За този блог

Публикации в този блог

MELL

Автор: Мел

Можем ли да наречем свободен роба, който мечтае да заеме мястото на господаря си?

Свободата, както и любовта, са най-жадуваните неща на този свят. Нещо повече, жаждата за свобода дори надминава естествения човешки порив за любов:

„Две неща ми трябват на земята -

те са любовта и свободата.

Жертвал бих живота безвъзвратно

за любов,

любовта да дам за свободата

съм готов.” /Шандор Петьофи/

Много неща могат да се кажат за свободата, за желанието на човек да бъде пълновластен господар на собствената си съдба, за възможността да взема самостоятелни решения и да ги привежда в изпълнение. Всеки индивид се стреми към свобода – свобода на тялото и духа. Остава въпросът – съществува ли абсолютна свобода?! И, ако да, какво означава тя за всеки човек...Защото свободата може да бъде разглеждана от всеки нееднозначно. Това, което от някой може да бъде изтълкувано като свобода, за друг може да не е, може да означава дори робство.

Някой може да гледа на вземането на наркотици като изява на свобода и разкрепостеност, но повечето хора ще нарекат това зависимост и поробване.

Разбира се, разглеждайки свободата в най-чистата й и абстрактна форма, всички единодушно приемат, че тя е жизненоважна част от човешкия живот. Ние сме създадени със свободна човешка воля и може би това е най-голямата привилегия за всяко човешко същество – само да избира своята съдба и решенията на своя живот. В еволюционен аспект желанието за свобода не се променя, точно обратното – копнежът за независимост търси все повече изяви и форми, в които да се вмести, и от които да излезе. Свободата се приема като неизменна гаранция за цялостна реализация на личността. За съжаление, този живот е основан на полюси; противоположностите съществуват и в материалния свят, и като абсолютни понятия. Има любов, има и омраза, на истината се противопоставя лъжата, на доброто – злото, и т.н., списъкът може да бъде доста дълъг. Естествено на свободата се противопоставя робството.

Историята на цивилизацията познава много примери за физическо робство. Робство, според мен, е всяка форма на насилие на едно човешко същество над друго, както и незачитане на неговото право на свободен избор във всяко отношение. Свободата по принцип е даденост, но историческата обусловеност понякога въобще не дава право на човек на свобода. И го превръща директно в роб, без той да е желал това, без да има избор и да промени това. Или поне, съзряването на желанието за независимост и най-вече – достигането на така желаната свобода понякога може да отнеме много време, години, дори векове. Жалкото е, че хората се стремят към свобода, това е заложено във всеки, но не всеки може да я постигне, поне физическата свобода. А, „отнемането на свободата е едно от най-големите наскърбления за душата”, както смята Ваклуш Толев.

Все пак, ако един човек е роб, можем ли да го наречем свободен, ако мечтае да заеме мястото на господаря си -на господаря си, който е свободен; на господаря си, който има възможността да прави, каквото иска с живота си и да говори, каквото иска?!

Според мен е напълно възможно, защото стремежът към свободата е по-важен и от самата нея! Пътят към свободата понякога е дълъг и трънлив, но си заслужава човек да върви по него, защото, в крайна сметка, ще постигне пълно физическо и най-вече духовно удовлетворение.

А робството?! Колкото и парадоксално да звучи на някои хора, физическото робство не означава задължително и духовно. И, както една известна мисъл гласи: „Свободният човек може да бъде пленник, но не и роб”. Физически окови може да има; може да има дори тотално стъпкване на всички човешки права, но нищо не е в състояние да плени свободния човешки дух. Съумее ли човек да съхрани свободата на духа си с неговите мечти и стремежи, той е истински достоен, дори по стечение на обстоятелствата да заема мястото на роб. Защото „робството на душата е по-страшно от робството на тялото” /В.Толев/ и това никой не бива да допуска. Още повече, не е нужно човек да живее във време или общество, в което е роб; всяко принизяване на душата и светогледа може да се превърне в робство. Човек може да живее като свободен гражданин, но всъщност да е подвластен на страховете си , да е роб на чувствата си, на общественото мнение, на традициите, на очакванията на близки хора, на нереализираните си мечти. Има много видове робство. Най-страшното е духовното робство, защото човек сам го избира, него никой не може да му го наложи – дори никоя религия или философия; човек може да се повлияе само, но сам избира, дали да стане духовен роб. И, разбира се, в този случай, сам трябва да вземе и решение да счупи оковите.

