Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Това е моя опит за роман - всъщност са няколко романа,които са свързани - нещо като трилогия.

    това е първия, а другите засега са идея. този сега е в процес на писане, но ми се струва че издиша. публикувам началото - а по-нататък и другите части - за да чуя вашите коментари и забележки. ако имате желание, насочете ме.

    част : На дъното

    Предлог

    Денят беше слънчев и топъл. Усмихнат. Като очите на Здравко. Очите, които нямаше да види никога повече.

    Тълпа от хора, облечени в черно се бяха скупчили около изкопаната дупка. Господи колко много хора. Хора, които през последната година не се бяха сещали за него. А сега плачеха и скърбяха за тялото в дървения ковчег. Каква ирония, какъв театър. Сега разбираше, защо Здравко странеше от тях - далеч от лицемерието, далеч от маските.

    Бенджи стоеше встрани. Далеч от всички тях. Беше застанала така, че да вижда всичко, и пак да не е до тях. От ляво се беше скупчила "Групата" - тези, които знаеха всичките си тайни, които се бореха заедно с болестта си. Отдясно бяха бившите му съченици. А най-близо майка му и мъжът, които се беше грижили за него, макар че не му беше баща. От другата срана на жената стоеше висок мъж с бяла коса вързана на опашка - изпод черния потник се виждаха ръцете му осеяни с татуировки, получени от затворите из България... Бенджи позна човека от снимките, за който Заки беше казал, че е баща му.

    Стоеше и гледаше театъра им. И ги съжаляваше. Сега се сещаха за него, сега съжаляваха че няма да го видят повече...

    Само тя знаеше през какъв ад беше минал Здравко през последните 2 години. Къде бяха те когато Здравко се бореше за живота си в онази болница? Къде бяха когато Здравко се лекуваше в отделението? Къде бяха когато Здравко се завърна от Испания? Къде бяха когато Здравко се мъчеше да започне живота си отначало?

    Само тя и Ники... Само те бяха до него... Ники... От задължение... Задължението, че са израснали заедно, че семействата им са свързани...

    Дори момичето, което бе готово да я удуши преди 3 години, че Здравко предпочете Бенджи, пред нея... Дори тя беше вдигнала ръце от него...

    Свещенникът свърши словото си и гробарите започнаха да трупат пръстта върху ковчега. Тълпата около гроба не се разотиваше. Чакаха да отрупат гроба с цветя. Мaйка му виеше... Беше дошла от Карибските острови, където живееше в луксозна вила с своя любовник.

    - Жалко... - прекъсна мислите й един глас. Бенджи се обърна и видя един от "тях". Един, който за пореден път се убеждаваше че борбата за живота няма смисъл. Бенджи ен знаеше как да го убеди, че не е така. В момента нямаше и сили да го направи. Психотерапевката, която работеше с тях трябваше да направи това. И го правеше...

    - Трябва да се бориш... да се борите... Да не се предавате... - намери сили да каже. - Заради него... Покажете му че можете да победите... Той ще гледа отгоре.

    Изведнъж осъзна колко жалки са думите й. Как в една нормална ситуация, това слабо момче, с изпити скули,би й се изсмяло.

    Но той не се изсмя. Погледна към дупката.

    - Да... Трябва... Но никак не е лесно... Ето го резултата... Той се предаде...

    - Не се е предал... Той се бореше до последно... Просто една грешка... и край...

    - Да. - Тино гледаше унесено. Бенджи се замисли, дали преди да дойде тук не си беше взел "лекарството"? Лекарството, което уби Здравко...

    - Това днес... Трябва да те мотивира, да не стигнеш до тук...

    - Трябва...

    Тино. Момчето с което Здравко делеше една стая в отделението. Тино, колкото близък за Здравко, толкова и непознат. Тино, най-добрият му приятел в Групата.

    Ники не ги познаваше. Ники не беше присъствала на сбирките. Бенджи беше част от тях. Знаеше тайните им, знаеше всичко това за Заки, което никой друг извън групата не знаеше...

