2. УМЪТ И РИГПА

Освобождението от незнанието и страданията настъпва, когато познаем истинната си природа и пребиваваме в нея. Онова, което познава, не е боравещият с понятия ум, а основата на ума, неговата природа, ригпа. Нашата задача в практиката е да разграничим този ум от чистата осъзнатост за природата на ума.

БОРАВЕЩИЯТ С ПОНЯТИЯ УМ

Подвижният ум, който борави с понятия, е умът, познат от всекидневните преживявания - умът, който е постоянно зает с мисли, спомени, образи, вътрешни диалози, преценки, значения, емоции и фантазии. Именно той се отъждествява с „моя Аз" и „моите преживявания". Движи го обвързаност с двойствената представа за съществуването. Той приема себе си за субект в света на обектите. Нахвърля се на една част от възприятията, а друга - отблъсква. Винаги реагира, понякога бурно, но дори когато е много спокоен и едва доловим - например по време на медитация или силна концентрация, - си запазва вътрешната позиция на субект, който наблюдава обкръжаващата го среда, и продължава да бъде част от двойствеността. Боравещият с понятия ум не се простира единствено върху езика и представите. Езикът - с имената и глаголите, със субектите и обектите - е по необходимост подчинен на двойствеността, но мислещият ум проявява активност още преди да усвоим езика. В този смисъл животните имат такъв ум, а също децата и страдащите от вродена неспособност да овладеят езика. Той е следствие от привични кармични нагласи, които са вътре в нас от времето, преди да развием чувство за собствен Аз, дори преди да сме се родили. Главната му особеност се изразява в това, че инстинктивно разделя преживяванията на две, като започва с противопоставянето на субект и обект, на Аз и не-Аз. В „Тантра на майката" този ум е наречен „умът на активното проявление". Той се поражда в зависимост от движението на кармичната прана и се проявява в мислите, понятията и други построения, които са резултат от дейността на ума. Ако се успокои напълно, боравещият с понятия ум ще се разтвори в природата на ума и няма да се породи, докато собствената му дейност не го възстанови отново. Действията на подвижния ум са добродетелни, не-добродетелни и неутрални. Добродетелните действия способстват преживяванията в природата на ума. Неутралните разрушават връзката с нея, а недобродетелни-те създават още повече разрушения и причиняват още по-голямо прекъсване на връзка с природата на ума. В ученията са разгледани обстойно разликите между добродетелните и недобродетелните действия, например между щедростта и алчността и т. н. Най-лесно е обаче да се разграничат така: някой действия водят до укрепване на връзката с ригпа, а други - до нейното прекъсване. Егото, ограничено от двойствеността на субект и обект, е плод на подвижния ум. От него се пораждат всички страдания. Боравещият с понятия ум се труди усърдно и ето какво се получава накрая:
живеем в спомени за миналото и във фантазии за бъдещето, откъснати от непосредственото преживяване, изпълнено със сиянието и красотата на живота.

НЕРАЗДВОЕНАТА ОСЪЗНАТОСТ: РИГПА

Изначалната реалност на ума е чиста, нераздвоена осъзнатост - ригпа. Нейната същност е едно със същността на всичко, което съществува. В практиката тя не бива да се бърка дори с най-недоловимите, най-спокойни и най-отворени състояния на подвижния ум. Когато не е позната, природата на ума се проявява като подвижен ум, но след като я познаем непосредствено, тя се превръща в път към освобождението и в самото освобождение. В учението дзогчен ригпа често се сравнява с огледало. Огледалото отразява всичко без подбор, предпочитания и оценки. То отразява красивото и грозното, голямото и малкото, добродетелното и недобродетел-ното. Няма рамки и ограничения върху онова, което може да се отрази в огледалото, и въпреки това то остава неопетнено и незасегнато от своите отражения. Освен това не престава да отразява в нито един момент. По същия начин ригпа отразява всички явления в света на преживяванията: мислите, образите, емоциите, привързаността към обектите и самите обекти, всеки видим субект и обект, всяко преживяване. Дори боравещият с понятия ум се отразява и пребивава в ригпа. Животът и смъртта се разгръщат в природата на ума, но няма нито раждане, нито умиране, тъй както отраженията се появяват и изчезват, без да създават или Да разрушават огледалото. Отъждествявайки себе си с мислещия ум, ние живеем като едно от отраженията в огледалото, реагираме на други отражения, измъчваме е в заблуди и страдания, раждаме се и умираме безкрай. Приемаме отраженията за реални и прекарваме Целия си живот в преследване на илюзии. Когато боравещият с понятия ум се отърси от привързаностите, той се отпуска от само себе си в несътвореното от никого ригпа. Тогава изчезва отъждествяването с отраженията в огледалото и ние приемаме без усилия всичко, което се поражда в преживяванията, с правилното разбиране за всеки момент. Породи ли се омраза, огледалото се изпълва с омраза. Породи ли се любов, то се изпълва с любов. За самото огледало нито любовта, нито омразата имат значение: и двете са в еднаква степен проявления на вътрешно присъщата му способност да отразява. Това се нарича подобна на огледало мъдрост: след като сме познали природата на ума и сме развили способност да пребиваваме в нея, нито едно емоционално състояние не може да ни разсее. Напротив, всички състояния и всички явления, дори гневът, завистта и т. н., се освобождават в чистотата и яснотата, които се явяват тяхна същност. Когато пребиваваме в ригпа, прекъсваме карма в самия й корен и се освобождаваме от оковите на самсара. Освен това устойчивото пребиваване в ригпа улеснява осъществяването на всички духовни стремежи. По-лесно е да правим добро, когато сме свободни от привързаностите и неудовлетворението, по-лесно е да проявяваме състрадание, когато не сме погълнати от мисли за себе си, по-лесно е да се преобразяваме, когато не сме вкопчени в лъжливи и ограничени представи за себе си. В „Тантра на майката" природата на ума е наречена „първичен ум". Тя е като океана, а обикновеният ум е подобен на реките, езерата и поточетата, които имат същата природа като океана и се връщат към,него, но временно съществуват като привидно отделни водни пространства. Подвижният ум е сравняван също с мехурчетата в океана на първичния ум, които непрекъснато се образуват и изчезват в зависимост от силата на кармичните ветрове. Ала природата на океана не се променя. Ригпа се поражда спонтанно от основата. Дейността на ригпа е непрекъснато проявление: всички явления се пораждат, без да смущават ригпа. Резултат от пребиваването всецяло в природата на ума са трите тела (кая) на Буда: дхармакая, или лишена от мисли същност, сам-бхогакая, или непрекъснато проявление, и нирманакая, или непомрачено от заблуди състрадание.

РИГПА НА ОСНОВАТА И РИГПА НА ПЪТЯ

В контекста на практиката говорим за два вида ригпа. Разделението е умозрително, но помага за правилното разбиране на наставленията. Първият вид, ригпа на основата, е всепроникващата изначална осъзнатост в основата (кхябриг). Такава притежава всяко същество, което има ум - както Будите, така и самсаричните същества - и именно от нея се поражда умът във всичките му проявления.
Вторият вид е вродената осъзнатост, която се поражда по пътя (самриг) - тя е същата всепроникваща същност, но в преживяванията на отделния човек. Наричаме я ригпа на пътя, защото обозначава непосред-ственото преживяване, което йогините получават, когато встъпват в практиката на дзогчен и приемат нас-тавления, посвещение и повели. С други думи, последователят я постига в преживяванията си едва след като го посветят в нея. У всекиго е заложена потенциалната възможност Да открие ригпа на пътя, тъй като умът у всички нас се поражда от изначалната осъзнатост в основата. Когато изначалната осъзнатост е постигната непосредствено, ние я наричаме вродена, но тя е същата, която йогините познават. В този контекст обозначаваме изначалната чиста осъзнатост с думата „ригпа", а ригпа, която се поражда по пътя - с рангриг. Първата е подобна на каймака, а втората - на маслото, в смисъл, че двете са вградени от едно и също вещество, но за да се добие маслото, е необходимо да се положат усилия. Маслото е породената осъзнатост, или ригпа на пътя, защото влизаме в нея, а после я напускаме и се връщаме в природата на подвижния ум. Ригпа ту се проявява в нашите преживявания, ту угасва. Но присъства там винаги - изна-чалната осъзнатост е присъствие, тя нито се поражда, нито изчезва, - независимо дали я съзнаваме или не.

