Премини към съдържанието
  • публикации
    25
  • коментари
    27
  • прегледи
    28538

20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките

Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното си съществуване, но и активното си действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства.

Тук ще разгледам няколко популярни мита за хомосексуалността, и макар много от темите, които ще разгледам, да са твърде обширни сами по себе си, ще се постарая във възможно най-ограничен обем да илюстрирам шаблонното мислене и начините, по които страдащите от предразсъдъци „филтрират“, преиначават и игнорират информацията, която не е угодна на собствените им нагласи. Пълният текст на статията, представящ всички двадесет мита, може да се намери тук.

ТОП 5

1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.

Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хетеросексуални дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол,1 разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини — от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна сексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно.

2. Хомосексуалността е психично заболяване.

Това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигаха както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример — няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища.

Мита за патологичността на хомосексуалността днес се подхранва не само от строго научната Национална асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) в САЩ, но и от религиозни политически фракции, като “Exodus International” и “Focus On The Family”. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира про-западно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение), изложени в минаващи за авторитетни издания, като „Ръководство по психиатрия“ на издателство „Медицина и физкултура“ (С., 1987—88; ред. Христозов и др.), „Сексология“ на Тодор Бостанджиев (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов).

Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сцонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства — твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика.

Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология.

3. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.

Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености.2, 3 Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща със двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на т.нар. Едипов комплекс, в продължение на години бе използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността.

Едиповият комплекс е понятие въведено в психоанализата от Зигмунд Фройд. При момчетата той представлява специфична нагласа спрямо двамата родители: от една страна е интензивната любов и копнеж към майката, а от другата — ревност и подтисната ярост спрямо бащата. В обрисуваната картина бащата става образ-съперник на момчето, който трябва да бъде отстранен, за да се осъществи притежанието върху майката. Това е тежък вътрешен конфликт, защото момчето има нужда от любовта и закрилата на бащата, които да му предадат необходимата му „мъжественост“. В детското съзнание отсъствието на пенис у жената е признак за това, че той е бил отстранен и у сина се заражда страха, че интимните му копнежи спрямо майката могат да доведат не само до загубата на бащината любов, но и до същото наказание — кастрация. За да облекчи тази интензивна кастрационна тревожност момчето изтласква копнежите си към майката в подсъзнателното и ги „забравя“. На ок. 5-6—годишна възраст то все повече започва да се идентифицира със своя баща и по този начин приема „мъжествеността“ си от него. Това е нормално протичащия Едипов комплекс. Ако обаче момчето не успее да преодолее властната си майка и да се идентифицира с бащата, тъй като той е отдалечен и враждебен, то засилва влечението си към майката. Но (каква странна логика има Фройд) вместо това влечение към майката-жена да го направи хетеросексуален, според Фройд момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира (става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят“ него самия в този безумен фарс.

Както се вижда тази теория е меко казано странна и почива на една особено гъвкава и изменчива логика. С нейна помощ може да се обоснове всеки душевен дискомфорт и на практика да се обяви за ненормално и нездраво всяко душевно терзание. Днес — извън някои особено ортодоксални психоаналитични кръгове (като някои силно хомофобно настроени американски психоаналитици, както и представителите на ортодоксалната френска школа) — Едиповият комплекс отдавна е преминал под ударите на мощна критика. Върху него почиваше вече отречената теза на Фройд за малоценността на жената, а от биографията му знаем, че теорията му за този комплекс не е нищо друго, освен отражение на собствените му преживявания в детството.4 Опита на някои слабо запознати или тенденциозно преиначаващи психоаналитичната теория люде, да представят Едиповия комплекс като общовалидно правило е несъстоятелен и псевдонаучен.

Трябва да признаем, че конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а не причина за нея.5

4. Хомосексуалните мъже са педофили.

Наред с твърденията, че са психично болни и развратни, хомосексуалните мъже най-често са обвинявани и в сексуална злоупотреба с малолетни. (Защо само мъжете ще обясним в друга публикация.) Сред най-честите твърдения на някои американски консервативни религиозни групи, автори на огромна по обем продукция от анти-хомосексуална пропаганда, е че съществуват изследвания, ясно показващи, че 1/3 от насилниците на деца са хомосексуални. Такава група например е „Съвет за изследване на семейството“ (”The Family Research Council”), който през 2002 публикува един много интересен и бързо набрал популярност пасквил на д-р Тимъти Дж. Дайли, доктор по теология. В статията си „Хомосексуалност и сексуална злоупотреба с деца“6 доктора цитира наистина богата библиография, малка част от която обаче е прочел внимателно или може би е решил, че херменевтиката (дял от теологията, занимаващ се с интерпретиране и тълкуване на древни текстове) е приложима и в научната, не само в библейската книжнина. Дори да е последното, то неговите тълкувания приличат по-скоро на свръхинтерпретации.

Началото на този мит е поставено от научния принос на д-р А. Никълъс Грот — клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.7 В процеса на задълбочената си работа (за двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца) Грот открива, че в 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за непълнолетни момчета и възрастен мъж.8 Тази именно статистика е постоянно цитирана, с преиначеното твърдение, че значителен процент от насилниците на деца са хомосексуални, което, предвид малкия дял на хомосексуалните от общата популация, следва да значи, че голям процент от хомосексуалните са педофили! Тази волна интерпретация грубо подминава забележките на самият Грот по въпроса. Той класифицира насилниците на деца в две основни групи — „фиксирани“ и „регресивни“. Фиксираните педофили са привлечени главно към деца и имат слаб или никакъв интерес към връзки с възрастни; това е и клиничното определение за „педофил“. Регресираните насилници са сексуално заинтересовани от връзки със зрели индивиди; такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.9 Грот твърди, че насилникът се идентифицира с жертвата си и тази емоционална конгруентност често пъти е причина тенденциозно да се подбират момченца, а не момиченца — броят на мъжете педофили е по-голям от броят на жените.10 Грот набляга, че „тези лица [фиксираните насилници] не са заинтересовани от хомосексуални контакти с възрастни. Всъщност, те често изпитват силна сексуална антипатия спрямо възрастните мъже, твърдейки, че това, което ги привлича у малкото момче, са неговите женствени черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване и мускулатура.“8 Вторият тип насилник, регресивния, е предимно хетеросексуален. Както се спомена, поведението му като цяло има инцидентен характер и е предизвикано от блокиране на нормалните сексуални и емоционални връзки с други възрастни, неувереност, липса на подходящ партньор, страх и чувство за малоценност пред него.8, 10

