„Нобеловата болест“: Мит или реалност? Психологическият профил на лауреатите

Нобеловата награда е най-високото отличие, което всяка година се присъжда на известни личности в областта на науката и културата за най-значимите им постижения. Хората, които са получили тази престижна награда, винаги са в центъра на общественото внимание. А голямата слава често се отразява на чувствата и поведението на учените. Така например известният Алберт Айнщайн веднъж признава, че се чувства като измамник, недостоен за наградата. Днес това чувство е известно като „синдрома на самозванеца„. А някои учени започват да се държат странно, след като получат тази награда. А има и много примери за високо оценени учени, които с течение на времето започват да говорят нелепости. Дали на какво се дължи това?

Какво представлява Нобеловата болест

След получаването на Нобелова награда много учени започват да се придържат към антинаучни възгледи и буквално говорят най-различни нелепости. Някой от тях започва да вярва в мистицизма, друг иска да отрече научно доказаните факти и т.н. Това явление отдавна има неофициално наименование – Нобелова болест.

Списъкът с нобеловите лауреати, които са започнали да изразяват псевдонаучни възгледи след спечелването на наградата, е изненадващо дълъг, като те обикновено се отклоняват от своята област на компетентност. Сред тях са учени, изявени в своята област, които са развили интереси в областта на психичните изследвания, екстрасензорното възприятие и още много други.

В една от главите на книгата „Критичното мислене в психологията“ изследователите изброяват редица такива случаи. Докато някои от тези наистина гениални учени са развили прозаични и понякога зловещи псевдонаучни убеждения, като например широко развенчаните убеждения на Джеймс Уотсън относно връзката между расата и интелигентността, много от тях са развили много, образно казано, „по-забавни“ версии на „Нобеловата болест“.

Един от най-ярките примери за Нобелова болест е френският физик Пиер Кюри, който заедно със съпругата си Мария получава Нобелова награда за откриването на радия и полония. След това той започва да се увлича по спиритически сеанси и искрено вярва, че изучаването на паранормалните явления може да помогне за разкриването тайните на магнетизма.

Още по-необичаен е случаят с Шарл Рише, който през 1913 г. получава Нобелова награда за медицина. Именно той измисля термина „ектоплазма“, за да опише някакъв мистичен материал, който според него медиумите могат да излъчват по време на сеансите. В действителност обаче се оказало, че става дума за банален трик: някои медиуми например поглъщали лентички от марля, за да ги „извадят“ след това обратно, създавайки мистичен ефект.

Медиумът е човек, за когото се предполага, че може да установи контакт с духовете, да предава съобщения от тях и да получава информация от отвъдното. Често медиумите посредничат на спиритичните сеанси и използват дъската уиджи.

Някои лауреати започват да преминават границата и използват статута си, за да популяризират опасни и дори вредни идеи. Така например Ричард Смоли, който получи наградата за откриването на нова форма на въглерода, се изказа против теорията за еволюцията.

Кари Мълис, който получава Нобелова награда за химия през 1993 г., отива още по-далеч. Той не само поставя под съмнение ролята на ХИВ в развитието на СПИН, но и разказва за среща със „светещ зелен енот на мотоциклет“, за който ученият твърди, че по-късно се е превърнал в пеещ делфин.

Причината за Нобеловата болест

Какво кара гениалните учени да се увличат по псевдонаучни теории, след като са спечелили най-голямата награда в живота си? Една от причините може да е външният натиск. Както отбелязва Пол Нърс, носител на Нобелова награда за медицина, след спечелването на наградата обществото започва да възприема учените като експерти буквално по всичко

„Много хора изведнъж започнаха да ме смятат за експерт по всяка тема. Това беше истински шок“, казва Нърс. – Разбира се, аз съм добър в биологията и науката като цяло, но със сигурност не се смятам за експерт по всичко.

Той казва, че Нобеловите лауреати са бомбардирани с молби да подписват писма, да подкрепят различни инициативи и да се изказват по широк кръг от теми. Той обаче съветва да се избягва изкушението да се говори в области, в които липсват знания.

Друга причина може да е психологическият ефект, свързан с увереността в собствената непогрешимост. Изследователите отбелязват, че качества като нарцисизъм и прекалена отвореност към новите идеи могат да накарат учените да допускат критични грешки в мисленето. Това е наблюдавано и при други велики умове, като например увлечението на Исак Нютон по алхимията (и дори по предсказанията!).

Интересно е, че няма данни носителите на Нобелова награда да са по-склонни към псевдонаучни убеждения от останалите хора. Това е по-скоро въпрос на комбинация от човешка природа и външен натиск, отколкото на истинско „заболяване“.

Както може да се види, никой не е защитен от грешки. Дори изключително умните и интелигентни хора понякога не демонстрират рационално мислене и стават жертва на най-различни заблуди.