3. ОСНОВАТА: КУНШИ

Кунши, основата на всичко съществуващо - както на материята, така и на съзнанието у всички живи същества, - е неразделно едниство на пустотата и яснотата. Последните две се наричат също „ясна" и „светлина" и се явяват същата ясна светлина, за която стана дума в йога на съня. (В учението дзогчен кунши има друг смисъл от вложения в школата на сутра читтаматра, където кунши, или алаявиджняна, е неутралното и непробудено съзнание, в което се съдържат всички категории мисли и всички кармични следи.) Същността на кунши е пустота (шунята). Нищо не ограничава пустотата, тя е абсолютното пространство, изпразнено от същности, съществуване, понятия и граници. Кунши е пустото пространство, което ни се струва външно спрямо нас, пустото пространство, населявано от обектите, и пустото пространство на ума. Кунши няма нито вътре, нито вън, не може да се каже, че съществува (защото е нищо), но не може да се каже също, че не съществува (защото е самата реалност). Кунши е безграничното, неразрушимото и несътворимото, нероденото и неподвластното на смъртта. Може Да се опише единствено чрез езика на парадокса, тъй като лежи отвъд двойствеността и понятията. Всяка лингвистична конструкция, която прави опит да предаде смисъла на кунши, вече допуска грешка и може да само да насочва към природата на онова, което не е в състояние да обеме. На равнището на отделните същества кунши в своя аспект на яснота или светлина е чистата осъзнатост ригпа. Кунши е като небето, но не е самото небе, лишено от осъзнатост, защото кунши е не само пустота, но и осъзнатост. Оттук не следва, че кунши е субект, който осъзнава някакъв обект; изводът е, че осъзнатостта е пустота. Пустотата е яснота, а яснотата - пустота. В кунши няма нито субект, нито обект, нито друго някакво противопоставяне или различие. Когато слънцето залязва вечер казваме, че пада мрак. Този мрак съществува само за наблюдателя. Пространството е извечно ясно и всепроникващо, то не се променя със залеза и изгрева на слънцето, няма тъмно пространство и няма светло пространство. То е тъмно и светло само за нас, наблюдателите. Тъмнината се разпространява в пространството, но не му въздейства. Когато е запален светилникът на осъзнатостта, той озарява за нас пространството на кунши, на основата, но самата основа никога не е била тъмна. Тъмнината е резултат от помрачаване, а нашата осъзнатост е била обгърната от мрака на потъналия в незнание ум. СЪЗНАНИЕТО И МАТЕРИЯТА Кунши е основата както на съзнанието, така и на материята. Защо тогава материята няма осъзнатост? Защо живите същества могат да постигат просветление, а материята - не? В дзогчен това се обяснява с ме-тафората на кристала и парчето въглен, като кристалът символизира ума, а въгленът - материята. Въгленът, колкото и да го огряват слънчевите лъчи, не може да отразява тяхната светлина. Той не притежава такава способност, тъй както материята няма способност да отразява вродената осъзнатост. Когато обаче слънчевата светлина докосне кристала, той я отразява, защото има вродената способност да го прави - такава е неговата природа. Тази способност се проявява в палитра от разноцветни светлини. По същия начин живите същества притежават дарбата на вродената осъзнатост. Умът им отразява светлината на първичната осъзнатост и тази потенциална възможност се проявява или в проекциите на ума, или като чистата светлина на ригпа.

4. ПОЗНАНИЕТО

Будистката сутра учи, че обикновеният човек не може да познае пустотата посредством преки възприятия и е принуден да разчита на познание, основано на логически заключения. Въпросът как трябва да се прилагат разумът и логическите подходи към познанието на пустотата е широко обсъждан в традициите на сутра в миналото и днес, но почти нищо не е казано относно познанието на природата на ума чрез сетивата. В сутраяна само йогинът, достигнал третия път или пътя на прозрението, получава преки йогически възприятия на пустотата, но на този етап той вече не се определя като обикновено същество. Според дзогчен нещата стоят по друг начин. В учението е посочено, че пустотата и яснотата, присъщи за природата на ума, могат не само да се познаят чрез сетивата, но и че духовната задача е по-лесно и по-действително изпълнима, ако се опираме на сетивата, а не на мислещия ум. Сетивата са непосредствените врати на преките възприятия, които, преди в тях да се вкопчи умът, са много по-близо до чистата осъзнатост. Някои коментари към сутра критикуват учението дзогчен: авторите им твърдят, че последователите на дзогчен се увличат по видения за светлината и други подобни, каквито дори обикновените хора могат да получат. Но така трябва и да бъде. Природата на ума, която познаваме, е еднаква у всички същества. Тъй като в разбиранията си се опираме на разума, представите често ни удовлетворяват. Свикнали сме, когато чуваме определена дума, да допускаме какъв е нейният смисъл, нищо, че никога не сме имали непосредствено преживяване за обозначаваното от нея. Вместо да се опираме на прякото възприятие за истината, скрита зад понятието, ние се обръщаме към създадените от самите нас понятиини модели на онова, което искаме да разберем. Така още повече потъваме в заблудите на подвижния ум. То е все едно да объркаш географската карта на дадена местност със самата местност или пръста, сочещ към луната, със самата луна. Дори да направим поразителни описания на истината, никога няма да пребиваваме в нея. Природата на ума може да бъде възприета чрез съзнанието на очите, чрез съзнанието на ушите, чрез съзнанието на носа и т. н. Виждаме през очите, но самите очи не виждат. Чуваме с ушите, но самите уши не чуват. По същия начин природата на ума може да бъде възприета чрез съзнанието на очите, но не съзнанието на очите я възприема. Същото важи за всички преки възприятия. Образът, получен чрез съзнанието на очите, и образът, който боравещият с понятия ум приема за получен чрез съзнанието на очите, са различни. Образът, възприет непосредствено от съзнанието на очите, е по-близо до изначалната реалност от модела на същото възприятие, който се оформя в ума. Боравещият с понятия ум е неспособен да разбере преките възприятия: той познава обектите единствено чрез проектирани умозрителни образи и чрез езика, който сам по себе си се основава на умозаключения. Съзнанието на очите вижда например явлението, Наречено „маса". Възприетото обаче не е „маса", а живо, сетивно усещане за светлина и цвят. Боравещият с понятия ум не възприема пряко грубите, изпълнени с живот явления, които съставляват преживяното от съзнанието на очите. Вместо това той изгражда мисловен образ на онова, което съзнанието на очите преживява Умът заявява, че вижда масата, но онова, което вижда е всъщност мисловен образ на масата. Именно по това се различават боравещият с понятия ум и прякото възприятие. Когато очите са затворени, „масата" вече не може бъде възприемана пряко и тази съвкупност от явления губи присъствие сред непосредствените сетивни впечатления, но умът продължава да проектира образа на масата, който обаче не е същият като пряко възприетото явление. Присъствието на сетивното възприятие не е задължително за ума - той може да съществува в собствените си построения. Тази способност на боравещия с понятия ум да моделира непосредствените впечатления, макар и безценна за нас, хората, поставя едно от най-трудно преодолимите препятствия в практиката. Преди и след непосредствените преживявания за природата на ума, относителният ум се опитва да ги осмисли. Както първоначалните преживявания в ригпа са помрачени от образите, мислите и двойственото взаимоотношение с обектите на преживяванията, така и осмислянето на ригпа се превръща в препятствие.
Понякога си мислим, че познаваме природата на ума, а всъщност възприемаме само онова, което е свързано с понятието. Това съвсем не означава, че преките сетивни възприятия са природата на ума. Дори в най-чистите преживявания сме склонни да се отъждествяваме с възприемащия субект и преживяването си остава двой-ствено. Но чистата природа на ума се проявява в първия момент от съприкосновението между осъзнатостта и обекта на сетивата. Например, когато нещо ни е поразило силно, има един кратък миг, в който всички сетива са отворени и още не сме отъждествили себе си нито с възприемащия, нито с възприятието. Този миг е близък до състоянието на безпаметност, тъй като грубият под-вижен ум, с който се отъждествяваме, за миг изпада във вцепенение. Но ако задържим осъзнатостта за този миг, няма да има нито възприемащ субект, нито възприеман обект, а само чисто възприятие: никакви мисли, никак-ви мисловни процеси, никакви реакции от страна на субекта спрямо дразненията на обекта. Остава само отворената, нераздвоена осъзнатост. Това е природата на ума. Това е ригпа.

