Животът е изразена Любов

2 август 200620 г.

Животът е изразена Любов

Животът е най-прекрасното и едновременно с това най- трудното нещо, което притежава всяко живо същество. Той е като една пътека, която води до някъде, но няма да разбереш докъде, ако не преодолееш пречките и препятствията по нея. Разбираш това едва, когато лошото отмине, отсееш нещата и осъзнаеш, че най- хубавото, което си струва всичко, е Любовта.

Любовта е най- красивото чувство у хората. Тя е стимул да живеем и да се борим, захранва желанието ни да преодоляваме всичко около нас. Любовта ни е нужна, за да бъдем по – добри.

Любовта е чувство вътре в нас и няма хора, които да не могат да го изпитат. Все пак, всички сме родени с любов, а това трябва да е стимул, за да я раздаваме.

Великото чувство се носи из въздуха – само трябва да се спреш за миг и да го усетиш – то е навсякъде! Във вятъра, който гали лицето ти; тревата, по която стъпваш; дърветата, под които вървиш; красивото небе, което обединява всички ни под един ,,покрив”. Дори, когато седиш у дома със семейството си, то е във въздуха около вас. Всяка подарена усмивка на хората по пътя е израз на любов. Любовта е красота: ,,Красиво е всичко, което гледаш с любов!” Тя превръща грозното, грубото и лошото в нещо прекрасно. Успява да стопи омразата само с мила усмивка, нежна дума или жест. Тя е всесилна. Всяка помощ, подкрепа, разбиране към хората е израз на обич.

Любовта и обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Който обича, вече е победил света и не се страхува, че може да изгуби нещо.Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.

Монахът Томас Мертън е казал: ,,Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сториш някому добро, да помогнеш или да го закриляш. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния като обект, а себе си – като мъдри и великодушни хора. Това няма нищо общо с Любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш Божията искра в него.”

,,Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим само, ако се прегърнем силно.”

Трябва да се обичаме, защото ни обединяват толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако се обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Така е - животът е изразена Любов.

автор - София Русева

Редактирано 25 януари 200719 г. от lili-zora (преглед на промените)

4 септември 200620 г.

Приказки за Вярата - 1 (блатото)

Мария Павлова

Ние сме изтъкани от мнителност. Съмненията пробягват в сърцата ни като гущерчета по стара къща. И сякаш изпълзяват от "нищото" или потъват в него, подобно на същите тези красиви животинчета.

Но просто не става така. Във Вярата няма тайни входове и тунели. Тя, както и Любовта, не е вариантна - или я има, или не. Простичка и естествена е, и да, наистина е като гущерите, ала защото и те са естествени и някак еднакво неподвластни и на земното, и на небесното притегляне. Ей така - самите себе си са...

Има една далечна страна. Тя, всъщност, е състояние на душата. Като гълъб или смеха на дете е, в нея няма двусмисленост.

Там живее Вярата...

Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо, че един ден жената се притеснила. Не била свикнала така. Казала си - не съм достатъчно хубава и млада, след време той ще спре да ме харесва, да ме желае. А може би ме лъже за някои неща - трябва ли сляпо да му вярвам? Откъде-накъде? Няма чудеса, дори любов не е сигурно дали има - та всичко си е толкова обикновено! Шумните улици, скучните ми дни, вечното готвене и чистене, умората. И този мъж е обикновен. Ще ме приеме скоро за даденост и...ще охладнея. А и наистина, какво толкова вижда в мене?...Не, няма смисъл...Освен това не мога да изтърпя повече болка! Ако ме нарани, няма да издържа...

И тя си тръгнала. Колкото повече се отдалечавала с всяка дума на неверие, толкова мъжът някак изчезвал. Липсвали му топлите й очи, мекият глас, ласките й, които го извайвали. Сърцето й се затворило, душата й се смалила. И в един миг и двамата се върнали в долния свят. Повече не могли да се намерят.

Да, усещали, че нещо им липсва, но само смътно си спомняли, че са го имали и са го изгубили, защото тя си тръгнала невярваща, а на него вярата не му стигнала да я спре, да я създаде отново, както светлината подхранва всяко утро.

И едно дете не се родило. Не проплакало, не се усмихнало. Не получило името си... Колко ли е осиротяла Земята?

В тази страна Вярата е ореол, обвил не иконите, а всяко дърво или тревичка. Красиво е. Но много рядко стигаме дотам. Не е лесно да се издърпаш от блатото си. То бълбука като приспивна песен, унася ни и заживяваме в блатната смърт. Нищо, че е измислица, че наистина го няма. Като онази непроходима гора пред замъка на омагьосаната принцеса е. Принцът никога не я унищожава дърво по дърво, клон по клон, сантиметър по сантиметър. Не че и така не може. Но нали е в приказка, успява да проумее нереалността на гората и да я преодолее с един замах. Обратно на нас, в преобърнатия свят.

Едно момченце не се родило. То гледало през процепа на Сътворението как майка му и баща му се отдалечават.

Ставало му все по-мъчно.

Блестящото сърчице помръквало. Само родените в страната на Вярата деца не се раждат слепи. Слепотата, както знаело момчето, не е от очите, нито виждането е от тях.

Мъката му станала толкова непоносима, че излетяла като черна птица. Тя политнала право към Земята. Там се разделила на две и едното й крило достигнало майката, другото бащата.

Оттогава крилата опитват да съберат отново родителите. Но какво са две мънички крила?

А нероденото в светлината дете още очаква птицата да се завърне. Ала вече започва да я забравя. Когато съвсем я забрави, ще си намери други родители - най-вероятно невярващи - и ще се роди и то такова. Ще му липсва отлитналата душа. Ще му липсва Любов...

Раждат ли се изобщо деца на Вярата? И доколко сме живи? Пиесата, в която живеем, е някак еднаква за всички. Декорите са същите, актьорите. Подтискащо е, предопределено е...Та аз ли съм всъщност тази, която взима решенията? Избирам ли нещо повече от марката прах за пране? От това в кой от наложените варианти на развитие да се вмъкна?

Почти винаги, като слушам оплакванията, копнежите, объркванията и мечтите на приятелките си, имам странното усещане, че не говорят те. И още по-странното усещане, че това са и моите реплики, моят сценарий, моите "избори".

А най-странно е усещането ми, че вратата на клетката е винаги отворена, че дори няма клетка. Но си я създаваме - като ония скривалища, в които можем да се скрием, ако започне война. Да, същата като тях е - изкуствена и непригодена за дълъг, нормален живот.

Истината е, че война няма, ала въпреки това живеем в скривалища денонощно. Понякога се показваме навън и чистият въздух не ни понася. Винаги съм си мислела, че ако се върна в праисторическо време, ще припадна от въздуха.

Истината е, че блатото е добре измислено и добре функциониращо. Някак направо безсмъртно е...

Жената и мъжът забравили един за друг, макар че много си липсвали.

Тя - независимо дали била сама или с някого - усещала празнотата в сърцето си. Мъжът чувствал същото. Никога повече не открили такава любов, не се намерили отново. Станали и те добри актьори в чуждата пиеса.

Да, има такава далечна страна - състояние на душата. И там наистина живее Вярата. Да повярваш, значи да не се противиш на любовта. Скритото съкровище във всеки от нас не е от диаманти. То е перла, то е магическия "съд", създаващ живот.

...Не така е замислен животът, както го живеем. Проваляме замисъла му, защото се раждаме някак кармично обременени с невяра. През цялото време ми се струваше, че трябва да нарека това, което пиша, "Приказки за невярата"...

Ала тогава няма да са приказки - краят няма да е щастлив. Детето ще порасне и ще се влюбва неведнъж, ще "обича" неведнъж. А толкова ми се иска да го отведа в приказката му! Да съм трите вълшебни феи, които му предрекли щастливо бъдеще. Да съм неговия ангел-хранител.

