Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


 

Петър НАНЕВ

 

БЕСАРАБСКИ СЪНИЩА

 

(Пътепис)

 

 

Като сън е останало в съзнанието ми пътуването на групата новопазарци в Бесарабия, земя, разположена в южните части на Молдова и Украйна, наричана още Буджака. В тази група попаднах и аз като журналист във вестник "Новопазарска трибуна". Бяха годините на перестройката, която днес вече някои наричат шеговито преразстройка, но по онова време тя отпуши бутилката на забравените националности в Съветския съюз. Тя донесе и на тамошните българи правото да кажат на висок глас "Аз съм българин и говоря български език". Беше хубавият месец май на 1989 г., няколко месеца преди датата 11-и ноември.

Велосипедисткият поход на новопазарските туристи по ботевите стъпки отмина отдавна, но спомените за него и за първите ми срещи със сърдечните бесарабски българи се връщат непрестанно. Целта на похода беше да преминем през градовете, в които е живял и творил Ботев. В този поход, в който участваха дванадесет души с велосипеди, бяха включени отсечки, в които колоездачите правеха по 40 км пробези, въртейки педалите след които натоварваха колелата на багажниците на четирите леки автомобили, влизаха в тях и продължавахме пътя си с моторните возила. После - отново на велосипедите и отново на колите, и отново на велосипедите...

Тогава в България не се знаеше почти нищо за сънародниците ни в Бесарабия. В учебниците по история и литература бегло се споменаваше, че в годините на турското робство там са се преселвали българи, но можеше ли в края на Осемдесетте години на миналия век да предполагаме, че големи райони в южна Молдова и Украйна са населени с монолитно българско население, което е запазило своя старинен език и обичаи. Тогава подобни теми бяха табу. На тези ни сънародници е било забранено да декларират българското си самосъзнание и да говорят своя език на обществени места дълги десетилетия. Има случаи, непокорни да са били изключвани от университети, заради това че са говорели на домашния си език.

Отминахме Русе, Букурещ, Плоещ.

В Браила спряхме и преспахме две нощи, защото, известно е, че в този град Ботев и българските емигранти са имали многобройна колония. Тук посетихме българската църква, построена от наши сънародници по-миналия век. В тихия спокоен двор на църквата в центъра на града има обелиск, на който е написано, че тук през 1869 г. е основано Българското книжовно дружество (БКД), преименувано по-късно в Българска академия на науките. Редно е да припомним, че сред тримата учредители на БКД са двамата шуменци Васил Друмев и Васил Стоянов.

Румънският пейзаж не се различава много от българския. Ако не бяха крайпътните знаци изписани на латиница можеше да се приеме, че се намираме все още в България.

 

 

2

Продължихме през Галац и след дълги преходи достигнахме молдовската граница при Яш и Унгени. Влязохме в Молдова.

Тук крайната цел на путаването ни бе градецът Тараклия, с около 18 хиляди души население, деветдесет на сто от което е съставено от българи. Основано е през 1813 г. от български заселници, избягали от жестокостите в родината. Грешно е да мислим, че бесарабските българи са живели откъснато от нашата българска история. Само в Тараклия и околностите й могат да се посочат имена на тъдявашни българи, допринесли много в пред- и в следосвобожденската ни летопис. Тук например са родени и израсли Олимпи Панов, Александър Теодоров-Балан и мнозина други, които се връщат в новоосвободена България и дават висок принос за по-нататъшното й развитие.

До границата стигнахме малко след полунощ, но продължихме пътя в тъмната молдовска и безлунна нощ и пътувахме още около два часа по пътя за Тараклия. Умората вече слепваше очите на шофьорите, а велосипедистите дремеха по-седалките. Спряхме до крайпътна чешма с многобройни каменни улуци, които едва мержелееха под светлината на електрическите ни фенерчета. Зад чешмата имаше склон с овощна градина и всички се разпиляхме между дърветата и се натъркаляхме по тревата, за да поспим в останалите часове от късата лятна нощ.

Още преди изгрева забучаха мотори. Събудихме се и с първите отблясъци от слънцето можахме да огледаме пейзажа - леко нахълмена местност, която се губеше в далечината с овощни градини и лозя.