5. РАЗПОЗНАВАНЕ НА ЯСНОТАТА И ПУСТОТАТА

Преживяването в нераздвоената осъзнатост риг-па е прекрасно. То е свобода от тревожните лутания на самсаричния ум. Не покой, в който сетивата са притъпени, а тъкмо обратното - чиста осъзнатост. То е светлина, безкрайна, сияйна и изпълнена с блаженство. Когато не сме заети с егоцентрично преследване на несигурни цели, свързани с илюзорния Аз и неговите желания и нежелания, светът се поражда пред нас в чистота на своето естествено състояние, в живата си и първична красота. За йогина, постигнал устойчивост в ригпа, всички преживявания са украшение на природата на ума, а не проблем или заблуда. Но да познаеш ригпа не е като да вземеш наркотик и да преживееш въздигане на духа. Това преживяване не е резултат от извършването на някакво действие или от вътрешна промяна. Не е транс, пророческо видение или ослепителна светлина. То е онова, което вече притежаваме, което вече сме. Ако чакате ригпа, няма да намерите ригпа. Очакванията са свързани с фантазиите: те ни пречат да забележим онова, което вече е там. Какво може да се очаква от пустотата? Нищо. Очакванията носят само разочарование. Преживяването за пустота напомня преживяването за пространство. При непосредственото познание за пространството това познание е само по себе си озареност. То е ригпа. Незнанието за това е маригпй, незнание, нашият самсаричен ум. Сравнението с пространството е много удачно, тъй като в пространството няма опорни точки. Но макар и нищо, то има стойност: в него може да се издигне ступа или къща. Всичко може да се построи, стига да има пространство, в което то да се вмести. Пространството е чиста потенциалност. То няма нито горе, нито долу, нито вътре, нито вън, нито пък предели и ограничения. Всичко това са качества, които ние приписваме на пространството, а не качества на самото пространство. Малко неща могат да се кажат за пространството, затова обикновено го описваме чрез онова, което то не е. Същото е с пустотата: тя е същността на всичко съществуващо, ала за нея не може да се утвърди нищо, тъй като тя лежи отвъд всички качества, атрибути и отправни точки. Където и да сме, каквото и да правим, реалност има само онова, което присъства в настоящия момент. Погледнете нагоре: ето я същността-пустота. Погледнете наляво, надясно, назад, навътре: пустотата е навсякъде. Ригпа, природата на ума, познава тази същност и сама е тази същност. Понякога усещаме силно желание да изпитаме духовни преживявания. Това е хубаво: можем да пораждаме състрадание, да визуализираме, да проявяваме щедрост и да упражняваме много други практики. Способни сме да работим с теоретичната страна на пътя и да развиваме у себе си определени качества. С ригпа обаче не може да се работи. Ако не познаваме основата, в която се намираме в момента, няма да я открием, докато не спрем да я търсим. Има равнище, на което заблудите не съществуват и никога не са съществували. Основата на всичко е и винаги е била чиста. Това непосредствено осъзнаване е винаги достъпно, но и непознато за нас. Просто тръгваме по пътя и се стремим да го постигнем. Ала нашите опити имат отношение към мисълта и усили-ята, а опитите, мисълта и усилията - в известен смисъл - възпрепятстват осъзнаването на ригпа. Чистата осъзнатост може да бъде намерена, когато не полагаме усилия, дори усилието да бъдем себе си. Ригпа е пълното отсъствие на усилия. Ригпа е несътворена и съвършена сама по себе си осъзнатост - покоят, в който се пораждат действията; тишината, в която се разпространява звукът; лишеното от мисли пространство, в което съществуват мислите. Необходимостта да полагаме усилия е кармично следствие от незнанието: като се опитваме да разберем, ние се разплащаме с кармата на вроденото незнание. Ригпа обаче е извън карма, ригпа е осъзнатостта, скрита в основата, а карма се разгръща в основата. След като познаем и осъзнаем ригпа, преставаме да се отъждествяваме с кармичния ум. Търсеното е по-близо до нас от собствените ни мисли и преживявания, защото ясната светлина е основата на всички преживявания. И тъй, какво имаме предвид, когато говорим за „преживяване в ясната светлина"? Всъщност то съвсем не е преживяване, а пространство, в което се вместват субективните възприятия, сънят, съновиденията и всички преживявания в будно състояние. Истината е, че no-скоро спим и сънуваме в озареността на кунши, в същността на своята пробуденост, а не че преживяваме кунши вътре в себе си. Но понеже гледната ни точка е ограничена, смятаме, че сме получили преживяване. Когато подвижният ум се разтвори в чистата осъзнатост ригпа, виждаме светлината, която винаги е била там, и осъзнаваме онова, което винаги сме били. Възможно е да си мислим, че това е „наше преживяване - нещо, което сме постигнали чрез практиката. Но то е пространството, в което преживяванията се пораждат и самопознават - синът ригпа, който познава майката ригпа, или чистата осъзнатост, познаваща сама себе си. РАВНОВЕСИЕ Обикновено описваме ясната светлина с положителни определители: пустота и яснота, безкрайност и озареност. Тези два аспекта представляват единство, което никога не е било разделяно, но за наше улеснение можем да ги мислим като качества, които трябва да бъдат уравновесени. Пустотата без осъзнатост е като съня на незнанието: отсъствие, изпразнено от всякакви преживявания, несъдържащо никакви различия, никакви същности и т. н., но също така лишено от осъзнатост. Яснотата без пустота е подобна на крайната възбуда, когато преживяваните явления се приемат за действителни, за материални и мисловни същности, които въздействат върху нашата осъзнатост с настойчивостта на трескаво съновидение. През нощта това състояние води до безсъние. Крайностите не са полезни. Трябва да ги уравновесява-ме - нито да губим осъзнатост, нито да се поддаваме на илюзията, че всичко, което се поражда в състоянието на осъзнатост, е реално и притежава независимо съществуване. РАЗЛИЧАВАНЕ Ригпа не се губи никога и никога не е друго освен ригпа. Самата основа на нашето съществуване е все-проникваща, съществуваща от само себе си, пуста и изначална осъзнатост. Но всеки трябва да се запита дали познава изначалната осъзнатост непосредствено, или в движението си неговият преходен ум го е отклонил в Друга посока. И всеки трябва сам да си отговори на този въпрос - никой не може да му подскаже отговора. Когато сме погълнати от вътрешните процеси, не пребиваваме в ригпа, защото в ригпа няма процеси. Те са следствия от дейността на боравещия с понятия ум а ригпа не познава усилията. Ригпа е като небето рано сутрин: чисто, безкрайно, просторно, ясно, пробудено, свежо и спокойно. Макар че ригпа няма отличителни черти и атрибути, това са качествата, с които ученията съветват последователите да съотнасят своите преживявания.

6. АЗЪТ

Понятието за Аза се определя различно в отделните религии и философии от най-древни времена до днес. В бон и будизма се отделя голямо внимание на учението за не-Аза или за пустотата (шунята), която е абсолютната истина за всички явления. Ако не познаваме пустотата, трудно ще прекъснем корена на егоистичния Аз и ще постигнем освобождение от ограниченията, които той ни налага. Когато обаче четем за духовното пътуване, често се натъкваме на думи като „самоосвобождение" и „самоосъзнаване". И определено свързваме себе си с частицата „само". Колкото и да убеждаваме другите в разговори и беседи, че сме унищожили Аза, когато животът ни е застрашен или ни отнемат нещо, Азът, който сме твърдели, че не съществува, може да изпита уплах или тревога. Съгласно бон и будизма емпиричният Аз съществува. В противен случай кой създава карма, кой страда и кой постига освобождение? Но не съществува независим Аз. Липсата на независим Аз означава, че няма самостоятелна сърцевина, същност, която не се променя във времето. Макар че природата на ума е неизменна, тя не бива да се приема за самостоятелна същност, за своего рода Аз или малка частица неразрушима осъзнатост, която наричаме свой Аз. Природата на ума не е притежание на отделния човек и не е тъждествена с човека. Тя е природата на самото съзнание и е еднаква у всички същества, които имат съзнание. Нека се върнем пак на примера с отраженията в огледалото. Ако се съсредоточим, можем да кажем, че тук има едно отражение, а там - друго, и че двете показват различни неща. Образите се увеличават и намаляват появяват се и изчезват, а ние можем да ги проследим в огледалото, сякаш са две отделни същества. Такъв е и емпиричният Аз. Отраженията не са самостойни същности, а само игра на светлината - лишени от действителност илюзии в пустата озареност на огледалото. Те съществуват като отделни същности само защото ние ги осмисляме като отделни. Отраженията са проявления на природата на огледалото, тъй както емпиричният Аз е проявление, което се поражда от пустата прозрачност в основата на съществуването, кунши, пребивава в нея и се разтваря отново в нея. И емпиричният Аз, с който обикновено се отъждествявате, и подвижният ум, който го поражда, са неустойчиви, динамични, обусловени, невеществени, изменчиви, непостоянни същности, лишени от неза-висимо съществуване, подобни на отраженията в огледалото. Аесно ще се убедите в това, ако се вгледате в собствения си живот. Представете си, че попълвате формуляри със сведения за себе си. Вписвате име, пол, възраст, адрес, професия, семейно положение и физическо описание. Правите тестове, които показват какъв е вашият нрав и коефициент на интелигентност. Излагате целите и съновиденията си, своите убеждения, мисли, ценности и страхове. А сега си представете, че всичко това ви е отнето. Какво остава? Да кажем, махате също приятелите и дома, родината и одеждите. След това загубвате способността си да говорите и да мислите чрез езика. После - паметта. Изчезват и сетивата. Къде е сега Азът? Може би той е тялото? Ами ако ви отрежат крайниците, ако в гърдите ви бие механично сърце, дишате с апарат за изкуствено дишане, страдате от мозъчно разстройство и психиката ви отказва да функционира? В кой момент преставате да бъдете Аз? Ако продължите да отлюспвате един по един слоевете на своята личност и нейните йерархии от атрибути, в един момент от вас няма да остане нищо. Днес далеч не сте онзи Аз, който сте били на една го-динка или на десет. Вече не сте дори същият Аз отпреди един час. Няма нищо, което не се променя. В сетния миг на смъртта изчезват последните парченца от онова, което сте приемали за свой неизменен Аз. Възможно е да се преродите в съвсем различно същество с друго тяло, от друг пол и с други умствени способности. Не че не сте личност (очевидно сте), но личностите са лишени от собствено независимо съществуване. Емпиричният Аз е изцяло зависимо построение, съществуващо в безкрайна последователност от моменти, подобно на потока от мисли, които се пораждат постоянно в яснотата на ума, или на непрекъснатите проявления на образите в огледалото. Мислите съществуват, но след като ги изучим в медитацията, те се разтварят в пустотата, от която са се породили. Същото става с Аза: когато е изучен из основи, той се оказва нищо повече от една представа, приписвана на неопределена съвкупност от променливи. И също като мислите, които продължават да се пораждат, условните компоненти на личността продължават да се променят. Погрешното отъждествяваме на себе си с емпиричния Аз и допускането, че той е субект, заобиколен от обекти, са главната причина за Двойствените възгледи и коренът на дихотомията, от която произтичат безкрайните страдания в самсара.

