Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


   Писта

 

 

 

Понякога ти се струва, че щастието се е свило ей там, в ъгъла и те гледа озадачено, примигвайки. Че бъдещето е поело нанякъде, изоставило те е и е изчезнало безвъзвратно. Понякога ти се струва, че щастието и бъдещето не искат да имат нищо общо с теб, а тънката нишка на смисъла се е скъсала и паякът, който тъче паяжината на ясните причинно-следствени връзки завинаги е напуснал този свят и от него е останало  малко черно петно на пода под прозореца. А това, което виждаш през прозореца е илюзия, фототапет, съставен от мъгла, сиви сгради и силует на бездомно куче, пресичащо  утрото.Струва ти се, че си в капан, в тази стая с уплашеното щастие и скъсаната нишка на смисъла, която виси безпомощно над сгърчения труп на паяка - своя създател, а  абсурдният пейзаж, който стои в рамката на прозореца е просто една безумна картина, резултат от смесица на  стилове, някакво извратено съчетание от минимализъм, сюреализъм и ранен немски експресионизъм и сякаш нищо не е на мястото си.

 Всеки един от нас е виждал тази гледка , в някоя сутрин през своя прозорец, всеки един от нас, които извървяхме част от пътя си  в същата тази безумна смесица от стилове, наречена живот. Живот, който ни захвърли в задния двор, където цари вечен безпорядък и колкото и да се опитваш да подредиш нещата, те винаги се разбъркват. Всеки от нас е виждал тази гледка или поне тези, които обитавахме ненормалните времена на някакъв измислен строй и още по ненормалния пост период, когато се оказа, че сме градили върху пясъци и живели сред духове. От гледна точка на историята, това е само една нищожна част време, пренебрежимо малка на фона на общата картина, но от моя прозорец  - това е моят живот. И тогава в часа на тъгата, в сивата мъгла на ретроспекцията, когато след като си изгубил някого и попаднеш във водовъртежа  на спомените и когато този водовъртеж те понесе надолу, то тогава, стигнал до тихите пясъци на самото дъно, започваш да виждаш историята не само на този, който си е отишъл и никога няма да се върне, но и историята на цяло едно поколение и безбройните му изгубени дни, на тези, които сега сме на тридесет и пет и ни се струва, че времето изтича и ние нищо не успяхме да постигнем, историята на изгубеното ни поколение. И когато и разумът и чувствата ти казват, че няма накъде да тръгнеш, тогава ставаш, отърсваш се като куче и се оставяш да те води единствено инстинкта.

Бях загубил някого, уравнението на живота завърши на нула и все още не можех да приема този резултат за верен. Нула означава нищо, нула е крайно число и безкрайна празнота. Оставих се на инстинкта си, краката се задвижиха като механизъм, който нямаше нищо общо с моето тяло и ме отведоха нататък, защото всички ние рано или късно отиваме нататък, в царството на Забравата. Нататък в моя случай беше Нагоре, нагоре в Планината, сред дърветата и вечните им сенки.

Магистралата блестеше мокра от дъжда. Ръмежът се превърна в мокър сняг, чистачките размазваха снежинките като мухи, които се лепяха на стъклото като, че ли с единствената цел да попаднат там и да бъдат размазани. Заминах по пътя, опънат като струна с блестящо черен нов асфалт, а белите линии по него бяха опънати като нерв, който когато гумите  докоснеха звънти от болка. И ако не са белите ограничителни линии и се загледаш достатъчно дълго в блестящата черна ивица и сивото петно, което е хоризонта, а кракът ти бавно  натиска газта, толкова бавно, че не го усещаш и километражът отчита двеста километра в час, но няма кой да го види, защото си изпаднал в онзи унес, който се случва, когато си затънал в себе си и нищо не отвлича вниманието ти от това да пропадаш в собствения си мрак, когато движението престава да бъде движение и имаш чувството, че стоиш на едно място и никога никъде няма да стигнеш, а това пътуване не е нищо друго от един процес, който се развива единствено и само в дълбините на съзнанието ти, обитавано от призраците на спомените, които точно в този момент са по истински от видимата реалност извън купето на колата, то тогава гумите може да занесат встрани от  пътя и ако имаш късмет ще попаднеш в ниските полета, ако нямаш просто си тръгваш от този свят и там , встрани от пътя един ден може би ще изникне една от ония каменни плочи, пред които обикновено стоят пластмасови цветя, ако има кой да се погрижи да ги сложи, разбира се. А тези, които са поели по черната ивица , всеки в своето купе и  по своя път ще се обадят на сто и дванайсет и ще съобщят за поредния идиот, изпаднал от магистралата, поради несъобразена скорост. И защото знаеш това, ще тръснеш глава на схванатия врат и ще пуснеш радиото, за да усетиш движението, защото движението - това е всичко. Колата ще се изпълни с душния глас на Дейвид Бауи, който се сбогува с живота и пее за нещастния си задник и за парите, които е профукал, докато е бил цар в Ню Йорк и саксофоните ще опищят купето на колата, и спарения въздух в него ще се насити с фатализъм.