Колопоходниците се качиха на велосипедите и продължихме към крайната си цел - Тараклия. Тараклия е съставен от няколко квартала. Градът е районен център, а основният поминък на населението е земеделие и най-вече лозарство, но има и няколко промишлени предприятия. И ето ни на широкия площад пред тогавашния Районен партиен комитет. Бе непоносим жегав обед. Влизаме в сградата, но всички са в обедна почивка. Зад една врата чуваме гласове. Почукваме. Посрещат ни две жени, които са решили да останат и обядват тук на работните си места. Когато разбраха, че идваме от прародината им ни заговориха на български - плахо стеснително, може би притеснявайки се от диалектната форма на речта си. А те говорят един чудесен език, старинен, напевен, примесен с побългарени русизми. Първото, което ги попитах бе, можем ли да се свържем с колегата Димитър Боримечков, редактор в кабелния радиовъзел и сътрудник на местния вестник "Свет", излизащ на руски език, с когото до този момент бяхме общували само с писма. Двете жени го намериха по телефона и той дойде при нас след петнайсет минути. Тих, самовглъбен, не отговарящ на гръмката си фамилия, човек. В по-късни времена щях да разбера обаче неговата голяма сила - апостолската сила, подчинена на високата цел на неговия живот - възраждането на българския дух в родната му Бесарабия. На тази цел той служи и днес и сега, 12 години вечe, той все тъй пътува с микрофон и фотоапарат до всички кътчета не само в Бесарабия, но и из цяла България. Многократно неговите пътеки са го довеждали и до Шумен.

Колоездачите постоянно надвиват умората и продължават да бодърстват на дългите срещи с хората от Тараклия. В тези срещи научаваме много неща за нашите сънародници. Научаваме, че "тарак" на ногайски език означава гребен, хребет. Селището е основано от български заселници през 1813 г. Сто и деветдесет години не са много във времето и в историята, но сревнени с продължителността на човешкия живот, те не са малко. Няколко поколения вече са си отишли, а хората от края на Двадесети век в Тараклия ни доказаха, че старите предания за градивните и разрушителните събития се помнят тук. Много е страдала тази земя, наричана Бесарабия или Буджака. Но в нея се пази святото име на старото Отечество, пази се езикът на дедите. Верно е, че в него има излишни русизми и църковнославянизми, но така древната музика в него става още по-убедителна и силна. Българите тук не са живели откъснато от прародината си. В отделни периоди тяхната култура е достигала висок разцвет. В българския лицей в Болград (съкращение от Болгарский город), зад чиито стени стои същински български замък са идвали да учат много будни българи от поробената земя. А българската църква в същия този град е призната като една от най-големите в Русия.

На сутринта на 2 юни 1989-а групата остави велосипедите и леките автомобили и тръгна с един служебен автобус към Задунаевка. Още не сме се запознали напълно с Тараклия, но датата подсказва защо на този ден трябва да бързаме към Задунаевка. Шофьорът Иван Иванович, когото всички започнахме да наричаме бай Иван, защото естествено и той бе българин, ни взе след закуската и се отправихме на път. Преди да потеглим той ни каза, че ако вървим по асфалтовите пътища, разстоянието щяло да се удвои, затова щял да кара по пътищата, които ще ни отведат бързо до Задунаевка. Тараклия е в Молдова, а Задунаевка в Украйна.

И започна едно главоломно пътуване предимно по черни пътища, преминаващи през блокове, градини и лозя. Черни пътища - някои тесни, други широки като магистрали с израсли високи акациеви дървета с варосани стволове. Минаваме през села с китни озеленени дворове. Села пълни с младежи и деца и не ни се правеше съпоставка с броя и с възрастта на населението в нашите села.

Стигнахме в Задунаевка малко преди пладне. Бай Иван спря автобусчето пред кметството. След затихването на двигателя чухме пуснатата радиоуредба, която вече свиреше кръшни хора и ръченици в наша чест. Явно, че властта в Задунаевка бе "завзета" от жените, защото на стъпалата на кметството, облечени официално, ни очакваха само представителки на този пол. Излишно е постоянно да се напомня, че при срещите ни в Бесарабия навсякъде ни посрещаха българи, а и че населението е българско. В нашия маршрут бяха включени само селища на сънародници. Такива бяха хората и тук - кметицата, завеждащата културната работа и т. н. Поднесоха ни цветя и погача с талерче сол. И тук, вече в Украйна, чухме приветствените думи на онзи старинен български език. Отправяме се към къщата, в която е живял Христо Ботев като учител. За наша радост тя е напълно запазена и поддържана през годините. Къщата е притежание на едно семейство, от което селсъветът се опитал да я откупи, за да я превърне в къща-музей, но собствениците все твърдели, че обичат къщата си и не могат да се разделят с нея - отказвали да я продадат. Мраморната плоча на фасадата й потвърждава, че в този дом е живял Христо Ботев. Стопаните отсъстваха в момента и не можахме да влезем в стаята на поета. Димитър Боримечков е с нас, прави ни снимки и с магнетофона записва епизоди от срещите ни за предаванията на своя радиовъзел. Сред нас е и учителката по български език и литература, която не само носи царственото име Екатерина, но има и царствена осанка. Тя ни стана екскурзоводка.

