Aloha!

Прерових доста страници в гугъл, търсейки информация за новостите в медиите след втората световна война, но уви - не намерих конкретна информация. В учебника има само 8 реда. Ако е запознат с нещата по въпроса, ще съм много благодарен, ако отговори.

P.S.: Ако някой има регистрация в http://forum.boinaslava.net ,ще съм благодарен, ако пусне такава тема, понеже след регистрация има едноседмичен период в който новите потетребители не могат да пишат.

Благодаря предварително!

Aloha!

Прерових доста страници в гугъл, търсейки информация за новостите в медиите след втората световна война, но уви - не намерих конкретна информация. В учебника има само 8 реда. Ако е запознат с нещата по въпроса, ще съм много благодарен, ако отговори.

P.S.: Ако някой има регистрация в http://forum.boinaslava.net ,ще съм благодарен, ако пусне такава тема, понеже след регистрация има едноседмичен период в който новите потетребители не могат да пишат.

Благодаря предварително!

В България или по принцип?

И под новости какво имаш предвид формати или чисто технологически?

По принцип.

Става въпрос за всякакъв вид медии - вестници, кина, телевизии, радиа и др.

По принцип.

Става въпрос за всякакъв вид медии - вестници, кина, телевизии, радиа и др.

Продължавам да не те разбирам.

Имай в предви, че след ВСВ започва Студената война и там вече дъра бъра нещата, които всички ги знаем. Войната била предимно с пропагандни средства...и т.н

Въпросът е че след Студената война медиите вече имат друг облик - ти всичко ли искаш да обхванеш.

Моя съвет е да пречупиш нещата през някаква призма, шото така звучи много никакво.

Такам. Значи трябват ми факти или какво по точно се случило с медиите когато войната е свършила - в периода на ХX век. Може да се спомене примерно за първият вестник (от кого, кога, къде и как се е именувал). Но не само за вестници, а и останалите медийни жанрове.

http://www.predavatel.com/istoriya/radio_1945_2005.htm

Такам инфото тук е малко, но ще видиш горе-долу каква е хавата.

А сега аз ще кажа някалко думи: В соц. страните каквито и да е било културни проблясъци от врага са били забранени. Въпросът е бил там, че всеки се е тупал в гърдите. Радиото в случая е бил най-добрия начин да разбереш нещо за другия. Всъщност за годините след ВСВ се говори за едно пълно информационно затъмнение. Фактите били изкривявани до неузнаваемост.

Искаш да знаеш за първия вестник по това време...Но първият вестник къде? В САЩ? В СССР? В България?

Още повече, че няма такова нещо като първи вестник, вестници е имало преди войната, по време на войната и след това?

След това идва един друг много важен момент медиите след Студената война, тогава започва една велика демократизация и една огромна каша. Това е периода, в който се появява и вълната от риалитата. Медиите постоянно се менят.

Дори ако решиш да разгледаш само шоуто Биг Брадър можеш да напишеш нещо доста голямо.

Не знам дали ще успея да ти помогна, но ще се поразровя тук-там. Въпросът е че аз съм ги учила тези неща, но лекциите са при родителите ми и е въобще дълга и широка...

Редактирано 4 март 200818 г. от dindi (преглед на промените)

Благодаря за дадената информация до тук!

Бих искал да попитам дали може да ми дадете и някаква информация за телевизията, киното и останалите средства за осведомяване през онова време?!

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%9D%D0%A0

Статията не е лоша.

и още...

http://www.predavatel.com/bg/n/bnr.htm#comm

Телевизия...

http://www.predavatel.com/bg/n/bnt.htm

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%...%B7%D0%B8%D1%8F

Българско кино...

http://cineaste.blogspot.com/2005/08/90.html

Началото на киното в България е сходно с това на малките европейски държави. Само година след историческата прожекция на братя Люмиер в "Гран кафе" в Париж кинематографът прониква и в България. А и по-нататъшният път на седмото изкуство у нас е маркиран от събития, които малко се различават от станалото в Европа по същото време - чужденци заснемат първите хроникално-документални филми през 1903, около 1905 се появяват първите подвижни кина, в 1908 разтваря вратите си първият кинотеатър - "Модерен театър". Около 1910 започва реализацията на първите български филми, прохожда и бизнесът с кино, който първи осъзнава необходимостта от обединяване на усилията си в свой интерес.