„Хомосексуалност и хомосексуална педофилия не са синоними. В действителност тези два типа полова ориентираност в известен смисъл се изключват взаимно, доколкото хомосексуалният мъж търси маскулинни (мъжествени) характеристики у партньора си, а хетеросексуалният — фемининни (женствени); полово незрялото дете има преимуществено фемининни черти. […] Детският насилник, участващ в сексуална връзка с възрастен, е хетеросексуален. Следователно изглежда, че хетеросексуалният представлява по-голям риск за непълнолетните деца, отколкото хомосексуалният.“
8

По-широко цитиран от Дайли и други клеветници е психиатърът Курт Фройнд, върху чийто труд обаче аз ще се спра накратко тук, защото смятам, че един цитат ще е достатъчен. Фройнд достига до същите изводи като Грот, че много педофили предпочитат момчета, не момичета. Фройнд слага ясна разделителна черта между влечението към полово зрели мъже и към момченца. Влечението към мъжете той нарича андрофилия, а към жените — гинофилия (хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже в този смисъл са андрофилни). Според Фройнд „еротичното привличане към момченца при андрофилите не е по-голямо от еротичното привличане към момиченца при гинофилите“.11 В превод — хомосексуалните мъже не са в по-голяма степен привлечени от деца от своя пол, отколкото хетеросексуалните мъже от деца от противоположния пол; педофилията не е по-разпространена при хомосексуалните, отколкото при хетеросексуалните.

За да опровергае последното твърдение на Фройнд Дайли се е ровил много, за да намери коментар по въпроса в изследването на Силвърсторн и Куинси (2000).12 Каква демагогия! — за това изследване той твърди, че доказва, че хомосексуалните мъже „предпочитат по-млади партньори, отколкото хетеросексуалните мъже“ и това е поредното доказателство за педофилия у гей мъжете. Точно влечение към по-млади партньори доказва изследването, но обект на това изследване не са хомосексуални и хетеросексуални педофили. На групата от 192 възрастни респонденти са показвани снимки на лица — 15 на мъже и 15 на жени — на възраст (!) между 18 и 60 години с молба да бъде оценена сексуалната им привлекателност. Ако за теолога Дайли и другите автори, оклеветяващи хомосексуалността в педофилия, определянето на 18—годишно момче или момиче като сексуално привлекателно е признак за педофилия, то следва, че огромен процент от населението на тази планета е съставен от педофили, дори може би са в известен смисъл мнозинство!

Подобни механизми на изопачаване на научни факти и изводи са често срещано в статии като „трудовете“ на Дайли и други изтъкнати социално загрижени люде.

5. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.

Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.

Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 (вж. пълния текст на статията) ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано.13, 14, 15, 16 Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).

Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес15 или способността за водене на разговори за секса с родителите.17 Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.18

Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“

Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.19 Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството.“20, 21 Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.

Както отбелязах в началото, другата линия на „тревожност“ по въпросът за осиновяване на деца от хомосексуални двойки е свързан с евентуалните психологически последици върху детето. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностови аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа.22

Пълният текст на статията, представящ всички двадесет мита, може да се намери тук.

Бележки:

• 1. Shernoff, M. “Gay Men: Direct Practice.” In R .L Edwards (Ed.), Encyclopedia of Social Work. 19th ed., Vol. 2. Washington, DC NASW Press, 1995.

• 2. Bailey, J. M., and R. Pillars. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. Archives of General Psychiatry. 48(1991): 1089-96.

• 3. Gooren, L., E. Fliers, and K. Courtney. Biological Determinants of Sexual Orientation. Annual Review of Sex Research. 1(1990): 175-96.

• 4. Робърт Б. Юин. “Едипов комплекс”. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. “Наука и изкуство”, С. 1998.

• 5. Richard A. Isay. Being Homosexual: Gay Men and Their Development. Farrar, Straus and Giroux, 2001.

• 6. Timothy J. Dailey. Homosexuality and Child Sexual Abuse. Washington, D.C.: The Family Research Council, 2002. http://www.frc.org/get.cfm?i=IS02E3&f=WA06J01

• 7. A. Nicholas Groth. Men Who Rape: The Psychology of the Offender. New York: Plenum Press, 1979

• 8. A. Nicholas Groth and H. Jean Birnbaum. Adult Sexual Orientation and Attraction to Underage Persons. Archives of Sexual Behavior 7, no. 3 (1978): 175.

• 9. A. Nicholas Groth, William F. Hobson, and Thomas S. Gary. “The Child Molester: Clinical Observations.” В: Social Work and Child Sexual Abuse, eds. Jon R. Conte and David A. Shore (New York: Haworth Press, 1982), 129‑44.

• 10. Тодор Бостанджиев. Сексология. София: издателство Ciela, 2004 (второ издание)

• 11. Kurt Freund, Robin Watson & Douglas Rienzo. Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. The Journal of Sex Research, 26, 107-117 (1989). (цитата е от стр. 115)

• 12. Zebulon A. Silverthorne & Vernon L. Quinsey. Sexual Partner Age Preferences of Homosexual and Heterosexual Men and Women. Archives of Sexual Behavior 29 (February 2000): 67–76.

• 13. Andersson, N., Amlie, C., Ytteroy, E.A. (2002). Outcomes for children of lesbian or gay parents: A review of studies from 1978 to 2000.

• 14. James, W. H. (2004) The sexual orientation of men who were brought up in gay or lesbian households. Journal of Biosocial Science, 36 (3), 371-374.

• 15. Wainwright, J., Russell, S.T. & Patterson, C.J. (2004). Psychosocial adjustment, school outcomes, and romantic relationships of adolescents with same-sex parents. Child Development, 75 (6), 1886-1898.

