Оруел би се учудил от кошмарните серии в седмия сезон на „Черното огледало“ (видео)

От пристрастяването към абонаментните услуги до игрите с чувствата на изкуствения интелект – всичките шест епизода са зашеметяващи.

Седмият сезон на „Черното огледало“ отново ни напомня защо толкова високо ценим Чарли Брукър. Сериалът успява да балансира между мрачната сатира, страховитото предчувствие и критиката на дигиталната ера, в която сме затънали. Дори и да не сте почитатели на научната фантастика, е трудно да не забележите как всеки епизод умело илюстрира страховете ни от технологиите – и го прави по плашещо правдоподобен начин.

Първият епизод рисува свят, в който дори основните жизнени функции са обвързани с абонаменти. Познатият модел на потребление е в миналото – днес не купуваш нищо, а се „вписваш в екосистемата“. Не можете да платите за абонамента? Губите достъп до устройството си – или, както в сериала, до живота си. Всичко това се допълва от хиперперперсонализирани реклами, които дори не винаги разпознавате като реклами. Просто изведнъж изпитвате силно желание за точно този продукт, който сте „видели някъде“. И това желание не е ваше, а е резултат от умела манипулация.

Вторият епизод е посветен на квантовите компютри, на тяхната способност да пробиват класическото криптиране и да преобръщат с главата надолу всичко – от криптовалутите до националната сигурност. Вместо възхищение от технологията, зрителят остава с чувство на тревога: ние сме на прага на свят, в който обичайните цифрови ключалки и блокировки вече не работят.

Третият епизод ни кара да се замислим за границите на реалността. Една жена твърди, че е жертва на насилие в метавселената. Според логиката на физическия свят „нищо не се е случило“. Но чувствата на страх и унижение са съвсем реални. Къде тогава свършва виртуалното и започва реалното? В този епизод ненатрапчиво е вплетена и критика към културните репродукции – същите, които правят лъскави, но празни копия на старите истории.

Четвъртият епизод е посветен на изкуствения интелект и емоционалното възприемане на машините. Дори ако роботите не чувстват нищо, ние все пак ги даряваме с емоции. За хората е лесно да съжаляват, да съчувстват и дори да се влюбват в алгоритмите, ако те се държат убедително. Това означава, че разговорите за „етика на изкуствения интелект“ съвсем не са преждевременни.

Петата серия ни връща към една от първите теми на „Черното огледало“: цифровите спомени и симулациите на мъртвите. Главният герой използва технологията, за да пресъздаде починалата си приятелка. Всичко изглежда клато че ли удобно: ако искате да си спомните какво сте правили в петък, отворете Google Maps, разгледайте метаданните на снимката, проверете банковата си сметка. Но къде свършва паметта и къде започва тоталното наблюдение? Тези инструменти вече оформят нашата версия на реалността.

Последният епизод на сезона е истинско технопреживяване. Пласт по пласт той разнищва как виртуалните светове се превръщат в единственото убежище за някои хора. И не става дума само за бягство от скучното ежедневие – в тези светове те могат да контролират всичко, да бъдат, каквито си поискат, а в крайни случаи – да извършват насилие без последствия. И тук отново се сблъскваме с въпроса: ако действието се развива във виртуална среда, трябва ли да го приемаме сериозно?

Седмият сезон на „Черно огледало“ не дава категорични отговори. Той не поучава и не проповядва. Той просто се разгръща на екрана и ние узнаваме себе си.