После отново се отправяме с автобуса и излизаме извън селото. Спираме на "поляна край горица", а насред поляната стои кладенчето, към което "млада хубава Стояна" е търчала с менците си за водица. Съпоставката с ботевото стихотворение направи Екатерина. Тя разказа за любовта на Христо Ботев към българката от Задунаевка Елена Дучева, жена красива и от знатен български род. Двамата са се срещали именно тук на тази поляна край този кладенец. "Сега я няма само горичката, за която е писал Ботев или просто е искал тя да съществува в пейзажа на стихотворението му. Екатерина разказва, че е разпитвала много стари хора, но никой от днешното поколение не помнел да е чувал от дедите си, дали тук някога е имало горичка. Но и да е била изкоренена или просто да е загинала от самосебе си, стихотворението "Пристанала" е вдъхновено и написано за тази поляна и за това кладенче - твърди Екатерина и ние всички й вярваме, а и не е толкова трудно да видим в пейзажа чрез въображението си и ботевата горица.

След като бяхме на поляната край горицата автобусът ни върна в селото и ни откара в училището на Задунаевка, което естествено носеше името на поета-революционер. Тук преживяхме незабравими часове. Посрещнаха ни на входа, също като пред кметството. Директорката ни изказа приветствени думи и съпроводена от няколко учители ни отведе в една учебна стая, в която в момента, с помощта на българското консулство в Одеса, се подреждаше експозиция за българската история и за живота на Христо Ботев . Наближаваше дванадест часа и излязохме отново на площадката пред училищния вход. Почакахме докато стрелките на ръчните ни часовници залепнат една върху друга и застанахме неподвижно, тъй както правим това на Втори юни под звуците на сирените в България. Отдадохме почит на Христо Ботев в училище "Христо Ботев" в далечното украинско село, населено с българи. Всички бяхме обладани от мило патриотично чувство и макар да бяха изминали само няколко дни, откакто напуснахме България, се усещаше, че някои от нас изпитват малко носталгия.

После ни поканиха в школската трапезария. Последва поливка за измиване на ръцете, подаване на кърпи за подсушаването им и покана на наредените една до друга маси с бели покривки и прибори. Кметицата, да ме прости - забравил съм й името, специално за нас била наредила, в училището да се донесе бяло вино от задунаевската винарска изба. В избата не повярвали, че е възможно училището да иска вино - това никога не се било случвало и щели да върнат жената с петлитровата дамаджана, но тя им казала, че ще гостуват хора от България и тогава те с удоволствие я няпълнили със старо шестгодишно бяло вино. Шефът на групата Митко Дичев - тогавашен председател на нопопазарския БТС - уговори с кметицата колопоходите да станат традиционни и всяка година велосипедистите да идват на 2 юни в Задунаевка. Тя прие с възторг тази идея и каза, че след като предварително ще знаят за това идване, ще имат възможност да се приготвят за гостите много по-добре и много по-навреме.

Разделихме се трудно - дълго разговаряхме пред автобуса и никой не повдигаше крак към стъпалото. Все пак се разделяме и си пожелаваме отново да се видим.

Отправихме се към град Измаил, за който Димитър Боримечков ни каза, че и тук по-голямата част от населението е българско. Разходихме се в красивия ран летен ден, а после тръгнахме към най-българския град в Бесарабия - Болград, в който бе разположен голям военен,  гарнизон. Само преминахме през града, защото в програмата ни бе включено спиране в този украински град, а и вечерта вече падаше. Привечер отново прекосихме символичната тогава украинско-молдовска граница и се отправихме към Тараклия.

 

3

А тук на широкия стъпаловиден площад в наше отсъствие бе започнала шумна дискотека. Нашите представи за дискотека коренно се различават от дискотечните вечери в Тараклия. В България те са свързани с опушени и едва ли не с подскачащи от силата на децибелите тесни помещения. Тук дискотеката се прави на открито, на централния площад, скътан между официално наричания културен дом, който тараклийци вече зовяха читалище и между други по-големи сгради. Мощна радиоуредба озвучаваше пространството - танцувалната площадка на огромния плочник сигурно бе събрала повече от хиляда танцуващи двойки. Беше единайсет часа вечерта, но никой от групата не отиде да спи. Боримечков ми предложи да влезем в читалището. Всяка вечер театралният състав репетира по това време, каза ми той, може да ги сварим. Репетицията вече бе свършила, но артистите бяха насядали на разговорка с Иван Иванич Боримечков, ръководител на състава и до днес и брат на моя приятел Димитър.