Пейзажът се сменява. Планините със заспалите гори са останали назад и са отстъпили мястото си на ниска земя и огромно небе, което е толкова тежко, че почти усещаш как напира да изкриви ламарините на колата. А гласовете от миналото се връщат и пътят отново не съществува, движението е спряло и няма нищо друго, освен процеса вътре  в теб.

След като се отбих в офиса преди да е  започнало работното време, проверих служебния имейл, порових тук там и се уверих, че ще се справят и без мен, хвърлих сака с екипа на задната седалка и поех  Нагоре. Нагоре отиваш да изкараш уикенда, нагоре отиваш да подишаш  въздух, да покараш ски, да се напиеш с приятели или просто да изживееш остатъка от деня и  да си сам със Самотата .Запътих се натам, защото има моменти, когато просто се качваш на колата и тя те носи по пътищата, а мъглата е единствения ти спътник. И сега се носех по мокрия асфалт и внимавах да не пропадам навътре в себе си, за да не пропусна отбивката, водеща към  мястото, за където се бях запътил.

 Отбих в дясно и напуснах  дългата черна ивица с белите звънтящи ленти, след известно време пътят щеше да ме отведе в затихналата  главна улица на провинциален град със сиви сгради и магазини, от чиито витрини евтино  искряха сватбени и бални рокли. Прекосих тези места с максималната разрешена скорост и най-после хванах по криволичещия път, процепен в скалите. Движението беше вяло, ски сезонът едва сега започваше,беше делник и проходът кръстосваха коли  с местна регистрация, а в този ден и те не бяха много. Превключих на ниска предавка и убих скоростта, джипът заръмжа и плавно взимаше завоите. Мъглата се разсейваше, шосето промени цвета си, стана мръсно-бяло от падналия през нощта рехав сняг и  скоро се показа малък къс синъо небе. Колкото повече се изкачвах, толкова по- голям ставаше отрязъкът от синева, докато не превзе цялото пространство, което наричаме небе, а шосето вече беше покрито с плътна и чиста бяла покривка  и се сливаше с всичко останало наоколо.Джипът лазеше по криволичещия хлъзгав път, изсечен в скалите на планината, като малко черно насекомо.  Слънцето блестеше в очите ми, сложих тъмни очила, долу в града от доста време не ми бяха трябвали, мъглата и мокрият мърляв сняг бяха останали  назад,  сякаш никога не са били.

Подминах табелата и влязох в градчето, поех по познатия път и вече бях пред хотела, където обикновено отсядах. Паркингът беше почти празен, ако не се  броят трите коли, принадлежащи вероятно на обслужващия персонал. Влязох и наех стая и всичко изглеждаше така, както бях очаквал. Погледнах към върха, покрит с чисто нов снощен сняг, имах шанса да  виждам от прозореца това, от което в точно този момент имах нужда. Хвърлих сака на мокета и извадих екипа, който си стоеше там от миналата зима и сега, когато го взех и го поогледах ми се стори някак овехтял. Облякох го, напуснах стаята и взех  асансъора, излъскан и блестящ стерилно с хромираната си повърхност. Когато оставих ключовете на рецепцията вече минаваше три, следобедът скоро щеше да отстъпи мястото си на тихата зимна вечер.Улиците на градчето бяха бели и недокоснати и моите стъпки оставяха единствените следи върху новия сняг. В този момент ме обзе мрачното предчувствие, че навсякъде ще е затворено и никъде няма да мога да наема ски и обувки и за всичко това ще съм си виновен сам, защото бях затънал в мъглата там долу и  бях пропуснал  най-важното, да си взема ските. Но се оказа,че не е така, оказа се ,че всичко работи, че в алпийската къщичка отсреща все още дават ски под наем, че животът си върви както винаги и редът на нещата е непроменен, а всеки от работещите по тези места се надява на едно -  сезонът тази година да е успешен, да има сняг и туристи, да се направят малко пари, а защо не и повече от малко.

