Премини към съдържанието
Форумът в приложение

По-лесно сърфиране. Научи повече.

Kaldata.com - Форуми

Приложение на форума на цял екран с push известия, значки и други.

За да инсталирате това приложение на iOS и iPadOS
  1. Докоснете Иконата за споделяне в Safari
  2. Превъртете менюто и докоснете Добавяне към началния екран.
  3. Докоснете Добавяне в горния десен ъгъл.
За да инсталирате това приложение на Android
  1. Докоснете менюто с 3 точки (⋮) в горния десен ъгъл на браузъра.
  2. Докоснете Добавяне към началния екран или Инсталиране на приложение.
  3. Потвърдете, като докоснете Инсталиране.

Добре дошли!

Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

 

Животът е изразена Любов

Featured Replies

Животът е изразена Любов

Животът е най-прекрасното и едновременно с това най- трудното нещо, което притежава всяко живо същество. Той е като една пътека, която води до някъде, но няма да разбереш докъде, ако не преодолееш пречките и препятствията по нея. Разбираш това едва, когато лошото отмине, отсееш нещата и осъзнаеш, че най- хубавото, което си струва всичко, е Любовта.

Любовта е най- красивото чувство у хората. Тя е стимул да живеем и да се борим, захранва желанието ни да преодоляваме всичко около нас. Любовта ни е нужна, за да бъдем по – добри.

Любовта е чувство вътре в нас и няма хора, които да не могат да го изпитат. Все пак, всички сме родени с любов, а това трябва да е стимул, за да я раздаваме.

Великото чувство се носи из въздуха – само трябва да се спреш за миг и да го усетиш – то е навсякъде! Във вятъра, който гали лицето ти; тревата, по която стъпваш; дърветата, под които вървиш; красивото небе, което обединява всички ни под един ,,покрив”. Дори, когато седиш у дома със семейството си, то е във въздуха около вас. Всяка подарена усмивка на хората по пътя е израз на любов. Любовта е красота: ,,Красиво е всичко, което гледаш с любов!” Тя превръща грозното, грубото и лошото в нещо прекрасно. Успява да стопи омразата само с мила усмивка, нежна дума или жест. Тя е всесилна. Всяка помощ, подкрепа, разбиране към хората е израз на обич.

Любовта и обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Който обича, вече е победил света и не се страхува, че може да изгуби нещо.Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.

Монахът Томас Мертън е казал: ,,Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сториш някому добро, да помогнеш или да го закриляш. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния като обект, а себе си – като мъдри и великодушни хора. Това няма нищо общо с Любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш Божията искра в него.”

,,Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим само, ако се прегърнем силно.”

Трябва да се обичаме, защото ни обединяват толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако се обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Така е - животът е изразена Любов.

автор - София Русева

Редактирано от lili-zora (преглед на промените)

  • 1 месец по-късно...

Приказки за Вярата - 1 (блатото)

Мария Павлова

Ние сме изтъкани от мнителност. Съмненията пробягват в сърцата ни като гущерчета по стара къща. И сякаш изпълзяват от "нищото" или потъват в него, подобно на същите тези красиви животинчета.

Но просто не става така. Във Вярата няма тайни входове и тунели. Тя, както и Любовта, не е вариантна - или я има, или не. Простичка и естествена е, и да, наистина е като гущерите, ала защото и те са естествени и някак еднакво неподвластни и на земното, и на небесното притегляне. Ей така - самите себе си са...

Има една далечна страна. Тя, всъщност, е състояние на душата. Като гълъб или смеха на дете е, в нея няма двусмисленост.

Там живее Вярата...

Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо, че един ден жената се притеснила. Не била свикнала така. Казала си - не съм достатъчно хубава и млада, след време той ще спре да ме харесва, да ме желае. А може би ме лъже за някои неща - трябва ли сляпо да му вярвам? Откъде-накъде? Няма чудеса, дори любов не е сигурно дали има - та всичко си е толкова обикновено! Шумните улици, скучните ми дни, вечното готвене и чистене, умората. И този мъж е обикновен. Ще ме приеме скоро за даденост и...ще охладнея. А и наистина, какво толкова вижда в мене?...Не, няма смисъл...Освен това не мога да изтърпя повече болка! Ако ме нарани, няма да издържа...

И тя си тръгнала. Колкото повече се отдалечавала с всяка дума на неверие, толкова мъжът някак изчезвал. Липсвали му топлите й очи, мекият глас, ласките й, които го извайвали. Сърцето й се затворило, душата й се смалила. И в един миг и двамата се върнали в долния свят. Повече не могли да се намерят.

Да, усещали, че нещо им липсва, но само смътно си спомняли, че са го имали и са го изгубили, защото тя си тръгнала невярваща, а на него вярата не му стигнала да я спре, да я създаде отново, както светлината подхранва всяко утро.

И едно дете не се родило. Не проплакало, не се усмихнало. Не получило името си... Колко ли е осиротяла Земята?

В тази страна Вярата е ореол, обвил не иконите, а всяко дърво или тревичка. Красиво е. Но много рядко стигаме дотам. Не е лесно да се издърпаш от блатото си. То бълбука като приспивна песен, унася ни и заживяваме в блатната смърт. Нищо, че е измислица, че наистина го няма. Като онази непроходима гора пред замъка на омагьосаната принцеса е. Принцът никога не я унищожава дърво по дърво, клон по клон, сантиметър по сантиметър. Не че и така не може. Но нали е в приказка, успява да проумее нереалността на гората и да я преодолее с един замах. Обратно на нас, в преобърнатия свят.

Едно момченце не се родило. То гледало през процепа на Сътворението как майка му и баща му се отдалечават.

Ставало му все по-мъчно.

Блестящото сърчице помръквало. Само родените в страната на Вярата деца не се раждат слепи. Слепотата, както знаело момчето, не е от очите, нито виждането е от тях.

Мъката му станала толкова непоносима, че излетяла като черна птица. Тя политнала право към Земята. Там се разделила на две и едното й крило достигнало майката, другото бащата.

Оттогава крилата опитват да съберат отново родителите. Но какво са две мънички крила?

А нероденото в светлината дете още очаква птицата да се завърне. Ала вече започва да я забравя. Когато съвсем я забрави, ще си намери други родители - най-вероятно невярващи - и ще се роди и то такова. Ще му липсва отлитналата душа. Ще му липсва Любов...

Раждат ли се изобщо деца на Вярата? И доколко сме живи? Пиесата, в която живеем, е някак еднаква за всички. Декорите са същите, актьорите. Подтискащо е, предопределено е...Та аз ли съм всъщност тази, която взима решенията? Избирам ли нещо повече от марката прах за пране? От това в кой от наложените варианти на развитие да се вмъкна?

Почти винаги, като слушам оплакванията, копнежите, объркванията и мечтите на приятелките си, имам странното усещане, че не говорят те. И още по-странното усещане, че това са и моите реплики, моят сценарий, моите "избори".

А най-странно е усещането ми, че вратата на клетката е винаги отворена, че дори няма клетка. Но си я създаваме - като ония скривалища, в които можем да се скрием, ако започне война. Да, същата като тях е - изкуствена и непригодена за дълъг, нормален живот.

Истината е, че война няма, ала въпреки това живеем в скривалища денонощно. Понякога се показваме навън и чистият въздух не ни понася. Винаги съм си мислела, че ако се върна в праисторическо време, ще припадна от въздуха.

Истината е, че блатото е добре измислено и добре функциониращо. Някак направо безсмъртно е...

Жената и мъжът забравили един за друг, макар че много си липсвали.

Тя - независимо дали била сама или с някого - усещала празнотата в сърцето си. Мъжът чувствал същото. Никога повече не открили такава любов, не се намерили отново. Станали и те добри актьори в чуждата пиеса.

Да, има такава далечна страна - състояние на душата. И там наистина живее Вярата. Да повярваш, значи да не се противиш на любовта. Скритото съкровище във всеки от нас не е от диаманти. То е перла, то е магическия "съд", създаващ живот.

...Не така е замислен животът, както го живеем. Проваляме замисъла му, защото се раждаме някак кармично обременени с невяра. През цялото време ми се струваше, че трябва да нарека това, което пиша, "Приказки за невярата"...

Ала тогава няма да са приказки - краят няма да е щастлив. Детето ще порасне и ще се влюбва неведнъж, ще "обича" неведнъж. А толкова ми се иска да го отведа в приказката му! Да съм трите вълшебни феи, които му предрекли щастливо бъдеще. Да съм неговия ангел-хранител.

Не вярваш ли в някого, значи не го обичаш достатъчно. Това е. Просто е това. Да повярваш в него...показва, че сърцето ти е чисто. Миксът от вяра и невяра, от любов и нелюбов е задънена улица. Търсенето на гаранции, на сигурност, замърсява сърцата ни, стеснява проводимостта ни за Любовта.

"Инстинктът" за Любов е над инстинкта за самосъхранение. Защото Тя е смисълът. Само ако спреш да се интересуваш дали ще оцелееш, ставаш способен да обичаш безусловно. Колко "Обичам те!" са такива?

...Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо!

Двамата сякаш четяли в душите си. Дори Времето, прехласнато от тази красива игра на Огъня, спирало да ги погледа. Забравяло да отброява секундите, минутите, преходността. Понякога две-три сълзи се отронвали от клепачите му. Тогава росата затрептявала и се целувала с дъжда.

Мъжът построил къща, а жената оградила двор, в който посадила няколко дръвчета и много цветя. Двамата никога не забравяли да се целунат, да се погалят, да погледат звездите...Скоро им се родило дете, момченце. Любували му се, подскачали от радост при първите му стъпки и смешни думи..."Светът, казвали му те, е в самия тебе. Разбираш ли, разстоянията не съществуват. Не търси навън, там няма нищо, празно е. Търси в себе си и ще откриваш постоянно чудеса. А когато сърцето ти трепне от някое хубаво момиче, търси чудесата и в нея - това пътуване никога няма да ти омръзне..." Обяснявали му, че Бог не ни е създал, за да вършим неговата работа - не сме тук, за да се научим да превръщаме всяка енергия и материя в нещо друго. Дошли сме с много по-трудна задача - да извървим пътя навътре в себе си и в хората, които обичаме. И така да вдъхнем топлина в света на сенките и формите...

После им се родило момиченце. То дошло с толкова много Вяра, че приличало на ангелче. Птиците кацали на рамото му, сърничките идвали без страх и ядяли хляб от ръцете му.

Майката и бащата нищо не му обяснявали, то вече знаело. Не сътворявало света - той си бил хубав и така. Светът очаквал това дете отдавна, както люлката очаква бебето - просто да го приюти и да поема добротата му, смирението в душата му, усмивката.

Исус е казал: "Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно" (Матей 17:20)...

Самият той е имал много повече Вяра. За да остане като ЛЮБОВ.

Приказки за Вярата - 2 (птиците)

Мария Павлова

Дай ми някакъв знак, Господи, че съществуваш. Но да е красив знак! Или по-ясен и красив от това, в което съм в момента, не може да има? Изпободах си ръцете с тия шипки. Е да, раят наистина не би могъл да е по-прекрасен от подобно място, както и да изглежда. Мирише на трева, борове, билки, не е много високо - някъде в сърцето на рая е - и е...хайде де, прати ми думата...

...Божествено, да. :angry: Няма и едно облаче на небето, слънцето се шмугва през клоните на дървото, под което съм седнала, мъчейки се да те усетя.

А ти усещаш ли ме? Малката нищожна прашинка? Вярваш ли ми? Че мога да обичам, да плача, да си бода ръцете с шипки?... Смяташ ли, че съм щастлива, осъществена?

Кажи ми, ти ли си направил тия възвишения ей там - рисувал си ги с усмивка някой подобен слънчев ден - или сами са се създали, съвсем случайно?

Лошото е, че все се отклонявам. Може би ако се затичам и тичам три дни без да спра, ще престана да имам моментите, в които не те усещам. Ще се отърся от всичко, правещо ме невярваща, неистинска.

Ще се затичам някога, обещавам ти! И на себе си го обещавам. И тогава напълно ще изчистя погледа си, защото сърцето ми е чисто. Съвсем малко прах е полепнал по него..., просто си е направило бодли, като тия шипки.

Хлопат звънчета в далечината, вятърът шуми, едно параклисче наблизо спи, стъпките ми са най-шумното нещо тук, и мислите ми. Сигурно цветята мечтаят да си тръгна, за да им стане пак тихо. Защото те те чуват и виждат; знаят, че те има. Те са душата ми, изпъстрена с теб.

Знаеш ли, че имам корени тук? И сега направо се препъвам в тях. В светлината им. В разцъфващата и на моите устни усмивка, с желанието да легна под това небе и да се оставя на безкрайните вятърни ласки.

Хубаво е - гущерчета, скакалци...и аз.

Някога розите били без бодли.

Една от тях обикнала с цялото си сърце един мъж. Той също я обикнал много, докосвал нежно душата й, целувал всяко листенце, разкривал й тайните на света и така омайно й говорел, че тя разцъфтяла като никога преди.

...Но ето че една нощ нещо станало с розата. Може би от Луната, от недоспиване...Тя се замислила за разни неща, уж дреболии, ала в онези тъмни часове те й се видели много важни и розата се ядосала на мъжа. Наговорила му какво ли не и накрая си тръгнала обидена от него.

Мъжът също се ядосал и си тръгнал, без да каже нито дума.

...Розата не знаела къде е отишъл, ще го види ли отново. Мъчно й било, че му наговорила всичко онова. Тя не спирала да го чака и все тъжала. Сърцето й за малко не се пръснало, цветчетата й увехнали, привела се цялата...

...След много месеци мъжът се върнал. Той най-накрая разбрал, че не може без своята любов, че без нея светът е пуст. Когато се появил, тя в миг пак затрептяла и разцъфтяла. Просълзила се от щастие, не спирала да плаче, сълзите й били едри и някак тежки.

Мъжът вдъхвал аромата й и си повтарял, че никога, никога! повече няма да се разделя с нея. После протегнал ръка да я погали. И внезапно усетил остра болка, от пръстите му потекла кръв.

- Какво е станало с тебе? Какво е това?! - попитал смаяно.

- Аз... се промених - казала тихо розата. - Беше ми много тъжно и все тъжах и тогава един магьосник... Не исках да те нараня. Като те видях и забравих за тях. Боли ли те? Толкова те обичам! Съжалявам, че ти наговорих ония неща!

- И аз те обичам! Не, не ме боли. Не трябваше да си тръгна така. И аз съжалявам. Трябваше да ти говоря, да разсея съмненията ти...Но какво става с тебе?! Защо се прегъваш?

- Защото умирам... Когато ти замина, бях толкова отчаяна, задушавах се от тъгата си. Накрая един магьосник ме съжали и притъпи болката, като измисли бодлите. Във всеки от тях се запечатваше частица от моята мъка. Ако това не беше станало, щях да умра още тогава. Магьосникът ми каза да не плача, защото бодлите ще се разтопят от сълзите, тъгата ще се освободи и ще умра... Аз така и така нямах сили вече да плача.

- Но защо не ми каза?!

- Щом те видях и забравих за това.

След миг розата умряла...

А сестрите й се зарекли никога да не се влюбват. Те поели освободилата се тъга и я съединили с корените си. Така и на тях израснали бодли.

Розите са много красиви. Предизвикват любов и обичат дълбоко. Но бодлите им напомнят какъв може да е краят на една любов.

...И напомнят, че ако Вярата ни изостави, дори и да се върне отново, Приказката може и да не продължи...

Според мене, когато Малкият принц се е върнал, и неговата роза вече не е била същата. И не - не е била по-истинска.

Една Звездичка се влюбила в Слънцето и то в нея. Тя харесвала светлината му, то се любувало на нежното й сияние. Били много щастливи.

Веднъж обаче Слънцето помръкнало за малко. Навярно се уморило все да свети. И тогава Звездичката внезапно забелязала колко много звезди има на небето - някои несъмнено по-красиви от нея. Гледала и не можела да повярва. Дотогава мислила, че е единствена - нали и Слънцето все това й повтаряло.

В главата й се запромъквали съмнения. "Наистина ли обича само мене? Та на небето има толкова ярки звезди! Изобщо не мога да се сравнявам с тях, аз съм съвсем незабележима и обикновена..."

...Звездичката също помръкнала и така натежала от скръб, че политнала надолу. Паднала право на Земята. Щом я докоснала, се превърнала в момина сълза. Започнала да плаче и от всяка сълза пониквало ново цвете.

След няколко часа Слънцето пак засветило. То потърсило своята звезда и когато я открило, тя му разказала за съмненията си. "Аз гледам постоянно към небето, но виждам само тебе! - казало й съвсем искрено Слънцето. - Ти си моята единствена Звездичка! Обичам те!"

Звездичката обаче не можела да му повярва. Не се издигнала никога повече. Слънцето нежно я огрявало и я галело с лъчите си, ала тя завинаги загубила вярата си в неговата любов.

И наистина, сякаш самият свят така е устроен, че да не вярваш. Трябва да се довериш на нечии думи и чувства - а думите може да са лъжа, чувствата се променят. Докато пълното със звезди небе си е там!

Не е лесно да се чувстваш Единствена сред толкова блясък.

...Сигурно всяка звезда рано или късно забелязва, че небето е препълнено със звезди. И пада. Ние си мислим, че падащите звезди са малко, просто защото рядко вдигаме глава нагоре.

И може би, ако само една нощ не отделим погледа си от небето, ще забележим колко много всъщност са те.

И може би всяко бяло цвете, съществувало някога, се е появило така...

Сигурно все пак си го направил нарочно. За да бъде изпитание? За да се учим? Или пък ние сами сме сгъстили материята - като бодлите на розата, като натежалата паднала звездичка?... Мъчно ми е за тях. И за мене, за всяка жена, за всеки мъж. Защото, колко са тези, които въобще не губят вярата си? Колко от нас го могат? И то не на думи - думите са лесни...