А физическото робство, което много хора приемат единствено като злощастна даденост, всъщност може да предизвика един вътрешен процес на усъвършенстване на човека и желание за свобода. Ако пожелаеш да бъдеш свободен, никой не може да ти отнеме това право, никой не може да ти отнеме мечтите ти. Никой не може да достигне сърцевината на твоя дух и да ти отнеме огненото желание за свобода. А то е много важно, защото, както гласи една мъдрост : „Ако човек намери своята цел, половината от неговата работа е свършена”! Затова човек, дори да е роб, никога не бива да губи своята вяра, своята надежда, и желанието си за промяна. За свобода.

Филмът „Изкуплението Шоушенк” е чудесна илюстрация за това. В него невинен човек е осъден за убийство и излежава цели 19 години, преди да има възможност да избяга. Това, което ме изуми, бе борбеният дух на главния герой, неговият непрекъснат порив за свобода. Никой и нищо не успя да попари вярата му, че може да промени обстоятелствата, които изглеждаха непроменими. Затова и успя. Защото, докато човек се чувства вътрешно свободен, нищо не може да го спре. Нищо не може да унищожи полета на неговия дух, стремежът му за достигане на свобода. Всяко препятствие, всяко робство е един чудесен урок по търпимост, урок по борбеност, в който трябва да впрегнеш всичките си сетива; всичко, което те прави човек, да го хванеш и да не позволиш на никой да ти го отнеме. И да мечтаеш. Да мечтаеш за онзи ден, за онзи миг, в който дори болката, дори оковите, дори смъртта няма да са в състояние да спрат твоя порив. И да съхраниш свободата на духа си, която ти дава сили да живееш...

MELL

Автор : Mell

Какво представлява истината

Търсенето на истината винаги е било прицелна точка на великите умове. Философи, поети, белетристи, учени – всички се стремят да открият разковничето на мъдростта – истината. Защото, както казва Балзак : „Истината е горчиво питие, неприятно на вкус, но затова пък възстановява здравето”, а освен това тя може „често пъти да бъде затъмнена, но никога няма да угасне” /Ливий/. Затова и търсенето на истината винаги укрепва духа и просветлява душата, издигайки този, който я дири, до едно по-високо ниво на познание. Разбира се, това търсене не винаги е лесно, защото често човек дори не знае, какво представлява истината. Но, дълбоко в духовното ни „ДНК” е заложено да я търсим. Един известен афоризъм на Шекспир гласи : „ Ако искаш да достигнеш до крайната цел на това, към което се стремиш, питай вежливо за пътя, от който си се отклонил”. Винаги има указателни знаци, които ни насочват към истината, и винаги има някой мъдрец по пътя, който да ни упъти. Алегорията на Джон Бънян „Пътешественикът” много точно описва търсенето на истината и показва невъзможността на човек да стои в неведение, когато трябва да открие това, което търси душата му.

Както гласи една латинска поговорка : „ Longum iter est praecepta, breve et efficax per exempla.” / „Дълъг е пътят чрез наставления, къс и резултатен – чрез примери.”. Точно по тази причина всеки за себе си трябва да тръгне като Диоген със запален фенер, но не да търси Човека, а Истината. Защото, всеки за себе си трябва да открие, какво представлява истината, и да се убеди в нея. Това, до което са достигнали мъдрите, са само знаците. Но, самото извървяване на пътя и намирането на целта си остава личен избор и отговорност на всеки човек.Просто трябва да сме с достатъчно отворено съзнание, за да възприемем правилно знаците, които самата истина ни изпраща.И, както казва Кастанеда : „Защо светът трябва да бъде само такъв, какъвто ти го познаваш? Кой ти дава право да казваш това?”...

