През безмълвната пустиня,

потопена в сънна тишина,

ви се моята пътека

към миражна, мнима светлина.

Кат, самотен дъб прекършен,

ствол корубест що крепи едва,

с предусещане на смъртен

срещах равнодушен старостта.

Но пристъпи без да чука

тя отвън на моята врата.

Ненадейно през пролука

се промъкна в мене старостта.

Нежните душевни вейки

ми окичи с ледени цветя.

С бели пухкави каделки

волно се в мене разпростря.

Вихри кършиха върхари,

първи сняг косите посребри.

Рано ги слана попари

моите несбъднати мечти.

Не пристигна с армагани –

екзотични, приказни неща.

Най` донесе с урагани

купища прекършени цветя.

В непрогледни тъмни нощи

скръбно – тъжни, горестни слова –

незаглъхналите вопли

на горчива младост песента.

Тя пречупва стари кости

в доби късни с болка и тъга.

Шеговито уж на гости

`дойде, но остава до смъртта.

На везните веч поставя

целият от мен изминал път.

Бърка, рови и изравя

неприятен спомен всеки път.

Виждам, губя я следата,

често без посока съм вървял,

грях съм трупам в душата,

но със чест, с достойнство съм живял.

Аз за нечия изгода

в корист не прекланял съм глава

и позорно за подлога

не съм гръб превивал до сега.

Затова ме мен закука

самотата в сетните ми дни.

Болест, немощ, глад и скука

верни като спътници са ми.

Затова в живота мрачен

мразовития, посърнал ден

гасне като лъч невзрачен

в облак плътно тъмен и студен...

Днес са дефицитна стока:

чиста съвест, правда свята – чест,

вече ми са не по джоба

парно,ток, вода – насъщни хлеб

В мафиотската държава

мутрите престъпни са на власт,

дето сила не признава

право, съвест, свобода и глас.

Дето младите пропъжда

да се скитат чужди по света –

нас ни старците осъжда

да умираме във самота.

Но сърце е вечно младо –

в полет дух човешки все лети...

27.02.2013 год.

Източник: Сърцето не остарява