме люлее безгранично

 на сферите хорала мелодичен!

 Заля ме тъй, че тутакси се спрях,

 един неописуем свят съзрях

 и съкрушен се разридах...

 "Обичам ви! Обичам ви! Обичам!" -

 аз думите Му и до днес изричам.

 

Така че - лека вечер. Вече край.

 На вас съм благодарен до безкрай.

 Видях ви - и оттеглям се потресен.

 Направихте ме днес плувец небесен

 и се завръщам в Хаоса чудесен -

 в безбрежния, не искащ нищо рай.

 "Най-хубаво" желая ви. И край.

 

 1- Би трябвало в изящната духовна поезия такива думи да са абсолютно недопустими, но в руския превод поне първата е факт. Това не изключва да е същата и в бенгалския оригинал. Тагор е Телец по слънце и това обяснява прекрасно влюбеността му в Бога, но като Овен по асцендент и с Луна в Овена, той е яростен и непримирим екзекутор на пошлостта и злото. Познаваме този стил от Данте, от нашия Ботев, от Стоян Михайловски и пр. В историята на Битието и по върховете на Изкуството винаги е имало богове и гении ликвидатори. Една от мисиите им е да сриват империи, идеологии, епохи. Може след един или няколко такива стиха една епоха да продължава да съществува по инерция, да стиска жертвите си като умрял, но неразклещен бръмбар, обаче в един по-горен свят тя морално и фактически е вече ликвидирана. Няма да минат много години и детонацията от едно такова стихотворение или от една дума, една трагедия на гения ще събори без никаква съпротива и най-голямата и чудовищна империя, била тя и космическа

............................................................................

Ти си Царят, Дъхът, Песента -

 аз съм малкия труд...

 Но смирено Те моли цевта:

 дай кутийка приют!

 Във света се оправям и сам -

 посред джунгли, пустини, мъгли...

 Но духът ми все някак си там

 се провира, зове, шумоли...

 

В Твоя храм съм прашинчица прах,

 ала нощем Ти пея хвала.

 И душите тук-там, подразбрах,

 приповдигат стебла...

 А когато и цял небосвод

 от хвалата ми сутрин трепти,

 и усмихне и моя народ -

 Погледни ме, о Вечни, и Ти!

 

..............................................................................

Аз ТЕБ те търся, Твоя вечен род,

 додето дишам в този свой живот!

 И в следващия, мой Баща Велик,

 за ТЕБ ще бдя от първия си миг.

 В СЪРЦЕТО ми е свидния ти Лик!

 Аз ТЕБ Те търся, своя вечен род -

 със брод или и без следа от брод.

 

О безконечен, безконечен Ти!

 Различни - и все същите черти...

 Не знам къде ще дойдеш този път,

 но в мене взривни чувства се тълпят,

 защото съм от ТЕБЕ дух и плът!

 От ТВОЕТО Дърво съм дъх и плод -

 аз ТЕБ Те търся, своя свят Народ!

 

...........................................................................

От колко вечности и дни

 си тръгнал Ти към мене?

 Кой Твоя ход ще затъмни -

 слънца или вселени?...

 Той ден и нощ - о, ден и нощ

 кънти съдбовно в мене!

 От Твоята чутовна мощ

 дворецът ми сломен е.

 

Аз чувам стъпки и насън.

 Не се надявам на спасение

 и сякаш ме размята гръм,

 циклон, земетресение.

 И все пак малко жарче в мен,

 надежда-атомче догаря:

 макар да съм до стрък сломен,

 и мен да ме помилва Царя!

............................................................................

***

 Придойде есента и в листата покой златозарен запали.

 а небето, полята и пладнето днеска са морно заспали.

 

Ромони тишината и кротко над пъстрите горски гоблени

 до безкрай е простряла криле пасторално зелени.

 

Не шуми и реката - магически пàри сънува,

 филигранни дантели по пясъка днес не рисува.

 

А далечни селца са на припек ресници закрили

 и блажено събират за зимата слънчеви сили.

 

Но от всичките тия безкрайни поля слънчезарни,

 във слуха ми нестихващо бият незрими звънарни!

