Димитър Методиев - поезия

Августовски билки

Все таз луна. И тез звезди. И негата

на августовски билки и треви.

Спи горската поляна. И пътеката

очаква стъпки пак да долови.

И аз - след тридесет лета и пролети -

отново се превръщам в слух, готов

да чуя пак словата на паролата -

едничкото признание в любов...

Но ти не идваш. И застанал там

на съд под безпощадната луна,

аз чувам как се връщат в първозданната

спокойно равнодушна тишина

и музиката,

литнала от струните

на пръстите, докоснати за миг,

и упрекът

на устни нецелунати,

пронизал планината като вик...

**************************************************

Със весел гръм премина над полето

празнуващият облак. Спря дъждът.

И разцъфтя под кротката дъга в небето,

новороден и чист, светът.

Да вярвах в чудо, щях да коленича

и пред дъгата да сведа глава.

Дете да бях поне - натам да се затичам

през запламтялата трева!

Не съм дете...Но тегли ме сърцето,

от обич премаляло и тъга,

като в ония дни над кладенче в полето

да се сведа - като дъга...

************************************************

Нищо в природата не се губи.

Думите нежни. И думите груби.

От порива пръв .

всичко се трупа върху сърцето.

Додето цъфне последното цвете -

червеното цвете

на твоята кръв...

*************************************************

Толкова отдавна всичко бе,

че дори не те сънувам вече...

Само като в мръкнещо небе -

някъде високо и далече -

във душата кротко се стопява

светлина от миналите дни.

И на нея, без да се надявам,

аз се моля тихо:

- Остани!...

***************************************************

Любовта - тая стара шега

между четири тъжни очи...

Поседи още малко така.

Говори, ако можеш. Мълчи.

Не повдигай ти само очи

към очите ми, моя тъга.

Че различни са тия лъчи

във очите ни, обич добра:

ранен залез и късна зора

ще се срещнат във наште очи...

С любовта, тая странна тъга,

ще живея в света отсега.

Отсега. И навеки веков.

И навеки веков - без любов...

****************************************************

Приказка стара ли бе?

Или истина?...

Помниш ли?

Плитката трепна на детската гръд:

- Добър ден!...-

И отмина замислена.

И - кръстопът...

Пътища.

Срещи.

Истини.

И неистини.

И не зная:

лош ли, добър ли е бил оня ден...

Но във тихия сън на душата избистрена

твоят образ далечен пътува със мен...

********************************************************

Елегия

Вали, вали - душата ми прогизва.

В нощта просъскват леките коли.

Тревожен фар прозореца ми лизва.

И пак е мрак. И пак - вали, вали.

Удавени, лежат в калта листата.

На лавиците книгите мълчат.

И пак - бездомен - чука по стъклата

на тъмния прозорец мой дъждът.

Ах, ако знаеш, колко ми се иска

да вярвам, че - макар далеч от мен -

една душа, от всичките най-близка,

за мен си мисли в тоя ден студен!

Дъждът вали. И всичко ме подтиска.

И аз съм като есен уморен...

***********************************************************

Ръката ти в ръката ми тъгува.

И пулсът пророкува, пророкува...

Какво да кажа? Ниви омълчани.

По черните дървета - черни врани.

Скрит в облаци е небосводът син.

Ръми дъждец. Мирише на бензин.

Какво да кажа? Ти си, мила, права.

Да, по-добре сега...Да, ще забравя...

И аз държа ръката - милостива

като живота, който си отива...

*****************************************************