Не вярваш ли в някого, значи не го обичаш достатъчно. Това е. Просто е това. Да повярваш в него...показва, че сърцето ти е чисто. Миксът от вяра и невяра, от любов и нелюбов е задънена улица. Търсенето на гаранции, на сигурност, замърсява сърцата ни, стеснява проводимостта ни за Любовта.

"Инстинктът" за Любов е над инстинкта за самосъхранение. Защото Тя е смисълът. Само ако спреш да се интересуваш дали ще оцелееш, ставаш способен да обичаш безусловно. Колко "Обичам те!" са такива?

...Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо!

Двамата сякаш четяли в душите си. Дори Времето, прехласнато от тази красива игра на Огъня, спирало да ги погледа. Забравяло да отброява секундите, минутите, преходността. Понякога две-три сълзи се отронвали от клепачите му. Тогава росата затрептявала и се целувала с дъжда.

Мъжът построил къща, а жената оградила двор, в който посадила няколко дръвчета и много цветя. Двамата никога не забравяли да се целунат, да се погалят, да погледат звездите...Скоро им се родило дете, момченце. Любували му се, подскачали от радост при първите му стъпки и смешни думи..."Светът, казвали му те, е в самия тебе. Разбираш ли, разстоянията не съществуват. Не търси навън, там няма нищо, празно е. Търси в себе си и ще откриваш постоянно чудеса. А когато сърцето ти трепне от някое хубаво момиче, търси чудесата и в нея - това пътуване никога няма да ти омръзне..." Обяснявали му, че Бог не ни е създал, за да вършим неговата работа - не сме тук, за да се научим да превръщаме всяка енергия и материя в нещо друго. Дошли сме с много по-трудна задача - да извървим пътя навътре в себе си и в хората, които обичаме. И така да вдъхнем топлина в света на сенките и формите...

После им се родило момиченце. То дошло с толкова много Вяра, че приличало на ангелче. Птиците кацали на рамото му, сърничките идвали без страх и ядяли хляб от ръцете му.

Майката и бащата нищо не му обяснявали, то вече знаело. Не сътворявало света - той си бил хубав и така. Светът очаквал това дете отдавна, както люлката очаква бебето - просто да го приюти и да поема добротата му, смирението в душата му, усмивката.

Исус е казал: "Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно" (Матей 17:20)...

Самият той е имал много повече Вяра. За да остане като ЛЮБОВ.

6 септември 200620 г.

Приказки за Вярата - 2 (птиците)

Мария Павлова

Дай ми някакъв знак, Господи, че съществуваш. Но да е красив знак! Или по-ясен и красив от това, в което съм в момента, не може да има? Изпободах си ръцете с тия шипки. Е да, раят наистина не би могъл да е по-прекрасен от подобно място, както и да изглежда. Мирише на трева, борове, билки, не е много високо - някъде в сърцето на рая е - и е...хайде де, прати ми думата...

...Божествено, да. :angry: Няма и едно облаче на небето, слънцето се шмугва през клоните на дървото, под което съм седнала, мъчейки се да те усетя.

А ти усещаш ли ме? Малката нищожна прашинка? Вярваш ли ми? Че мога да обичам, да плача, да си бода ръцете с шипки?... Смяташ ли, че съм щастлива, осъществена?

Кажи ми, ти ли си направил тия възвишения ей там - рисувал си ги с усмивка някой подобен слънчев ден - или сами са се създали, съвсем случайно?

Лошото е, че все се отклонявам. Може би ако се затичам и тичам три дни без да спра, ще престана да имам моментите, в които не те усещам. Ще се отърся от всичко, правещо ме невярваща, неистинска.

Ще се затичам някога, обещавам ти! И на себе си го обещавам. И тогава напълно ще изчистя погледа си, защото сърцето ми е чисто. Съвсем малко прах е полепнал по него..., просто си е направило бодли, като тия шипки.

Хлопат звънчета в далечината, вятърът шуми, едно параклисче наблизо спи, стъпките ми са най-шумното нещо тук, и мислите ми. Сигурно цветята мечтаят да си тръгна, за да им стане пак тихо. Защото те те чуват и виждат; знаят, че те има. Те са душата ми, изпъстрена с теб.

Знаеш ли, че имам корени тук? И сега направо се препъвам в тях. В светлината им. В разцъфващата и на моите устни усмивка, с желанието да легна под това небе и да се оставя на безкрайните вятърни ласки.

Хубаво е - гущерчета, скакалци...и аз.

Някога розите били без бодли.

Една от тях обикнала с цялото си сърце един мъж. Той също я обикнал много, докосвал нежно душата й, целувал всяко листенце, разкривал й тайните на света и така омайно й говорел, че тя разцъфтяла като никога преди.

...Но ето че една нощ нещо станало с розата. Може би от Луната, от недоспиване...Тя се замислила за разни неща, уж дреболии, ала в онези тъмни часове те й се видели много важни и розата се ядосала на мъжа. Наговорила му какво ли не и накрая си тръгнала обидена от него.

Мъжът също се ядосал и си тръгнал, без да каже нито дума.

...Розата не знаела къде е отишъл, ще го види ли отново. Мъчно й било, че му наговорила всичко онова. Тя не спирала да го чака и все тъжала. Сърцето й за малко не се пръснало, цветчетата й увехнали, привела се цялата...

...След много месеци мъжът се върнал. Той най-накрая разбрал, че не може без своята любов, че без нея светът е пуст. Когато се появил, тя в миг пак затрептяла и разцъфтяла. Просълзила се от щастие, не спирала да плаче, сълзите й били едри и някак тежки.

Мъжът вдъхвал аромата й и си повтарял, че никога, никога! повече няма да се разделя с нея. После протегнал ръка да я погали. И внезапно усетил остра болка, от пръстите му потекла кръв.

- Какво е станало с тебе? Какво е това?! - попитал смаяно.

- Аз... се промених - казала тихо розата. - Беше ми много тъжно и все тъжах и тогава един магьосник... Не исках да те нараня. Като те видях и забравих за тях. Боли ли те? Толкова те обичам! Съжалявам, че ти наговорих ония неща!

- И аз те обичам! Не, не ме боли. Не трябваше да си тръгна така. И аз съжалявам. Трябваше да ти говоря, да разсея съмненията ти...Но какво става с тебе?! Защо се прегъваш?

- Защото умирам... Когато ти замина, бях толкова отчаяна, задушавах се от тъгата си. Накрая един магьосник ме съжали и притъпи болката, като измисли бодлите. Във всеки от тях се запечатваше частица от моята мъка. Ако това не беше станало, щях да умра още тогава. Магьосникът ми каза да не плача, защото бодлите ще се разтопят от сълзите, тъгата ще се освободи и ще умра... Аз така и така нямах сили вече да плача.

- Но защо не ми каза?!

- Щом те видях и забравих за това.

След миг розата умряла...

А сестрите й се зарекли никога да не се влюбват. Те поели освободилата се тъга и я съединили с корените си. Така и на тях израснали бодли.

Розите са много красиви. Предизвикват любов и обичат дълбоко. Но бодлите им напомнят какъв може да е краят на една любов.

...И напомнят, че ако Вярата ни изостави, дори и да се върне отново, Приказката може и да не продължи...

Според мене, когато Малкият принц се е върнал, и неговата роза вече не е била същата. И не - не е била по-истинска.

Една Звездичка се влюбила в Слънцето и то в нея. Тя харесвала светлината му, то се любувало на нежното й сияние. Били много щастливи.

Веднъж обаче Слънцето помръкнало за малко. Навярно се уморило все да свети. И тогава Звездичката внезапно забелязала колко много звезди има на небето - някои несъмнено по-красиви от нея. Гледала и не можела да повярва. Дотогава мислила, че е единствена - нали и Слънцето все това й повтаряло.

В главата й се запромъквали съмнения. "Наистина ли обича само мене? Та на небето има толкова ярки звезди! Изобщо не мога да се сравнявам с тях, аз съм съвсем незабележима и обикновена..."