• 16. Tasker, F. (2005). Lesbian mothers, gay fathers, and their children: A review. Journal of Developmental and Behavioral Pediatrics, 26 (3), 224-240.

• 17. Tasker, F.L. & Golombok, S. (1997). Growing up in a lesbian family: Effects on child development. NewYork: Guildford.

• 18. Chan, R.W., Brooks, R.C., Raboy, B. & Patterson, C.J. (1998). Division of labor among children conceived via donor insemination by lesbian and heterosexual mothers. Child Development, 69, 443-57.

• 19. Cameron, P. (2005). Are over a third of foster parent molestations homosexual? Psychological Reports, 96 (2), 275-298.

• 20. American Sociological Association (1987). Footnotes. American Sociological Association: Washington, D.C.

• 21. Cameron, P. (1994). Revisiting New Republic’s attack on Cameron: A rebuttal to the accusation that Dr. Cameron was dropped from the American Psychological Association (APA). Family Research Report, November-December.

• 22. Lesbian & Gay Parenting. American Psychological Association, 2005.



4 Коментара


Препоръчани коментари


Всъщност това е само твоята гледна точка по въпроса. С някои неща съм сгласна с някои не много. Ти самия от личен опит ли си стигнал до горните изводи или от наблюдения, може би интерес към темата или просто любопитство? Би било интересно ако ми отговориш

Сподели този коментар


Линк към коментара
Всъщност това е само твоята гледна точка по въпроса. С някои неща съм сгласна с някои не много. Ти самия от личен опит ли си стигнал до горните изводи или от наблюдения, може би интерес към темата или просто любопитство? Би било интересно ако ми отговориш

Именно това е и целта на бележките под линия - да покажат, че това не е само моята гледна точка, но и гледната точка на по-голямата част от западната хуманитарна мисъл (психология, социология, антропология, история и т.н.). Ще се радвам да споделиш с кое не си съгласна. Колкото до интереса - дотолкова, доколкото аз самият съм бисексуален и се чувствам различен, защото ме карат да се чувствам така. Има и линк към пълната статия - там има много по-широкоспектърна справка с библиография по темата.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Интересна и аргументирана от достатъчно

източници информация.Никой няма право да определя

каква е ориентацията хетеро или бисексуална. Мисля ,че

по-важни са какъв е човека ,а не неговата ориентация.

Сподели този коментар


Линк към коментара
Гости micheleqb2

публикувано

Hot galleries, daily updated collections
http://datingsitesuk.fetlifeblog.com/?ariel

she male porn clips anime porn with knife billys porn porn site rip forums names of female porn starts

Сподели този коментар


Линк към коментара
Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Горещи теми в момента

  • Подобни теми

    • от Stalik
      Името на Алфред Кинси у нас не е особено известно извън професионалните среди, занимаващи се с психология, психиатрия, сексология, а може би и зоология. Предвид още няколко факта относно отношението към работата му от страна на някои специалисти днес, мога спокойно да кажа, че Кинси е от хората, които са живели твърде малко, за да разгърнат потенциала си достатъчно. И е един от онези в известен смисъл онеправдани, които са дали и направили много, но то е останало в една или друга степен недооценено. Разбира се точно последното е малко спорно, предвид вниманието на което се радва труда на Кинси от страна на редица професионални организации за публично психично здраве в родината му.

      Тук ще приведа една леко изменена и допълнена с коментари версия на статията, която написах за българската Уикипедия. Причините да не публикувам тази версия там са известни проблеми и несъответствия с политиката на Уикипедия. Въпреки това е нужно да се отбележи, че и без тези коментари същественото в статията остава на преден план. А именно - научния принос на Кинси.



      Непознатият Кинси


      Алфред Чарлз Кинси (Alfred Charles Kinsey; 23 юни 1894 — 25 август 1956) е американски биолог и професор по ентомология и зоология, изследовател на сексуалността, който през 1947 г. основава Института за изследване на секса, пола и репродуктивността. Изследванията на Кинси върху сексуалността повлияват дълбоко на обществените и културни ценности в САЩ и много други страни през 60-те с настъпването на сексуалната революция.



      Произход

      Алфред Кинси е роден на 23 юни 1894 в Хобокен, Ню Джърси в семейството на Алфред Сегуин Кинси и Сара Ан Чарлз. Алфред е най-малкият от три деца. Мака му има само основно образование; баща му е професор в Института по технологии „Стивънс“. Бедното откъм финанси семейство често пъти не може да си осигури качествено медицинско обслужване, което води до неадекватното лечение на редица заболявания на малкия Кинси, сред които рахит, остър ревматизъм и коремен тиф. Това показва, че Кинси не се е излагал достатъчно много на слънце и е живял в нездравословни условия през поне част от детството си. Рахитът, водещ до изкривяване на гръбначния стълб, води до лекото му изгърбване, което сетне освобождава Алфред от военната му служба през 1917 г. по повод Първата световна война.

      Ранни години

      Родителите на Кинси са консервативни християни; това оставя силен отпечатък върху Кинси до края на живота му. Баща му е известен като един от най-набожните членове на местната Методистка църква и като резултат повечето социални контакти на младия Алфред са с други членове на паството, предимно изразени в мълчаливо присъствие на дискусии по религиозни въпроси. Бащата на Кинси налага строги правила в домакинството, включително отреждането на съботния ден като ден за молитва (и някои други занимания), забрана за връзки с момичета и въобще на всичко доближаващо се като понятие до секса, включително мастурбирането. Подобно строго възпитание не било съвсем необичайно за времето си. Повечето колежани първокурсници знаели твърде малко дори за собствената си, мъжка сексуалност. Като дете на Кинси е забранено да узнава каквото и да е по темата, която сетне му носи световна известност. В края на краищата Кинси се отказва от методизма на родителите си и става агностик.

