Еволюцията на ходенето: колко време сме били горе сред клоните?

Картината е позната на всички още от училище: нашите далечни маймуноподобни предци, под натиска на променящия се климат, напускат умиращите гори, спускат се на земята и, изправяйки се, правят първите си несигурни крачки из обширната африканска савана. Този драматичен момент – зараждането на изправеността – винаги е бил представян като ключова стъпка по пътя на човека. Но ако това не е било точно така? Ами ако най-важният етап в еволюцията на нашата походка не се е състоял на твърдата земя, а високо над нея – в клоните на дърветата?

Ново изследване на поведението на шимпанзета от Танзания, публикувано в списание Frontiers in Ecology and Evolution, налива масло в огъня на дългогодишен научен дебат и предлага съвсем различна гледна точка към нашата история.

Митът за саваната: класическата теория под съмнение

Нека се върнем за момент към класическата хипотеза. Тя гласи, че когато горите са започнали да намаляват, отстъпвайки място на открити пространства, нашите предци е трябвало да се адаптират. За да оцелеят – да откриват хищниците отдалеч, да носят храна и малките си, да изминават дълги разстояния в търсене на храна – е бил необходим нов начин на придвижване. Така стъпка по стъпка еволюцията ни поставя на два крака.

Звучи логично. Но в тази красива теория има уловка. Вкаменените останки на ранни хоминини като известната Люси (Australopithecus afarensis) рисуват противоречива картина. Тези същества вече са ходили уверено на два крака, за което свидетелстват структурата на таза и краката им. Дългите им, извити пръсти на краката и ръцете, както и структурата на раменния им пояс обаче пряко сочат, че те са били и отлични катерачи.

Защо да продължавате да се приспособявате към дървесния живот, ако вече сте „избрали“ земята? Този парадокс озадачава антрополозите от десетилетия. Може би отговорът е бил пред очите ни през цялото това време – при най-близките ни живи роднини.

Неочакваните топ катерачи от долината Исса

Популацията на шимпанзетата от долината Иса в Танзания е в центъра на ново проучване. Мястото е уникално с това, че представлява така наречената „саванна мозайка“ – пейзаж от редки гори и открити площи, много подобен на този, в който се предполага, че са живели ранните хоминини.

Учените очакват местните шимпанзета да прекарват много повече време на земята, отколкото техните събратя в гъстите тропически гори. Те с изненада откриват, че шимпанзетата от Исса прекарват също толкова време на дърветата! Защо, след като дърветата са малко и придвижването между тях по земята изглежда по-лесно?

Отговорът, както често се случва, се крие в храната. Диетата на шимпанзетата се основава на плодове, листа и цветя. А къде е най-сочната и питателна храна? Точно така, в самите краища на тънките клони. За да се стигне до тази шведска маса, трябва да си истински акробат.

Наблюденията показват, че шимпанзетата са готови да изразходват много време и енергия, за да си набавят храна в големите, разперени дървета. Очевидно е, че тази игра си заслужава усилията: изразходваната енергия за сложните акробатични упражнения се възвръща с пълна сила от калоричността на плячката.

Ходенето прав като стратегия за дърветата?

И тук стигаме до най-интересната част. Как точно големите шимпанзета са се придвижвали по тънките клони, които не могат да издържат теглото им? Те не ходят по тях, а използват по-хитри техники: висят на ръце под клона (този метод на придвижване се нарича брахиация) или… стоят на два крака върху по-дебел клон, като се държат за съседните клони с ръце, за да балансират.

Да стоиш на два крака на дърво? Точно така! Това на практика си е „двукракост“.

Това наблюдение преобръща всичко с главата надолу. Може би изправеният стоеж е еволюирал не като адаптация към бягането на маратони в саваната, а като стратегия за безопасно придвижване в короните на дърветата. За едрия хоминин, какъвто е бил нашият прародител, способността да стои на задните крайници, освобождавайки ръцете за балансиране и събиране на плодове, е била жизненоважно предимство.

Тази хипотеза елегантно обяснява „двойствената природа“ на Люси и нейните роднини. Те не са били същества, намиращи се по средата между дървото и земята. Те са били универсали, еднакво добре приспособени за живот и в двете среди. Тяхната двукрака походка, усъвършенствана по клоните, е била идеално пригодена и за придвижване по земята между дърветата, където са намирали храна. Оказва се, че ние не сме слезли от дърветата и не сме започнали да ходим, а сме се научили да ходим още докато сме живели по дърветата, което ни е позволило в крайна сметка да овладеем земята.

Науката в процес на развитие: какво остава да се научи

Разбира се, авторите на проучването предупреждават да не се правят прибързани заключения. Наблюденията са проведени само през сухия сезон и е възможно поведението на шимпанзетата да се промени през дъждовния сезон, когато храната е по-обилна. Освен това става дума само за една популация и нейните навици може да са уникални.

За да се потвърди или отхвърли тази вълнуваща хипотеза, ще са необходими допълнителни изследвания на други шимпанзета от „саваната“ и, разбира се, нови находки на вкаменелости.

Въпреки това работата на учените в долината Исса вече ни даде нещо много ценно. Тя ни показа, че еволюцията не е права линия от простото към сложното, а объркващо пътешествие на проби и грешки. Простата и красива история за това как нашият прародител се е изправил и е тръгнал да покорява света отстъпва място на една по-сложна и много по-интересна картина. Картина, в която границата между гората и саваната, между дървесния и сухоземния живот е била много по-неясна. И може би именно тази гъвкавост – способността да се чувстваме у дома си както на земята, така и в клоните – е била ключът към бъдещия ни успех.