...Звездичката също помръкнала и така натежала от скръб, че политнала надолу. Паднала право на Земята. Щом я докоснала, се превърнала в момина сълза. Започнала да плаче и от всяка сълза пониквало ново цвете.

След няколко часа Слънцето пак засветило. То потърсило своята звезда и когато я открило, тя му разказала за съмненията си. "Аз гледам постоянно към небето, но виждам само тебе! - казало й съвсем искрено Слънцето. - Ти си моята единствена Звездичка! Обичам те!"

Звездичката обаче не можела да му повярва. Не се издигнала никога повече. Слънцето нежно я огрявало и я галело с лъчите си, ала тя завинаги загубила вярата си в неговата любов.

И наистина, сякаш самият свят така е устроен, че да не вярваш. Трябва да се довериш на нечии думи и чувства - а думите може да са лъжа, чувствата се променят. Докато пълното със звезди небе си е там!

Не е лесно да се чувстваш Единствена сред толкова блясък.

...Сигурно всяка звезда рано или късно забелязва, че небето е препълнено със звезди. И пада. Ние си мислим, че падащите звезди са малко, просто защото рядко вдигаме глава нагоре.

И може би, ако само една нощ не отделим погледа си от небето, ще забележим колко много всъщност са те.

И може би всяко бяло цвете, съществувало някога, се е появило така...

Сигурно все пак си го направил нарочно. За да бъде изпитание? За да се учим? Или пък ние сами сме сгъстили материята - като бодлите на розата, като натежалата паднала звездичка?... Мъчно ми е за тях. И за мене, за всяка жена, за всеки мъж. Защото, колко са тези, които въобще не губят вярата си? Колко от нас го могат? И то не на думи - думите са лесни...

...Преди няколко седмици наблюдавах по двора следи от охлюви. Пълна плетеница. И ние оставяме подобни следи по всичко, до което сме се докосвали някога, както и то по нас. Наистина са подобни - светли и леко блестящи :clap: И, оплетени в предишните си разочарования, не можем да се доверим на Любовта.

Все има отсенки на невяра.

Но Вярата не търпи нищо по себе си. Като снега е. Като всяка белота. Бялото е нежност, път към Душата. Да повярваш в някого, означава да усетиш невероятен прилив на нежност към него.

И да не си отива. Любовта може да оцелее при отливите, но това не е достатъчно. Трябва да е непокътната - като очите ни, като сърцата. А не силна.

Любовта не води битки, ние го правим.

" " "

И все пак - как да вярваш сляпо на някого, като може да те нарани? Като се е случвало и се случва непрекъснато?

Ами, аз нямам отговор. Но в едно съм сигурна - това е начинът, единственият, със силата на природен закон. Е да, ние започваме да вярваме примерно след година или две, през които внимателно сме очаквали ударите под кръста. И накрая сме се доверили. Но тогава и любовта вече е попреминала.

Защо ли?

...Ще завърша с Приказка за лястовиците. Скоро наблюдавах лястовиче гнездо - майката и бащата долитаха с храна, малките ги чакаха и щом дочуеха приближаването им, отваряха човките си. И все така - някак уютно, без въпроси, без отсенки..

Когато започне да си прави гнездо, лястовицата харесва едно място и не се отказва от него. Може да събаряш гнездото й много пъти, но тя все започва отначало.

Освен това никога не сменя партньора си. Обича го до смърт. А дали не и след това? Навярно лястовиците (както и други птици и животни, оставащи цял живот с един партньор) са висшите създания сред нас.

Летят. Умеят да обичат. Верни са на изборите си. Знам ли, може и да пишат стихове, да си мечтаят, но по-важното е, че всеки ден и всяка нощ живеят по този начин. Някак синхронно със самите себе си и една с друга.

За мене са съвършени. Моделът им е оцелял хилядолетия. И ще оцелее! Защото е в пълен синхрон и с Духа.

...Вече пети ден мъжката лястовица страдаше дълбоко. Липсваше му женската, смъртта дойде неочаквано и нелепо.

И той остана сам. Нямаше сили да замаха отново с криле, да прелети дори метър.

Но тази сутрин усети раздвижване наблизо. И тогава чу гласа й, чу смеха й!

" Тук съм, мили, не тъжи! Ти толкова ме обичаш, че успях да се хвана за любовта ти и да се вселя във всичките тези цветя. И в пръстта съм, в тревичките, в ей онзи храст. Няма да изчезна, ще те чакам, ще бъда с тебе. Ще съм винаги тук!"

Мъжката лястовица усети такова щастие, че който може да вижда в невидимото, би я видял като невероятно сияние. А женската умееше да вижда и също засия от радост.

Дните минаваха, годините също. Сиянието на двете влюбени птици никога не отслабна. Другите лястовици често им идваха на гости и им се радваха. А когато и мъжката умря, надойдоха всички и ги изпратиха в Пътя им към дома - Небето. Където всяка от тях щеше да се завърне някой ден. И да разказва своята лична Приказка за това колко красив е животът на Земята.

Защото той е такъв.

6 септември 200620 г.

Приказки за Вярата - 3 (сънят)

Мария Павлова

...Един мъж много обичал една жена, и тя него. След време обаче той направил нещо, което силно я разочаровало. Тя му обяснила как се чувства и той казал, че разбира болката й. Минали месеци и жената споделила, че вече не я боли.

Тогава мъжът повторил същото поведение, което веднъж вече я разочаровало. Жената много се ядосала и се отдръпнала от него. Сърцето й внезапно изстинало.

Той ужасно страдал, питал я какво става. Тя му обяснила накрая, че въобще не я е разбрал и му казала, че този път няма да се върне, защото вече не изпитва любов.

Дали всъщност изобщо е изпитвала? Е, труден въпрос Но да се върнем на мъжа. Той не могъл да я забрави. Повече не се влюбил. Завинаги запазил тази жена в сърцето си. Била му достатъчна една дума от нея, случайна среща, един поглед, за да е някак все пак жив и щастлив дълго след това.

Той вярвал, че любовта й ще се върне. Очаквал я като нова пролет, като възкръсване. Обичал я. Денонощно бленувал. Казвал си - какво са 5, 10, 50 години, един живот? Ще я чакам.

Спомнял си всеки техен разговор, докосване, целувка. И колкото повече време минавало, спомените му хем уж избледнявали, хем ставали по-вълнуващи. Появявали се и нови "спомени", измислени от копнеещата му душа.

Жените не се задържали при него, защото усещали, че не ги обича. ...Мъжът побелял, остарял. Когато напуснал този свят, мислел, че ще отиде право в рая и ще я чака там. Та той имал такъв красив, запълнен с любов живот! И да, видял как един ангел лети към него. Но в последния миг го подминал.

- Хей, не ме ли забеляза? - викнал мъжът.

- Забелязах те, ала ти не си за рая - казал ангелът.

- Не съм ли? И защо?!

- Защото не живя. Носиш само изсъхнало цвете. Ето, погледни ада - пълен е с такива изсушени цветя, с плевели, с някакви мутации. А надникни сега там, закъдето не си... Е? Колко красиви, нежни цветя има, нали? :wors: Те не са само любовта ти, а всичко, което си живял истински... Любов, споделена с някой друг и оцеляла през изпитанията; подхранвана от извора й, който си е в теб, ала пуснала корени в любимия човек... Работа, вършена от сърце... Грижи за хората... Хиляди мънички, извършени от тебе неща, за да стоплиш света на сенките и формите. Ти пропусна всичко това.

- Но аз,... аз вярвах.

- Не, само сънува...

А не може ли да кажем, че точно този мъж е останал верен на любовта си - както лястовицата, лебедът, жеравът, щъркелът? ...И понеже сме чувствителни хора, навярно няма да ни е трудно да приемем вярата му не за сън, а за вяра.

От друга страна, ако всеки заживее само в собствената си духовност, нещата ще престанат да се случват и когато си тръгваме оттук няма ли наистина да отнасяме прекрасни рисунки, ала никога мъничкото живо цвете?

