Къде сме?

Това, дето ме сочи да стигам,
семена, цветя, цял пън.
Съществото, дето не ще да събудя,
ни на сън, ни сега, ни навън.

Човек, какво е аз да бъда.
Онова, дето искат да съм.
Но това се простира отвъд,
любовта дет сега си отива,
а аз съм тук, и не спя, и не съм.

Пролет е, а аз се чудя,
Ти това ли си дето не си?
И ако си, то как да не бъда,
Онуй дето искаш да си?

И се чудя аз, човека с човек,
дето не спи, дето все иска а не прави,
как да бъде, какво ще струва да си покаже,
Своите нрави?
Своите нужди,
Човешки,
Клетушки,
Искащи,
Несъвпадащи,
С теб.
И мен.
И всички дето са като нас.

Лятото си отиде,
пролетта иде.
Зиме нейде там някъде, непознаваема,
аз се чудя, какво мога да бъда,
преди зимата, лятото, неоткриваемо,
там нейде всички навън.

И аз съм пак тук, и не знам що,
какво, кога, къде да цъфна?
Но ти ето, цъфтиш, намираш се там, дето кървиш.
И аз пак се чудя, дали да кървя и аз,
или да бъда онова, дето ща да бъда,
онзи светилник, чуждестранния храм.

И ето че есента иде, и ние сме пак навън.
Хората пак ни искат,
а ние все сме насън.
Снощи се чудих, дали сме,
онова дето ти ми каза?
Но се сетих че есента иде,
И ти пак ме наказа.

Пак съм клетка,
със стените, ядрото, насън.
Пътувам из дълбините на мрака,
а ти пак си навън.