...Преди няколко седмици наблюдавах по двора следи от охлюви. Пълна плетеница. И ние оставяме подобни следи по всичко, до което сме се докосвали някога, както и то по нас. Наистина са подобни - светли и леко блестящи :clap: И, оплетени в предишните си разочарования, не можем да се доверим на Любовта.

Все има отсенки на невяра.

Но Вярата не търпи нищо по себе си. Като снега е. Като всяка белота. Бялото е нежност, път към Душата. Да повярваш в някого, означава да усетиш невероятен прилив на нежност към него.

И да не си отива. Любовта може да оцелее при отливите, но това не е достатъчно. Трябва да е непокътната - като очите ни, като сърцата. А не силна.

Любовта не води битки, ние го правим.

" " "

И все пак - как да вярваш сляпо на някого, като може да те нарани? Като се е случвало и се случва непрекъснато?

Ами, аз нямам отговор. Но в едно съм сигурна - това е начинът, единственият, със силата на природен закон. Е да, ние започваме да вярваме примерно след година или две, през които внимателно сме очаквали ударите под кръста. И накрая сме се доверили. Но тогава и любовта вече е попреминала.

Защо ли?

...Ще завърша с Приказка за лястовиците. Скоро наблюдавах лястовиче гнездо - майката и бащата долитаха с храна, малките ги чакаха и щом дочуеха приближаването им, отваряха човките си. И все така - някак уютно, без въпроси, без отсенки..

Когато започне да си прави гнездо, лястовицата харесва едно място и не се отказва от него. Може да събаряш гнездото й много пъти, но тя все започва отначало.

Освен това никога не сменя партньора си. Обича го до смърт. А дали не и след това? Навярно лястовиците (както и други птици и животни, оставащи цял живот с един партньор) са висшите създания сред нас.

Летят. Умеят да обичат. Верни са на изборите си. Знам ли, може и да пишат стихове, да си мечтаят, но по-важното е, че всеки ден и всяка нощ живеят по този начин. Някак синхронно със самите себе си и една с друга.

За мене са съвършени. Моделът им е оцелял хилядолетия. И ще оцелее! Защото е в пълен синхрон и с Духа.

...Вече пети ден мъжката лястовица страдаше дълбоко. Липсваше му женската, смъртта дойде неочаквано и нелепо.

И той остана сам. Нямаше сили да замаха отново с криле, да прелети дори метър.

Но тази сутрин усети раздвижване наблизо. И тогава чу гласа й, чу смеха й!

" Тук съм, мили, не тъжи! Ти толкова ме обичаш, че успях да се хвана за любовта ти и да се вселя във всичките тези цветя. И в пръстта съм, в тревичките, в ей онзи храст. Няма да изчезна, ще те чакам, ще бъда с тебе. Ще съм винаги тук!"

Мъжката лястовица усети такова щастие, че който може да вижда в невидимото, би я видял като невероятно сияние. А женската умееше да вижда и също засия от радост.

Дните минаваха, годините също. Сиянието на двете влюбени птици никога не отслабна. Другите лястовици често им идваха на гости и им се радваха. А когато и мъжката умря, надойдоха всички и ги изпратиха в Пътя им към дома - Небето. Където всяка от тях щеше да се завърне някой ден. И да разказва своята лична Приказка за това колко красив е животът на Земята.

Защото той е такъв.

Приказки за Вярата - 3 (сънят)

Мария Павлова

...Един мъж много обичал една жена, и тя него. След време обаче той направил нещо, което силно я разочаровало. Тя му обяснила как се чувства и той казал, че разбира болката й. Минали месеци и жената споделила, че вече не я боли.

Тогава мъжът повторил същото поведение, което веднъж вече я разочаровало. Жената много се ядосала и се отдръпнала от него. Сърцето й внезапно изстинало.

Той ужасно страдал, питал я какво става. Тя му обяснила накрая, че въобще не я е разбрал и му казала, че този път няма да се върне, защото вече не изпитва любов.

Дали всъщност изобщо е изпитвала? Е, труден въпрос :P Но да се върнем на мъжа. Той не могъл да я забрави. Повече не се влюбил. Завинаги запазил тази жена в сърцето си. Била му достатъчна една дума от нея, случайна среща, един поглед, за да е някак все пак жив и щастлив дълго след това.

Той вярвал, че любовта й ще се върне. Очаквал я като нова пролет, като възкръсване. Обичал я. Денонощно бленувал. Казвал си - какво са 5, 10, 50 години, един живот? Ще я чакам.

Спомнял си всеки техен разговор, докосване, целувка. И колкото повече време минавало, спомените му хем уж избледнявали, хем ставали по-вълнуващи. Появявали се и нови "спомени", измислени от копнеещата му душа.

Жените не се задържали при него, защото усещали, че не ги обича. ...Мъжът побелял, остарял. Когато напуснал този свят, мислел, че ще отиде право в рая и ще я чака там. Та той имал такъв красив, запълнен с любов живот! И да, видял как един ангел лети към него. Но в последния миг го подминал.

- Хей, не ме ли забеляза? - викнал мъжът.

- Забелязах те, ала ти не си за рая - казал ангелът.

- Не съм ли? И защо?!

- Защото не живя. Носиш само изсъхнало цвете. Ето, погледни ада - пълен е с такива изсушени цветя, с плевели, с някакви мутации. А надникни сега там, закъдето не си... Е? Колко красиви, нежни цветя има, нали? :wors: Те не са само любовта ти, а всичко, което си живял истински... Любов, споделена с някой друг и оцеляла през изпитанията; подхранвана от извора й, който си е в теб, ала пуснала корени в любимия човек... Работа, вършена от сърце... Грижи за хората... Хиляди мънички, извършени от тебе неща, за да стоплиш света на сенките и формите. Ти пропусна всичко това.

- Но аз,... аз вярвах.

- Не, само сънува...

А не може ли да кажем, че точно този мъж е останал верен на любовта си - както лястовицата, лебедът, жеравът, щъркелът? ...И понеже сме чувствителни хора, навярно няма да ни е трудно да приемем вярата му не за сън, а за вяра.

От друга страна, ако всеки заживее само в собствената си духовност, нещата ще престанат да се случват и когато си тръгваме оттук няма ли наистина да отнасяме прекрасни рисунки, ала никога мъничкото живо цвете?

За мене Любовта е отдаденост и споделеност. Вярвам го.

" " "

И все пък... скъпа приятелко от вековете, прекарала живота си в отшелничество и изживяла точно и само несподелената "любов", какво ще кажеш ти? Ако си сънувала, подобно на мъжа от моята приказка, как тогава си написала едни от най-истинските любовни стихове?

И какво цвете си отнесла накрая?

Твои са думите, че Вярата е най-тънкият мост между видимия и невидимия свят. Знаеш ли кълко пъти съм се срутвала? И защо е толкова трудно? Този мост, според тебе, е твърде деликатен за очите. Затова ли е трудно?

"...Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."

Емили Дикинсън

" " "

...Толкова хора са ми обяснявали, че Любовта е основният смисъл за тях, че вярват в това и се стремят към осъществяването му.

Но странното е, че всъщност не са щастливи. На повечето животът им е пълен провал. Работа, която не обичат; нетрайни или отдавна изгаснали връзки, самота...

Затова според мене най-важното не е в какво вярваме и дори към какво се стремим, а как живеем междувременно. Имаме ли добрина и даваме ли я някому. Обичаме ли себе си, близките си, децата си, любимия. Борим ли се за мечтите си. Колкото и да ни е трудно, трябва да вграждаме вярата във всичко, което правим, за да има смисъл тя. И наистина трябва... да го правим (тук се надявам никой да не ме възприеме буквално, защото просто отграничавам правенето от съня).

Светът на сенките и формите има огромна потребност от топлина, любов, от очовечаване, от запалване с красота, от опитомяване. Като лисицата в "Малкия принц". Иначе така ще се сгъсти, че ще погълне смисъла си завинаги.

Без вграждането на Вярата ни в нашия свят, той все повече ще заприличва на черна дупка. А когато накрая се трансформира в нея, връщане може би няма да има. Само в приказките каменните омагьосани герои могат отново да оживеят.

Е, то и това са приказки.

Спи ми, спи, заспи, звездичке - и тогава няма как да паднеш. Спи, сънувай, избродирай си небе с тихи светлинки. И проспи живота си, но поне няма да боли.

" " "

"Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."

...Някои племена имат по-развито зрение. Долавят например нюанси на синьото, които повечето хора не могат да видят.

За много от нас в хиляди моменти и Вярата става такъв невидим нюанс. Навярно затова я губим.

И аз я губя. И едва ли е закотвена в сърцето ми, щом я губя. Когато се разочаровам или ме боли, спирам да вярвам или започвам да сънувам...

Защото да възкръсвам отново и отново става все по-трудно. А да вярвам безусловно в Любовта, в неизмислената красота на света, ей така - простичко и естествено - явно не го умея.

" " "

Когато и жената напусна този свят, се озова на някакво странно място. Имаше нещо непостоянно, променливо, но тя не можеше да го определи.

Изведнъж пред нея застана белобрад старец.

- Къде съм? - тихо попита тя. - О, аз съм пак млада!

- Да :wors: Ти си в предверието на рая. Но още не е сигурно дали ще влезеш вътре.

- Аха. А ти кой си?

- Аз съм този, който ще те срещне с живота ти. Кажи ми сега в какво вярва, докато беше жива?

- В много неща. В Любовта, в самата Вяра. В задгробния живот. В това, че ще дойда в рая. В това, че най-хубавото е невидимо за очите.

- Наистина ли вярваше? А защо си тръгна от онзи мъж?

- Защото спрях да го обичам.

- И какво стана с любовта ти, след като спря да го обичаш?

- Остана си в мене. Любовта си е в нас, нали така? Никой не може нито да ни я даде, нито да ни я отнеме.

- И после си тръгваше и от други мъже - по същия начин. Нещо те разочароваше и сърцето ти изстиваше.

- Да.

- Според мене ти просто си беше едно хубаво и разглезено момиче, което не успя да порасне. След първите няколко препятствия се отказваше и си отиваше - просто ей така, като пеперуда, изтръскала крилцата си, преди да отлети. И разби доста сърца.

- Ами, запиши ми го като голяма черна точка... И те разбиваха моето! А и не си тръгвах чак толкова бързо - поне физически не... И аз страдах. Знаеш сигурно колко съм плакала! Просто исках всичко да е съвършено. Приеми го като детинско желание и наистина като непорасване, но какво лошо има в това? Да пораснеш значи да започнеш да приемаш и да свикваш с гадостите в живота ли?

- Не, значи да започнеш сама да си създаваш реалността, в която искаш да живееш.

- Да бе! Сама да си я създавам! Да си строя въздушни кули и пясъчни замъци.

- Не, значи първо да повярваш в себе си. Че щом си дошла на тази Земя от небето, значи душата ти е сияйна. А ти направи всичко възможно, за да загубиш сияйността си.

- Не аз! Ако бях срещнала мъж, който просто да ме обича и да не прави всички ония простотии, които мъжете правят, щях да съм си пресияйна!

- Значи ти си била съвършена?

- ...Е...чак пък...Че да не съм се възпитавала сама, за да бъда съвършена? Минах през доста грешки, учех се, анализирах се. Опитвах се да правя компромиси! Но в крайна сметка нещо в мене се пречупваше и след време спирах да обичам, ако...

- Ако мъжът пак не се е оказвал Принца?

- Да!

- Няма Принцове, Пепеляшке! Но мъжете в живота ти всъщност бяха все добри.

- Е, почти... Защото ги избирах!

- Вярно е. Наистина не знам какво да те правя. Тръгваше винаги с увереност към щастието, и дори може би разбра, че всеки сам си прави реалността, и общо взето живя в хубава реалност, но защо никога не направи всичко, на което си способна? Защо Все се появяваше момент, в който пак започваше да ти липсва съвършенството, навиваше си нещо на пръста и рухваше. Защо спираше насред път? Защо не го извървя този път?

- Не знам. Ти ми кажи.

- Не, ще ти кажа друго - как можеше да бъде:

...Ти прости на онзи мъж и след време се омъжи за него. Не допусна никога повече в сърцето си невярата... И просто обичаше. Тогава ви се роди дете, момченце - в Страната на Вярата. Нататък знаеш... Беше много щастлива.

- И? Къде ще бъда? В рая или в ада? А не може ли да се преродя като лястовица?

- Ще се преродиш като същата жена. Ще се прераждаш дотогава така, докато не се научиш да вярваш - простичко и от сърце. Докато не разбереш, че самата Вяра е творец на красотата в тебе и около тебе. Докато не разбереш, че това трябва да е за цял живот, за да донесеш накрая тука едно живо цвете. Ще се родиш отново веднага, защото наистина заникъде не си...

- Доста пъти ли съм се раждала такава?

- По-хубаво да не ти казвам.

- А той ще се роди ли също, ще ме срещне ли?

- Той вече те чака. И този път - не разваляй пак всичко!

" " "

Спи ми, спи, звездичке, нежен е сънят. Да, той не е път, но пък няма да боли. Розичке, и ти заспи - без бодли и без сълзи. Нека да заспим... И тогава всяко момиче ще бъде принцеса и всеки мъж ще бъде обичан...

И все пак... По-малко ли е живяла Емили Дикинсън от някоя жена с богат опит?

И всъщност кое е илюзия - външното или вътрешното? Като премахнем блатото - и отвън, и отвътре, остава ли много от нас? Или и ние изчезваме?

Ако тя, с тънкия си усет, е възприемала всичките нюанси на синьото, макар и в усамотението си - тогава? Какви цветя е отнесла накрая?

...За мене, както казах, Любовта е отдаденост и взаимност. Това е! Много харесвам мисълта на Роже Вайан, че любовта е случващото се между двама, които се обичат.

Толкова е простичко! Да, аз още се уча и още се провалям, но вярвам, че е това, знам, че е това. И го правя.

...И все пак...

"От какво се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трева -

и една пчела -

и да мечтаеш.

Ако пчелата не пристига -

мечтата стига."

А нима Сънят не е изтъкан именно от мечти?

И още един стих от малката странница, за която... може ли наистина някой да каже, че не е изживявала нещата истински? Че любовта й, вярата й в собствената й любов всъщност не са съществували?

Аз... не мога. Защото усещам, че въпреки собствените ми убеждения, които са си верни, ще сгреша. Ето го стиха:

..."за да схванеш нектара,

трябва жестока жажда..."

" " "

Понякога съм в сърцевината и езикът ми близва нектара, но после се дръпвам. И просто отпивам глътка вода. Може даже от пластмасова чашка. Не съм претенциозна.

Само дето... си оставам жестоко жадна. Вкусил ли си веднъж този нектар, нищо не може да го замени.

А изпиеш ли го целия, вече ще е твоя скритата многолика истина :) И Вярата ще стане излишна, поне в този кръг. Докато прекрачиш към следващото Знание, следващата Приказност и следващата Вяра :)

...Сънят, мисля, също прекрачва натам. В него има и нещо, което тук ни се изплъзва. Когато сънуваме, цветето изсъхва. Да, не стопляме света на сенките, но... може би точно защото сме далеч от суетата, имаме времето да разберем този свят по-добре от несънуващите. Дори от обичащите.

И сигурно излъчваме това разбиране към другите. То не стопля, ала също е не по-малко нужно - като светлинка е, като пътен знак :) Отваря очите. Предпазва ни например от това да бъдем Богове.

Но в Съня има и още...! Енергията, която влагаме в него, не се губи. Той не само ни води до знанието, а и някак се осъществява сам за себе си. Създава... не, не виртуален свят!, а нещо, за което няма дума.

Спи, заспи, звездичке, небе си сътвори, после го насели с каквото искаш ти.

" " "

Питам се, в света на сенките кое е театърът на сенките? Не се ли случва именно в реала да съм треторазрядна актриса, набутана в смачкана роля като в стъклен буркан? Дори не заради блатото, а просто ей така, и аз не знам защо. И не се ли случва в сънищата ми, от друга страна, да съм много по-инстинска? Там аз съм сценаристката, само аз, безпощадна и великолепна. :) От драконите взела сила, от червените лилии в кръвта ми, от линиите по ръката ми. От стъпките още нестъпвани...

Но когато сме такива, в какво вярваме? В мечтите, в илюзиите си? Вярваме ли? ...А кой всъщност ще ми каже къде свършва мечтата и започва илюзията? Според мене няма правила в това. Тук те са само за хора без въображение.

Въображението развихри, в бясната му бездна окъпи ме... От границите - лично мои - аз да се измъкна като пеперуда.

Този свят ще се изроди, ако всички постоянно засънуваме. Но и ако спрем сънищата си, също ще се изроди. А балансът - нима тук можем да търсим баланс?! То е все едно да подгънеш музиката. Объркан свят, нали?

" " "

Сънят и Вярата...

В него тя се полира, престава да е нешлифован диамант.

Повярвай в съня си, звездичке, и ще го имаш! Повярвай в себе си и ще бъдеш. Не събличай главната роля, защото ТИ си главната роля. Животът ни е такъв, какъвто си го направим.

Никога не съм била по-разбираща всичко това. Никога не съм се забавлявала повече. Все едно съм отново дете. Сякаш най-накрая някой ми е предоставил цялата багра, която може да разсее всяка сивота, трябва само да го пожелая - и пак, и пак, и пак...

...Е да, но мъжът от моята приказка е вярвал в съня си, обаче... Обаче може би не се е борил достатъчно за онази жена. Пък и не винаги стигаме там, закъдето сме тръгнали. Въпросът е да вървим, да не спираме, да ни е хубаво.

А непубликувалата стиховете си поетеса, която написа:

"...да бъдеш цвете е дълбока

отговорност." ?

Също ли не се е борила?

Не, тя просто не влиза в никакви рамки. Не подлежи на всеобхватно определение. Всяка дума, написана от нея, е свещичка в храма на женствеността. Не са много подобните светилища. Предполагам, не защото ги е нямало.

