Ядрени оръжия срещу сателитите. Има ли перспективи подобен подход?

Колкото и странно да звучи, първоначално изследването на космоса има чисто военни цели. Още в края на 50-те години учените в САЩ и СССР работят върху разработването на разузнавателни сателити, които в началото на 60-те години започват да изпълняват бойни задачи. По същото време са изстреляни и първите навигационни спътници, системи за ранно откриване на балистичните ракети, както и изтребители или сателити-прехващачи. Двете страни работят и върху изстрелването на ядрени оръжия в космоса за поразяване на наземни цели, но в началото на 70-те години САЩ и СССР подписват договор, според който космосът може да се използва само за относително мирни цели (всичко, което не включва удари по Земята от космоса). Поради това използването на ядрени оръжия беше изоставено. Само че те могат да бъдат изключително ефективни за поразяване на целите в космоса, т.е. на сателитите.

Ядрен взрив в космоса

Защо точно ядреният взрив се счита за ефективно средство за поразяване на сателитите? Причината е, че в Космоса няма атмосфера, така че няма взривна ударна вълна. Следователно обектите могат да бъдат поразени само чрез осколки или кинетично въздействие.

Както е известно, в случай на ядрена експлозия се създава мощна електромагнитна вълна, която може да извади от строя електрическите и електронните устройства на потенциалния враг. Както и да заглуши комуникациите. Ето защо САЩ и СССР активно проучваха възможността за използване на ядрените оръжия за "космически войни".

Първата ракета с ядрен заряд при експеримент за унищожаване на сателит е изстреляна от САЩ в космоса през 1958 г. В рамките на експеримента Argus на височина 170 км над земната повърхност е взривена бойна глава с мощност 1,7 килотонни единици тротил. Съобщава се, че приборите на спътника са били изключени, а радиовръзките в радиус от 80 км от взрива са били изгубени. Почти веднага САЩ детонират още две ядрени бойни глави на височина 300 и 800 километра.

В същото време сателитът Explorer 4 открива пояси от радиоактивни частици, които са привлечени към Земята от нейното магнитно поле. Това предизвика появата на полярни сияния на южните ширини. Тоест не само в тестовите региони, но и в противоположната част на планетата.

Първата съветска атомна бомба избухва в космоса на 27-ми октомври 1961 г. като част от експеримент, наречен операция „К“. Балистичната ракета R-12 извежда на височина 150 км 1,2 килотона тротилов еквивалент. Час по-късно същата бомба се взривява на височина 300 километра. Резултатите се оказаха съвсем същите като след експериментите на САЩ.

Година по-късно САЩ изстрелват бомба с мощност 1,450 килотона на височина 400 километра в рамките на проекта Starfish Prime. Това бе най-мощният заряд, взривяван някога в космоса. Светлината от експлозията се вижда на разстояние 6000 километра. След експлозията всички електрически уреди в Хавай изгаснаха. Почти на цялата територия на Тихия океан се наблюдаваха полярни сияния. Радиационните пояси в космоса бяха фиксирани в продължение на още 5 години.

Една трета от всички сателити в орбита около Земята излизат от строя в резултат на експлозията. Много спътници също губят връзка, включително съветският спътник „Космос-5“, който е трябвало да записва бъдещите съветски ядрени опити в космоса. Впоследствие двете страни извършват още няколко ядрени експлозии в космоса, които водят до повреда на електрическите и електронните устройства както в космоса, така и на Земята.

След като оценяват последиците от използването на ядрени оръжия в космоса, САЩ и СССР прекратяват всички тестове, след като на 5-ти август 1963 г. подписват международен договор за забрана на ядрените опити в космоса.

Историята на системите за борба с вражеските сателити

СССР и САЩ започват да работят по разработването на системи за унищожаване на вражеските сателити от самото начало на космическата надпревара, тъй като те са в състояние да „ослепят“ врага и да го лишат от навигационната система, която е изключително важна в съвременната война. Първоначално за унищожаването на сателитите се създават маневриращи спътници-прехващачи. Така например първият такъв съветски спътник, Полет-1, е изстрелян в космоса през 1963 г. Той разполага с управляемо взривно устройство, което му дава възможност да унищожава американските разузнавателни сателити на САЩ от вида Inspector.

Тъй като обаче използването на ядрени оръжия в космоса е било само в процес на изпробване, а след това е било забранено, за унищожаването на обектите в космоса са използвани конвенционални експлозии и осколки.

Съветските спътници-прехващачи са пуснати в експериментална експлоатация едва 10 години по-късно – през 1972 г., а през 1979 г., след модернизация, те са въведени в бойно дежурство от Силите за противоракетна отбрана. Също така в средата на 60-те години САЩ и СССР започват работа по разработването на пилотирани бойни кораби.

Така в СССР е създадена станцията „Салют“ (известна още като „Алмаз“), която според легендата била мирна, но всъщност разполагала с модифицираното самолетно оръдие НР-23 за унищожаване на спътниците-прехващачи на противника. Освен това станцията „Алмаз“ можела да унищожава и други видове вражески сателити.

През 80-те години на миналия век обаче нуждата от спътници-прехващачи намалява, тъй като става възможно да се свалят много спътници с ракети, изстреляни от самолети, от Земята или от повърхността на водата. Така например руските системи за противовъздушна отбрана S-500 понастоящем могат да поразяват сателити. Съединените щати разполагат дори и с по-модерна техника със същото предназначение.

Има ли смисъл да се използват ядрени оръжия в космоса

Много експерти са скептично настроени към идеята за използване на ядрени оръжия в космоса. Факт е, че унищожаването на всеки небесен обект води до образуването на маса отломки. Като се има предвид високата скорост на движение, те могат да представляват голяма опасност за всички останали сателити, както и за други обекти, като например МКС.

Това означава, че последствията от използването на ядрени оръжия в космоса не могат да бъдат контролирани. Поради това те биха могли да изложат на сериозен риск космическите активи на страната и нейните съюзници. Но същевременно може да се гарантира, че използването на ядрен заряд ще причини сериозни щети на противника, като например ще извади от строя глобалната спътникова система за позициониране (GPS).

Каквато и да е първоначалната цел, разполагането на ядрени оръжия в космоса може да доведе до твърде сериозна дестабилизация. Въпреки че няма общоприета дефиниция за стратегическа стабилност, учените често я определят като комбинация от кризисна стабилност, основана на риска от ядрена ескалация по време на военна криза. Както и стабилност при надпревара във въоръжаването – когато страните могат да избегнат действия и реакции, които се превръщат в скъпа и опасна надпревара във въоръжаването.

Ядрените оръжия, базирани в космоса, увеличават риска дадена страна да прибегне до използването на ядрени оръжия по време на криза. Както оръжията, насочени към Земята, така и тези, насочени към цели в космоса, създават стимули за превантивно използване на ядрени оръжия.

Парадоксът се състои в това, че използването на ядрени оръжия в космоса е сравнимо с използването им на Земята – врагът със сигурност ще понесе сериозни щети, но в същото време страната, която първа ги е използвала, също понася огромни щети. Въпреки това на ядрените оръжия в космоса може да се намери и друго приложение – те теоретично могат да предпазят Земята от астероиди. И в момента учените работят върху възможността за подобно приложение.