В днешно време киното в България се намира в състояние на криза. Последните години категорично и безспорно потвърдиха задълбочаващите се проблеми в тази област на българската национална култура - както по отношение на филмопроизводството, така и в кинопоказа и свързаните с тях други аспекти на процеса. Независимо от извършващите се промени в страната, липсата на ясна и цялостна концепция за развитието на българската култура въобще, дава своето частно отражение и върху състоянието на българското кино.

Счита се, че българското кино е същностен дял от цялата досегашна, настояща и бъдеща българска национална култура. Така то може и трябва да изпълнява национални задачи днес и утре.

Българското кино трябва да очертае и да отстоява своя национална територия в световното аудиовизуално пространство. Ако днес така остро осъзнаваме необходимостта и се стремим към интеграция в европейското и въобще в универсалното човешко пространство, то нямаме право да губим своята идентичност в неговото най-видимо и комуникативно аудиовизуално лице. А тъкмо това с огромна мощ може да осъществи нашето национално кино, обърнато към съвременните проблеми и историческите аргументи в съзнанието ни.

Киното по своята синтетична природа е пресечно пространство на всички видове изкуства, на разнообразни интелектуални и духовни изяви и дейности. Така, чрез опазване и развитие на българското кино, подкрепа и реализация ще получат много други сфери на изкуството и националната ни култура - литература, музика, изобразителни изкуства, театър, технически дейности и средства, свързани с тях.

Киното, в своето видово и жанрово разнообразие, е незаменима образна национална памет, своеобразен национален летопис с огромна мощ и документална достоверност, архив, който запазва жива и непрекъсната нишката на времето, което винаги надживява всички ни и ни свързва с бъдещите поколения. Българският национален киноархив и съвременен аудиовизуален летопис нямат и не могат да имат заместител. А тяхната липса днес отваря бели полета в историята на България.

След 10 ноември 1989 г. новият принцип на съществуването на националната ни киноиндустрия в пазарни условия изискваше радикални промени в нея. През 1991 г. Отпадна държавният монопол в киното, заработиха първите частни филморазпространителски къщи. От 1991 г. до днес Министерство на културата субсидира само и единствено спечелили конкурс филмови проекти, а не институции и организации в бранша. Киното бе първата област в българската култура, която радикално смени модела на съществуването си, доказвайки перспективността от въвеждането на пазарни елементи в едно изкуство и статута на свободна професия за кинотворците.

Реформата на филмовата индустрия бе обективна необходимост. Смяната бе мъчителна, но се извърши благодарение на разбирането на кинотворците и подкрепата на Съюза на българските филмови дейци. Промяната на механизма на филмопроизводството ни отвори и вратите към европейските фондове и организации. Но след началния тласък, след като и творци, и специалисти заработиха на икономически, а не на идеологически принцип, българското кино се сблъска с една непреодолима преграда – липсата на законова и нормативна уредба, която да регламентира всички субекти, права и задължения на филмовия пазар. Това е основният проблем на българското кино - липсата на пазар. На мястото на пазара се вихрят новобогаташки страсти, корупция и пиратство. Това се отнася за всички форми на разпространение - чрез кино- и видеомрежата, чрез кабелната и ефирната телевизия, независимо от нейния характер - държавна, частна или корпоративна.

Българската национална телевизия, която има задължението за създаване най-малко на 50% от българското кино от всички жанрове, днес, във времето на абсолютна независимост и неконтролируемост, е ограничила филмопроизводството до такъв мизерен минимум, че на фона на 2000 часа годишно излъчени европейски и световни кинопродукции, мястото и значението на 50-те часа българско кино може да има само една оценка - денационализация. В Европа съществуват правила за защита на националните кинематографии, които задължават производители и разпространители да осигуряват най-малко 15% родно филмопроизводство и филморазпространение. За последните четири години в България - и за БНТ, и за киномрежата - този среден процент е 1,72%!

Би следвало ясно да се каже - днес на територията на Република България няма пазар за български филми, нито в киномрежата, нито в ефира.