7. ПАРАДОКСЪТ НА БЕЗСЪЩНОСТНИЯ A3

Ако обаче човек е в основата си чиста и пуста осъзнатост, откъде идват емпиричният Аз и подвижният ум? Ето един пример, взет от познати на всички ни преживявания: когато сънуваме, у нас се проявява свят, в който можем да преживеем всякакви неща. В съновидението ние се отъждествяваме с един субект, но там намираме и други същества. Те ни се струват отделни от нас, имат си свои преживявания и, изглежда, притежават точно толкова действителност, колкото сами придаваме на себе си. Привидно този свят е материален: стъпваме на подове, тялото има усещания, можем да се храним и да докосваме предмети. Щом се събудим осъзнаваме, че съновидението е само проекция на нашия ум. Развило се е в ума и го е захранила енергията на ума. Но в него сме се забравили, реагирали сме на образите, създадени от ума, сякаш са действителни и отделни от нас. Умът е способен да поражда съновидения и да отъждествява себе си с едно същество, което поставя в съновидението, а с други - да отказва отъждествяване. Можем да се отъждествяваме дори със субекти, твърде различни от облика, който имаме във всекидневния си живот.
По същия начин в обикновения живот ние се отъждествяваме с емпиричния Аз, който също е проекция на ума. Установяваме отношения с привидни обекти и същности, които са допълнителни проекции на ума. Основата на съществуването (кунши) има способността да проявява всичко, което е, дори съществата, които са се отклонили от истинната си природа - тъй както умът може да създава в съновиденията същества, привидно отделни от нас. Ала веднъж пробудим ли се, съновидението, което е нашият емпиричен Аз, се разтваря в чиста пустота и сияйна яснота.

От книгата "Йога на съновиденията и съня".

Който го прочете цялото- тарга бира и кило суджук

преди 1 час, chuko написа:

2. УМЪТ И РИГПА

Освобождението от незнанието и страданията настъпва, когато познаем истинната си природа и пребиваваме в нея. Онова, което познава, не е боравещият с понятия ум, а основата на ума, неговата природа, ригпа. Нашата задача в практиката е да разграничим този ум от чистата осъзнатост за природата на ума.

БОРАВЕЩИЯТ С ПОНЯТИЯ УМ

Подвижният ум, който борави с понятия, е умът, познат от всекидневните преживявания - умът, който е постоянно зает с мисли, спомени, образи, вътрешни диалози, преценки, значения, емоции и фантазии. Именно той се отъждествява с „моя Аз" и „моите преживявания". Движи го обвързаност с двойствената представа за съществуването. Той приема себе си за субект в света на обектите. Нахвърля се на една част от възприятията, а друга - отблъсква. Винаги реагира, понякога бурно, но дори когато е много спокоен и едва доловим - например по време на медитация или силна концентрация, - си запазва вътрешната позиция на субект, който наблюдава обкръжаващата го среда, и продължава да бъде част от двойствеността. Боравещият с понятия ум не се простира единствено върху езика и представите. Езикът - с имената и глаголите, със субектите и обектите - е по необходимост подчинен на двойствеността, но мислещият ум проявява активност още преди да усвоим езика. В този смисъл животните имат такъв ум, а също децата и страдащите от вродена неспособност да овладеят езика. Той е следствие от привични кармични нагласи, които са вътре в нас от времето, преди да развием чувство за собствен Аз, дори преди да сме се родили. Главната му особеност се изразява в това, че инстинктивно разделя преживяванията на две, като започва с противопоставянето на субект и обект, на Аз и не-Аз. В „Тантра на майката" този ум е наречен „умът на активното проявление". Той се поражда в зависимост от движението на кармичната прана и се проявява в мислите, понятията и други построения, които са резултат от дейността на ума. Ако се успокои напълно, боравещият с понятия ум ще се разтвори в природата на ума и няма да се породи, докато собствената му дейност не го възстанови отново. Действията на подвижния ум са добродетелни, не-добродетелни и неутрални. Добродетелните действия способстват преживяванията в природата на ума. Неутралните разрушават връзката с нея, а недобродетелни-те създават още повече разрушения и причиняват още по-голямо прекъсване на връзка с природата на ума. В ученията са разгледани обстойно разликите между добродетелните и недобродетелните действия, например между щедростта и алчността и т. н. Най-лесно е обаче да се разграничат така: някой действия водят до укрепване на връзката с ригпа, а други - до нейното прекъсване. Егото, ограничено от двойствеността на субект и обект, е плод на подвижния ум. От него се пораждат всички страдания. Боравещият с понятия ум се труди усърдно и ето какво се получава накрая:
живеем в спомени за миналото и във фантазии за бъдещето, откъснати от непосредственото преживяване, изпълнено със сиянието и красотата на живота.

НЕРАЗДВОЕНАТА ОСЪЗНАТОСТ: РИГПА

Изначалната реалност на ума е чиста, нераздвоена осъзнатост - ригпа. Нейната същност е едно със същността на всичко, което съществува. В практиката тя не бива да се бърка дори с най-недоловимите, най-спокойни и най-отворени състояния на подвижния ум. Когато не е позната, природата на ума се проявява като подвижен ум, но след като я познаем непосредствено, тя се превръща в път към освобождението и в самото освобождение. В учението дзогчен ригпа често се сравнява с огледало. Огледалото отразява всичко без подбор, предпочитания и оценки. То отразява красивото и грозното, голямото и малкото, добродетелното и недобродетел-ното. Няма рамки и ограничения върху онова, което може да се отрази в огледалото, и въпреки това то остава неопетнено и незасегнато от своите отражения. Освен това не престава да отразява в нито един момент. По същия начин ригпа отразява всички явления в света на преживяванията: мислите, образите, емоциите, привързаността към обектите и самите обекти, всеки видим субект и обект, всяко преживяване. Дори боравещият с понятия ум се отразява и пребивава в ригпа. Животът и смъртта се разгръщат в природата на ума, но няма нито раждане, нито умиране, тъй както отраженията се появяват и изчезват, без да създават или Да разрушават огледалото. Отъждествявайки себе си с мислещия ум, ние живеем като едно от отраженията в огледалото, реагираме на други отражения, измъчваме е в заблуди и страдания, раждаме се и умираме безкрай. Приемаме отраженията за реални и прекарваме Целия си живот в преследване на илюзии. Когато боравещият с понятия ум се отърси от привързаностите, той се отпуска от само себе си в несътвореното от никого ригпа. Тогава изчезва отъждествяването с отраженията в огледалото и ние приемаме без усилия всичко, което се поражда в преживяванията, с правилното разбиране за всеки момент. Породи ли се омраза, огледалото се изпълва с омраза. Породи ли се любов, то се изпълва с любов. За самото огледало нито любовта, нито омразата имат значение: и двете са в еднаква степен проявления на вътрешно присъщата му способност да отразява. Това се нарича подобна на огледало мъдрост: след като сме познали природата на ума и сме развили способност да пребиваваме в нея, нито едно емоционално състояние не може да ни разсее. Напротив, всички състояния и всички явления, дори гневът, завистта и т. н., се освобождават в чистотата и яснотата, които се явяват тяхна същност. Когато пребиваваме в ригпа, прекъсваме карма в самия й корен и се освобождаваме от оковите на самсара. Освен това устойчивото пребиваване в ригпа улеснява осъществяването на всички духовни стремежи. По-лесно е да правим добро, когато сме свободни от привързаностите и неудовлетворението, по-лесно е да проявяваме състрадание, когато не сме погълнати от мисли за себе си, по-лесно е да се преобразяваме, когато не сме вкопчени в лъжливи и ограничени представи за себе си. В „Тантра на майката" природата на ума е наречена „първичен ум". Тя е като океана, а обикновеният ум е подобен на реките, езерата и поточетата, които имат същата природа като океана и се връщат към,него, но временно съществуват като привидно отделни водни пространства. Подвижният ум е сравняван също с мехурчетата в океана на първичния ум, които непрекъснато се образуват и изчезват в зависимост от силата на кармичните ветрове. Ала природата на океана не се променя. Ригпа се поражда спонтанно от основата. Дейността на ригпа е непрекъснато проявление: всички явления се пораждат, без да смущават ригпа. Резултат от пребиваването всецяло в природата на ума са трите тела (кая) на Буда: дхармакая, или лишена от мисли същност, сам-бхогакая, или непрекъснато проявление, и нирманакая, или непомрачено от заблуди състрадание.