А тъкмо там Вярата е изконна добродетел. Вяра в причудливостта и мекотата на всемира, в силата и прошката на сърцето; в залезите, в светостта на любовта... В майчините милувки, в добротата. Вярата като неугасващ ореол - смирен в страстта си, но и дързък като полет; често побран в шепата на привидно с нищо неблестящ живот, ала и по самодивски силен.

Нашепва тайни.

Например, че Сънят на човека е Утроба за Нещо, за което Още Няма Дума.

Момиченцето в Страната на Вярата с часове съзерцавало цветята, дърветата, небето. Така се захласвало, че времето спирало. Сърчицето го заболявало от толкова великолепие. И тогава се понасяло в танц, въртяло се по поляната, смеело се. Смеело се, сякаш в очите на облаците е пробляснал слънчев лъч и ги е разлюлял като камбанки. Но ето, че понякога смехът секвал и то започвало да си представя как идва едно момче, подава й ръка и двамата танцуват. Детето затваряло очи и дълго се носело сред цветята с невидимия си приятел. А когато отново ги отваряло, магията не изчезвала веднага - двамата за миг литвали във въздуха, докоснали сънищата си...Преди ръцете им да се разделят, да се разпаднат в проблясъка на някакво неясно предчувствие...

Приказки за Вярата - 4 (полъх от Ефес)

Мария Павлова

Ана Катерина Емерик е живяла в Германия по-миналия век. Цели дванадесет години била прикована на легло от мъчителна, нелечима болест - през това време, до смъртта си, имала разни видения, включително и за последните години на Дева Мария.

Според Ана майката на Иисус ги е изживяла недалеч от Ефес (в днешна Турция). Болната жена описала дома на пресветата Дева в пълни подробности...

На това място, според преданието, Мария е доведена от Йоан, който се е грижил за нея, изпълнявайки така последната воля на учителя си. Именно в евангелието на Йоан (19:25-27) се казва:

"25. При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина.

26. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!

27. После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си."

Отначало двамата живеели в Ерусалим (неоспорвано място за последните години и за смъртта й много векове), но заради гоненията го напуснали. И когато Дева Мария е около шейсетгодишна, отишли, според същата легедна, в Ефес (42г.)

Това разбира се не е документирано, няма сигурни факти, а само косвени доказателства. Предполага се, че Йоан е написал евангелието си тук. Както и че тук е погребан.

...Последните си години Мария водела скромен, уединен живот. Жителите на близкото село Шириндже, и то православни християни, открай време вярвали, че на Славеевата планина, на няколко километра от Ефес, е бил каменният й дом. Последният й дом, от който се е отправила към вечността. И всяка година на 15 август извършвали поклонение, като този обичай не взаимствали нито от съседите си, нито от Църквата, а от своите предци.

...В края на 19 век няколко скептично настроени свещеници отиват да изследват виденията на Ана Емерик. На 29 юли 1881 година, около 11 часа, те приближават малко поле, засято с тютюн. Понеже били много уморени и жадни, помолили работещите на полето жени да им дадат вода. Жените отговорили :" Водата ни свърши, но идете в манастира, там ще намерите..."

След като утолили жаждата си, четиримата изследователи се огледали наоколо и това, което се разкрило пред очите им, ги удивило. Всичко напълно съвпадало с разказа на Ана! Дом, превърнат почти в развалина - отзад планината, отпред морето. И само от върха, в подножието на който бил построен, можели едновременно да се видят Ефес и морето.

Оттогава се провели немалко изследвания. Било доказано обаче, че домът е от късен век. И точно когато надеждата си отивала и всичко щяло да спре, се установило, че фундаментът всъщност е много по-стар...

Споровете, проучванията, догадките продължават.

" " "

Усещането, когато стъпих на това място, беше невероятно. Сякаш се заразхождах из легенда - последните години на Дева Мария, изживени може би именно тук...

А ако наистина е живяла тук , се питаш? Важната думичка всъщност е "живяла" (съществувала) - тогава значи, че си го има коренчето, от което една Вяра лесно може да се разклони и никога, никога да не изсъхне.

И какво ако подобно място не се окаже сигурен исторически факт? Нима тези "места" са просто географска категория? Или реликви само на убедената религиозност? Или най-вече носещи добри пари търговски атракции? Истината е, че ние имаме огромна нужда от тях, защото в същността си са извор на светлина и красота, а материализацията им е предимно символ на тази необходимост. Те са вдъхновение за всички, затова и мюсюлманите почитат дома на Богородица, както и много хора, необвързани с никоя религия. И ако ги няма "местата", ще си ги измисляме, защото, измислени или не, хранят душите ни.

...Да пипнем, да се докоснем, да прозрем; да надникнем в древните времена и едновременно в бъдещето, в архетипа на легендата и в светостта на стремежите ни; да се отворим докрай за сезоните на Вярата - нима всичко това е просто фактологичност? Географски зрима? Не е ли далеч повече в сърцата ни, свързано с дълбоката ни същност; с надеждата, че не за хляба само живеем?

" " "

Навярно е по-разумно да вярваме в историческите факти. По-комфортно. Но историята е странна дама - рядко показва истинското си лице, а и тогава не е сигурно, че го прави. Пък и - нима "фактите" не могат да се интерпретират по десетки начини?

Лично аз се доверявам най-вече на интуицията си; на онази особена приповдигнатост, която понякога чувствам; на усещането за щастие; на моментите, в които се свързвам с една неназовимост в мене - и там точно, смятам, са вратите на Вярата; вярната посока за моя живот. Там са отпечатъците на моите собствени стъпки, още неизвървените...

" " "

Казват, че ако истински вярваш в нещо, то ще се сбъдне.

...Ако му се посветиш, ще ти е благодарно и ще те създаде. То тебе, не ти него. И ще те има в света на Вярата, на вълшебствата и приказките. В света, от който произхождаме и носталгично търсим през живота си.

Вярвам ли така, нищо не може да ме спре, да ме спъне. Но иначе - всичко може. Когато например това "там" е твърде несвързано или разминаващо се с реала ми, съм нещастна. Неосъществена. Не...съществуваща.

И често се държа като паднал ангел спрямо собствената си светлина, собственото си високо, моето си небе.

Може би затова пиша и тези Приказки, за да го разбера.

Вярата е синя като небето, невярата е тъмна като пръстта, смесицата е сивото. То е пренаселено, но живеещите в него не сме в златната среда, защото между земята и небето е просто "никъде".

Изходът е да си кажем някой хубав ден: "Сбогом, мой малък, уморителен, до болка изцеждащ ме паднал ангел, няма да слушам повече гласа ти!" И да го изтръгнем от нас, все едно е боднатата карфица в тялото на пеперуда.

Тогава, ако още сме недопрепарирани, веднага ще усетим лекота и ще заживеем в небето си завинаги . Като онази Чайка, отказала да приеме глупавите ограничения на ятото.

" " "

...Вярата е в стръкчето трева, защото в него има живот, а животът е необясним и навярно така ще си остане. Тя е в сълзите на небето; в златните слънчеви отражения; в нежността, с която поглеждаме изплашена катеричка; във всичко, извиращо от дълбочината ни и скриващо се пак там, когато сме тъжни, ядосани или наранени.

...Вярата е пряк път във Вселената на чувствата и прозренията. Както във фантастиката - преминаваш през него за минути и си на място, на което, предвижвайки се по обикновения начин, може никога да не стигнеш.

" " "

...Вярата е перлата на Вселената, но не е събрана, а е разпръсната.

Представяте ли си - мъничка перла, по-малка от нокът, разпиляна из целия този безкрай!

И ние трябва да съберем за краткия си живот прашинка по прашинка духовността си. Ами тя Пепеляшка по-лесно би събрала зрънцата леща, за да отиде на бала!:wors: Всъщност, не е толкова трудно. Светлината на Вярата, макар и така разпръсната, е много силна. Че нали е проводник на Любовта! Нужно е само едно - да отворим "очите" си за нея.

Всички сме виждали как синхронно летят птиците. Така трябва да залетят в душите ни и прашинките на разпръсната перла, за да имаме Вяра.

" " "

Точно сега, докато дописвах това, видях два много красиви гълъба край автобуса - бял и сив. Не бива сивото чак толкова да ме плаши. Че бялото е само на стъпка от него :wors:

" " "

Невярващите, ама онези, съвсем невярващите...В нищо невярващите...Скептиците...Твърдите реалисти... Приемащите разума за много повече от интуицията...Живеещите единствено в Реалността на Фактите...Подигравателно настроените към всяко духовно търсене...Материалистите, в пълния смисъл на думата...

Питам се само...какво става в душите им (въпреки че навярно не приемат и наличието на обърканото нещо, наречено "душа"), когато се разболеят от нелечима болест и се изправят лице в лице със смъртта. Когато единствено Вярата може да те крепи.

Все така невярващи ли остават?

" " "

В градината на Дева Мария има една стена. Можеш да напишеш желание, да го закрепиш на нея и то ще се сбъдне.

...Накъсах книжна кърпичка на три, написах желанията си и ги вързах за металните преградки много набързо, че закъснявах.

Бързах, а не можех да намеря място, всичко беше отрупано! Все пак ги вързах някак, само се молех да не се скъсат, че нямаше да има време да пиша отново.

Вярвам ли, не вярвам ли, вярвам ли, не вярвам ли...

Вярвам :wors:

Мисля си, ако някой може да прочете всички тези желания, не му трябва друго за четене. Знаеш, че си там за час-два, че си тръгваш и може да не се върнеш никога. И споделяш най-съкровеното си с невидимия свят.

Преди хората накичвали с тия книжни корабчета дърветата и понеже се разваляла екосистемата, построили стената. Там ритуалът продължава.

Не знам...това с хартийките, разбира се, е несериозно. Някак детинско. И все пак - добре се почувствах...;)

" " "

Тук ми се ще да попитам - докосвали ли сте нечия душа с любов? Усещали ли сте вечността в безмълвното "Обичам те!"?

Аз вярвам в незримото, и то наистина. Въпросът е, че не умея да се закотвя във вярата си и все падам, и пак се издигам, а така я убивам.

Много е глупаво, но го правя. Нещо волно, почти циганско, дреме във въздуха, мога да имам безкрайността и свободата, и ги имам, но в следващия миг се оковавам. Ей така, сривам се.

Все пак защо го правя? Е, поне не съм самотна в това правене, нали?

Представете си, че сме пред една стена - нещо като онази в Ефес, но трябва да напишем не желание, а защо губим Вярата си. Основната причина. Какво ще напишете?

...Танцът на душите е по-красив и от най-красивите очи. Шепотът на нежността, безмълвието на снежинките, приглушена ласка, поток от топлота, укротяване на хищника в нас...Празно бяло листче на стената.

...Цяла стена с такива празни бели листчета. Лицето на Вярата...

Приказки за Вярата - 5 (вечният любим)

Мария Павлова

Един, най-много два пъти обичаме в живота си. Много влюбчивите навярно ще ми възразят, но тях просто няма да ги броим.

А през вечността? Има ли някой, с който се преоткриваме и изживяваме отново и отново красивия танц? И изобщо - има ли Вечност - дом в екстаза на светлината, къща на покрива на звездите?

Съществува ли?...След като толкова се боим от смъртта; вкопчваме се болезнено в хора и неща и се привързваме към тях; и след като жадуваме прекрасни м и г о в е, не е ли илюзия вечността?

Но веднага ще попитам - а миговете-вдъхновения, те не са ли илюзия? Шантава, шумно прокламирана? Нещо като - вижте прекрасните мехурчета на повърхността, отвъд нея няма нищо!

...Пир на ръба на кухината.

" " "

Само когато се напиеш от любов и повече не изтрезнееш, ще знаеш отговорите. То е като висока планина. Всички вървим към върха й, но малко го стигат. А изкачиш ли се, за миг ти става ясно, защото отвъд с големи огнени букви е написано има ли вечност, вечна любов, всъщност всичко за всичко е написано, или е нарисувано, или е музика. Ако обаче някой ти го разказва, ще звучи като приказка; може би дори като лудост.

Живяла девойка в далечно царство. Но хайде да я наречем "принцеса", че да сме повече в приказните канони.

И тя, като всеки друг, си имала ангел-хранител. Когато се родила, той сложил три невидими птици на раменете й и казал : "Тези птици ще се събудят една по една, принцесо, и съживи ли се и третата, ти ще си напълно щастлива..."

Така и станало. Щом принцът я намерил след години, и създали семейство, щастието й било пълно.

Но скоро след това една от птиците отлетяла далече. Просто изчезнала. Въпреки това в живота на принцесата имало нежност, светлина, разбиране, и тя не обръщала внимание на липсващия къс от щастието й.

Така минали години. Един ден обаче разбрала, че и нещо в нея е отлитнало далече. След птицата. Принцесата дълго гледала с копнеж в посоката, в която се изгубила целостта й. И после тръгнала на път.

" " "

...В света има мощна творяща сила, както и противосилата й (противопосоката). На Земята последната доминира. Пълни сме с неверие, защото живеем в пустинята на духа. И живеем там, понеже не вярваме. Кръг без измъкване, прозорец без надежда...

Среда, в която Вярата е или взета на присмех, или канонизирана. Може би и затова, докато пиша Приказките, все ми се случва да се загубвам, разфокусирам, да ме придърпва безкрилата и лишена от всякакво въобрежение противо...неназовимост.

Мракът е могъщ. Гравитацията не го плаши, не го пъди, та той също ни притегля надолу. Само децата му се измъкват по-лесно, защото още са чисти. Но пък те са и най-уязвими.

Творящата сила създава, ала от нас зависи как и какво. Когато не вярваме, сме лоши творци и другото лесно ни поглъща. И ни увива във все по-здрава плътност, мумифицира ни - изглеждаме запазени, приличаме на хора, но все по-малко сме.

"Вярата трябва да подкрепя въображението, защото вярата създава волята...Решителната воля е начало на всички магически операции...Поради това, че хората не умеят в съвършенство да си представят и да вярват, се получава, че резултатите от тяхната магия са съмнителни, несигурни - а биха могли да са напълно сигурни." (Парацелз)

Всички ние сме магически същества - колкото и лошо да го проявяваме, не можем да избягаме от същността си. И да затворим очите си, и да запушим ушите си, и да спрем ума си, и да заспим, тази творяща сила, с която сме пропити, няма да изчезне.

Може да не вярвате в нея, разбира се. Но тогава, как да обясним почти агонизиращата любов в нас и край нас, освен като резултат от нескопосаните ни магии?

Ще кажете, че на любовта нищо й няма. Тогава, сигурно сте просто влюбени. Ала хайде, нека да изброим (всеки за себе си) познатите ни двойки, които са заедно от 20 години и са все така щастливи. Които продължават да танцуват и стъпките на същия танц ги отвеждат към сетните им дни?

Не са м н о г о, нали? Вместо това обаче с хиляди са шантавите тъпи реклами, прокламиращи антилюбов; блудкавите филми, задръстващи ни с псевдолюбов; разводите; изневерите; недостатъчността на емоциите ни; скуката, скуката, скуката...

Ние сме повърхностни, разпилени магьосници. Павел Вежинов чудесно го е обобщил в "Измерения":

"...Двамата (Петра и Манол, живели по турско време - моя бележка) много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова голяма любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком..."

Откога ли е започнало това поголовно убиване на Вярата в нас самите, това разреждане на душите ни? От кои точно времена? Откакто сме предпочели дървото на Познанието, а всичко друго в гората някак сме започнали да тъпчим лека-полека - верността, трайността на чувствата, прошката, нежността, мечтите, идеалите? Разреждането на духа сгъстява материята.

Ще кажете, светът върви напред, не можем и не бива да го спираме с допотопни разбирания. Наистина ли върви напред обаче?

Аз лично се смайвам, че над двайсетгодишни момчета могат да събират детски карти за игра и да си дават всичките пари за това. Карти за игра на 7-8 годишни деца. Съзнанието ми не може да асимилира подобна инфантилност. Че за да го правиш, мозъкът ти трябва да е тотално манипулиран! До последната си клетка да си вкаран в калъпите.

И аз не зная какво е нужно да се случи, за да се приберат хората отново в себе си. Някак закърняхме, претръпнахме. Не крила, едно перце не ни остана. Срамуваме се от вълшебството. Презираме щастието. Сякаш Бог пак е направил потопа, но не с вода, а с нещо невидимо ни е издавил, изчистил се е от потъмнелите ни души, а ние дори не го съзнаваме.

Като загиналите в оня потоп сме. А на светлите искрици, запазените, за да покълне пак смисълът, се присмиваме, мислейки, че не ние, а те са отживелицата.

...В тоя "потоп" обаче има една особеност - всеки от нас може да оцелее все още, колкото и да е трудно.

...А ако попитаме оцелелите или неотказалите се да изплуват в измерението на гълъбите и на маслиновите клонки - ако ги попитаме има ли вечност, небе...Но трябва в себе си, не в тях, да търсим отговорите.

" " "

Сладководни са водите на Вярата, а съмнението е солта, която ги прави негодни за пиене. И жаждата затова остава. Няма да открием смирението и покоя, а кристалната изворна чистота дори не ще усетим, докато не стигнем върха на планината.

...Едно уточнение...Езикът ни е беден. Да се чудиш как поетите успяват да пишат тия прекрасни стихове. За мене Вярата е онази незримост, която ни свързва с Любовта - спойка на всемира, с магическата създаваща сила. Такава Вяра търся в себе си и се мъча да я запазя. И - съвсем не е задължително да е канонизирана, единственото й "убежище" съм си самата аз.

Иначе, "вярата" в летящи чинии например е нещо съвсем различно, само че в бедния ни език няма нужната дума. Както и за всяка "вяра" на егото.

