Тя изтича по пантофки до входната врата на жилището, което скоро бе наела по празниците.
-Как така си се излъгал, нали с тебе приключихме,
трябваше на друго място да идеш, да честитиш?!
-Дойдох и да поговорим за това, за което ми намекваш.
По лицето на Златан премина сянка, която Ева не видя. Стана и болно и мъчно, много тежко. За миг се върна във времето, когато той буквално я заряза, заряза и детето си. Второто тя не можеше да му прости. Знаеше че човек когато обича приема другият такъв какъвто е, без уговорки, особено пък ако се е обвързал и с дете. Но нямаха брак, бяха от съвременните двойки, които неговите родители не понасяха, не понасяха и нейните недостатъци без да виждат тези на сина си. Но минало, отминало. Защо ли се е върнал, за да ме унижи пак, защо не си потърси захвърленото си дете, а е дошъл пак да я наранява, навярно?! Всичкото това мина през главата и като на кинолента, и се опита да затвори вратата. Не искаше да вижда този човек. Мина времето, когато го искаше, но той послуша майка си, парите. Искаше да си живее живота с приятелите си, с компании, с парите на родителите си пък и други мръсни пари. Тя тогава беше много зле, едва не умря, за да го дари с дъщеря, но той се отметна. Боклук. Пълен боклук. Защо сега мърси и прага на дома и?
-Няма какво да си кажем. Връщане назад няма, ти продаде детето ни. Предаде мене, накратко казано заради кефа си .
-Аз се промених, мама и татко вече ги няма, не мога да го понеса, сам съм. Имам приятели, приятелки, но вече не ме радва това. Сестра ми си има семейство, живот.
-Аааа…такава ли била работата!
-Няма ги мамчето и татенцето да дават парички. Да не мислиш, че ще продадеш и мене, както продаде детето си на осиновители при живи майка и баща?! Нали не искаш ангажименти, не ти се плащаше издръжка. Съзнаваш ли какъв боклук си? Дори да си по здрав от мен, ти си с изгнил, прогнил,перверзен мозък! Виж се на колко години си, какъв си разсипан, сринат. Животът ти отмъщава и още какво те чака ще видиш,но не търси мене като удавник бряг. Няма да стане, ти нямаш сърце, топка лой има в гърдите ти.
-Ти си жестока, не прощаваш, лоша си!
-Махай се от очите ми, не ми припомняй, не ми напомняй, че на този свят има все още такива същества, като тебе наречени човеци.
-Искам си детето, искам оня Златан, който си мислех че си. Мина време, ти ме лиши от нормален живот, от детето ми, ти си повече от животно. Махай се, какво правиш тук, кого търсиш?! Ще извикам полиция!
-И още викаш полиция, а? Ясно че пак не си се излекувала, но вече мога и такава да те приема.
-А детето, детето бе,негодяй такъв?!
Ева не сдържа сълзите си и тръшна вратата. Дълго време звънецът не спря да звъни, но Ева не беше в състояние да погледне в очите този мъж. Дали пък бе наистина мъж? За миг и мина тази мисъл през главата. Какво като има дете от него. Той все за приятелите си говореше и ги търсеше, на първа линия винаги те са били. Майка му също. Но не искаше да се напряга повече. Изпи си поредното хапче и се отпусна на леглото. Хапчетата до които стигна от многото лъжи на многото мъже и „приятелки“. И лекарите. Тези които трябваше да и помогнат, но просто не можеха. От некадърност ли, от алчност за пари ли, каквито тя и родителите и нямаха. Сега я кара някак си дълго време, като отшелничка, като прокажена сред хората, които просто я избягват. На това се надяваше стигнал дъното в живота си Златан. Тя като резервна гума, за да му тръгне „колата“-така се почувства. И така не усети как заспа. Понесе се на крилете на птица, която винаги сравняваше с майка си. Навярно майка и там лети свободна сред ангелите в небето. Тя не намери покой тук на Земята и Ева също имаше вина затова. Тя съкрати на майка си дните . Вън вятърът фучеше, а Ева вече спеше. Спеше като малко дете загубило не играчките си, а