Проектът и сърцето

(

разказ в стихове

)

 

* * *

 

В голямата просторна зала

Суматоха е голяма.

Всеки с някого говори,

Все за нещо ще се спори.

Изведнъж над всички нас

Се извисява силен глас:

- Срокът, хора! - виква Педро!

Настроението ведро

Смачква все едно мушица…

На мига се скапват всички

Както цял работен ден

Колегите, в едно със мен,

Са живели във заблуда:

Че след седмицата луда

В срока кратък ще се вместим

И макар с проблеми чести 

То проектът е готов

И happy е клиента нов.

 

* * *

 

Ала ето - нещо става,

Стихва цялата застава,

Изведнъж ни става тясно,

Всеки сяда си на място,

Гледа като индианец.

А брадатият испанец 

Повишава своя тон

Все едно е с микрофон.

Всичките наред подхваща,

По таблото нещо драска,

След което ни изрежда

Колко зле сега изглежда

Положението наше,

Как проектът ни “осра се”.

И накрая в таз’ изява

Изведнъж ни заявява

Че ще трябва всички ние 

Постепенно да покрием

Изоставането си

И да започнем вечери

Да доработваме от днеска?!

След като се е оплескал

Този малък уж проект.

(Смотан, гаден и проклет!)

 

* * *

 

Поглеждам бързо тебе аз -

Цялата си във захлас

И не можеш да повярваш

К’во на плещите стоварват

Тези наши “уж” колеги

От безумие обзети.

Само след едничък миг

Помръква силно твоя лик 

Щом сега представяш си

Как ще трябва по нощи

Да седим из офиса

Затънали във работа.

Гледам и останалите

Как посърнали са всите

В мисли някакви ужасни,

Пълни с ужаси негласни!

Ала след минута-две

Колегите раздвижват се

Спират сякаш да зациклят

И нещата да премислят.

Пак дискусии настават,

Планове се съчиняват:

Кой къде да се паркира,

К’во да гледаме във Jira

И се правят списъци

От задачите останали.

Всички са надъхани

(Ако ги гледаш отстрани)

Dev, QA или пък ментор -

Казано накратко vendor -

Нашият провал да скрием

И срамът си да измием.

След което се поръчва

Общата вечеря пъстра

И се готвим всички ние

Да похапнем и да пием,

А след туй да се захванем

Да работим да останем

Докат’ свърши вечерта,

Пък ако трябва и нощта.

И да не вземем да заспим -

Ще трябва много кофеин,

Затова с молба гореща

Се отправям аз към rest-a.

 

* * *

 

Кафенцето донасям бързо.

Както винаги - чевръсто -

Виждам, че подготвила си

За екипа малки маси

На които да си седнем

И нещата да погледнем.

Подавам и на тебе чашка

С топлата напитка сладка.

Усмихваш ми се със очи

И с нежен глас благодариш:

- О, мерси - ми казваш леко.

След това обсъждаш меко

Със колегите, добрите,

Как задружно всички ние

Планът си да преизпълним,

Да разбийм на малки стъпки

Всички таскове, така че

Начинанието наше

Да завърши със успех,

Клиентът да ни каже “Брех!”.

Бързо времето минава

И кафето намалява,

На пети се ти обръщаш,

На бюрото си се връщаш.

‘Почва яко “веселбата” -

Тикетите се размятат

Между нашите екипи

И колегите свадливи.

Някой иска да скатае,

Лесно почва да се мае,

А к’вото трябва да се свърши

Сякаш нас ще ни довърши

Като гледам как расте

Купът със задачите.

 

А отделно от това

Запълва моята глава

Единствено - дали позна? -

Твойта дивна красота.

Не мога аз да мисля трезво

Щом те виждам толкоз често

И пред моите очи

Изникваш постоянно ти …

А представяш ли си как

В късна доба и сред мрак

Аз ще трябва да работя,

Ту във срещи, ту да кодя …

Как ще стане, аз не знам,

Обзет от този силен плам …

 

* * *

 

Минава вече втори час

И с отмалелия си глас

Идваш пак да ме помолиш:

- Този таск да си затвориш

Ти ще можеш ли сега?

А в очите ти - тъга!

Как сега да ти призная

Че за този бъг не зная

Всичко, дето ми е нужно

Че да го затворим дружно …

Въпреки това решавам,

Друго аз ти съобщавам -

- Сега, веднага, няма да е,

Но съвсем във скоро време

(Да речем - най-много час)

Бъгът ще затворя аз!

Виждам още на мига

Че се отпускаш цялата,

Бързо се успокояваш,

Даже мъничко зарадваш.

Стресът бързо отминава,

Таз тревога намалява

И за първи път в нощта

Е искрена усмивката.

Нямаш никаква представа

Колко много таз’ награда

Със доволство ме изпълва,

Мигновено тя запълва

Празнината моя, дето

Е там, долу, във сърцето.

Защото аз от всичко най-

Много искам (само знай)

Все така да си успявам

Тебе искрено да радвам.

Ала виждам как очите

(

    Изтормозени горките

    След усилията денем

)

Ти задържаш върху мене.

След секунда тук едничка

Казваш думите самичка:

- Ей, добре че ти си тука

В тази тъпа злополука!

После млъкваш леко гузно

Сякаш казала напусто

Нещо, дето трябвало е

Да остане само твое…

 

Че не чул съм се преструвам

И веднага сам се втурвам

Аз към следващото story

Дето трябва да се бори.