...Думите, капанът им, налагащ смешни уточнения - десетки са за видовете сирене, но не и за духовното измерение. Всъщност, дори и когато ги има, те не са нищо повече от рамки.

" " "

И понякога толкова ми писва от тях...

От това вечно бръщолевене - със самия себе си, с някого, с никого, със самотата ми или с щастието...Като ти е тъжно например, думите са като сълзи - леят се и ти олеква. Но и тогава ми писва. Някак оставят празнота.

Защото, както казах, всяка дума е рамка. Може да е много красива, признавам. "Цвете " например. Дори не е нужно да уточняваш какво, думата си има аромат, излъчване, някакво фино докосване. И все пак какво общо има с нея самото цвете, а? Дали го интересуват нашите рамки? Най-главното в живота ли му е да служи за естетическа мярка на някакви си същества, които често са готови просто да го стъпчат? Или да го прекършат и да го подарят на любимия. Ами, сигурно му се повдига от това.

Или да вземем думата "любов". Е, тук вече е толкова примамливо да я доукрасим - и се почва - истинска, фалшива, условна, безусловна, нещастна, щастлива, вечна :eek:, Голямата, последна, първа...Дали едно нещо може да е толкова вариантно? Аз не смятам. Значи, тотално сме се объркали. И ето как всяка тръпка минава вече за любов. А понякога тъкмо любовта - единствено възможната, естествената като въздуха и дишането, като цветето без рамките ни - дори не я забелязваме.

...Смятам, че думите са и мост към приказния свят във всеки от нас. Или тайната вратичка за натам. Но те не са света, той е безмълвен. И не се нуждае от нашите думи, а от Вярата ни, само тя ни свързва истински. Тук ми е най-трудно, както неведнъж вече споменах. Достигам го, надничам, и - се плаша. И се връщам обратно. До Следващия Пореден Миг, когато пак тръгвам да надничам, защото отнова, което ще видя и усетя там, все повече и повече ми липсва...

Трудно нещо е Вярата, нали? Където има рамки, нея я няма. Затова понякога така ми се иска да забравя думите. Да се отърся от тежестта им...Да открия най-накрая скритата под тях истина, изначалната.

" " "

...И когато говоря за вечна любов, това е същата любов без рамки. Просто, защо времето да е поредната рамка?

Достигнем ли горе на върха, разбираме всичко. Но не с всеки се случва и не всеки ще разбере. А преди върха са тъгата, нещастието, неосъществеността, неудовлетвореността. Недостатъчно е там - дори да си срещнал своята половинка, обкръжаващото те неверие те тласка да правиш и невъзможното, но да не стигнеш горе, да не откриеш отговорите, да не летиш. Може би от завист, от страх, от неразбиране. Белите лястовици са гадна работа, дразнят очите...

Свят, пълен с прекършени криле на бели лястовици - и живеем в него.

" " "

Пътуването било уморително, но принцесата не спирала. Тя вървяла по път, който щял да я отведе точно там, закъдето била тръгнала - не го знаела, ала го чувствала. Пътищата с посока са най-трудните, но когато сме на тях, част от нас през цялото време усеща, че само те не са бизизходен кръг, а отрязък от спирала.

...Щом прималявала от глад, девойката си късала къпини. Храстите наранявали ръцете й, ала не го забелязвала. Жадувала единствено да зърне птицата.

И ето че стигнала до една рекичка, на която някаква старица перяла риза.

- Здравей! - поздравила я принцесата. - Да си виждала една красива птица, с много хубави пера, с...

- Я седни за малко! - прекъснала я старицата. - Виж колко слаба си станала! Сега хапни, ето ти хляб и мед, пък после ще ти кажа.

Принцесата никога не била яла нещо по-вкусно. С всяка хапка силите й се връщали и някаква увереност, неусетена преди, се настанявала в нея.

- Птиците отлитат - й казала най-сетне жената, - когато няма любов.

- Но аз обичам моя принц! - извикала девойката. - Може да не е като в началото, но просто трябва да, да...

- Ще го заобичаш пак силно, само ако е било любов.

- Разбира се, че е било!

- Тогава защо си тръгнала на това пътешествие?

Принцесата дълго не могла да отговори. Изведнъж й се сторило, че меда, който е яла, й горчи.

- ...Защото искам да върна птицата. Без нея не съм щастлива, тя ми липсва.

- Ех, дъще, дъще! Ти не можеш да я върнеш - тя те води. Ще имаш ли сили да следваш сърцето си докрай?

- Не знам - казала принцесата. - Но аз вярвам в моята птица и ако я изоставя, ще бъда нещастна цял живот... А ти коя си?

- Нали виждаш, една стара жена. Не ме срещаш случайно обаче. Няма нищо случайно на този свят. Имаш ли нужда да чуеш нещо, готова си ли за някоя истина, винаги срещаш и човека, който ти я казва. Или намираш книга, където е написана.

- Знаеш ли, свила съм се в моя уютен замък, а вече едва издържам!

- Повечето хора са така. Е, върви след птицата си, момиче! И не спирай, защото колкото повече я наближаваш, толкова по-трудно ще става. Ще срещаш фалшиви работи, изкушения...Да намериш изгубените птици значи да запълниш всяка празнота в себе си. И отново ще си светла душа...

" " "

Къде е стигнала нашата принцеса? Казах го вече - закъдето е тръгнала. Но това някъде другаде ли е? Или се е "върнала" в двореца, защото най-накрая е разбрала, че принцът е половинката й, но че дори в любовта има отливи, докато се оставяме да ни заливат приливите на невярата?

Всъщност, няма разлика. Може да е и едното, и другото. Важното е, че когато следваме сърцата си, сияем. Такъв път винаги е съзидателен.

Казвам го уверено, защото не мисля, че злото, дори вроденото, се намира в сърцето.

Ала всичко, което казвам - бих го написала с големи огнени букви :) - си е само моята Вяра . И тя е в мене не защото съм прочела или не еди коя си книга; не защото се доверявам или не на този или онзи мъдрец; не е понеже изповядвам или не някоя религия...Слагам в трона на вярата любовта главно защото така съм го живяла, усетила, търсила. Това е моят живот и ничий друг.

Аз вярвам, че принципът на любовта е основният. И въпреки това - не налагам вярата си на никого, а просто я споделям, както искаш да споделиш слънчевия залез, луната в езерото, радостта...

Всеки сам открива истините. И макар да смятам, че има една първоистина, която е еднаква за всички и до която още не съм стигнала, това не е нищо повече от моето лично мнение.

Всъщност, няма нищо повече в света от лични мнения. От когото и да са изречени.

" " "

...Ако съзрем светлината, можем да отидем в небето. И да останем вечно там.

И ако две обичащи се души останат завинаги в небето, любовта им навярно ще е вечна. Без да забравят един за друг, без да се губят и търсят отново и отново.

Красиво е, нали? И никак не е трудно да си го представим, само трябва да успокоим съзнанието си, да се отворим за красотата и тя ще нахлуе - като топъл вятър, като полъх.

Умеем ли обаче да обичаме тук, на Земята? Да обичаме дървото, птиците, хората, любимия, живота? Или с годините потъмняваме все повече и повече и ставаме просто цинични неверници, наситени с лошата магия?

Навярно родителите и учителите ви - казва Кришнамурти на децата - не познават любовта и затова са създали един ужасен свят, едно общество, което вечно води война със себе си и с други общества. Всичките им религии, философии и идеологии са фалшиви, защото не изпитват любов. Те виждат само една част, гледат през тесен прозорец - изгледът може да е приятен и обширен, но той не представлява цялата широта на живота. Без това дълбоко чувство на любов вие никога няма да имате възможността да възприемете цялото, следователно ще бъдете винаги нещастни и в края на живота няма да ви остане нищо, освен пепел, много празни думи...

" " "

Пепел, много празни думи. Които не са нищо повече от рамка. Вярата отключва докрай безмълвието - вълшебството, до което стигаме, когато опознаваме себе си. Защото е в нас...Пътуване без край, приказно пътуване в тишината...

Няма нищо случайно на този свят...Знаците са поразителни. Тия дни се чудех как ще прочета всичко, което ми се иска, а не ми стига времето, и какво ще правя ако не успея, и точно тогава ми попадна една от книгите на автора, който цитирах последен...Не я бях чела. И ето какво пишеше още в първите страници:

"Разумът не е познание. Ако можехте да прочетете всички книги в света, това нямаше да ви донесе разум. Разумът е нещо съвсем неуловимо, той не е закотвен за нищо..."

...Има ли вечност, има ли невидимо измерение?...:)

Някъде там, в небесната ливада, където трева са нашите мечти, а слънцето е вдъхновение, расте и по едно мъничко цвете за всеки от нас. Отвъд върха е.

И ако покълне в сърцата ни, никога повече няма да се питаме съществува ли любовта. Или, ако се питаме, ще е само заради страха от могъществото и силата й, от нежността и размаха й, от смирението й.

До нашия свят достига невидимата му част, а иначе цветето си е съвсем видимо. Не вярвате ли? Тогава просто замълчете...Чувате ли го?

Както пеперудата никога повече не се превръща в гъсеница, така и то самото не може да се омърси, нито пък ние можем да му навредим. Само себе си нараняваме и заблуждаваме, не и любовта; само ние от прах сме направени и в праха ще се върнем, ако останем тъмни.

Там, където няма рамки, всяко нещо е просто самото то - неподправено, нешлифовано, неумъртвимо.

Цвете мъничко в дланта на Бога,

чувствам, да те стигна мога...:)

Един, най-много два пъти обичаме в живота си. Много влюбчивите навярно ще ми възразят, но тях просто няма да ги броим.

А през вечността? Има ли някой, с който се преоткриваме и изживяваме отново и отново красивия танц? И изобщо - има ли Вечност - дом в екстаза на светлината, къща на покрива на звездите?

Съществува ли?...След като толкова се боим от смъртта; вкопчваме се болезнено в хора и неща и се привързваме към тях; и след като жадуваме прекрасни м и г о в е, не е ли илюзия вечността?

Но веднага ще попитам - а миговете-вдъхновения, те не са ли илюзия? Шантава, шумно прокламирана? Нещо като - вижте прекрасните мехурчета на повърхността, отвъд нея няма нищо!

...Пир на ръба на кухината.

" " "

Само когато се напиеш от любов и повече не изтрезнееш, ще знаеш отговорите. То е като висока планина. Всички вървим към върха й, но малко го стигат. А изкачиш ли се, за миг ти става ясно, защото отвъд с големи огнени букви е написано има ли вечност, вечна любов, всъщност всичко за всичко е написано, или е нарисувано, или е музика. Ако обаче някой ти го разказва, ще звучи като приказка; може би дори като лудост.

Живяла девойка в далечно царство. Но хайде да я наречем "принцеса", че да сме повече в приказните канони.

И тя, като всеки друг, си имала ангел-хранител. Когато се родила, той сложил три невидими птици на раменете й и казал : "Тези птици ще се събудят една по една, принцесо, и съживи ли се и третата, ти ще си напълно щастлива..."

Така и станало. Щом принцът я намерил след години, и създали семейство, щастието й било пълно.

Но скоро след това една от птиците отлетяла далече. Просто изчезнала. Въпреки това в живота на принцесата имало нежност, светлина, разбиране, и тя не обръщала внимание на липсващия къс от щастието й.

Така минали години. Един ден обаче разбрала, че и нещо в нея е отлитнало далече. След птицата. Принцесата дълго гледала с копнеж в посоката, в която се изгубила целостта й. И после тръгнала на път.

" " "

...В света има мощна творяща сила, както и противосилата й (противопосоката). На Земята последната доминира. Пълни сме с неверие, защото живеем в пустинята на духа. И живеем там, понеже не вярваме. Кръг без измъкване, прозорец без надежда...

Среда, в която Вярата е или взета на присмех, или канонизирана. Може би и затова, докато пиша Приказките, все ми се случва да се загубвам, разфокусирам, да ме придърпва безкрилата и лишена от всякакво въобрежение противо...неназовимост.

Мракът е могъщ. Гравитацията не го плаши, не го пъди, та той също ни притегля надолу. Само децата му се измъкват по-лесно, защото още са чисти. Но пък те са и най-уязвими.

Творящата сила създава, ала от нас зависи как и какво. Когато не вярваме, сме лоши творци и другото лесно ни поглъща. И ни увива във все по-здрава плътност, мумифицира ни - изглеждаме запазени, приличаме на хора, но все по-малко сме.

"Вярата трябва да подкрепя въображението, защото вярата създава волята...Решителната воля е начало на всички магически операции...Поради това, че хората не умеят в съвършенство да си представят и да вярват, се получава, че резултатите от тяхната магия са съмнителни, несигурни - а биха могли да са напълно сигурни." (Парацелз)

Всички ние сме магически същества - колкото и лошо да го проявяваме, не можем да избягаме от същността си. И да затворим очите си, и да запушим ушите си, и да спрем ума си, и да заспим, тази творяща сила, с която сме пропити, няма да изчезне.

Може да не вярвате в нея, разбира се. Но тогава, как да обясним почти агонизиращата любов в нас и край нас, освен като резултат от нескопосаните ни магии?

Ще кажете, че на любовта нищо й няма. Тогава, сигурно сте просто влюбени. Ала хайде, нека да изброим (всеки за себе си) познатите ни двойки, които са заедно от 20 години и са все така щастливи. Които продължават да танцуват и стъпките на същия танц ги отвеждат към сетните им дни?

Не са м н о г о, нали? Вместо това обаче с хиляди са шантавите тъпи реклами, прокламиращи антилюбов; блудкавите филми, задръстващи ни с псевдолюбов; разводите; изневерите; недостатъчността на емоциите ни; скуката, скуката, скуката...

Ние сме повърхностни, разпилени магьосници. Павел Вежинов чудесно го е обобщил в "Измерения":

"...Двамата (Петра и Манол, живели по турско време - моя бележка) много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова голяма любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком..."

Откога ли е започнало това поголовно убиване на Вярата в нас самите, това разреждане на душите ни? От кои точно времена? Откакто сме предпочели дървото на Познанието, а всичко друго в гората някак сме започнали да тъпчим лека-полека - верността, трайността на чувствата, прошката, нежността, мечтите, идеалите? Разреждането на духа сгъстява материята.

Ще кажете, светът върви напред, не можем и не бива да го спираме с допотопни разбирания. Наистина ли върви напред обаче?

Аз лично се смайвам, че над двайсетгодишни момчета могат да събират детски карти за игра и да си дават всичките пари за това. Карти за игра на 7-8 годишни деца. Съзнанието ми не може да асимилира подобна инфантилност. Че за да го правиш, мозъкът ти трябва да е тотално манипулиран! До последната си клетка да си вкаран в калъпите.

И аз не зная какво е нужно да се случи, за да се приберат хората отново в себе си. Някак закърняхме, претръпнахме. Не крила, едно перце не ни остана. Срамуваме се от вълшебството. Презираме щастието. Сякаш Бог пак е направил потопа, но не с вода, а с нещо невидимо ни е издавил, изчистил се е от потъмнелите ни души, а ние дори не го съзнаваме.

Като загиналите в оня потоп сме. А на светлите искрици, запазените, за да покълне пак смисълът, се присмиваме, мислейки, че не ние, а те са отживелицата.

...В тоя "потоп" обаче има една особеност - всеки от нас може да оцелее все още, колкото и да е трудно.

...А ако попитаме оцелелите или неотказалите се да изплуват в измерението на гълъбите и на маслиновите клонки - ако ги попитаме има ли вечност, небе...Но трябва в себе си, не в тях, да търсим отговорите.

" " "

Сладководни са водите на Вярата, а съмнението е солта, която ги прави негодни за пиене. И жаждата затова остава. Няма да открием смирението и покоя, а кристалната изворна чистота дори не ще усетим, докато не стигнем върха на планината.

...Едно уточнение...Езикът ни е беден. Да се чудиш как поетите успяват да пишат тия прекрасни стихове. За мене Вярата е онази незримост, която ни свързва с Любовта - спойка на всемира, с магическата създаваща сила. Такава Вяра търся в себе си и се мъча да я запазя. И - съвсем не е задължително да е канонизирана, единственото й "убежище" съм си самата аз.

Иначе, "вярата" в летящи чинии например е нещо съвсем различно, само че в бедния ни език няма нужната дума. Както и за всяка "вяра" на егото.

...Думите, капанът им, налагащ смешни уточнения - десетки са за видовете сирене, но не и за духовното измерение. Всъщност, дори и когато ги има, те не са нищо повече от рамки.

" " "

И понякога толкова ми писва от тях...

От това вечно бръщолевене - със самия себе си, с някого, с никого, със самотата ми или с щастието...Като ти е тъжно например, думите са като сълзи - леят се и ти олеква. Но и тогава ми писва. Някак оставят празнота.

Защото, както казах, всяка дума е рамка. Може да е много красива, признавам. "Цвете " например. Дори не е нужно да уточняваш какво, думата си има аромат, излъчване, някакво фино докосване. И все пак какво общо има с нея самото цвете, а? Дали го интересуват нашите рамки? Най-главното в живота ли му е да служи за естетическа мярка на някакви си същества, които често са готови просто да го стъпчат? Или да го прекършат и да го подарят на любимия. Ами, сигурно му се повдига от това.

Или да вземем думата "любов". Е, тук вече е толкова примамливо да я доукрасим - и се почва - истинска, фалшива, условна, безусловна, нещастна, щастлива, вечна :), Голямата, последна, първа...Дали едно нещо може да е толкова вариантно? Аз не смятам. Значи, тотално сме се объркали. И ето как всяка тръпка минава вече за любов. А понякога тъкмо любовта - единствено възможната, естествената като въздуха и дишането, като цветето без рамките ни - дори не я забелязваме.