РИГПА НА ОСНОВАТА И РИГПА НА ПЪТЯ

В контекста на практиката говорим за два вида ригпа. Разделението е умозрително, но помага за правилното разбиране на наставленията. Първият вид, ригпа на основата, е всепроникващата изначална осъзнатост в основата (кхябриг). Такава притежава всяко същество, което има ум - както Будите, така и самсаричните същества - и именно от нея се поражда умът във всичките му проявления.
Вторият вид е вродената осъзнатост, която се поражда по пътя (самриг) - тя е същата всепроникваща същност, но в преживяванията на отделния човек. Наричаме я ригпа на пътя, защото обозначава непосред-ственото преживяване, което йогините получават, когато встъпват в практиката на дзогчен и приемат нас-тавления, посвещение и повели. С други думи, последователят я постига в преживяванията си едва след като го посветят в нея. У всекиго е заложена потенциалната възможност Да открие ригпа на пътя, тъй като умът у всички нас се поражда от изначалната осъзнатост в основата. Когато изначалната осъзнатост е постигната непосредствено, ние я наричаме вродена, но тя е същата, която йогините познават. В този контекст обозначаваме изначалната чиста осъзнатост с думата „ригпа", а ригпа, която се поражда по пътя - с рангриг. Първата е подобна на каймака, а втората - на маслото, в смисъл, че двете са вградени от едно и също вещество, но за да се добие маслото, е необходимо да се положат усилия. Маслото е породената осъзнатост, или ригпа на пътя, защото влизаме в нея, а после я напускаме и се връщаме в природата на подвижния ум. Ригпа ту се проявява в нашите преживявания, ту угасва. Но присъства там винаги - изна-чалната осъзнатост е присъствие, тя нито се поражда, нито изчезва, - независимо дали я съзнаваме или не.

3. ОСНОВАТА: КУНШИ

Кунши, основата на всичко съществуващо - както на материята, така и на съзнанието у всички живи същества, - е неразделно едниство на пустотата и яснотата. Последните две се наричат също „ясна" и „светлина" и се явяват същата ясна светлина, за която стана дума в йога на съня. (В учението дзогчен кунши има друг смисъл от вложения в школата на сутра читтаматра, където кунши, или алаявиджняна, е неутралното и непробудено съзнание, в което се съдържат всички категории мисли и всички кармични следи.) Същността на кунши е пустота (шунята). Нищо не ограничава пустотата, тя е абсолютното пространство, изпразнено от същности, съществуване, понятия и граници. Кунши е пустото пространство, което ни се струва външно спрямо нас, пустото пространство, населявано от обектите, и пустото пространство на ума. Кунши няма нито вътре, нито вън, не може да се каже, че съществува (защото е нищо), но не може да се каже също, че не съществува (защото е самата реалност). Кунши е безграничното, неразрушимото и несътворимото, нероденото и неподвластното на смъртта. Може Да се опише единствено чрез езика на парадокса, тъй като лежи отвъд двойствеността и понятията. Всяка лингвистична конструкция, която прави опит да предаде смисъла на кунши, вече допуска грешка и може да само да насочва към природата на онова, което не е в състояние да обеме. На равнището на отделните същества кунши в своя аспект на яснота или светлина е чистата осъзнатост ригпа. Кунши е като небето, но не е самото небе, лишено от осъзнатост, защото кунши е не само пустота, но и осъзнатост. Оттук не следва, че кунши е субект, който осъзнава някакъв обект; изводът е, че осъзнатостта е пустота. Пустотата е яснота, а яснотата - пустота. В кунши няма нито субект, нито обект, нито друго някакво противопоставяне или различие. Когато слънцето залязва вечер казваме, че пада мрак. Този мрак съществува само за наблюдателя. Пространството е извечно ясно и всепроникващо, то не се променя със залеза и изгрева на слънцето, няма тъмно пространство и няма светло пространство. То е тъмно и светло само за нас, наблюдателите. Тъмнината се разпространява в пространството, но не му въздейства. Когато е запален светилникът на осъзнатостта, той озарява за нас пространството на кунши, на основата, но самата основа никога не е била тъмна. Тъмнината е резултат от помрачаване, а нашата осъзнатост е била обгърната от мрака на потъналия в незнание ум. СЪЗНАНИЕТО И МАТЕРИЯТА Кунши е основата както на съзнанието, така и на материята. Защо тогава материята няма осъзнатост? Защо живите същества могат да постигат просветление, а материята - не? В дзогчен това се обяснява с ме-тафората на кристала и парчето въглен, като кристалът символизира ума, а въгленът - материята. Въгленът, колкото и да го огряват слънчевите лъчи, не може да отразява тяхната светлина. Той не притежава такава способност, тъй както материята няма способност да отразява вродената осъзнатост. Когато обаче слънчевата светлина докосне кристала, той я отразява, защото има вродената способност да го прави - такава е неговата природа. Тази способност се проявява в палитра от разноцветни светлини. По същия начин живите същества притежават дарбата на вродената осъзнатост. Умът им отразява светлината на първичната осъзнатост и тази потенциална възможност се проявява или в проекциите на ума, или като чистата светлина на ригпа.

4. ПОЗНАНИЕТО

Будистката сутра учи, че обикновеният човек не може да познае пустотата посредством преки възприятия и е принуден да разчита на познание, основано на логически заключения. Въпросът как трябва да се прилагат разумът и логическите подходи към познанието на пустотата е широко обсъждан в традициите на сутра в миналото и днес, но почти нищо не е казано относно познанието на природата на ума чрез сетивата. В сутраяна само йогинът, достигнал третия път или пътя на прозрението, получава преки йогически възприятия на пустотата, но на този етап той вече не се определя като обикновено същество. Според дзогчен нещата стоят по друг начин. В учението е посочено, че пустотата и яснотата, присъщи за природата на ума, могат не само да се познаят чрез сетивата, но и че духовната задача е по-лесно и по-действително изпълнима, ако се опираме на сетивата, а не на мислещия ум. Сетивата са непосредствените врати на преките възприятия, които, преди в тях да се вкопчи умът, са много по-близо до чистата осъзнатост. Някои коментари към сутра критикуват учението дзогчен: авторите им твърдят, че последователите на дзогчен се увличат по видения за светлината и други подобни, каквито дори обикновените хора могат да получат. Но така трябва и да бъде. Природата на ума, която познаваме, е еднаква у всички същества. Тъй като в разбиранията си се опираме на разума, представите често ни удовлетворяват. Свикнали сме, когато чуваме определена дума, да допускаме какъв е нейният смисъл, нищо, че никога не сме имали непосредствено преживяване за обозначаваното от нея. Вместо да се опираме на прякото възприятие за истината, скрита зад понятието, ние се обръщаме към създадените от самите нас понятиини модели на онова, което искаме да разберем. Така още повече потъваме в заблудите на подвижния ум. То е все едно да объркаш географската карта на дадена местност със самата местност или пръста, сочещ към луната, със самата луна. Дори да направим поразителни описания на истината, никога няма да пребиваваме в нея. Природата на ума може да бъде възприета чрез съзнанието на очите, чрез съзнанието на ушите, чрез съзнанието на носа и т. н. Виждаме през очите, но самите очи не виждат. Чуваме с ушите, но самите уши не чуват. По същия начин природата на ума може да бъде възприета чрез съзнанието на очите, но не съзнанието на очите я възприема. Същото важи за всички преки възприятия. Образът, получен чрез съзнанието на очите, и образът, който боравещият с понятия ум приема за получен чрез съзнанието на очите, са различни. Образът, възприет непосредствено от съзнанието на очите, е по-близо до изначалната реалност от модела на същото възприятие, който се оформя в ума. Боравещият с понятия ум е неспособен да разбере преките възприятия: той познава обектите единствено чрез проектирани умозрителни образи и чрез езика, който сам по себе си се основава на умозаключения. Съзнанието на очите вижда например явлението, Наречено „маса". Възприетото обаче не е „маса", а живо, сетивно усещане за светлина и цвят. Боравещият с понятия ум не възприема пряко грубите, изпълнени с живот явления, които съставляват преживяното от съзнанието на очите. Вместо това той изгражда мисловен образ на онова, което съзнанието на очите преживява Умът заявява, че вижда масата, но онова, което вижда е всъщност мисловен образ на масата. Именно по това се различават боравещият с понятия ум и прякото възприятие. Когато очите са затворени, „масата" вече не може бъде възприемана пряко и тази съвкупност от явления губи присъствие сред непосредствените сетивни впечатления, но умът продължава да проектира образа на масата, който обаче не е същият като пряко възприетото явление. Присъствието на сетивното възприятие не е задължително за ума - той може да съществува в собствените си построения. Тази способност на боравещия с понятия ум да моделира непосредствените впечатления, макар и безценна за нас, хората, поставя едно от най-трудно преодолимите препятствия в практиката. Преди и след непосредствените преживявания за природата на ума, относителният ум се опитва да ги осмисли. Както първоначалните преживявания в ригпа са помрачени от образите, мислите и двойственото взаимоотношение с обектите на преживяванията, така и осмислянето на ригпа се превръща в препятствие.
Понякога си мислим, че познаваме природата на ума, а всъщност възприемаме само онова, което е свързано с понятието. Това съвсем не означава, че преките сетивни възприятия са природата на ума. Дори в най-чистите преживявания сме склонни да се отъждествяваме с възприемащия субект и преживяването си остава двой-ствено. Но чистата природа на ума се проявява в първия момент от съприкосновението между осъзнатостта и обекта на сетивата. Например, когато нещо ни е поразило силно, има един кратък миг, в който всички сетива са отворени и още не сме отъждествили себе си нито с възприемащия, нито с възприятието. Този миг е близък до състоянието на безпаметност, тъй като грубият под-вижен ум, с който се отъждествяваме, за миг изпада във вцепенение. Но ако задържим осъзнатостта за този миг, няма да има нито възприемащ субект, нито възприеман обект, а само чисто възприятие: никакви мисли, никак-ви мисловни процеси, никакви реакции от страна на субекта спрямо дразненията на обекта. Остава само отворената, нераздвоена осъзнатост. Това е природата на ума. Това е ригпа.