Понякога истината е много по-близо до нас, отколкото си мислим, а ние я търсим на друго място:

„ Ти търсеше бисер в морето бездънно,

а бисерът бе на брега” /И.Давидков/

Много ми харесва легендата за Краля на рибарите:

„ Кралят на рибарите се разболял тежко и никой и нищо не могло да му помогне. Тогава един мъдрец му казал, че само, ако намери Светият Граал, ще бъде изцерен. Кралят обявил голяма награда за всеки, който намери Граала и хиляди мъже и момчета тръгнали да го търсят. Върнали се, носейки какви ли не чаши, обковани със скъпоценности, убедени, че именно това е вълшебната чаша, носеща живот и изцерение. Но нито една от тях не се оказала истинската. Една сутрин кралят помолил придворния шут, който бил до него, да му подаде чашата с вода, която стояла на нощното шкафче на краля до леглото.Шутът я подал, кралят отпил, и : О, чудо, моментално бил изцерен! Владетелят погледнал удивен шута и казал: „ Толкова хора се опитваха да намерят Светия Граал! Какво направи ти, та чудото стана?!”. Шутът се усмихнал и отговорил : „Какво направих, не зная, кралю, знам само, че бе жаден!” ...

Според мен истината е точно това чудодейно утоляване на жаждата, което сътворява чудо в живота ти и няма как да не осъзнаеш, че си намерил това, което винаги си търсил.И, макар Юрген Моултмън да смята, че „Никоя концепция в историята не е финална и завършена”, аз смятам, че истината е най-красивият и важен акорд на мелодията на живота.

Библейски погледнато, истината ще направи човека свободен.Тя сама ще ни увери в своята истинност! Какво представлява истината ли – според мен всеки може сам да си отговори на този въпрос, защото много добре знае отговора. Той е написан в сърцето на всеки човек от закона на съвестта – най-справедливият закон. Защото, независимо дали някой вярва в Бог, или в дадена концепция за живота и истината, човек много добре дълбоко в себе си знае, кое е правилно, и кое – не; кое е истина, и кое – лъжа. И всеки сам за себе си трябва да реши какъв избор да направи – дали да се съобрази с истината, или да избере лъжата. Затова всеки, както Гьоте, може да признае : „ Мога да обещая да бъда искрен, но не и безпристрастен”. Затова и всеки, който е открил истината,ще се преобрази , докоснат от нея, и ще може да възкликне като Сенека : „ Аз ще гледам по един и същи начин и смъртта, и една комедия. Аз ще поема и най-тежкият товар върху моето тяло,което с духа си подкрепям. Аз ще презра богатствата – и когато ги имам, и когато ги нямам: няма да се натъжа, ако те лежат нейде на друго място, няма да се надуя, ако блестят навред около мен...Аз ще гледам на цялата земя като на моя собственост, а на моята – като на всеобща. Аз ще живея със съзнанието, че съм роден заради другите, и ще благодаря на природата, за това: че каква по-изгодна сделка би могла да ми предложи тя? Мен едничък на всички е дарила, на мен едничък всички е подарила...Добрините си не меря ни по брой, ни по тегло, ще ги преценявам само според стойността на получателя им, ако той си заслужава, и най-големият дар няма да ми се стори прекален.Всичко ще върша не заради доброто си име, а заради съвестта си...А когато или природата поиска живота ми, или пък разумът го прекъсне, ще си отида, след като съм доказал, че съм обичал чистата съвест, философските занимания, ничия свобода не съм накърнил, най-малко своята.”...

MELL

Автор : Макс Лукадо

Смазани тръстики и тлеещи фитили

„Смазана тръстика няма да пречупи и

тлеещ фитил няма да угаси” /Евангелие от Матей 12:20, осъвременен превод/

Смазаната тръстика

Тя стоеше уверено.

На здравото стъбло с високо вдигната глава.

Но това беше преди невнимателния удар ,

преди поройния дъжд.

Сега тя е смазана, прегъната. Отмаляла.

Търси нежни пръсти, които не чупят,

а изправят.

