Тайван, подобно на Южна Корея, излиза от втората половина на миналия век като една от най-бедните страни от този регион. Тогава Тайван е на практика най-ниско във всички възможни рейтинги, показващи икономическото и социалното развитие. Такива са последствията от войните и изминалата епоха на колониализъм, такъв е резултатът от непрекъснатата зависимост на страната от външни ресурси. Островната държава винаги е била считана за нещо като лакомство както за европейците, така и за близките до Тайван държави или поне такива са били претенциите на Япония.
Историята на Тайван рязко започва да се променя след Втората световна война. Държавата отново е разтресена из основи, сякаш току-що преминалият глобален конфликт е бил недостатъчен. Тук няма да разглеждаме политическия аспект на Тайван, а ще се опитаме да разберем как един регион без каквито и да било особени собствени ресурси успя да стане един от най-силните в целия свят. Към днешен ден икономиката на Тайван се счита за една от най-продуктивните и иновационните.
Новият Тайван с Чан Кайши и без комунистите
Съвременният път на Тайван започва именно след Втората световна война, след приключването на която САЩ започва активно да влива парични средства в азиатския регион. За периода от 1950 до 1965 година финансовата и материалната помощ достига 6,5% от брутния вътрешен продукт на страната, която по това време се управлява от Чан Кайши. Той получава поддръжката на САЩ, понеже е твърд противник на комунистическата партия, с която консервативната партия Гоминдан води гражданска война.
Именно тези 15 години стават прехода към стремителния икономически ръст на страната. САЩ непрекъснато вливат пари, доставят необходимото оборудване, предоставят квалифицирани специалисти. Чан Кайши от своя страна, създава еднопартийна система, която според неговото разбиране дава възможност за по-ефективно противопоставяне на комунистическия строй и може да доведе неговата страна до процъфтяване. По това време в Тайван се забранява всичко, което би могло да разклати позициите на Гоминдан. Пресата изцяло се контролира, забранени са демонстрациите и стачките, а които не са съгласни, са екзекутирани. Действията на властите са жестоки, като за периода от 1949 до 1987 години в страната е въведено военно положение.
В началото на 50-те години Чан Кайши продължава аграрната реформа, която се оказва успешна. По това време около 80% от населението, според други данни те са над 50%, е заето в селското стопанство и с обработване на земята. Само че се използват твърде остарели технологии, заради което ефективността на тази част от икономиката на Тайван остава ниска. Освен това, около 70% от фермерите обработват взета под аренда земя, което създава допълнително социално напрежение, понеже значителна част от реколтата отива в ръцете на арендодателите.
И наистина, по това време по-голямата част от плодородните хектари в тази страна са собственост на сравнително малък брой земевладелци. По принцип, всичко би могло да бъде национализирано, но Гоминдан-ът постъпва по-мъдро. Счита се, че използваният алгоритъм на работа е разработен от американския икономист Волф Исак Ладежински (Wolf Isaac Ladejinsky).
На най-големите земевладелци се предлага да продадат земята, част от която след това се дава под аренда, а друга част се продава на предишните арендатори. Всъщност схемата е малко по-сложна и нейната реализация отнема няколко години. Но тази реформа се оказва изключително успешна и води до ръст в производителността: притежаването на своя собствена земя силно мотивира хората да работят.
От орачите до инженерите
Предишните арендодатели не напускат този регион, а започват да влагат парите си във вече принадлежащата на фермерите земя. Този процес е улеснен от прилаганата компетентна данъчна политика, която подпомага съществуващия бизнес и привлича повече предприемачи. Държавата от своя страна, активно инвестира в инфраструктурата, което дава възможност на бизнеса бързо да се развива по-нататък.
Икономиката на страната постепенно се трансформира към експортно-ориентирана. Ефективността на земеделието значително нараства и към 70-те години от икономическа гледна точка, Тайван се приближава до Япония и Южна Корея които вървят по свой, но доста сходен път. В един момент започват плахи опити за либерализация, но те остават на практика незабележими: Чан Кайши остава верен на себе си докрай.
Разбира се, само с едно земеделие е твърде трудно да се поддържа ръста на икономиката, дори и чрез непрекъснатия внос на нови технологии от запад. Ето защо Тайван преминава към следващата фаза на своето развитие: изминали са само 10 години след стартирането на промените, но в страната вече започва своеобразна локална епоха на индустриализация. Не може да се каже че това е внезапно: през 1948-ма година в страната се изграждат предприятия за сглобяване на радиоприемници от внасяни в Тайван компоненти. Към 60-те години Тайван вече изпълнява поръчки от Япония, която от своя страна експортира тази готова продукция в САЩ. Тези нови пазари за електронните устройства водят до възникването на все по-нови технологични производства в Тайван.
Започва и производството на потребителска електроника за домашния пазар – отново благодарение на лицензи за нови технологии, които се вземат включително и от Япония. Освен това, местните компании започват да получават все по-големи директни инвестиции от западните страни.
Качеството е както в Япония и не е особено високо
Един от основните проблеми е, че Тайван не произвежда електронни компоненти. Правителството се опитва да поддържа местните производители чрез промяна на законодателството по такъв начин, че чуждестранните компании да бъдат стимулирани да прехвърлят все повече нови технологии към тайванската промишленост. На местния пазар вече има редица неголеми предприятия, които по това време не се притесняват да копират чуждестранните технологии. Тази ситуация се запазва не само през 60-те, но и през 70-те години на миналия век.