      Любов към природата

      На млади години Кинси показва засилен интерес към природата и лагеруването. Той сътрудничи и често лагерува с местната Младежка мъжка християнска асоциация (Young Men's Christian Association, YMCA). До такава степен се въодушевява от тези си занимания, че пожелава да работи професионално към асоциацията след като завърши образованието си. Отзвук от тези интереси се открива и в студентската дисертация му по психология за груповата динамика при младежите. Той се присъединява към Бой скаутите, когато се формира група в църковната му община. Родитулите му силно насърчават (и се присъединяват) тези му интереси, заради силно християнското влияние в бой скаутските групи по това време. Макар да отнема на повечето момчета около пет или шест години, с особено усърдие Кинси се издига в скаутската йерархия до ранг на скаут орел само за две години. Тези занимания дават тон на „ентомологичния“ период в кариерата на бъдещия д-р Кинси. Въпреки сърдечните си проблеми, следствие на множеството му заболявания, младият Алфред участва в редица трудни преходи и походи.

      В гимназията

      в гимназията Кинси е тих и усърден ученик. Незаинтересуван от спортните занимания той отдава огромната си енергия на академични занимания и уроци по пиано. За известен период Алфред се надява да стане концертиращ пианист, но в последствие решава да се съсредоточи върху научните си занимания.Ранно развитата му способност да се съсредоточава за дълго време в изследванията си е негова отличителна черта, която по-късно му служи добре както в колежа, така и в професионалната му кариера. Изглежда и през време на гимназията не завързва особени приятелства или друг род забележителни социални контакти, но придобива уважение за безспорния си академичен потенциал. През този период Кинси развива интерес към биологията, ботаниката и зоологията. По-късно той посочва Натали Роет, гимназиалната си учителка по биология, като негов основен вдъхновител в тези нови за него научни интереси.

      Колеж

      След като се дипломира в Колумбийската гимназия в Мейпълууд, Кинси споделя с баща си намерението си да се занимава с ботаника в колежа. Баща му обаче иса от него да учи машиностроене в Института „Стивънс“ в Хобокен. Кинси отива в института, но се чувства нещастен. По-късно определя времето си прекарано там, като най-безсмислено пропиляния период в живота му. Въпреки всичко той се отдава на учението. Посещава курсове по инжинерство и английски език, но няма как да задоволи интересите си по биология. В края на втората си година в института той събира смелост да се противопостави на баща си и заявява намерението си да се премести в колежа Боудоин в Мейн. Баща му яростно се противопоставя на това, но в последствие отстъпва. Заедно с тази своя победа обаче, Алфред понася и отчуждението с баща си, което силно му повлиява в продължение на години.

      През 1914 г. Кинси постъпва в колежа. Две години по-късно е приет в дружеството Фи Бета Капа и се дипломира с особени заслуги (magna cum laude) за научни степени по биология и психология. Сетне продължава изследванията си в института „Боси“ на Харвардския университет, който развивал една от най-уважаваните биологични програми в САЩ. Там Кинси учи при Уилям Мортън Уилър, учен с изключителни приноси към ентомологията. Под негово ръководство Алфред работи практически автономно. За докторската си дисертация Кинси избира шикалкотворките (Cynipidae). Той започва да сабира представители на вида с маниакално усърдие. Пътува много и извършва 26 детайлни измервания на стотици хиляди шикалкотворки. Методологията му е важен принос в науката ентомология. За своят труд Кинси става доктор на науките на Харвардския университет през 1919 г. През 1920 г. с подкрепата на Американския музей по естествена история в Ню Йорк публикува няколко статии, представяйки шикалкотворките и тяхната филогенеза пред научното общество. Получава признание от колегите си и академична репутация за биологичните си изследвания и успехите в областта на таксономията и еволюцията.

      Брак

      Кинси се жени за Клара Бракън Макмилън, която нарича Мак, през 1921 г. Имат четири деца. Първият им син, Доналд, умира от диабет през 1927 г., малко преди да навърши 5-годишна възраст. Раждат се още Ан (1924), Джоан (1925) и Брус (1928).

      Кариера

      Ентомология

      След успеха на изследванията му върху дъболистните шикалкотворки, Кинси е назначен за асистент в катедрата по зоология в университета в Индиана през 1920 г. Съпругата и приятелите му започват да го наричат Прок (Професор Кинси). Тук неуморният Кинси продължава работата си с шикалкотворките, пътувайки постоянно през следващите 16 години в стремеж да събере и опише възможно най-голям брой екземпляри от разнородни популации. Той е особено заинтересован от еволюционната история на малкото насекомо с размери от 1 до 8 милиметра и през 1930 г. публикува монография „Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида“1. През 1935 г. публикува втория си труд по темата — „Произход на по-високите разреди Cynips“2. Кинси вече е световноизвестен експерт по проблемите на този паразитен вид оса.

      Учебник

      Кинси публикува един доста успешен и широкоупотребяван гимназиален учебник, „Въведение в биологията“, през октомври 1926 г. В учебника е изразена подкрепа за еволюционната теория и обединение на разделените по онова време дялове на ботаниката и зоологията.

      Човешката сексуалност и докладите на Кинси

      Въпреки пространната си и всеотдайна работа в областта на ентомологията, името на Алфред Кинси остава в историята на нуката преди всичко с изследванията му в областта на човешката сексуалност — изследвания с характер и мащаби, даващи основания той да бъде считан за баща на сексологията. Интереса на Кинси в областта започва около 1933 г. след обширни дискусии по проблема с колегата му Робърт Крок.

      През 1935 г. Кинси е помолен от университета в Индиана да съгласува програмата на един мултидисциплинарен факултет в който ще се води курс за брачните взаимоотношения. В курса лекции трябва да изнесат различни преподаватели — по етика, право, социология, икономика, медицина и Кинси, като преподавател по биология. Така той изнася първата си публична лекция по темата, в която остро критикува „ширещото се невежество по въпросите на секса и физиологията“ и изказва тезата, че „късният брак“ (който означава и късно начало на сексуалния живот според изискванията за „обществено благоприличие“ на времето) може да бъде психологически зловреден.

      С открития си и обективен стил, лишен от догматиката и тесногръдието на своите колеги, Кинси бързо спечелва сърцата на студентите и те скоро започват да търсят съвети по сексуалните въпроси от него дори в личния му кабинет. Той обаче бързо открива, че няма готови отговори за всички въпроси, главно поради факта, че те никога не са били разглеждани сериозно от науката до този момент, а са били игнорирани по морални съображения. Кинси е поразен от научното невежество и предубеденост в подхода на всички източници, с които той успява да направи справка в богатите университетски библотеки и архиви. Основното му възмущение като специалист по таксономия е непредставителността на малочислените обекти, разгледани в наличните научни извори. Като друга слабост той отчита примесването на наука с въпроси за моралните ценности и философските концепции.


