Пътуването

My own Trip

“Ще ходиш ли днес в Пловдив?”

Това бяха думите, които разсеяха съня ми и ме изкараха изпод топлите завивки, от които не исках да се помръдна.

- Да. - казах аз. – След 20 минути се чакаме в сборния пункт.

- И да ми се обадиш като пристигнете. – каза майка ми и отиде на работа.

-Уфф.

С това сумтене ставях всяка сутрин. То бе породено от задължението да стана и просто всичко ми беше криво. Набързо се облякох с дрехите от стола и потеглих.

Сборния пункт всъщност беще квартирата на един приятел от Карлиево. След 10 минути вече бях при Фид. Той ми отвори без да казва нищо и заедно влязохме в малката стая. Всеки път като влизах в нея все едно се пренасях в друг свят и друга реалност, напълно непознати и неподозирани от човечеството.

- Къде е Ралф? – попита ме той.

- Не знам. Не го видях по пътя. Спокойно, той никога не закъснява.

В 9 и няколко минути вече беше пристигнал. Поздравихме се със обичайното ръкостискане, което на някой прилича на "Гепи".

В следващия момент бях извадил амфетамина и Фид го разчертаваше по гладката повърхност на лап-топа му.

- Извинявай, че така започнах разговора вчера.

- Няма нищо. На първо време не разбрах защо ми искаш паролата, но в последствие се сетих, че всеки може да е на компютъра. Включително и майка ми, а ти да й говориш за амфетамина и марихуаната, които трябва да взема. Много правилно го направи, като ме попита първо някои неща. Но сега да се заемем с някои по-важни неща за момента.

Извадих петолевка, свих я на руло и с мощно и дълбоко вдишване вкарах едната бяла линия в дясната си ноздра. В следващия момент забравих, че ми се спеше, че ме боли почти всичко и вече имах сила да потеглим за Пловдив.

- Ще тръгваме ли? - каза Фид, изтривайки дясната си ноздра.

- Потегляме. - казах аз и започнах да се обувам.

След около 5 минути вече бяхме на половината път и се отбихме в едно квартално магазинче за да вземем така нужната ни вода.

На всеки се струваше, че сме изминали този път за необичайно кратко време, дори се губеха някои моменти. Вече бяхме стигнали гарата, когато видяхме и прилижаващия се Спид. Набързо си купихме билети и веднага се скрихме зад една изоставена сграда.

- Събрахме ли се вече? - попитах аз и дадох масура на Спид.

Изпушихме го бързо и се качихме във влака.

През целия път не спряхме да говорим и да се смеем, нищо че никой не слушаше другия, зениците ни бяха колкото ретината, а другите във влака ни гледаха малко странно и с малка доза съжаление.

Най-после! Слизаме от влака и с бавни стъпки се запътваме към панаира. Вървим необичайно бързо, а това даже не ни правеше впечатление. Хапнахме по пътя и вече изгаряхме от нетърпение да видим какво ще ни предложи град Пловдив.

Купихме си билети и влязохме в панаира. Преди не бях забелязал мащабите на това нещо. Над 10 палати и отделно двора, градинките, фонтаните. И навсякъде бяха изложени автомобили, строителни машини, някакви електронни устройства, а тук-там се мяркаха предизвикателно облечени момичета около нашата възраст, които раздаваха списания, чанти и минерална вода. Около 2 часа обикаляхме това така необятно място. Към 15.30 вече се уморихме и седнахме в някакво кафе в 13-та палата. Понеже беше скъпо, събрахме пари за една кола и една минерална вода. В мислите вече ни се въртяха планове за тоалетната на въпросното заведение.

- Ще чертаем върху капака на тоалетната. Един чертае за всички и после за бързо се изреждаме. Никой няма да ни види.

- Има много хора в тоалетната Ралф. Бях там и ги видях всичките. Ще ни усетят.

- Няма страшно. - каза Фид и взе пликчето с белите бучки. - Ей сега се връщам.

Запъти се с уверена стъпка към тоалетната и влезе. Забави се около 10 минути и аз вече се чудех какво е станало и дали не го е видял някой.

- Какво стана? - попитах сядащия на мястото си Фид.

- Всичко е точно. - каза той и забърсваше неподозрително носа си.

След малко до тоалетната отиде и Ралф. Върна се също толкова свеж и ми бутна плокчето в ръцете. Вече беше мой ред. Влязох в тоалетната и видях 2 кабинки и 10-тина писоара. Навсякъде беше заето. Изправих се пред едната кабинка и зачаках. Идваха хора на писоарите, гледаха ме, но аз все така неумолимо чаках за кабинката. От нея излезе някакъв китаец и отвътре се понесе характерна миризма.

