Моля, някой да ми помогне! Спешно ми трябват следните теми:

1. "Една невъзможна любов сред ужаса на войната в "Крадецът на праскови" от Е.Станев.

2. " Проблемите за смисъла на човешкия живот в "Песни за човека" на Н.Вапцаров".

Благодаря Ви предварително!

Редактирано 20 септември 200619 г. от nakata60 (преглед на промените)

Моля, някой да ми помогне! Спешно ми трябват следните теми:

1. "Една невъзможна любов сред ужаса на войната в "Крадецът на праскови" от Е.Станев.

2. " Проблемите за смисъла на човешкия живот в "Песни за човека" на Н.Вапцаров".

Благодаря Ви предварително!

1.

Едно от най-големите постижения на съвременната българска литература - "Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилян Станев в България и чужбина. Писана в следвоенните години на страдание и смърт, тя разказва за събития от Първата и Втората световна война. А в човешкия живот най-страшното нарушение на реда е войната. Тя е социално-нравствено зло и изпитание на универсалните човешки ценности. Описана е една любов, родила се по време на война – история на едно “странно” влюбване. Полковнишката съпруга обиква един от врага, открива любимия, човека, в лицето на чуждия.

От гледна точка на “войната” това е недопустимо, предателство, слабост, враждебно и недостойно отношение. От гледна точка на човека, на човещината, тази любов е естествена, нормална в аспекта на уважението към ближния, на приемането на “другия” извън табутата на социалните и политически ограничения.

Елисавета “поглежда” на пленения като на човек – страдащ, уязвим – а не като на враг. В нея първо заговаря човечността, а после се заражда и чувството на обич и привързаност. Така любовта се изявява като проявление на “човешкото” у героинята, на нейната чувствителност, ранимост и богатството на нейната душа.

“ЗАщо да не бъдем по-човечни?” – сякаш това “пита” творбата, описвайки драмата на “човечната” любов, преодоляла границите на неразбирането, отчуждението, предразсъдъците и егоизма, границите на войната.

“Обичай ближния си”. Това е истина, изречена от християнските мислители, за да облагородят човека, за да влеят у него вярата в човечността. Повестта на Ем. Станев утвърждава същата философия, макар и не така назидателно, открито, но през призмата на изживяната болка, на споделената и изстрадана истина за човека, прошката и любовта.

Повестта е проектирана на фона на войната, разрухата, страданието и смъртта. Световете на миналото и настоящето, на Първата и Втората светоена война се оказват сходни по много белези: мизерия, болести, озлобление... Усещането за повторяемост буди чувството на страх и неспокойствие. Хората започват да се примиряват и да свикват с епидемиите ,мизериите, гладът и смъртта. За тях те стават ежедневие ,а бъдещето престава да съществува: "Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото" - казва писателят, илюстрирайки трагичната му повторяемост.

Постепенно Емилиян Станев представя войната и като основен рушител на красотата и порядъка в живота на човек. Пленниците, изкупващи жаждата за власт на своите военачалници, са показани като освирепели, диви, изгладнели животни, които са загубили човешкото у себе си. Те са обезличени , депресирани и деперсонализира ни от войната. В детските спомени на разказвача те присъстват като "пъстро стадо от хора, което миришеше на пикоч". Единственото , което напомня че те са живи същества, е първичният им инстинкт да задоволяват глада си: "...тия полуживи хора се сбиха край гроздето и...запълзяха на четири, прилични на полудели от глад мамимуни..." По този начин Ем. Станев ни убеждава, че в резултат на войната у човек може да закърнее най -ценното - разума и свободата, търпимостта и отговорността, любовта и привързаността.

Осакатеното тяло на полковника е своебразен символ на мрачното време на войната. Неговият образ е и смешен, и жалъл с изкуственото си достолепие, и трагичен в своята обреченост. Застаряващият офицер предизвиква страх, изразен чрез детайл от неговата външност: "Тоя албатрос придаваше на главата му израз на рис." Той е хищник и едновременнто с това жертва на своето хищничество и на времето, което го е създало. Полковникът е душевно сломен и все по-животиска става омразата му към сръбските военопленници. А в озлоблението си отмъщава на невинни хора. Родолюбив,честе н и почтен, но въпреки това надменен, той носи всичко негативно, което войната изгражда у него и хората. Човек научил се да мрази, за него пленниците са презрени същества, незаслужаващи да живеят. Отношението му към тях се определя от възникналата националнополит ическа омраза, която войната изисква от хората, за да съществува. Чрез образа на полковника е внушено, че тя заплашва всчкакви нравствени идеали и ценности.

Командирът сполучливо си е избрал за ординарец войник, спосообен сляпо да се подчинява на заповедите и капризите му. Спазвайки безпрекословно наредбата да стреля по всеки непознат без предупреждение, той става прекия извършител на убийството. Войната обезличава хората и за тях остават важни само функциите им в обществото. Тя потъпква универсалните човешки добродетели.