...Смятам, че думите са и мост към приказния свят във всеки от нас. Или тайната вратичка за натам. Но те не са света, той е безмълвен. И не се нуждае от нашите думи, а от Вярата ни, само тя ни свързва истински. Тук ми е най-трудно, както неведнъж вече споменах. Достигам го, надничам, и - се плаша. И се връщам обратно. До Следващия Пореден Миг, когато пак тръгвам да надничам, защото отнова, което ще видя и усетя там, все повече и повече ми липсва...

Трудно нещо е Вярата, нали? Където има рамки, нея я няма. Затова понякога така ми се иска да забравя думите. Да се отърся от тежестта им...Да открия най-накрая скритата под тях истина, изначалната.

" " "

...И когато говоря за вечна любов, това е същата любов без рамки. Просто, защо времето да е поредната рамка?

Достигнем ли горе на върха, разбираме всичко. Но не с всеки се случва и не всеки ще разбере. А преди върха са тъгата, нещастието, неосъществеността, неудовлетвореността. Недостатъчно е там - дори да си срещнал своята половинка, обкръжаващото те неверие те тласка да правиш и невъзможното, но да не стигнеш горе, да не откриеш отговорите, да не летиш. Може би от завист, от страх, от неразбиране. Белите лястовици са гадна работа, дразнят очите...

Свят, пълен с прекършени криле на бели лястовици - и живеем в него.

" " "

Пътуването било уморително, но принцесата не спирала. Тя вървяла по път, който щял да я отведе точно там, закъдето била тръгнала - не го знаела, ала го чувствала. Пътищата с посока са най-трудните, но когато сме на тях, част от нас през цялото време усеща, че само те не са бизизходен кръг, а отрязък от спирала.

...Щом прималявала от глад, девойката си късала къпини. Храстите наранявали ръцете й, ала не го забелязвала. Жадувала единствено да зърне птицата.

И ето че стигнала до една рекичка, на която някаква старица перяла риза.

- Здравей! - поздравила я принцесата. - Да си виждала една красива птица, с много хубави пера, с...

- Я седни за малко! - прекъснала я старицата. - Виж колко слаба си станала! Сега хапни, ето ти хляб и мед, пък после ще ти кажа.

Принцесата никога не била яла нещо по-вкусно. С всяка хапка силите й се връщали и някаква увереност, неусетена преди, се настанявала в нея.

- Птиците отлитат - й казала най-сетне жената, - когато няма любов.

- Но аз обичам моя принц! - извикала девойката. - Може да не е като в началото, но просто трябва да, да...

- Ще го заобичаш пак силно, само ако е било любов.

- Разбира се, че е било!

- Тогава защо си тръгнала на това пътешествие?

Принцесата дълго не могла да отговори. Изведнъж й се сторило, че меда, който е яла, й горчи.

- ...Защото искам да върна птицата. Без нея не съм щастлива, тя ми липсва.

- Ех, дъще, дъще! Ти не можеш да я върнеш - тя те води. Ще имаш ли сили да следваш сърцето си докрай?

- Не знам - казала принцесата. - Но аз вярвам в моята птица и ако я изоставя, ще бъда нещастна цял живот... А ти коя си?

- Нали виждаш, една стара жена. Не ме срещаш случайно обаче. Няма нищо случайно на този свят. Имаш ли нужда да чуеш нещо, готова си ли за някоя истина, винаги срещаш и човека, който ти я казва. Или намираш книга, където е написана.

- Знаеш ли, свила съм се в моя уютен замък, а вече едва издържам!

- Повечето хора са така. Е, върви след птицата си, момиче! И не спирай, защото колкото повече я наближаваш, толкова по-трудно ще става. Ще срещаш фалшиви работи, изкушения...Да намериш изгубените птици значи да запълниш всяка празнота в себе си. И отново ще си светла душа...

" " "

Къде е стигнала нашата принцеса? Казах го вече - закъдето е тръгнала. Но това някъде другаде ли е? Или се е "върнала" в двореца, защото най-накрая е разбрала, че принцът е половинката й, но че дори в любовта има отливи, докато се оставяме да ни заливат приливите на невярата?

Всъщност, няма разлика. Може да е и едното, и другото. Важното е, че когато следваме сърцата си, сияем. Такъв път винаги е съзидателен.

Казвам го уверено, защото не мисля, че злото, дори вроденото, се намира в сърцето.

Ала всичко, което казвам - бих го написала с големи огнени букви :) - си е само моята Вяра . И тя е в мене не защото съм прочела или не еди коя си книга; не защото се доверявам или не на този или онзи мъдрец; не е понеже изповядвам или не някоя религия...Слагам в трона на вярата любовта главно защото така съм го живяла, усетила, търсила. Това е моят живот и ничий друг.

Аз вярвам, че принципът на любовта е основният. И въпреки това - не налагам вярата си на никого, а просто я споделям, както искаш да споделиш слънчевия залез, луната в езерото, радостта...

Всеки сам открива истините. И макар да смятам, че има една първоистина, която е еднаква за всички и до която още не съм стигнала, това не е нищо повече от моето лично мнение.

Всъщност, няма нищо повече в света от лични мнения. От когото и да са изречени.

" " "

...Ако съзрем светлината, можем да отидем в небето. И да останем вечно там.

И ако две обичащи се души останат завинаги в небето, любовта им навярно ще е вечна. Без да забравят един за друг, без да се губят и търсят отново и отново.

Красиво е, нали? И никак не е трудно да си го представим, само трябва да успокоим съзнанието си, да се отворим за красотата и тя ще нахлуе - като топъл вятър, като полъх.

Умеем ли обаче да обичаме тук, на Земята? Да обичаме дървото, птиците, хората, любимия, живота? Или с годините потъмняваме все повече и повече и ставаме просто цинични неверници, наситени с лошата магия?

Навярно родителите и учителите ви - казва Кришнамурти на децата - не познават любовта и затова са създали един ужасен свят, едно общество, което вечно води война със себе си и с други общества. Всичките им религии, философии и идеологии са фалшиви, защото не изпитват любов. Те виждат само една част, гледат през тесен прозорец - изгледът може да е приятен и обширен, но той не представлява цялата широта на живота. Без това дълбоко чувство на любов вие никога няма да имате възможността да възприемете цялото, следователно ще бъдете винаги нещастни и в края на живота няма да ви остане нищо, освен пепел, много празни думи...

" " "

Пепел, много празни думи. Които не са нищо повече от рамка. Вярата отключва докрай безмълвието - вълшебството, до което стигаме, когато опознаваме себе си. Защото е в нас...Пътуване без край, приказно пътуване в тишината...

Няма нищо случайно на този свят...Знаците са поразителни. Тия дни се чудех как ще прочета всичко, което ми се иска, а не ми стига времето, и какво ще правя ако не успея, и точно тогава ми попадна една от книгите на автора, който цитирах последен...Не я бях чела. И ето какво пишеше още в първите страници:

"Разумът не е познание. Ако можехте да прочетете всички книги в света, това нямаше да ви донесе разум. Разумът е нещо съвсем неуловимо, той не е закотвен за нищо..."

...Има ли вечност, има ли невидимо измерение?...:)

Някъде там, в небесната ливада, където трева са нашите мечти, а слънцето е вдъхновение, расте и по едно мъничко цвете за всеки от нас. Отвъд върха е.

И ако покълне в сърцата ни, никога повече няма да се питаме съществува ли любовта. Или, ако се питаме, ще е само заради страха от могъществото и силата й, от нежността и размаха й, от смирението й.

До нашия свят достига невидимата му част, а иначе цветето си е съвсем видимо. Не вярвате ли? Тогава просто замълчете...Чувате ли го?

Както пеперудата никога повече не се превръща в гъсеница, така и то самото не може да се омърси, нито пък ние можем да му навредим. Само себе си нараняваме и заблуждаваме, не и любовта; само ние от прах сме направени и в праха ще се върнем, ако останем тъмни.

Там, където няма рамки, всяко нещо е просто самото то - неподправено, нешлифовано, неумъртвимо.

Цвете мъничко в дланта на Бога,

чувствам, да те стигна мога...:)

Приказки за Вярата - 6 (Апокалипсисът)

Мария Павлова

Но те онзи, общият, а твоят личен, когато всичко се срива в живота ти и сякаш никога не е било. Когато прашинките по амфората се оказват огромен сив слой прах, а тя - само заиграване на фантазията ти.

Тогава, когато щастието се измъква не на пръсти изпод прага ти, а се изхлузва от тебе като змийска кожа. И нова кожа още няма и сякаш никога няма да има.

Тоталното обезверяване. То и Вярата. Твоята собствена необетована земя и твоят Апокалипсис. Липсата на едно сърце, значимо колкото мечтите ти; или на идея, галела бъдещето ти; на ад дори. Невъзвратимостта.

Обратното на Вярата не е отсъствието й. Не е празен лист хартия. Не е капчицата мастило, още неизписана. Невярата е в срутването. Но пък, от най-ниската точка започва полетът. Или смъртта...Понякога избираш, друг път е по-силно от тебе, няма правила, има човешки истории.

Винаги особено ме е вдъхновявало това, което са чувствали други жени. Сякаш сме камъчета в реката и една и съща вода ни е обливала и изглаждала. Въпреки че казват, че водата в реката никога не е същата като преди :clap:

И така, къде е лъчът галещо слънце, когато си на дъното?

"Онова, което ще ми даде сили през следващите 20 години (а те са по-несигурни и от думата "вечно") е знанието, че дори изправена пред сгромолясването на всичко, в което вярвах, че е неизменно; дори когато вселената съвсем ясно ми показа, че греша в своите постулати и дефиниции, не се пречупих. Сринатата кула на сигурността ми не срина мене. Сталбилността идва отвътре, не отвън..." (Лусил Клифтън)

Защото невярата никога не докосва светлото в нас. Ние не сме родени на този свят, за да имаме колкото може повече неща в къщите си. Не сме родени дори за удоволствия. Съзерцаваме, да , и е прекрасно - формите, стихиите, слънчогледите, децата; тия така затрогващи ни залези, или синият цвят, сребърният...Но и за съзерцание не сме родени.

А да обичаме и да ни обичат. Независимо дали си го признаваме, копнеем най-силно за любов. А тя самата, без значение как падаме, не се пречупва, не се огъва, не тъмнее; свири по клавишите и изтръгва онази музика, която в тишината прокапва от сърцето ми и от нечие друго сърце, и двете пътечки от червените белези на страстта в един миг се сливат, за да продължи животът на земята. Езическо, тайнствено...Вечно.

Да, има безвъзвратности. Цялата нелепа Вселена е празна. Липсват ти нечии очи, присъствие; няма го билото и не ще се върне; вечността става на прашинка, по-разбита на пух и прах от секундата.

Вярно е, раздялата боли. Независимо дали някой си е тръгнал от този свят или само от тебе; дали си загубил идеите или достойнството си - както и земетръсно да се е превъртял часовникът и да те е сринал, все боли. Разликата е в количеството - повече, по-малко, непоносимо.

Може цял живот да си вярвал в нещо и да го загубиш. Но ние сме човешки същества. Ангели почти в неписаната йерархия :) Можем да летим, въпреки че падаме. Имаме крила и в тинята. И в най-дълбинната самота сме късчетата злато.

Защото ни изпълва любовта. И смъртта не може да я прекърши. Ако не беше така, как щяхме да сме оцелели досега? Заради какво друго си струва да живеем? Нека си представим, че това са последните ни минути тук. Какво ще си спомним, докато още дишаме?

С ръка на сърцето - какво?

Не вярвам да са страховете, холовите гарнитури, повишението в работата или когато сме си отмъстили. А любовта към децата ни например...

Никога няма да забравя какво изпитах, когато видях за първи път дъщеричката си. Раждах с цезарово сечение с пълна упойка, така че не ми я показаха веднага. На другия ден по едно време сестрата влезе в стаята с ревящо бебе и тръгна тъм мене. Аз само промълвих :"Това ли е тя?" - по-скоро не като въпрос, а като възклицание, и бебето спря да плаче, а си обърна личицето в посока към мене. Тогава, преди да я поема, и докато я поемах, изпитах чувство, което не ме оставя и досега, и не виждам с какво е различно от романтичната любов :computer8:

...И интересно е как тази любов се проявава ужасно делнично. В малките, направо в миниатюрните неща. Майчинската любов в една голяма част се изразява в най-обикновени дейности - готвене и честене, гладене на дрехите за училище, правене на плитки, чакане до катерушката...Сякаш няма нищо възвишено в това и в десетките подобни неща, но не мисля, че и най-възвишеното нещо би могло да предизвика у мене и една хилядна от приятното чувство да се грижа по този начин, да изразявам любовта си така всекидневно, пък и нощем - да я завивам с одеялцето, въпреки че за пореден път си казвам, че няма да изстине, че няма смисъл...:ill:

Пития Пий нарича това "досадата на близостта", като му придава също положително звучене. Хилядите, наглед "несвързани частици", които правят връзките ни трайни. Така е с любимия, така е с децата, с приятелите и близките ни. И тогава раят престава да бъде в зрънцето пясък, в уникалното нещо, а в наслагването на много такива зрънца, в разпръсването им в една наглед хаотична и дори безлична на големи участъци мозайка. Но пълна с живот, с чувства, с трептене, с отговорности, с лоши и хубави мигове...

Пълна с любов - мъничката, всекидневната. Чиято златна нишка не ще прекъснем, когато си тръгваме, повикани от сиянието.

Любовта е една единствена, както и да я проявяваме. И когато нещо важно се е отронило от живота ни, само тя може да ни спаси. Нашата опора е, несриващата се кула.

" " "

Ала защо тогава, след като тази кула е така важна за нас, има същевременно и нещо толкова донкихотовско в нея? Може би защото, както тъжно го е прозряла Емили Дикинсън:

Понякога живеем със Сърцето,

по-рядко - със Душата,

със Силата - едва ли някога

и много малко - с Любовта.

Права е, нали? Не си позволяваме да сме сяйни. Затова ставаме празни и нищожни, когато ни връхлети личният ни Апокалипсис (пък и нищо да не не ни е връхлетяло). Някой е спрял да те обича или те е наранил отвъд границата; останал си на улицата; загубил си всичко, и надеждата. Или си срещнал смъртта, може би най-безвъзвратното. Много обичан човек си е отишъл; ти самият страдаш от нелечима болест и скоро ще си отидеш...

Не, няма да говоря за религиозната утеха. Защото това са приказки за любовта - онази, естествената като въздуха. И сто и една хиляди нощи няма да стигнат, за да бъдат разказани всичките влюбени приказки :) В храмовете ли да ги сложим? Колкото човешки същества е имало и ще има, толкова са и те. Повече от звездите, от светулките. Простор им трябва.

Защото, дори и след "края", се наслагват някъде в простора. Над безмълвните полета на Страната на Вярата, може би между облаците.

" " "

Но тук, на Земята, приказността лесно изчезва. Губим я. Особено при срещите със смъртта. В нас се настанява чувството, че в отвъдното на живота няма пролет, възраждане, сърдечен ритъм, защото някак умираме и ние, ако обичано същество си замине. Не долавяме безсмъртието на душата.

...Мисля, че най-лесното нещо на света е да не вярваш. Светлината във видимия свят, както смятат някои хора, е мрак за невидимия, и обратно. Ние живеем в негатива на Светлината. Е, как тогава да докосваме небето, да го имаме? Как да се помирим със смъртта?

Тая есен бях няколко часа с една възрастна жена. Тя си набра грозде, а после отиде до гробището, което беше съвсем наблизо, и сложи малко на гроба на мъжа си. Каза, че ще му хареса.

...Всъщност, сигурно са имали и лоши моменти. Може да са се карали, може всичко. Че кой не е? Но какво остава обикновено след края - гроздето, което е обичал; някой хубав негов жест; десетките незалечими спомени...Остава дълбоката свързаност, която са имали... ...Ако е било Любов. И ако е било Любов, тая свързаност, какво, изпарява ли се, анихилира ли, единствено в сърцето на живия ли е, просто спомен?

Можем ли да знаем? Кой е дошъл от небето да ни го каже със сигурност? Вместо това, след нечия смърт наистина е пусто. Усещаме пустотата с всяко сетиво...Гледаш тревите, пътя, люлеещите се от вятъра клони; хора, на които не им пука, смеещи се устни. Че и въртележките пълни, билетите за цирка продадени...Как да вярваш? В какво? Сънуваш объркани сънища, четеш вдъхновяващи книги, палиш свещи; нагласяш си знаци, подсказващи безсмъртието, помъдряваш и...дори тогава тъгата може да не си отиде.

" " "

Подобно е усещането за всяко отвъдно - на живот, любов или идея. Нямаше да е така обаче, ако от малки, вместо да учим хилядите ненужни теореми, ни бяха показвали, че Вярата е път без условности към светлината. Нямаше да трябва първо да помъдряваме и чак на преклонна възраст, ако изобщо го постигнем, да намираме Равновесието. Нямаше, а това е най-важното, да губим детинската увереност в чудесата, в силата си, в омаята на живота. Вярата ни нямаше да е стъпила на травмите - като изход накрая, като светлинка в тунела. И може би, нямаше да има тунели.

Как бих искала да запазя тая вродена, силна жизненост в детето си! Да му кажа с пълна увереност: "Не слушай повечето хора, в тях говорят болките, раните, загубите, обърканите ценности, липсата на обич...Бъди такава, каквато си си сега - естествена и отворена за всичко, безкрайно любопитна и все още необъркана от мене и от света..."

Или по-добре е да й кажа: "Моля те, научи ме и мене! Върни ме в детството, когато гледах звездите в двора на баба ми и ми се струваше, че са зърна в паничка и само да посегна, ще ги разбъркам, ще задрънчат. Бяха близко, част от приказката, населена с вълшебни обувчици и килимчета, с добри герои, с говорещи животни и невероятен принц, за да съм принцесата...После къде изчезнаха? Къде се запиляха? Щом ги има и в твоя живот, малка принцесо, може ли да са били измислени? Не ги губи и ти, недей..."