А отвътре, ако знаеш,

Какво бушува … ще се смаеш …

 

* * *

 

Часът е вече станал три!

А работата уж спори:

Тикетите намаляват,

Story-тата се затварят

И видиш ли: посред нощта

Се усеща ведрина.

Ала май прибързах само

С тези мисли… Че през рамо

Виждам как колегите

Един след друг окапват те.

След минути десетина

По бюрата двама-трима

Гледам - даже са заспали

Толкова изнемощяли.

Но фокусът ми е във теб -

Дали проклетия проект

Няма тук да те пречупи,

Цяла тебе да те срути.

- Хайде ти си почини,

Даже малко си дремни -

Загрижен поглед ти отправям,

Казвам и те съжалявам

Като гледам, че едва

Ти “държиш се на крака”.

- Трябва първо да приключа.

Тука нещо се закучи

С тази таблица омразна

Напол’вина още празна

И доникъде съм с нея …

Та да спра сега не смея!

- Тогава - искаш ли след час

Да те събудя - и тогаз’

С нови сили от съня

Когато си изпълнена

За нула време ти готова

Ще си с таблицата нова?

Във началото не искаш,

Да увърташ се опитваш,

Ала само след минута 

Се предаваш, и на слука

На бюрото се облягаш

Във съня си да избягаш.

 

* * *

 

Свалям суичъра си топъл

И загъвам те без вопъл.

След това придърпвам леко

Твоя лаптоп. Отдалеко 

Таблицата разпознах

По любимия ти знак

Който слагаш като лого

(Той харесваше ми много).

Та нали със тебе двама

Я започнахме отдавна,

Цъкахме я постоянно

И ме питаше спонтанно

За това и онова,

Да попълниш тез’ числа.

Не изглежда чак ужасно

И съм много аз наясно

Как сега да се запълни

Посред тези доби късни.

Тъй че без да губя време

Да работя се заемам.

Доста бързо даже става 

Да прехвърля всяка данна.

И веднага щом готов

Аз съм - ето тикет нов

Захващам. Но и се зарадвам

Че отново аз успявам

Зора ти да намаля,

Бремето ти да сваля.

И тази стига ми награда:

Любимата ми да не страда ...

 

* * *

 

След час и нещо аз пристъпвам

Суичъра си леко смъквам

Аз и твойте рамене

С моите си две ръце

Леко и едва потривам

И ефирно масажирам.

(

    От докосването с тебе

    Наелектризирваме се … 

    Напрежението смъквам,

    Силно целия изтръпвам …

)

Бързо ти глава надигаш

Със очите си примигваш

И ти трябва малко време

Да усетиш где сме с тебе.

След това със поглед сънен

Гледаш към екрана тъмен

На машината работна.

На мига се сякаш сопна,

Логваш се - и във захлас

От гледката изгубваш глас.

А тя готова е изцяло

(Даже с логото ти бяло).

- Ти ли я попълни сам? -

Питаш във очите с плам,

На което се засмивам

И лицето си разтривам.

- Не помниш ли? Как ти самата

Справи се и с таз’ задача?

После само си полегна,

На бюрото се облегна?

Гледаш, пълна със съмнение,

Но и с нотка възхищение.

- Хич не помня - ти ми казваш,

Таблицата ми показваш.

И не мислиш, че сама 

Всичко си завършила.

Погледи към мене мяташ,

Данните набързо смяташ -

Всичко точно се оказва,

Даже всяка буква малка.

Тръгваш пак да ме разпитваш,

Да изкопчиш се опитваш,

Но сега не те оставям

Да довършиш. Бързо ставам.

- Аз отивам за почивка -

Казвам и с напитка пивка 

Тръгвам сам към наш’та кухня,

Искам в нея да се мушна

И да се усамотя,

Малко да презаредя.

Дори подпирам се с умора

Аз на шкаф във коридора

За секунда или две,

След което - ето ме

В кухнята, където сам

Ще отдъхна, аз си знам,

Стига никой от екипа

Да не дойде да ме пита

Нещо и да ми досажда.

Искам само мойта жажда

Да си бързо утоля …

А и малко ведрина.

 

* * *

 

Ала ето - след минута

Стъпките ти аз дочувам -

Разпознавам ги прекрасно

В тишината толкоз’ ясно.

Ти изникваш и ме гледаш,

Някак странно ме преценяш,

Хлопваш след това вратата,

Ключът врътваш ти самата …

И започваш много бавно

Да вървиш към мене плавно.

Но във този късен час

Нещо ново виждам аз:

Във очите ти красиви,

Тъй пленителни и диви,

Заиграват две искрици

Като истински звездици.

- Винаги съм знаела -

Започваш още на мига -

- Че към мене имаш слабост

И че да доставиш радост

Или да помогнеш ми -

Това те прави най-щастлив!

Понечвам аз да възразя

Но слагаш своята ръка

Върху устните ми, и

Полузатворила очи

Придърпваш ме към себе си,

Отпуснала назад коси,

А изящната снага

Пристискаш я във моята.

Силни тръпки ме побиват

И вълни ме цял заливат

Със приятна топлина,

Щом усещам на мига

Плътно слабото ти тяло

Върху себе си … изцяло …

На врата ръката слагаш,

Към лицето ми посягаш,

След което чудо става

Щом от тебе получавам

(Без дори една преструвка)

Най-прекрасната целувка …

 

* * *

 

И щом почувствам устните

Да палят страстно моите

И в този съвършен момент

Аз усещам върху мен

Теб, принцесо приказна …

То най-щастлив съм на света!