Може би на сушата изобщо не е имало „големи измирания“: Наистина ли животът на Земята е оцелял след 5 глобални катастрофи?

Свикнали сме да разглеждаме историята на живота на Земята като драма с пет глобални катастрофи – така наречените „Големи пет“ масови измирания. Най-яркият пример е изчезването на динозаврите преди 66 милиона години. Тази концепция, родена главно от изследването на морските палеонтологични данни, обаче все повече се поставя под въпрос, когато става въпрос за сухоземните екосистеми. Появяват се доказателства, които налагат нов поглед върху това дали обитателите на сушата наистина са преживели същите катаклизми като обитателите на морето. И това се оказа изключително интригуващо за учените!

Откъде идват тези вълни? Как се е формирала картината на петте кризи

Идеята за петте глобални измирания – ордовик, девон, перм, триас и креда – се появява още през 80-те години на миналия век. По това време подробните анализи на промените в разнообразието на морските вкаменелости през последните половин милиард години разкриват пет резки спада. За океанската биота тези събития несъмнено са били опустошителни. Но доколко силно тези катастрофални вълни са заляли континентите?

Първоначално изглежда, че сушата се е отървала по-лесно. Още в края на 80-те години на миналия век в научната литература можеше да се намерят твърдения, че например за сухоземните четириноги (тетраподи, към които спадат влечугите, земноводните, птиците и ние) пермското измиране не е имало толкова катастрофални последици. Това отчасти се дължи на едно обективно затруднение: на сушата е много по-трудно да се запазят останките, отколкото в морските седименти, така че палеонтологичният запис на континентите не е толкова пълен.

Сушата излиза от сянката: нови открития и стари въпроси

През годините палеонтолозите натрупаха значително количество данни за сухоземните вкаменелости. Внимателните проучвания в различни части на планетата като че ли потвърдиха, че, да, на сушата е имало големи измирания, синхронни с морските. Това изглежда логично, тъй като предполагаемите причини – удари на астероиди, гигантски вулканични изригвания, резки климатични промени – са били от глобално естество. Трудно е да си представим, че такива мащабни събития биха заобиколили цели континенти, като се има предвид тясната взаимовръзка между сухоземните и морските екосистеми.

Въпреки това, когато тази картина започна да се утвърждава, се появиха скептици. Някои изследователи, въоръжени с нови методи за анализ и критичен преглед на наличните данни, стигнаха до заключението, че мащабът на сухоземните измирания може да е бил силно преувеличен. Така например подробен анализ на загубите сред тетраподите в края на пермския период показа изчезването на сравнително малък брой родове. Като се има предвид общото предполагаемо разнообразие на четириногите по това време, подобни загуби едва ли могат да се нарекат „масови“ измирания в същия смисъл, както при морските организми.

Последва критично преосмисляне на други епизоди от Голямата петорка. Заключението беше доста радикално: може би нито едно от тези пет събития не е имало наистина опустошително, масово въздействие върху разнообразието на сухоземните четириноги като цяло. Дори известното кредно-палеогенско измиране, което е убило динозаврите, които не са птици, може би не е било „масово“ за цялата земна фауна. В края на краищата крокодилите, костенурките, бозайниците и самите птици – преки потомци на динозаврите – са оцелели. Каква е причината за тази устойчивост? Може би това е по-голямата подвижност на сухоземните животни и особеностите на въздушната среда, които улесняват миграцията от неблагоприятните зони.

Разбира се, тези възгледи предизвикаха оживен дебат. Привържениците на традиционния модел изтъкват, че измирането на сушата може да е било по-продължително във времето, представлявайки не внезапен срив, а продължителна криза, която може да изглежда незначителна при един повърхностен анализ на кратките отрязъци от време.

Не само гръбначните: изненадващата устойчивост на другите групи

Интересно е, че съмненията относно универсалността на Големите пет за сушата се подкрепят от данни за други групи организми.

Дали насекомите са скритите шампиони по оцеляване? Светът на насекомите е изключително разнообразен. И ако се съди по някои скорошни проучвания на техните палеонтологични данни, изглежда, че тези малки същества изобщо не са преживели масови измирания в класическия смисъл на думата.