Не ги изоставяй. Нито познанието ще ги замени, нито търсенето на фалшива сигурност. Не ставай обикновена, защото всяко човешко същество е необикновено. Слушай тишината в теб - всичко е там, цялата вселена. Просто не я заглушавай и винаги ще я чуваш.

Твоята приказка.

Коледна приказка за Вярата

(Сара и Омагьосаната гора)

Мария Павлова

Понякога, много рядко, Сара поглеждаше нагоре, разтваряше широко очи и се опитваше да зърне щастието. То трябваше да е блестящо и красиво, и бавно да се носи из въздуха. Красиво като...майка й.

Но нищо не се получаваше. И да имаше, и да нямаше облаци.

Когато майка й умря, взе да угасва и душата на Сара. Осиротя повече от бездомните котета, дори от тъжното лице на баща й. След катастрофата той просто спря да й обръща внимание. Престана да я обича.

Това е сън, сън!, повтаряше си момичето. Ще се събудя и мама ще е тук, до мене! Мирише ми на мама, всичко мирише на мама, тя ще се върне!

Но постепенно взе да забравя лицето й, смеха й, гласа й. Спомените избледняваха и душата й също гаснеше.

Тогава Сара разбра, че душата е истински жива, само когато е населена със също живи, скъпи същества.

- Не вярвай на никой, който ще те учи какво е животът - й беше казала веднъж майка й. - Защото, миличка, твоят отговор е скрит в една точица в сърцето ти.

- Но възрастните знаят много повече от мене!

- Не е вярно. Тези от тях, които наистина знаят, а те са малко, ще ги разпознаеш по гласа. С тях ще ти е уютно.

- Както ти, като ми разказваш приказки ли?

- ...Нещо такова - усмихна се майка й. - Ако все едно ти разказват уроци, не им вярвай много-много.

Сара не разбра почти нищо, но запомни този разговор. Малко след него майка й умря и изведнъж изчезна от стаите, от кухнята, отвсякъде.

Тя остана сама. Баща й я забрави, а баба й и дядо й, при които започна да я води всяка ваканция, бяха вече много стари.

И това беше запомнила:

- Животът е игра, красиво момиченце, една прекрасна игра, ако умееш да се забавляваш. А ти умееш!

Но така и не разбра каква игра може да бъде да си без майка на ненавършени шест години.

Тази катастрофа, която беше катастрофа и за самата нея, сякаш смени предишната Сара с друга. И новата имаше дълга черна коса, големи черни очи, ала взе да прилича на кукла.

Първо плака много; мислеше, че каквато е мъничка, ще умре от сълзите, ще я удавят. Това обаче не я плашеше. Представяше си, че отвъд небето я чака майка й. Така й се искаше просто да се докоснат още веднъж, да се прегърнат, да се гушне в нея и дълго да не мърда; дори ще сдържа дишането си...

Но после Сара постепенно спря да чувства. Усещаше душата си като пламъче на свещ, което намалява, затрептява и съвсем ще угасне.

Тя забравяше и болката, и хубавото. Смъртта е поляна до звездите, на която я чака майка й, ала тук долу оставя кухина. Като в болен зъб. И Сара заживя, все едно, че е куха.

Често сънуваше, че пие мляко и й се повдига. Не го обичаше, мразеше и картофи. Ако съм птица, мислеше си, ще ям само облаци, за да ми се топят в устата като захар. А щом няма облаци, ще ги чакам да дойдат.

" " "

Дядо й и баба й живееха в малка къща на доста пусто място, на стотина метра след последните къщи. Те вече трудно се грижеха за себе си, но не искаха да отидат в града. Най-лошото обаче за Сара не беше липсата на телевизор или хладилник и разни такива неща, а че съвсем наблизо започваше гората.

Хората в селото я наричаха Омагьосаната гора. И наистина, все едно зъл магьосник я беше проклел. Или може би обикнал? Дали пък злите магьосници не обичат така?

Имаше само дървета с голи клони, които стигаха до земята. Никакви листа, цветя, трева. Сара нито веднъж не видя птичка на някое дърво или поне да прелитне отгоре. Изобщо, гората си беше омагьосана. Мъртва и страшна. Момичето се боеше дори да гледа натам. Имаше чувството, че живее до гробище, пълно със скелети на дървета.

Всъщност, не беше голяма, за половин час можеше да се премине, имаше пътечка. Но всички я отбягваха и заобикаляха, макар че така пътят до съседното село ставаше много по-дълъг.

Веднъж едно дете й разправи, че гората е вампирясала. Нощем по пълнолуние дърветата се изтръгвали от корените си, превръщали се в хора и тръгвали да търсят жертви. Сара дълго чувства тръпки по ръцете си и няколко нощи не мигна, защото се ослушваше за стъпки.

...Наближаваше Коледа. Баща й отново я доведе на село. Тя опитваше да си спомни предишни коледи, но не успя. На седем, каза си дълбокомислено накрая, сигурно съм вече стара да вярвам в чудеса.

Представяше си чудесата като късчета смях. Появяват се от нищото, ти се смееш, после пак потъват там и не успяваш да разбереш какво е било това. Но Сара не можеше да си спомни и едно едничко чудо. Също и да се усмихне дори. Отдели се от света и сега той минаваше край нея, без да я забелязва.

Обаче така й беше добре - вече не я болеше. Тя мразеше болката. И съвсем леко да се одраска, винаги плачеше. Беше сигурна, че и майка й плаче горе, и че сълзите на майките, и изобщо на умрелите хора, опитват да паднат на земята, но между земята и небето е много студено, и затова се събират, замръзват и стават на звезди. Ледени парчета от мъката на разни хора, скърбящи за някой човек тук. А защо звездите падат само понякога, Сара не знаеше. Но по-добре, казваше си тя, че иначе ще ме удрят по главата.

Неусетно почти спря да говори. Взе да страни от приятелките си - момичетата, с които й беше толкова забавно преди. Момчетата пак я бутаха, защото беше хубава, но вече изобщо не й правеше впечатление. Не се поглеждаше в огледалото, не вадеше играчки от кашоните.

Сара оцеляваше така, както умееше. Не можеше да знае, че и баща й прави същото, че не е спрял да я обича, но че и той е изчезнал в някакъв си свой свят.

Не знаеше, че смъртта винаги създава такива самотни светове, от които или се измъкваш след време, или не. Просто живееше в един от тях.

" " "

Когато баба й и дядо й се разболяха, Сара не разбра веднага какво става. Сякаш ги покоси гръм и те легнаха безжизнени. Ей така, за минути. Дори не охкаха, но целите горяха. Големите й очи също горяха - от безпомощност. Изтича до селото и попита някакъв човек къде е лекарят. Той й каза, че е в отпуска и си е вкъщи. Живеел в съседното село.

Докато се връщаше, краката й залепваха, сякаш са намазани с лепило. Тя внезапно проумя, че трябва да премине гората, че няма време за обиколния път. Защото, ако не я прекоси, и те ще умрат. Усети го с цялото си същество, някъде отвъд мъглата Сара видя всичко. Беше като припламване - ще остане сама; баща й ще я остави тук, няма да се сети въобще за нея; боже, сама нощем в тая къща, ама наистина съвсем сама! За първи път след толкова време нещо се раздвижи в нея, и то беше страхът - от гората, от мъртвилото, което я очаква.

Въобще не се сети да потърси помощ. Това дори не й хрумна, може би защото една единствена мисъл завладя въображението й. И ако тръгне, и ако не тръгне, гората я чакаше! Но второто й се стори по-ужасно.

...Щом стъпи сред дърветата, нещо се стече по бузата й. Беше капка или от напиращия дъжд, или от напиращия плач. Свечеряваше се. Сара замръзна, почувства се като фигурка в релефна книга с картинки. Не можеше обаче да се върне, баба й и дядо й миришеха като гората, умираха. Плачът и дъждът се отприщиха едновременно, така се сляха небето с душата й.

Дрехите й бързо се пропиха от студа. Сърцето й тупкаше в надпревара с дъждовните струи. Краката й пак взеха да залепват, зави й се свят, после светът се забави и по едно време тя забрави за какво е тръгнала. Сара спря - не можеше нито да продължи, нито да се обърне. Защо е тук? Палтото й беше разкъсано от клоните, косата й беше цялата мокра, ръцете й - разранени! И тогава бавно се навиха гирлянди и оформиха топъл проход. Накрая стоеше някой и й махаше с ръка.

Докато сме на земята, никога не може да ни се угоди, й каза веднъж дядо й. Ето защо Сара отиваше на небето, а Господ я очакваше, или не, майка й беше там, за да я отведе в рая. Господ се беше провалил с нея. Твърде много тежести стовари върху детските й рамене.

Очите й гледаха право нагоре и засияваха. Не разбра кога е престанал дъждът. Имаше сълзи по засъхналото небе. Колко е хубава смъртта!, помисли си Сара.

Протегна ръце и усети мекотата на прохода. И преди да я погълне, тя изведнъж си спомни...

Винаги купуваха жива, голяма елха. Обожаваше уханието на смола, на вкусните неща, които майка й приготвяше. Всяка Коледа празнуваха само тримата вкъщи, но се обличаха много хубаво. И танцуваха, танцуваха... Понякога заедно, прегърнати. Тогава тя имаше чувството, че не ги усеща, защото е едно с тях, и че любовта я гали да я преспи и да засънува пясък, вълни, как се смее и тича по брега, и това няма да има край.

Ако нещо свършва, то било ли е?, запита се Сара. Носеше се като птичка. Връщаше се в оня танц. Дори чу музиката от песните, които си пускаха. Беше в красотата на една огромна прегръдка.

Горе я чакаше майка й и се усмихваше. И Сара се усмихна. Видя поляната, точно както си я представяше, но звездите пак си бяха далеч. След миг се хвърли към майка си и тогава разбра какво е безкрайността - времето, в което бяха така.

Когато обичаш и когато си обичан,

всичко е толкова много различно.

Но хей, детенце малко тъмнокосо,

забрави ли гората омагьосана?

- Гората? Мамо, нали ще остана тук?

- Обичам те, Сара!

- И аз те обичам! Но нали ще остана при тебе?

- Трябва да се върнеш! Баба ти и дядо ти ще умрат, ако не им помогнеш.

- И какво от това? Тук е прекрасно!

- Не, Сара, прекрасно е долу, защото това е огледалото на долния свят. Всеки там може да се погледне и ще му стане топло. Но оттук също се оглеждаме и виждаме мъката, тъгата, студа, необичаните хора и ненахранените птици. И ни боли. Затова, принцесо, трябва да се върнеш и да живееш така, че болката да намалее.

- Не искам! Тук ми е хубаво с тебе!

- Знам, че не разбираш, но то е просто защото си затворила сърцето си. Много скоро това ще се промени. И после трябва да помогнеш и на баща ти.

- Мамо, моля те, нека остана тук!

- Обичам те, Сара! И винаги ще е така. Весели празници, момичето ми!

" " "

...Преходът беше толкова рязък, че го усети като удар. Черните клони бяха зловещи. На фона на звездното небе дори още повече.

Тя лежеше на пътеката. Кой знае защо вече не беше мокра, а и не й беше много студено, но гората я плашеше. Уж нямаше никой, а така се боеше! Затвори очи, ала прекрасното не се върна. Просто нищо нямаше. Освен самота, по-голяма и от най-големия лед.

Трябваше бързо да се махне! Иначе цялата самота на гората ще влезе в нея и споменът за майка й пак ще изчезне. Тя не я ли искаше, защо я пусна да си тръгне? Сара зитича. Нищо, че клоните отново я удряха, оставаше още малко, светлините на селото вече се виждаха.

Дори не беше пълнолуние, обаче дърветата май се раздвижиха по особен начин. И я дърпаха за палтото, за шала. Как й липсваше сега поне едно дъждовно червейче, да го държи в шепата си и да бяга с нея!

Любовта на майките и децата не трябва да се разделя!, искаше й се да го изкрещи така, че гората да затрепери. Мама не трябваше да умира!

Пепел се посипа в сърцето й. Там, в една точица, беше нейният отговор какво е животът. Болеше я вътре, гореше и сълзите й пареха. Майка й се беше врязала в дърво на мокрия път и така умря. Мразеше дърветата, особено тези. Проклети убийци!

...И тогава нещо се случи. Внезапно и мъката й, и яростта, и всяко движение се забавиха. Сара спря. И щом тя спря, всичко друго също стря. Погледна нагоре, огледа се наоколо. Беше на края на пътеката, след мигове започваше селото.

Гората беше притихнала. Изпита болезненото чувство, че винаги си е била такава - куп уморени дървета. Светна с фенерчето, как ли го беше забравила, и разгледа дрехите и ръцете си. Нищо не беше скъсано, нямаше и следа от раничка. Пипна земята, не беше валяло.

Но тогава какво стана? Полудяваше ли? И последната прашинка страх отлитна от нея. Невидима прашинка. Сама ли си измисли всичко това? Само срещата с майка й продължаваше да й се струва неизмислена.

Наблизо излая куче. Сара се усмихна и бързо заслиза. Почука на първата врата, която й се изпречи. Хората я прибраха, разпитаха я, повикаха лекаря и докато го чакаха, направиха чай и й дадоха да яде. Беше гладна, гълташе, без да дъвчи. След малко пътуваха с колата на младия лекар по обиколния път и Сара едва не заспа от топлото. Докато тя слагаше още дърва в печката, той прегледа баба й и дядо й, после им би инжекции, прегледа и нейното гърло и й даде хапче, а след това се обади по телефона.

Само след час баща й пристигна, тогава лекарят му каза, че утре сутринта пак ще дойде, но да го търсят по всяко време, ако има нещо.

После Сара заспа, а когато се събуди, беше вече обед. Баба й и дядо й изглеждаха много по-добре. Баща й каза, че не бивало да пътуват обаче, затова ще остане няколко дни тук.

Ще кара Коледа с тях? Сара не можеше да повярва, но си замълча. Той отиде да накупи продукти и когато се върна, тя отново се нахвърли на храната. Отдавна не беше яла с такъв апетит, като изключим, разбира се, вчера у ония хора вкусните орехи и сармичките, си каза и се засмя.

Надвечер лекарят пак дойде. Още не беше тъмно, а точно онова време, когато тишината се настанява за малко навсякъде и е така задрямяло и хубаво.

В стаята влезе и едно момче. Лекарят каза, че това е синът му. Беше на годините на Сара. Поздрави и веднага приближи към нея.

- Здравей, казвам се Найден. Искаш ли да се поразходим? - и докато се чудеше какво да отговори, я дръпна за ръката и я поведе навън.

- Хайде да отидем в омагьосаната гора! Чух, че си минала през нея и то през нощта. Сигурно си много смела!

- Аз ли? Да, минах я, но...Какво ще правим там? Няма нищо интересно за гледане.

- Хайде, де! Да не те е страх?

- Да ме е страх ли?!

- Аха! - Найден се смееше високо. Но и някак дружелюбно. - Признай си, че вчера си излъгала...Хайде, признай си!

- Нито съм излъгала, нито ме е страх! Но ти сигурно ще си глътнеш граматиките и дума няма да кажеш. Да вървим!

Това са просто дървета, помисли си Сара, ала хич нямаше желание да продължи. Пътеката беше тясна и се налагаше да ги докосва. Сякаш са сенките на дървета, си каза и пипна един клон, защото не можа да сдържи любопитството си. Нищо особено.

Но къде ли са самите дървета?Дали сенките им не са станали толкова големи, че са ги заменили? Както смълчаната Сара - предишната? Вчера обаче майка й й даде огледалото на небето и се погледна в него.

А когато погледнеш така една твоя сянка, където и да е скрита, тя умира или се превръща в птица. Как иначе щеше да долети там горе, при майка си, ако една птица в нея не се е посъбудила за живот?

Птиците не забелязват тази гора,

защото харесват само истински неща.

Така, както любовта

не изчезва и след смъртта,

че истинска, най-истинска е тя.

- Вчера татко ми разказа за теб, и аз разбрах, че си много смела, и затова ти нося подарък.

- Подарък ли? На мен? - Найден наистина й подаваше нещо.

- На теб. Взимай де!

Сара разви пакетчето. Вътре имаше голям шоколад и панделка.

- Охаа! Мерси. Но аз нищо не съм ти купила.

- Обаче ме доведе в гората.

И двамата се разсмяха. Сара разви шоколада, опита го и после му даде да си вземе.

- Но това е най-грозната гора на света!

- Наистина ли? Не ми изглежда такава...

И тогава тя се огледа. И двамата се огледаха.

Изведнъж й се счу звънене на камбанка. Или на камбанки. Край нея премина слонче и я плясна. Сара ахна - чуваше смеха му, като ония звуци от вътрешността на играчка!

- Здравей, момиче! Ще си затвориш ли устата най-накрая?

После една змия прошумоля в краката й и също се разсмя.

- Видя ли ги?

- Да, и се смеят! - отговори Найден с много тънък глас.

Внезапно всичко се отприщи. Залетяха птици всякакви цветове, фойерверки от...тя гледаше шепата си и не можеше да повярва! От червейчета, паячета и други насекоми. Цветни! Не й беше гадно обаче да се сипят по нея.

Клоните са раздвижиха, покриха се с много листа. Една сърничка дойде и се погали в ръката й. Сара я целуна.

- И ти ли говориш?

- Ще ми дадеш ли панделката си?

- Откъде се взехте всички вие?

- Тук сме си, но не ни виждаше.

- Защо?

- Не знам, не знам, уморявам се като мисля...

- Господи, тая гора е вълшебна!

- Хаха, колко си глупава! Че коя гора не е вълшебна? Глупава, много глупава!

- Млъкни, бе! - извика й Найден. - Спри да обиждаш!

- Добре, не се сърди!

- Хвани ме! - Сара се затича. Беше толкова хубаво да се гонят! Някак наистина вълшебно! Животът е игра, спомни си в тоя миг тя.