5. РАЗПОЗНАВАНЕ НА ЯСНОТАТА И ПУСТОТАТА

Преживяването в нераздвоената осъзнатост риг-па е прекрасно. То е свобода от тревожните лутания на самсаричния ум. Не покой, в който сетивата са притъпени, а тъкмо обратното - чиста осъзнатост. То е светлина, безкрайна, сияйна и изпълнена с блаженство. Когато не сме заети с егоцентрично преследване на несигурни цели, свързани с илюзорния Аз и неговите желания и нежелания, светът се поражда пред нас в чистота на своето естествено състояние, в живата си и първична красота. За йогина, постигнал устойчивост в ригпа, всички преживявания са украшение на природата на ума, а не проблем или заблуда. Но да познаеш ригпа не е като да вземеш наркотик и да преживееш въздигане на духа. Това преживяване не е резултат от извършването на някакво действие или от вътрешна промяна. Не е транс, пророческо видение или ослепителна светлина. То е онова, което вече притежаваме, което вече сме. Ако чакате ригпа, няма да намерите ригпа. Очакванията са свързани с фантазиите: те ни пречат да забележим онова, което вече е там. Какво може да се очаква от пустотата? Нищо. Очакванията носят само разочарование. Преживяването за пустота напомня преживяването за пространство. При непосредственото познание за пространството това познание е само по себе си озареност. То е ригпа. Незнанието за това е маригпй, незнание, нашият самсаричен ум. Сравнението с пространството е много удачно, тъй като в пространството няма опорни точки. Но макар и нищо, то има стойност: в него може да се издигне ступа или къща. Всичко може да се построи, стига да има пространство, в което то да се вмести. Пространството е чиста потенциалност. То няма нито горе, нито долу, нито вътре, нито вън, нито пък предели и ограничения. Всичко това са качества, които ние приписваме на пространството, а не качества на самото пространство. Малко неща могат да се кажат за пространството, затова обикновено го описваме чрез онова, което то не е. Същото е с пустотата: тя е същността на всичко съществуващо, ала за нея не може да се утвърди нищо, тъй като тя лежи отвъд всички качества, атрибути и отправни точки. Където и да сме, каквото и да правим, реалност има само онова, което присъства в настоящия момент. Погледнете нагоре: ето я същността-пустота. Погледнете наляво, надясно, назад, навътре: пустотата е навсякъде. Ригпа, природата на ума, познава тази същност и сама е тази същност. Понякога усещаме силно желание да изпитаме духовни преживявания. Това е хубаво: можем да пораждаме състрадание, да визуализираме, да проявяваме щедрост и да упражняваме много други практики. Способни сме да работим с теоретичната страна на пътя и да развиваме у себе си определени качества. С ригпа обаче не може да се работи. Ако не познаваме основата, в която се намираме в момента, няма да я открием, докато не спрем да я търсим. Има равнище, на което заблудите не съществуват и никога не са съществували. Основата на всичко е и винаги е била чиста. Това непосредствено осъзнаване е винаги достъпно, но и непознато за нас. Просто тръгваме по пътя и се стремим да го постигнем. Ала нашите опити имат отношение към мисълта и усили-ята, а опитите, мисълта и усилията - в известен смисъл - възпрепятстват осъзнаването на ригпа. Чистата осъзнатост може да бъде намерена, когато не полагаме усилия, дори усилието да бъдем себе си. Ригпа е пълното отсъствие на усилия. Ригпа е несътворена и съвършена сама по себе си осъзнатост - покоят, в който се пораждат действията; тишината, в която се разпространява звукът; лишеното от мисли пространство, в което съществуват мислите. Необходимостта да полагаме усилия е кармично следствие от незнанието: като се опитваме да разберем, ние се разплащаме с кармата на вроденото незнание. Ригпа обаче е извън карма, ригпа е осъзнатостта, скрита в основата, а карма се разгръща в основата. След като познаем и осъзнаем ригпа, преставаме да се отъждествяваме с кармичния ум. Търсеното е по-близо до нас от собствените ни мисли и преживявания, защото ясната светлина е основата на всички преживявания. И тъй, какво имаме предвид, когато говорим за „преживяване в ясната светлина"? Всъщност то съвсем не е преживяване, а пространство, в което се вместват субективните възприятия, сънят, съновиденията и всички преживявания в будно състояние. Истината е, че no-скоро спим и сънуваме в озареността на кунши, в същността на своята пробуденост, а не че преживяваме кунши вътре в себе си. Но понеже гледната ни точка е ограничена, смятаме, че сме получили преживяване. Когато подвижният ум се разтвори в чистата осъзнатост ригпа, виждаме светлината, която винаги е била там, и осъзнаваме онова, което винаги сме били. Възможно е да си мислим, че това е „наше преживяване - нещо, което сме постигнали чрез практиката. Но то е пространството, в което преживяванията се пораждат и самопознават - синът ригпа, който познава майката ригпа, или чистата осъзнатост, познаваща сама себе си. РАВНОВЕСИЕ Обикновено описваме ясната светлина с положителни определители: пустота и яснота, безкрайност и озареност. Тези два аспекта представляват единство, което никога не е било разделяно, но за наше улеснение можем да ги мислим като качества, които трябва да бъдат уравновесени. Пустотата без осъзнатост е като съня на незнанието: отсъствие, изпразнено от всякакви преживявания, несъдържащо никакви различия, никакви същности и т. н., но също така лишено от осъзнатост. Яснотата без пустота е подобна на крайната възбуда, когато преживяваните явления се приемат за действителни, за материални и мисловни същности, които въздействат върху нашата осъзнатост с настойчивостта на трескаво съновидение. През нощта това състояние води до безсъние. Крайностите не са полезни. Трябва да ги уравновесява-ме - нито да губим осъзнатост, нито да се поддаваме на илюзията, че всичко, което се поражда в състоянието на осъзнатост, е реално и притежава независимо съществуване. РАЗЛИЧАВАНЕ Ригпа не се губи никога и никога не е друго освен ригпа. Самата основа на нашето съществуване е все-проникваща, съществуваща от само себе си, пуста и изначална осъзнатост. Но всеки трябва да се запита дали познава изначалната осъзнатост непосредствено, или в движението си неговият преходен ум го е отклонил в Друга посока. И всеки трябва сам да си отговори на този въпрос - никой не може да му подскаже отговора. Когато сме погълнати от вътрешните процеси, не пребиваваме в ригпа, защото в ригпа няма процеси. Те са следствия от дейността на боравещия с понятия ум а ригпа не познава усилията. Ригпа е като небето рано сутрин: чисто, безкрайно, просторно, ясно, пробудено, свежо и спокойно. Макар че ригпа няма отличителни черти и атрибути, това са качествата, с които ученията съветват последователите да съотнасят своите преживявания.