За мене Любовта е отдаденост и споделеност. Вярвам го.

" " "

И все пък... скъпа приятелко от вековете, прекарала живота си в отшелничество и изживяла точно и само несподелената "любов", какво ще кажеш ти? Ако си сънувала, подобно на мъжа от моята приказка, как тогава си написала едни от най-истинските любовни стихове?

И какво цвете си отнесла накрая?

Твои са думите, че Вярата е най-тънкият мост между видимия и невидимия свят. Знаеш ли кълко пъти съм се срутвала? И защо е толкова трудно? Този мост, според тебе, е твърде деликатен за очите. Затова ли е трудно?

"...Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."

Емили Дикинсън

" " "

...Толкова хора са ми обяснявали, че Любовта е основният смисъл за тях, че вярват в това и се стремят към осъществяването му.

Но странното е, че всъщност не са щастливи. На повечето животът им е пълен провал. Работа, която не обичат; нетрайни или отдавна изгаснали връзки, самота...

Затова според мене най-важното не е в какво вярваме и дори към какво се стремим, а как живеем междувременно. Имаме ли добрина и даваме ли я някому. Обичаме ли себе си, близките си, децата си, любимия. Борим ли се за мечтите си. Колкото и да ни е трудно, трябва да вграждаме вярата във всичко, което правим, за да има смисъл тя. И наистина трябва... да го правим (тук се надявам никой да не ме възприеме буквално, защото просто отграничавам правенето от съня).

Светът на сенките и формите има огромна потребност от топлина, любов, от очовечаване, от запалване с красота, от опитомяване. Като лисицата в "Малкия принц". Иначе така ще се сгъсти, че ще погълне смисъла си завинаги.

Без вграждането на Вярата ни в нашия свят, той все повече ще заприличва на черна дупка. А когато накрая се трансформира в нея, връщане може би няма да има. Само в приказките каменните омагьосани герои могат отново да оживеят.

Е, то и това са приказки.

Спи ми, спи, заспи, звездичке - и тогава няма как да паднеш. Спи, сънувай, избродирай си небе с тихи светлинки. И проспи живота си, но поне няма да боли.

" " "

"Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."

...Някои племена имат по-развито зрение. Долавят например нюанси на синьото, които повечето хора не могат да видят.

За много от нас в хиляди моменти и Вярата става такъв невидим нюанс. Навярно затова я губим.

И аз я губя. И едва ли е закотвена в сърцето ми, щом я губя. Когато се разочаровам или ме боли, спирам да вярвам или започвам да сънувам...

Защото да възкръсвам отново и отново става все по-трудно. А да вярвам безусловно в Любовта, в неизмислената красота на света, ей така - простичко и естествено - явно не го умея.

" " "

Когато и жената напусна този свят, се озова на някакво странно място. Имаше нещо непостоянно, променливо, но тя не можеше да го определи.

Изведнъж пред нея застана белобрад старец.

- Къде съм? - тихо попита тя. - О, аз съм пак млада!

- Да :wors: Ти си в предверието на рая. Но още не е сигурно дали ще влезеш вътре.

- Аха. А ти кой си?

- Аз съм този, който ще те срещне с живота ти. Кажи ми сега в какво вярва, докато беше жива?

- В много неща. В Любовта, в самата Вяра. В задгробния живот. В това, че ще дойда в рая. В това, че най-хубавото е невидимо за очите.

- Наистина ли вярваше? А защо си тръгна от онзи мъж?

- Защото спрях да го обичам.

- И какво стана с любовта ти, след като спря да го обичаш?

- Остана си в мене. Любовта си е в нас, нали така? Никой не може нито да ни я даде, нито да ни я отнеме.

- И после си тръгваше и от други мъже - по същия начин. Нещо те разочароваше и сърцето ти изстиваше.

- Да.

- Според мене ти просто си беше едно хубаво и разглезено момиче, което не успя да порасне. След първите няколко препятствия се отказваше и си отиваше - просто ей така, като пеперуда, изтръскала крилцата си, преди да отлети. И разби доста сърца.

- Ами, запиши ми го като голяма черна точка... И те разбиваха моето! А и не си тръгвах чак толкова бързо - поне физически не... И аз страдах. Знаеш сигурно колко съм плакала! Просто исках всичко да е съвършено. Приеми го като детинско желание и наистина като непорасване, но какво лошо има в това? Да пораснеш значи да започнеш да приемаш и да свикваш с гадостите в живота ли?

- Не, значи да започнеш сама да си създаваш реалността, в която искаш да живееш.

- Да бе! Сама да си я създавам! Да си строя въздушни кули и пясъчни замъци.

- Не, значи първо да повярваш в себе си. Че щом си дошла на тази Земя от небето, значи душата ти е сияйна. А ти направи всичко възможно, за да загубиш сияйността си.

- Не аз! Ако бях срещнала мъж, който просто да ме обича и да не прави всички ония простотии, които мъжете правят, щях да съм си пресияйна!

- Значи ти си била съвършена?

- ...Е...чак пък...Че да не съм се възпитавала сама, за да бъда съвършена? Минах през доста грешки, учех се, анализирах се. Опитвах се да правя компромиси! Но в крайна сметка нещо в мене се пречупваше и след време спирах да обичам, ако...

- Ако мъжът пак не се е оказвал Принца?

- Да!

- Няма Принцове, Пепеляшке! Но мъжете в живота ти всъщност бяха все добри.

- Е, почти... Защото ги избирах!

- Вярно е. Наистина не знам какво да те правя. Тръгваше винаги с увереност към щастието, и дори може би разбра, че всеки сам си прави реалността, и общо взето живя в хубава реалност, но защо никога не направи всичко, на което си способна? Защо Все се появяваше момент, в който пак започваше да ти липсва съвършенството, навиваше си нещо на пръста и рухваше. Защо спираше насред път? Защо не го извървя този път?

- Не знам. Ти ми кажи.

- Не, ще ти кажа друго - как можеше да бъде:

...Ти прости на онзи мъж и след време се омъжи за него. Не допусна никога повече в сърцето си невярата... И просто обичаше. Тогава ви се роди дете, момченце - в Страната на Вярата. Нататък знаеш... Беше много щастлива.

- И? Къде ще бъда? В рая или в ада? А не може ли да се преродя като лястовица?

- Ще се преродиш като същата жена. Ще се прераждаш дотогава така, докато не се научиш да вярваш - простичко и от сърце. Докато не разбереш, че самата Вяра е творец на красотата в тебе и около тебе. Докато не разбереш, че това трябва да е за цял живот, за да донесеш накрая тука едно живо цвете. Ще се родиш отново веднага, защото наистина заникъде не си...

- Доста пъти ли съм се раждала такава?

- По-хубаво да не ти казвам.

- А той ще се роди ли също, ще ме срещне ли?

- Той вече те чака. И този път - не разваляй пак всичко!

" " "

Спи ми, спи, звездичке, нежен е сънят. Да, той не е път, но пък няма да боли. Розичке, и ти заспи - без бодли и без сълзи. Нека да заспим... И тогава всяко момиче ще бъде принцеса и всеки мъж ще бъде обичан...

И все пак... По-малко ли е живяла Емили Дикинсън от някоя жена с богат опит?

И всъщност кое е илюзия - външното или вътрешното? Като премахнем блатото - и отвън, и отвътре, остава ли много от нас? Или и ние изчезваме?

Ако тя, с тънкия си усет, е възприемала всичките нюанси на синьото, макар и в усамотението си - тогава? Какви цветя е отнесла накрая?

...За мене, както казах, Любовта е отдаденост и взаимност. Това е! Много харесвам мисълта на Роже Вайан, че любовта е случващото се между двама, които се обичат.

Толкова е простичко! Да, аз още се уча и още се провалям, но вярвам, че е това, знам, че е това. И го правя.

...И все пак...