...Излязоха от гората, само защото чуха баща й да ги вика много настойчиво. Отвън всичко си беше обикновено, но те вече знаеха. И си обещаха след празниците пак да се видят.

- Весела Коледа, Сара! Приятели сме, нали?

- ...Може. Весела Коледа!

Приятел. Какво е това?

- Някой, за който отключваш сърцето си.

Наистина ли това усещам сега, мамо? Сара погледна нагоре, махна с ръка и тръгна да търси баща си. Трябваше да му каже разни работи. И дано завали сняг. Представи си как вали във вълшебната гора. Страхотно! Ама много си позволяваше тая сърничка, не трябваше да й дава панделката си...

Приказки за Вярата - 8 (кулите и сенките)

Мария Павлова

Аз съм сянка на самата себе си,

а опитвам се да се надскоча,

туй е много тежък, тъжен жребий -

все едно да търсиш прах в поточе.

- Дядо, защо хората не се разбират?

- Защо мислиш, че не се разбират?

- Ами, не знам. Виж котенцето ми - някой път нарочно му говоря смешно, измислям си думи, които веднага забравям, но то пак знае какво му казвам.

- И какво му казваш, Вероника?

- Че го обичам, разбира се. Или питам дали е гладно. Или иска ли да си играем. Ей такива работи. А мама и татко все се карат. Имам чувството, че говорят на различни езици.

- Хм, умно дете си ми ти! Чувала ли си за вавилонската кула?

- Не.

- Сега ще ти разкажа. За нея пише в Библията. И така, в началото хората по цялата земя говорели един език. Представяш ли си - като птиците! Като животинките. Един ден обаче те се събрали и решили да построят град и кула, която да стигне до небето. Направили тухли и ги изпекли, тухлите им послужили вместо камъни, а вместо вар използвали смола. Тогава започнали да строят.

- Ехаа, кула до небето! Но защо им е била, дядо?

- Може би хората строят такива големи работи, понеже те самите са мънички. Като построи нещо огромно и човек си мисли, че и той е такъв. Че е повече от всичко друго на света. Особено ако е някой владетел.

- И повече ли е?

- Помисли, Вероника, кому е нужна кула, висока до небето? Освен на глупостта човешка. И бог се разсърдил, като видял това. Не му харесало, че хората искат невъзможни неща.

- Но ти си ми казвал, че няма нищо невъзможно.

- Обаче, момичето ми, има пътеки, по които растат цветя, и други, по които раснат бурени. Да си горделив, да си високомерен, е пътека с бурени. И господ направил така, че никой човек да не разбира вече езика на другия. Наказал ги. Оттогава хората говорят на много езици и трудно се разбират.

- Те построили ли кулата?

- Не, останала си недостроена.

- А мама и татко?

- Какво мама и татко?

- Не се ли обичат вече? Бог ли ги е наказал?

- Не мисля. По-скоро са се заслушали само в собствените си думи. Загубили са вярата си.

- Какво значи вяра, дядо?

- Виж например птиците. На тях господ не им е направил кула. Те строят само мънички гнезда, обаче им стигат. И чуруликат, чирикат, пеят си. Това е вярата - да не спираш да чуваш песента на сърцето.

- Но мама и татко щом не я чуват, могат да се разведат и да обикнат някой друг. Като майката и бащата на Владо.

- Ще се помолим с тебе да не става така. Ще се молим за мама и татко, нали?

- Добре, дядо. Ще ми е ужасно мъчно, ако се разделят.

" " "

Има и една друга кула, още по-разделяща.

...Представете си, че нашите сенки се опитват да живеят вместо нас. Че си мислят, че двуизмерният свят е единствената реалност и изобщо не ни "помнят".

Театър на сенките - малки клонки, решили, че не им трябва корен. Самопрерязващи се.

В "Залутани птици" поетът Рабиндранат Тагор казва:

"Това, което си, за тебе е невидимо -

което виждаш, то е твоя сянка."

Тъжно е за сенките ни да живеят без нас, нали? Дали изобщо има нещо по-тъжно? Само си представете, но наистина опитайте да си го представите - тези преходни следи, които се образуват в горещ летен ден, да си мислят, че са всичко. Да се напъват да се движат без нас, да "чувстват" пълнокръвно с двуизмерните си сърца, да "виждат" с дори неочертаните си очи, да "мислят" с плоските си умове.

Колко ли им е невъзможно да приемат, че ни има, дори и понякога да ни измъкват от забравата, да ни достигат в мигове на просветление или на особена тъга? Колко чуждо за сенките е да повярват в очевидната истина, че няма смърт, когато слънцето залезе; че ръката ти може НАИСТИНА да докосва другата ръка?

Както на нас ни е трудно да повярваме в докосването на душите.

Аз съм сянка на самата себе си,

а опитвам се да се надскоча,

туй е много тежък, труден жребий -

все едно да търсиш прах в поточе.

" " "

Дори когато търсим същността си, ние не преставаме да бъдем сенки. Отново искаме да отхвърлим всичко и да остане накрая призрачната сърцевина там отвъд. Същността-сянка...

Затова животът ни не отговаря на идеалите ни, затова се влюбваме в мечтите си.

А истината е, че нашата същност е отвъд, но само отвъд ума, отвъд разграниченията на думите. В "Йога Вашистха" се казва: "Онова, което е в ума, прилича на град в облаците..."

Думите изолират и ограничават. Също и мислите. Всичко, което разделя кошера на несвързани килийки, е фалшиво и обрича всяка килийка да е затвор, а не - уникалното проявление.

Този облачен град е построил или е построен от кула, подобна на библейската. Вътре в нея има виеща се като спирала стълба, от която се откривала някога най-прекрасната гледка, обаче кулата я скрила. И така изчезнал мостът между пластовете на нашето съзнание.

Не знам как е започнало, не знам как е станало. Не знам кога и защо сме пожертвали реалността на единството. Но знам, че единственият начин да си я върнем е в безусловната ни вяра например в една тревичка, защото вярваш ли в нея, имаш всичко.

Това е истинското ни "раждане", завръщането от света на сенките - да разберем, че няма учение, няма мисъл, няма идея, които да са по-важни от тревичката. Тя е цялостна, съвършена, понеже съдържа в себе си едновременно раждането и увяхването, растежа и смъртта, полъха и покоя, зеленото и безцветното, билото и идващото, мига и вечността.

Мечтая за времето, когато ще се вдъхновяваме повече от биографиите на хората, отколкото от ученията, които проповядват, създават или харесват. Когато повече от стиховете ще ни очарова животът на поетите.

Защото именно ТОВА е срутването на кулата в нас - ЖИВОТИ, изпълнени с любов, с достатъчност. Не само стремеж към тях, не просто светлинка в тунела, а изживяност. Съществуване в сбъдването.

Защото, докато сме живи тук, небесното селение може да е само тук. Сън е измъкването от болката чрез бутилка вино или чрез идеи, вписани в реалните ни пътища, колкото риба оцелява извън водата.

Заробили сме дните и нощите си в кръговрата на разочарованията, но и всичкият стремеж към знание, и всичкото вино на света няма да ни освободят от това да бъдем плоските кукли в театъра. Няма да сме свободни, докато не приемем и втъчем Живот в живота си.

...Ние имаме същност и тя е любов. И НЕ е изолирана сърцевина, покрита с пластове ненужни дрехи. Изолираните сме самите ние, и сами си го причиняваме.

...Знанието не може да замени живеенето, така както сянката - това, което я поражда. То има смисъл само ако не е поредната чаша забрава, поредното призрачно бягство, а - глътка вода, напояваща пръстта, по която стъпваме.

...Не се движим по спирала, отдалечавайки се все повече от тази мъничка планета. Напротив, спиралата минава през нас, създава се чрез нас. Спиралата сме ние. И планетата ни е една-единствена, като онази на Малкия принц. И всяка роза е пълнокръвно проявление на Красотата. Въпреки всичките й страхове и капризи :)

...Ако децата се раждат в Страната на Вярата, те ще идват в тоя свят научени, че никога нищо не омръзва и не боли, когато пътуваш във вълшебното безмълвие на другия. Безмълвието е в кротките паузи между ударите на сърцето, само трябва да се вслушваме. И ще танцуваме безкрайния валс под звездите; и ще израстват разлистващи се кокичета, заличаващи зимата.

Преминал през мъки и радости, в залеза на земния си живот, Сидхарта казва на приятеля си Говинда ("Сидхарта", Херман Хесе) :

" - ...(...) най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благовение.

- Разбирам - каза Говинда. - Но тъкмо това Възвишения (Буда - б.м.) нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.

- (...)Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му..."

Когато прочетох тези редове, изпитах дълбокото чувство на споделеност...

" " "

Защо са ни бягствата от живота? Стигнахме едва ли не дотам в тях да търсим триумфа на живота! Може би защото ние, сенките, си създаваме безсмисленост, а тя е болезнена. Или пък толкова усилено търсим определен смисъл, според който да се нагодим, че пак боли.

Един безсмислен строеж ядосал Бог и той създал различните езици. И сега всеки от нас си е на своя самотен остров, а песента в сърцето лесно заглъхва.

Всички кули ще изчезнат, Вероника, когато успеем да се поставим на мястото на другия. А вмъкнем ли се не в обувките му, а в душата му, чудовищата и в собствения ни свят може да изчезнат.

Защото в другия сме ние. И в тревичките също! Няма нищо, което да го има там, и да го няма тук. Разширявайки се до някого без парадност, без фойерверки, без чувство за превъзходство, виждайки "отпечатъка" му в единството, ние всъщност прощаваме на себе си и се разделяме с вината, със страданието. Иначе, докато има разделение и неприемане, ще има и обвинения, грубост, раздалечаване, моя свят, твоя свят. Което поражда злото.

И твоята молитва, Вероника, трябва да е към всички майки и бащи - да не забравят, че от тях зависиш ти.

Приказки за Вярата - 9 (лилаво)

Мария Павлова

Представете си, че някоя малка буболечка може да говори и има в речника си думата "слънце"...Но какво общо ще има това със самото слънце?

Та тя дори не го вижда. Светът на буболечката включва само нещата, които се намират на близко разстояние от нея. Не че слънцето се крие, напротив, милва я с лъчите си, както и най-голямото дърво или розите в градината, или бягащите антилопи; изпълва я, приютява я, ала буболечката просто не го забелязва. Очите й са твърде мънички и не успяват да надскочат дори върха на тревите. Така че, ако използва думата, то е само защото чувства нещо неясно, неразбираемо, но същевременно толкова осезаемо за кожата й, че просто не може да не го нарече някак.

И тя си съчинява - слън-це, слънце...

А ако пише стихове, сигурно много от тях ще бъдат за топлото присъствие в безкрая. Ще се чуди въобразява ли си го, истинско ли е, полудява ли.

И ние имаме подобно присъствие, нещо като духовно слънце, излъчващо любов, сбъднатост, мека топлота...И макар преводът му на земните ни езици да е объркан, все пак е възможно да се изрази:

Изпитах аз...усещане върховно

за нещо, всепроникващо, дълбоко,

стаено в отраженията на залязващи слънца

и в океана, и в танцуващия въздух... (Уилям Уърдсуърт)

И, за разлика от малката пленница на тревния лабиринт, можем да осъзнаем ограниченията на света си и да повярваме, че най-красивото е невидимо за очите. А отворим ли така клетката на възприятието, пък и докато я отваряме, ни се открива дълъг път.

" " "

...Някак "помниш", че той води към Слънцето - онова нещо всепроникващо, дълбоко, което е отвъд видимото. Никога не си минавал по него, но по някакво безсловесно внушение сякаш знаеш накъде те води.

И вървиш ден и нощ, пресичаш градове и села, държави, пустини и планини, гори, заобикаляш замъци, изоставени къщи, наблюдаваш шумни панаири. Ако не е усещането накъде вървиш, щеше да прилича на най-обикновен път. И щеше да е все едно дали се движиш по него напред или назад, или спираш някъде и се установяваш до края на живота си, или хващаш който и да е друг път.

Но ти усещаш Слънцето , и то все по-силно, и така всичко е различно. И ето че един ден - ...случвало се и приживе - се изправяш пред него.

Присядаш на "брега" и си казваш, че си е струвало, и това е последната ти мисъл, защото мислите са вече твърде нищожни. А огромното нещо приветства завръщането ти, приема те обратно, мъничката частица, живяла във вълнуващо пътешествие. То също се е вълнувало, защото само чрез тебе е можело да изживее това. Пътуването всъщност е едновременно приближаване и раздалечаване, (пре)откриването на духовната ни същност и разпръсването й в измерението на формите.

Всеки си има своя пътека. Странно, не са широки пътища, напротив, съвсем тесни пътеки са, колкото да минаваш оттам, а дават най-голямото усещане за простор. Не знам защо е така, навярно заради свободата да бъдем себе си, когато вървим по тях.

Или пък може би това са просто следите ни в света, не неизвървяното, не миражите или утъпканите пътища, а кристалните нишки отвъд всяка заблуда, грешка и умора.

И някак...потъват в бъдеще. Казват, че всичко, което е било, става и ще бъде, вече го има някъде. Аз не вярвам в това. Духовните ни пътеки създават такъв свят, какъвто пожелаем. И може да е никога несъществувал.

Свободата да не бъдем и предречени - вдъхновяващо е.

По рождение носим нещо като венчални пръстени с душите си, затова сме уникални. И когато някой свири своите ноти, а не чужди, дори боговете замлъкват, за да слушат. Небето притаява дъх пред тази детска и чиста, и значи, все пак възможна мелодия.

Били сме на този свят, за да се учим, но аз мисля, че сме тук най-вече за да го омагьосваме , да му даряваме мелодиите си, подобно на пчели, които не събират мед, а го разпръсват. И ако живеем сиво и скучно, то е защото сме загубили вярата в себе си. А когато тази вяра е мъртва, звучим фалшиво и остава много тъга, наслоява се и даже светлината боде. Все едно златната рибка да изпълнява желания, затворена завинаги в някой аквариум. Едва ли ще може, дори и да иска.

Ние сме небесните пратеници, носим своите песни за земята и като стръв ги поднасяме, за да няма черупки. Живеем, за да разравяме пръстта, да разсребряваме чернозема, както художникът рисува къща и й придава себе си, и тогава това вече не е просто една къща, а придошлата отвъдност, незаслушана в боите и формите. От Слънцето се процежда съвършенство, като капчици кръв през обичащо сърце, вярата ни прави чувствителни да го усещаме, и така, отвътре разгръщайки света, не се лутаме безсмислено, а творим съвършенство. Иначе се превръщаме в часовници, отмерващи нищото. Прекъснем ли небесната нишка, идва краят на спектакъла, затваря се сцената и остават случайни декори. Ни-що-то не да-ва у-по-ва-ние и не отмерва ритъма ни, в него се загубваме. Ако не беше така, щяхме да го знаем.

А когато правим нещо с любов, я издишваме в света си. Когато правим любов, е същото. И светът засиява. Ала любовта, за жалост, се размива и си отива, нещастна и кратка е. Защото рядко сме си верни. Уникалната жажда изстива и във въздуха звучи по-скоро тъга, безкраен блус от всичките ни неподети стъпки.

Тъгата е ромоленето на неразлистените животи. Сигурно нашата планета отдалеч изглежда тъжносиня. Сипят се изсъхнали листа, които никога не са се раззеленявали. Заключиш ли дълбоко в сърцето си онова, което го прави сърце, какво остава тогава? Може би желанието да се разкрещиш или все по-зам-лък-ва-щи у-да-ри?

Когато загубим сетивата си за посока, сме като птици, които не могат да отлетят на юг или да се върнат. И това, а не другото, се смята за нормално. Страната на вярата е безпределна, ала едва ли е гъсто населена. Някакси по-лесно е да живееш извън нея, да раздробяваш и да впримчваш. Но ще бие ли сърцето, ако го разкъсаме на парченца? И кое е сърцето, анатомичните му тайни ли? Всъщност, както и всичко, то е това, което сами сме си избрали.

...Признавам си, дълго не бях съгласна с тази редове от Упанишадите:

"...вие сте онова, което е най-съкровеното ваше желание. Каквото е вашето желание, такова е намерението ви. Каквото е намерението ви, такава е вашата воля. Каквато е вашата воля, такова е вашето действие. Каквото е вашето действие, такава е съдбата ви."

Казвах си - а да не би в моментите, когато не съм си харесвала живота, да е било според най-съкровеното ми желание? Да не би сама да съм си предизвиквала лошото? Животът е такъв, какъвто ти се случи и това е, просто е съдба. Но всъщност хем е така, хем не е.

Истината е, че най-съкровените ни трепети са съвсем различни от тягостните внушения на блатото. И ако светът е объркан, то е защото не се вслушваме в себе си. Чернотата не е задължителна, просто без незримия порой мелодията е неистинска, а танцът - пародия.

Няма как онова, вълшебното, да не ни е писано. То рони струните и ги разтопява, а свещичката на живота ни реди като стихове тихи, сподавени капчици. Изписва вълшебство.

" " "

Вечна е приказката за Вярата и пътеката, но тази повеля е трудна. Все едно часовникът да отмерва безвремието, като го прояви в секундите, минутите, отрязъците. Възможно ли е изобщо?

Ще се прояви ли завършено някога бог по нов, вълнуващ начин чрез нас? Морган Скот Пек пише:

"Целта на духовното израстване е да бъде постигнат Богът, като се запази и съзнанието. Ако плодът на съзнанието, който расте от корена на подсъзнанието [душата], където е Бог, може сам да стане Бог, тогава Бог ще приеме [ чрез нас - м.] нова форма на живот.[...]Така ние самите бихме станали форма на божията благодат, като работим от нейно име, като създаваме любов там, където тя не съществува..."

Нашите отделни пътеки не подлежат на морална или на каквато и да е оценка, те имат само един задължителен крайпътен знак - да не пристъпваме свещеното право на всеки да си има пътека.