От есента на 1996 г. до днес не може да започне производството на нито един игрален филм (независимо дали се субсидира от БНТ или от Министерство на културата,), документалните и анимационните филми се събират в шепа. Разбира се, ясно е, че за да се реализира сега един обикновен игрален филм със средна постановъчна сложност са необходими много пари. Но опитът на сродни с нас по мащаби и път на развитие източноевропейски страни показва, че има начини тази бариера да се преодолява, главно по пътя на успешни копродукции със западни партньори и най-беглата съпоставка сочи, че в Унгария например, през 1996 г. са произведени19 игрални филма и около 70 документални, много от които пълнометражни. В Чехия производството е 16 филма. В Югославия, която излиза от война и пълно международно ембарго, броят филми е по-малък - 9, но все пак внушителен спрямо нас.

Драстичното намаля и броя на кината в България. През 1989 г. броят на кината бе около 1 500, през 1992 г. той спадна на 319, а през 1996 г. техният брой е около 120. От тях около 100 са държавни и 20 алтернативни (извън държавните). За сравнение, действуващите киносалони в някои други европейски страни са: Чехия -1070, Полша - 773, Унгария - 497, Румъния - 391, Гърция - 320, Португалия - 236 и т. н.

Очертаната ситуация не е пресилена. Тя отразява реалностите, които звучат апокалиптично, но уви, са факт.

Само неотложното общо усилие днес може да спаси българското кино от изчезване. Сто години след създаването на този удивителен културен феномен, от нас зависи как ще влезем в Европейския съюз - с една прекъсната и погубена културна следа или с разумното й опазване и развиване!

От всичко по малко...

Българската преса - историческо развитие и отношение с политическата власт.

Тези, които контролират мнението на един народ, контролират неговите действия

Русо

Отношението медийна власт - елит не е безпроблемно. Ако се върнем назад до класическите социални мислители като Вебер, Дюркейм, Маркс, ще видим, че техните произведения мълчат по въпроса за медиите и ролята им в развитието на модерните общества. Днес, ако се проследи работата на съвременните социални теоретици, е трудно да се открие систематична и разширена рефлексия върху медиите, независимо че те се занимават пряко с разпространяването на символни форми в социалния свят. Но от 19. век насам постепенно се налага убеждението, че в средствата за масова комуникация е съсредоточена значителна власт. Сега интересът е концентриран не толкова върху възможността на посланието да влияе пряко, колкото върху ролята на медиите. Участието на медиите обаче не трябва да се разглежда като самодостатъчно или като излишно преувеличавано, защото те не могат да се изолират от други фактори и могат да бъдат разбрани само чрез връзките с тях, и то в широк контекст.

Два са най – общо периодите на развитие на българската преса в най – новата история на Република България. Първият период съвпада с тоталитарния режим в България, а вторият – с развитието на демокрацията у нас.

След септември 1944 година, на българския медиен пазар доминират изданията на БКП и т.нар. отечественофронтовски печат.

До ликвидирането на опозицията се издават и определени опозиционни вестници: "Народно земеделско знаме" (1945-47) - орган на БЗНС "Н. Петков", "Свободен народ" (1945-47) - орган на Работническата социалдемократическа партия (о), "Знаме" (1896-1946, с прекъсвания) - орган на Демократическата партия, "Радикал" (1905-48) - орган на Радикалдемократическата партия, като след забраната на тези партии и осъждането на лидерите им са спрени и съответните трибуни.

В периода 1948-90година - по време на тоталитарния режим излизат ежедневниците "Работническо дело" (1927-90) - орган на ЦК на БКП, "Земеделско знаме" - орган на БЗНС, "Отечествен фронт" (1942-90) - орган на ОФ, и др. Литературният печат се представя от вестник "Литературен фронт" (от 1944, от 1990 - "Литературен форум"), списание "Пламък" (от 1957), списание "Септември" (от 1948, от 1991 под заглавие"Летописи") и др. Всички вестници и списания са строго цензурирани, за главни редактори са назначавани доверени и близки до властта хора, а журналисти или издатели, със собствено мнение или различно мислене са принудени да напуснат /или емигрират/, нерядко осъждани или наказвани с различни мерки – изключване от партията, порицание, по – тежки административни и други наказания.