"От какво се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трева -

и една пчела -

и да мечтаеш.

Ако пчелата не пристига -

мечтата стига."

А нима Сънят не е изтъкан именно от мечти?

И още един стих от малката странница, за която... може ли наистина някой да каже, че не е изживявала нещата истински? Че любовта й, вярата й в собствената й любов всъщност не са съществували?

Аз... не мога. Защото усещам, че въпреки собствените ми убеждения, които са си верни, ще сгреша. Ето го стиха:

..."за да схванеш нектара,

трябва жестока жажда..."

" " "

Понякога съм в сърцевината и езикът ми близва нектара, но после се дръпвам. И просто отпивам глътка вода. Може даже от пластмасова чашка. Не съм претенциозна.

Само дето... си оставам жестоко жадна. Вкусил ли си веднъж този нектар, нищо не може да го замени.

А изпиеш ли го целия, вече ще е твоя скритата многолика истина И Вярата ще стане излишна, поне в този кръг. Докато прекрачиш към следващото Знание, следващата Приказност и следващата Вяра

...Сънят, мисля, също прекрачва натам. В него има и нещо, което тук ни се изплъзва. Когато сънуваме, цветето изсъхва. Да, не стопляме света на сенките, но... може би точно защото сме далеч от суетата, имаме времето да разберем този свят по-добре от несънуващите. Дори от обичащите.

И сигурно излъчваме това разбиране към другите. То не стопля, ала също е не по-малко нужно - като светлинка е, като пътен знак Отваря очите. Предпазва ни например от това да бъдем Богове.

Но в Съня има и още...! Енергията, която влагаме в него, не се губи. Той не само ни води до знанието, а и някак се осъществява сам за себе си. Създава... не, не виртуален свят!, а нещо, за което няма дума.

Спи, заспи, звездичке, небе си сътвори, после го насели с каквото искаш ти.

" " "

Питам се, в света на сенките кое е театърът на сенките? Не се ли случва именно в реала да съм треторазрядна актриса, набутана в смачкана роля като в стъклен буркан? Дори не заради блатото, а просто ей така, и аз не знам защо. И не се ли случва в сънищата ми, от друга страна, да съм много по-инстинска? Там аз съм сценаристката, само аз, безпощадна и великолепна. От драконите взела сила, от червените лилии в кръвта ми, от линиите по ръката ми. От стъпките още нестъпвани...

Но когато сме такива, в какво вярваме? В мечтите, в илюзиите си? Вярваме ли? ...А кой всъщност ще ми каже къде свършва мечтата и започва илюзията? Според мене няма правила в това. Тук те са само за хора без въображение.

Въображението развихри, в бясната му бездна окъпи ме... От границите - лично мои - аз да се измъкна като пеперуда.

Този свят ще се изроди, ако всички постоянно засънуваме. Но и ако спрем сънищата си, също ще се изроди. А балансът - нима тук можем да търсим баланс?! То е все едно да подгънеш музиката. Объркан свят, нали?

" " "

Сънят и Вярата...

В него тя се полира, престава да е нешлифован диамант.

Повярвай в съня си, звездичке, и ще го имаш! Повярвай в себе си и ще бъдеш. Не събличай главната роля, защото ТИ си главната роля. Животът ни е такъв, какъвто си го направим.

Никога не съм била по-разбираща всичко това. Никога не съм се забавлявала повече. Все едно съм отново дете. Сякаш най-накрая някой ми е предоставил цялата багра, която може да разсее всяка сивота, трябва само да го пожелая - и пак, и пак, и пак...

...Е да, но мъжът от моята приказка е вярвал в съня си, обаче... Обаче може би не се е борил достатъчно за онази жена. Пък и не винаги стигаме там, закъдето сме тръгнали. Въпросът е да вървим, да не спираме, да ни е хубаво.

А непубликувалата стиховете си поетеса, която написа:

"...да бъдеш цвете е дълбока

отговорност." ?

Също ли не се е борила?

Не, тя просто не влиза в никакви рамки. Не подлежи на всеобхватно определение. Всяка дума, написана от нея, е свещичка в храма на женствеността. Не са много подобните светилища. Предполагам, не защото ги е нямало.

А тъкмо там Вярата е изконна добродетел. Вяра в причудливостта и мекотата на всемира, в силата и прошката на сърцето; в залезите, в светостта на любовта... В майчините милувки, в добротата. Вярата като неугасващ ореол - смирен в страстта си, но и дързък като полет; често побран в шепата на привидно с нищо неблестящ живот, ала и по самодивски силен.

Нашепва тайни.

Например, че Сънят на човека е Утроба за Нещо, за което Още Няма Дума.

Момиченцето в Страната на Вярата с часове съзерцавало цветята, дърветата, небето. Така се захласвало, че времето спирало. Сърчицето го заболявало от толкова великолепие. И тогава се понасяло в танц, въртяло се по поляната, смеело се. Смеело се, сякаш в очите на облаците е пробляснал слънчев лъч и ги е разлюлял като камбанки. Но ето, че понякога смехът секвал и то започвало да си представя как идва едно момче, подава й ръка и двамата танцуват. Детето затваряло очи и дълго се носело сред цветята с невидимия си приятел. А когато отново ги отваряло, магията не изчезвала веднага - двамата за миг литвали във въздуха, докоснали сънищата си...Преди ръцете им да се разделят, да се разпаднат в проблясъка на някакво неясно предчувствие...

6 септември 200620 г.

Приказки за Вярата - 4 (полъх от Ефес)

Мария Павлова

Ана Катерина Емерик е живяла в Германия по-миналия век. Цели дванадесет години била прикована на легло от мъчителна, нелечима болест - през това време, до смъртта си, имала разни видения, включително и за последните години на Дева Мария.

Според Ана майката на Иисус ги е изживяла недалеч от Ефес (в днешна Турция). Болната жена описала дома на пресветата Дева в пълни подробности...

На това място, според преданието, Мария е доведена от Йоан, който се е грижил за нея, изпълнявайки така последната воля на учителя си. Именно в евангелието на Йоан (19:25-27) се казва:

"25. При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина.

26. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!

27. После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си."

Отначало двамата живеели в Ерусалим (неоспорвано място за последните години и за смъртта й много векове), но заради гоненията го напуснали. И когато Дева Мария е около шейсетгодишна, отишли, според същата легедна, в Ефес (42г.)

Това разбира се не е документирано, няма сигурни факти, а само косвени доказателства. Предполага се, че Йоан е написал евангелието си тук. Както и че тук е погребан.

...Последните си години Мария водела скромен, уединен живот. Жителите на близкото село Шириндже, и то православни християни, открай време вярвали, че на Славеевата планина, на няколко километра от Ефес, е бил каменният й дом. Последният й дом, от който се е отправила към вечността. И всяка година на 15 август извършвали поклонение, като този обичай не взаимствали нито от съседите си, нито от Църквата, а от своите предци.

...В края на 19 век няколко скептично настроени свещеници отиват да изследват виденията на Ана Емерик. На 29 юли 1881 година, около 11 часа, те приближават малко поле, засято с тютюн. Понеже били много уморени и жадни, помолили работещите на полето жени да им дадат вода. Жените отговорили :" Водата ни свърши, но идете в манастира, там ще намерите..."

След като утолили жаждата си, четиримата изследователи се огледали наоколо и това, което се разкрило пред очите им, ги удивило. Всичко напълно съвпадало с разказа на Ана! Дом, превърнат почти в развалина - отзад планината, отпред морето. И само от върха, в подножието на който бил построен, можели едновременно да се видят Ефес и морето.

Оттогава се провели немалко изследвания. Било доказано обаче, че домът е от късен век. И точно когато надеждата си отивала и всичко щяло да спре, се установило, че фундаментът всъщност е много по-стар...

Споровете, проучванията, догадките продължават.

" " "

Усещането, когато стъпих на това място, беше невероятно. Сякаш се заразхождах из легенда - последните години на Дева Мария, изживени може би именно тук...