      По професия учител-биолог, [Кинси] е привикнал студентите да се обръщат към него с обичайните въпроси за секса. Той търси отговорите на тези въпроси в трудовете по биология, психология, психиатрия и социология, но е поразен от неадекватните обекти на анализ и от явната липса на съзнание у учените, че малочислените обекти неизменно ще повлияят на достоверността на изводите... Няколко индивида са наблюдавани тук, няколко там, 40 мъже в следващия анализ, 300 жени в най-изчерпателното изложение на анамнези...

      Всички изследвания заедно не предоставят достатъчно по обем и степен на обобщеност материал, удовлетворителен за изискванията на специалист по таксономия, посветил се на наблюденията над едно-единствено растение или животински вид... Анализите върху пола са от порядък, съвсем различен от тези при насекомите, където... за наблюденията само над един вид оса разполагаме с 150 000 индивида.

      В много от публикуваните трудове върху пола се срещат очевидни недоразумения относно моралните ценности, философските концепции и научните факти. Често интересът към класификацията на сексуалното поведение, разгръщането на мащабни обобщения и препоръките към социалните модели на реакция отдавна са изпреварили научно установените обективни факти. 3
      След като установява, че от страна на научното мнозинство до този момент е подхождано с явно субективни презумпции по въпроси като мастурбацията, хомосексуалността, предбрачния секс и т.н., както и че подобни поведенчески модели са стигматизирани като „абнормени“ и „патологични“ без каквито и да било изследвания върху „нормалното“, Кинси се наема сам да проведе такова проучване с мащаби, достойни да претендират за достоверност на изводите. Той започва, записвайки разкази на студентите си и поради популярността на курса скоро установява, че за кратко време добива материал, надхвърлящ по обем досегашните отделни изследвания. През 1938 г. той планира и започва амбициозна програма за обзорно изследване върху сексуалността, в което да събере материал от ок. 100 000 души, който да разгледа в серия научни разработки по темата: изследване на сексуалното поведение при мъжете, на сексуалното поведение при жените, на сексуалното поведение в брака, „хетеро-хомосексуалното равновесие“, на законовите аспекти на сексуалността, на проституцията и др. До края на живота си Кинси не успява да изпълни това си амбициозно начинание, но въпреки това събира безпрецедентно по мащабите си количество информация — над 18 000 интервюта, — надвишаващо многократно обема на проведените до този момент (а вероятно и досега) изследвания. Финансиране проф. Кинси получава от Фондацията „Рокфелер“.

      Неговите доклади започват с публикуването на „Сексуалното поведение на мъжа“ през 1948 г. като резултат от десет-годишен неуморен труд. През 1953 г. излиза и „Сексуалното поведение на жената“. За отрицателно време Кинси става национална сензация, публикации за него има във водещи обзорни списания. В трудовете си той прави смущаващи разкрития в близо 100 страници изложение на статистическите методи — че между 27 и 37% от женените мъже признават за поне една извънбрачна връзка; че над 90% от мъжете мастурбират; че 69% от мъжете са имали някакъв вид орално-генитален сексуален контакт; че 37% от мъжете признават за поне един хомосексуален сексуален акт, довел до оргазъм; и т.н.4 Тези и множеството други данни водят до буря от полемики, разглеждани като спусъкът на сексуалната революция през 60-те. Президентът на факултативния съвет на университета в Индиана, Хърман Б. Уелс, определя труда на Кинси като тест за академичната свобода.

      Значими публикации
      ''Нови видове и синонимия на американската дъболистна шикалкотворка''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
      ''История на живота на американската дъболистна шикалкотворка''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
      ''Филогенеза и биологическа характеристика на род Шикалкотворки''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
      ''Въведение в биологията''. 1926
      ''Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида''. 1920
      ''Ново въведение в биологията''. 1933, преработено 1938
      ''Произход на по-високите разреди Cynips''. 1935
      ''Сексуалното поведение на мъжа''. 1948, второ издание 1998
      ''Сексуалното поведение на жената''. 1953, второ издание 1998
      Последни години

      Алфред Кинси умира на 25 август 1956 г., на 62-годишна възраст в следствие на сърдечни проблеми и пневмония.

      Полемика

      Трудовете на Кинси, винаги асоциирани със сексуалната революция в САЩ, подхранват значителни полемики след публикуването си. Както самите доклади, така и частният живот на професора стават обект на тези полемики. Спорен е преди всичко проблемът за сексуалния морал.

      Част от обществото буквално се разцепва на две. Десните християни намират методите и основните принципи в работата на Кинси за несъвместими с техния религиозен и социално консервативен мироглед. Дори днес името на Кинси е способно да предизвика фанатична омраза.

      Понастоящем най-известният хулител на Кинси е д-р Джудит Райзман, налудничавата и по лични причини крайно предубедена5 основателка на RSVPAmerica, абревиатура за „Да възстановим сексуалното целомъдрие и непорочност на Америка“. Райзман е известен противник на хомосексуалността, порнографията и нудизма. Тя твърди, че Кинси и екипа му са насилвали сексуално деца, за да получат данните в част от Докладите Кинси. Мотивите й за това идват от там, че според нея няма как иначе Кинси да се е сдобил с данни за детската сексуалност. Д-р Джон Банкрофт, директор на Института „Кинси“, че темата за сексуалните взаимоотношения между възрастни и деца с преднамерено избрани от опонентите на Кинси с цел лесно да го дискредитират, възползвайки се от емоционално деликатната област: „Днес, когато има тревога подправена с истерия по въпроса за сексуалните злоупотреби с деца, винаги стигаме до положението, в което обвинения е обявен за виновен, до доказване на противното — каква по-добра клевета, за да дискредитираш някого?“ Институтът „Кинси“ твърдо застава зад позицията, че Алфред Кинси никога не е издевателствал сексуално над непълнолетни, нито е наемал други да го вършат; и че винаги е интервюирал децата в присъствието на родителите им. Други отправят критиката си в областта н астатистиката — немалка част от материала на Кинси е събрана от затворници.

