Ето как всъщност танковете отблъскват куршуми и снаряди

Първият функционален танк, създаван някога, се казва Little Willie. Той е конструиран от британската компания William Foster & Co. през 1915 година. Не като реална бойна машина, а като доказателство на концепцията.

Тогава на Острова търсят начин как разбият отбранителните линии на врага.

Окопите се оказали прекалено голяма пречка пред военните успехи. Всяка атака водела до прекалено големи загуби на хора. И логиката е много проста. Щом няма как да бронираме войниците, нека атаката да се води от бронирано превозно средство.

Разбира се, в началото имало големи проблеми. Завиването било пожелателно и се извършвало чрез огромни лостове. Освен това танковете привличали огромно внимание на врага към себе си. И веднъж привлекли го, нямало с какво да се отделят от него. Но с времето дефанзивните технологии се развили по начин, който им позволява да оперират ефективно дори под обстрел.

Да разгледаме развитието на танковите брони и как те увеличават шанса за оцеляване. Основно чрез омекотяване и отблъскване на куршуми и снаряди.

От какво е направена бронята в ранните танкове?

В началото при първите машини, предназначени за реален бой, приоритет е даван на стоманата. Mark I е първият танк, използван в битка, през септември 1916 година. Той има 12-милиметрова стоманена броня. Стандартните пушки от онова време не са способни да я пробият. По-тежките муниции обаче не оставяли шанс на танка. Враговете много бързо осъзнали, че могат да ги неутрализират с артилерия и дори ръчни гранати. В един момент оборудвали оръжията на пехотата с 7.92-милиметрови куршуми, които могат да пробиват бронята. Не след дълго са на лице различни стратегии и способи за неутрализирането на тези танкове.

Очевидно нещо е трябвало да се промени

През Втората световна война технологията за танкове се развива изключително много. През 1944 година се появява нещо невиждано – танкът Koningstiger на Германия. Тежи малко под 70 тона, и има броня с дебелина от цели 180 милиметра. По-скоро традиционна, но с много по-голяма дебелина и различен наклон.

Постепенно фокусът се измества от създаването на най-масивната възможна за инсталиране броня. Към начина, по който тя се конструира, така че да намалява ефекта от куршуми и снаряди. По-комплексен подход, който не винаги е практичен или необходим за всеки танк от онова време. Бронята се създава по начин, че да е по-„дебела“, ако бъде ударена от обект, идващ хоризонтално. Така се появява 100-милиметровата броня под ъгъл 40 градуса. Този ъгъл, позволява при хоризонтален удар отпред, бронята да се държи като 141-милиметрова.

Ъгълът потенциално може да отклони изстрела от първоначалната траектория. Съответно към място, където щетата ще е по-лека. И в същото време да намали силата на сблъсъка. Това е достатъчно, за да се справи с по-незначителната противотанкова артилерия, налична по това време.

Но с развитието на танковете идва и развитието на артилерията

Това налага разработката на така наречената композитна броня. Наклонената броня използва допълнително пространство, за да укрепи защитата. Композитната го постига чрез смес от различни материали. Това се изисква поради появата на нови видове противотанкови оръжия. Например ракетите с формиран заряд (кумулативни), които не се отклоняват от стоманената броня. Те използват химическа енергия, чрез която с лекота заобикалят слабостта на оръжията с кинетична енергия. Последните трябваше да стават нереалистично по-големи, за да поддържат нивото на необходимата сила за преодоляване на бронята.

Концепцията на композитната броня е проста

Продължаваме да използваме дебел метал, както до сега, но добавяме различни неща между слоевете му. Такива, които ще подобрят ефективността на бронята. През 1965 година британците изобретяват броня, която наричат Chobham. В нея има слой от втвърден керамичен материал, който се използва в комбинация с титан и стомана. В течение на разработката, танк, брониран с нещо такова, става на практика неуязвим. Освен в перфектни сценарии, в които имаме комбинация от съвършен ъгъл и достатъчно близко разстояние за обстрел. Такова брониране е ефективно дори срещу HEAT снаряди. Използва се например в танковете от семейството Challenger.

След това се появява реактивната броня

От създаването си, танковете се характеризират най-вече със способността да издържат на определени удари. В последствие обаче, инженерите намират начин да използват именно експлозиите като метод на защита на един танк.

СССР разглежда концепцията за реактивна броня през 1949 година. Първият патент на такава обаче е от 1970, придобит от Манфред Хелд. Това после се превръща в бронята Blazer. Израел я използва в своите танкове във войната в Ливан през 1982 година. Това е огромен скок напред.

Реактивната броня е нещо като защитна жилетка около корпуса. Съдържа отделения с експлозивни устройства. Когато ракета удари танка, те избухват, за да намалят силата ѝ, експлодирайки в противоположната посока. Някои оръжия, като снарядите с кинетична енергия, разрушава напълно. Други, като високо-експлозивните противотанкови ракети, неутрализира чрез ранната им детонация, за да е по-малка силата на сблъсъка. Тук уловката е, че не може да се използва на прекалено леки бронирани машини. Защото чрез реактивната броня те могат да се самоунищожат.

Еволюцията обаче продължава с пълна сила

Колко повече напредва бронята, толкова повече напредват и противотанковите оръжия. Това е като игра на котка и мишка. И ако в началото противотанковите оръжия са ставали все по-огромни, сега стават все по-малки и все по-непредвидими. Това поражда нуждата от разработката на активни защитни системи. Тяхната идея е да следят за задаваща се заплаха чрез радари. Щом засекат снаряди и ракети, те изстрелват такива срещу тях. Идеята е да имат възможност да ги неутрализират още във въздуха, на достатъчно безопасно разстояние. Крайната цел в дългосрочен пла