А ако наистина е живяла тук , се питаш? Важната думичка всъщност е "живяла" (съществувала) - тогава значи, че си го има коренчето, от което една Вяра лесно може да се разклони и никога, никога да не изсъхне.

И какво ако подобно място не се окаже сигурен исторически факт? Нима тези "места" са просто географска категория? Или реликви само на убедената религиозност? Или най-вече носещи добри пари търговски атракции? Истината е, че ние имаме огромна нужда от тях, защото в същността си са извор на светлина и красота, а материализацията им е предимно символ на тази необходимост. Те са вдъхновение за всички, затова и мюсюлманите почитат дома на Богородица, както и много хора, необвързани с никоя религия. И ако ги няма "местата", ще си ги измисляме, защото, измислени или не, хранят душите ни.

...Да пипнем, да се докоснем, да прозрем; да надникнем в древните времена и едновременно в бъдещето, в архетипа на легендата и в светостта на стремежите ни; да се отворим докрай за сезоните на Вярата - нима всичко това е просто фактологичност? Географски зрима? Не е ли далеч повече в сърцата ни, свързано с дълбоката ни същност; с надеждата, че не за хляба само живеем?

" " "

Навярно е по-разумно да вярваме в историческите факти. По-комфортно. Но историята е странна дама - рядко показва истинското си лице, а и тогава не е сигурно, че го прави. Пък и - нима "фактите" не могат да се интерпретират по десетки начини?

Лично аз се доверявам най-вече на интуицията си; на онази особена приповдигнатост, която понякога чувствам; на усещането за щастие; на моментите, в които се свързвам с една неназовимост в мене - и там точно, смятам, са вратите на Вярата; вярната посока за моя живот. Там са отпечатъците на моите собствени стъпки, още неизвървените...

" " "

Казват, че ако истински вярваш в нещо, то ще се сбъдне.

...Ако му се посветиш, ще ти е благодарно и ще те създаде. То тебе, не ти него. И ще те има в света на Вярата, на вълшебствата и приказките. В света, от който произхождаме и носталгично търсим през живота си.

Вярвам ли така, нищо не може да ме спре, да ме спъне. Но иначе - всичко може. Когато например това "там" е твърде несвързано или разминаващо се с реала ми, съм нещастна. Неосъществена. Не...съществуваща.

И често се държа като паднал ангел спрямо собствената си светлина, собственото си високо, моето си небе.

Може би затова пиша и тези Приказки, за да го разбера.

Вярата е синя като небето, невярата е тъмна като пръстта, смесицата е сивото. То е пренаселено, но живеещите в него не сме в златната среда, защото между земята и небето е просто "никъде".

Изходът е да си кажем някой хубав ден: "Сбогом, мой малък, уморителен, до болка изцеждащ ме паднал ангел, няма да слушам повече гласа ти!" И да го изтръгнем от нас, все едно е боднатата карфица в тялото на пеперуда.

Тогава, ако още сме недопрепарирани, веднага ще усетим лекота и ще заживеем в небето си завинаги . Като онази Чайка, отказала да приеме глупавите ограничения на ятото.

" " "

...Вярата е в стръкчето трева, защото в него има живот, а животът е необясним и навярно така ще си остане. Тя е в сълзите на небето; в златните слънчеви отражения; в нежността, с която поглеждаме изплашена катеричка; във всичко, извиращо от дълбочината ни и скриващо се пак там, когато сме тъжни, ядосани или наранени.

...Вярата е пряк път във Вселената на чувствата и прозренията. Както във фантастиката - преминаваш през него за минути и си на място, на което, предвижвайки се по обикновения начин, може никога да не стигнеш.

" " "

...Вярата е перлата на Вселената, но не е събрана, а е разпръсната.

Представяте ли си - мъничка перла, по-малка от нокът, разпиляна из целия този безкрай!

И ние трябва да съберем за краткия си живот прашинка по прашинка духовността си. Ами тя Пепеляшка по-лесно би събрала зрънцата леща, за да отиде на бала! :wors: Всъщност, не е толкова трудно. Светлината на Вярата, макар и така разпръсната, е много силна. Че нали е проводник на Любовта! Нужно е само едно - да отворим "очите" си за нея.

Всички сме виждали как синхронно летят птиците. Така трябва да залетят в душите ни и прашинките на разпръсната перла, за да имаме Вяра.

" " "

Точно сега, докато дописвах това, видях два много красиви гълъба край автобуса - бял и сив. Не бива сивото чак толкова да ме плаши. Че бялото е само на стъпка от него :wors:

" " "

Невярващите, ама онези, съвсем невярващите...В нищо невярващите...Скептиците...Твърдите реалисти... Приемащите разума за много повече от интуицията...Живеещите единствено в Реалността на Фактите...Подигравателно настроените към всяко духовно търсене...Материалистите, в пълния смисъл на думата...

Питам се само...какво става в душите им (въпреки че навярно не приемат и наличието на обърканото нещо, наречено "душа"), когато се разболеят от нелечима болест и се изправят лице в лице със смъртта. Когато единствено Вярата може да те крепи.

Все така невярващи ли остават?

" " "

В градината на Дева Мария има една стена. Можеш да напишеш желание, да го закрепиш на нея и то ще се сбъдне.

...Накъсах книжна кърпичка на три, написах желанията си и ги вързах за металните преградки много набързо, че закъснявах.

Бързах, а не можех да намеря място, всичко беше отрупано! Все пак ги вързах някак, само се молех да не се скъсат, че нямаше да има време да пиша отново.

Вярвам ли, не вярвам ли, вярвам ли, не вярвам ли...

Вярвам :wors:

Мисля си, ако някой може да прочете всички тези желания, не му трябва друго за четене. Знаеш, че си там за час-два, че си тръгваш и може да не се върнеш никога. И споделяш най-съкровеното си с невидимия свят.

Преди хората накичвали с тия книжни корабчета дърветата и понеже се разваляла екосистемата, построили стената. Там ритуалът продължава.

Не знам...това с хартийките, разбира се, е несериозно. Някак детинско. И все пак - добре се почувствах...

" " "

Тук ми се ще да попитам - докосвали ли сте нечия душа с любов? Усещали ли сте вечността в безмълвното "Обичам те!"?

Аз вярвам в незримото, и то наистина. Въпросът е, че не умея да се закотвя във вярата си и все падам, и пак се издигам, а така я убивам.

Много е глупаво, но го правя. Нещо волно, почти циганско, дреме във въздуха, мога да имам безкрайността и свободата, и ги имам, но в следващия миг се оковавам. Ей така, сривам се.

Все пак защо го правя? Е, поне не съм самотна в това правене, нали?

Представете си, че сме пред една стена - нещо като онази в Ефес, но трябва да напишем не желание, а защо губим Вярата си. Основната причина. Какво ще напишете?

...Танцът на душите е по-красив и от най-красивите очи. Шепотът на нежността, безмълвието на снежинките, приглушена ласка, поток от топлота, укротяване на хищника в нас...Празно бяло листче на стената.

...Цяла стена с такива празни бели листчета. Лицето на Вярата...

7 септември 200620 г.

Приказки за Вярата - 5 (вечният любим)

Мария Павлова

Един, най-много два пъти обичаме в живота си. Много влюбчивите навярно ще ми възразят, но тях просто няма да ги броим.

А през вечността? Има ли някой, с който се преоткриваме и изживяваме отново и отново красивия танц? И изобщо - има ли Вечност - дом в екстаза на светлината, къща на покрива на звездите?

Съществува ли?...След като толкова се боим от смъртта; вкопчваме се болезнено в хора и неща и се привързваме към тях; и след като жадуваме прекрасни м и г о в е, не е ли илюзия вечността?

Но веднага ще попитам - а миговете-вдъхновения, те не са ли илюзия? Шантава, шумно прокламирана? Нещо като - вижте прекрасните мехурчета на повърхността, отвъд нея няма нищо!