6. АЗЪТ

Понятието за Аза се определя различно в отделните религии и философии от най-древни времена до днес. В бон и будизма се отделя голямо внимание на учението за не-Аза или за пустотата (шунята), която е абсолютната истина за всички явления. Ако не познаваме пустотата, трудно ще прекъснем корена на егоистичния Аз и ще постигнем освобождение от ограниченията, които той ни налага. Когато обаче четем за духовното пътуване, често се натъкваме на думи като „самоосвобождение" и „самоосъзнаване". И определено свързваме себе си с частицата „само". Колкото и да убеждаваме другите в разговори и беседи, че сме унищожили Аза, когато животът ни е застрашен или ни отнемат нещо, Азът, който сме твърдели, че не съществува, може да изпита уплах или тревога. Съгласно бон и будизма емпиричният Аз съществува. В противен случай кой създава карма, кой страда и кой постига освобождение? Но не съществува независим Аз. Липсата на независим Аз означава, че няма самостоятелна сърцевина, същност, която не се променя във времето. Макар че природата на ума е неизменна, тя не бива да се приема за самостоятелна същност, за своего рода Аз или малка частица неразрушима осъзнатост, която наричаме свой Аз. Природата на ума не е притежание на отделния човек и не е тъждествена с човека. Тя е природата на самото съзнание и е еднаква у всички същества, които имат съзнание. Нека се върнем пак на примера с отраженията в огледалото. Ако се съсредоточим, можем да кажем, че тук има едно отражение, а там - друго, и че двете показват различни неща. Образите се увеличават и намаляват появяват се и изчезват, а ние можем да ги проследим в огледалото, сякаш са две отделни същества. Такъв е и емпиричният Аз. Отраженията не са самостойни същности, а само игра на светлината - лишени от действителност илюзии в пустата озареност на огледалото. Те съществуват като отделни същности само защото ние ги осмисляме като отделни. Отраженията са проявления на природата на огледалото, тъй както емпиричният Аз е проявление, което се поражда от пустата прозрачност в основата на съществуването, кунши, пребивава в нея и се разтваря отново в нея. И емпиричният Аз, с който обикновено се отъждествявате, и подвижният ум, който го поражда, са неустойчиви, динамични, обусловени, невеществени, изменчиви, непостоянни същности, лишени от неза-висимо съществуване, подобни на отраженията в огледалото. Аесно ще се убедите в това, ако се вгледате в собствения си живот. Представете си, че попълвате формуляри със сведения за себе си. Вписвате име, пол, възраст, адрес, професия, семейно положение и физическо описание. Правите тестове, които показват какъв е вашият нрав и коефициент на интелигентност. Излагате целите и съновиденията си, своите убеждения, мисли, ценности и страхове. А сега си представете, че всичко това ви е отнето. Какво остава? Да кажем, махате също приятелите и дома, родината и одеждите. След това загубвате способността си да говорите и да мислите чрез езика. После - паметта. Изчезват и сетивата. Къде е сега Азът? Може би той е тялото? Ами ако ви отрежат крайниците, ако в гърдите ви бие механично сърце, дишате с апарат за изкуствено дишане, страдате от мозъчно разстройство и психиката ви отказва да функционира? В кой момент преставате да бъдете Аз? Ако продължите да отлюспвате един по един слоевете на своята личност и нейните йерархии от атрибути, в един момент от вас няма да остане нищо. Днес далеч не сте онзи Аз, който сте били на една го-динка или на десет. Вече не сте дори същият Аз отпреди един час. Няма нищо, което не се променя. В сетния миг на смъртта изчезват последните парченца от онова, което сте приемали за свой неизменен Аз. Възможно е да се преродите в съвсем различно същество с друго тяло, от друг пол и с други умствени способности. Не че не сте личност (очевидно сте), но личностите са лишени от собствено независимо съществуване. Емпиричният Аз е изцяло зависимо построение, съществуващо в безкрайна последователност от моменти, подобно на потока от мисли, които се пораждат постоянно в яснотата на ума, или на непрекъснатите проявления на образите в огледалото. Мислите съществуват, но след като ги изучим в медитацията, те се разтварят в пустотата, от която са се породили. Същото става с Аза: когато е изучен из основи, той се оказва нищо повече от една представа, приписвана на неопределена съвкупност от променливи. И също като мислите, които продължават да се пораждат, условните компоненти на личността продължават да се променят. Погрешното отъждествяваме на себе си с емпиричния Аз и допускането, че той е субект, заобиколен от обекти, са главната причина за Двойствените възгледи и коренът на дихотомията, от която произтичат безкрайните страдания в самсара.

7. ПАРАДОКСЪТ НА БЕЗСЪЩНОСТНИЯ A3

Ако обаче човек е в основата си чиста и пуста осъзнатост, откъде идват емпиричният Аз и подвижният ум? Ето един пример, взет от познати на всички ни преживявания: когато сънуваме, у нас се проявява свят, в който можем да преживеем всякакви неща. В съновидението ние се отъждествяваме с един субект, но там намираме и други същества. Те ни се струват отделни от нас, имат си свои преживявания и, изглежда, притежават точно толкова действителност, колкото сами придаваме на себе си. Привидно този свят е материален: стъпваме на подове, тялото има усещания, можем да се храним и да докосваме предмети. Щом се събудим осъзнаваме, че съновидението е само проекция на нашия ум. Развило се е в ума и го е захранила енергията на ума. Но в него сме се забравили, реагирали сме на образите, създадени от ума, сякаш са действителни и отделни от нас. Умът е способен да поражда съновидения и да отъждествява себе си с едно същество, което поставя в съновидението, а с други - да отказва отъждествяване. Можем да се отъждествяваме дори със субекти, твърде различни от облика, който имаме във всекидневния си живот.
По същия начин в обикновения живот ние се отъждествяваме с емпиричния Аз, който също е проекция на ума. Установяваме отношения с привидни обекти и същности, които са допълнителни проекции на ума. Основата на съществуването (кунши) има способността да проявява всичко, което е, дори съществата, които са се отклонили от истинната си природа - тъй както умът може да създава в съновиденията същества, привидно отделни от нас. Ала веднъж пробудим ли се, съновидението, което е нашият емпиричен Аз, се разтваря в чиста пустота и сияйна яснота.

От книгата "Йога на съновиденията и съня".

Да беше я преписал цялата поне щеше да ми е по лесно да разбера за какво иде реч! Съвсем нарочно съм цитирал целият ви пост!

Религията бон – тайните на древното тибетско учение

Религията бон е зародила в интервал, когато на Земята, както написа първата книга на „ Махабхарата “ – „ Адипарва “, са живели именитите наги – полубогове със змийско тяло и няколко човешки глави.

За нагите се споделя и в древнокитайски трактати, и в единственият съхранен бонски ръкопис, датиран от VI век (в средата на предишния век тя е била преведена на немски език), а също и в многочислени митове на народите, живеещи в западната част на Тибет.

Хората, намирали се под властта на наги, жадували да се освободят от тяхното владичество. И това се случило – индивидът получил самостоятелност преди 18 000 години, когато от небето към подножието на планината Меру се спуснал Учителя – Тонпа Шенраб (Tonpa Shenrab)

Той научил локалните нации да се прекланят на Белия господ на небето, на Черната богиня на Земята, на Червения тигър и на Яростния змей, а също по този начин им разкрил тайната по какъв начин да ръководят могъщите наги, многочислените духове и естествените сили на природата. Първият знак на религията бон станала свастиката, завъртяна в противоположна на часовниковата стрелка посока, което олицетворявало безконечната битка на индивида със стихиите и отвъдните светове.

Към времето на настъпването на „ жълтата религия “ в Азия – будизма, религията бон е имала необятно разпространяване в Индия, Персия, Южен Сибир, Централна Азия и Китай. Но нуждата от основаване на централизирани монархични страни е довела до такава степен, че азиатските владетели са почнали да преследват почитателите на обичайна религия и да постановат будизма.

През VII в. пр.н.е. при тибетския император Дригум Ценпо (Drigum Tsenpo) са били закрити бонските манастири и унищожени доста от ръкописите на „ еретичната “ вяра, а нейните адепти – прогонени от Тибет. Чак до XI в. от н.е. изповядването на бон се забранявало под опасност от смъртно наказване. Но това антично обучение съумяло да оцелее и през 1017 година, след откриването на защитавани в продължение на епохи езотерични текстове, религията бон още веднъж се показала на света в освежен и класифициран тип. Смята се, че заслугата за възраждането на „ вярата на предците “ е на Шенчен Луга.

Тайните текстове на бон оповестяват, че учението се е наричало „ Бон върховете на Вселената “ и е произхождало от дълбините на човешката история, зародили се преди повече от 50 000 години. Когато на Земята се е явил Учителя, т.е. еманацията на Висшия свят, учението почнало да се назовава „ Бон Свастика “.

 

https://novini247.com/novini/religiyata-bon-e-vazniknala-v-period-kogato-na-zemyata-kakto_5939720.html#google_vignette

ГУРУ ЙОГА

Гуру йога е важна практика във всички школи на тибетския будизъм и бон. А също в сутра, тантра и дзогчен. Тя развива съкровената връзка с учителя. Ако укрепваме постоянно преданата си служба, накрая откриваме у себе си чистата преданост, която е непоклатима и мощна опора в практиката. Дълбоката същност на гуру йога се състои в сливане на ума на йогина с ума на учителя.

Що е това истинен учител? Безформената, изначална природа на ума, първичната осъзнатост, която лежи в основата на всичко. Но тъй като съществуваме в двойствена реалност, по-лесно ще ни бъде, ако си представим тази същност под някаква форма. Така се възползваме умело от опозициите на боравещия с понятия ум, за да укрепим още повече своята преданост и да запазим целенасоченост по отношение на практиката и изграждането на положителни качества. В бонската традиция често визуализираме учителя в облика на Тапихрица*, или Буда Шенла Одкар*, който символизира единството на всички учители. Възможно е, ако вече се занимавате с някоя практика, да съзерцавате друго божество, например Гуру Римпоче, някой идам или дакини. Важното е да работите с духовната традиция, към която сте се приобщили, но от друга страна, трябва да проумеете, че учителят, когото визуализирате, е въплъщение на всички учители, с които сте свързани, на всички наставници, които са ви поучавали, и на всички божества, пред които сте дали обет. Учителят в гуру йога е не просто човек, а същността на просветлението, първичната осъзнатост, която е вашата истинна природа. Учителят е също наставникът, от когото получавате ученията. В тибетската традиция казваме, че учителят е по-важен от Буда. Защо ли? Защото той е непосредственият вестител на ученията - онзи, който предава на ученика мъдростта на Буда. Без него нямаше да намерим пътя към Буда. Затова към учителя трябва да изпитваме същата преданост, с каквато бихме се изпълнили, ако най-внезапно пред нас застане Буда. Целта на гуру йога не е само да събуди у нас някакво чувство по отношение на въображаем образ. Прилагаме я, за да открием у себе си изначалния ум, който е тъждествен с изначалния ум на всички учители, на всички Буди и на всички осъзнати същества, живели някога. Когато се сливате със своя гуру, вие се сливате с първичната си истинна природа, която е истинският водач и учител. Не е необходимо практиката да бъде абстрактна. Когато се занимавате с гуру йога, старайте се предаността ви да бъде толкова силна, че да ви настръхнат косите, по лицето ви да потекат сълзи, а сърцето ви да се разтвори и изпълни с голяма любов. Слейте се в единство с ума на своя гуру - със своята просветлена природа на Буда. Ето така трябва да се упражнява гуру йога.