Един от основните конфликти в повестта е между войната, която поражда омраза, предразсъдъци, хаос, и любовта, хармонизираща света. Градът и колибата стават символи на нарушения естествен порядък в живота и душата на хората, на болестите, безредието, страданието и обществените нагласи. Та са миналото на Елисавета, което и носи нещастие и и напомня за скучние и сприхав полковник.Затов а тя се опитва да избяга и да се освободи от неговите обкови.След като се влюбва в Иво, започвада се радва на живота си, да живее пълноцено: "Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала ,досадна и стара, като напуснат затвор." Антипод на това тъмно място, което отразява предишната и същност, предишния и живот на ограничения и предразсъдъци, е лозето. То се свързва с хармонията и обществения ред в природата. Времето прекарано в градината е като едно своебразно бягство от хаоса на войната, която унищожава красотата и човешките ценности.

Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време. Те са осъдени да загинат в зловещите абсурди на битието - сякаш, за да изкупят трагичната вина на нацията. Въвлеченото във войната общество уива двамата влюбени и със смъртта си те обезсмъртяват най-великото човешко чувство - любовта. Финалното внушение на творбата вдъхва оптимизъм, защото само тя може да разруши изпречилите им се прегради по пътя към щастието. Невъзможната любов побеждава войната и омразата.

В повестта 'Краецът на праскови" темата за войната и придава общочовешки облик ,тъй какато темата за любовта. Отричайки военните сблъсъци като изпитания и рушители на универсалните човешки ценности, тя призовава за по-мирен свят, изпълнен с човечност и любов.

Това посъбрах оттук-оттам, сега ще погледна и за втората тема.

Ето 2.

Вапцаровата поезия е вечна,както е вечна човешката вяра в живота и в необходимостта от идеал, който да осмисли този живот. Между най-големите български поети той е най -силно вярващия в Доброто у човека. Цялата му поезия е изпълнена с тази вяра и обич към човека и към бъдещия справедлив човешки живот,който "ще дойде по-хубав от песен /по-хубав от пролетен ден/". Човекът,в когото Вапцаров вярва е борещият се човек. На него той посвещава основния си цикъл"Песни за човека" в единствената си издадена приживе стихосбирка"Моторни песни"/1940/.

В ”Песни за човека” битуват стихотворения, които очертават духовния мироглед на твореца. Цикълът започва със стихотворението ”Вяра”. В него са още ”Завод”, ”Романтика”, ”Двубой”, ”Писмо” и завършва с ”Песен за човека”. Вярата в добродетелната същност на човека прониква в стиховете му и за "малката човешка драма". Дори в нея поетът намира начина да изведе на първи план смисъла на живота - човечността,любовта,способността на личността да се разкае за извършени грехове. Дори в престъпника- убиец поетът открива надежда за прераждане и извисяване.

В стихотворението "Песен за човека" Вапцаров разкрива две напълно противоположни истории от две различни гледни точки. Тук постепенно спорът за две престъпления между двама различни разказвачи/дамата и лирическия говорител/прераства в спор за ЧОВЕКА изобщо,за неговата същност,за неговия морал и за неговата тежка,"жестока,безока съдба".Разказът на драмата е кратък и изпълнен с омраза към човека, а лирическия герой подробно и вълнуващо претворява прераждането на престъпника,дълбокото му и искрено разкаяние, след като "в затвора попаднал на хора/ и станал човек". С помощта на една песен убиецът пречиства и извисява душата си.

Вапцаров не онеправдава извършеното престъпление,не убиждава читателя,че убиецът,макар и разкаял се ,трябва да бъде оправдан.Напротив,лирическият герой чрез драматичния си разказ доказва величието на ЧОВЕКА,който успява да опознае себе си ,да осъзнае големия си грях и да приеме смъртната си присъда не само като справедливо наказание,но икато лично облекчение на собствената си съвест.Чрез този свой герой и чрез прераждането му ,поетът -хуманист изповядва вярата в истинската човешка сила да признаеш вината пред самия себе си и да приемеш смъртта като спасение.Вапцаровият герой от "Песен за човека" се отправя с вдигната глава и с песен на уста към бесилото .В този миг художественото пространство на творбата се изпълва с атмосфера на уважение и респект към силата на разкаялата се личност:

Усмихнати чули звездите и викнали:"

Браво ,човек!"