Нуждае се от решителен допир,

който не наранява, а изцелява.

Нежна мощ.

Ласкава сила.

Има ли такава ръка?

Невинен

Преодоляване на срама

„А Исус отиде на Елеонския хълм. И рано сутринта пак дойде в храма; и всичкият народ дойде при Него; и Той седна и ги поучаваше. А книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, хваната в прелюбодейство, и като я поставиха в средата, Му казаха:

- Учителю, тази жена беше хваната в самото прелюбодеяние. А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. А Ти какво казваш?

И това казаха, за да Го изпитат, та да имат за какво да Го обвиняват.

А Исус се наведе надолу и пишеше с пръст на земята. Но като продължаваха да Го питат, Той се изправи и им рече:

- Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.

И пак се наведе надолу и пишеше с пръст на земята.

А те, като чуха това, се разотидоха един по един, като започнаха от по-старите; и Исус остана сам и жената, която стоеше по средата. И когато се изправи и не видя никого, освен жената, Исус й каза:

- Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?

И тя отговори:

- Никой, Господи.

Исус й рече:

- И Аз не те осъждам; иди си, и отсега не съгрешавай вече.

/ Йоан 8:1-11, осъвременен превод/

„И Аз не те осъждам” /Йоан 8:13/

Ребека Томпсън пада два пъти от моста „Фриймънт каньон”. И двата пъти умира. Първият път от разбито сърце, а вторият – от счупен врат.

Тя е само на осемнадесет, когато близо до един магазин в град Каспър, щата Уайоминг, двама гангстери похищават нея и 11-годишната й сестра. Те откарват момичетата на шейсет километра югозападно от мястото, на моста „Фриймънт каньон” – тясна стоманена конструкция, издигаща се на 35 метра над река Норт Плат.

Мъжете зверски пребиват и изнасилват Ребека. По някакъв начин тя ги убеждава да не сторят същото със сестра й Ейми. После и двете са хвърлени от моста в тясната клисура. Ейми издъхва, падайки върху скала близо до реката, а Ребека успява да се отблъсне от една издатина и пада в дълбоката вода.

Със счупено на пет места бедро с мъка стига до брега. За да запази тялото си от студа, тя се вмъква между две скали, където изчаква утрото.

Но за Ребека утрото не настъпва никога. О, да, слънцето изгрява и тя е намерена. Лекарите излекуват раните й, съдът вкарва похитителите в затвора. Животът продължава, но утрото никога не настъпва.

Настъпва нощта на нейния ужас. Тя не успява да излезе от пропастта. И през септември 1992 г., деветнайсет години по-късно, тя се връща на моста.

Въпреки умоляванията на своя приятел, Ребека вдига сто и десет километра в час по шосето към реката. Заедно с двегодишната си дъщеря и приятеля до себе си, тя сяда на ръба на моста „Фриймънт каньон” и заплаква. През сълзи разказва историята. Мъжът не иска детето да вижда майка си да плаче и го отнася до колата.

Точно в този момент чува плясък във водата.

Тогава Ребека Томпсън умира за втори път.Слънцето никога не изгрява в нейната черна нощ.Защо? Какво скрива светлината в нейния свят?

Страхът? Навярно. Тя свидетелства против мъжете, като ги разпознава в съдебната зала. Един от убийците я дразни, като се ухилва и прокарва пръст по гърлото си. В деня на смъртта й двамата са пуснати условно. Навярно страхът от повторната среща е бил твърде голям.

Може би гневът? Гняв срещу насилниците? Или срещу условната присъда? Гняв срещу самата себе си заради безбройните кошмари?Или срещу Бога заради пропастта, която става все по-дълбока, нощта, която става все по-черна? Заради утрото, което не идва?

Вината? Според някои, да. Независимо от привлекателната усмивка и приятния характер на Ребека, приятелите й разказват, как тя така и не успява да превъзмогне грозния факт, че за разлика от малката си сестра е оцеляла.