 

Във духа ми - в недрата на Бога бездънно бездънни,

 в катедралната вис на звезди и слънца многозвънни

 

днес танцуват от радост най-древните атоми вечни -

 О Всеблаги, Всеистинний, Дивний, Предвечний!

........................................................................

Щом някой не почита Твоя храм

 той в ада си се срива лесно сам.

 Не е простим единствено грехът

 за хула и сплетня срещу Духът.

 

О, Вечни, Вечни! Цялата вселена

 е Твоята одежда скъпоценна!

 Та всеки дъх и всеки лъх, нали,

 това си Ти, от ТЕБЕ са дошли?

 Да! Всеки лъч и капчица роса

 омайно славят Твойте чудеса.

 

Но жалко, тия дивни красоти

 светът отрича, че това си Ти.

 Умника малоумен изцели -

 на болния прощава се, нали?...

.........................................................................

Всяка въздишка и зов доловил,

 щедро света с благодат одарил,

 

Ти не пресъхваш, о Изворе жив,

 всекиго правиш безмерно щастлив!

 

Даже реките копнеят да спрат -

 в ТЕБ да се влеят след дългия път,

 

сякаш дошла им е брачната нощ.

 с целия цветен, уханен разкош.

 

Всеки цветец е създаден засмян -

 Тебе да слави със своя тамян!

 

Само поетът с едно се теши -

 вярва на две между двеста души.

 

Няма и две - заблуждава се той...

 Двеста - и те са неточния брой...

 

Няма за него сред смъртните рай -

 само пред Теб се разтваря докрай!

....................................................................

 Чуй ми молбата в последните дни:

 мойте тревоги срази, изтръгни!

 Спри канонадата в моите гърди!

 Смелост и радост у мен утвърди!

 Нека куражът ми днес победи

 всички страдания, болки, беди.

 Дързост е моята древна мечта -

 Джоги(1) да бъде без край любовта!

 Няма да мачкам от нине во век

 никъде никога никой човек.

 Няма обаче самият ми "аз"

 гръб да превие пред нечия власт.

 Сила, безстрашие, Боже, ми дай,

 тъй че не искам след тленния край,

 щом пред престола Ти пак се простра,

 още веднъж от любов да умра!

 

1-      Джог, Джоги - един от най величествените водопади на Индия, образуван от река Шаравати близо до град Сагара в щата Карнатака. Фотографията, послужила за фон на тази илюстрация, е точно от Джоги.

....................................................................

В безчислени образи вечно прииждай във мен,

 Прави ме с това безгранично щастлив и блажен!

 В снагата ми влизай със всеки екстаз,

 но щом и от гнет полумъртъв съм аз.

 И в адската нощ, и в успешния ден -

 в безчислени образи влизай във мен!

 

С Любимата идвай, Владетелю мой;

 Ела и с вечерния звезден покой...

 По хиляди начини идвай, ела -

 и с мъки до смърт, и със славни дела,

 и щом не остане от тях и следа...

 В безчислени образи чакам Те. Да!

.................................................................................

ЖИВИЯТ ЛЕДОЛОМ (1)

 

Ликът Ти внезапно над мен се яви!

 И идвай още!

 Отвързах си лодката. Сам съм, уви.

 Дълбока нощ е.

 

Тя дълго дрейфува, унило снове

 в морета без съвест - души-ледове.

 

Но пролет е вече и пуква зора -

 паун под ашоката(2) ширва пера!

 

Та даже да беше полярната нощ,

 в духа ми избухна небивала мощ

 и бутнал бих своята ладия спешно

 към Теб безпогрешно!

 

О, Боже, самичка задвижи се тя

 от гребен на гребен,

 а моят копнеж изведнъж излетя

 отвесно към Тебе!

 

Щом с рог ме извика и пръсна мъглата -

 О Вечни, съзрях Твоя пристан от злàто!

 

Така е. Аз падах от слабост телесна,

 почти ослепях, като кеят Ти блесна.

 Но днес ми е лодката в друго море,

 тя повече НИКОГА няма да спре!

 

Зовът Ти могъщо над мен проеча

 и нямам тревога.

 Ти в мене гравирал си вечен печат,

 ДА БЪДА, ДА МОГА!