- Какво пък толкова. Да свършва веднъж. Другите да го духат.

Това бяха мислите ми, когато чертаех с дебитната си карта по казанчето. Свих отново петолевка на руло и се наведох. Пуснах водата и едновременно с това вдишах дълбоко, но не много силно. Надявах се звукът от вдишването да се е слял с този на течащата вода, но след около минута вече не ми пукаше. Излязох от тоалетната и шумно вдишах остатъците в ноздрата си. Тръгнахме си веднага, след като излязох.

Обиколихме още малко в панаира. Взехме си 10 балона от едно момиче и след малко спорове решихме да си тръгнем.

Бяхме доста енергични и хората ни заглеждаха. Все пак с всичките тези балони биехме на очи. Стигнахме до една градинка и седнахме на един бордюр. Скрихме балоните между краката си и започнахме да се оглеждаме.

- Време ли е? - казах аз и извадих 4 масура, по един за всеки.

Огледахме се набързо и след като нямаше никой спокойно ги запалихме. Още след втората дръпка усетих ефекта. Марихуаната не ни хвана както обикновено, но за сметка на това беше свита на доста големи цигари и всяка дръпка си казваше думата. След малко всички я изпушихме. Остана само Ралф с още 2-3 дръпки. В следващия момент забелязахме момче и момиче, които идваха към нас.

- Мирише ли?

- Не се усеща даже. Спокойно.

Загледах се в земята, когато чух приближаващия се да казва: "Момчета може ли една цигара?"

- Разбира се. - каза Ралф и му подаваше кутията.

- Вие май пушите от тия по-яките цигари? Черпете една такава.- каза той и допълни - Внимавайте, че ей там е районното.

Изчакахме да се отдалечат и веднага си тръгнахме, защото марихуаната вече беше започнала да действа и всички ни обзе панически страх онзи тип да не ни издаде пред полицаите.

- Момчета забравих петия на тревата. Връщам се да го взема. - казах аз и се засилих към мястото, на което бяхме. Бързо взех черното пликче и започнах да се оглеждам малко подозрително, докато се връщах към другите.

- Взе ли го? -попита ме Ралф.

- Да.- казах аз и ги поведох към стълбите на пешеходния мост.

През главата ми минаваха какви ли не мисли, но изведнъж БУМ!

- Момчета, тоя само се базикаше за районното. Ама все пак успя да ни вкара в най-страшния филм. Не се безпокойте. Тоя мардонилник нищо и на никой няма да каже.

- Дано да е така. –каза Ралф с равномерен тон и продължи да върви непоколебимо.

Изведнъж и четиримата ни обзе странно чувство. Вървях смело нагоре, но с периферното си зрение забелязвах ухилените лица на другите. Точно след 3 крачки ни обзе ескалиращ и на моменти дори неконтолируем смях. С всяка изминала секунда все повече се задъхвах. Не можех да си поема въздух от смях и това ме накара да се осъзная за момент. Хората ни гледаха малко странно и едва ли не се досещаха защо така се смеем. Но на нас този факт не ни интересуваше. Тръгнахме смело по моста и си запалихме по цигара.

- Затапваме ли вече?- попита Спид. –Та аз вече сигурно ще припадна.

- Тихо! Тихо... Пали пък ще видим. – измърморих аз и продължих напред.

От двете ни страни минаваха хора и ни се струваше, че всичките са срещу нас и се опитват да ни наранят по някакъв начин. Вече ме беше обзела параноя, когато изведнъж се осъзнах и се спрях изведнъж от пронизителен крясък:

"Искаааам балооооон"

В този момент осъзнах, че все още ходим с жълтите балони, вързани за дрехите.

Спид за да се покаже културен веднага се спря и подари на сравнително симпатичното момиче с пронизителния глас балон.

- Аз моите не си ги давам. Какво ще дишаме после, а? – с недоволство каза Ралф и се обърна напред.

- Да....ааааа... –казах аз, като го последвах.

С обръщането си исках да му окажа подкрепа, но гласната се залепи за гърлото ми и така си остана.

- К'ва е тая бе? – попита Фид.

- ...ааааа... – продължавах да гледам с изплезен език. – 20 от 10! Най-яката п*тка братлеееее.... Вижте я,бе , вижте я! Майко...! К'ва е тая?! От къде се взе?! Нема такава!

- Млъкни, бе! –скастри ме Спид.

- Да, бе, човече. Стига си викал по средата на центъра. Може да сме от село, но все пак да не си показваме селянията.

Докато осъзная думите на приятелите си минаха около 5-6 секунди. Обърнах се. Потърсих я с поглед в тълпата, но уви. Тя вече не беше там.