Дали е срамът? Всички, които познава, и още хиляди, които не познава, коментират унизителните подробности на нейната трагедия. Клеймото е дълбоко изрязано от вестникарското мастило на всяко заглавие. Била е изнасилена. Опозорена. Опитайте се като нея да надживеете и да надмогнете спомена...Тя никога не успява.

Така 19 години по-късно Ребека се връща на моста.

Пропастите на позора стават все по-дълбоки. Клисури от несекваща вина. Стени, обвити в зеленото и сивото на смъртта. Непрестанно ехо от писъци.Запушете с ръце ушите си. Наплискайте лицето си с вода. Спрете да гледате назад. Опитайте се с всички сили да надбягате вчерашните трагедии. Техните пипала са по-дълги от надеждата ви. Те ви връщат обратно на моста на скърбите, за да преживеете срама отново и отново.

Ако грешката беше ваша, всичко щеше да е различно. Ако вината беше ваша, щяхте да се извините. Ако рухването в пропастта бе по ваша вина, можехте да направите нещо. Но вие не сте доброволец, а жертва.

Понякога позорът ви не се вижда. Блъскани сте към дъното от съпруг, който злоупотребява с вас. Тормозени от извратен родител. Прелъстени от безпринципен началник. Никой друг не знае. Но вие знаете. И това е достатъчно.

Понякога позорът е явен. Заклеймени от развод, който не сте желали. Осквернени от болест, която не сте очаквали. Белязани от недъг, за който нямате вина. И независимо дали срамът е реалност в очите на другите, или е скрит единствено в мислите ви, трябва да се справите. Вие сте дамгосани. Може би сте разведен, инвалид, сирак, заразен със СПИН...

Скрит или явен, позорът винаги носи болка. И докато не се справите с него, той няма да се махне. Докато не получите помощ, утрото никога няма да настъпи.

Няма да се учудите, ако кажа, че жени като Ребека Томпсън и мостове като „Фриймънт каньон” има във всеки град. И в Библията също има. Толкова много, че сякаш страниците на Писанието са съшити от техните истории. Срещали сме много от тях. Всички те добре познават твърдото дъно на пропастта на позора.

Но има една жена, чийто разказ въплъщава всички останали. Разказ за провал. Разказ за злоупотреба. За позор.

И разказ за благодат.

Ето я жената, която стои в средата на кръга. Мъжете около нея са духовни водачи. Наричат себе си фарисеи. Самозвани пазители на морала. А другият човек, онзи с простото облекло, който седи на земята, който гледа лицето на жената, е Исус.

Допреди малко Исус е поучавал.

Допреди малко жената е съгрешавала.

А фарисеите са решени да спрат и двамата.

„Учителю, тази жена биде уловена в самото дело на прелюбодейство.” /Йоан 8:4/. Обвинението прокънтява в стените на двора.

„Уловена в самото дело на прелюбодейство”.Само думите те карат да се изчервиш. Отворени с трясък врати. Рязко придърпани завивки.

„ В самото дело.” В ръцете. В момента. В прегръдката.

„Уловена.” Аха! Какво виждаме тук? Този мъж не е твоят съпруг. Облечи си някакви дрехи! Знаем как да постъпим с жени като теб!

В един миг тя е изтръгната от скритата страст и е захвърлена на откритата сцена.

Докато тълпата я бута по улиците, от прозорците се подават глави. Кучета лаят. Съседите се обръщат. Градът гледа. Стиснала здраво тънка дреха около рамената си, жената прикрива своята голота.

Но нищо не може да скрие срама.

От този момент нататък всички ще знаят, че е прелюбодейка. Когато отиде на пазара, жените ще си шушукат. Когато минава, ще обръщат глави. Когато се изговори името й, ще си спомнят.

Моралното падение не се забравя лесно.

По-голямото падение обаче остава незабелязано. Постъпката на жената е срамна, но действията на фарисеите са достойни за презрение. Според закона прелюбодейството се наказва със смърт, само ако двама души са видели деянието. Необходими са двама свидетели.

Въпрос. Каква е вероятността едно прелюбодейство да се извърши пред очите на двама души? Какъв е шансът не един, а двама свидетели да се натъкнат на непозволени ласки рано сутрин? Малък. Но, ако се случи, почти сигурно няма да бъде съвпадение.