Слизаме по тъмно стълбище в приземието, преминаваме по полуосветен коридор и попадаме в сутеренно помещение - разбирам, че съм попаднал в храма на тараклийската Мелпомена. Виждат се театрални костюми, елементи от декори, кътове за гримьорни - всичко ухае на театър. Край маса под ярката лампа седят Иван Иванич и част от състава му. Иван ръководи не само театралите, а и танцовия фолклорен състав и певците. Ще се отклоня за миг и ще кажа, че възраждането на българщината в Бесарабия се дължи на такива хора с енциклопедични умения и познания, които по апостолски се отдават на това призвание. Такива хора са родени от историята и времето. Те много приличат на българскте възрожденци от времето на Войников, Берон, Друмев... В онези дни те се опияняваха от възможността да възкресяват народните празници Гергьовден, Лазаровден, Великден, Коледа и в по-късни разговори през годините, когато пътищата до Бесарабия за мен вече са отрязани по нелепи причини, приятелите отвъд Дунав, които идват у нас, разказват, че полузабравените празници или чествани преди тайно в домовете вече са се превърнали в традиция и се чевстват на площади и в читалища. Но тогава пионерите на българщината още създаваха реда за тяхното отбелязване. Само няколко дни преди да дойдем в Тараклия, тук е бил организиран пищен празник на светите братя Кирил и Методий. Многобройните снимки, които Димитър Боримечков ми показва, говорят повече от думите. Една от стените насреща е украсена с голям плакат "Върви, народе възродени", а фонът около него е запълнен от безброй малки български знаменца. Един свят олтар на културното възраждане е този кът на българите от Тараклия. И сега го виждам като в моя сън - олтар на Отечеството, далеч, но и близо до България.

Излязохме от читалището и отново говорихме дълго и дълго - полунощ бе минала отдавна. Музиката на площадната дискотека вече бе спряла и последните й посетители се разотиваха.

 

4

Последва нов незабравим ден. В село Кайраклия. И тук като в Задунаевка бай Иван спря автобуса на главния площад и отново, след затихването на двигателя, ние чухме да звучи българска народна музика. Цветя, пита хляб, сол... Кайраклия е село в Тараклийски район, което има население, което по брой - според нашите представи - може спокойно да бъде обявено за град със своите осем хиляди жители. На централно място на площада е вдигнат около триметров паметник на Георги Димитров и това е белег, който ми позволява да не се повтарям, че е българско. Тук научаваме, че кайраклийци са запазили църквата си като са я превърнали в етнографски музей. Защото има много случаи, в които не само български църкви са били превръшани в складове или разрушавани през "онези години". Макар надписът на етнографския музей-църква да бе на руски език, експозицията в него изцяло отразяваше живота на българите от този край. Под църковните сводове са подредени мъжки и женски носии, рала и дикани, чекръци и многобройни битови и трудови инструменти от дърво и желязо. Видяхме и малък кът, събрал портрети на известни българи от селото, сред които и на Вълчан войвода -един българин, чията биография има много общи щрихи с биографията на Капитан Петко, за който обаче знаем много, благодарение на литературните произведения, посветени на неговия живот. Страници за Вълчан Войвода още не са написани, но легендите за него продължават да витаят в Буджака.

После ни отведоха да разгледаме едно голямо, новопостроено, училище, влязохме в негови кабинети и стаи. Сетне кайраклийци ни предложиха обяд. И тук първото, което ни направи впечатление бе, че кухнята на бесарабските българи не се различава от българското традиционно меню. Всички бяха единодушни, че направената за нас баница, сервирана накрая бе най-вкусната, която сме слагали в уста. Всъщност единственото нещо, по което се различавахме на масата, бе това, че нашите българи в Бесарабия пиеха чашите с водка на екс. След първата и следващите наздравици, те обръщаха чашките на една глътка. Е, можеше ли в някои нещта те да не придобият и руски привички. А ние докато първия път отпихме по малко, после се присъединихме към техния почин и се започна една..., която продължи не много дълго, но бе последвана от нова изненада.