най милите си. Свита на кълбо, обляна в сълзи. Търсеше в сънищата си птицата, не Господ. На него вече не вярваше след смъртта на майка си. Не искаше да чува за него. Скочи в съня си. Телефонът звънеше. Пак ли?! И сама си отговори . Няма да вдигна. Наложи се да изключи телефона. Квартирата и беше нова с уютна спалня и кухня. Стигаше и . Не работеше, но кой ще я вземе на работа. Това е България, не го забравяше. Едни работят, други взимат пари. Едни живеят, други вегетират. Свършиха и с брат и единственият на който вярваше. Дълго чакаха да си посегне на живота. Кои? Онези, всички онези които тя така и не се научи да им подражава, да бъде като тях. Беше различна и си плати затова своеволие, както казваха онези кукли наречени нейни колежки. Но всичко бе в миналото. Нощта настъпваше, а Ева имаше нужда да излезе навън, да се разхожда напук на виелицата и силния вятър. И излезе. На първата пряка видя пригладняло куче, което я гледаше право в очите сякаш искаше да и каже нещо. Но какво ли? Може би усещаше наближаващата си смърт. Може би. Извади от чантата си бисквитка и му я подаде. Продължи през преспите. Явно по празниците чак пък ще тръгнат да почистват улиците в този провинциален, умрял вече град. Очите и търсеха нещото, но и тя не знаеше какво, кого. Продължи без посока. Усети тръпки по цялото тяло, гледаше нагоре и виждаше само светлината на улична лампа. Чуваше свистенето на вятъра вече затихващо в ушите и. Не усещаше пулса си.
Когато се събуди, я гледаха две очи. Такъв топъл поглед, като че ли нейният. Лекарката беше много млада, но явно взела присърце съдбата на Ева. Ева се чудеше откъде това привличане. За първи път виждаше тази млада жена, а може би беше момиче, нямаше халка ако по това би съдила за семейния и живот.
-Как се чувствате сега? Трябва да сте по добре.
-Благодаря! Малко ми е замаяно само.
-Това е от лекарствата и ниското кръвно. Аз съм д-р Арсова, ваш лекуващ лекар.
-Какво е станало, ще ми обясните ли, или не трябва да знам?
-Нищо особено. Навярно много Ви е дошло. Емоционален срив, знаете психичното си състояние. Доколкото зависи от Вас трябва да избягвате срещи с неподходящи хора и сублимни ситуации.
-Знам. Пределно ми е ясно, но животът ми не е розов и около мен няма само добри хора.
-Д-р Арсова, търсят ви-
старшата сестра надникна в стаята, където лежеше Ева и се усмихна.
-Не може да не и кажа, тя е зле със сърцето. Всичко може да се случи. Психиката и е лабилна, но сърцето не е по маловажно. Трябва да знае истината.
-Добре, но не намесвайте мене, майка и много ме мразеше и кой знае какво и е говорила за мене. Знаеш че те обичам, отгледах те, като моя дъщеря си ми , не искам да ти причинявам болка.
-Ще и кажа! - отсече лекарката.
Ева усещаше, че вратата всеки момент ще се отвори и бе притаила дъх. Д-р Арсова влезна и отправи най- любящия поглед който е виждала Ева досега. Тази млада жена не ми е просто лекуващ лекар каза си на ум Ева и се взря в сините като небето очи на лекарката. В тях блестяха искри, имаше и нотка на тъга и някаква затихваща болка.
-Ще се погрижа за всичко.
-Защо, д-р Арсова, правите толкова много за мене, аз не съм единствената Ви пациентка? Животът ми е разбит и на нищо не се надявам, здравето ми е разрушено, отломки останаха, като след земетръс. Проклели са ни, целият ни род са проклели, никой не доживя щастие, а не сме престъпници, убийци, крадци в родата.
-Няма нищо такова. Всичко е съдба и трябва да се научим да я приемаме каквато и да е тя. Човек се бори, но не може всичко да промени, дори себе си. А хората, те са различни . Има добри, има и зли зависи на какви сте попаднала и попадате. Ето сега например някой би казал че изтеглихте бинго.
-Защо, д-р Арсова?
-Защото…защото знаех, че рано или късно съдбата ще ме срещне с моята рождена майка. И стана.