Подобно е положението не само в София, но и в провинцията. Местният печат се регулира от местния партиен орган. Нещо повече, във всяка редакция има Профкомитет, без подписа на чийто секретар не може да бъде публикуван материал - независимо в каква област е написан.

Характерно за печата преди 1990 година е, че факти, събития, коментари са пречупени през призмата на комунистическата идеология.

Особено показателен е факта, че различни характеристики и икономически параметри са съзнателно раздути – например БВП, нива на раждаемост, цени и пр. Съзнателно са изкривявани и факти, и събития, не само от българския обществено - политически и икономически – социален живот, но и от живота на страните от СИВ, и от тези от т.нар. капиталистическа система.

Умишлено са скривани и редица факти, понякога опасни за живота на населението. Особено показателен е примерът с аварията в Чернобил, когато показатели на степента на замърсяването бяха изкривени и деформирани.

След 1989 с възстановяването на многопартийната система рязко нараства броят на периодичните издания. От 1990 година излизат вестник "Демокрация" /до 2002/ - всекидневник на СДС, вестник "Дума" - всекидневник на БСП, вестник "Век 21" - седмичник на Радикалдемократическата партия, и др. Възстановяват изданията си Демократическата партия - вестник "Знаме", БЗНС "Н. Петков" - вестник "Народно земеделско знаме", и др. Създават се частни периодични издания.

Разбира се, в периода на демокрация, също съществуват определени проблеми в взаимоотношенията - печат - власт. Те могат да бъдат разгледани в следните аспекти:

В днешно време, достъпът до някакъв инструмент за власт често се бърка със самото упражняване на власт. Довеждането на общественото съзнание до възприемане на целите на дадено министерство се подпомага от информационен поток по повод на тези цели, осигуряван чрез срещи, изявления и съответното им отразяване в пресата, по радиото и телевизията. Нищо не се смята за по-вредно и по-осъдително от бюрократична гледна точка от "неупълномощеното" от никого изнасяне на информация в печата. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулирани новини, изтичане на информация са красноречиви за значимостта и въздействието на информацията като източник на власт. И журналисти, и политици добре разбират, че става въпрос за основен инструмент в управлението. В тази връзка, често публично се заявява, че правителствените цели са твърде сложни, за да бъдат разбрани от непросветените.

оциологическите и философските теории за властта очертават по-богата схема от методологически предпоставки, които, взети предвид, разкриват по-пълно определянето на четвъртата власт. В теорията на социологията основната насока в развитието на това понятие е по пътя на извеждането му от представата за ролята на институциите в средствата за масова информация. Търси се по-широко социологическо интерпретиране на субектите и посредниците в общокомуникационния процес на функциониране на социалната информация. Реализирането на информацията като социален комуникационен процес е общата основа на всяко властно отношение. Всяко властно отношение е допустимо при наличието на добре функционираща комуникационна връзка, предаваща социалната информация. Това условие автоматично поставя акцента не върху действителния субект (експлицитен или имплицитен) на властовото отношение, а на субекта на комуникационната връзка. Така се стига до властта на посредника, властта на субекта, на комуникацията. Този втори или мним субект упражнява функцията да предаде социалната информация. Информационният посредник има властта да промени материалните, семантичните, времевите и пространствените характеристики на всяко властово послание.

По правило властта на медиите е определяна като духовна власт. В действителност в нея в определени моменти преобладава дребният политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на обща договореност и предназначението на журналистиката в случая не е толкова да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава интерпретации на събитията. Медиите могат да предопределят мнението на аудиторията още преди дадено събитие да се е състояло. Една от същностните характеристики на медийната власт се състои в това, че може да повлиява и владее общественото мнение.

Медиите у нас все повече разбират силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за редовна, за директна комуникация с аудиторията. В български условия съприкосновението журналистически - политически елит се изявява в гротескно взаимно светско ухажване. Все още не може да се установи здравословна дистанция, която е особено много необходима за авторитета на журналистиката.