"Дали пък не беше само в моят ум? Моето съзнание.Безкрайните мечти ли сътвориха образа й? Нереален образ ли беше тя или реално привидение?"

Въпросите минаваха през главата ми като поток. Проумявах очевидни неща, като танците в някой клип например. Никой в средно статистическо кафене няма да стане и да танцува, само заради някой, който е влязал и е започнал да се премята като бабичка на extasy. И това ставаше само за миг. Миг, който се губеше във водопада от постоянно пристигащи мисли. Исках да го споделя. Да споделя току що осъзнатите неща от живота. Обърнах се и първият, който видях беше Спид. Започнах трескаво да му разказвам за няколко неща наведнъж. Преплитах си езика от стотиците думи, които исках да изрека за невъзможно кратко време. Но той ме разбираше. Бях сигурен в това. Продължих да му разказвам още около 10 минути. През това време ние ту се озовавахме един до друг, ту всеки от нас беше на противоположния тротоар. Дори когато беше на повече от 10 метра от мен, аз не спрях да разказвам. Не можех да го задържа в себе си. Самото ми тяло не позволяваше. В един момент бяхме при халите, а след миг, когато мозъкът ми тотално изключи ми се губят някои моменти. Когато се опомних вече бяхме седнали на една пейка в градската градина. Отново запалихме по цигара и без никой да казва дума оглеждахме преминаващите хора. За миг погледнах право напред. Не заради някое момиче или преминаващ човек. Просто така. Поглед, вперен право в бъдещето. Изведнъж се озовах в нещо като тунел. Същият, като от визуализациите на winamp. А цветовете... Такива цветове не съществуват в реалния живот. Моментът продължи не повече от 2 секунди, но на мен ми се струваше напълно достатъчно. Пълен завършек на трипа.

Някакво малко дете се приближи към нас и се спря. Ралф му подари балон. Оставаха още два.

- Дайте да ходим към гарата, преди да е дошло още някое такова. Иначе няма как. Кажете ми как да му обясня, че ако му дам балона няма какво да дишам.

Станахме и бавно потеглихме. Вече си мислех, че ме е пуснало, когато стигнахме до будка за дюнери и Ралф и Фид предложиха да хапнем, преди да се качим във влака. Все пак това щеше да ни бъде втори дюнер за цял ден. Нямаше никакво чувство за глад, но знаехме, че трябва да си наложим мисълта и да ядем насила.

- Ралф, хайде да седнем някъде, а? –казах шепнейки не защото се криех от нещо, а защото не ми стигаше сила да го изрека. В един момент вече не издържах. С всеки удар на сърцето ми, което имах чувството, че всеки момент ще се пръсне от налягане, ме обливаха по-топли и по-топли вълни.

- Нищо ти няма. Даже не ти личи. Не си се изпотил. Спокойно. – окуражаваше ме Ралф, докато аз изнемогвах.

- Спид! Ела с мен в уличката да седна на някой бордюр. Не искам да ме гледат хората.

Във въпросната уличка бяха наспирали коли и си мислех какъв късметлия съм – никой няма да ме види зад спряла кола. Седнах на бордюра и започнах да дишам тежко. Изтрих с ръкав челото си и забелязах всъщност колко съм се изпотил – половината ръкав вече беше мокър. Изведнъж се появи някакво странно чувство. Всеки го е изпитвал. Чувство, все едно някой те гледа, само че не и в моя случай. В колата, зад която се бях скрил имаше момче и момиче. Изведнъж почувствах невероятен прилив на енергия и побързах да се махна оттам. Не исках да ме гледат. Все пак могат да си помислят всичко, а ако ни бяха заговорили...Тогава просто не ми се мислеше. Побързах да се отдалеча и се върнах при другите.

Със мъка изядохме въпросните дюнери. Все едно ядеш подметка на обувки. По принцип обичам дюнери, но това, че сега не ми хареса бе лесно обяснимо.

Купихме билети от гарата и поговорихме с едни приятели докато дойде влака. Неусетно премина пътуването ни обратно. Всеки разказваше за впечатленията си и "his own trip". Решихме да оставим последния масур за друг ден. Разделихме се и всеки се прибра у дома.

- Идвам си. – казах с най-неподозрителният глас, който можех да издам.

- Как беше? – попита майка ми.

- Ми...добре. Ще ти разказвам утре. Сега си лягам, че съм уморен.

Казах това не от умора, а просто не исках да стоя там в такова състояние.

Легнах си и със изсъхнало гърло едвам успях да пророня думите, с които си лягам всяка вечер:

"Да му е*а майката"

Не усетих даже кога съм заспал...

It was a real story...perhaps

Редактирано 5 октомври 200718 г. от M1st3r_X (преглед на промените)