...Пир на ръба на кухината.

" " "

Само когато се напиеш от любов и повече не изтрезнееш, ще знаеш отговорите. То е като висока планина. Всички вървим към върха й, но малко го стигат. А изкачиш ли се, за миг ти става ясно, защото отвъд с големи огнени букви е написано има ли вечност, вечна любов, всъщност всичко за всичко е написано, или е нарисувано, или е музика. Ако обаче някой ти го разказва, ще звучи като приказка; може би дори като лудост.

Живяла девойка в далечно царство. Но хайде да я наречем "принцеса", че да сме повече в приказните канони.

И тя, като всеки друг, си имала ангел-хранител. Когато се родила, той сложил три невидими птици на раменете й и казал : "Тези птици ще се събудят една по една, принцесо, и съживи ли се и третата, ти ще си напълно щастлива..."

Така и станало. Щом принцът я намерил след години, и създали семейство, щастието й било пълно.

Но скоро след това една от птиците отлетяла далече. Просто изчезнала. Въпреки това в живота на принцесата имало нежност, светлина, разбиране, и тя не обръщала внимание на липсващия къс от щастието й.

Така минали години. Един ден обаче разбрала, че и нещо в нея е отлитнало далече. След птицата. Принцесата дълго гледала с копнеж в посоката, в която се изгубила целостта й. И после тръгнала на път.

" " "

...В света има мощна творяща сила, както и противосилата й (противопосоката). На Земята последната доминира. Пълни сме с неверие, защото живеем в пустинята на духа. И живеем там, понеже не вярваме. Кръг без измъкване, прозорец без надежда...

Среда, в която Вярата е или взета на присмех, или канонизирана. Може би и затова, докато пиша Приказките, все ми се случва да се загубвам, разфокусирам, да ме придърпва безкрилата и лишена от всякакво въобрежение противо...неназовимост.

Мракът е могъщ. Гравитацията не го плаши, не го пъди, та той също ни притегля надолу. Само децата му се измъкват по-лесно, защото още са чисти. Но пък те са и най-уязвими.

Творящата сила създава, ала от нас зависи как и какво. Когато не вярваме, сме лоши творци и другото лесно ни поглъща. И ни увива във все по-здрава плътност, мумифицира ни - изглеждаме запазени, приличаме на хора, но все по-малко сме.

"Вярата трябва да подкрепя въображението, защото вярата създава волята...Решителната воля е начало на всички магически операции...Поради това, че хората не умеят в съвършенство да си представят и да вярват, се получава, че резултатите от тяхната магия са съмнителни, несигурни - а биха могли да са напълно сигурни." (Парацелз)

Всички ние сме магически същества - колкото и лошо да го проявяваме, не можем да избягаме от същността си. И да затворим очите си, и да запушим ушите си, и да спрем ума си, и да заспим, тази творяща сила, с която сме пропити, няма да изчезне.

Може да не вярвате в нея, разбира се. Но тогава, как да обясним почти агонизиращата любов в нас и край нас, освен като резултат от нескопосаните ни магии?

Ще кажете, че на любовта нищо й няма. Тогава, сигурно сте просто влюбени. Ала хайде, нека да изброим (всеки за себе си) познатите ни двойки, които са заедно от 20 години и са все така щастливи. Които продължават да танцуват и стъпките на същия танц ги отвеждат към сетните им дни?

Не са м н о г о, нали? Вместо това обаче с хиляди са шантавите тъпи реклами, прокламиращи антилюбов; блудкавите филми, задръстващи ни с псевдолюбов; разводите; изневерите; недостатъчността на емоциите ни; скуката, скуката, скуката...

Ние сме повърхностни, разпилени магьосници. Павел Вежинов чудесно го е обобщил в "Измерения":

"...Двамата (Петра и Манол, живели по турско време - моя бележка) много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова голяма любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком..."

Откога ли е започнало това поголовно убиване на Вярата в нас самите, това разреждане на душите ни? От кои точно времена? Откакто сме предпочели дървото на Познанието, а всичко друго в гората някак сме започнали да тъпчим лека-полека - верността, трайността на чувствата, прошката, нежността, мечтите, идеалите? Разреждането на духа сгъстява материята.

Ще кажете, светът върви напред, не можем и не бива да го спираме с допотопни разбирания. Наистина ли върви напред обаче?

Аз лично се смайвам, че над двайсетгодишни момчета могат да събират детски карти за игра и да си дават всичките пари за това. Карти за игра на 7-8 годишни деца. Съзнанието ми не може да асимилира подобна инфантилност. Че за да го правиш, мозъкът ти трябва да е тотално манипулиран! До последната си клетка да си вкаран в калъпите.

И аз не зная какво е нужно да се случи, за да се приберат хората отново в себе си. Някак закърняхме, претръпнахме. Не крила, едно перце не ни остана. Срамуваме се от вълшебството. Презираме щастието. Сякаш Бог пак е направил потопа, но не с вода, а с нещо невидимо ни е издавил, изчистил се е от потъмнелите ни души, а ние дори не го съзнаваме.

Като загиналите в оня потоп сме. А на светлите искрици, запазените, за да покълне пак смисълът, се присмиваме, мислейки, че не ние, а те са отживелицата.

...В тоя "потоп" обаче има една особеност - всеки от нас може да оцелее все още, колкото и да е трудно.

...А ако попитаме оцелелите или неотказалите се да изплуват в измерението на гълъбите и на маслиновите клонки - ако ги попитаме има ли вечност, небе...Но трябва в себе си, не в тях, да търсим отговорите.

" " "

Сладководни са водите на Вярата, а съмнението е солта, която ги прави негодни за пиене. И жаждата затова остава. Няма да открием смирението и покоя, а кристалната изворна чистота дори не ще усетим, докато не стигнем върха на планината.

...Едно уточнение...Езикът ни е беден. Да се чудиш как поетите успяват да пишат тия прекрасни стихове. За мене Вярата е онази незримост, която ни свързва с Любовта - спойка на всемира, с магическата създаваща сила. Такава Вяра търся в себе си и се мъча да я запазя. И - съвсем не е задължително да е канонизирана, единственото й "убежище" съм си самата аз.

Иначе, "вярата" в летящи чинии например е нещо съвсем различно, само че в бедния ни език няма нужната дума. Както и за всяка "вяра" на егото.

...Думите, капанът им, налагащ смешни уточнения - десетки са за видовете сирене, но не и за духовното измерение. Всъщност, дори и когато ги има, те не са нищо повече от рамки.

" " "

И понякога толкова ми писва от тях...

От това вечно бръщолевене - със самия себе си, с някого, с никого, със самотата ми или с щастието...Като ти е тъжно например, думите са като сълзи - леят се и ти олеква. Но и тогава ми писва. Някак оставят празнота.

Защото, както казах, всяка дума е рамка. Може да е много красива, признавам. "Цвете " например. Дори не е нужно да уточняваш какво, думата си има аромат, излъчване, някакво фино докосване. И все пак какво общо има с нея самото цвете, а? Дали го интересуват нашите рамки? Най-главното в живота ли му е да служи за естетическа мярка на някакви си същества, които често са готови просто да го стъпчат? Или да го прекършат и да го подарят на любимия. Ами, сигурно му се повдига от това.

Или да вземем думата "любов". Е, тук вече е толкова примамливо да я доукрасим - и се почва - истинска, фалшива, условна, безусловна, нещастна, щастлива, вечна :eek: , Голямата, последна, първа...Дали едно нещо може да е толкова вариантно? Аз не смятам. Значи, тотално сме се объркали. И ето как всяка тръпка минава вече за любов. А понякога тъкмо любовта - единствено възможната, естествената като въздуха и дишането, като цветето без рамките ни - дори не я забелязваме.