/"Песен за човека"/

Вярата на Никола Вапцаров,че Доброто ще възтържествува у човека и в живота, идеализмът и вродената му романтичност са водещи в творчестовто му и създават неповторимо му обяние. Колкото по-силни са страданията на хората,толкова по-несломима е вапцаровата вяра. Тя извира от вътрешната убеденост на твореца в могъщия човешси дух,той вярва в самия себе си, в своята абсолютна честност,в благородството на всеотдайния си характер,в готовността си за саможертва, заради добруването на другите.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив,напротив!-

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

/"Вяра"/

Песните му за човека са изпяти с искрено жизнелюбие, с пределна чистота, простота и откровеност. Най-ярко идентификацията на ”аз”-а с множеството разкрива стихотворението ”Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. Героят се движи по вертикалната ос на трите пространства. В първата си част творбата очертава три трагически епизода от битието на класата – първата разкрива жестоката съдба на човека жертва на социалните условия, вторият - участта на лишения от нравствени устои отчаян самоубиец, третият – деянието на достигналия пълна нравствена деградация братоубиец. За да изрази човешката съдба Вапцаров показва страданието. Земята се превръща в ад. В земния свят е извършено братоубийство. То ще доведе до апокалипсиса. Драмата на човека от съвременната действителност, от пасивността води до реалистичното отражение на живота.

В следващата част на творбата лирическият герой носи ново самоусещане – със загиналото на барикадите дете, с летеца-изпитател, не с човека-жертва, а с човека-борец. Чрез образа на малкия Гаврош на барикадите лирическият говорител отвежда към идеята, че светът може да бъде преобразен чрез борба. Утвърждава се връзката на революционната идея от миналото, настоящето и бъдещето. Смъртта на Гаврош – детето на барикадите, е в името на стремежа за съвършенство. Човекът, който е в небето е символ на твореца. Колкото повече се изкачва в пространството, толкова повече се усъвършенства. Този човек е носител на универсалните човешки идеали. Човекът е почти равен на Бога. Той е без име, един от многото, но е непобедим. Рефренът утвърждава идеята, че човекът е носител на доброто и злото. Краят носи самочувствието, че старият живот ще бъде победен.

Докато ”Писмо” и ”Песен за човека” слагат акцент върху индивидуалната трагика, то стихотворението ”Завод” разкрива социалната участ. В стихотворението битува участта на човека-маса. Изграждането започва с елиптични изречения. Метоним на действителността-ад е образа на завода – основен битов и екзистенциален топус на Вапцаровата лирика. То е затворено пространство. Нарушена е космическата хармония. Разрушена е действителността. Заводът се превръща в начин на живот, който поглъща и унищожава смисъла на човешкия живот. В него трудът е наказание, затвор, жестока принуда. Човек е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Животът е алегорически отъждествен с ”озъбено, свирепо куче” – една от най-деестетизиращите характеристики на художественото настояще в нашата лирика. Човек има единствена възможност за оцеляване в отчаяна борба да отнеме парченцето хляб от зъбите на туй ”настръхнало, вбесено псе” – налице е пълно тъждество между индивидуалната и общностната трагика. Елементите на завода – машините са символ на разрушение. Те носят амбивалентност.

”Романтика” е поема за вярата, за мечтата, за прекрасното. В нея лирическият говорител отхвърля старото разбиране за романтика и красота. В опозиция на този образ е новата романтика. Тя е жива, ражда се, диша. Това е утвърдено чрез одухотворения образ на машините. Този образ се свързва с гордия човешки дух, с представата за новия човек – дързък с преобладаваща сила. Оптимизиран е образа на моторите: ”Те пеят по небето синьо”. С представата за новата романтика се утвърждава новия творчески човешки труд като основа на прогреса. Картината на бъдещето е пресъздадена през очите на човека и порива му към новото, чрез вярата му в новото. То вдъхновява, ражда стихове, дава смисъл. Връзката между днес и утре е борбата за новото. Тя битува в представата: ”обходил от полюс до полюс светът”. Картината на бъдното е свързана с простор. Тя е всеобхватна и светла, без граници, защото няма граница за мечтата и вярата. Образите са чисти, неукрасени, предметни, свързани с висота и полет. Основната характеристика на новото време е труд и свобода.

Вапцаровата поезия е фокус върху съдбата на човека. Неговата поезия цели да открие истинския смисъл на човешкия живот - той апелира за хуманност, защото осъзнава страданието, осъзнава, че там зад всяка стена и ограда страда един отхвърлен син на живота.

Вапцаров е голям поет не само защото е роден с рядко срещан поетически талант,но и защото е завършил "училището на страданието", което животът предлага, научило го, че без вяра не може да се живее .Всичко ,до което се доскосне поета се одухотворява. Затова Вапцаровите "Песни за човека" са заслужили безсмъртието си!

Благодаря ти много за помощта АРТИ

Редактирано 21 септември 200619 г. от nakata60 (преглед на промените)

Трябва ми тема "В какви ужасни години живеем" по момента с първата среща на Елисавета и Иво