-Да не би да искате да кажете , че жената отвън Ви е рождена майка? И аз какво общо имам?
-Не, не ми е рождена майка. Искам да кажа, че Вие сте моята рождена майка.
-Д-р Арсова извади спринцовка и бе готова, но не се наложи.
Ева се засмя тихо и махна с ръка.
-Не може да бъде, няма как. Майка ми умря с мисълта за детето ми, че ще го погубят, когато баща му се отказа от него и мен. Тогава нямаше никакви закони, не че сега е по различно. Всичко се постигаше с много пари. Аз едва не умрях при раждането, но само майка ми тичаше и ми спаси живота за кой ли път, но не можа да плати и за внучето си. Взеха ни го. Моята дъщеричка.
-Знам. Жената, която е в коридора ще влезне за малко, да не се разстроите. Ще се сетите за много неща и ще повярвате.
Вратата се отвори и влезна не изрусената, а вече побеляла Мани. Разбира се, че Ева я позна. Малко ли пъти се спречкваха тогава, а Мани играеше мръсна игра, защитаваше мръсните дела на разни държавни организации в интерес и на себе си-парите! Баща и алкохолик и женкар, а съпругът и превозвач на „стока“ извън България.
-Здравей, Ева! Позна ли ме? Не искам да се разстройваш. Такива бяха времената тогава. Сега се страхувам за теб и искам да направя нещо добро, докато и аз все още съм жива. Знам че е късно, но „по -добре късно, отколкото никога“. Прекланям се пред смелостта и духа на майка ти, която до последно се бореше за теб и детето ти. Пред твоята голяма уви несподелена любов към бащата на твоето дете. Това дете стои пред теб. Тя вече е лекар -д-р Арсова.
На Ева и притъмня пред очите. Много и стана. Златан на прага и ,сега Мани. Тази която тичаше за пари като луда, а нея изкарваха такава.
Когато се свести д-р Арсова бе до нея.
-Д-р Арсова, а имате ли белег на вратлето отзад?
-Да, имам-ето!
Ева се усмихна, протегна ръце към дъщеря си.
Господ ме съжали, съживи. Сега вече нека умирам.
-Няма да позволя,изхлипа младата жена и разцелува майка си. Двете замряха в прегръдка. Сякаш времето спря, а сърцето на Ева като че ли отброяваше последните удари в живота и. Биеше зачестено и заплашително.
-Д-р Арсова, операцията на майка Ви е планирана за утре сутринта, Вие имате възможност да асистирате на професора.
Но лекарката не чуваше, не виждаше нищо освен сините очи на майка си, такива имаше и тя, такива, пълни със сълзи, пропити с болка и радост.
Вратата се открехна за пореден път, но този път не беше медицинско лице. Подаде си муцунката Мани. Беше пребледняла. После побягна към изхода и след време крачеше по алеята на болницата и броеше парите.
разказ автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama
Sarit Hadad-ТАТКО -превод
КАКВО МИСЛИ ГЛАВАТА ПОД ЗАБРАДКАТА?- РАЗКАЗ- АВТОР АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА
Каза си молитвата и седна пред огледалото. Видя сълзи в очите си. Плачеше. Защо и тя не знаеше. Метна с ръка. Нямаше смисъл да се ядосва. Още повече, че много добре си живееше тук в тази толкова далечна за нея страна. Какво от това? Имаше ли пари? Имаше ги. Връзките също. Чичо и беше министър и не разбираше как сред този народ с история толкова ли нямаше достойни и честни хора, които да управляват страната та чужди граждани да ръководят икономиката, политиката и всичко май. Позамисли се и установи, че е права. Нямаха лидери хорицата. Толкова бяха завистливи, озлобели помежду си и се самоизяждаха, че бяха тръгнали по пътя на самоунищожението. А тя какво, добре си живееше тук. Имаше стабилна опора, защо да се връща там в мизерията. Пък и там се работи повече, там ще е никоя. Хората тук са християни, раздават се, глупеят. Днес беше решила да си шие тоалета, с който трябваше да се представи на една вечер -прием, където е поканена от избран човек от чичо и. Беше българин и.... беден. Не че тя имаше много пари, но имаше отворена банкова сметка от чичо си. Той и беше казал, че това и е нужно за самочувствието, от липсата на което страда тук почти целият български народ. За роклята си беше избрала червен цвят и розов. Не я интересуваше, че биха казали, че е прекалено ярко, циганско. На нея и харесва и толкоз. Матовата и кожа, почти черна изпъкваше на тези цветове и този контраст я зареждаше, изпълваше я с енергия.