Закачих се за влека и се понесох бавно нагоре, докато около мен снегът блестеше, небето  синееше, както може да синее едно зимно небе в такъв сезон и на такова място, въздухът искреше и дробовете ми го поемаха жадно, студът проникваше в мен и разнасяше в тялото ми свежестта на зимния ден и ако наистина има съвършени моменти, то този беше един от тях. Изкачването ми се стори някак лишено от ограничението на времето, нито кратко , нито дълго, но когато се откачих  от влека и погледнах надолу към пистите, ширнали искрящите си наклони, забелязах, че сенките под натежалите от сняг борове  протягаха удължените си очертания на изток.

  Под приспивния шум на колата, която ме носеше насам по черната мокра ивица на магистралата, миналото се развиваше в паметта ми като филмова лента. Виждах момче, което седи в стаята си, наведено над учебниците, а навън свисти зимния вятър и улиците сребреят в подранилата вечер, покрити с тънък слой лед и това момче  бях аз.  Видях лицето на красива млада жена надвесена над леглото на това момче и усетих целувката й за лека нощ, видях лицето на жена, не толкова млада, но с все още свежи румени бузи, лицето на възрастен мъж с голямо чело и бръчки около устата. Видях лица, които после изчезваха, защото калейдоскопът разбъркваше малките си частици и постоянно преподреждаше картините на живота.  Видях луничавото лице на момче в училищния двор в едно далечно утро през един също толкова далечен септември, когато започваше поредната учебна година, видях протегнатата си ръка, видях и неговата, която пое моята. Видях как това лице стана лице на мъж, видях това лице, когато от него си беше отишъл живота. Видях себе си и него, когато ни се струваше, че светът се сгромолясва, защото и двамата преживяхме своите загуби, когато ни се струваше, че в тракащия механизъм на живота има някаква чудовищна грешка и не можехме да приемем нула за резултат.

А сега стоях на ръба на планината и бях готов да се спусна надолу, защото всички ние се изкачваме и после се спускаме надолу. Бях готов да се спусна, бях станал като бял кристал в кристалния бял сняг, бях се слял с него. Мъглата не съществуваше, бях в планината и бях готов, бях избрал пистата си. Започнах да се спускам, вятърът свиреше в ушите ми и този шум се сливаше с шума от скърцането на снега под напора на ските, които вече не бяха това, което са, бяха се  превърнали в нещо различно, бяха естествените ми крайници и ме носеха  леко надолу. Плавните завои  убиваха ускорението, а ските пръскаха кристалите на снега в прахообразна пяна. Не исках да настъпвам скоростта, завивах наляво и после надясно, леко, без излишни маневри, само колкото трябваше, за да удължа момента, но и да не загубя устрема на движението. Усещах, че животът отново нахлува в мен - бавно, постепенно, без да бърза, без особени усилия, без излишен адреналин, на малки дози, точно толкова, колкото  трябваше и се опитвах  да удължа момента. Понякога мигът има характеристиката на вечност и в този миг бях вечен. Всички ние трябва да се научим на този номер -  да удължаваме момента. Когато стигнах долу и погледнах върха на планината, вече знаех, че бъдещето се е върнало и само ме чака да си поема дъх.

Залезът разсипваше розовите си светлини на запад и аз стоях и го гледах, абсолютно безстрастно, без капка възхищение, без чувство, защото той беше най-естественото нещо в този момент. Просто стоях и  го гледах, когато започнах да  усещам глада и жаждата си, разбрах, че моментът е отминал и е време да  оставя планината и да се прибирам.