Независимо от това, че медиите обслужват политически фигури, те успяват да превърнат влиянието си в собствен властови ресурс. Това особено важи за пресата. Има много вестникарски прояви, в които личи стремежът да се разширяват границите на влиянието извън доверието на основата на информационната функция. Забелязват се две основни форми на такива прояви - набелязване на цели за овладяване на властови позиции в администрацията и използване на политически нагласи в обществото за оказване на натиск при разрешаване на икономически проблеми, които няма как да се решат по друг начин. И двете форми са най-ярко използвани от пресгрупа "168 часа". В определени моменти "24 часа" оголи своите позиции до границата, която го превърна в откровен инструмент за завоюване на обществени позиции. Пример в подкрепа на казаното е издигането, подкрепата и информационното обезпечаване на предизборната кампания на кандидата на БСП за кмет на София през 1995 година. Това само по себе си говори за искане за превръщане властта на комуникацията в административна власт, като се аргументира с предположението, че ще помогне да се разрешават икономическите проблеми на изданието. Този случай показа, че купуват и четат един вестник, защото предлага една комплексна услуга и не е задължително да споделят политическата му линия. Една медия има резултатно въздействие, когато позициите, които заема, съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория. Неуспехът с кметската кандидатура доведе до намаляване на тиража, преориентиране на читателите, до снижаване на доверието. Вестникът излезе от ситуацията на неуспех, употребявайки втория ресурс на влияние - използване на политическите нагласи. "24 часа" започна да помества силно критични материали за работата на правителството, в чийто екип работеше по време на самите избори.

В известна степен пресата е възприемана от трите власти като реална заплаха. Неправилното разбиране на властта е причината политици и журналисти да се държат като съперници. Държавната администрация затруднява контактите на репортерите със свои служители, отказва интервюта, изявления, ограничава достъпа им до информация. Вестниците отвръщат с неблагосклонност при представянето и коментирането на информацията за дейността на управляващите.

Отношението към журналистите може да бъде илюстрирано с много изказвания. Бившият премиер Жан Виденов изразява подозрения за организирана кампания за дестабилизиране на правителството на левицата чрез медиен протест. Той лансира тезите за "манипулативната роля на медиите" и "медийна кафкианска бутафория". Медиите са окачествени като напълно безотговорни и обвинени, че съвършено съзнателно нагнетяват тежката обстановка. "Всички така наречени независими медии, чиито главни редактори, икономически наблюдатели и политически коментатори до вчера буквално се самовеличаеха като герои на капиталистическия труд, бяха първи апологети на дивашкото първоначално натрупване, сега се сетиха, че страданията на хората, че драстичното социално разслоение, че бавното и мъчително умъртвяване на националния стопански потенциал, че търговският, банкерският, пазарният произвол не можели, видите ли, да бъдат съизмерна цена на демократичните преобразования. Дори само заради тази нагла демагогия те заслужават да поемат днес цялата вина за неудачите на българския преход" (септември 1996 г., реч пред националната среща на партийните активи по места в навечерието на президентските избори). Излиза, че медиите и най-вече пресата се явяват като политически противник и пречка пред изпълнителната власт. Властимащият елит се опитва да провежда две линии на разграничение: печатни - електронни медии, София - провинция.

И през 2001 година реалността на вестниците е едно, това, което се случва в електронните медии - друго. Дори се стигна дотам, че изпълнителната власт се изживява като жертва на журналистиката. "... където и да отида в страната ставам плячка на столичните журналисти" (изказване на премиера Иван Костов на пресконференция във Велинград, 4 октомври 1999). В безсилието си да намери верния тон за общуване с медиите изпълнителната власт използва класическия принцип: "Разделяй и владей". Медиите са разделени на централни и регионални. Журналистиката е квалифицирана на полезна и арогантна. "В страната има много пъстра палитра от регионални медии. За разлика от централните те са в много по-голяма полза за обществото. С централните медии много трудно се разбираме. Тяхната цел е не да информират, а да търсят сензация. Колкото повече обяснявам, толкова по-малко ме разбират. А столичните медии понякога подличко изместват темата за изборите, като ме карат да говоря неща, които не искам. Най-злобни са софийските репортери. Коментират с негативно чувство и арогантност. В местните медии я няма тази арогантност и това негативно чувство" (премиерът Иван Костов, пресконференция на 4 октомври 1999 година).