      Християнската консервативна организация Съвет за проучване на семейството (Family Research Council, FRC) е друг главен критик на Кинси. Организацията приглася на твърденията на Райзман в докемунталния си филм „Децата от таблица 34“, но този проблем не е в основния им фокус. Основният въпрос занимаващ СПС е сексуалната ориентация и хомосексуалността. Тезата н аКинси по въпроса е, че хората не попадат стриктно в тотални категории като „хетеросексуален“ или „хомосексуален“. Според него повечето попадат в междинното пространство между тези понятия, степенувайки преход от единия до другия край на скàла, чиято среда е бисексуалността. Според Съвета за проучване на семейството това е опит от страна на Кинси да легитимира греховната сексуална ориентация, известна като „хомосексуалност“.

      Именно Докладите на Кинси, както и работата на психоложката Ивлин Хукър, са част от основните аргументи на Американската асоциация по психиатрия (ААП) да премахне хомосексуалността от списъка си с психични заболявания, отказвайки да подкрепя разглеждането и като нещо „нередовно“ или нуждаещо се от преправяне. Въпреки това изследванията на Кинси продължават да бъдат разглеждани с критичен поглед.

      Встрани от работата си, Кинси трябва да търпи и слухове за необичайните си сексуални практики. В биографичната книга „Алфред Кинси: Публичен/Частен живот“6 Джеймс Джоунс го описва като бисексуален мазохист. Твърди се още, че е окуражавал към групов секс дипломиралите се негови студенти, съпругата си и екипа си. Известно е, че Кинси и екипът му са заснемали филми със сексуални актове в таванското помещение на домът му, като част от работата им. Биографа Джонатан Гаторн-Харди обяснява това, търсейки мотив в стремежа към секретност на заснетия материал. Опоненти на Кинси твърдят, че целта на тази продукция е с чисто порнографски характер. Джеймс Джоунс отбелязва, че със знанието на Кинси съпругата му е поддържала сексуални контакти с други мъже, но двамата остават женени в продължение на 35-години, а връзката им е сексуално активна чак докато професора не се разболява в края на живота си. Нито едно от тези твърдения не е подкрепено от Института „Кинси“. Макар и някои да са потвърдени от независими източници, като твърдението за бисексуалността му, други остават спорни. [Линк 1][Линк 2]

      Трудовете на Кинси продължават да предизвикват вълнения десетилетия след публикуването си. Критики продължават да предизвикват недоказаните твърдения за сексуални злоупотреби с деца, подхранвани главно от данните на г-н Х — интервюиран от Кинси анонимен мъж, който твърди че е имал стотици сексуални актове от разнороден характер, в това число и инцестуални актове с деца — данни, щателно документирани от Кинси в неприкрити детайли.

      Макар изследванията на Кинси да предизвикват бум от проучвания в пренебрегвани до този момент научни области, продължават яростните обвинения в статистически и методологически грешки и недостатъци. И днес Кинси е цитиран като авторитетен източник, въпреки съмненията във валидността на някои от данните му.

      Медии

      Животът на проф. Алфред Кинси е тема на биографичният филм „Кинси – Истината за секса“ (2004 г.) с Лиам Нийсън и Лора Лини в ролите на професора и съпругата му, а така също и на романа на Т. К. Бойл „Вътрешният кръг“ (2004 г.). През 2005 г. PBS заснема документалният филм „Кинси“, в който Институтът „Кинси“ дава изключителен достъп до някои от документите си. В Чикаго през 2003 г. е представен и мюзикълът „Д-р Секс“, посветен на Кинси.

      Бележки
      1. The Gall Wasp Genus Cynips: A Study in the Origin of Species.
      2. The Origin of Higher Categories in Cynips.
      3. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. (Philadelphia: W. B. Saunders) 1948, стр. 9.
      4. По Francis M. Mondimore. A Natural History of Homosexuality. The Johns Hopkins University Press, 1996
      5. През 1966 г. 10-годишната дъщеря на Райзман е изнасилена от 13-годишния син на приятелско съседско семейство.
      6. James H. Jones. Alfred C. Kinsey: A Public/Private Life. Diane Pub Co., 1997
      Линкове

      Институтът „Кинси“
      Биография на немски
    • от Stalik
      В отговор на критическа статия за представянето на хомосексуалността в "Сексология" на Тодор Бостанджиев

      На 4 декември 2006 г. в страницата bg-sexologia.info бе публикувана критическа статия относно начина на представяне на хомосексуалността в книгата на д-р Тодор Бостанджиев "Сексология". Макар критиката на статията в голяма степен да е точно прицелена, все пак съществуват известни недостатъци, които е редно да бъдат "ошлайфани".

      Ще започна моето критическо изложение по въпроса, като най-напред представя д-р Бостанджиев, за когото "Българска сексология" се изказва, като за човек с "неграмотно отношение". Д-р Бостанджев е лекар психиатър, ст.н.с., който има вече 40-годишен опит в областта на сексуалността. От 1963 г. до 1984 г. той ръководи първия у нас сексологичен кабинет. Изнася множество лекции, автор на множество книги, статии и др. научни публикации. Книгата му "Сексология", издадена от издателство Ciela (второ, поправено и допълнено издание, С. 2004), е може би първата по рода си на българския книжен пазар.

      Книгата се състои от два раздела - "Теоретична" и "Приложна сексология". Предизвикалият у потребителите на "Българска сексология" материал за хомосексуалността се съдържа именно във втория раздел. Неговата част І - Медицинска сексология - съдържа глава "Отклонения в половото поведение". За да изясня на четящите настоящото ми изложение за какви "отклонения" става въпрос, ще кажа, че става въпрос за т.нар. "перверзии". Думата перверзия идва от латински и означава обърнат, изопачен. По моралистични причини обаче тя често се замества в професионалната литература с девиация (предимно в източноевропейската) или парафилия (предимно западноевропейската и англоезичната). Длъжни сме да отбележим доста неутралното въведение на д-р Бостанджиев в раздела (стр. 265-6). Там той отбелязва, че т.нар. "отклонения" в половото поведение се определят като "относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативната, но не и прокреативната полова функция". "Прокреативна" тук идва да рече "репродуктивна". А както е добре известно човешките същества правят секс не само с цел размножаване (прокреация), но и с цел екстатично удоволствие (рекреация). От гледище на рекреацията - отбелязва Бостанджиев - нормално е всяко полово общуване, което води до еупареуния ("добро", "успешно" полово сношение). "Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазване на тези условия, как и с кого се осъществява половото общуване остава лична работа на участниците в него".