Проблемът е, че качеството на производството в Тайван не е много високо. В това отношение страната повтаря историята на Япония, която в следвоенно време се счита за държава, която произвежда предимно евтини потребителски стоки за бедните. Поради тази причина основните пазари остават развиващите се страни. Но по това време Тайван постъпва мъдро. Получените от тази дейност финансови средства местният бизнес инвестира в своето собствено развитие – за закупуване на нови технологии и най-съвременно оборудване. По този начин през 60-те години Тайван става един от четирите „азиатски тигъра“ наравно с Южна Корея, Сингапур и Хонконг, които демонстрират невиждано дотогава изключително бързо икономическо развитие.
Въпреки това, в началото големите чуждестранни корпорации се опасяват да инвестират значителни средства в производствените мощности на Тайван. Причината е банална: никой не е сигурен, че тези значителни инвестиции ще се възвърнат, понеже въпреки закупеното съвременно оборудване и наличието на технологии, продукцията не е с особено високо качество. Очаквайки това, официален Тайван започва да дава огромни суми пари не само за развитието на инфраструктурата и производството, но и за обучението на квалифициран персонал, който задължително трябва да остане в страната и да работи за нейното развитие.
Това е бил един наистина дълъг процес. Повратният момент настъпва към края на 60-те години, когато в Тайван пристига американската компания Philco, която е собственост на Ford. Новата Philco-Taiwan успява да покаже, че е възможно производството на качествена продукция с много по-малки разходи, като по този начин постепенно става една от водещите страни на световната арена.
По-късно на сцената излиза голямо държавно предприятие, което сключва договори с RCA Corp. и придобива правата за CMOS технологиите. По това време и САЩ започва да предлага обучение на бъдещите тайвански специалисти. Освен това, започва постепенното приватизиране на създадените през 60-те години държавни предприятия, понеже това е единственият начин да се постигне ръст на тяхната ефективност. В този случай държавата играе ролята на регулаторен орган, който не допуска появата на монопол.
Отмяната на военното положение в Тайван
Едновременно започват да работят заложените през миналите години механизми, които значително опростяват привличането на инвестиции, разгръщането на нови производства, модернизирането на данъчната система и други.
70-те години са време на икономически и социални сътресения за Тайван. Десетилетието започва с промяна на отношението към ООН, а през 1975 година почива Чан Кайши. Неговият пост като председател на централния комитет на Гоминдан заема неговият син Чан Цзин-куо (Chiang Ching–Kuo), който кой знае защо СССР нарича Николай Владимирович Елизаров. Той не отменя военното положение и предоставя определени свободи и на другите партии. Но през 1979 по време на инцидента в Гаосюн, властите жестоко потушават мащабна мирна демонстрация, след което през 1986 година в страната се появява първата опозиционна партия, а след една година военното положение е отменено. Настъпва 1988 година, когато умира Чан Цзин-куо.
Неговото място заема Ли Денхуей, при който започва много по-активен преход към демокрацията, като либерализацията засяга не само обществено-политическата сфера, но и икономиката. Тези промени значително улесняват привличането на външен капитал.
И наистина, външният капитал веднага започва да пристига. През 1987 година с държавно участие е основана компанията Taiwan Semiconductor Manufacturing Co. (TSMC), която по това време е единственото в света предприятие с една-единствена специализация – производството на полупроводникови компоненти. През 1989 година TSMC получава огромни инвестиции и построява нови фабрики в които работят най-съвременни нови производствени линии. Основаната през 1974 година Foxconn построява своята първа фабрика в Китай през 1988-ма. Същата година се появява Quanta Computer, след това 1989-та става годината на Asus, през 1990-та на пазара излиза Quanta Computer, основана през 1984-та, а семейната компания Multitech през 1987 се превръща в Acer. Разбира се това далеч не е всичко.
Изключително важно е да се подчертае, че през 80-те години, развивайки своята икономика с невероятни темпове, Тайван няма какъвто и да било външен дълг. Същата е ситуацията в Сингапур и Хонконг. Азиатските тигри ефективно контролират бюджета, осъществяват компетентна парична политика, а повишеното благосъстояние на хората постепенно довежда до промяна на политическия строй.
Кризите не са страшни
Дори кризата от 1997 година не оказва влияние на четирите „азиатски тигри“, като тайванската и сингапурската икономики са на практика незасегнати. Счита се, че това е станало възможно благодарение на компетентното изграждане на вътрешните процеси и готовността да се прави бизнес въпреки всичко. Започва да се употребява японската фраза „бизнесът е война“. Тогава се появява една нова сила, която започва да притиска тигрите: в играта все по-активно се включват Китай и другите азиатски страни.
Тайван е далеч пред всички благодарение най-вече на много високото ниво на образование и подготовка на кадрите. Тази страна непрекъснато е в челните места на рейтингите за развитите икономики. Страната с променлив успех успява да се пребори със следващите икономически кризи – регионът осезателно пострада по време на дотком балона, а след това и от икономическата криза през 2008 година. Все още са високи разходите за закупуване на нови технологии и оборудване. Влиянието на Китай започна да се увеличава, но Тайван предпочита съвместната работа със западните държави и Европа.
Въпреки тези проблеми Тайван, който все по-често подобно на Сингапур, започва да бъде наричан технократска държава, възнамерява да поддържа избраната преди толкова много години стратегия. Засега нейната ефективност се е доказала на практика чрез непрекъснатия ръст на икономическите показатели, който продължава вече десетки години.