риведените за илюстрация изказвания доказват, че на медиите се гледа като на опозиция, много по-предизвикателна от политическата. И свидетелстват за недобро функциониране на демократичните институции. По своята същност властта и медиите са по свой начин монологични. Помежду им не успява да се установи работеща комуникация. А е необходимо да се установи разумен баланс. Търсейки решение, ключ към проблема, отново стигаме до понятието медийна власт. В класическата си книга "Структурни изменения на публичността" Юрген Хабермас разисква въпроса как трябва да се разбира властта, упражнявана от медиите. Хабермас разяснява каква може да бъде ролята им в публичното пространство. Той предлага един модел на поведение, който изисква сътрудничество, без това да включва конформизма или съучастничеството. Властта на пресата не е конкурираща, нито алтернативна, а работи по-скоро за създаването на предпоставки за нормалното функциониране на другите власти. Пресата е силна със способността си да създава обществена публичност на гражданското общество. Хабермас поставя в основата на проблема за характера на властта на медиите две идеи - за дискурсния характер на демокрацията и за съвременното разбиране на народния суверинитет.

Дискурсното понятие за демокрация се опира на политическото мобилизиране и на продуктивната сила на комуникацията. Това гарантира, че конфликтите в обществото могат да се регулират рационално, в интерес на всички засегнати. Дискурсната етика за извеждане на прагматичните предпоставки за аргументиране изобщо. И това гарантира свързването на "валидността на нормите с възможността за обосновано съгласие от страна на всеки евентуално засегнат, стига той да може да поеме ролята на участник в аргументацията. Изясняването на политическите въпроси, доколкото се засяга тяхното нормативно ядро, трябва да разчита на изграждането на публична аргументативна практика". Така казва Хабермас, правилото на мнозинството би могло да се разбира като аранжировка, която прави възможно съвместяването на необходимостта с дискурсното формиране на мнения. Решенията на мнозинството трябва да запазят вътрешната си връзка с аргументативната практика, от което да произлязат и да се предвидят по-нататъшни институционални мерки. Както обяснява Юрген Хабермас, нормативното съдържание на понятието демокрация не се изчерпва само с активностите на плоскостта на демократичната правова държава. Обществото следва да си подсигури механизъм за пропускливост за свободни движение на ценности, теми, аргументи в политическата комуникация.

Дискурсите, категоричен е Хабермас, не господстват. Те създават комуникативна власт, която не може да замести административната, а само да й повлияе, като придава или отнема легитимност. Никъде в света не е стопроцентово гарантирана политическата публичност и това придава огромно значение на медиите и респективно на медийния елит в съвременния свят. В политическата публичност, казва Хабермас, се кръстосват поне два процеса - комуникативно създаване на легитимна власт и манипулативно аранжиране посредством властта на медиите с цел да се предизвика лоялност, съгласие с разпоредбите на системата. Политически функциониращата публичност има нужда, изисква институционалните гаранции на правовата държава. Тя се опира на културните традиции и модели на социализиране, на политическа култура, на привикнало със свобода население.

Съдейки по така формулираните критерии, нашето демократизиращо се общество се позовава само на институционално конституираните си форми. Все още не се разчита на "неовластените потоци на информация", дискурсното формиране на мнения... Избрани чрез демократична изборна процедура, административно-бюрократичните власти у нас се държат недемократично.

В тази ситуация на власт, която не умее да води диалог, напълно естествено медиите и медийният елит влияят посредством механизмите на формиране на обществено мнение. На медиите предстои да доказват своята специфична незаменимост, като култивират ценностите на гражданското общество в процеса на комуникация. Но не може да се очаква, че ще направят това извън политическия свят.

Медиите и властта, медийният елит и политическият елит у нас са като скачени съдове. Когато започнат сътресенията в държавата, те се прехвърлят в медиите. В четвъртата власт настъпва объркване, когато и останалите три власти са объркани.

