Моето слънце ...

Събуди се, но нея вече я нямаше. Чаршафите бяха студени, явно беше станала преди доста време и нищо чудно - слънчевите лъчи вече изпълваха стаята. "Пак се успах" помисли си той и се усмихна. Днес му беше позволено да прави каквото си иска, не му се налагаше да бърза за работа, не и тази събота. Погледна часовника на шкавчето до леглото, протегна се и сънливо измърмори:

- Не може да е 6:10, явно пак се е развалил проклетника.

Протегна се още веднъж и стана борейки се с мързела и умората натрупана през работната седмица. Навън беше тихо, чуваше се само шумът на вълните. Излезе на терасата да се полюбува на глетката и веднага забеляза, че нещо не е наред... Слънцето го нямаше, или поне не беше на мястото си. Вместо ниско в источната част на хоризонта светлината идваше някъде отзад, от хълма зад къщата .... За секунда на лицето му се изписа недоумение което секунда по-късно беше заменено от усмивка излпълнена със задоволство и щастие.

- Явно моето слънце пак е излязло да посреща изгрева ...

Посвещава се на Н.