...Смятам, че думите са и мост към приказния свят във всеки от нас. Или тайната вратичка за натам. Но те не са света, той е безмълвен. И не се нуждае от нашите думи, а от Вярата ни, само тя ни свързва истински. Тук ми е най-трудно, както неведнъж вече споменах. Достигам го, надничам, и - се плаша. И се връщам обратно. До Следващия Пореден Миг, когато пак тръгвам да надничам, защото отнова, което ще видя и усетя там, все повече и повече ми липсва...

Трудно нещо е Вярата, нали? Където има рамки, нея я няма. Затова понякога така ми се иска да забравя думите. Да се отърся от тежестта им...Да открия най-накрая скритата под тях истина, изначалната.

" " "

...И когато говоря за вечна любов, това е същата любов без рамки. Просто, защо времето да е поредната рамка?

Достигнем ли горе на върха, разбираме всичко. Но не с всеки се случва и не всеки ще разбере. А преди върха са тъгата, нещастието, неосъществеността, неудовлетвореността. Недостатъчно е там - дори да си срещнал своята половинка, обкръжаващото те неверие те тласка да правиш и невъзможното, но да не стигнеш горе, да не откриеш отговорите, да не летиш. Може би от завист, от страх, от неразбиране. Белите лястовици са гадна работа, дразнят очите...

Свят, пълен с прекършени криле на бели лястовици - и живеем в него.

" " "

Пътуването било уморително, но принцесата не спирала. Тя вървяла по път, който щял да я отведе точно там, закъдето била тръгнала - не го знаела, ала го чувствала. Пътищата с посока са най-трудните, но когато сме на тях, част от нас през цялото време усеща, че само те не са бизизходен кръг, а отрязък от спирала.

...Щом прималявала от глад, девойката си късала къпини. Храстите наранявали ръцете й, ала не го забелязвала. Жадувала единствено да зърне птицата.

И ето че стигнала до една рекичка, на която някаква старица перяла риза.

- Здравей! - поздравила я принцесата. - Да си виждала една красива птица, с много хубави пера, с...

- Я седни за малко! - прекъснала я старицата. - Виж колко слаба си станала! Сега хапни, ето ти хляб и мед, пък после ще ти кажа.

Принцесата никога не била яла нещо по-вкусно. С всяка хапка силите й се връщали и някаква увереност, неусетена преди, се настанявала в нея.

- Птиците отлитат - й казала най-сетне жената, - когато няма любов.

- Но аз обичам моя принц! - извикала девойката. - Може да не е като в началото, но просто трябва да, да...

- Ще го заобичаш пак силно, само ако е било любов.

- Разбира се, че е било!

- Тогава защо си тръгнала на това пътешествие?

Принцесата дълго не могла да отговори. Изведнъж й се сторило, че меда, който е яла, й горчи.

- ...Защото искам да върна птицата. Без нея не съм щастлива, тя ми липсва.

- Ех, дъще, дъще! Ти не можеш да я върнеш - тя те води. Ще имаш ли сили да следваш сърцето си докрай?

- Не знам - казала принцесата. - Но аз вярвам в моята птица и ако я изоставя, ще бъда нещастна цял живот... А ти коя си?

- Нали виждаш, една стара жена. Не ме срещаш случайно обаче. Няма нищо случайно на този свят. Имаш ли нужда да чуеш нещо, готова си ли за някоя истина, винаги срещаш и човека, който ти я казва. Или намираш книга, където е написана.

- Знаеш ли, свила съм се в моя уютен замък, а вече едва издържам!

- Повечето хора са така. Е, върви след птицата си, момиче! И не спирай, защото колкото повече я наближаваш, толкова по-трудно ще става. Ще срещаш фалшиви работи, изкушения...Да намериш изгубените птици значи да запълниш всяка празнота в себе си. И отново ще си светла душа...

" " "

Къде е стигнала нашата принцеса? Казах го вече - закъдето е тръгнала. Но това някъде другаде ли е? Или се е "върнала" в двореца, защото най-накрая е разбрала, че принцът е половинката й, но че дори в любовта има отливи, докато се оставяме да ни заливат приливите на невярата?

Всъщност, няма разлика. Може да е и едното, и другото. Важното е, че когато следваме сърцата си, сияем. Такъв път винаги е съзидателен.

Казвам го уверено, защото не мисля, че злото, дори вроденото, се намира в сърцето.

Ала всичко, което казвам - бих го написала с големи огнени букви - си е само моята Вяра . И тя е в мене не защото съм прочела или не еди коя си книга; не защото се доверявам или не на този или онзи мъдрец; не е понеже изповядвам или не някоя религия...Слагам в трона на вярата любовта главно защото така съм го живяла, усетила, търсила. Това е моят живот и ничий друг.

Аз вярвам, че принципът на любовта е основният. И въпреки това - не налагам вярата си на никого, а просто я споделям, както искаш да споделиш слънчевия залез, луната в езерото, радостта...

Всеки сам открива истините. И макар да смятам, че има една първоистина, която е еднаква за всички и до която още не съм стигнала, това не е нищо повече от моето лично мнение.

Всъщност, няма нищо повече в света от лични мнения. От когото и да са изречени.

" " "

...Ако съзрем светлината, можем да отидем в небето. И да останем вечно там.

И ако две обичащи се души останат завинаги в небето, любовта им навярно ще е вечна. Без да забравят един за друг, без да се губят и търсят отново и отново.

Красиво е, нали? И никак не е трудно да си го представим, само трябва да успокоим съзнанието си, да се отворим за красотата и тя ще нахлуе - като топъл вятър, като полъх.

Умеем ли обаче да обичаме тук, на Земята? Да обичаме дървото, птиците, хората, любимия, живота? Или с годините потъмняваме все повече и повече и ставаме просто цинични неверници, наситени с лошата магия?

Навярно родителите и учителите ви - казва Кришнамурти на децата - не познават любовта и затова са създали един ужасен свят, едно общество, което вечно води война със себе си и с други общества. Всичките им религии, философии и идеологии са фалшиви, защото не изпитват любов. Те виждат само една част, гледат през тесен прозорец - изгледът може да е приятен и обширен, но той не представлява цялата широта на живота. Без това дълбоко чувство на любов вие никога няма да имате възможността да възприемете цялото, следователно ще бъдете винаги нещастни и в края на живота няма да ви остане нищо, освен пепел, много празни думи...

" " "

Пепел, много празни думи. Които не са нищо повече от рамка. Вярата отключва докрай безмълвието - вълшебството, до което стигаме, когато опознаваме себе си. Защото е в нас...Пътуване без край, приказно пътуване в тишината...

Няма нищо случайно на този свят...Знаците са поразителни. Тия дни се чудех как ще прочета всичко, което ми се иска, а не ми стига времето, и какво ще правя ако не успея, и точно тогава ми попадна една от книгите на автора, който цитирах последен...Не я бях чела. И ето какво пишеше още в първите страници:

"Разумът не е познание. Ако можехте да прочетете всички книги в света, това нямаше да ви донесе разум. Разумът е нещо съвсем неуловимо, той не е закотвен за нищо..."

...Има ли вечност, има ли невидимо измерение?...

Някъде там, в небесната ливада, където трева са нашите мечти, а слънцето е вдъхновение, расте и по едно мъничко цвете за всеки от нас. Отвъд върха е.

И ако покълне в сърцата ни, никога повече няма да се питаме съществува ли любовта. Или, ако се питаме, ще е само заради страха от могъществото и силата й, от нежността и размаха й, от смирението й.

До нашия свят достига невидимата му част, а иначе цветето си е съвсем видимо. Не вярвате ли? Тогава просто замълчете...Чувате ли го?

Както пеперудата никога повече не се превръща в гъсеница, така и то самото не може да се омърси, нито пък ние можем да му навредим. Само себе си нараняваме и заблуждаваме, не и любовта; само ние от прах сме направени и в праха ще се върнем, ако останем тъмни.

Там, където няма рамки, всяко нещо е просто самото то - неподправено, нешлифовано, неумъртвимо.

Цвете мъничко в дланта на Бога,

чувствам, да те стигна мога...