- דואר
-לבוא
Очакваше писмо от майка си и нищо, че се чуваше през ден с нея искаше и се всеки ден да получава писма. Отвори вратата и пое писмото. Имаше и колетна пратка. Настроението и се покачи. Пусна си любимата песен и започна да чете. Майка и и беше изпратила любимата кукла от детството. След това прегърна куклата си и заспа. Когато се събуди беше полунощ и се наложи да шие през нощта. Искаше да бъде красива. Не е бяла, като българките, но явно този българин не държи на външността. Така се самоуспокояваше сама. Не и минаваха никакви тъмни мисли през главата, имаше си го онова голямото самочувствие. Пък после нека някой да си приказва, че парите и липсата на проблеми не покачвали самочувствието. Най после тоалетът беше готов. Много и се спеше и трябваше малко да подремне, за да бъде вечерта красива.
Къщата в която живееше имаше голям двор и две големи кучета пазиха имотите на чичо и . Тя си живееше там все още необезпокоявана от никой, пък и той си имаше толкова много къщи -цели дворци. Почти не се свърташе на едно място. Чу клаксон и се втурна към прозореца. Беше отдавна готова. Блестеше цялата в скъпи бижута и с прическа, която и отне поне три часа. Тя се харесваше, въпросът беше дали ще бъде харесана. Надяваше се, защото мъжът, който и показа чичо и беше красив, поне на снимката, която видя.
-Добър вечер, госпожице! Много сте красива! Заповядайте в колата.
Тя познаваше шофьора и беше спокойна. Когато пристигна беше една от последните. Имаше си човек, който я посрещна и поведе сред гостите. Започна да я представя. Най после зърна въпросният българин. Не си приличаше много на мъжът от снимката, но и хареса. Беше един вид предадена на него. Мъжът беше доста интелигентен, но тя не виждаше пламъчета в очите му. Не беше явно от влюбчивите. През цялото време я подпитваше за чичо и, което я вбесяваше. Усети че има нещо гнило в тази работа. Беше решила да си тръгва, не беше доволна от запознанството. На всичко отгоре и се скъса каишката на обувката. Мъжът любезно я придружи до тоалетната, където си пооправи и гримът. Но се отказа. Тръгна обратно и се насочи към изхода. Там го видя с телефон в ръка. Говореше много разпалено на английски и спомена името и. Тя не беше много на ти с този език, но разбра, че нещо не е наред. Нямаше как да излезе, той беше на входа. Скри се зад колоната и зачака. Когато мъжът се отправи към тоалетната, за да я вземе от там, тя вече тичаше по улицата и мяташе ръце на първото такси. Прибра се, отпусна се на леглото и дълго плака. След това се обади на чичо си, който беше много ядосан на поведението и . Даде и да разбере, че това е било повече нейно задължение, а не удоволствие. Един вид, че му е длъжна. С какво ли, самата тя не знаеше и цяла нощ си блъскаше главицата. На сутринта отиде рано на летището и хвана първия самолет за в къщи. Майка и подкрепяше решението и. Тя беше много добра шивачка и там щеше да си изкарва достатъчно пари, за да живее добре и най- вече спокойно. Разбра, че чичо и е замесен в доста игри и искаше тя да бъде инструмент в неговите ръце, не само като жена, а като човек. Това тя не би допуснала. Човек се променя особено, когато смени държавата, но тя не. Истинското в нея надделя, както и любовта и към Родината. Разбра че е сгрешила в доста неща, но беше млада и животът беше пред нея. Светът беше неин, такъв какъвто е -богат и беден.
разказ автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama
.thumb.jpg.718de471265435364213c5dfb3b44690.jpg)
Прегледи
Коментара
Добавено
Описание
МАЙЧИНА ОБИЧ - РАЗКАЗ -АВТОР АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА
-Мила, отвори ми!
