Парадоксите на медитацията: как да съществуваме извън времето и да останем в него

Японски философ представи ново тълкуване на духовните практики.

Може ли човек напълно да изгуби усещането за време, докато в същото време остава в съзнание? Този въпрос от десетилетия вълнува изследователите, изучаващи състоянията на дълбока медитация. Опитните практикуващи разказват за един невероятен феномен: когато се потопят в медитацията, те изпадат в специално състояние на пълно присъствие, при което всичко изчезва – мисли, образи, спомени, но въпреки това остава ясното съзнание за това, което се случва.

През юли 2024 г. доцент Акико Фришут от Софийския университет представи пред научната общност статия в престижното списание The Philosophical Quarterly, в която предложи неочаквано решение на загадката, над която философите размишляват от векове.

Основен стимул за изследването е работата на философа Томас Мецингер. Той събира и анализира стотици описания на медитативни преживявания от различни култури и епохи. Оказало се, че независимо от времето и мястото практикуващите описват едно и също противоречие: преживяването им е едновременно „безвремево“ и „непрекъснато“.

За да разреши този парадокс, Фришут разработва концепцията за разширената интерпретация на момента. Според нея ключът се крие в начина, по който разбираме самата дума „безвремие“. Когато медитиращите говорят за него, те нямат предвид пълното отсъствие на време – по-скоро описват специално състояние на съзнанието, в което остава само чистата продължителност.

Оказва се, че хората използват думата „безвремие“ в две различни значения. В първия случай тя означава пълно отсъствие на каквато и да е връзка с времето. Във втория случай тя обозначава преживяване, което трае, но няма вътрешна структура: няма разделение на „преди“ и „след“, няма усещане за последователност на събитията.

В обикновения живот ние възприемаме времето като поток от картини – едната бързо сменя другата. Този поток има посока, ритъм и се дели на минало и бъдеще. В дълбоката медитация, казва Фришут, остава само безкрайно разтегнатото „сега“ – моментът на настоящето, който няма нито начало, нито край.

В този процес важна роля играе едно специално качество на съзнанието – бдителността. По време на медитация човек постоянно балансира между две състояния: може да остане буден и осъзнат или да изпадне в състояние на летаргия. Самата необходимост от поддържане на тази бдителност създава неуловимо усещане за протичане на времето.

Медитиращият няма нужда да следи времето или да отбелязва как минава то. Достатъчно е само да поддържа ясно съзнание – и усещането за продължителност се появява от само себе си, дори и човек да не го осъзнава пряко.

На пръв поглед тази теория се опровергава от друг факт: самите хора твърдят, че по време на духовните практики уж губят достъп до паметта. Но Фришут има отговор и на това възражение. Тя предполага, че всеки момент на осъзнаване носи отпечатъка на предишния, дори и да не го забелязваме.

За да го обясни, тя дава прост пример: когато чуем почукване на вратата, второто почукване се възприема по различен начин от първото. Може да не си спомняме съзнателно първото почукване, но то влияе на начина, по който чуваме второто. По същия начин в медитацията всеки момент на осъзнаване преминава неусетно в следващия, създавайки непрекъснат поток от преживявания.

През цялата си кариера Фришут изследва различни необичайни състояния. Според нея съвременната философия често пренебрегва явления като медитацията, сънищата и психеделичните преживявания, въпреки че именно тези явления могат да хвърлят светлина върху фундаменталните въпроси за природата на човешкото съзнание.