Променената политическа и икономическа ситуация след 1997 година бавно и постепенно променя медийната картина. У нас, както и в останалите източноевропейски страни всяка промяна в политическото статукво води до появата на нови икономически групировки, свързани с властта. Процесът на трансформация засяга и медиите. Следващите едно след друго събития са основание да се очаква ново разпределяне - продажбата на вестник "Новинар", сделката за вестник "Стандарт", скандалите между собствениците на финансовия ежедневник "Пари", лицензирането на частната национална телевизия. Всички големи продажби на медии в България следват една схема - собствениците не получават за тях пари в брой, а купувачът поема натрупаните до момента дългове. Така се осъществи сделката за Пресгрупа "168 часа" на WAZ през 1996 година. Собствениците на "Мобилтел" покриват дълговете на вестник "Стандарт" през 1999 година.

Инвестирането в медии у нас е рисково за малкия рекламен пазар. На медиите се гледа като на средство за изграждане на имидж и оръжие срещу конкуренцията. Но има и такива, които тръгнаха с нагласа за забогатяване, а големият капитал у нас никога не е бил независим от политиката. Медиите се финансираха и заради пропагандните услуги на партиите. И колкото по-близо има избори, толкова по-голяма става нуждата от влияние на големи партии в обществото. Има наблюдатели, според които видимото разместване на пластовете в медиите, особено сред елита, е първа фаза от подготовката за следващите парламентарни избори. Резултатът от изборите зависи от влиянието върху пресата, радиото и телевизията.

Друг акцент в разбирането за понятието "четвърта власт" е нарастващата обвързаност на представляващите я институции с икономическото състояние и развитието на обществото. В много страни по света средствата за масова комуникация са непосредствено свързани с информационната структура на обществото и представляват значителен дял от световната икономика. Ако прибавим към това, че информационната техника е сред най-авангардните области на съвременните технологии, лесно е да разберем защо и в масовите комуникации нараства самочувствието за власт над останалите области на обществения живот. Засилената роля на журналистиката в гражданското и в демократичното общество е най-непосредствен израз на това самочувствие, защото именно в съпоставянето й с другите три власти на демократичната държава бе консолидирано обичайното схващане за четвъртата власт. Самото сравнение с останалите власти говори за нарасналото самочувствие на журналистическия бранш в живота на съвременния социум.

Осмислянето на социалната роля на журналиста е също важен елемент от възможностите му за въздействие върху информацията, която предава. Съзнанието за собствената си роля той осъществява най-често като обективен регистратор и безпристрастен транслатор на факти. Но тази роля може да бъде още на субективен интерпретатор, външен наблюдател, съучастник в събитие, автор на събитие или инициатор. При всички тези роли на социален актьор, с различна степен на социална активност в събитието, което интерпретира или за което е призван да информира обществеността, журналистът, представител на елита в качеството си на личност, може да деформира или преведе на собствения си език информационното послание, т. е. да упражни информационната си власт над него. По същия начин, независимо от избраната роля, журналистът като представител на медийната институция властва над информацията със своите специфични възможности и връзки с политическия елит.

ЛИТЕРАТУРА

1 Знеполски, Ив. Новата преса и преходът. Трудното конституиране на четвъртата власт. С., 1997, с. 176.

2 Николов, Е. Третото действащо лице в комуникацията. - Проблеми на културата, 1995, 70, с. 18-27.

3 Знеполски, И. Новата преса и преходът. Трудното конституиране на четвъртата власт. С., 1996.

4 Алфандари, Е. Медиите и властта. С., 2000.

5 Божилова С., Българско медиязнание. С., 1996, 148 с.

6 Гълбрайт, Дж. Анатомия на властта. С., 1995, с. 164.

7 Кунчик, Михаел и др. Въведение в науката за публицистика и комуникации. С., 1998, с. 80.

9 Петев, Т. Четвъртата власт търси по спешност своя елит. - сп. Проблеми на културата, 70, 1995, с. 41-47.

Ню Йорк Таймс

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D1%8E_...%B9%D0%BC%D1%81

Уфффф ай чети си...ако се поразровиш можеш и на други неща да попаднеш...

Двата материала са от помагало.ком за това не съм дала линк...

Благодаря мнооооооого!!!!! :)

Ама наистина много!