Опит за реанимация...

когато се загубя между сенките

на малките неща които ни предпазват от заспиване

и остричките върхове на камъчетата

започнат да рисуват по дъното на ходилата ми

събличащи се монахини

знам ще намеря пътя към гората

когато между дънерите тъмно-сиво-сини се впрегна

да пълзя (нали така се прави там в гората)

и пипалата на корените сякаш се протягат

да ме хванат за (всички знаем как се случват

тези безотговорно нахвърляни в словесното пространство

несъстоятелности) краката

и мълчаливо недоспалите очи на всички тилилейски птици

се впият в малкия ми мозък

знам ще намеря малката поляна

там всъщност има мъничка къщурка

с две прозорчета вратичка и покривче

като картинка от салфетка на безкрайно

самотно момиченце с розови панделки

и чипо носле

едното прозорче разбира се е тъмно

а другото свети с песента на токущо разбрала

огъня свещ и нетърпеливият пламък

ръждясва по капките восък сълзи

и очаквания

когато се изправя и отърся излинялото си тяло

от шумата и тръните и всички знайни и незнайни мъхове

знам най-внезапно ще ми се прииска

да вляза вътре да се стопля

да напръскам мръсното си лице с вода от керамичното легенче

и може би светлина

но всъщност

когато се събудя изпод сенките

ще се опитам да изплувам от чаршафите

и ще поплача наум

после

може и да те целуна

но това ще е случайност

въпреки че кафето

което правиш си заслужава

поне усмивка

и усмивката ти

колкото и неискрена да изглежда

все пак е нещо

което ми дава надежда

че има път

към гората...