    Гробарите свършиха с пръстта.Бяха оформили една камара с пръст. Един по един роднините на Здравко минаха оставиха цветята си и се отдръпваха да направят място за следващите. Когато тълпата се разпръсна, Бенджи, Ники и Тино се приближиха. Бенджи пушеше - не толкова от нуждата да пуши. Просто искаше да запали цигара, да я изпуши вместо него.

    С крайчеца на окото си виждаше как всички се отдалечаваха от гроба. Вървяха към асфалтирания път разделящ полето осеяно с грoбове на 2 половини. Вървяха бавно с наведени глави. за тях живота продължаваше...

    Бенджи изпуши фаса и едва сега приклекна. Ники и Тино седяха зад нея, а ръцете им бяха празни, цветята им бяха някъде сред купчината от цветя. Бенджи постави върху купчината пръст шарения букет от слънчоглед, и зелена украса. Беше се спряла на това, за да не е стандартен букет от рози, карамфили и тем подобни букети. Гробът беше отрупан с цветя, и пръстта не се виждаше.

    Изправи се бавно.

    "Играта свърши. - помисли си на ум. - Сега можеш да си починеш от всичко... Сега можеш да избягаш от фалша, и от всички, които те дразнеха че не са като теб... като нас..."

    - Ликуваш ли? - сепна я познат глас. Бенджи се изправи бавно. Нямаше сили, нямаше желание да се обърне. - ... кажи, боклук... ликуваш ли че го уби?

    Бенджи потръпна. Едва сега се обърна и видя бившата си приятелка. Едва сега усети празнината между тях. Празнината, която беше назряла между тях през тези 2 години.

    - Аз бях до него през тези години... Борих се с него... Преживях всичко... А вие го изоставихте като бездомно куче... - промълви. И в миг се укори. Трябваше ли да изтъква това. Точно тук?

    - О... както винаги в ролята на жертвата. - просъска с ледено лице момичето пред нея. Зад нея, на известно разстояние стоеше Велико, за 2 години беше напълнял до неузнаваемост. - А защо се стигна до там... до болницата, до Испания???

    - защото...

    - защото ти го уби... преди 2 години... уби го с детското си поведение, с егоизма си, с себелюбието си... ако не беше ти, нямаше да се стигне до тук и ти го знаеш...

    Бенджи се сви. От обвиненията, от погледа, който я пронизваше през тъмните слънчеви очила...

    - Не мисля че тук е мястото за такива разговори... - намеси се плахо Ники и пристъпи към тях. Бенджи видя как Тино сви юмруци и погледа му шареше към Групата, която ги чакаше в буса на асфалтирания път. Бяха ги пуснали от отделението специално за погребението. Там бяха и "бившите" - тези които днес не бяха в отделението, но ходеха в Центъра.

    Ако станеше нещо, щеше да хукне натам, за покрепление.

    - Млъкни, мръсницо... Сега говоря аз... Ти го започна, тя го доуби... Курви миризливи... - Анджи изпадаше в истерия.

    - Мери си приказките... - присви очи Ники.

    - защото какво... ще кажеш на Татенцето да ме напляска ли... - ехидно се засмя Анджи. - или ще му кажеш да прати биячите си... После моите неговите, и теб... и ше стане мазало...

    - заплашваш ли ме? - просъска ники. Беше загубила търпение. Бенджи виждаше как все по-трудно се владее.

    В този момент се намеси Велико. Бенджи мислено му благодари.

    - Хайде, да тръгваме Анджи. - стисна я за лакътя. - наистина прекали...

    Анджи се овладя навреме да не напсува и него. Тръгна послушно. След 10 крачки се обърна... към Бенджи, която трепереше от чутото.

    - Слушай ме внимателно, к***о.. Тук пред този гроб, се заклевам... Ще съжаляваш за всичко което ми причини... За всичко което му причини...

    - Върви! Казах! - чу се гласът на Велико. По-мъжествен, по-груб, по-властен.

    - ... Ще те съсипя, така както съсипа него... Ще съжаляваш че си се родила... и ще свършиш тук. - отсече Анджи и се отправи след Велико. Обърна се през рамо и процеди последните си думи - помни ми думите

    Редактирано от TheDarkAngel (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.