Да, имало е значителни реорганизации в техните общности. Например на границата между перм и триас някои групи са изчезнали, а други, напротив, са процъфтявали. Но дали това е било катастрофа за една нощ? Проблемът е, че фосилните данни за насекомите са много непълни, особено в ключовите периоди, което затруднява правенето на еднозначни заключения. В продължение на милиони години еволюцията сама по себе си може драматично да промени състава на дадена фауна. Освен това насекомите имат редица уникални приспособления: огромна численост, бърза смяна на поколенията (и следователно бърза адаптация) и способност да изпадат в диапауза, за да изчакат неблагоприятните условия. Важно е също така, че много от глобалните промени, които са разрушителни за морския живот (напр. спадането на нивото на кислорода във водата), не се усещат толкова остро на сушата.

Растенията са безмълвни свидетели на епохите. Какво да кажем за растенията – гръбнакът на повечето сухоземни екосистеми? Анализите на тяхната фосилна история също показват, че масовите изчезвания при тях са изключително редки. Дори в края на периода Креда, когато изчезват динозаврите, флората не претърпява катастрофални загуби на ниво големи таксономични групи. Според редица палеоботаници само едно от петте „велики“ измирания – пермското – може да се асоциира с известна сигурност със значителна криза на флората. Дори и така, последните изследвания, основани например на анализите на изкопаеми полени и спори, показват, че дори и тогава някои групи растения са пострадали, но други, като иглолистните, може би дори са увеличили разнообразието си. Тайната на устойчивостта на растенията до голяма степен се крие в техните жизнени стратегии, особено в способността на семената и спорите да остават жизнеспособни в почвата в продължение на десетилетия, ако не и на векове, преживявайки най-тежките времена.

Какво трябва да се счита за масово и защо то е толкова важно днес?

Целият този научен дебат ни води до един важен концептуален въпрос: какво точно трябва да се счита за „масово измиране“? Ако дадено събитие причинява значителни загуби на една група организми (например при морските безгръбначни или дори при големите сухоземни гръбначни животни), но почти не засяга други ключови компоненти на екосистемите (например растенията или насекомите на сушата), може ли то да се нарече „масово измиране“ в глобален, обхващащ цялата биосфера мащаб?

Този на пръв поглед академичен въпрос има пряко отношение към разбирането ни за настоящата криза на биологичното разнообразие. Много изследователи и публицисти я наричат „шестото масово измиране“. Но ако предишните пет събития за земния живот не са били толкова „масови“ и всеобхватни, то може би настоящата антропогенна криза за континенталните екосистеми е наистина безпрецедентна по своя мащаб и скорост?

Нещо повече, някои експерти по опазване на околната среда смятат, че самата реторика за „шестото измиране“ може да не е най-ефективното средство. В края на краищата, докато „масовото измиране“ се определя от загубата, да речем, на 75% от видовете за геологически кратък период от време, настоящите загуби, макар и ужасяващи, все още не достигат този праг. Съсредоточаването върху предотвратяването на „шестото измиране“ може да създаде илюзията, че все още разполагаме с много време и ще понесем значими, но поносими щети, преди да започне „истинската“ катастрофа. Вместо това се предлага да се съсредоточим върху по-конкретните и спешни цели за опазване на всеки вид и екосистема, без да чакаме да бъдат достигнати някакви прагове, заимствани от палеонтологичните данни.

Завесата на тайната се вдига

Дебатът за това колко са „великите“ измирания, които действително са засегнали Земята, и какъв е бил техният истински мащаб, несъмнено ще продължи. Всяко ново откритие, всеки нов метод на анализ може да добави нови щрихи към тази сложна картина.

Едно е сигурно: историята на живота на Земята е много по-сложна и многопластова от ясните схеми. Преразглеждането на установените концепции е нормален и здравословен процес в развитието на науката. И независимо от това до какви изводи в крайна сметка ще стигнат палеонтолозите за древните катастрофи, това не намалява спешността на настоящата криза на биоразнообразието, причинена от човека. Разбирането на уязвимостта и същевременно забележителната устойчивост на живота в миналото само подчертава нашата отговорност за неговото бъдеще.