      Още с темата "Клинична картина" обаче Бостанджиев влиза в нарушение на тези си дефиниции. Класификацията на девиациите (стр. 269) той разделя на Обектни и Ситуационни девиации. В списъка с обектни девиации незнайно защо фигурира хомосексуалността. В отделената за нея статия (стр. 271) Бостанджиев я разглежда като "проблем", наличен и при животните. След краткия и не дотам съдържателен исторически преглед на явлението авторът ни въвежда в медицинската част с констатацията "Несъмнено хомосексуалността не е болест." Както отбелязва статията на "Българска сексология" абзаца продължава малко противоречиво и объркващо: "Не е правилно обаче (за да се освободи от нравствени квалификации) тя да се счита за естествена алтернатива на половия живот. Касае се за разстройство на сексуалното влечение (каквито са педофилията и другите обектни девиации), дължащо се на аномалия в изграждането на психичния пол." Статията на "българска сексология" отбелязва:


      За какво иде реч? Ще започна отзад напред с коментара на "БГ сексология". Ядрото на полов диморфизъм, за което става дума в коментара, е относително спорно по същността си образувание. В края на 80-те години учените откриват група от четири невронни струпвания в предния дял на човешкия хипоталамус. Наречени са интерстециални ядра от предния хипоталамус (INAH) и са номерирани с индекс от 1 до 4. Изглежда INAH2 и INAH3 са полово диморфни (различни при мъжете и жените), и най-вече INAH3. През 1991 г. неврологът Симон Льо Ве провежда изследване върху тези образувания и установява, че полово диморфното INAH3 е с по-малки размери при мъже с хомосексуална ориентация, сравнени с мъже с хетеросексуална ориентация.1 Това изследване на Льо Ве е критикувано заради малочислените обекти на изследване и факта, че много от тях са починали от СПИН, докато изследваните хетеросексуални — не са. Въпреки това към настоящия момент няма доказателства за това, че HIV или действието на СПИН могат да изменят размера на INAH3. По-късни изследвания потвърдиха половата диморфност на INAH3, без да открият такава при другите три интерсцетиални ядра. Действително понастоящем това се посочва като физиологическа разлика в мозъчните структури на хетеро и хомосексуални мъже, което се използва като аргумент в полза на теорията, че хомосексуалното поведение може да е продукт на физиологично детерминирани фактори, не заучено поведение.

      Продължавайки назад, виждаме че се критикува отбелязаната от Бостанджиев аномалия в психичния пол. Понятието "психичен пол" не бива да се бърка с "полова идентичност" (аномалия при която наблюдаваме при транссексуалните състояния например). Това понятие (психичен пол) е обвързано с идеята на австрийския зоолог Конрад Лоренц и представлява поведението при животните и човека, осъществено по определена "програма". Бостанджиев отбелязва (стр. 156), че то е наследствено детерминирано, но в своята цялост се модифицира, нюансира и приспособява към дадени условия на живот. Тоест то може да бъде придобито, научено, индивидуално моделирано поведение. Безусловните вродени поведенчески реакции, казва Бостанджиев, се свързват с адекватни дразнители от външната среда. Възможно е обаче да се случи случайни фактори да бъдат фиксирани в безусловнорефлексната реакция. Това е т.нар. погрешно впечатване. Психичния пол се изгражда от три компонента:

      * Полова идентификация (самоосъзнаване) - осъзнаване от детето на неговата принадлежност към единият от двата пола.
      * Полова роля - усвояване на съответното стандартно поведение, на половоролевите стереотипи, присъщи на пола, към който принадлежи детето (напр. носенето на панталонки от момченцата и на роклички от момиченцата)
      * Психосексуална ориентация - склонности и предпочитания към качествата на определен тип полов партньор и на начини за собствената полова изява2

      В изложението си за хомосексуалността Бостанджиев следва зададената от Курт Фройнд система на категоризация на хомосексуалността - "фемининна андрофилна" и "маскулинна ефебофилна" мъжка хомосексуалност. Присъствието на Фройнд в библиографията на изданието е любопитно. Най-вече поради факта, че Фройнд е едно от онези имена, които усърдно се цитират в опити да се осъществи аналогична връзка между хомосексуалността и педофилията. Фройнд е създателя на "гениалния" метод на пенисовия плетизмограф - устройство, което претендира да "засича" хомосексуални и педофили, но с ефективност не по-голяма от психологичния тест Сонди. Методът се състои в прожектиране на еротични снимки на мъже, обемът на чиито пениси се следи от плетизмографа. Идеята е, че при наблюдаване на фотографиите би следвало да се получи поне минимална възбуда - нахлуване на кръв в пениса. Плетизмографа незабавно отчита това, "разобличавайки" хомосексуалният/педофилът. Това крайно спорно устройство бе страшния инструмент за лов на вещици от страна на кралската канадска конна полиция през 50-те и 60-те, чрез който тя идентифицираше и уволняваше гейове от публични административни постове. В продължение на години този психиатър, избягал от родна Чехословакия в Канада с настъпването на Пражката пролет, изследва мъжката хомосексуалност и педофилията (наблюдавайки предимно мъже, доколкото тя е по-често срещана при тях). Фройнд забелязва повишените нива на ефебофилия у част от хомосексуалните, които категоризира като маскулинни (мъжествени) ефебофилни. Ефебофилия се нарича влечението към полово зрели, но непълнолетни момчета (юноши). Тя е аналогична на партенофилията ("Лолита синдром") и е различна от педофилията, която е влечение най-вече към полово незрели и малолетни деца.2, 3 Трябва да се признае, че Фройнд изрично отбелязва, че сред хомосексуалните не съществува тенденция да са по-"предразположени" към педофилия, отколкото хетеросексуалните. Той още отбелязва, че педофилите се отличават от мъжете предпочитащи връзки с възрастни партньори (без значение мъже или жени). Основното е, че обектите на влечение на педофилите не са добре полово диференцирани - липсват ясно развити вторични полови белези. Много педофили, отбелязва Фройнд, са привлечени и от двата пола. Сред възрастните, според неговите наблюдения, бисексуалното поведение е много по-рядко.4, 5 Въпреки това резултати от изследвания на Фройнд и днес широко се интерпретират тенденциозно от консервативни религиозни организации в САЩ, твърдящи, че хомосексуалността е противообществена "практика", защото е тясно свързана с педофилията. "Специалисти" като Джудит Райзман например не се колебаят да злоупотребяват с тази чувствителна тематика. (вж. Непознатият Кинси)