Хотелът беше топъл, едно стерилно пространство, което дава подслон. Качих се в стаята си, взех душ, облякох дънките и пуловера, с които бях, когато пристигнах и слязох в бара. Ако си мислите, че в някое курортно градче ще попаднете на барман, обигран с коктейлите и споделил безбройни вечери с несретници, то тогава ще останете разочаровани, такива бармани по тези места няма. Момчето зад бара ми подаде чашата с уиски с и продължи да рови в телефона си. Първата глътка разля топлината си в стомаха ми, извърнах глава и залезът отсреща стана по-ярък. Залезът и уискито се бяха слели, точно както в онази реклама по телевизията, затова погледнах навън, защото знаех за този ефект. Не ми беше за пръв път, само, че този път бях сам, моят приятел го нямаше вече. Поне физически не съществуваше, можех да се осланям само на метафизиката, но предпочетох да се опра на физичните закони, според които Земята се върти и именно поради тази причина точно в този момент имах възможността да наблюдавам залеза и  на химичните закони, които обуславяха съществуването на тази добре дестилирана напитка, която разливаше в мен успокояващата си топлина. Знаех, че ще продължавам да пътувам  в миналото, но също така знаех, че лентата със скъпите спомени ще става все по- бледа, докато от нея остане това, което трябва, за да продължа живота си. Бяха ми нужни пет часа, за да стигна дотук, в планината, където времето има свой собствен ход, а процесите се развиват по някаква друга логика.

Поръчах още едно питие. Бях сам в бара – аз  и барманът с телефона, но той така явно отсъстваше, потънал в своята виртуална реалност, че можеше да се каже, че бях наистина сам. Залезът беше изчезнал и беше отстъпил мястото си на синия полумрак и   фосфорециращата светлина от снега. Върхът се беше прибрал в тъмнината и планината заспиваше. Седях и се взирах в тъмнината навън, в натежалите борове и мрака на сенките им, когато някой ме потупа по рамото.Стреснах се, нечие присъствие в този застинал момент ми се стори физически невъзможно. Обърнах се и видях познато лице, обвито в синкави пари тютюнев дим.

----  Мислех,че съм сам като куче в този хотел, а ето че се появи позната твар – в гласа му усетих кротка радост

-----Здравей и аз се радвам да те видя --- не знаех дали е така, но това бяха думите ми

-----Откога не сме се виждали и сега точно тук – продължи той

----- Светът е малък. –  имах чувството, че си подаваме репликите като топка за пинг понг

-----Вярно е, как си що си? ---очите му ме гледаха дружелюбно

-----Ами имам два свободни дни и се качих . А ти? ---отвърнах

-----При всеки удобен случай съм тук.

Доктор Манов ме гледаше със сините си очи, обградени от кръгове бледа кожа, останалата част от лицето му беше покрита с оранжевия загар, който зимното слънце и белите писти оставят по лицата на хората. Когато ходех при него, в кабинета,  по това време на годината, винаги изглеждаше по същия начин – изгорял на очила.

-----Как е семейството? --- опитвах се да бъда заинтересовано любезен

-----Сам съм .--- каза той

-----Да не се случило нещо ---- за един кратък миг вероятността да се е станало нещо непоправимо с близките му превзе мисълта ми

-----Аа, не,  добре са, пратих ги на минерални бани, кво пиеш? --- каза той с нехайността на човек, на когото не му се говори за това

-----Уиски, но смятам да приключвам и да хапна нещо ----наистина бях страшно гладен, не бях ял нищо през целия ден

-----Айде по едно и ще ходим да вечеряме.---каза  със заповеднически тон

Подчиних се, рискувайки да изпадна от играта след още едно уиски на гладен стомах.

Барманът постави чашите върху дъбовия плот на бара, а доктор Манов ми се усмихна щастливо с невероятно кривите си зъби. Той беше зъболекар, един от най-добрите в своя бранш, но за своята усмивка  не  желаеше да направи нищо друго, освен да я поддържа максимално естествена, в тази усмивка имаше необясним чар и доктор Манов знаеше това. Чукнахме се, отпихме и мълчанието се настани уютно между нас.

-----Ами така е --- след известно време каза той

-----Така е ----чух се да казвам

-----Тя е права----каза той

----- Права е---- подтвърдих аз

Доктор Данов ме погледна, а очите му бяха забулени от  леката мътна пелена, предизвикана от алкохола

------Знаеш ли за какво говоря?

----- Има ли значение?

Той отново показа поразителните си зъби

----- Няма, разбира се

Продължавахме да мълчим, явно тази вечер беше времето на  покоя и тишината и всички разговори губеха смисъл. Доктор Манов пръв наруши мълчанието, но като, че ли говореше  на себе си.

-----Пак  отиваш при любовницата си, ето така ми каза, това бяха думите и.

-----Жена ти? --- предположих

-----Да.----каза отнесено той

Седяхме и гледахме собствените си отражения в големите панорамни прозорци отсреща, докато навън Планината спеше под белия чаршаф на снега.

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.