 

Платното над лодката славно гърми,

 следата зад мен ледове разломи!

 

Да кажем, припаднал съм вече...

 Да кажем, изпаднал съм в кома...

 О Златен, Любим, Ненагледен и Вечен -

 към Тебе и сам ще лети ледолома!

 

17-18.06.2015 г.

 

1 - Ледолом (ледоразбивач) е дума и образ, които ги няма в оригиналното стихотворение на поета и в руския превод, но спомага за обогатяване на мисълта и образността. Всички останали идеи и образи са предадени в този превод на български коректно, доколкото са верни в руската версия. Ако се държи като кораба Фрам, за който споменах в началото, тази лодка въобще няма да е "ледоразбивач", а ще използва умно налягащите сили на леда, за да я избутват на свобода. Това е фундаментален принцип и символ, затова който владее неговата "технология" в живота и общуването, никога няма да бъде съборен от, а ще използва силата му за добро. Това е основен принцип и в източните бойни изкуства - да използваш и насочваш силата на противника.

.

 2 - Ашока (лат. Saraca asoca) — Растение от рода Сарака (Saraca), семейство Бобови (Fabaceae). В някои източници наричат "ашока" друг дървесен вид, въпреки че в някои публикации това название се разглежда като синоним. Разпространено в тропическа Азия, то и расте в централната и южната част на Западните Гати, също на о-в Шри Ланка. Ценят го заради красивите листа и цветове., сади се много при храмовете и манастирите. Цъфти през април и май. Според легендата, под това дърво се е родил Гаутама Буда. .На санскрит името на дървото означава "нескърбящо и премахващо скръбта" - това означава и името на известния индийски цар Ашока (304-232 п.н.) За тази цел в Индия пият водата от измиването на листата му. Ашоката е свещено дърво в културата на Индийския полуостров и околните територии. Посветено е на бога на Любовта Кама и самото то е символ на любовта и целомъдрието. Почита се през първия месец. на древноиндийския календар ("чайтру"). Твърди се, че има мистическа сила, а медицински го използват с успех за бързо зарастване на рани, за успокоително, както и за женската полова система

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДВАМА

Чуден залез е в огън и плам -
двама влюбени гледат натам...
И - о Господи! В тази жарава
букви огнени в миг се явяват
и изписват им дивни слова!
Лично Бог ли им пише това?...
Странен порив в духа им се ражда
и взривява небивала жажда -
и неистово щастие в миг
ги споява с космически вик!
О, безкрайно е туй мгновение -
най-безкрайното крайно стремление!
Няма помен от страх и вина -
те са днес ОКЕАН светлина!
Този миг е вина ОПРОСТЕНА -
ВЕЧНОСТТА е във него сгъстена.
Този миг е самият Всемир,
той ги пълни със пламък и мир.
И ВСЕЛЕНИ от него пламтьът,
ЦЯЛ във него танцува светът,
и стотиците хиляди мълнии
само с него, със него са пълни!
О, Всевишни! Во веки веков
ли ще бъдеме глухи за Вечния Зов?
Но дори по рождение тъп или глух,
аз със КОСТИ ще слушам Всемирния Дух!
Всеки мой полудял електрон
осезава Всемирния Трон!
Аз пламтя и от скръб, и от щастие -
ДВУЕДИНСТВОТО тука на власт е.

Ето пак: на върха снежнобял,
всеки залез и изгрев видял,
гдето сянка с лъча си щастливо играй
и се сменят и сливат омайно без край,
ДРУГИ двама, със вечна молба и тъга,
са се взрели безмълвно в небето сега.
Те не могат, горките, да схванат защо
ги е Бог сътворил от такова тесто
че очите им, Боже, дали пък от таз синева
се напъват със сълзи през миг и през два?...
А фактически, имат си тайно место,
Дето тайно мечтите им вият гнездо.
Ще си пръснат сърцата, но пак си стоят...
А в небето Вълшебните Букви пламтят!
Те великото сливане тяхно желаят -
за мига на Всевишния ясно вещаят.
О, защо тия двама не искат, не могат
да съзнаят небесните букви от Бога?

18.07.2017 г. 10:47 превод Григорий Ватан

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход


×

Информация

Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.