      На базата на Фройндовото разделение Бостанджиев построява свое:

      * Девиантна хомосексуалност по механизма на погрешното впечатване
      * Девиантна хомосексуалност по механизма на девиантно изградения полов динамичен стереотип

      Ако си спомняте трите компонентна на психичния пол горе, сега ще разберете и същностните разлики между тези два типа. При първия става дума за "инвертирана" полова роля, а при втория за инвертирана психосексуална ориентация.

      Правя цялото това пространно изложение в контекста на цитираната критика от "БГ сексология" по повод "аномалия в психичния пол". Макар без съмнение да съществуват конституционални и хормонални детерминанти зад сексуалната ориентация и активно да се търсят генетични такива, тя може да е продукт и на социално влияние. Да не забравяме още множеството различни форми на (хомо)сексуално поведение, в т.ч. "ситуационните". Аномалии в половата идентификация при хомосексуалните няма. Но доколкото съществуват "изменения" по отношение на другите два компонента на психичния пол Бостанджиев не е толкова далеч от истината в това си твърдение. Без съмнение съществуват "фемининни [андрофилни]" хомосексуални, наричани често "феминизирани". Без съмнение са налице и маскулинни, нерядко бисексуални лица, проявяващи склонност към ефебофилни връзки. Тук обаче границата между психиатрия, психология, сексология и антропология се размива и медицината се влива в социалните науки и обратното.

      Длъжни сме да разкритикуваме обаче д-р Бостанджиев, с което, боя се, ще преповторя някои неща, отбелязани вече в статията на БГ сексология.

      С представянето на клиничната картина на отклоненията в половото поведение (списъка с девиации) Бостанджиев включва и хомосексуалността. Тя обаче отдавна не се счита за такава. Във въведението си той отбелязва:


      "В МКБ-10 девиантните състояния са включени в групата на Разстройствата на сексуалното влечение - F65. Там обаче е допуснато несъмнено противоречие, като, за да се извади хомосексуалността от тази рубрика ( не по научни, а по социални мотиви! ), се приема, че "сама по себе си сексуалната насоченост не трябва да се разглежда като разстройство". Така хомосексуалността отпада от Разстройствата на сексуалното влечение, но там се запазва педофилията, содомията и други обектни девиации, които са несъмнено разстройства на сексуалната насоченост. Понякога у едно и също лице съществува повече от едно разстройство, напр. комбинация на хомосексуалност с педофилия или ефебофилия..."
      МКБ (Международна класификация на болестите) е системата за класифициране и диагностициране на заболяванията на Световната здравна организация. Хомосексуалността не фигурира в МКБ вече повече от 15 години, а така също и в Диагностичния и статистически наръчник на Американската психиатрична асоциация (ДСН-ІV-R), от където тя бе "изхвърлена" още през 70-те. Интересна е експресивната забележка на Бостанджиев за мотивите, стоящи зад това "изключване". За щастие той дълбоко греши - още през 1973 г. пред Американската психиатрична асоциация бяха изнесени данни за изследвания и наблюдения, които констатираха, че хомосексуалността не е психично заболяване. Днес тя не фигурира в списъка с девиации от изданията дори на иначе консервативната в голяма степен френска психиатрия (консервативна, доколкото из нея все още витае лъхащия на нафталин дух на Фройдизма).

      Още по-потънало във формалдехидни пари е и изложението "Лечение на отклоненията в половото поведение" (стр. 319). Интересно лечение препоръчва д-р Бостанджиев - той не маркира същността на това лечение, само пише, че "девиантната практика трябва категорично да бъде преодоляна" и ако е необходимо (тоест, ако това преодоляване не се осъществи) да се "дават транквилизиращи средства"...

      В изложението си Бостанджиев се опира на стари и не дотам обективни представи за хомосексуалността. Концепциите му страдат от овехтели псевдонаучни стереотипи, затлачени от заблудите на изследвания, проведени по статистически и научно неиздържани методи. Субективизма, който ни залива от някои откровено лични възклицания (макар и в скоби!) за съжаление сериозно дискредитира иначе относително издържания научен труд. Но това са нормални слабости за текстове, върху които не е работил авторски колектив, както принципно е добре за подобен род издания.

      Прекратявам дотук с надеждата изложението ми да е било максимално ясно. Целта му бе да проясни някои моменти от теоретичен калибър и да помогне за по-цялостното разбиране същността на предразсъдъците, които не са чужди дори на научната литература.


      Бележки

      1. Simon Le Vay. A difference in hypothalamic structure between homosexual and heterosexual men. Science, 30 август 1991; 253(5023):1034-7.
      2. Тодор Бостанджиев. Сексология. София, 2004
      3. Raymond J. Corsini, Alan J. Auerbach (editors). Concise Encyclopedia of Psychology. Wiley; 2 edition, 1998
      4. Kurt Freund, Robin Watson, Robert Dickey, and Douglas Rienzo. Erotic Gender Differentiation in Pedophilia. Archives of Sexual Behavior, 20, no. 6 (1991): 555‑566
      5. Kurt Freund and Michael Kuban. Erotic Gender Differentiation in Pedophilia: A Follow‑Up. Archives of Sexual Behavior 22, no. 6 (1993): 619‑628.



      Този текст е авторски. Нито статията като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма без съгласието на автора.

×
×
  • Добави ново...