-Кой ме търси?
-Излез да ти честитя новата година.
Тя изтича по пантофки до входната врата на жилището, което скоро бе наела по празниците.
-Как така си се излъгал, нали с тебе приключихме,
трябваше на друго място да идеш, да честитиш?!
-Дойдох и да поговорим за това, за което ми намекваш.
По лицето на Златан премина сянка, която Ева не видя. Стана и болно и мъчно, много тежко. За миг се върна във времето, когато той буквално я заряза, заряза и детето си. Второто тя не можеше да му прости. Знаеше че човек когато обича приема другият такъв какъвто е, без уговорки, особено пък ако се е обвързал и с дете. Но нямаха брак, бяха от съвременните двойки, които неговите родители не понасяха, не понасяха и нейните недостатъци без да виждат тези на сина си. Но минало, отминало. Защо ли се е върнал, за да ме унижи пак, защо не си потърси захвърленото си дете, а е дошъл пак да я наранява, навярно?! Всичкото това мина през главата и като на кинолента, и се опита да затвори вратата. Не искаше да вижда този човек. Мина времето, когато го искаше, но той послуша майка си, парите. Искаше да си живее живота с приятелите си, с компании, с парите на родителите си пък и други мръсни пари. Тя тогава беше много зле, едва не умря, за да го дари с дъщеря, но той се отметна. Боклук. Пълен боклук. Защо сега мърси и прага на дома и?
-Няма какво да си кажем. Връщане назад няма, ти продаде детето ни. Предаде мене, накратко казано заради кефа си .
-Аз се промених, мама и татко вече ги няма, не мога да го понеса, сам съм. Имам приятели, приятелки, но вече не ме радва това. Сестра ми си има семейство, живот.
-Аааа…такава ли била работата!
-Няма ги мамчето и татенцето да дават парички. Да не мислиш, че ще продадеш и мене, както продаде детето си на осиновители при живи майка и баща?! Нали не искаш ангажименти, не ти се плащаше издръжка. Съзнаваш ли какъв боклук си? Дори да си по здрав от мен, ти си с изгнил, прогнил,перверзен мозък! Виж се на колко години си, какъв си разсипан, сринат. Животът ти отмъщава и още какво те чака ще видиш,но не търси мене като удавник бряг. Няма да стане, ти нямаш сърце, топка лой има в гърдите ти.
-Ти си жестока, не прощаваш, лоша си!
-Махай се от очите ми, не ми припомняй, не ми напомняй, че на този свят има все още такива същества, като тебе наречени човеци.
-Искам си детето, искам оня Златан, който си мислех че си. Мина време, ти ме лиши от нормален живот, от детето ми, ти си повече от животно. Махай се, какво правиш тук, кого търсиш?! Ще извикам полиция!
-И още викаш полиция, а? Ясно че пак не си се излекувала, но вече мога и такава да те приема.
-А детето, детето бе,негодяй такъв?!