И са като вятъра..

Представете си, че вятърът изведнъж добие цвят и вече можем да следим посоката му. Ще виждаме или абсолютното опияняващо безветрие в миговете преди да се развихри, или как се носят леки и, да речем, светлолилави потоци, или наситено лилави урагани, сблъскващи се, разминаващи се, наслагващи се. Не съществува замразен вятър.

Не можем да вкопчим и устрема си, да притежаваме любовта или да вмъкнем безмълвието във формули. Всичко това извира от сърцевината на вселената и се носи с най-свободолюбивите й вихри. Не понася клетки. Ако го променяме, го изгубваме. Волността е сърцето на всяка мечта...

Мъжът вървеше, гърлото му беше пресъхнало, краката го боляха, ръцете, всичко. Беше уморен, но щеше да си почине по-късно. Запита се щастлив ли е? Едва ли. Жената, която обичаше, остана някъде назад.

Понякога, когато почти губеше съзнание от горещината, шепнеше името й. Обръщаше се, привиждаше му се, че идва, но се оказваше просто мираж. В мигове на униние се чудеше дали не сгреши, като продължи и не остана при нея? Тя му каза, че прави най-голямата грешка в живота си. Каза му да мисли за това, когато е най-самотен. Гласът й остана в него, като бавно, много бавно потънала стрела.

Сега като че беше най-самотен. И накъде, по дяволите, вървеше? Вървеше ли изобщо нанякъде? Изпита тихо отчаяние и всичко за миг загуби очертанията си, а той пропадна в някаква бездна. Като в сънен кошмар. Нежните й пръсти го достигнаха, плъзнаха се по напуканите му устни и очите й го загледаха. Мъжът усети, че тя не му е простила, имаше гняв в погледа й - така и не разбра защо не остана при нея и едва понесе цялата обърканост, в която я остави.

...Понякога нощем мъжът гледаше звездите. Какво толкова, звезди като звезди! Палеше цигара след цигара и наблюдаваше небето, но някак...със затворени очи. И изведнъж го изпълваше някаква неовладяна красота, обгръщаше го неземна ласкавост. Така му се искаше точно в тия мигове и тя да е тук, да сподели с нея всичко това, да я целуне, да й каже, че тия звезди са като окъпани с утринен дъжд и че тя е за него същото, една звезда, която даже и през деня не си отива, просто я вижда винаги и нищо не може да заблести по-..., да заблести повече от нея.

Често й говореше, все едно още бяха заедно. Знаеше, че тя търси сигурност. Но той се беше губил неведнъж от пътеката и беше наблюдавал как тогава любовта си отива. Единственият начин да я съхрани, е като не спира, защото иначе всичко става някак дребнаво и глупаво, и вече не е любов.

Накъде ли вървеше? Звездите някак му подсказваха какво ще открие. Нещо го теглеше напред и го раздираше отвътре. Тя му липсваше, навярно я беше загубил и нямаше да я види повече. Той я нарани, а направи това, защото я обича, за да не я загуби. Но успя ли да посее в сърцето й стръкчетата, които отдавна бяха израснали в неговото?

Мъжът не знаеше...

" " "

Знам, че е трудно да не опитваш да спираш вятъра и да не го вмъкваш в представи. Съзнавам, че е сякаш невъзможно да свържеш подредения си в правила и отговорности живот с другото. Но вярвам и че няма по-красиво пътуване от това по пътеката.

Щом успееш да изминеш поредната стъпка, колкото и погрешни да си правил, усещането е все едно си изкачил висок връх. И там, горе, няма сняг, студ и разреден въздух, а уют и топлина. Обаче все по-ясно ти се разкрива една истина и боли, защото все по-недвусмислено разбираш - Слънцето не се е криело от тебе. Точно както и от буболечката. Да, не можеш да го видиш направо, но пък отраженията са били през цялото време пред погледа ти! Боли от осъзнаването колко години си загубил...някак в предисловие. Вместо да живееш влюбения танц на ума и сърцето, откровен повече от предсмъртно желание; чакащ те като жар неразреяна.

...Снегът покрива всичко с еднообразна белота, а всяка снежинка е различна от останалите; сълзите може да са и от радост, и от болка; уж е пролет и листата се раждат, а умира някой спомен...смисълът е да откриеш целостта...пътеката премахва границите и свързва различията.

Но на нея е самотно, както не е гъсто населена и страната на Вярата. Просто колкото повече светът се разширява, толкова повече присъстващите в него намаляват.

Защото, неиздържимо е лъчите да осветяват всяко кътче от тебе и да осъзнаваш жалките си реакции, с които си свикнал да откликваш на живота. Труден избор е да спреш да се носиш по течението и да смениш посоката, а после да не спираш.

Ала обратното е само предисловие.

Приказки за Вярата - 10 (Реалити "шоуто")

Мария Павлова

Сигурност се нарича бленуваният хоризонт, към който неотклонно вървим, нищо че все се отдалечава. Дали пък това не е наложена ни и от самите нас орис - да се стремим към покоя, към непромяната, да се втвърдяваме бързо, като потеклата капчица свещ? Защото от кал сме направени :ph34r:, и така сме забравили за пламъчето.

Само че свободата на духа е състоянието отвъд. Не отвъд хоризонта, той е просто измислена глупава линия, а отвъд "орисията". Затова навярно дух и материя са някак хем непримирими, хем търсещи се. Въпросът е могат ли да бъдат едно. Не да се докосват, допират или сливат понякога, а да ги живеем неразделено, като спрем да разрушаваме хармонията и да се загубваме все по навън, в невъобразими измерения, в невъобразима бездуховност, впримчили не най-малката градивност, а душите си.

Заприличали сме на учените, правещи пшеничено зърно, което никога няма да покълне. Ние сме цветя, непрекъснато дърпани за стеблото от корена си. И най-лошото е, че сами се дърпаме. Тъничката сребърна спойка вече е до скъсване протрита, като в стиха на Борис Христов: "Очите ти се свършиха, нозете се изтриха..." Затова ни боли, колкото и вън да е комфортно, затова и сънищата ни дори са толкова объркани.

Ние сънуваме изгубването си. Хвърляли сме трохи, да можем да се върнем, но и трохите вече са изкълвани от съмненията ни, от разочарованието. В увода към "Бягство от сигурността" Ричард Бах пише:

"Организираните религии бяха разнебитени мостове за мен, разхлабени дъски, които поддаваха при първия силен натиск, детският въпрос се превръщаше в невъзможна мистерия. Защо религиите толкова държат на въпросите без отговор? Не знаят ли, че На този въпрос няма отговор не е отговор?

Всеки път, когато се натъквах на нова теология, изникваше изпитанието: Приемам ли тази вяра да се превърне в живота ми."

Напълно споделям. Вярата ни е бледа, тъй като трудно се превръща в живот. Приканват ни да я имаме, но някак съвсем откъснато от начина, по който сме прекарали времето си например вчера от обеда до вечерта. Крехка е, почти призрачна. И вече свикнахме да сме полуоткъснати, да страдаме тихо и постоянно, без споделяне дори. Да не намираме утеха в религиите и философиите, които са на светлинни години от всекидневието ни. Единственото обезболяващо е все повече зрелища за сетивата, но изгубената половинка на всеки от нас е тази част, от която се дърпаме. Не можем да я заменим с изкуствен блясък. "Успелите" са твърде големи циници, за да са успели наистина.

...Божественият свят не е сложен, ако някой го представя така, най-вероятно не го усеща. Само човекът усложнява, като разрушава хармонията и се изтръгва от корените си. Пътеките ни също не са сложни, не са абстрактни. Тръгват от душите и там се връщат, без никога да са ги напускали. Минават край малката къща и градина, населени с мъж, жена, деца, с копнежа за споделеност. Очите на жената са щастливи, дори и когато косите й са съвсем побелели. И на мъжа също.

Двамата никога не забравяли да се целунат, да се погалят, да погледат звездите. Светът, казвали те на момченцето си, е в самия тебе. Разбираш ли, разстоянията не съществуват. Не търси навън, а в себе си и ще откриваш постоянно чудеса. Когато сърцето ти трепне от някое хубаво момиче, търси чудесата и в нея - това пътуване никога няма да ти омръзне...

Момиченцето им приличало на ангелче. То се родило с вярата и не било нужно да му обясняват нищо. Птиците кацали на рамото му, сърните ядели без страх от ръцете му.

Не сътворявало света, той си бил хубав и така. Светът го очаквал отдавна, както люлката очаква бебето - просто да го приюти и да поема добротата му, смирението в душата му, усмивката, да се напоява с небесното послание.

Неосъществимата приказка ли е? Затова ли сме я заменили с шумни чудеса, принцеси, принцове, феи, змейове, зли духове, несподелима нежност?

" " "

Представете си, че всичко е покрито със сняг. Много е красиво. Усещането някоя зимна утрин, когато очите ти се разширяват при изненадата от първия сняг, не се забравя. Това е едно от "нещата", които навярно бихме поискали да отнесем оттук.

И нека допуснем, че някакво бяло цвете е създадено от същия сняг. Кокиче, роза... Не е ли най-глупавото да се питаме кое е по-..., каквото и да било по-, снегът или цветето? Те не си противоречат, не се разминават, съвършени са, просто едното е същност, другото проявление.

Съществува единствено смътна повеля, останалото е свободата да се осъществяваш, следвайки я. Снегът няма граници, но и цветето няма. Творецът е заложил то да обикне друго цвете, да се роди дете. Втъкал е стремеж, който да насели пълнокръвно с топлота, вътрешна красота и живот восъчната упоритост на скалите, бреговете, астероидите.

И това не е ограничение. Когато две пътеки се съединят, без да се обезличат, образуват Пътя, най-великата мистерия - пътуваш в другия и едновременно в себе си, но не губиш свободата си, а тъкмо обратното, така я достигаш.

Трудно е обаче да се повярва. Защото лесно вярваме в това, с което сме свикнали - тръпките, разделите, предателствата, неосъществеността, разминаванията, романтичната любов...Но любовта не е тръпка, дихание е. Не е компромис, смисъл е. Не е продължаване на рода, еволюция на духа е.

Имало едно време една Планета. Цялата била сияйна, обвита сякаш в ореол. И блуждаела с лекота насам-натам, съзерцавала Вселената, или може би Вселената нея. Откъдето минела, оставяла следи от лъчисто издишване, някаква детска невинност.

Веднъж обаче Планетата забелязала Мрака. Дотогава не му била обръщала внимание, дори не знаела, че съществува. Ала щом го осъзнала, внезапно натежала. И започнала да пада, да пада, достигнала най-ниското и останала там.

Тя не падала, но така й се струвало. По-скоро Мракът я приближавал. Планетата обаче забравила каква е, коя е. Чувствала се хем по-тежка от всякога, хем празна. Обвила се в разкош, ала и това не й помогнало. За да подтисне болката, си казала, че не може и да бъде иначе, че е нормално да я боли, защото законите на гравитацията...Някъде горе е небето, но то е недостъпно.

Не разбирала, че никога не го е напускала, макар нещо в нея да й нашепвало, че светът е небе и нищо друго.

Тук съм аз, повтаряла си Планетата, недодяланата ми маса от ядро, кора, планини и морета. Там е нещото като..., пък и не е сигурно изобщо, че го има...Нещастна съм, обаче така ми е писано.

Все пак след време Планетата успяла да се върне "горе". И от висотата взела да облагородява Мрака. Вече го била обикнала, споделяйки състоянието му толкова дълго, затова започнала да го пречиства от всичките боклуци, които е натрупал. Поемала ги в себе си, галела сънищата му.

Веднъж едно Облаче я запитало:

- Щастлива ли си?

Тя започнала да му обяснява, но то бързо я прекъснало:

- Отговори с да или не!

Планетата млъкнала, а след малко попитала:

- А ти?

- Разбира се! - казало Облачето.

- И аз съм щастлива, постоянно съм щастлива. Бях нещастна преди, когато смятах, че съм паднала.

- И това прави ли те щастлива?

- Кое?

- Ами това, че си все щастлива?

- Ама че глупав въпрос!

- Ти си глупавата. Гледам те как все чистиш Мрака.

- Помагам му. Уча го.

- Но ако го оставиш сам да се оправя, може би ще видиш нещо невиждано досега. Защо трябва непременно да засвети като тебе? И изобщо, защо трябва да свети? Може някой ден да се окаже най-невероятното проявление. Не му се меси. Твоята светлина е вече сътворена, остави Мрака да те изненада. Толкова ли си стара, че да не обичаш това? Забрави ли вкуса на приключението?

Планетата се замислила.

- Не искам да го направя като себе си, Облаче! Но аз помня какво е да смяташ, че си в най-ниското. Помня студенината и самотата. Това е най-страшната, изпепеляващата самота - да не виждаш нищо, освен отрязъка пространство до хоризонта. И да го наричаш "свят"! Примиряваш се и губиш волята си или ставаш зъл. Чувстваш се безсилен или пък спира да те е грижа за каквото и да било извън тебе, извън тесния джоб, в който сам си се напъхал, заедно с всичките ти глупави богатства. Там има страх, има и зло. А те са заразни, затова Мракът се нуждае от мене, иначе може да не оцелее. Когато се събуди, ще си тръгна.

- Не знам. Сама ще разбереш някой ден права ли си. Но ако искаш наистина да му помогнеш, мисля, че пак трябва да забравиш коя си. За да следва себе си, а не тебе.

...Момиченцето се сливало с всичко край него и отдавало на света всеки свой изживян миг - така, както порасналите хора умеят понякога да го правят в любовта. Просто за него "другият" бил светът. Уютно му било в къщата, в градината..., знаело, че и най-отдалеченото кътче, било по място, по време или по сгъстеността си, е побрано там, в шепите на душата му, обгърнала безкрайността в дом.

Отвъд хоризонта, отвъд върха няма опиянение , а мъдрост, нетъргуваща с безсмъртието. Духовното не е магическа пръчица, чийто смисъл е да ни даде сигурния входен билет за вечността. Не е и секундно замахване, което би променило ежедневието ни и би ни дарило мечтите. То е начин на живот.

В реалити "шоу" сме превърнали живота, именно защото сме го лишили от духовността, деформирали сме я. Но не става така, иначе...щеше отдавна да е станало.

Истината обаче е, че блатото е хипнотично. Само да чуеш новините в осем и калъпът е готов - изпълва те съзнанието, че нищо не зависи от тебе, от стремежите ти, от вярата ти. Цялата съвкупна неконтролируемост сякаш ти се подиграва.

Тогава поне си изгради мъничък златен остров в отвратителния хаос. Това не е невъзможно, само че къде ще ни отведе? Защото домът в шепите на душата не е мъничък. Идваме от любовта, за да я провождаме. Нашите лъчи не са просто за нас.

Пътят на любовта, свързал две пътеки, в крайна сметка също не е за двамата. Къщата и градината са светът, който ще приюти нестопленото, несбъднатото, ще го събуди.

Ще вдъхне надежда за полет на Мрака, както Бог ни е вдъхнал живот. Духовен живот. Ние сме късчета светлина, само че сме го забравили. Но под забравата тлее посланието.

...Преди доста години написах есе, което кръстих "Неуспешният експеримент". Не пазя вестника, но ставаше дума за същото, макар и погледнато от друг ъгъл. Разсъждавах, че ако сме експеримент, заложен на Земята, той не е успешен. Освен една мъничка част от него - мъж, жена, дете, къщата им, градината с цветя, любовта им. Сега си го спомних и ми стана приятно, че и тогава съм мислела същото; че не съм спирала да вярвам, без значение какво ми се е случило или не ми се е случило.

Мисля, че това е последната приказка. Не съм ги планирала, в началото не предполагах, че ще станат повече от една. Бяха провокирани от чувства, събития, неслучайни въпроси, моменти, в които хич не се харесвах, моменти, в които се харесвах, изобщо - всякакви моменти. И ми помогнаха, пишейки ги, да разбера по-добре и самата себе си, лекичко поне да полетя.

Да разстрелвам зимния сън, който така лесно те обхваща, и да се чуя.

...На всички, особено на тези, които са сами, бих искала да кажа, че не трябва никога да спираме да задаваме детинските въпроси. Както и да не спираме да се вслушваме в тишината, защото точно там прозвучава камбанката, когато срещнем човека, с който ще прекараме живота си.

Днес четох на дъщеря си "Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер. Ще цитирам едно място:

"...няма значение дали плачеш заради счупена кукла или заради изгубен приятел. В живота е важно не защо скърби човек, а колко скърби. Детските сълзи не са по-малки и тежат често много повече отколкото сълзите на възрастните."

По същия начин нашите лични духовни търсения не са по-малки и тежат често много повече от търсенията на който и да е философ, на което и да е учение. Единствено сам можеш да намериш отговорите. А пътуването в другия е точно свободата да пътуваш към себе си.

Нашата Вяра сътворява любимия. Ако все пак го изгубим, значи някой от двамата не е вярвал безусловно или се е залъгвал, че обича.

...Любовта е естествена като цветето и дишането ни. Тя не е преходна. Няма и една основателна причина да си отиде, когато се е разгоряла с пълната си красота. Защото е човешкото начало, копнеещо да се проявява и проявява.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Разглеждащи това в момента 0

  • Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

Дарение

  • Подкрепи съществуването на форума - направи дарение
    32%
    Дарени 315 € от нужните 1 000 €

Бюлетин

Получавайте известие, когато има важна промяна или новина свързана с форума.

Профил

Навигация

Търсене

Търсене

Конфигуриране на push известия в браузъра

Chrome (Android)
  1. Докоснете иконата на катинар до адресната лента.
  2. Докоснете Разрешения → Известия.
  3. Променете предпочитанията си.
Chrome (Desktop)
  1. Кликнете върху иконата на катинар в адресната лента.
  2. Изберете Настройки на сайта.
  3. Намерете Известия и коригирайте предпочитанията си.