И така продължаваме да се чудим. Колко време са надничали мъжете през прозореца, преди да нахлуят? Колко време са се спотайвали зад завесата, преди да прекрачат прага?

А мъжът? За прелюбодейство трябват двама. Какво се случва с него? Възможно ли е да се е измъкнал?

Доказателствата не оставят съмнения. Всичко е капан. Тя е уловена. Но скоро ще разбере, че тя не е уловът, а само стръвта.

„ Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. А Ти какво казваш?” /5 стих/

Доста наперен е този комитет по висша етика. Доста горди от себе си са тези радетели за праведност. Това е момент, който дълго ще помнят, утрото, когато подмамват и приклещват властния назарянин.

Ами жената? Какво, тя е без значение. Просто една пионка от играта им. А нейното бъдеще? То не е важно. А репутацията й? Кой го е грижа, че ще бъде опетнена. Тя е необходима, но и никого неангажираща част от техния план.

Жената е свела поглед. Потната й коса потрепва. Сълзите капят, горещи от раната. Устните са напрегнати, зъбите – стиснати. Тя знае, че е обградена. Не е нужно да вдига очи. Няма да открие съчувствие. Поглежда към камъните в ръцете им. Стиснати толкова силно, чак връхчетата на пръстите са побелели.

Тя мисли за бягство. Но къде? Може да заяви, че се отнасят несправедливо. Но пред кого? Може да отрече, но е видяна. Или да помоли за милост, но у тези мъже милост няма.

Жената няма къде да се обърне.

Сигурно очаквате, че Исус ще се изправи и ще въздаде заслуженото на лицемерите. Но Той не го прави. Надявате се , че ще измъкне жената и двамата ще си плюят на петите към Галилея. И това не се случва. Представяте си, че ще слезе ангел, от небесата ще долети глас или земята ще се потресе. Нищо подобно.

За пореден път Неговият ход е ловък.

И за пореден път посланието Му е безпогрешно.

Какво прави Исус? / Ако вече ви е известно, престорете се, че не знаете и изпитайте изненадата. /

Исус пише по пясъка.

Той се навежда и рисува в прахта. Същите пръсти, които са издълбали Десетте заповеди на върха на Синай и са изписали предупреждението на стената на цар Валтасар, сега драскат по праха на двора. И докато пише, казва : „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея” / 7 стих/

Младите поглеждат към старите. Старите поглеждат в сърцата си. Те първи пускат камъните. След тях високомерните младежи с мнения, взети назаем, също си тръгват. Чува се само глухото тупване на камъни и тътренето на крака.

Исус и жената остават сами. С излизането на съдебните заседатели съдебната зала се превръща в кабинет на съдията. Жената очаква своята присъда. „Със сигурност ще ми дръпне една проповед. Няма съмнение, Той ще настоява да се извиня.” Но съдията не отронва и дума. Главата Му е наведена, сякаш още пише по пясъка. Изглежда изненадан, когато разбира, че тя още е там.

„ Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?”

Тя отговаря : „Никой, Господи.”

Тогава Исус казва: „И аз не те осъждам. Иди си и отсега не съгрешавай вече.” / 10-11 ст./

Ако някога се чудили, как реагира Бог, когато се провалите, напишете тези думи в рамка и ги окачете на стената. Четете ги. Размишлявайте над тях. Пийте от тях. Застанете под тях и им позволете да измият душата ви. Или, още по-добре, заведете Исус до вашата пропаст на срама. Поканете Исус да пропътува с вас разстоянието до моста „Фриймонт” на вашия свят. Оставете Го да застане до вас и Му разкажете събитията от най-черните нощи на душата ви.

А после слушайте. Слушайте внимателно. Той говори : „ Аз не те осъждам.”

И гледайте. Гледайте внимателно. Той пише нещо. Оставя послание. Но не на пясъка, а на кръста.

Не с ръката Си, а с кръвта Си.

Неговото послание съдържа една дума : НЕВИНЕН.