Ева не сдържа сълзите си и тръшна вратата. Дълго време звънецът не спря да звъни, но Ева не беше в състояние да погледне в очите този мъж. Дали пък бе наистина мъж? За миг и мина тази мисъл през главата. Какво като има дете от него. Той все за приятелите си говореше и ги търсеше, на първа линия винаги те са били. Майка му също. Но не искаше да се напряга повече. Изпи си поредното хапче и се отпусна на леглото. Хапчетата до които стигна от многото лъжи на многото мъже и „приятелки“. И лекарите. Тези които трябваше да и помогнат, но просто не можеха. От некадърност ли, от алчност за пари ли, каквито тя и родителите и нямаха. Сега я кара някак си дълго време, като отшелничка, като прокажена сред хората, които просто я избягват. На това се надяваше стигнал дъното в живота си Златан. Тя като резервна гума, за да му тръгне „колата“-така се почувства. И така не усети как заспа. Понесе се на крилете на птица, която винаги сравняваше с майка си. Навярно майка и там лети свободна сред ангелите в небето. Тя не намери покой тук на Земята и Ева също имаше вина затова. Тя съкрати на майка си дните . Вън вятърът фучеше, а Ева вече спеше. Спеше като малко дете загубило не играчките си, а най милите си. Свита на кълбо, обляна в сълзи. Търсеше в сънищата си птицата, не Господ. На него вече не вярваше след смъртта на майка си. Не искаше да чува за него. Скочи в съня си. Телефонът звънеше. Пак ли?! И сама си отговори . Няма да вдигна. Наложи се да изключи телефона. Квартирата и беше нова с уютна спалня и кухня. Стигаше и . Не работеше, но кой ще я вземе на работа. Това е България, не го забравяше. Едни работят, други взимат пари. Едни живеят, други вегетират. Свършиха и с брат и единственият на който вярваше. Дълго чакаха да си посегне на живота. Кои? Онези, всички онези които тя така и не се научи да им подражава, да бъде като тях. Беше различна и си плати затова своеволие, както казваха онези кукли наречени нейни колежки. Но всичко бе в миналото. Нощта настъпваше, а Ева имаше нужда да излезе навън, да се разхожда напук на виелицата и силния вятър. И излезе. На първата пряка видя пригладняло куче, което я гледаше право в очите сякаш искаше да и каже нещо. Но какво ли? Може би усещаше наближаващата си смърт. Може би. Извади от чантата си бисквитка и му я подаде. Продължи през преспите. Явно по празниците чак пък ще тръгнат да почистват улиците в този провинциален, умрял вече град. Очите и търсеха нещото, но и тя не знаеше какво, кого. Продължи без посока. Усети тръпки по цялото тяло, гледаше нагоре и виждаше само светлината на улична лампа. Чуваше свистенето на вятъра вече затихващо в ушите и. Не усещаше пулса си.
Когато се събуди, я гледаха две очи. Такъв топъл поглед, като че ли нейният. Лекарката беше много млада, но явно взела присърце съдбата на Ева. Ева се чудеше откъде това привличане. За първи път виждаше тази млада жена, а може би беше момиче, нямаше халка ако по това би съдила за семейния и живот.
-Как се чувствате сега? Трябва да сте по добре.
-Благодаря! Малко ми е замаяно само.
-Това е от лекарствата и ниското кръвно. Аз съм д-р Арсова, ваш лекуващ лекар.
-Какво е станало, ще ми обясните ли, или не трябва да знам?
-Нищо особено. Навярно много Ви е дошло. Емоционален срив, знаете психичното си състояние. Доколкото зависи от Вас трябва да избягвате срещи с неподходящи хора и сублимни ситуации.
-Знам. Пределно ми е ясно, но животът ми не е розов и около мен няма само добри хора.
-Д-р Арсова, търсят ви-
старшата сестра надникна в стаята, където лежеше Ева и се усмихна.
-Не може да не и кажа, тя е зле със сърцето. Всичко може да се случи. Психиката и е лабилна, но сърцето не е по маловажно. Трябва да знае истината.
-Добре, но не намесвайте мене, майка и много ме мразеше и кой знае какво и е говорила за мене. Знаеш че те обичам, отгледах те, като моя дъщеря си ми , не искам да ти причинявам болка.
-Ще и кажа! - отсече лекарката.
Ева усещаше, че вратата всеки момент ще се отвори и бе притаила дъх. Д-р Арсова влезна и отправи най- любящия поглед който е виждала Ева досега. Тази млада жена не ми е просто лекуващ лекар каза си на ум Ева и се взря в сините като небето очи на лекарката. В тях блестяха искри, имаше и нотка на тъга и някаква затихваща болка.
-Ще се погрижа за всичко.
-Защо, д-р Арсова, правите толкова много за мене, аз не съм единствената Ви пациентка? Животът ми е разбит и на нищо не се надявам, здравето ми е разрушено, отломки останаха, като след земетръс. Проклели са ни, целият ни род са проклели, никой не доживя щастие, а не сме престъпници, убийци, крадци в родата.
-Няма нищо такова. Всичко е съдба и трябва да се научим да я приемаме каквато и да е тя. Човек се бори, но не може всичко да промени, дори себе си. А хората, те са различни . Има добри, има и зли зависи на какви сте попаднала и попадате. Ето сега например някой би казал че изтеглихте бинго.
