Изкуство ли са стотиците промптове? Художник иска пренаписване на Конституцията заради една картина

Какво да кажем, ако една машина е създала шедьовър, а човекът е дал идеята си?

Джейсън Алън, авторът на скандалната картина Théâtre D’opéra Spatial (Пространствена опера), за пореден път се опитва да докаже, че е истински художник, дори ако творбите му са създадени с помощта на изкуствен интелект. През август той подаде нов иск във федералния съд на Колорадо, с който иска да му бъдат признати авторските права върху изображението, генерирано от Midjourney, като същевременно обяви старта на продажбите на физически репродукции на картината, направени с техника, имитираща движенията на четката.

Историята започна още през 2022 г., когато Алън спечели конкурса за изобразително изкуство в Колорадо с изображение, генерирано чрез Midjourney. По това време генеративните невронни мрежи едва започнаха да се разпространяват и победата му предизвика буря от възмущение сред художниците. Много от тях научиха, че собствените им творби са били използвани при обучението на подобни модели без разрешение, и това превърна Théâtre D’opéra Spatial в символ на конфликта между традиционното изкуство и машинното творчество.

След като спечели, Алън се опита да регистрира авторското право за картината, но Службата за авторско право на Съединените щати (USCO) отказа. През следващите 3 години художникът подава няколко жалби и губи всяка от тях, но не се отказва. През август 2025 г. адвокатите му подават молба за съкратено съдебно решение с аргумента, че службата е превишила правомощията си, като на практика произволно е променила значението на думата „автор“, което по конституция е в компетенциите на Конгреса.

В документа Алън настоява, че е създал изображението в резултат на целенасочен творчески процес: въвел е стотици текстови заявки, коригирал е резултатите, изрязал е окончателното изображение и го е доработил с допълнителен софтуер. Според него подобна работа с подсказки (промптове) е форма на художествено изразяване, сравнима с композицията, режисурата и живописта. В предишното си решение обаче USCO подчертава, че самото въвеждане на текстови подсказки не превръща човека в автор: софтуерът не ги приема като преки инструкции, а само използва вероятностен модел за генериране на изображение.

Новата глава в борбата му е опит да превърне цифровото творение в осезаем обект. За тази цел Алън привлича канадската компания Arius, известна с технологията си за точно 3D сканиране на картини. Компанията разработва за него така наречените „елеграфи“ – физически реплики на Théâtre D’opéra Spatial, изработени с маслени бои и релефни текстури, за да наподобяват визуално и тактилно класическа картина от XIX век. Алън твърди, че именно тази технология превръща произведението в „истински артефакт“, а не просто в цифров файл.

В обръщението си той казва, че публиката определя творбата му като „нехудожествена“, защото е машинно генерирана. Според него въпросът не е дали трябва да бъде смятан за художник, а да докаже, че човешкото виждане може да бъде реализирано чрез използване на технологиите. Затова той решава да създаде физическа версия на Théâtre D’opéra Spatial – не нарисувана на ръка, но предаваща същата дълбочина и изразителност, която зрителите очакват от класическата живопис.

Визията на Алън е, че всяко подобно копие ще бъде уникално. Той вярва, че дори някой да възпроизведе изображението му в интернет, самият „елеграф“ ще остане уникален, а спечелването на делото в съда ще направи авторското му право ретроактивно. Той нарича работата си начало на нова ера – „Изкуство 2.0“ – в която границите между художника и машината се размиват, но физическото въплъщение запазва автентичността на изкуството.

Междувременно правната битка продължава: ако съдът признае, че човек може да се счита за автор на произведение, създадено с помощта на невронна мрежа, това решение ще се превърне в прецедент, който може да промени цялата система на авторското право в ерата на генеративния изкуствен интелект.