Нова теория за човешките действия изключва волята

Един от най-фундаменталните въпроси във философията е каква е разликата между действието, което извършваме сами, и това, което просто ни се случва? Интуицията подсказва, че има такава. Обикновено използваме понятията воля или намерение, за да я опишем. В списание Philosophy се появи публикация, в която се разглежда една различна, минималистична теория – тя определя действието, без да се позовава на намерение, човешка воля или способност за избор.

Теорията, изложена в статията, се основава на критиката на някои от постулатите на друга теория, принадлежаща на британския философ Джон Хайман. Тя се нарича „дефлационна теория на човешкото действие“ и се състои от две части. В първата е дадено много общо определение на действието: то е просто активна промяна посредством вещество. Според това определение не само хората, но и животните, растенията и дори неодушевените предмети, като цианида, могат да действат, защото имат способността да предизвикват ефекти.

Във втората част вече се говори за това, което прави действието специфично човешко. Хеймън заявява, че то е „резултат от координираната работа на нашите когнитивни и моторни системи“. Това определение ясно отделя ходенето (което изисква координирана работа на когнитивната и двигателната система) от сърцебиенето (което не изисква координирана работа). То дори може да обясни рефлекторните реакции, като например когато отдръпваме главата си назад, за да избегнем удар, които според Хайман все още са наши действия.

Тук авторът на статията, Робин Бианки от Университета в Ньошател (Швейцария), е подложен на критика. Той твърди, че твърдението на Хайман за „интеграция“ е „неподходящо в контекста на някои видове умствени действия“. Вземете например извършването на сложни изчисления в ума си или представянето на красив залез. Това са активни действия, а не просто пасивни събития, които обаче не ангажират двигателната система.

Ако обаче се откажем изцяло от задължителното участие на двигателната система в действието, ще възникне още по-голям проблем: всяка умствена промяна веднага ще придобие статут на дейност.

„Ние изпитваме тъга, разочарование, разстройство.“ Това е сложен когнитивен процес, но именно това се случва с нас“,

споделя Бианки.

Като решение на проблема той предлага да се потърси функционалната роля на изпълнителната система, своеобразен контрол или диригент на мозъка. Тази система не се занимава с движението на мускулите; тя се занимава с контрола.

Изпълнителната система е „набор от когнитивни процеси отгоре надолу“, чиито функции са контрол на вниманието и концентрацията“. Тя отговаря за работната памет (задържане на информация в ума), инхибицията (потискане на разсейването) и когнитивната гъвкавост (поставяне на цели и превключване между тях). Съответно действието става човешко, когато е резултат от интегрирането на работата на други подсистеми от изпълнителната система.

Това актуализирано определение решава и двата проблема, пише Daily Neuron. Първо, проблемът с умственото действие. Мисленето със сигурност ангажира различни изпълнителни функции. Второ, проблемът с прекомерното приписване: сърцебиенето, рефлексите или пасивното чувство на тъга не са свързани с изпълнителния контрол. Тези събития се случват във вас, но не са предизвикани от вас като цялостен, интегриран субект.

Спорът за това какво прави едно действие човешко може да изглежда абстрактен, но е от съществено значение за разбирането на човешкото поведение. Бианки предлага начин за дефиниране на човешкото действие, който не разчита на някаква неопределена „воля“. Вместо това той предлага измерим и изучим набор от когнитивни процеси: нашите изпълнителни функции.

На практика изследването помага да се обясни защо състоянията, които нарушават изпълнителните функции, като например някои мозъчни травми или нарушения в невроразвитието, могат да окажат толкова силно влияние върху възприемането на дейността на човека и способността му да контролира поведението си.