-Защо, д-р Арсова?
-Защото…защото знаех, че рано или късно съдбата ще ме срещне с моята рождена майка. И стана.
-Да не би да искате да кажете , че жената отвън Ви е рождена майка? И аз какво общо имам?
-Не, не ми е рождена майка. Искам да кажа, че Вие сте моята рождена майка.
-Д-р Арсова извади спринцовка и бе готова, но не се наложи.
Ева се засмя тихо и махна с ръка.
-Не може да бъде, няма как. Майка ми умря с мисълта за детето ми, че ще го погубят, когато баща му се отказа от него и мен. Тогава нямаше никакви закони, не че сега е по различно. Всичко се постигаше с много пари. Аз едва не умрях при раждането, но само майка ми тичаше и ми спаси живота за кой ли път, но не можа да плати и за внучето си. Взеха ни го. Моята дъщеричка.
-Знам. Жената, която е в коридора ще влезне за малко, да не се разстроите. Ще се сетите за много неща и ще повярвате.
Вратата се отвори и влезна не изрусената, а вече побеляла Мани. Разбира се, че Ева я позна. Малко ли пъти се спречкваха тогава, а Мани играеше мръсна игра, защитаваше мръсните дела на разни държавни организации в интерес и на себе си-парите! Баща и алкохолик и женкар, а съпругът и превозвач на „стока“ извън България.
-Здравей, Ева! Позна ли ме? Не искам да се разстройваш. Такива бяха времената тогава. Сега се страхувам за теб и искам да направя нещо добро, докато и аз все още съм жива. Знам че е късно, но „по -добре късно, отколкото никога“. Прекланям се пред смелостта и духа на майка ти, която до последно се бореше за теб и детето ти. Пред твоята голяма уви несподелена любов към бащата на твоето дете. Това дете стои пред теб. Тя вече е лекар -д-р Арсова.
На Ева и притъмня пред очите. Много и стана. Златан на прага и ,сега Мани. Тази която тичаше за пари като луда, а нея изкарваха такава.
Когато се свести д-р Арсова бе до нея.
-Д-р Арсова, а имате ли белег на вратлето отзад?
-Да, имам-ето!
Ева се усмихна, протегна ръце към дъщеря си.
Господ ме съжали, съживи. Сега вече нека умирам.
-Няма да позволя,изхлипа младата жена и разцелува майка си. Двете замряха в прегръдка. Сякаш времето спря, а сърцето на Ева като че ли отброяваше последните удари в живота и. Биеше зачестено и заплашително.
-Д-р Арсова, операцията на майка Ви е планирана за утре сутринта, Вие имате възможност да асистирате на професора.
Но лекарката не чуваше, не виждаше нищо освен сините очи на майка си, такива имаше и тя, такива, пълни със сълзи, пропити с болка и радост.
Вратата се открехна за пореден път, но този път не беше медицинско лице. Подаде си муцунката Мани. Беше пребледняла. После побягна към изхода и след време крачеше по алеята на болницата и броеше парите.
разказ автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama
Sarit Hadad-ТАТКО -превод
КАКВО МИСЛИ ГЛАВАТА ПОД ЗАБРАДКАТА?- РАЗКАЗ- АВТОР АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА
Каза си молитвата и седна пред огледалото. Видя сълзи в очите си. Плачеше. Защо и тя не знаеше. Метна с ръка. Нямаше смисъл да се ядосва. Още повече, че много добре си живееше тук в тази толкова далечна за нея страна. Какво от това? Имаше ли пари? Имаше ги. Връзките също. Чичо и беше министър и не разбираше как сред този народ с история толкова ли нямаше достойни и честни хора, които да управляват страната та чужди граждани да ръководят икономиката, политиката и всичко май. Позамисли се и установи, че е права. Нямаха лидери хорицата. Толкова бяха завистливи, озлобели помежду си и се самоизяждаха, че бяха тръгнали по пътя на самоунищожението. А тя какво, добре си живееше тук. Имаше стабилна опора, защо да се връща там в мизерията. Пък и там се работи повече, там ще е никоя. Хората тук са християни, раздават се, глупеят. Днес беше решила да си шие тоалета, с който трябваше да се представи на една вечер -прием, където е поканена от избран човек от чичо и. Беше българин и.... беден. Не че тя имаше много пари, но имаше отворена банкова сметка от чичо си. Той и беше казал, че това и е нужно за самочувствието, от липсата на което страда тук почти целият български народ. За роклята си беше избрала червен цвят и розов. Не я интересуваше, че биха казали, че е прекалено ярко, циганско. На нея и харесва и толкоз. Матовата и кожа, почти черна изпъкваше на тези цветове и този контраст я зареждаше, изпълваше я с енергия.