ПРАКТИКАТА

След деветте дихания (още сте в позата за медитация) си представете, че учителят е над и пред вас. Образът не бива да е плосък и двуизмерен - трябва да виждате истинско същество в трите измерения, изтъкано от светлина, чисто и със силно присъствие, което оказва влияние върху вашето тяло, енергия и ум. Изпълнете се със силна преданост към него и разсъждавайте върху великия дар на ученията и огромното щастие, на което се радвате, като общувате с тях. Отправете към учителя искрена молитва с молба да бъдат отстранени отрицателните ви състояния и помраченията, да се развият положителните ви качества и да постигнете целта в йогата на съновиденията. След това си представете, че получавате благословия от учителя под формата на три цветни светлини, които струят от неговите врати на мъдростта - отвър-стията на тялото, речта и ума - и се изливат във вашите. Светлините трябва да постъпват в тази последователност: бялата струи от чакрата, разположена между веждите на учителя, към съответната чакра при вас; тя пречиства и отпуска цялото ви тяло, или физическото измерение. Червената светлина струи от чакрата, разположена в гърлото на учителя, към съответната чакра при вас, като ви пречиства и отпуска в енергийното измерение. И накрая, синята светлина струи от сърдечната чакра на учителя към съответната чакра при вас, като пречиства и отпуска ума ви. Почувствайте светлините, щом те проникнат във вас. Нека тялото, енергията и умът се отпуснат, изпълнени със светлината на мъдростта. Използвайте въображението си, за да придадете реалност на благословията във всичките си преживявания, в тялото и в енергията, както и в образите на ума. След като приемете благословията, представете си, че учителят се разтваря в светлина, която прониква в сърцето ви и пребивава там като ваша най-съкровена същност. Представете си, че се разтваряте в тази светлина и оставате в това състояние на чиста осъзнатост - ригпа. Има и по-обстойни наставления по гуру йога. Някои включват „поклони" по лице, жертвени дарове, мудри, мантри и още по-сложни визуализации, но същността на практиката е да слеете ума си с ума на учителя, който е чиста, нераздвоена осъзнатост. Гуру йога може да се упражнява по всяко време на деня; колкото по-често, толкова по-добре. Мнозина учителя смятат, че от всички практики гуру йога е най-важната. Тя ни дарява с благословията на всички предали ученията в традицията, способна е да развори и да смекчи сърцето, както и да обуздае непокорния ум. Да постигнеш съвършенство в гуру йога означава да постигнеш крайната цел в духовното пътуване.

От книгата.

НЕЗНАНИЕТО

Всички наши преживявания, в това число и съновиденията, произтичат от незнание. На Запад това твърдение буди изумление, затова нека първо изясним какво означава незнание (маригпа*). В тибетската традиция се разграничават два вида незнание: вродено и обусловено от културата. Вроденото незнание е основата на самсара и отличителна черта на обикновените форми на живот. То е незнанието за нашата истинна същност и за истинната същност на света и води до оплитане в мрежата от заблуди на раздвоения ум. Двойствеността придава реалност на опозициите и дихотомиите. Тя разделя непрекъснатото единство на опита на това и онова, на правилно и погрешно, на теб и мен. Въз основа на тези умозрителни разделения ние развиваме предпочитания, които се проявяват като привличане и отблъскване, и тези обичайни реакции до голяма степен съставляват онова, което отъждествяваме с Аза. Желаем това, а не онова; вярваме в това, а не в онова; уважаваме това и презираме онова. Търсим удоволствията, удобствата, богатството и славата, опитваме се да избегнем болката, бедността, срама и неудобствата. Желаем тези неща за себе си и за хората, които обичаме, но не ни е грижа за останалите. Стремим се към другото преживяване, а не към това, през което преминаваме, или пък искаме да задържим преживяването и да предотвратим неизбежните промени, които ще доведат до неговото прекратяване.
Има и втори вид незнание, обусловено от културата. За него говорим, когато желанията и нежеланията се утвърдят в културната традиция и влязат в ценностната система. Индуистите в Индия например вярват, че е лошо да се яде телешко месо, свинско обаче - може. Мюсюлманите вярват, че няма нищо нередно в това да ядеш говеждо, но забраняват свинското. Тибетците ядат и едното, и другото. Кой е прав? Индуистите смятат, че индуистите са прави, мюсюлманите - че мюсюлманите са прави, а тибетците - че тибетците са прави. Различните убеждения се пораждат от предразсъдъци и поверия, които са част от културната традиция, а не от изначалната мъдрост. Друг пример са споровете във философията. Има много философски системи, които се различават единствено в разногласията си по дребни детайли. Първоначално целта на техните учения е била да доведат до мъдрост, но истината е, че те пораждат незнание, тъй като последователите им се придържат към двойствени разбирания за реалността. Това е неизбежно за всяка умозрителна система, защото умът, който борави с понятия, е сам по себе си проявление на незнанието.
Незнанието, обусловено от културата, се развива и съхранява в традициите. То се просмуква във всеки обичай, възглед, система от ценности и съвкупност от знания. За отделните хора, както и за културите в цялост тези предпочитания са дотам основополагащи, че се приемат за здрав разум или божествен закон. Израствайки, ние се привързваме към различни вярвания, към определена политическа партия, традиция в медицината, религия и схващане как трябва да е устроен светът. Завършваме основно училище, гимназия, а може би и колеж, и в известен смисъл всяка диплома е награда за това, че сме постигнали още по-усложнено незнание. Образованието укрепва нашия навик да гледаме на света през призма. Възможно е да станем вещи в някой погрешен възглед, да се издигнем в своята си област и да се обърнем към други познавачи. Понякога това се случва и във философията, когато изучаваме сложни интелектуални системи и превръщаме ума в средство за задълбочено изследване. Но докато не преодолеем вроденото незнание, развиваме само придобит предразсъдък, а не изначална мъдрост. Привързваме се към най-дребните неща: към една или друга марка сапун, към тип прическа. В по-едър мащаб създаваме религии, политически системи, философски и психологически учения, науки. Но никой не се ражда с убеждението, че е лошо да се яде говеждо или свинско месо, че една философска система е правилна, а друга - погрешна или пък че тази религия е истинна, а онази - лъжлива. Тези неща се научават. Верността към определени ценности е плод на незнанието, обусловено от културата, а склонността да развиваме ограничени възгледи се дължи на двойствеността, която е проявление на вроденото незнание. Това не е беда. Просто нещата стоят така. Нашите привързаности могат да доведат до война, но те се проявяват и като полезни техники и различни умения, носещи блага на света. Докато не постигнем просветление, ние участваме в двойствеността и в това няма нищо лошо. На тибетски има една поговорка: „Като живееш в тялото на магаре, радвай се на тревата." С други думи, трябва да ценим този живот и да му се радваме, защото той е смислен и ценен и защото е нашият живот. Ако сме невнимателни, има опасност ученията да послужат за укрепване на незнанието. Някой може да ви каже, че не е хубаво да защитавате научна степен или че е вредно да спазвате хранителни ограничения, но въпросът изобщо не е в това. Може също да ви каже, че незнанието е лошо нещо, а обикновеният живот - заблуда, произтичаща от самсара. Незнанието обаче е само помрачаване на съзнанието. Да се чувстваш привързан към своето незнание или отблъснат от него е все същата стара игра на двойствеността, но този път разиграна в полето на незнанието. Сами можете да се убедите колко дълбоко във всичко е проникнала двойствеността. Дори ученията са принудени да боравят с нея - например като насърчават привързаност към добродетелите и отказ от недобродетелите - и да използват (парадоксално!) присъщата за незнанието двойственост, за да преодолеят същото незнание. До какво проницателно разбиране трябва да стигнем и колко лесно можем да се объркаме! Ето защо е необходима духовна практика и нейната цел са непосредствените преживявания, а не развиването на нови умозрителни системи, които бихме отстоявали и разработвали още повече. Ако погледнете на нещата от по-висока перспектива, различията между тях започват да изчезват. От перспективата на нераздвоената мъдрост няма важно и неважно.

За теглене.

yoga_na_sania.pdf

на 30.12.2023 г. в 21:01, Колев 74 написа:

Да беше я преписал цялата поне щеше да ми е по лесно да разбера за какво иде реч! Съвсем нарочно съм цитирал целият ви пост!

 

на 18.01.2024 г. в 18:25, chuko написа:

За теглене.

yoga_na_sania.pdf 1.52 MB · 2 изтегляния

Какво става? Ето дадох я цялата книга, а никой не си я е свалил. Аз я дръпнах два пъти, за да видя как става. Когато човек е извън профила си не може да го направи.

Минаха две седмици, изискването ти е удовлетворено, но интересът ти е бил - фейк...

Човече! Аз сега получавам съобщение че си я постнал и никой не я тегли. Явно и аз няма да го направя поради простата причина че не чета бабини деветини. Все пак, благодаря!