От стола за хранене домакините и бай Иван с автобуса ни заведоха в горския парк край селото, саден преди около четиридесет години от кайраклийци. На голям огън всред горската поляна, при който попаднахме, като в хайдушки времена, на метални шишове, дълги близо метър, бяха нанизани сочни апетитни мръвки месо, които вече димяха върху жаравата. Мръвките бяха толкова вкусни, че сякаш забравили, че идваме от обяд ние започнахме отначало. Да ме прости читателят, който може би отдавна не е виждал месо и тия редове ще го раздразнят, но ще продължа за този незабравим ден. После се появи една джипка и като снесено яйце от нея се изтъркули обемно буре. Чепът му бе запечатан с парафин или с нещо подобно и когато го отворихме, от него рукна бяло кристално на вид и забележително по вкус вино. Знаехме, че Молдова се наричаше лозето и градината на Съюза тогава, но не знаехме тайната на неповторимите изящни вина, които се правеха тук. Не знаехме и че техните най-големи майстори на Съюза са българските лозари и винари. Градусът на веселбата намери най-високата си точка, когато мъжът и жената, които дойдоха с джипа измъкнаха от вътрешността му акордеон. И за трети път се започна една... Двайсет и пет българи от стара България и Буджака пяха заедно народни песни, играха хора на хайдушката чиста зелена и изпъстрена с полски цветя поляна, пиха вино. Сред запазените отпреди сто и петдесет години български песни в Бесарабия се оказа, че има и такива, които знаем и ние от стара България. Ние пяхме заедно, въпреки някои несъществени и съществени разлики в мелодията и думите. Защото не ни беше трудно да нагодим думите към старинното бесарабско наречие.

Когато този буен празник свърши и се върнахме на асфалтовия площад в центъра на Кайраклия, близо час продължихме разговорите, без да можем да се разделим. А трябваше да се връщаме в Тараклия и да отидем на традиционното хоро, което се организираше в края на всяка седмица. Раздялата не мина без непринудени прегръдки и целувки на всеки с всеки. Щяхме ли да се видим повече с тези хора, станали ни толкова близки за няколко часа. Светът е малък, може би някога пак ще се срещнем, но оттогава минаха дванадесет години, а все още такава среща не се е състояла.

Около седемнайсет часа тръгнахме.

 

5

След половин час бяхме в Тараклия. Въпреки закъснението си, сварихме хорото да се вие в разгара си. Мислех, че ще заварим някои натруфени самодейци, които играят с униформени носии по някакъв сценарий пред публиката, както е в България. А видяхме нещо смайващо. Нямаше сценарий, нямаше носии, нямаше фалш - хорото играеше публиката. Оркестър, съставен предимно от духови инструменти, акордеон и барабани - без гайди, гъдулки и кавали свиреше чудни хора, малко по-различно от нашите, но звучащи в чисто българската фолклорна традиция. Хорото беше фантастично голямо, виеше се в три концентрични кръга. Най-широкият от тях бе с диаметър поне петдесет метра. На него се бяха хванали по възрастните тараклийци. Във вътрешния кръг играеха юноши и девойки, а в най-малкия кръг в центъра - децата. Гледахме невярващи на очите си с каква страст хората се радваха на българския си танц. А около концентричните кръгове имаше многобройно мнозинство от хора, коите ту гледаха в разговорка на групички, ту се хващаха на хорото, но това ставаше в непрестанно движение, без оркестъра да спира задълго. Пауза от няколко секунди и започваше новото хоро и тези които не бяха уморени продължаваха да се държат за ръце и да влизат отново в хороводните стъпки.

Този ден бе най-дългият ни ден в Буджака

 

6

Всяко нещо има край. Жалко, че на хубавите неща краят идва бързо. Свършиха дните ни в Бесарабия. Сутринта преди да тръгнем отидохме за снимка пред паметника на Олимпи Панов. Разделихме се с нашите изпращачи с немарна, блажена умора. Разделихме се горещо. Направихме уговорки за следващата среща догодина, без да знаем, че ще настъпи 11 ноември и всички планове ще бъдат срутени и колопоходът няма да се състои. Качихме се на автомобилите. Велосипедите вече бяха завързани на багажниците. Отново преходи. Отново колоездачни отсечки. Отново граница, но този път митницата е друга. На връщане минахме през румънска Добруджа. В случайно завързаните разговори с тукашните добруджанци виждахме, че те разбират нашия език, но никой от тях не обели и дума на български, отвръщаше ни или само с жестикулации, или само на румънски. Тогава Чаушеску, бог да го прости, бе наложил строг контрол за използването на официалния език в Румъния. Разгледахме Констанца. И тук същото. Харчейки последните си пари установихме, че продавачките в магазините веднага разбират какво им казваме и веднага намираха исканата от нас стока, но говореха само на румънски. Имаше тъга в израза на очите и лицата им. И ние разбирахме защо е тя. Тук бутилката не беше отпушена. А има нещо общо в съдбата на българите от Бесарабия и хората от Добруджа.

И ето ни на българска земя при митницата на Дуранкулак. Сънят от Буджакските степи завърши.

 

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.