- דואר
-לבוא
Очакваше писмо от майка си и нищо, че се чуваше през ден с нея искаше и се всеки ден да получава писма. Отвори вратата и пое писмото. Имаше и колетна пратка. Настроението и се покачи. Пусна си любимата песен и започна да чете. Майка и и беше изпратила любимата кукла от детството. След това прегърна куклата си и заспа. Когато се събуди беше полунощ и се наложи да шие през нощта. Искаше да бъде красива. Не е бяла, като българките, но явно този българин не държи на външността. Така се самоуспокояваше сама. Не и минаваха никакви тъмни мисли през главата, имаше си го онова голямото самочувствие. Пък после нека някой да си приказва, че парите и липсата на проблеми не покачвали самочувствието. Най после тоалетът беше готов. Много и се спеше и трябваше малко да подремне, за да бъде вечерта красива.
Къщата в която живееше имаше голям двор и две големи кучета пазиха имотите на чичо и . Тя си живееше там все още необезпокоявана от никой, пък и той си имаше толкова много къщи -цели дворци. Почти не се свърташе на едно място. Чу клаксон и се втурна към прозореца. Беше отдавна готова. Блестеше цялата в скъпи бижута и с прическа, която и отне поне три часа. Тя се харесваше, въпросът беше дали ще бъде харесана. Надяваше се, защото мъжът, който и показа чичо и беше красив, поне на снимката, която видя.
-Добър вечер, госпожице! Много сте красива! Заповядайте в колата.
Тя познаваше шофьора и беше спокойна. Когато пристигна беше една от последните. Имаше си човек, който я посрещна и поведе сред гостите. Започна да я представя. Най после зърна въпросният българин. Не си приличаше много на мъжът от снимката, но и хареса. Беше един вид предадена на него. Мъжът беше доста интелигентен, но тя не виждаше пламъчета в очите му. Не беше явно от влюбчивите. През цялото време я подпитваше за чичо и, което я вбесяваше. Усети че има нещо гнило в тази работа. Беше решила да си тръгва, не беше доволна от запознанството. На всичко отгоре и се скъса каишката на обувката. Мъжът любезно я придружи до тоалетната, където си пооправи и гримът. Но се отказа. Тръгна обратно и се насочи към изхода. Там го видя с телефон в ръка. Говореше много разпалено на английски и спомена името и. Тя не беше много на ти с този език, но разбра, че нещо не е наред. Нямаше как да излезе, той беше на входа. Скри се зад колоната и зачака. Когато мъжът се отправи към тоалетната, за да я вземе от там, тя вече тичаше по улицата и мяташе ръце на първото такси. Прибра се, отпусна се на леглото и дълго плака. След това се обади на чичо си, който беше много ядосан на поведението и . Даде и да разбере, че това е било повече нейно задължение, а не удоволствие. Един вид, че му е длъжна. С какво ли, самата тя не знаеше и цяла нощ си блъскаше главицата. На сутринта отиде рано на летището и хвана първия самолет за в къщи. Майка и подкрепяше решението и. Тя беше много добра шивачка и там щеше да си изкарва достатъчно пари, за да живее добре и най- вече спокойно. Разбра, че чичо и е замесен в доста игри и искаше тя да бъде инструмент в неговите ръце, не само като жена, а като човек. Това тя не би допуснала. Човек се променя особено, когато смени държавата, но тя не. Истинското в нея надделя, както и любовта и към Родината. Разбра че е сгрешила в доста неща, но беше млада и животът беше пред нея. Светът беше неин, такъв какъвто е -богат и беден.
разказ автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama