• публикации
    25
  • коментари
    26
  • прегледи
    27713

За този блог

Публикации в този блог

Stalik

Едно от най-честите обвинения срещу всяка малцинствена група в подчинено обществено положение е, преди всичко, че я има. Тоест, че съществува. И цапа пейзажа с присъствието си в обществения живот, в каквато и степен да е то. Това наистина е голям проблем в едно отворено общество, тъй като тази концепция пряко противоречи на принципите на всяко такова общество — принципите отговорност и търпимост. Забележително често съм попадал на мнението, че хомосексуалните парадират със своята сексуална ориентация. Много хора имат доста неясно понятие за това какво точно означава парадиране или по конкретно — в какво се изразява то.

Според някои парадирането на нехетеросексуалните се изразява в… парадите. Логично, наистина. Става въпрос за прословутите гей паради на гордостта, чийто смисъл, по всичко личи, е доста неясен на мнозинството от хората.

Според втори парадирането се изразява във външния израз на хомосексуалните чувства и желание за добиване на равен социален статус от страна на хомосексуалните. Самата идея за това еднополова двойка да „дефилира" по улиците хваната за ръце и да се целува на обществено място за някои хора представлява парадиране.

Трети отиват в съвсем радикална посока и за тях парадиране вече означава всеки външен израз на „противоестествено" поведение, като в повечето случаи с това се визират хомосексуалните с фемининни модели на поведение, които не отговарят на някогашните традиционни норми за мъж и мъжественост. Хората възприемат това поведение като контролирано, търсено и предизвикателно. И го осъждат като такова.

Парадират ли нехетеросексуалните със своята сексуална ориентация и не парадират ли хетеросексуалните със своята — това е големият въпрос, който трябва да бъде зададен, ако имаме претенцията за поставяне на сериозна дискусия по проблема.

Парада Ще започнем с гей парадите и техният смисъл. Много хора възприемат тези обществени прояви като провокация, като подигравка и обида спрямо морала на обществото. Смисълът на парада всъщност не е никак сложен за разгадаване. Повечето паради се организират през лятото, около юни, с цел да отбележат събитията около бунта в Стоунуол.

Малко след един часа през нощта на 27 срещу 28 юни 1969 г. полицията в Ню Йорк организира поредна изненадваща проверка в едно от най-известните гей заведения в града — бара „Стоунуол Ин". По това време хомосексуалността все още е незаконна и множество от посетителите, главно транссексуални, са арестувани. Версиите за началото на бунта се разминават, но според най-разпространената една транссексуална жена, провокирана от грубото и вулгарно отношение на отвеждащият я към патрулната кола полицай, оказала съпротива. Останалите полицаи направили опит да я озаптят, но реакцията от страна на клиентите била незабавна — те се нахвърлили върху униформените и ги принудили да се барикадират в заведението. Пристигналото по-късно подкрепление не успява да разпръсне тълпата. На следващата нощ улиците отново се напълват — 2 хиляди хомосексуални излизат на открит бунт срещу безпрецедентното репресивно отношение. С това се ражда движението за „гей гордост" (gay pride) — изповядва гордост от собствената самоличност и сексуална ориентация или полова идентичност такава, каквато е и отказ от примиренчески конформизъм с тесногръдите нормативи на консервативно настроените членове на обществото.

Юнските гей паради не просто отбелязват годишнина от този пръв документиран бунт на хомосексуални в историята, но заявяват, посредством развлекателният език на карнавала, концепцията за гей-гордост.

Въпреки, че привидно много от участниците са трансвестити, голяма част от тях са всъщност преоблечени гейове, които влизат в ролята заради случая — едно карнавално преобличане, форма на гротесков израз на това, от което пуританското общество най-много се страхува.

Много хомосексуални не са съгласни с концепцията на тези паради и ги считат за една негативна PR кампания по отношение на движението за равни социални права на нехетеросексуалните. Причините са често пъти стигащата да вулгарност демонстративност на тези паради. Самите участници в събитията обаче считат, че след като „364 дни от годината са посветени на хетеросексуалните" и техният културно-мирогледен модел, то е необходимо да се „навакса" в рамките на 365-тият. Много от тях напомнят, че това е карнавал и като всеки карнавал сексуалното присъства и тук, като подчертават хетеросексуалната вулгарност на карнавали, като този в Рио де Жанейро, където неминуемо може да се види изобилие от неприкрита женска гръд и бедра.

Идеята за недопустимост на парадите на гей гордостта в този контекст се възприемат от много ЛГБТ активисти като опит за сегрегация и воля за изостряне на конфликта. Аз ще го оставя без коментар, защото вярвам, че всеки има свое виждане за подобно поведение. Нека не забравяме обаче, че приемането на хетеросексуалната показна сексуалност означава приемане и на хомосексуалната. Обратното е дискриминация.

Да се хванем за ръка За по-голямата част от обществото е напълно приемливо хетеросексуална двойка да се държи за ръка на обществено място, да се целува на обществено място и дори да се „натиска" на обществено място, като последното при определени обстоятелства може да достига и вулгарни изяви. Приемането със същия статут на аналогично поведение у еднополовите двойки обаче почти винаги се отхвърля като вулгарна форма на… парадиране (разбира се!).

Необичайно много пъти съм попадал на едно крайно абсурдно мнение: Нямам нищо против гейовете, само да не е много показно и да не се парадира с това / да стоят далеч от мен / да не ми се мяркат много…" и т.н. Безочливото вътрешно противоречие в тази „толерантна" теза е очевидно: „Нямаме нищо против тези хора, но това не значи, че трябва да ни се напомня, че съществуват като цапат розовия хетеросексуален хоризонт на останалите със съществуването си!" Толерантно, нали!?

Мигът в който някой започне да поставя поведенчески, верски, расови, етнически или други норми, фаворизиращи преимуществено само определена доминантна група от обществото, според историческите свидетелства най-често е мигът, в който се ражда и въобще идеята за ограничаване свободата на правата на едно човешко същество от друго човешко същество. Като за приемливи за това ограничение се приемат широка гама от средства, включително репресивните мерки. Това е парадният път към деградацията на обществото и смърт на идеалите за свобода и равноправие на всички хора. Тук няма никакъв стремеж към реални и валидни морални ценности и идеали, въпреки че тези идеи ни се представят именно по този начин.

Да се държиш като мъж Феминизираното поведение е това, което на простичък език наричаме женственост. За много хомосексуални то е неизменна част от формирането на половата идентичност. Формирането на идентичността не е просто процес на самоопределяне като „хетеро" или пък „гей".

Според различни изследвания (които ще засегнем може би друг път в специална статия по темата) между 1/3 и 1/2 от хомосексуалните мъже в детството си са проявили поведение нетипично за техния пол. Според психиатърът Ричард Исай — психиатър-психоаналитик, автор на множество трудове върху хомосексуалността — всички хомосексуални, които познава, споделят за чувство на „различност" от връстниците им от същия пол още на 3-4-годишна възраст. Това различие най-вече се проявява в интерес към нетипични за пола на детето игри. Момчетата например — да не се интересуват толкова от спорт, колкото връстниците си, а да предпочитат по-тихите и кротки игри. Момичетата пък често в такива случаи се проявяват като по-самостоятелни и с повече характер. Трудно е да се определи на какво се дължи подобно поведение и да се каже кое определя в каква степен по-късно, в зряла възраст, то ще бъде застъпено.

Ясно е обаче, че в почти всички случаи в които подобно поведение се наблюдава на такъв етап от живота можем да говорим за едни дълбоко имплантирани в личността естествено появили се поведенчески модели. Определянето им като парадиране е нелепо и колкото и „несвойствено" да се струва то на много хора, нужно е да подчертаем, че често пъти света не е толкова прост и черно-бял колкото ни се иска.

Съществуват много хетеросексуални мъже и жени, които проявяват нетипично за пола им поведение, тоест поведение, не отговарящо на обществените стереотипи за това как трябва да се държи и изглежда един мъж и една жена. Тези хора, макар да не са хомосексуални, не отговарят на стереотипа и по тая причина често биват определяни като нехетеросексуални от околните. Върху тях се хвърля стигма (заклеймяване) не по-лека от тази спрямо реално хомосексуалните. И двете групи, — хетеро- и хомосексуални — които проявяват поведение нетипично за пола, често пъти, особено в юношеска възраст, стават обект на подигравки, а понякога и на вербални и дори физически атаки от страна на околните. Подобна нездравословна среда често пъти е способна да окаже дълбоки и трайни психологически травми на тероризираната личност и дори да стане причина за суицидни (свързани със самоубийство) помисли и поведение. Такива хора биват убедени от околните, че не са нормални, че са отрепки, чувстват се като нищожества, самочувствието им е смазано, чувстват се отхвърлени и самотни. Подобно кръвожадно отношение от страна на обществото е симптоматично за моралния климат в него и следва да бъде обект на тревога, загриженост и осъждане, не на оправдаване и подкрепа.

Изводи Когато хората казват, че основният им проблем с нехетеросексуалните е начинът по който те „парадират със сексуалната си ориентация", те всъщност казват, че имат проблем с това, че има хора, които не са хетеросексуални, които се чувстват добре като такива и изявяват воля за дейно участие в обществения живот. Или казано по-простичко: проблема е, че нехетеросексуалните не просто ги има, но се и виждат. И понякога се налага да се влиза в контакт с тях.

Причините за негативизъм спрямо тази група могат да бъдат както културни така и психологически. Проблемът идва от проповядването на тези дефектни идеи, лишени от пълноценно и правилно разбиране на това какво са и какво не са би- и хомосексуалността. И когато този проблем започне да се проявява в омраза и агресия е редно да се запитаме — това ли са ценностите, които наистина желаем да изповядваме?

Аз няма да давам готови отговори.

Източник: Stalik|blog

Внимание: този текст е авторски. Никаква част от него не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на автора. За контакт: тук.

Stalik

Публикувано със съкращения. Източник: Stalik|blog

Ненавистта е отмъщението на страхливеца за изпитания страх.

Бърнард Шоу

[...]

Ще поставя началото със следния въпрос: Какво кара едно 15-годишно момче да каже следното (нецензуриран текст!):

pedali shte vi ubiq veeee mangali smotani t1pi putki mrete samo boi moe vi opravi ama mn zdrav da nemoete da mr1dnete da vi sh4upqt racete i krakata zaslujavate

Цитата е взет от коментар към клип, от един известен български уеб сайт за споделяне на видеофайлове. Боя се, че в тая и подобни на нея реплики (и позиции) се крие един голям и не маловажен проблем. Тук някои ще потърсят извора му в упадъка на ценностите сред българските младежи през годините на прехода. Други ще го потърсят в слабото образование. Трети — с цялостното избледняване на културния живот у нас. Четвърти ще потърсят причината в Тодор Живков. Пети у Иван Костов. Шести ще обвинят турците. Седми циганите или пък ЕС и НАТО. И т.н. Някои пък няма да видят въобще проблем. Напротив — ще подкрепят казаното с две ръце, събирайки съчки за кладата.

Аз пък ще потърся причината в първите седем години. Ще потърся причината в домашното огнище. Ще потърся причината в така ревностно пазените от националисти и патриотари „традиционни семейни ценности” на българина. И се опасявам, че най-точно от всички ще напипам пулса на проблема. Защото предразсъдъка е проблем, мотивиращ проблематично поведение, което понякога води и до физическо осъществяване на изказаното горе уж невинно намерение. А това вече не е просто проблем. То е голям проблем.

Няколко думи за психологията в отношението към другите

Положителни и отрицателни нагласи към най-различни неща се демонстрират от хора от всички възрастови групи и всички култури. Нагласата (отношението) представлява предразположеност да се реагира благосклонно или неблагосклонно към обект, човек, институция, идея, събитие и прочее.

Съвременната психология разглежда информацията като основа на формирането на нагласите. Тоест нашите нагласи спрямо даден обект (наричан атитюден обект) до голяма степен се определят от информацията и убежденията, които имаме за него.

Ние научаваме за природата на обекти, хора и събития главно посредством прекия опит. Това е така нареченото емпирично знание. По тоя път например можем лесно да се убедим, че дадена телевизионна програма не съдържа никаква полезна или интересна за нас информация, че цигареният дим причинява лош дъх, че някой колега не постъпва особено колегиално спрямо нас или други колеги и т.н. На базата на тая информация ние си изграждаме мнение и отношение по даденият въпрос. Убежденията от този тип, тоест тези, които са базирани на личния опит, като цяло се приемат с по-голяма увереност и не се поддават лесно на промяна. Те са продукт на нашата субективна истина за нещата.

[...]

Защо хората прибягват до стереотипи?

Стереотипът е нещо нормално, което се появява винаги, когато две социални групи си взаимодействат. Всяка от тях може да бъде описана по почти безкраен брой начини. И тъй като е невъзможно да знаем всичко за противоположната група, то понятията с които боравим спрямо нея, са в повечето случаи ограничен брой. На тая база наблюдаваме, взаимодействаме и вземаме решения или становища спрямо членовете на групата.

Някои хора, обаче, изцяло се доверяват на стереотипите и ги вземат за последна дума и универсална Истина. Стереотипите могат да доминират нашите очаквания и така да тушират и минимизират емпиричните доказателства, сочещи, че стереотипът може и да не е правилен или общовалиден.

В такива случаи се наблюдава едно интересно поведение: наместо да се коригират и да вземат предвид ограничеността и честата неадекватност на стереотипа, повечето хора застават в отбранителна позиция и защитават правотата на своята преценка. Тъй като нагласите често пъти могат и да обуславят действията ни, подобни стереотипи стават особено неблагоприятни, когато са с негативен характер. Тук вече говорим за предразсъдък.

Предразсъдъкът е негативна нагласа насочена към дадена социална група или категория. Предразсъдъците пораждат отрицателни или неблагоприятни оценки за хората, които са (или се мисли, че са) принадлежащи към атитюдната група.

Хората с предубеждения могат да станат жертва на грешки във възприемането, преработката и възпроизвеждането на информация по отношение на обектите на отрицателните си чувства. Такива хора с течение на времето формират едно шаблонно мислене за обектите на предразсъдъка и утвърждават „схема-цедка” на представите си за действителността, която филтрира или игнорира информацията, която не съответства на това, което тези хора вярват, че е истина.

[...]

Нека навлезем в конкретиката. Думата ми е за предразсъдъците спрямо нехетеросексуалните малцинства у нас и това как тези предразсъдъци биват предавани вътре в семейството, тоест как младите хора, дори днес, продължават да бъдат възпитавани (нерядко съзнателно и целенасочено) в тази култура на негативизма и омразата.

По същество…

В урочна статия от един учебник по етика и право за гимназиалния курс Иван Колев разглежда враждебността като продукт на трайната завист:

„Трайната завист ражда враждебност. Желанието да притежаваме чуждо благо се превръща в нежелание другият да притежава нещо. Враждебността е изпълнена с недоверие към всичко, което я заобикаля и тя преценява всяко предложение за общуване като заплаха. Във враждебността се крие атавистичен страх от другия, от непознатия, от различния. В другия тя вижда само враг и трудно приема опровержения на тази своя позиция.”

Макар това обяснение на Колев да е вярно само по себе си, ние не бива да пренебрегваме и ролята на традицията и възпитаването в нейния дух, които също могат да играят много главна роля, когато става дума за враждебно отношение към дадена социална група.

Като християнска по мироглед, българската култура е наследила една сравнително устойчива традиция от културата на авраамическите религии. Неизменна част от нея е и патриархалния ред на космоса, който е андроцентричен по характер (т.е. поставящ мъжа в центъра). Подобна конструкция на мирогледа е налична навсякъде, където авраамическите религии (и не само те, разбира се) са посели своето семе. Става въпрос за културата, в която мъжът е активен, доминиращ, самец, глава на семейството, движеща сила на прогреса, създаден от Господ; а жената е притежание, домакиня, краде се, купува се, служи за разплод и се наказва жестоко, ако се лиши от целомъдрието си преди да се отдаде на притежателя си (съпруга си); това е още културата, в която мъжът посяга на жена си, а тя търпи; в която мъжът има право, а жената не; в която мъжкото е сакрално, а женското — профанно. Оттук всяка характеристика на женското (например експресивността), пренесена върху мъж, всъщност нанася удар върху мъжествеността му, осквернявайки свещеният му ореол на полубог.

Такъв именно удар прави хомосексуалността. Тя е не просто „противоестествена”. Тя е носител на фемининни характеристики. Чувствителният мъж и мъжът, който е способен на физическа привързаност към друг мъж като образи се свързват с „женствеността” и като такива представляват отрицание на иначе доста агресивната, но всъщност ранима мъжественост.

Много интересни са разсъжденията на психоаналитичката Нанси Чодоров по въпроса. Няма да се задълбочаваме в този въпрос тук. Ще спомена само, че това, изглежда, е не просто проява на предразсъдък спрямо хомосексуалните, а — по всичко личи — фемфобия или ефеминофобия, т.е. страх от жените, от доминацията на женското начало.

[...]

Накратко: интернализирания в общността сексизъм се е пропил до такава степен в съзнанието на обществото на доминиращите мъжкари, че то търси да разпознае и да се „защити” от женствеността.

Всичко това често води до една открита враждебност, която нерядко има фатален развой. Ще цитирам разказа на едно момче, участвало в изследване върху самоубийствата сред младите хомосексуални в Канада. Разказа е публикуван от авторите на изследването, Мишел Доре и Симон Лажьонес, в книгата „Мъртвите момчета не могат да танцуват”:

„Децата са много гадни. Вече не си спомням думите, но отношението към мен се изразяваше по различни начини. Когато се приближавах към някого, той или те бягаха от мен. Когато се опитвах да се покатеря на голяма преспа сняг, те ме бутаха надолу по такъв начин, че да разбера колко съм нежелан за тях. Това беше много жестоко. Когато се избираха отбори, аз бях последният, който беше посочен. Всъщност мен никога не ме избираха за игра, отборът просто ме приемаше по принуда, сякаш бях някакъв боклук. Животът течеше така от началното училище до гимназията. Винаги бях толкова ужасен да не изпусна някоя топка, че винаги я изпусках, което разбира се доказваше, че съм абсолютна нула.”

В Древна Гърция, разказва в едно свое известно есе Ървинг Гофман, съществувала т.нар. „стигма” — знак за нещо необичайно и зловредно у този, който го носи. С него белязвали робите, престъпниците и предателите. Така те ставали белязани лица, които трябвало да бъдат избягвани, особено на публични места. Съвременната социална теория употребява тая дума по отношение статута на лица, принадлежащи към група, която е „необичайна” и като цяло маргинализирана. Процесът на това белязване, изразяван в отношение, различаващо се от отношението към „нормалните”, се нарича стигматизиране. То се осъществява по много начини: опасност да изгубиш работата си, да бъдеш изхвърлен от родителите си, тормозен от съучениците, изгонен от заведение, и прочее. На стигматизираните се насажда чувство за „различност”, срам и несигурност.

Стигматизирането на нехетеросексуалните е част от традиционното отношение към тях в българското (християнското) общество. Традиционно в смисъла на предаван утвърден модел. Както беше отбелязано, отношението е продукт преди всичко на личния опит с нещата около нас и е свързано с асоциирането на даден обект с даден положителен или отрицателен атрибут. Интересно е да се отбележи, че отношението към хомосексуалните от страна на мнозинството, не почива на подобно емпирично знание. Повечето хора, които имат подчертано негативно и предразсъдъчно отношение към нехетеросексуалните, в действителност рядко или никога не са имали личен контакт с би- или хомосексуални лица. Или поне не са били наясно със сексуалната ориентация на подобни хора, с които са контактували.

Този и други интересни факти (напр., че негативното отношение е по-завишено при хора с по-ниско образование и такива от провинциалните райони) са обект на плодотворни и интересни научни изследвания. Следователно ние трябва да изключим негативния личен опит като оказващ влияние фактор, когато обсъждаме нагласите спрямо стигматизираните групи у подрастващото население, тъй като в повечето случаи лицата в юношеска възраст все още нямат такъв личен опит.

Най-напред трябва да се забележи, че проблема с крайно негативното отношение към хомосексуалните, като че ли е най-чувствителен въпрос сред подрастващите. Във възраст в която юношите изграждат своят Аз-образ на бъдещи мъже пред обществото и се стремят да затвърдят своята мъжественост, от особена важност е този ценен за тях атрибут да не бъде поставян под съмнение. Ето защо на първо място ние имаме едни чисто психологически мотиви за отявлено и демонстративно отрицание на всичко „анти-мъжествено” у младите момчета. Изразът „Децата са жестоки” тук важи с пълна сила.

На второ място идва конформизмът и желанието на Свръх Аза да следва такова поведение, което ще се хареса на останалите. Да бъдеш хетеросексист често може да е поза, начин да бъдеш „нормален” (обичаен).

Обществото на възрастните обаче не прави много за промяна на това положение, дори напротив. Достатъчно е да погледнем какво представлява социалното представяне на хомосексуалността в масовото пространство — образи, мнения на мнозинството и на някои авторитети. Най-общо това представяне на хомосексуалността в масовата култура може да се изрази с думите подигравка и обида. Съществува, разбира се, и трети похват на представянето — премълчаването.

Медии, вестници, списания, филми, радио, телевизия — всички те са основните информационни канали на подрастващите днес. Медиите казват/показват, а публиката вярва. И всички тези образи представят предимно едни крайно отрицателни или окарикатурени стереотипи на хомосексуалността, повлияни от политиката и религията.

Силна подкрепа на тези внушения от масовото информационно пространство обаче има и вътре в семейната среда, която е от особена важност. И дори нещо повече — често пъти вътре в семейството се засаждат първите семена на това негативно отношение. Днес вече не е толкова необичайно да се чуят от устата на дете в предучилищна възраст думи като „обратен” и „педал”. Социалната среда на тези деца не предполага те да имат възможността да чуят и научат тези думи на улицата, въпреки, че това не е изключено. Много голяма част от тях всъщност ги чуват за пръв път у дома.

Непосредственото социално обкръжение (особено при подрастващите, които са с ограничени форми на социален живот) по правило се води от стереотипите и предубежденията и то именно най-пълноценно и ефективно успява да предаде готови формулировки, без наличието на вече разискваният личен опит. Тоест говорим за едно възпитаване в пренебрежение, негативизъм и дори омраза. Едно насаждане на възгледи и нагласи за действителността, които, възприети от ранна възраст като даденост, често пъти започват да се мислят като такава и в по-зрелите години. Ето защо, въпреки, че много специалисти днес търсят психологическите корени на хомонегативизма, не бива да се подценява и ролята на чисто културните такива.

Подобна практика е от изключително значение и може да бъде крайно опасна, не само по отношение на това, че въпроса, който третира, е изключително спорен. По-важен е друг аспект — психологическото здраве и социална приспособимост на жертвите на подобен емоционален и психически тормоз.

[...]

Религиозният дискурс, например, като традиционно негативно насочен към хомосексуалността, е чудесен пример за това какви могат да бъдат последствията от подобно отношение и агресия спрямо една малцинствена група. Религиозността като че ли по-лесно може да доведе до суицидни помисли и намерения, предвид системно проповядвания демоничен образ на хомосексуалността, поддържан от религиозните институции от векове. Той именно е основна причина и за социалните предразсъдъци, зад които прозира, въпреки завоалираното му представяне. Религията оказва влияние върху личността не само когато е интернализирана в нея, но и когато е упражнявана като външен натиск от близки, роднини, приятели и всякакво друго пряко обкръжение. Отношението по който и да е въпрос вътре в семейството оказва огромно влияние върху възгледите на личността по даден проблем.

И да се върнем на въпроса за възпитанието. Не само у дома е проблема, не само „лошите думички”, които татко казва по адрес на съседа, който пак е паркирал пред гаража му. Проблема не е само и в масмедиите. Проблема отива отвъд — в образователната институция, която поема вече (предполага се) получилите основно възпитание индивиди и започва да ги дооформя (уж) като личности. В тази институция, посветена на знанието и културата, отсъства всякакво знание и култура по въпросите на сексуалните малцинства и на човешката сексуалност въобще (освен, може би, в чисто физиологичен аспект). Тук вече се сблъскваме и с това отношение, което се изразява в премълчаване. Класната стая не обсъжда „нередни неща” като хомосексуалността.

Враждебността към другия е движена обикновено от низки страсти. Съвременната психология търси обяснение за подобно отношение към малцинствените групи в неосъзнатата психологическа динамика на фобията — ирационалният страх от непознатото. Тази динамика обаче може да бъде и възпитавана, когато тя се интернализира в културата на общността. Така много хора намират начин да оправдаят омразата си и я систематизират в теории за „правилния житейски ред”. Не бива да забравяме обаче, че без оглед на мотивите, желанието да причиниш вреда на другиго (дори само по отношение на достойнството или самочувствието му) е неморално. А какви могат да бъдат чисто психологическите мотиви и последствия за и от подобно поведение — това ще разкажем по-подробно друг път.

____________________

Използвана библиография

* Корсини, Реймънд Дж. (ред.). Енциклопедия по психология. Наука и изкуство: София, 1998.

* Доре, М., Лажьонес, С. Л. Мъртвите момчета не могат да танцуват. Сексуална ориентация, мъжественост и самоубийство. София: Hermes Publishing, 2005.

* Мондаймър, Ф. М. Истината за хомосексуалността. София: Планета—3, 2002.

Stalik

Една от любимите тези на анти-хомосексуалната пропаганда е, че хомосексуалното поведение е неморално и следователно „хомосексуалността е неприемлива за обществото“. Нека да обясним какви са основите на това твърдение и доколко то е истина. В крайна сметка това е един изключително важен проблем, тъй като от тая позиция се хвърля едно ужасно звучащо обвинение към цяла една малцинствена група от хора. До колко този своеобразен остракизъм е основателен и издържан в морално отношение!?

За да изпълним поставената задача ние най-напред ще трябва да дадем определение за понятието морал, да очертаем неговите граници и респективно да установим границите и същността на това, което не е морално, тоест противостои на морала.

Според мен тука имаме налице една лексикална грешка. Определението на хомосексуалността като неморална е резултат от заместване на понятие, което или отсъства в речта на говорещия или значението му е непознато. Когато казват, че хомосексуалността е неморална, мисля, по-скоро имат предвид, че не е нравствена. За разликата между морал и нравственост ще поговорим след малко. Нека все пак кажем що е то морал.

В рамките на една кратка бележка, като настоящата, е трудно да се отговори на този въпрос. Съществуват много и все хубави определения на морала, но ние тук няма да боравим с тежки и отвлечени понятия, а ще се опитаме да дадем едно по-учебникарско, сиреч по-опростено определение.

Понятието морал днес има две основни значения — по-тясно и по-широко. По-тясното определя морала като добродетел, като съзидателно добро деяние. Второто, по-широко определение, определя морала като онова въображаемо пространство, което обхваща понятията добро и зло, т.е. добродетелите и пороците. В рамките на това второ разбиране за морала се намира всеки един човек, който посредством своята свободна воля прави своя свободен избор между добро и зло, т.е. избор в рамките на морала. За да бъдем максимално обобщителни тук ще вземем за база второто значение.

В рамките на морала, при това положение, ние имаме категории (добродетели и пороци), ценности, принципи и правила на поведение. Чрез тях се оценяват различните човешки постъпки. Те могат да бъдат добри или лоши, положителни и отрицателни. И след като светът на моралът е съставен от такива дихотомии, противопоставя приемливи и неприемливи постъпки, то ние непременно трябва да си изясним на какви морални ценности, принципи и правила почива дадено понятие за морала, за да разберем защо дадена постъпка се определя като морална или неморална.

Преди да си отговорим на този въпрос ще направим обещаното — ще определим що е то нравственост. Самата етимология на думата на първо място трябва да ни покаже значението й. Нравственост изхожда от думата „нрав“, която означава освен характерът на човека, така също обичаите, традициите и обществените навици. В този смисъл нравствеността е устойчивият морален характер на човека, неговите морални навици. Те обикновено се формират неусетно и постепенно в процеса на изграждане на личността. Влияние върху този процес оказват множество външни въздействия — семейството и възпитанието, което то дава на детето, приятелите и компанията, другарите по идеи, настроенията в социалната среда и пр.

Нравствеността, в този смисъл на устойчивост и традиция, е нещо трудно променимо. И дори когато някакъв интензивен обществен процес наложи определени промени в нравствеността на обществото, то почти винаги остават някакви реликтни конструкции от иначе отминалите нравствени ценности. Така например християнската култура е оставила множество светогледни шаблони в културата ни и те все още имат сила да оказват влияние върху възгледите и мирогледа дори на иначе атеистично настроени люде. Не е случайна народната мъдрост „Вълкът козината си мени, но нрава си не.”

Тук е мястото да се върнем към морала и неговото значение. Има една същностна разлика между морала и нравствеността. В живота на всеки от нас, може би, има моменти, в които нравствеността се оказва безсилна в отсъждането между добро и лошо. Става дума за постъпки и прояви в междуличностните отношения, които не се вместват в рамките на общоприетото, които са нетрадиционни, както в отношението към Другия, така и в разбирането на характера на това отношение. Това са моменти, в които образците на ценностната традиция не помагат: не са убедителни, не са категорични в извода, до който водят и пр. Тогава ние се обръщаме към моралното чувство. То е като сетиво за моралното, което ни помага тогава, когато знанието и образците са неадекватни на ситуацията, в която сме попаднали.

В този смисъл моралът означава една по-висша от вече достигнатата степен на човешкото като ценност. Ситуациите породени извън общоприетата нравственост често пъти влизат в конфликт с нея. Това обаче далеч не значи, че те са опит да се разклати върховенството на човешкото. Напротив даже. Затова нравствеността се носи от хората и е институционализирана в законите, бидейки утвърдената традиция. Морала обаче често пъти достига по-висши ценности и в този смисъл той е достижение на малцина. Ето защо проявата му води до конфликт с утвърденото, с традиционното и узаконеното. Това е и причината моралните хора често пъти да са схващани като безнравствени и формално това е съвсем вярно. Морала е като проблясък в човешката душевност и поради тая причина често пъти надскача своето време. Някои достижения на морала се преобразуват в нравственост десетилетия, дори може би векове след като са се появили като идея.

Пример за високо морална личност, приемана от мнозинството си съвременници за безнравствена и престъпна, е Иисус Христос. За членовете на синедриона той е бил безнравствен тип, който осквернява Божието име; днес Иисус обаче е един от еталоните за висши морални ценности.

Тая същностна разлика между тия две понятия ме кара да мисля, че тези, които определят хомосексуалността като неморална, всъщност правят лексикална грешка. Те употребяват думата морал в случая с неточен смисъл.

Но, нека игнорираме това и хипотетично приемем, че хомосексуалността наистина е неморална. Какво значи това?

Етиката, науката за морала, дял от философията, разпознава три състояния на морала и моралния свят на личността. Първото от тях е аморала. Аморалният човек е този, който съществува в някакво доморално битие, който няма понятие за морал. Такива са били например Адам и Ева до мига, в който са яли от плода на познанието. Такова е и малкото бебе, което върши някаква беля, без да съзнава смисъла от действията си. Такова е и кучето, което хапе стопанина си, без да има възможност да даде морална оценка на действието си. Такъв е и човека, пред чиято кола е изскочило изневиделица дете и той го е блъснал, без да има възможност да реагира навреме. Този човек е физически убиец на детето, но носи ли той морална отговорност? Мисля схванахте добре що е то аморалност.

Когато Адам и Ева отхапали от плода „за познаване на доброто и злото“ и когато малкото дете започне да се възпитава от родителите си и навлезе в стадият на конкретните мисловни операции, те всички прекрачват в света на морала. Те са морални личности, защото притежават понятие за морал, и са способни да вършат морални (добри) дела. Но имат свободен избор да вършат и други, противоположни на моралните.

Противоположно на моралното деяние е неморалното. Разликата между аморала и неморала е в това, че при първият няма никакво понятие за морал и извършителя на дадено действие често пъти не съзнава смисъла му, а при вторият личността има понятие за морал и съзнание, способно да преценява и оценява дадена ситуация, поведение и пр. Ето защо неморалното поведение е отрицание на моралното — защото е съзнателно и целенасочено. В основата на морала е свободата, посредством която човек избира в коя посока да върви — към доброто или към злото. Но за да направи избора си той трябва да има възможност за него. Там където няма възможност за избор, няма и етичен проблем. Поставеният в такава ситуация се намира в света на аморала. Той не се ръководи от законите на етиката.

Ето как стигнахме до същината на въпроса и ще му турим края още преди да сме се усетили. Сега, когато вече имаме понятие за това що е то морал и при какви условия възниква, ще си зададем следния фундаментален въпрос: Морален проблем ли е хомосексуалността? И отговорът е едно съвършено НЕ. Сексуалната ориентация на човека не е плод на съзнателен избор, а представлява част от конструкцията на съзнанието му. Това се отнася и до хетеросексуалната, и до хомосексуалната, и до бисексуалната ориентация. Следователно, тъй като отсъства условието за свободна воля, (хомо)сексуалната ориентация на човека не може да представлява етичен проблем. Твърдението, че хомосексуалните престъпват законите на морала е лъжа.

Продължение за любознателните:

Хомосексуалност и нравственост или защо хомосексуалността се приема като заплаха за „традиционните ценности”

Действително хомосексуалността престъпва установената морална традиция, т.е. тя е безнравствена, но само дотолкова, доколкото представлява външен за моралната традиция проблем. Както вече показахме обаче, тя е проблем външен не само за нравствеността, но и за етиката въобще. Ако тук все пак трябва да разгледаме хипотетично хомосексуалността като проблем на моралната традиция, ще е добре да проследим от къде изхожда тая традиция и доколко е актуална за нашата действителност.

Основната морална традиция, която прекрачва хомосексуалността, е идеята за интимната любов и съюза. Според нравствеността те са допустими само за разнополови двойки и дори в конституцията на Република България, чл. 46, пише: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена.” Следва уточнението, че „Законен е само гражданският брак.” Това е важно, защото при църковния брак е на практика недопустим съюзът между еднополови двойки, въпреки, че съществуват сведения това да е практикувано в отминали времена. Хомосексуалността е грях според религията и няма как да се осъществи като съюз. Макар да не съм специалист обаче, мисля, че няма разумна причина за подобно изискване от страна на гражданското право. Аз считам, че съществуването на такова изискване в нашата конституция е плод на религиозно, а не правно разбиране на съюзът между двама души, от което се губи обективната позиция на правната формулировка.

Но да се върнем към моралната традиция. Идеята, че само съюзът между мъж и жена е допустим, е пряко следствие на патриархалната ценностна система и мироглед. Що е то патриархат и защо поставя това изискване, тази морална догма? Най-общо казано патриархатът представлява структура на обществото, базирана на членовете на семейството, в която бащата има главна отговорност и власт над тези членове. Класически пример за такова общество например са описаните в Библията отношения между обществените единици. Конструкциите, действащи в рамките на този тип общество, имат защитен, „консервативен” характер, който се стреми да запази общността от вредни външни влияния. Общността най-често е етническа общност. Ето защо много от патриархалните ценности всъщност са етнически по характер и имат главно етноконсолидираща и етносъхраняваща цел. Такива ценности са кръвта, земята и вярата. Това са базисните етнически ценности, които могат да бъдат открити и в мирогледа на редица подчертано патриархални религии. По-конкретно такива ще споменем по-късно.

Тези три ценности представляват базисния модел на обществото векове наред. Достатъчно е до погледнем народното творчество на различни народи по света, за да разберем това. В миналото войната е била нещо обичайно и по правило е била конфликт между етноси. В тези условия е необходим такъв обществен строй, който да поддържа редовно обезкървяваната общност и да осигури оцеляването, както на нея самата, така и на вярата, която тя носи. Защото вярата е представлявала белег на общността и като такъв, тя е била проява културната идентичност на етноса. Ето защо кръвта (продължението на родовата линия) и вярата са представлявали ценности. Още повече — у някои общества вярата с времето сама е израствала до етносъхраняващ патриархален механизъм, който е постановявал вътрешния ред и законите на общността.

Когато говорим за патриархат и матриархат (при вторият тип обществен строй водеща роля има жената) не трябва да забравяме условния характер на тези понятия. Много автори подчертават, че либералното отношение към жените и тяхното относително по-привилегировано положение в някои общности все още не е белег за матриархат. Редица етнолози и антрополози днес отричат съществуването на матриархат в смисъла на общество с ръководна роля в полза на жената. Тук обаче трябва да подчертаем, че тези две понятия се отнасят не толкова до цялостното обществено положение и роля съответно на мъжа или жената, а по-скоро до техните общественовъзпроизводствени роли.

В този смисъл хомосексуалността е враг на патриархата. Причината е, че като сексуално поведение тя не е репродуктивна. Ето защо е възприемана като „противоестествена” и „развратна”, застъпвайки като полова функция само сексуалното удоволствие, но не и възпроизводството. Във времена, когато науката е била достижение само за малцина, а за понятия като психология, биология и хомосексуалност и дума не е можело да става, в съзнанието на обикновения човек еднополовото сексуално поведение е представлявало не психично явление, компонент на психиката, а поведение, сексуална практика, при това ненужна и дори потенциално опасна. Ето защо със зората на християнската култура се ражда и мита, че хомосексуалността е сексуално поведение, което може да развращава и да отвръща хората от естественото им полово поведение. Тази заблуда, породена от невежество, е и една от причините инквизицията да проявява сериозен ентусиазъм в изтреблението на хомосексуалните, наред с вещиците и еретиците. Хомосексуалността е възприемана като „лоша постъпка”. Ето защо тя е обявена за грях — там където невежеството кара хората да интерпретират фактите погрешно, те намират свои, често погрешни обяснения за природата на нещата. В този смисъл хомосексуалността е безнравствена, т.е. противоречаща на моралната традиция на патриархалното общество.

Днес не живеем в условията на патриархат. Действително в нашата култура са останали реликти от моралния мироглед на тоя тип общество, запазени главно чрез религиозните системи. Пример за подчертано патриархално ориентирани религиозни системи са авраамическите религии — юдаизъм, християнство и ислям. Това обяснява в голяма степен и позициите на тези религии спрямо хомосексуалността дори днес. По-важното е, че през отминалия век бе наблюдаван постепенният упадък на патриархалният ред. Той започна още с появата на по-големите градски общности и утвърждаването на нов тип социални взаимоотношения. Свидетелства за този процес има и в родната ни литература, като най-ярък пример за това е повестта „Гераците” на Елин Пелин, която разкрива упадъка на старите патриархални взаимоотношения и утвърждаването на новата социална динамика, която отчуждава рода и къса нишката на една от основните етнически ценности — кръвта.

През отминалия век се утвърди движението за права на жените и в голяма степен мизогинния автократичен обръч на патриархата беше разкъсан. Днес обаче носители на неговите ялови и сексистки ценности продължават да изповядват мизогинната му доктрина, този път насочвайки активизма и агресията си главно към хомосексуалните. Те атакуват нехетеросексуалните малцинства с разнородни тези, в устрема да намерят някакъв стабилен аргумент срещу тях. Една от тях е, че тези малцинства са „развратни”, „неморални” и поведението им е „противоестествено”, въпреки, че нито едно от тези неща няма доказателство.

Идеята за равни социални права на хомосексуалните, изразени в правото на брак с партньор от собствения пол и в правото за осиновяване, се отхвърля категорично, главно защото „свещената институция на брака е само между мъж и жена и друго би било обида пред лицето на Бога” (възможни са и други варианти на тази теза, но това е общата идея). Анти-хомосексуалните активисти системно манипулират общественото мнение, поднасяйки на слушателите си наготово тезата за „неморалната хомосексалност”, „опасността”, която тя носи за „традиционните ценности” (да се разбира „патриархалните”) и за това, че брака е свещен съюз пред Бога, въпреки, че хомосексуалните се борят за граждански права и респективно за право на граждански, а не църковен брак, тъй като гражданският е единственият законен брак в повечето страни по света. Гражданският брак представлява правен съюз между двама души пред лицето на закона и държавата и няма нищо общо с Бог, поне не в държавите, които правят разлика между гражданско и религиозно право. Анти-хомосексуалните гвардейци обаче съзнателно изопачават този факт, говорейки почти само за „свещена институция пред лицето на Бога” и „неморалност” до такава степен, че промиват жестоко и трайно общественото съзнание, втълпявайки му заучени анти-хомосексуални настроения. И наистина — по традиция у нас мнозинството се отнася към хомосексуалността в най-добрия случай с ирония, подигравка или пренебрежение. Масовото съзнание успешно е усвоило готовите формули на радетелите за традиционно общество до такава степен, че дори хора, принципно несъгласни с идеите и възгледите им (дори заклети атеисти), засвидетелстват един активен и интензивен хетеросексизъм и дори хомофобия. Рядко се намират такива, които действително да се замислят върху това, което им се казва и представя като истина, която ще спаси обществото от „поквара”. Което, трябва да призная, е един невероятно забележителен гол от страна на анти-гей активистите, които с демагогията си са поразили еднакво успешно и трайно както неуки и слабо образовани хора, така и такива с висок образователен ценз, културни и обществени дейци, „интелектуалци”. Това какви са опасностите от подобно овчедушно пригласяне оставям на размишленията на читателя, който е исторически грамотен.

Ето до къде стигнахме, замисляйки се най-просто върху смисъла на това, което ни се казва като готова максима. Всъщност хомосексуалността не е неморална. Хомосексуалността не е и опасна. Там където битува здравият разум няма място за евтини словесни еквилибристики. Но, уви, ето че те успяват не само да се промъкнат, но и да се настанят в общественото съзнание. Това е причината да съществуват организации за равни права на хомосексуалните и антидискриминационни закони: понякога се налага глупостта да се третира с по-малко обяснения и повече действия. България има да изкачи още много стъпала по пътя към зрялото демократично мислене. Можем само да си пожелаем успех.

Източник: Stalik|blog

Внимание: този текст е авторски. Никаква част от него не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на автора. За контакт: тук.

Stalik

Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното си съществуване, но и активното си действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства.

Тук ще разгледам няколко популярни мита за хомосексуалността, и макар много от темите, които ще разгледам, да са твърде обширни сами по себе си, ще се постарая във възможно най-ограничен обем да илюстрирам шаблонното мислене и начините, по които страдащите от предразсъдъци „филтрират“, преиначават и игнорират информацията, която не е угодна на собствените им нагласи. Пълният текст на статията, представящ всички двадесет мита, може да се намери тук.

ТОП 5

1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.

Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хетеросексуални дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол,1 разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини — от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна сексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно.

2. Хомосексуалността е психично заболяване.

Това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигаха както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример — няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища.

Мита за патологичността на хомосексуалността днес се подхранва не само от строго научната Национална асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) в САЩ, но и от религиозни политически фракции, като “Exodus International” и “Focus On The Family”. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира про-западно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение), изложени в минаващи за авторитетни издания, като „Ръководство по психиатрия“ на издателство „Медицина и физкултура“ (С., 1987—88; ред. Христозов и др.), „Сексология“ на Тодор Бостанджиев (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов).

Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сцонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства — твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика.

Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология.

3. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.

Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености.2, 3 Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща със двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на т.нар. Едипов комплекс, в продължение на години бе използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността.

Едиповият комплекс е понятие въведено в психоанализата от Зигмунд Фройд. При момчетата той представлява специфична нагласа спрямо двамата родители: от една страна е интензивната любов и копнеж към майката, а от другата — ревност и подтисната ярост спрямо бащата. В обрисуваната картина бащата става образ-съперник на момчето, който трябва да бъде отстранен, за да се осъществи притежанието върху майката. Това е тежък вътрешен конфликт, защото момчето има нужда от любовта и закрилата на бащата, които да му предадат необходимата му „мъжественост“. В детското съзнание отсъствието на пенис у жената е признак за това, че той е бил отстранен и у сина се заражда страха, че интимните му копнежи спрямо майката могат да доведат не само до загубата на бащината любов, но и до същото наказание — кастрация. За да облекчи тази интензивна кастрационна тревожност момчето изтласква копнежите си към майката в подсъзнателното и ги „забравя“. На ок. 5-6—годишна възраст то все повече започва да се идентифицира със своя баща и по този начин приема „мъжествеността“ си от него. Това е нормално протичащия Едипов комплекс. Ако обаче момчето не успее да преодолее властната си майка и да се идентифицира с бащата, тъй като той е отдалечен и враждебен, то засилва влечението си към майката. Но (каква странна логика има Фройд) вместо това влечение към майката-жена да го направи хетеросексуален, според Фройд момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира (става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят“ него самия в този безумен фарс.

Както се вижда тази теория е меко казано странна и почива на една особено гъвкава и изменчива логика. С нейна помощ може да се обоснове всеки душевен дискомфорт и на практика да се обяви за ненормално и нездраво всяко душевно терзание. Днес — извън някои особено ортодоксални психоаналитични кръгове (като някои силно хомофобно настроени американски психоаналитици, както и представителите на ортодоксалната френска школа) — Едиповият комплекс отдавна е преминал под ударите на мощна критика. Върху него почиваше вече отречената теза на Фройд за малоценността на жената, а от биографията му знаем, че теорията му за този комплекс не е нищо друго, освен отражение на собствените му преживявания в детството.4 Опита на някои слабо запознати или тенденциозно преиначаващи психоаналитичната теория люде, да представят Едиповия комплекс като общовалидно правило е несъстоятелен и псевдонаучен.

Трябва да признаем, че конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а не причина за нея.5

4. Хомосексуалните мъже са педофили.

Наред с твърденията, че са психично болни и развратни, хомосексуалните мъже най-често са обвинявани и в сексуална злоупотреба с малолетни. (Защо само мъжете ще обясним в друга публикация.) Сред най-честите твърдения на някои американски консервативни религиозни групи, автори на огромна по обем продукция от анти-хомосексуална пропаганда, е че съществуват изследвания, ясно показващи, че 1/3 от насилниците на деца са хомосексуални. Такава група например е „Съвет за изследване на семейството“ (”The Family Research Council”), който през 2002 публикува един много интересен и бързо набрал популярност пасквил на д-р Тимъти Дж. Дайли, доктор по теология. В статията си „Хомосексуалност и сексуална злоупотреба с деца“6 доктора цитира наистина богата библиография, малка част от която обаче е прочел внимателно или може би е решил, че херменевтиката (дял от теологията, занимаващ се с интерпретиране и тълкуване на древни текстове) е приложима и в научната, не само в библейската книжнина. Дори да е последното, то неговите тълкувания приличат по-скоро на свръхинтерпретации.

Началото на този мит е поставено от научния принос на д-р А. Никълъс Грот — клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.7 В процеса на задълбочената си работа (за двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца) Грот открива, че в 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за непълнолетни момчета и възрастен мъж.8 Тази именно статистика е постоянно цитирана, с преиначеното твърдение, че значителен процент от насилниците на деца са хомосексуални, което, предвид малкия дял на хомосексуалните от общата популация, следва да значи, че голям процент от хомосексуалните са педофили! Тази волна интерпретация грубо подминава забележките на самият Грот по въпроса. Той класифицира насилниците на деца в две основни групи — „фиксирани“ и „регресивни“. Фиксираните педофили са привлечени главно към деца и имат слаб или никакъв интерес към връзки с възрастни; това е и клиничното определение за „педофил“. Регресираните насилници са сексуално заинтересовани от връзки със зрели индивиди; такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.9 Грот твърди, че насилникът се идентифицира с жертвата си и тази емоционална конгруентност често пъти е причина тенденциозно да се подбират момченца, а не момиченца — броят на мъжете педофили е по-голям от броят на жените.10 Грот набляга, че „тези лица [фиксираните насилници] не са заинтересовани от хомосексуални контакти с възрастни. Всъщност, те често изпитват силна сексуална антипатия спрямо възрастните мъже, твърдейки, че това, което ги привлича у малкото момче, са неговите женствени черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване и мускулатура.“8 Вторият тип насилник, регресивния, е предимно хетеросексуален. Както се спомена, поведението му като цяло има инцидентен характер и е предизвикано от блокиране на нормалните сексуални и емоционални връзки с други възрастни, неувереност, липса на подходящ партньор, страх и чувство за малоценност пред него.8, 10

„Хомосексуалност и хомосексуална педофилия не са синоними. В действителност тези два типа полова ориентираност в известен смисъл се изключват взаимно, доколкото хомосексуалният мъж търси маскулинни (мъжествени) характеристики у партньора си, а хетеросексуалният — фемининни (женствени); полово незрялото дете има преимуществено фемининни черти. […] Детският насилник, участващ в сексуална връзка с възрастен, е хетеросексуален. Следователно изглежда, че хетеросексуалният представлява по-голям риск за непълнолетните деца, отколкото хомосексуалният.“
8

По-широко цитиран от Дайли и други клеветници е психиатърът Курт Фройнд, върху чийто труд обаче аз ще се спра накратко тук, защото смятам, че един цитат ще е достатъчен. Фройнд достига до същите изводи като Грот, че много педофили предпочитат момчета, не момичета. Фройнд слага ясна разделителна черта между влечението към полово зрели мъже и към момченца. Влечението към мъжете той нарича андрофилия, а към жените — гинофилия (хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже в този смисъл са андрофилни). Според Фройнд „еротичното привличане към момченца при андрофилите не е по-голямо от еротичното привличане към момиченца при гинофилите“.11 В превод — хомосексуалните мъже не са в по-голяма степен привлечени от деца от своя пол, отколкото хетеросексуалните мъже от деца от противоположния пол; педофилията не е по-разпространена при хомосексуалните, отколкото при хетеросексуалните.

За да опровергае последното твърдение на Фройнд Дайли се е ровил много, за да намери коментар по въпроса в изследването на Силвърсторн и Куинси (2000).12 Каква демагогия! — за това изследване той твърди, че доказва, че хомосексуалните мъже „предпочитат по-млади партньори, отколкото хетеросексуалните мъже“ и това е поредното доказателство за педофилия у гей мъжете. Точно влечение към по-млади партньори доказва изследването, но обект на това изследване не са хомосексуални и хетеросексуални педофили. На групата от 192 възрастни респонденти са показвани снимки на лица — 15 на мъже и 15 на жени — на възраст (!) между 18 и 60 години с молба да бъде оценена сексуалната им привлекателност. Ако за теолога Дайли и другите автори, оклеветяващи хомосексуалността в педофилия, определянето на 18—годишно момче или момиче като сексуално привлекателно е признак за педофилия, то следва, че огромен процент от населението на тази планета е съставен от педофили, дори може би са в известен смисъл мнозинство!

Подобни механизми на изопачаване на научни факти и изводи са често срещано в статии като „трудовете“ на Дайли и други изтъкнати социално загрижени люде.

5. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.

Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.

Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 (вж. пълния текст на статията) ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано.13, 14, 15, 16 Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).

Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес15 или способността за водене на разговори за секса с родителите.17 Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.18

Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“

Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.19 Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството.“20, 21 Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.

Както отбелязах в началото, другата линия на „тревожност“ по въпросът за осиновяване на деца от хомосексуални двойки е свързан с евентуалните психологически последици върху детето. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностови аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа.22

Пълният текст на статията, представящ всички двадесет мита, може да се намери тук.

Бележки:

• 1. Shernoff, M. “Gay Men: Direct Practice.” In R .L Edwards (Ed.), Encyclopedia of Social Work. 19th ed., Vol. 2. Washington, DC NASW Press, 1995.

• 2. Bailey, J. M., and R. Pillars. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. Archives of General Psychiatry. 48(1991): 1089-96.

• 3. Gooren, L., E. Fliers, and K. Courtney. Biological Determinants of Sexual Orientation. Annual Review of Sex Research. 1(1990): 175-96.

• 4. Робърт Б. Юин. “Едипов комплекс”. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. “Наука и изкуство”, С. 1998.

• 5. Richard A. Isay. Being Homosexual: Gay Men and Their Development. Farrar, Straus and Giroux, 2001.

• 6. Timothy J. Dailey. Homosexuality and Child Sexual Abuse. Washington, D.C.: The Family Research Council, 2002. http://www.frc.org/get.cfm?i=IS02E3&f=WA06J01

• 7. A. Nicholas Groth. Men Who Rape: The Psychology of the Offender. New York: Plenum Press, 1979

• 8. A. Nicholas Groth and H. Jean Birnbaum. Adult Sexual Orientation and Attraction to Underage Persons. Archives of Sexual Behavior 7, no. 3 (1978): 175.

• 9. A. Nicholas Groth, William F. Hobson, and Thomas S. Gary. “The Child Molester: Clinical Observations.” В: Social Work and Child Sexual Abuse, eds. Jon R. Conte and David A. Shore (New York: Haworth Press, 1982), 129‑44.

• 10. Тодор Бостанджиев. Сексология. София: издателство Ciela, 2004 (второ издание)

• 11. Kurt Freund, Robin Watson & Douglas Rienzo. Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. The Journal of Sex Research, 26, 107-117 (1989). (цитата е от стр. 115)

• 12. Zebulon A. Silverthorne & Vernon L. Quinsey. Sexual Partner Age Preferences of Homosexual and Heterosexual Men and Women. Archives of Sexual Behavior 29 (February 2000): 67–76.

• 13. Andersson, N., Amlie, C., Ytteroy, E.A. (2002). Outcomes for children of lesbian or gay parents: A review of studies from 1978 to 2000.

• 14. James, W. H. (2004) The sexual orientation of men who were brought up in gay or lesbian households. Journal of Biosocial Science, 36 (3), 371-374.

• 15. Wainwright, J., Russell, S.T. & Patterson, C.J. (2004). Psychosocial adjustment, school outcomes, and romantic relationships of adolescents with same-sex parents. Child Development, 75 (6), 1886-1898.

• 16. Tasker, F. (2005). Lesbian mothers, gay fathers, and their children: A review. Journal of Developmental and Behavioral Pediatrics, 26 (3), 224-240.

• 17. Tasker, F.L. & Golombok, S. (1997). Growing up in a lesbian family: Effects on child development. NewYork: Guildford.

• 18. Chan, R.W., Brooks, R.C., Raboy, B. & Patterson, C.J. (1998). Division of labor among children conceived via donor insemination by lesbian and heterosexual mothers. Child Development, 69, 443-57.

• 19. Cameron, P. (2005). Are over a third of foster parent molestations homosexual? Psychological Reports, 96 (2), 275-298.

• 20. American Sociological Association (1987). Footnotes. American Sociological Association: Washington, D.C.

• 21. Cameron, P. (1994). Revisiting New Republic’s attack on Cameron: A rebuttal to the accusation that Dr. Cameron was dropped from the American Psychological Association (APA). Family Research Report, November-December.

• 22. Lesbian & Gay Parenting. American Psychological Association, 2005.

Stalik

Евакуация

Реших да се местя. Поне дневника ми де. Сега започвам начисто на нов адрес:

http://stalik.wordpress.com/

Нещо никак няма време тия дни, но ще гледам да държа работата в движение. Какво ще правя с блога ми тук (не възнамерявам да го прекратявам) - никак не зная. Желая си късмет. :rolleyes:

Stalik

Скандалното предложение на полското правителство за налагане на цензура над всякакви дискусии по въпросите на хомосексуалността в училищата и други академични институции, би накърнила свободата на словото и би спънала свободния достъп до информация, заявиха в писмо от 19.03.2007 г. до президента на Полша Ярослав Качжински от Human Rights Watch.

На 13 март, пълномощният министър на образованието, Мирослав Орзечовски, заяви че правителството подготвя законодателство за "наказване на всички лица, рекламиращи хомосексуалност" в училищата и учебните заведения. Учителите, директорите и студентите които нарушат закона могат да бъдат не само уволнени, но и въдворени.

Достъпът до училищата на отговарящите за ХИВ/СПИН образователните програми, които се занимават с ЛГБТ хора, може да бъде забранен, както и достъпът на всякакви ЛГБТ организации. Орзечовски обяви още на 15 март, че "учители с хомосексуална ориентация ще бъдат уволнявани". Законопроектът може да бъде приет в края на този месец.

"Полските власти твърдят, че защитават семейната институция, но реално се опитват да лишат децата от свободен достъп до информация като проблемите на ХИВ и СПИН," заяви Скот Лонг, директор на ЛГБТ крилото на Human Rights Watch. "Училищата би трябвало да обучават в дух на толерантност и братство, не да се превръщат в бастиони на репресията и дискриминацията."

По време на среща на високо равнище на образователните министри от Европейския съюз, заместник-премиера и заместник-министър на образованието Roman Giertych заяви на 1 март, че децата получават "хомосексуална пропаганда", добавяйки че това "трябва да бъде ограничено, така че децата да получат правилно гледище за семейството".

Предложеното законодателство има подкрепата на премиера Качжински. "Рекламирането на хомосексуалния начин на живот на младите хора в училищата като алтернативна форма на нормалното отива твърде далеч. Подобни инициативи в училищата трябва да бъдат спрени."

Президента Лех Качжински, брат-близнак на премиера, изясни позицията си спрямо хомосексуалността като към заплаха. На 20 февруари, по време на визита в Ирландия, той заяви, "Ако този начин на сексуален живот се проповядваше широко, човечеството би изчезнало."

Предложеното хомофобско законодателство е само поредното от серията хомофобски действия от страна на официалните власти в Полша. Неколкократно бяха правени опити през последните години да се отнеме правото на сдружения и свободно слово на ЛГБТ малцинствата. През 2004 и 2005 година, когато беше кмет на Варшава, президента Качжински имаше горещото желание да забрани гей парада в града, въпреки че парада бе разрешен от административните съдилища, които сметнаха мярката за забрана за противоконституционна.

Настоящата поредна атака към правата на ЛГБТ малцинствата в страната идва в момент, когато подобни прояви на хомофобска и анти-семитска реторика от страна на полските власти бе взета под международно внимание. На 15 март президента на европейския парламент порица полският представител Мачией Гйертих, за публикуването на анти-семитски памфлет, с което стана първият член на Европейският парламент санкциониран за нарушаване на основополагащите принципи на парламента за взаимно уважение.

През декември 2005 европейската комисия осъди полския образователен министър за отхвърлянето на проект за доброволческо обслужване, с аргумент, че може да "пропагандира хомосексуално поведение и нагласи". Комисията заяви, че "хомофобията не е в съгласие с базови принципи на Европейския съюз и представлява нарушаване на човешките права."

"Разпространението на нетолерантността в Полша се превърна в международна тревога и предизвикателство пред базовите ценности на ЕС," заяви Лонг. "Полша се бори твърде дълго и мъчително за демокрацията си, за да позволи изпълнени с негативни нагласи властимащи да отнемат отново някои основни свободи."

В отворено писмо Human Rights Watch настоя пред премиера Качжински да спре хода на проекто-законодателството, да предотврати академичната цензура, да защити правата на ЛГБТ малцинствата в училищата, и да дистанцира администрацията си от реторика проповядваща дискриминация и разпространяваща омраза.

Източник: HRW.org

Над 10 000 учители се събраха на протестен митинг във Варшава на 17 март по повод на законопроекта. Към тях се присъединиха и няколко ЛГБТ организации. (Информация на Amnesty International)

Stalik

Въпроси и отговори за половата ориентация и хомосексуалността

Какво е полова (сексуална) ориентация?

Половата (сексуална) ориентация представлява трайно емоционално, романтично, сексуално или любовно привличане към даден човек. Тя е лесно отличима от останалите компоненти на сексуалността - биологичния пол, половата идентичност (чувството, че си мъж или жена) и социалният пол (полово-ролевото поведение; спазването на културните норми за мъжествено и женствено поведение).

Сексуалната ориентация се проявява чрез континуум на сексуалното поведение, вариращ от преимуществено хетеросексуално до преимуществено хомосексуално, и включва разнообразни форми на бисексуалността. Бисексуалните личности могат да изпитват сексуално, емоционално и любовно влечение както към своя, така и към противоположния пол. Лицата с хомосексуална ориентация понякога се наричат гейове (отнася се за мъжете и жените) или лесбийки (отнася се само до жените).

Сексуалната ориентация е различна от сексуалното поведение, защото тя покрива параметри като чувствата и начина по който самите ние гледаме на себе си (самоосъзнаваме се). Хората могат и да не изразяват половата си ориентация в поведението си.

Какво предизвиква формирането на различни полови ориентации?

Съществуват редица теории за произхода на сексуалната ориентация; повечето учени днес са съгласни, че половата ориентация най-вероятно е резултат от комплексното взаимодействие от когнитивни, биологически фактори и фактори в средата. У повечето хора тази ориентация се оформя в ранна възраст. Съществуват значителни доказателства в полза на тезата, че биологията, включително генетичната структура и вродените хормонални фактори, играят забележителна роля в оформянето на човешката сексуалност. Накратко, важно е да се отбележи, че вероятно причините за оформянето на половата ориентация на дадена личност са много и могат да бъдат различни при различните хора.

Избор ли е половата ориентация?

Не. Човешките същества не могат да избират дали да бъдат хетеро или хомосексуални. Половата ориентация се появява при повечето хора в ранното юношество без някакъв предшестващ сексуален опит. Макар че можем да избираме кога да откликваме на чувствата си, психолозите не считат, че сексуалната ориентация представлява съзнателен избор, който може да бъде доброволно променян.

Може ли психологическо лечение да промени половата ориентация?

Не. Макар че много хомосексуални имат успешен и щастлив живот, някои хомо или бисексуални хора могат да пожелаят промяната на половата си ориентация посредством терапия, понякога под натиска на членове на семейството си или пък религиозни групи. В действителност обаче хомосексуалността не е болест. Тя не се нуждае от лечение и не подлежи на промяна.

Въпреки това, не всички гейове, лесбийки и бисексуални, които търсят помощта на специалист по психично здраве, желаят да променят половата си ориентация. Хомо и бисексуалните често търсят психологическа помощ при процеса на "разкриване" (coming out) на сексуалната им ориентация пред роднини и близки или пък помощ за справяне с предразсъдъците спрямо тях, но реалното мнозинство търси професионална помощ по същите причини, по които и хетеросексуалните.

Ами така наречените "Терапии за преориентация"?

Някои терапевти, които практикуват т.нар. репаративни (поправящи) или конверсионни (обръщащи) терапии, публикуват доклади, в които твърдят, че успешно са променяли сексуалната ориентация на клиентите си от хомо към хетеросексуална. Внимателен преглед над подобни доклади обаче, показва няколко фактора, предизвикващи съмнение за достоверността на подобни твърдения. Мнозинството подобни доклади например, са дело на организации с идеологически перспективи, осъждащи хомосексуалността. Освен това, подобни твърдения са слабо подкрепени с документация. Например, периода след интервенцията не е следен и периодично документиран, каквато е стандартната практика за проверка валидността на психологическата интервенция.

Американската психологическа асоциация е притеснена от практиката на подобни терапии и потенциалната вреда, която те могат да нанесат на пациентите. През 1997 г., представителния съвет на асоциацията, излезе с резолюция, потвърждаваща психологическата си позиция спрямо хомофобията в професионалната практика и подробното разяснение правата на клиентите за непредубедено лечение и самоопределение. Всяка личност, подложила се на терапия по въпрос свързан с половата й ориентация, има правото да очаква, че подобна интервенция ще бъде извършена в професионална неутрална среда, освободена от всякакви социални предубеждения.

Психично заболяване ли е хомосексуалността?

Не. Психолози, психиатри и други специалисти по ментално здраве са единодушни, че хомосексуалността не е болест, умствен или емоционален проблем. Повече от 35 години обективни и научно издържани изследвания показаха, че хомосексуалността сама по себе си, не може да се асоциира с психичните заболявания, емоционалните или социални проблеми. Някога тя се считаше за заболяване, поради наличната предубедена информация, с която разполагаха специалистите и обществото. Ранните изследвания върху гейовете, лесбийките и бисексуалните имаха за обект на изследванията си само подложени на някакво психологическо лечение лица, като по този начин се вадеха грешни изводи. Когато изследователите се заеха с разглеждане на случаи, при които не са налице реални психологически проблеми, идеята че хомосексуалността представлява подобно състояние бързо бе разобличена, като невярна.

През 1973 г. Американската психиатрическа асоциация потвърди важността на новите, по-добри изследвания и свали хомосексуалността от списъка си с психически и емоционални заболявания. Две години по-късно Американската психологическа асоциация излезе с резолюция, подкрепяща депатологизацията. За повече от 25 години двете асоциации подтикнаха мнозинството от здравни специалисти да помогне за прогонването на стигмата на психично заболяване, която някои все още асоциират с хомосексуалната ориентация.

Могат ли гейовете, лесбийките и бисексуалните да бъдат добри родители?

Да. Сравнителни изследвания на групи деца отгледани от хомосексуални и от хетеросексуални семейства не показаха никакви разлики в развитието на двете групи по четири критически критерия: интелектуалното развитие, психологическата приспособимост, социалната приспособимост и изграждането на приятелски връзки. Важно е да се отбележи, че сексуалната ориентация на родителя не може да определи тази на детето.

Друг мит за хомосексуалността е вярата, че гейовете проявяват по-голяма тенденция от хетеросексуалните мъже към сексуално насилие над деца. Няма доказателства в подкрепа на това твърдение.

Защо някои гейове, лесбийки и бисексуални "разкриват" сексуалната си ориентация?

Защото споделянето на този аспект от тяхната личност е важен за тяхното психическо здраве. Всъщност, процесът на оформяне на идентичността на лесбийките, мъжете гейове и бисексуалните, наречен "разкриване", е силно обвързан с психологическата приспособимост — колкото по-позитивна е гей, лесбийската или бисексуалната идентичност, толкова по-добро е общото психическо здраве и увереност в себе си.

Защо процесът на разкриване е толкова труден за някои хомо и бисексуални?

За някои хомо и бисексуални лица процеса на разкриване е лесен, за други не. Често лесбийките, гейовете и бисексуалните изпитват страх, чувство за различност и самота когато за пръв път осъзнават, че сексуалната им ориентация е различна от нормата на общността. В частност това важи за онези, които осмислят ориентацията си в детска или юношеска възраст, което не е необичайно. В зависимост от семейната среда и мястото където живеят, те могат да се сблъскат с предразсъдъците и погрешната информация за хомосексуалността. Юношите могат да бъдат особено уязвими към вредните ефекти на предразсъдъците и стереотипите. У тях може да се породи страх от отхвърляне от страна на семейството, приятелите, колегите или религиозните институции. Някои хомосексуални се боят да не изгубят работата си или да станат обект на тормоз в училище, ако се разбере публично за ориентацията им. За съжаление хомо и бисексуалните са подложени на по-голям риск от физическо нападение и насилие, отколкото хетеросексуалните. Изследвания проведени в Калифорния в средата на 90-те години на 20 век показаха, че близо 1/5 част от всички лесбийки участвали в проучването и повече от 1/4 от хомосексуалните мъже респонденти на изследването, са били жертви на престъпление от омраза, на базата на тяхната сексуална ориентация. Друго изследване показа, че приблизително 500 млади мъже, половината от участвалите в изследването, са били обект на някаква форма на анти-гей агресия, от обидни квалификации до физическо насилие.

Какво може да бъде направено за преодоляване на предразсъдъците и дискриминацията към хомо и бисексуалните?

Изследванията показват, че хората с най-позитивно отношение към гейовете, лесбийките и бисексуалните, са тези, които познават лично поне един човек с различна от хетеросексуалната ориентация и го имат за близък приятел или колега. Поради това психолозите вярват, че негативните нагласи към групата на хомо и бисексуалните е проява на предразсъдък, основан не на личен и задълбочен опит, а на заучени стереотипи и предразсъдъци.

Нещо повече, защитата от насилие и дискриминация е толкова важна, колкото и при останалите малцинствени групи. Правораздаването в някои американски щати разпознава престъплението срещу личността основано на сексуалната ориентация, като "престъпление от омраза" и 10 от американските щати имат изработено законодателство срещу дискриминацията на базата на сексуалната ориентация.

Защо е важно обществото да бъде по-добре образовано по въпросите на хомо и бисексуалността?

Образоването по въпросите на сексуалната ориентация може да развенчае редица предразсъдъци. Коректната информация по въпроса е особено важна за младите хора, които тепърва откриват и осмислят собствената си сексуалност — била тя хомо, би или хетеросексуална. Опасенията, че достъпа до подобна информация "проповядва" хомосексуалност и "създава" повече хомосексуални са невалидни — информацията по въпросите на хомосексуалността не може да направи някого гей или хетеросексуален.

Предразположени ли са към ХИВ-позитивност хомо и бисексуалните?

Не. Това е често срещан мит. В действителност риска от заразяване със СПИН е в пряка зависимост от поведението на личността, не от сексуалната ориентация. Това което е важно да се помни за СПИН, е че е заболяване предотвратимо главно чрез безопасни сексуални практики и избягване употребата на наркотични вещества, приемани по опасен начин.

apalogojn3.gif

© 2007 Радослав Стоянов, превод.

© 2007 American Psychological Association

750 First Street, NE, Washington, DC 20002-4242

Telephone: 800-374-2721; 202-336-5500. TDD/TTY: 202-336-6123

Никаква част от настоящото резюме не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача и посочването на източника. stalik@kaldata.com

Stalik

Възмутително!

Принципно ползвам дневника си, за да събирам материали и като хранилище за статии. Като изключение обаче сега ще го използвам като истински дневник - за да споделя преживяване от ежедневието. Защото това, на което станах свидетел, толкова ме отврати и ме накара така да горя от вътре, че изпитвам крайната нужда да обърна внимание върху събитието като поредно доказателство за един печално настанил се упадък от последните няколко години у нас.

Още през 90-те години на 19 век изтъкнатият френски социолог Давид-Емил Дюркем изкова термина аномия, за да означи онова състояние на обществото, което се наблюдава в условията на т.нар. "преход", в който нашата Мати Болгария е вече повече от 15 години. В контекста на съвремието ни няма термин, по-подходящ за обрисуването на последствията от глобализацията върху културата и "душевния бит" на личността. Е, Дюркем говори за "разрушаване базовите елементи на културата", за последствия като необичайно високо ниво на престъпността и самоубийствата и пр. Но днес термина се използва и в смисъла на общ упадък на морала, културата и загуба на идентичността на националните и общочовешките ценности. Ценности, нека напомня, засвидетелствани и утвърдени като общо постижение и стремеж на човешкия род с международния документ от 1948 г., известен като "Всеобща декларация за правата на човека". "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство." Това гласи член първи. Всички. Но някои, пигмеи на духа, бедни, но рядко заслужаващи съчувствие люде, лишени от редица елементарни достижения на следпросвещенското хуманитарно знание, яростно и без капка чувство за срам ден и нощ работят неуморно, за да отрекат, оплюят и прегазят това абсолютно аксиоматично положение, на което човека и правото не са автори, а просто свидетели, които констатират. Сиреч това положение е надчовешки и надцивилизационен принцип.

Казвам всичко това, за да подчертая с театралния подход на контраста гнусотата на случката, на която за съжаление станах свидетел. И след това изложение така простовато седи въпросната случка от баналното ежедневие, че се колебая уместно ли беше. Пътувах в един от великолепните стари тролеи на столичния градски транспорт. Както винаги става по обяд, тролей номер 1 движещ се от подлеза на НДК в посока към паметника на Патриарх Евтимий, аристократично закъсняваше с може би около 20 минути (сиреч предния бе минал преди около 35!). И разбира се бе прилично претъпкан така, че когато милият иначе шофьор удря рязко спирачка, след като е дал газ до дупка (а това те правят на всеки пети метър), все се намира някой я да те понастъпи, я да ти шибне един лакът, ей тъй, за разведряване, да не заспиш. И тук спирам с иронията.

В тролея на т.нар. "колело", свързващо двете части на превозното средство, имаше четири циганки. Едната познавам по физиономия, предвид че често я засичам във въпросния тролей. Другите три, които не бяха с нея, имаха онзи добре познат подозрителен вид на тръгнали на лов джебчийки. Вероятно бе така, защото моята "позната" също се усъмни в това. На спирката намираща се до бул. "Граф Игнатиев" въпросните три девойки тръгнаха да слизат. Познатата на мен циганка обаче е от оня по своему приятен (и досаден) род простовати "народни" хорица, които често обичат да приказват без нужда и се обръщат само при среща с погледа ти към теб на "ти", започвайки да ти разказват нещо си (най-често живота си) без нито да те познават, нито да си желал това от тях. Сиреч тя е доста бъбрива. Докато трите "работнички" слизаха от тролея, четвъртата циганка, която остана при нас в превозното средство, подвикна след тях с укори, които не мога да цитирам. На кратко ги упрекна за това което вършат и че печелят на етническите си събратя лоша слава. Трябваше да се съглася с това. Но дори след затварянето на вратите жената продължи да си нарежда къде под нос, къде на някой непожелал съдбата си слушател, какви безсрамници били "тези" и как хората трябвало да пазят чантите си. Уви, аз бях така притиснат, че нямах никаква видимост към случилите да бъдат събеседници на нашата бедна героиня, но след като партидата им бе сменена на спирката срещу спортната палата нещата взеха непредвиден и крайно неприятен обрат. Вече втора спирка нашата другарка нареждаше ("Тръгнали да крадат на хората от чантите, че не могат да работят, мързи ги..."), когато някъде съвсем близо зад гърба ми, но така че да не видя кой е, защото видимостта бе препречена от хората, се разнесе младежки арогантен глас:

- Затова и ти си тръгнала, нали?

- Не бе лельо, аз на хората да казвам да се пазят че са тръгнали да крадат...

- Абе млъквай ма, никой не е длъжен да те слуша. Такива като теб са ми ясни! Искаш да те набия ли!?

- Ама аз не съм с тях бе лельо, бях на работа досега и се прибирам. И аз съм работила и...

- Млъквай ма! Искаш тук пред хората ли да те набия бе!? За такива като тебе само газови камери! Млъквай, че ше те потроша!

Тук нещо в мен вече кипна. Не толкова думите на това лишено от елементарна култура момче ме жегнаха, колкото болезненото и невъзмутимо мълчание на всички наоколо. В този момент като че мълчанието повече от всякога бе знак на съгласие. И за мой ужас нашата печална героиня, страдаща от тази така ужасяваща приказливост на народните хорица, продължи да се обяснява, несъзнавайки колко е нужно в този момент мълчанието. Извърнах се възмутен, но можах да срещна само празния поглед на мъжа зад мен, който - какъв срам за него! - бе млад, висок и здрав мъж на не повече от 35-40 години. И за тази си чудесна иначе възраст обаче той явно не бе достигнал до прозрение за това що е то човешко достойнство. Или пък просто бе овца, мълчалива и кротка като останалите наоколо. В този момент вратите се отвориха и вече противният за мен младеж слезе. Мярнах го най-сетне през прозореца - келеме на има-няма 20 години, с евтино яке от оня тип, който хорицата наричат "пухенка" (бог знае кой му е дал това нелепо име) и каскет, със старателно изрисуван на него кръст "патé" - популярен елемент от неонацистките сайтове, макар да се използва с много други приложения. Останах като гръмнат. Изумлението ми стремително прерасна в гняв - гняв не просто от тъжната истина за вече масово загнездилата се болест "национализъм", която е старателно афиширана и пропагандирана от полукриминални групировки като партия "Атака" на Волен Сидеров, а най-вече заради овчето равнодушие на онези "граждани" с "доблест" и "съвест", които глупавото решение на Жельо Желев да премахне Софийското гражданство са огрели и подслонили в столицата на България, членка на Европейския съюз!!!

Чак след като онзи слезе бедната жена, която, ако не се лъжа, действително работи и то в така популярния напоследък "Мол на София", осъзна ситуацията. Тя ненадейно най-сетне замълча. Обърна се към прозореца и аз я погледнах в очите. Уви, не можах да разбера израза им - страх или просто изумление показваха те. Но крачката между двете е малка. И гневът бавно изтля в мъка и съжаление. И в едно каменно студено безсилие пред несправедливостта по света. "Културата не е изобретение на провинциализма", бих възкликнал в духа на Уайлд. Но осмислянето на този факт никак не оправя положението сам по себе си, нали!?...

Stalik

Много интересни материали могат да бъдат открити в сайта на българските националисти. Няма да отпращам с линк, поради което смятам, че ще се породи въпроса "А кой е тоя сайт?", защото в малката ни България днес всеки от кол и въже се зове "националист", та и много сайтове с подобно съдържание поникнаха тук и там. Националист е всеки квартален тенекеджия с основно образование, който чешейки се по възграмадния си тумбак льока бира в кварталната кръчма след работа; националист е и всеки 16-годишен футболен "запалянко", който, уви, изпитва силни затруднения в това да конструира едно просто изречение и да го напише без правописни грешки на Български Език, но пък проявява завидна самоинициативност, когато за пореден път с приятели трябва да потроши превозно средство на градския транпорт, след като любимият му отбор е загубил мача (отново). Е, видите ли, тези националисти, за които говоря тук, от години се самоназовават като "истинските", сиреч the original brand, и аз съм склонен да се съглася. Те поне обладават известна доза интелект.

Без да се бавя повече ще мина на въпроса. Не ми бе известно лицето Добри Божилов, нито какво е образованието му, нито дали притежава някаква научна степен, нито въобще компетентен ли е за нещо, още повече по въпроси засягащи хомосексуалността и брака - медицински, правни, етични, исторически, културологични и пр. Важното е че човекът се цани за евродепутат. За сметка на това пък ни е оставил малко по обем, но достатъчно показателно творчество, което реших, че е нужно да съхраня, като рядък пример за това, какъв дефектен мироглед може да роди агностичния светогледен модел, тоест този, който отрича значението на обективната истина, а дори и съществуването й. Няма да скрия че бях силно изненадан от относително премерения тон на изложението. Но той винаги е такъв - силно "загрижени" добри люде винаги са искали, дори повече от нормалното, да "помогнат" на "болните" от тази страшна "развратеност" хомосексуалността. И винаги са обладавали мазен и изкусен в словото тон, с който омайват стотиците си зомбирани слушатели. Веднага ще дам за пример "бившият гей" Ричард Коен - американски "психиатър" (изхвърлен от Американската асоциация по психиатрия преди години заради нарушаване на лекарската етика), водещ добре платена "терапия за преориентация", с която уж "лекува" някакви хомосесуални хора от несъществуващата като болест хомосексуалност, но не може до ден днешен да представи каквото и да е научно доказателство за това (дори само статистическо!). А и за какво му е!? Човека се прехранва както може... Нашенският г-н Божилов обаче решава да бръкне по-дълбоко в струната на сантименталното и да се покаже като голям разбирач на някои фундаментални истини за семейството и прокреацията на човешкия род. Бедният. В каква заблуда е попаднал!...

"Гей-браковете и краят на семейството"

Самото обсъждане на възможността за узаконяване на еднополовите съжителства показва прогресия на
болестта на обществото
, започнала още през 70-те години.

В последните години в глобален мащаб придоби актуалност една до голяма степен абсурдна теза… Трябва ли да се разрешат гей-браковете? На някои супер-либерали подобен въпрос може да им звучи догматично, но обективната истина е, че гей-браковете изобщо не са обект на либералното мислене.

Човек не обича ограниченията. Той обича да е напълно свободен. Но чисто природно са обусловени някои ограничения, които са от полза за самия него. Може и да сме в епохата на отричането на всякакви лимити на каквото и да било, но истината е, че част от лимитите са полезни. И винаги ще бъдат такива.

През
70-те години Световната здравна организация (СЗО)
извади хомосексуализма от списъка на психическите заболявания. Това е основен аргумент на
всякакви гейове и лесбийки
, за да твърдят че правеното от тях е нормално и
обратната сексуална ориентация
е естествена. Всъщност СЗО, както и всяка друга човешка организация, не е безгрешна. Някой може ли да каже, че ООН е безгрешна? Че всичките и резолюции са правилни и справедливи? Може ли да се каже, че НАТО няма никакви грешки? Може ли да се каже, че договорите за ЕС са идеални, или пък Евроконституцията? Може ли да се каже, че „ЮНЕСКО” или Организацията за борба с глада са перфектни?

Защо тогава трябва да приемаме, че СЗО не греши? И защо някакъв правен документ на СЗО определя дали нещо е болест или не? Ами ако този документ е грешен?

Преди време СЗО взе решение да се спре ваксинацията срещу едра шарка, защото вирусът и бил унищожен. В момента милиони хора не са ваксинирани, а вирусът се оказва жив – в тайни, и не толкова тайни, лаборатории. Твърди се, че терористи имат достъп до него. Едно решение от преди десетилетия застрашава днес живота на милиони, като спасението е съвсем просто и съществуващо. Ако днес започне производството на нови ваксини, ще трябва да минат години, преди неваксинираните да могат да бъдат предпазени.

Истината за
хомосексуализма и обратна ориентация
е, че това е леко психическо заболяване. То не е опасно и не застрашава живота на човека, нито може да го тласне към безумни решения. Но все пак това трябва да се възприема като заболяване, защото
за всички е ясно, че то е напълно противоестествено и е продукт на презадоволяването в развитите общества
. То е и признак за падението на тези общества. Всички велики цивилизации към края на съществуването си, са изпадали в поголовни сексуални извращения.

Грешката от 70-те години фактически обрече милиони гейове да останат
без шанс да бъда излекувани. Хомосексуализмът не е нелечим. Това е доказано. Много хора биваха връщани в правилни път преди това решение. Сега това не се прави.

Освобождаването на един порок и превръщането му в нещо нормално, закономерно води със себе си следващия. След като вече разбрахме, че хомосексуализмът е нещо нормално, сега идват и гей-браковете. През 70-те години такова нещо не можеше и да се помисли, когато беше взето предишното решение. Но днес виждаме резултата. Днес се тръби надълго и нашироко, че става дума само за браковете, а не и гейовете да могат да осиновяват деца.
Това е немислимо
. Но дали ще е така след 30 години, ако днес приемем браковете.
А след още 30 дали няма и да гласуваме за основаната в Холандия партия на педофилите
.

Въпросът с гей-браковете е пряко следствие от предишния въпрос. Сега развитието му пряко засяга основната градивна клетка на обществото – семейството. Когато говорим за гей-бракове, ние възприемаме брака едва ли не само като правен договор за управление на общо имущество. И защо да не може да се прави и между еднополови партньори? Но всъщност общото имущество е само едно от следствията на другата –
основната цел на брака – възпроизводство на обществото и осигуряване на стабилна среда за израстване на поколението
. Това е целта на семейството, това е причината хората да се женят и да живеят заедно. Семейството не е просто резултат от любовта на двама души. То е резултат, насочен към това тази любов да даде някакво следствие. Именно на тази цел е подчинена и цялата структура на семейството, утвърдена от хилядолетия опит. Семейството се състои от мъж – който като цяло трябва да осигури издръжката му, жена – която преимуществено се грижи за децата, от самите деца – които са бъдещето, и от семейното имущество, което е общо, защото семейството е едно цяло. Всички досегашни размествания в самото семейство са неголеми и са свързани с определени прехвърляния на функции – например и жената да работи, а в замяна да ражда по-малко деца, с които пък да се ангажира и мъжът. Това е някакъв вид вътрешна еволюция на семейството.

Появата на самата идея за гей-брака е разрушаване на семейството. Гейовете не могат да създадат поколение. Съответно – най-важната част от семейството я няма. От това следва и липса на изначалното разделение на труда. Фактически в такова семейство всеки може да прави каквото си иска и неговата цел е всякаква друга, но не и възпроизводство. Не съществуват нито семейните задължения, нито отговорности. Казано по-просто, гей-бракът не е нищо друго, освен узаконяване на сексуални партньори.

Но такова понятие в живота не съществува. Хетеросексуалните двойки не могат да узаконяват просто факта, че правят любов заедно. Това е правен абсурд. Никой на никого не пречи да прави секс с когото си иска.
За какво е нужно семейство? Семейството е за да има деца, и те да се отгледат.
Защо е нужно тази свята цел и утвърденият механизъм за осъществяването и, да се принизяват до нивото на публично оповестяване кой с кого прави секс?

Гей-двойките нямат нужда от семейства, защото това няма да са истински семейства. Това ще са някакви мини-общества от типа на хипарите. Някакви хора живеят заедно. Само че в случая обединението е на основа на първичен секс и на нищо друго.

Гей-двойките нямат нужда от общо имущество, защото то трябва само ако семейството изпълнява задълженията си. Общата собственост произтича от невъзможността на жената да натрупа такава, защото трябва да се грижи за децата. Но тъй като тези деца са и на мъжа, то собствеността му е и на жената. Това е всичко. Така е било от хилядолетия. Тази собственост гарантира, че ако мъжът изостави жената, тя няма да остане на улицата и без нищо. Тя гарантира оцеляването и израстването и на децата. Затова е необходима. При гейовете за какво им е? А ако пък много държат да имат общи имоти, нищо не им пречи да ги имат и сега. Статутът на съсобствеността съществува и като желаят, да си направят имуществото по тази схема…

Голямата опасност от гей-браковете идва с това, че те ерозират естественото семейство.
Ако ги приемем, след години самото семейство ще стане еквивалент просто на съжителството на 2 души, и ще загуби статута си на възпроизводствена единица. Това неминуемо ще се отрази и на нормалните семейства, което пък ще доведе до намаляването им. Защото много хора ще се запитат защо изобщо е нужно да има такива семейства. Ще се загуби „душата” на семейството и то ще изчезне. А това не е нещо, което можем с лека ръка да вземем като решение. Гей-семействата са „троянски кон” – бомба със закъснител, за всички семейства.

Разбира се, общо философски, можем да бъдем спокойни за бъдещето на човечеството. Историята е доказала, че настъплението на порока и извращенията в едно общество не водят до унищожаване на човечеството. Те просто ерозират самото общество и то бива изместено от други – може би текущо по-изостанали, но по-здрави общества.
Хомосексуализмът, а и още доста извращения, унищожават западния свят.
Но на света съществуват и други светове, които ще го заместят. Днес те може да ни изглеждат ниско цивилизовани, но когато заемат мястото ни, в качеството си на нови варвари, те доста бързо ще се променят. Така както сме го направили ние спрямо предишните велики цивилизации.
Ислямският свят, както и азиатският, са много назад по отношение на пороците, и много напред по отношение на стабилното семейство и възпроизводството.
Ние ще се позабавляваме с гей-сватби, после с педофилия, а накрая – кой знае с какво. Но истинските хора ще са онези, които ще дойдат след нас и ще върнат човешкото у човека. Има малък шанс и ние да останем, или поне здравата част сред нас. Но за това не трябва да гледаме с насмешка и с криво разбрана толерантност към очевидните извращения, които се опитваме да превърнем в нещо нормално. Това е пътят към пропастта…

Добри Божилов

13.11.2006 г.

И така. С любимия ми дребнаво-аналитичен маниер ще маркирам само няколко интересни пасажа от материала.

Още в самото начало г-н Божилов започва да говори за "болест на обществото". Интересно е че започва със заключение, при положение че не е извел първо обосновката. Явно г-н Божилов предпочита емоционалния тон на изложението пред обективния.

През 70-те години Световната здравна организация (СЗО) извади хомосексуализма от списъка на психическите заболявания. Това е основен аргумент на всякакви гейове и лесбийки, за да твърдят че правеното от тях е нормално и обратната сексуална ориентация е естествена. Всъщност СЗО, както и всяка друга човешка организация, не е безгрешна. Някой може ли да каже, че ООН е безгрешна? Че всичките и резолюции са правилни и справедливи? Може ли да се каже, че НАТО няма никакви грешки? Може ли да се каже, че договорите за ЕС са идеални, или пък Евроконституцията? Може ли да се каже, че „ЮНЕСКО” или Организацията за борба с глада са перфектни?

Защо тогава трябва да приемаме, че СЗО не греши? И защо някакъв правен документ на СЗО определя дали нещо е болест или не? Ами ако този документ е грешен?

Тук ще отбележа една груба неточност. През 70-те години хомосексуалността беше извадена от списъка с психични заболявания, но не на СЗО, част от ООН, а от Диагностическия и статистически наръчник на ААП (Американската асоциация по психиатрия). Причините бяха, че след драматични спорове и анализи мнозинството от научната общност, членуваща в представителната официална организация, не откри надеждни доказателства за това, че хомосексуалността се явява някаква патология или пък че е съпътстващо някаква патология явление. По-късно това становище бе потвърдено от далеч по-гласната буква на Световната здравна организация. Разбира се, г-н Божилов явно не е съгласен с ААП или със СЗО, но нито представя вещината си на базата на която да защити тази си позиция, нито пък представя доказателства и факти на трети лица, подкрепящи убедително теза, противоположна на застъпената от официалните медицински организации. Интересното е, че г-н Божилов си мисли, че депатологизацията е продукт на "някакъв правен документ на СЗО". Странно, предвид че СЗО е медицинска, не правна организация, а за да се обяви дадено състояние за патологично са нужни диагностични критерии, не правни съображения, мерки и прочее.

Истината за хомосексуализма и обратна ориентация е, че това е леко психическо заболяване. То не е опасно и не застрашава живота на човека, нито може да го тласне към безумни решения. Но все пак това трябва да се възприема като заболяване, защото за всички е ясно, че то е напълно противоестествено и е продукт на презадоволяването в развитите общества. То е и признак за падението на тези общества. Всички велики цивилизации към края на съществуването си, са изпадали в поголовни сексуални извращения.

Стила на Божилов е интересен, някак ме развеселява. Какво е то "обратна ориентация" и какви са разликите й с "хомосексуализма" не обяснява, въпреки че ги разграничава. По-интересна е обаче Истината, която той ни представя. Даже бих казал ИСТИНАТА. Само че не става ясно защо това е истината? Нито според кого? Ами аз пък знам че не е това истината. Ха сега де! Ааа!? Ахааа... ;) Истини много в този живот. Но само на една Истина принадлежат фактите. И както напоследък прекалено често казвам - фактът, туй е нещо безспорно, нещо голямо. Г-на Божилова не само че не представя никакви факти, които да конструират основата на неговата теза, но дори сам се убеждава в истинността й, тъй като, видите ли, "за всички е ясно". Изглежда някак аз например не съм попаднал в глобално-панорамното обозрение на Божилова и не влизам в така заветното "всички", дето пък им е и ясно отгоре на всичко... Тук начетения автор скромно демонстрира познанията си по история и културна антропология. Наистина скромно. Според познанията си - кой колкот' си знае...

Грешката от 70-те години фактически обрече милиони гейове да останат без шанс да бъда излекувани. Хомосексуализмът не е нелечим. Това е доказано. Много хора биваха връщани в правилни път преди това решение. Сега това не се прави.

Авторът продължава да взема себе си за най-висша инстанция, а това което казва - за вездесъща истина. Той твърди че е "доказано" - кога, от кого, къде... само той си знае. Този път на всички май дори не им е много ясно. ;) За да се омаже до шия в... акъл, Божилов твърди още, че много хора били "връщани" някъде в "правия път". Интересното е, че той говори така, сякаш е бил "там" и е видял как "бяха връщани". На читателя обаче оставя отговорността дали ще вземе за чиста монета тези твърдения. А дезинформацията е нещо опасно.

По-нататък господина прави странен паралел с партията на педофилите в Холандия. Но след това решава с присъщата си голословност да се прояви отново като културен антрополог:

Когато говорим за гей-бракове, ние възприемаме брака едва ли не само като правен договор за управление на общо имущество. И защо да не може да се прави и между еднополови партньори? Но всъщност общото имущество е само едно от следствията на другата – основната цел на брака – възпроизводство на обществото и осигуряване на стабилна среда за израстване на поколението. Това е целта на семейството, това е причината хората да се женят и да живеят заедно. Семейството не е просто резултат от любовта на двама души. То е резултат, насочен към това тази любов да даде някакво следствие. Именно на тази цел е подчинена и цялата структура на семейството, утвърдена от хилядолетия опит. Семейството се състои от мъж – който като цяло трябва да осигури издръжката му, жена – която преимуществено се грижи за децата, от самите деца – които са бъдещето, и от семейното имущество, което е общо, защото семейството е едно цяло. Всички досегашни размествания в самото семейство са неголеми и са свързани с определени прехвърляния на функции – например и жената да работи, а в замяна да ражда по-малко деца, с които пък да се ангажира и мъжът. Това е някакъв вид вътрешна еволюция на семейството.

Съгласен съм с господин Божилов - някога в патриархалното общество именно това беше функцията на брака - прокреативна, етноконсолидираща и съхраняваща. Тя пазеше основните етнически ценности - земята, кръвта и вярата. Днес обаче брака е преди всичко гражданско право и има съответния правен статут. Той дава редица привилегии на узаконената пред лицето на държавата двойка и явявайки се гражданско право, наличието на еднополов брак твърде ясно би подчертало равната обществена позиция на иначе съществуващите "втора ръка" еднополови двойки. Изглежда обаче Божилов решава да излезе с евтината теза, че хомосексуалните не могат да се размножават един с друг, та видите ли, за какво ни е този брак. Добре че съществуват осиновяванията, към които ще преминем след малко. Тук ще спомена за едно интересно становище, с което Американската асоциация по антропология излезе през февруари 2004 г.:

Изявление относно брака и семейството на Американската асоциация по антропология

Резултатите от продължилите повече от век изследвания върху домакинства, близки съжителства (на семейни начала) и семейства, сред различни култури в различни периоди от историята, не предоставят каквито и да било доказателства в подкрепа на тезата, че цивилизацията като цяло или отделни жизнеспособни социални устройства зависят от брака като изключително хетеросексуална институция. По-скоро антропологичните изследвания водят до заключението, че широката гама от типове семейства, включително тези, основани на еднополова връзка, могат да допринесат за установяването на стабилни и хуманни общества.

Изпълнителният борд на Американската асоциация по антропология силно се противопоставя на конституционни поправки, ограничаващи брака [като достъпен само] за хетеросексуални двойки.

(Публикация на официалната страница на асоциацията)

Смятам за нужно да обоснова цитирането именно на това изявление - Американската асоциация по антропология е най-голямото професионално сдружение на антрополози в света.

Голямата опасност от гей-браковете идва с това, че те ерозират естественото семейство. Ако ги приемем, след години самото семейство ще стане еквивалент просто на съжителството на 2 души, и ще загуби статута си на възпроизводствена единица. Това неминуемо ще се отрази и на нормалните семейства, което пък ще доведе до намаляването им.

Продължавайки да говори за (въз)производство, другаря икономист системно девалвира нравствените стойности на семейната институция, опитвайки се (за нуждите на темата) да я превърне едва ли не в люпилня. Странно, но тук именно ще си позволя да перифразирам иначе спорния д-р Бостанджиев: от къде ХІХ в. насам възпроизводствената функция на семейството доби нови очертания - не само биологическото възпроизводство, до което Божилов се опитва да опрости това понятие, но още отглеждането, обучаването и възпитаването на поколение и "емоционалното и културно пресъздаване на човека". Семейството е особен вид съюз между дадена група хора, емоционално и финансово свързани, зависещи и разчитащи един на друг. Не бива да примесваме понятията "семейство" и "брак". Семейство може да има която си пожелае двойка хомосексуални. Но брака е формален акт по взаимно съгласие, постановявящ създаването и поддържането съобразно закона на една семейна общност. Семейството е социална група, бракът - правен акт. Дори тази разлика обаче някак убягва на иначе начетения уж икономист.

Тук ще цитирам дословно два пасажа от прословутата "Сексология" на Бостанджиев:

[...]говорейки за отклонение в половото поведение, много е трудно да се определи за какво отклонение всъщност става дума - кое полово поведение е "нормално", та от него другото да е "отклонение". Известно е, че подобни полови поведения се наблюдават и при животните. Все пак при животните дефинирането може да е по-просто: при тях половата дейност има само една функция - прокреативна (репродуктивна) и когато тя не се осъществява, половото поведение е неестествено, девиантно. При човека обаче половата дейност има две функции. Половото поведение може да не осъществява прокреативна функция, но да удовлетворява рекреативността, емоционално-удоволствената. Следователно девиантното полово поведение е "отклонение" по отношение на възпроизводствената, но не и по отношение на комуникативно-емоционалната функция.

Така отклоненията в половото поведение може да се дефинират като относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативна, но не и прокреативна полова функция. Девиацията е "ненормална и неестествена" само по отношение на прокреацията. [...] Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазването на тези условия как и с кого се осъществява полово общуване остава лична работа на участниците в него.

Според тази дефиниция хомосексуалността не представлява "извращение", още повече че не съществува диагностичен критерии за определянето й като такава. За това разбира се са "виновни" ААП и СЗО, но техните решения бяха последвани почти единодушно. Забележително беше решението на Китайската асоциация по психиатрия от 2001 г., която стигна до подобно заключение. Излишно е да споменавам каква бе иначе строгата линия застъпена от следвания ръководен принцип на марксисткия диалектически материализъм, според който хомосексуалността бе вездесъщата парафилия и тежко психиатрично състояние - "личностово разстройство". Отзвук от тези овехтели тези намираме (за моя изненада!) и днес в някои български учебници (вж. статията на д-р Добринка Божинова в "Психиатрия, психология и психотерапия" на УИ по медицина, С. 2001, ако не се лъжа), а също така и в непроменената практика на родните военни психиатри да диагностицират така хомосексуалността с абсурдния проективен тест на Сонди.

Да продължим към финалния бисер:

Разбира се, общо философски, можем да бъдем спокойни за бъдещето на човечеството. Историята е доказала, че настъплението на порока и извращенията в едно общество не водят до унищожаване на човечеството. Те просто ерозират самото общество и то бива изместено от други – може би текущо по-изостанали, но по-здрави общества. Хомосексуализмът, а и още доста извращения, унищожават западния свят. Но на света съществуват и други светове, които ще го заместят. Днес те може да ни изглеждат ниско цивилизовани, но когато заемат мястото ни, в качеството си на нови варвари, те доста бързо ще се променят. Така както сме го направили ние спрямо предишните велики цивилизации. Ислямският свят, както и азиатският, са много назад по отношение на пороците, и много напред по отношение на стабилното семейство и възпроизводството. Ние ще се позабавляваме с гей-сватби, после с педофилия, а накрая – кой знае с какво. Но истинските хора ще са онези, които ще дойдат след нас и ще върнат човешкото у човека. Има малък шанс и ние да останем, или поне здравата част сред нас. Но за това не трябва да гледаме с насмешка и с криво разбрана толерантност към очевидните извращения, които се опитваме да превърнем в нещо нормално. Това е пътят към пропастта…

За втори път икономиста се опитва, чудно, да осъществи някакъв паралел педофилия-хомосексуалност. Това не само не е основателно, но показва и реално нивото му на некомпетентност. Не стига това, ами и очевидно говорейки за "азиатският свят" той пропуска историческите факти - прословутите институционализирани хомосексуални и ефебофилни практики в ислямския свят, както и бисексуалните самураи. Ех... с удоволствие бих предоставил на Божилов любопитни материални по въпроса, стига английският му да е достатъчно мощен.

Не смятам за нужно повече да коментирам. До къде се стига с демагогия е видно - евродепутат. Наистина интересна цел в светлината на Препоръка 1474 (2000) на Съвета на Европа. С две думи - там, накъдето се е запътил Божилов, наричат неговия опит да се обоснове ограничаването на някои граждански права хомофобия. Наистина не смятам за нужно да обсъждам повече коментар, изпълнен с голословни фонтани от самоувереност и лишен от аргументи, които реално да бъдат разгледани. Приключвам с цитат на мнение от форума, чрез който попаднах на статията. Той е показателен за това какви люде вдъхновяват сладкодумците кандидат-евродепутати:

Съгласен съм,но не съвсем!

Според мен на гейовете мястото им е в крематориумите.

Аз ако властвах не бих харчил държавни пари за да изхранвам подобни помияри.

Като гледам с какво темпо нараства гей-движението май крематориумите ще бълват пушек с месеци и безспир.

А тези създания не бих ги вкарвал в трудови лагери поради простата причина,че там пак могат да практикуват извратеното си креватно джудо.

П.П. Като стана въпрос за педерастите мога да покажа среден на всички,които твърдят,че педерастията не е психо-заболяване.

[...]

Но аз съм сигурен че тъпите им пълни с помия мозъци няма да разберат доводите ми,тъй като масовото промиване на мозъци е изключително силен фактор в манипулиране мисленето на масите. [...]

Честито ни влизане в ЕС. Напред, напред, прогрес!...

Stalik

В отговор на критическа статия за представянето на хомосексуалността в "Сексология" на Тодор Бостанджиев

На 4 декември 2006 г. в страницата bg-sexologia.info бе публикувана критическа статия относно начина на представяне на хомосексуалността в книгата на д-р Тодор Бостанджиев "Сексология". Макар критиката на статията в голяма степен да е точно прицелена, все пак съществуват известни недостатъци, които е редно да бъдат "ошлайфани".

Ще започна моето критическо изложение по въпроса, като най-напред представя д-р Бостанджиев, за когото "Българска сексология" се изказва, като за човек с "неграмотно отношение". Д-р Бостанджев е лекар психиатър, ст.н.с., който има вече 40-годишен опит в областта на сексуалността. От 1963 г. до 1984 г. той ръководи първия у нас сексологичен кабинет. Изнася множество лекции, автор на множество книги, статии и др. научни публикации. Книгата му "Сексология", издадена от издателство Ciela (второ, поправено и допълнено издание, С. 2004), е може би първата по рода си на българския книжен пазар.

Книгата се състои от два раздела - "Теоретична" и "Приложна сексология". Предизвикалият у потребителите на "Българска сексология" материал за хомосексуалността се съдържа именно във втория раздел. Неговата част І - Медицинска сексология - съдържа глава "Отклонения в половото поведение". За да изясня на четящите настоящото ми изложение за какви "отклонения" става въпрос, ще кажа, че става въпрос за т.нар. "перверзии". Думата перверзия идва от латински и означава обърнат, изопачен. По моралистични причини обаче тя често се замества в професионалната литература с девиация (предимно в източноевропейската) или парафилия (предимно западноевропейската и англоезичната). Длъжни сме да отбележим доста неутралното въведение на д-р Бостанджиев в раздела (стр. 265-6). Там той отбелязва, че т.нар. "отклонения" в половото поведение се определят като "относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативната, но не и прокреативната полова функция". "Прокреативна" тук идва да рече "репродуктивна". А както е добре известно човешките същества правят секс не само с цел размножаване (прокреация), но и с цел екстатично удоволствие (рекреация). От гледище на рекреацията - отбелязва Бостанджиев - нормално е всяко полово общуване, което води до еупареуния ("добро", "успешно" полово сношение). "Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазване на тези условия, как и с кого се осъществява половото общуване остава лична работа на участниците в него".

Още с темата "Клинична картина" обаче Бостанджиев влиза в нарушение на тези си дефиниции. Класификацията на девиациите (стр. 269) той разделя на Обектни и Ситуационни девиации. В списъка с обектни девиации незнайно защо фигурира хомосексуалността. В отделената за нея статия (стр. 271) Бостанджиев я разглежда като "проблем", наличен и при животните. След краткия и не дотам съдържателен исторически преглед на явлението авторът ни въвежда в медицинската част с констатацията "Несъмнено хомосексуалността не е болест." Както отбелязва статията на "Българска сексология" абзаца продължава малко противоречиво и объркващо: "Не е правилно обаче (за да се освободи от нравствени квалификации) тя да се счита за естествена алтернатива на половия живот. Касае се за разстройство на сексуалното влечение (каквито са педофилията и другите обектни девиации), дължащо се на аномалия в изграждането на психичния пол." Статията на "българска сексология" отбелязва:

[Бостанджиев] ...обявява хомосексуалността за нарушение в психичния пол, което допълва неправилното разглеждане на сексуалността от автора, при условие, че вече е доказан анатомично съществуващият субстрат в човешкия мозък управляващ сексуалната ориентация, а именно т.нар. ядро на полов диморфизъм, което е разположено в мозъчна структура, наречена хипоталамус, който е част от междинния мозък на човека.

За какво иде реч? Ще започна отзад напред с коментара на "БГ сексология". Ядрото на полов диморфизъм, за което става дума в коментара, е относително спорно по същността си образувание. В края на 80-те години учените откриват група от четири невронни струпвания в предния дял на човешкия хипоталамус. Наречени са интерстециални ядра от предния хипоталамус (INAH) и са номерирани с индекс от 1 до 4. Изглежда INAH2 и INAH3 са полово диморфни (различни при мъжете и жените), и най-вече INAH3. През 1991 г. неврологът Симон Льо Ве провежда изследване върху тези образувания и установява, че полово диморфното INAH3 е с по-малки размери при мъже с хомосексуална ориентация, сравнени с мъже с хетеросексуална ориентация.1 Това изследване на Льо Ве е критикувано заради малочислените обекти на изследване и факта, че много от тях са починали от СПИН, докато изследваните хетеросексуални — не са. Въпреки това към настоящия момент няма доказателства за това, че HIV или действието на СПИН могат да изменят размера на INAH3. По-късни изследвания потвърдиха половата диморфност на INAH3, без да открият такава при другите три интерсцетиални ядра. Действително понастоящем това се посочва като физиологическа разлика в мозъчните структури на хетеро и хомосексуални мъже, което се използва като аргумент в полза на теорията, че хомосексуалното поведение може да е продукт на физиологично детерминирани фактори, не заучено поведение.

Продължавайки назад, виждаме че се критикува отбелязаната от Бостанджиев аномалия в психичния пол. Понятието "психичен пол" не бива да се бърка с "полова идентичност" (аномалия при която наблюдаваме при транссексуалните състояния например). Това понятие (психичен пол) е обвързано с идеята на австрийския зоолог Конрад Лоренц и представлява поведението при животните и човека, осъществено по определена "програма". Бостанджиев отбелязва (стр. 156), че то е наследствено детерминирано, но в своята цялост се модифицира, нюансира и приспособява към дадени условия на живот. Тоест то може да бъде придобито, научено, индивидуално моделирано поведение. Безусловните вродени поведенчески реакции, казва Бостанджиев, се свързват с адекватни дразнители от външната среда. Възможно е обаче да се случи случайни фактори да бъдат фиксирани в безусловнорефлексната реакция. Това е т.нар. погрешно впечатване. Психичния пол се изгражда от три компонента:

* Полова идентификация (самоосъзнаване) - осъзнаване от детето на неговата принадлежност към единият от двата пола.

* Полова роля - усвояване на съответното стандартно поведение, на половоролевите стереотипи, присъщи на пола, към който принадлежи детето (напр. носенето на панталонки от момченцата и на роклички от момиченцата)

* Психосексуална ориентация - склонности и предпочитания към качествата на определен тип полов партньор и на начини за собствената полова изява2

В изложението си за хомосексуалността Бостанджиев следва зададената от Курт Фройнд система на категоризация на хомосексуалността - "фемининна андрофилна" и "маскулинна ефебофилна" мъжка хомосексуалност. Присъствието на Фройнд в библиографията на изданието е любопитно. Най-вече поради факта, че Фройнд е едно от онези имена, които усърдно се цитират в опити да се осъществи аналогична връзка между хомосексуалността и педофилията. Фройнд е създателя на "гениалния" метод на пенисовия плетизмограф - устройство, което претендира да "засича" хомосексуални и педофили, но с ефективност не по-голяма от психологичния тест Сонди. Методът се състои в прожектиране на еротични снимки на мъже, обемът на чиито пениси се следи от плетизмографа. Идеята е, че при наблюдаване на фотографиите би следвало да се получи поне минимална възбуда - нахлуване на кръв в пениса. Плетизмографа незабавно отчита това, "разобличавайки" хомосексуалният/педофилът. Това крайно спорно устройство бе страшния инструмент за лов на вещици от страна на кралската канадска конна полиция през 50-те и 60-те, чрез който тя идентифицираше и уволняваше гейове от публични административни постове. В продължение на години този психиатър, избягал от родна Чехословакия в Канада с настъпването на Пражката пролет, изследва мъжката хомосексуалност и педофилията (наблюдавайки предимно мъже, доколкото тя е по-често срещана при тях). Фройнд забелязва повишените нива на ефебофилия у част от хомосексуалните, които категоризира като маскулинни (мъжествени) ефебофилни. Ефебофилия се нарича влечението към полово зрели, но непълнолетни момчета (юноши). Тя е аналогична на партенофилията ("Лолита синдром") и е различна от педофилията, която е влечение най-вече към полово незрели и малолетни деца.2, 3 Трябва да се признае, че Фройнд изрично отбелязва, че сред хомосексуалните не съществува тенденция да са по-"предразположени" към педофилия, отколкото хетеросексуалните. Той още отбелязва, че педофилите се отличават от мъжете предпочитащи връзки с възрастни партньори (без значение мъже или жени). Основното е, че обектите на влечение на педофилите не са добре полово диференцирани - липсват ясно развити вторични полови белези. Много педофили, отбелязва Фройнд, са привлечени и от двата пола. Сред възрастните, според неговите наблюдения, бисексуалното поведение е много по-рядко.4, 5 Въпреки това резултати от изследвания на Фройнд и днес широко се интерпретират тенденциозно от консервативни религиозни организации в САЩ, твърдящи, че хомосексуалността е противообществена "практика", защото е тясно свързана с педофилията. "Специалисти" като Джудит Райзман например не се колебаят да злоупотребяват с тази чувствителна тематика. (вж. Непознатият Кинси)

На базата на Фройндовото разделение Бостанджиев построява свое:

* Девиантна хомосексуалност по механизма на погрешното впечатване

* Девиантна хомосексуалност по механизма на девиантно изградения полов динамичен стереотип

Ако си спомняте трите компонентна на психичния пол горе, сега ще разберете и същностните разлики между тези два типа. При първия става дума за "инвертирана" полова роля, а при втория за инвертирана психосексуална ориентация.

Правя цялото това пространно изложение в контекста на цитираната критика от "БГ сексология" по повод "аномалия в психичния пол". Макар без съмнение да съществуват конституционални и хормонални детерминанти зад сексуалната ориентация и активно да се търсят генетични такива, тя може да е продукт и на социално влияние. Да не забравяме още множеството различни форми на (хомо)сексуално поведение, в т.ч. "ситуационните". Аномалии в половата идентификация при хомосексуалните няма. Но доколкото съществуват "изменения" по отношение на другите два компонента на психичния пол Бостанджиев не е толкова далеч от истината в това си твърдение. Без съмнение съществуват "фемининни [андрофилни]" хомосексуални, наричани често "феминизирани". Без съмнение са налице и маскулинни, нерядко бисексуални лица, проявяващи склонност към ефебофилни връзки. Тук обаче границата между психиатрия, психология, сексология и антропология се размива и медицината се влива в социалните науки и обратното.

Длъжни сме да разкритикуваме обаче д-р Бостанджиев, с което, боя се, ще преповторя някои неща, отбелязани вече в статията на БГ сексология.

С представянето на клиничната картина на отклоненията в половото поведение (списъка с девиации) Бостанджиев включва и хомосексуалността. Тя обаче отдавна не се счита за такава. Във въведението си той отбелязва:

"В МКБ-10 девиантните състояния са включени в групата на Разстройствата на сексуалното влечение - F65. Там обаче е допуснато несъмнено противоречие, като, за да се извади хомосексуалността от тази рубрика (
не по научни, а по социални мотиви!
), се приема, че "сама по себе си сексуалната насоченост не трябва да се разглежда като разстройство". Така хомосексуалността отпада от Разстройствата на сексуалното влечение, но там се запазва педофилията, содомията и други обектни девиации, които са несъмнено разстройства на сексуалната насоченост. Понякога у едно и също лице съществува повече от едно разстройство, напр. комбинация на хомосексуалност с педофилия или ефебофилия..."

МКБ (Международна класификация на болестите) е системата за класифициране и диагностициране на заболяванията на Световната здравна организация. Хомосексуалността не фигурира в МКБ вече повече от 15 години, а така също и в Диагностичния и статистически наръчник на Американската психиатрична асоциация (ДСН-ІV-R), от където тя бе "изхвърлена" още през 70-те. Интересна е експресивната забележка на Бостанджиев за мотивите, стоящи зад това "изключване". За щастие той дълбоко греши - още през 1973 г. пред Американската психиатрична асоциация бяха изнесени данни за изследвания и наблюдения, които констатираха, че хомосексуалността не е психично заболяване. Днес тя не фигурира в списъка с девиации от изданията дори на иначе консервативната в голяма степен френска психиатрия (консервативна, доколкото из нея все още витае лъхащия на нафталин дух на Фройдизма).

Още по-потънало във формалдехидни пари е и изложението "Лечение на отклоненията в половото поведение" (стр. 319). Интересно лечение препоръчва д-р Бостанджиев - той не маркира същността на това лечение, само пише, че "девиантната практика трябва категорично да бъде преодоляна" и ако е необходимо (тоест, ако това преодоляване не се осъществи) да се "дават транквилизиращи средства"...

В изложението си Бостанджиев се опира на стари и не дотам обективни представи за хомосексуалността. Концепциите му страдат от овехтели псевдонаучни стереотипи, затлачени от заблудите на изследвания, проведени по статистически и научно неиздържани методи. Субективизма, който ни залива от някои откровено лични възклицания (макар и в скоби!) за съжаление сериозно дискредитира иначе относително издържания научен труд. Но това са нормални слабости за текстове, върху които не е работил авторски колектив, както принципно е добре за подобен род издания.

Прекратявам дотук с надеждата изложението ми да е било максимално ясно. Целта му бе да проясни някои моменти от теоретичен калибър и да помогне за по-цялостното разбиране същността на предразсъдъците, които не са чужди дори на научната литература.

Бележки

1. Simon Le Vay. A difference in hypothalamic structure between homosexual and heterosexual men. Science, 30 август 1991; 253(5023):1034-7.

2. Тодор Бостанджиев. Сексология. София, 2004

3. Raymond J. Corsini, Alan J. Auerbach (editors). Concise Encyclopedia of Psychology. Wiley; 2 edition, 1998

4. Kurt Freund, Robin Watson, Robert Dickey, and Douglas Rienzo. Erotic Gender Differentiation in Pedophilia. Archives of Sexual Behavior, 20, no. 6 (1991): 555‑566

5. Kurt Freund and Michael Kuban. Erotic Gender Differentiation in Pedophilia: A Follow‑Up. Archives of Sexual Behavior 22, no. 6 (1993): 619‑628.

Този текст е авторски. Нито статията като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма без съгласието на автора.

Stalik

Трийсетина дни изминаха от смъртта на най-дълго властвалия в държавата българин в най-новата ни история - Тодор Живков. След вестникарската еуфория около кончината му днес почти никой не се сеща за Тато. Най-малкото културтрегерите, много от които бяха проникнали в най-близкото му обкръжение и се славеха като негови любимци. За да си осигурят някакъв пост, високи хонорари или звание, писатели възхваляваха и увековечаваха бившия Първи в литературни творби, художници го рисуваха, скулптори го ваеха, фотографи запечатваха лика му на снимки, актьори претворяваха образа му на екрана. Повечето от тях забравиха колко са обичали Тодор Живков, колко са треперели от всяка негова хула, колко са се радвали на някоя подхвърлена добра дума.

Една от малкото известни актриси, която се осмели да отиде на погребението му и да го изпрати във вечния му път, бе Аня Пенчева. Секссимволът на българското кино е сред многото, получили апартамент, благодарение на Тато, и сред малкото, които и до днес споменават името му с благодарност заради осигурения й покрив.

След писателите и поетите, като че ли най-сервилни навремето бяха кинаджиите.

Талантливият режисьор Христо Ковачев засне епична документална ода за Тато, която кръсти "Човек от народа". Заглавието на лентата се превърна в определение, с което с насмешка понякога наричаха Първия човек в държавата.

Игралното кино не остана по-назад. Няколко актьори се прославиха като вмъквали се в екранната кожа на Тато. Най-трудна вероятно е била задачата на Любомир Младенов. Заради характерната си физиономия и най-вече специфичния си нос Любо Младенов бе коронният изпълнител на ролите на цар Борис и Фердинанд. И изведнъж - Тодор Живков! Сериозен майсторлък се изисква без съмнение, за да се проникне в психиката на толкова различни исторически персони. Пък и какво ли е било притеснението на Младенов? Защото ако Живков не се беше харесал на екрана, можеше със замах да зачеркне бъдещата кариера на актьора. А никак не е лесно да изграждаш положителен образ от прототип, за когото се разказваха най-много вицове в държавата.

Голямо доверие да изиграе ролята на Тато в киното бе възложено и на не особено известния Иван Бурджев. Той е сред малкото актьори, които не успяват да се възползват от споходилия ги шанс да извлекат дивиденти от "честта" да се вживеят в персонажа на Тато.

Уникален експеримент с образа на ексвеличието в киното си позволи да направи единствено "момчето" на българското кино Филип Трифонов. Навремето той бе поканен от починалия преди дни режисьор Борислав Пунчев да покаже на екрана колко възлова е била ролята на Тодор Живков за спасяването на българските евреи. Изненадващо за всички, които знаят за неприязънта му към Тато, Фипо се навива да изпълни ролята.

Той си записва на касети речи на Тато и започва по цял ден да репетира неговия специфичен начин на изказ. Така във филма Филип Трифонов започва да говори точно като героя-прототип, което, както всички помнят - бе твърде смехотворно. Бдителни идеологически цензори обаче веднага надушват гаврата още преди филмът да види бял свят. След като правят строга забележка на Пунчев, той е принуден да наеме Кирил Варийски, който дублира репликите на Фипо в продукцията.

Киран Коларов ("Те надделяха") и Борислав Шаралиев ("Ударът") също прославят бившия ни пръв държавник в свои филми. Коларов и до днес не се отказва от лентата и твърди, че е заснел продукция за саможертвата. Шаралиев също не си посипва главата с пепел заради своята творба.

Руснакът Юлий Озеров пък прави невероятна за времето си смелост като поверява ролята на Тато на непрофесионален актьор в българо-съветска копродукция. Избраникът е брат на известната актриса Мария Стефанова.

За разлика от кинаджиите, театралите не се осмеляват да извадят Тато на сцената, макар самият той да е имал пристрастие към Мелпомена. Не че нямаше да се намери драматург, който да напише пиеса за Тодор Живков и славното му революционно минало. Само че сцената не търпи условност като седмото изкуство. Непосредственият досег с публиката е коварен капан. Фалшивото пресъздаване на историята, сервилното извайване на образа, веднага пораждат нелицеприятни асоциации с действителността и предизвикат взривове от смях в салона. И театралите не рискуват.

Художниците обаче се надпреварват да рисуват лика на Тато, да извайват бюста му от бронз и мрамор. През 1981 г. в навечерието на шумно прокламираната навремето 1300-годишнина от създаването на българската държава и на поредния 12-и конгрес на БКП се организира Обща художествена изложба в Ботевград, кръстена "Чавдар". За да оправдае мястото на експозицията, изкуствоведката Вера Динова-Русева пише в сп. "Проблеми на изкуството": "Ботевград, в чийто край извършиха безсмъртния си подвиг чавдарци, онова средище на царската жандармерия, срещу която те излязоха дръзко със своята свята социална правда, стана свидетел на идейно-художествено събитие с подчертана политическа значимост - ОХИ "Чавдар" '81".

Показателен е фактът, че селекционната комисия не може да пресее безбройните вдъхновени кандидати, които имат мерак да представят свои творби в сбирката. 202 български художници са допуснати да покажат работите си. Излагат се портрети на партизани и "идейно насочени многофункционални композиции". Има творци, които решават, че най-убедително ще се представят с портрети на Тато.

Сред тях са Тома Върбанов, Христо Симеонов, Христо Стефанов и съпругата на Любомир Левчев - Дора Бонева.

Съмнително е, че всички те са били искрени и образът на Тодор Живков е бил музата, която ги е вдъхновявала за работите им. Макар че културтрегерите не могат да се оплачат от грижите, които бяха полагани за тях по времето на дъщеря му Людмила Живкова.

Днешното им оправдание е лаконично и до болка познато: "Такова беше времето. Трябваше да се правят компромиси, за да си позволиш след това и някоя творческа волност."

Все пак, имаше творци, които не коленичаха пред властта и дори се подиграваха с нея. Карикатуристът Тодор Цонев също бе избрал за свой коронен персонаж Тодор Живков - но не го прославяше, а го иронизираше. За което и си изпати.

Затова много съмнително е днес да слушаш оправдания на тези, които славеха Тато. Обидно е да бъдеш убеждаван, че творците са възхвалявали дългогодишния ни соцуправник с омерзение. По-достойно е да си сложат ръката на сърцето и простичко да обяснят, че са го правили заради облагите.

Още по-страшно е, че днес изкуството отново прекланя глава пред управляващите. Защото властници винаги ще има, и творци също.

***

Предсмъртната изповед на Георги Джагаров,

22 септември, 1995 г.

"...Беше още тъмно, когато ми позвъниха по петолъчката. С ледено студен глас секретарят на Тодор Живков - Петров, ми нареди веднага да се явя в ЦК. Валеше ситна лапавица, вятърът я шибаше върху мене и докато стигна до ЦК, леденясах. Секретарят беше отворил вратата на големия кабинет и аз влязох... Загледах се навътре, откъдето с бавни крачки идваше Тодор Живков. Поздравих, но той не ми отговори. Приближи, посочи ми фотьойла до Балевски и каза "Седни!" Кожата на канапето сухо изскърца под мене и от крачолите ми потече вода.

Направо и грубо Живков започна да ме обвинява, че съм довел нашия приятел Пантелей Зарев до тежка сърдечна криза и ако нещо се случи с него, ще отговарям с главата си. Второто обвинение се отнасяше до семейството - как се отнасям към жена си, към децата. Опитах се да кажа, че това са мои семейни въпроси, но Живков ми каза, че не са семейни, а обществени, тъй като заемам обществено положение. И ще отговарям с цялата строгост на партийните изисквания.

Върху главата ми се стовариха тежки чукове. Но най-тежко беше в следващия момент, когато Живков извика: "Ти знаеш ли, че тебе, приятеля на Тодор Живков, от 2 години насам те обработват американското и английското разузнаване чрез една к***а, с която ходиш по баровете?"

Щях да припадна. За мене това беше присъда и аз усетих острото прищракване на белезници. Балевски не помръдна, не можеше да каже нищо. Живков стана: "Засега толкоз!" Подаде ръка на Балевски, но не и на мене: "С тебе може вече и да не видим!"

Кристина Патрашкова

в. "Сега", бр. 202

01.09.1998 г.

Stalik

ibidem или онам?

Сиреч "там" или онам? Нямам особено много за казване по въпроса. Просто исках да обърна внимание на поредната чужда модна инвазия в българското слово. И това е латинското съкращение ibid., съкратено от ibidem. Думата е латински неологизъм и от средата на 18 век се ползва, за да означи в бележките под линия повтарянето на непосредствения предходен източник за справка. На хубавият ни български език това се превежда(ше) с "пак там". Все повече "модерни" преводачи обаче решават, че е по-"хай" да го карат по ингилизки му маниер. Въпрос на личен избор, но и не чак толкова, мисля аз.

Stalik

Жълторийте винаги са се нравели на хората и скандалите около известните личности неведнъж са се превръщали в безпощадно разкъсване на безжизнените бивши звезди, безпомощни пред жестоките хорски клюки, които не ги оставят на мира дори в съня им. Ще ви разкажа удивителната история на една слабо известна сред масовата публика гениална режисьорка, талантлива актриса и невероятна документалистка.

На 8 септември 2003 на 101-годишна възраст си отиде Хелена Берта Амалия Рифенщал, или просто Лени. Така както при влизането на Иисус в Иерусалим тълпата крещи "Осанна!", а пет дни по-късно - "Разпни го!", така и немската преса нарича Лени "талант, който се появява веднъж на хилядолетие", а по-късно - "кучката на Хитлер".

leniriefenstahl6pz.png

Тя е една от най-трагичните и смущаващи фигури в историята на киното. Прогонена от родината си, тя прекарва последните си дни в сянката на спорове, хули и славословия. В началото тя е млада гастролираща балерина със скъсан менискус, която случайно забелязва киноафишът на "Планина на съдбата" на режисьора Арнолд Франк. Тя се явява на прослушване за следващия филм, отново за екстремно скално катерене, настоявайки да участва. И Франк я взема в "Свещената планина". Филмът влиза в учебниците по история на киното в Златния век на немската кинематография. След серия несполуки на снимачната площадка режисьора тръгва да търси финансиране. Лени обаче решава сама да дозаснеме сцените и изпраща филма в студио УФА, от където го посрещат с възторг и веднага се съгласяват да финансират продукцията. Лени участва още в пет екстремни филма, където се изживява като същинска каскадьорка - скокове във вода от горящ самолет, зарината от сняг при -30 градуса... И решава сама да снима филм... Нарича го "Синя светлина" (1932) - фантастична алпийска приказка в традицията на немския киноекспресионизъм за дивата и невинна обитателка на планините Джунда, която знае тайната на планинските кристали, излъчващи магическа синя светлина. Срещайки се с хората и цивилизацията, тя губи своите идеали. В този филм Рифенщал проявява изключителен усет към естествената светлина, а под ръководството на Франк - уникален талант в монтажа. Така тя започва постепенно да блести като режисьор.

72wc.jpg

Рифенщал се запознава с Хитлер по инициатива на Йозеф Гьобелс, министър на пропагандата. Той смята, че един брак между двамата - фюрера и атлетичната героиня от поредица алпийски "арийски" филми - ще бъде триумф на пропагандата. Ето как Рифенщал описва впечатлението си от първата среща с бъдещият Фюрер: "До този момент, Хитлер ми се струваше страшен. Той никога не ме е привличал като мъж. Но при личните ни общувания се оказа доста доброжелателен човек. От него се излъчваше толкова мощно енергия, че събеседника просто не забелязва конкретните черти на неговото лице, неговите мустачки. Той потиска волята на човека. Осещайки това, аз опитах да се съпротивлявам, но това беше практически невъзможно. Той ми каза: "Ти си длъжна да снимаш моите филми!". Аз отвърнах: "Аз съм художник, актриса. Мога да правя само това, което ми е интересно, в това, в което мога да участвам самата аз". На това, той ми отвърна, че когато порасна, ще разбера какво е искал от мен". Върлинестия нацистки лекар Пуци Ханфщенгъл, който присъства на първата им среща, си спомня, че Хитлер бил видимо притеснен, дори паникьосан. Ханфщенгъл свирел на пиано, докато Лени танцувала предизвикателно. Очевидно била решена да го свали. Ханфщенгъл и Гьобелс си намерили извинение да излязат. Рифенщал имала много любовници, включително боксьора Макс Шмелинг, кинопродуцента Ернст Любич и летеца ас от Първата световна война Ернст Удет. А Хитлер устоял на чара й. Ханфщенгъл разказва още как една нощ към два часа той и Хитлер отишли в апартамента на Рифенщал на кафе, а тя им изпълнила един от легендарните си голи танци. Рифенщал отрича това да е истина. И не само. В дневниците на Гьобелс Лени е спомената нееднократно. Тя сама отрича частните срещи с Хитлер, Гьобелс и други представители на нацистката върхушка, също и доказателства, че е била любовница на някои от тях. "Гьобелс беше лъжливо чудовище! Той ме ненавиждаше, затова, защото му отказах да бъда негова жена. Той не ми беше по вкуса, което му казах пряко. Той стана мой личен враг".

lenisin0eq.jpg

Въпреки това, именно от ръцете на Гьобелс, Рифенщал получава висша нацистка награда за "забележителен принос в немското изкуство и художествено въплъщение в образа на Фюрера". Причината за това е, че тя започва да получава поръчкови филми. Първият е късометражния "Победа на вярата" по поръчка на Гьобелс, който поради отвращението на Лени към него и трудностите при заснемането му я довежда до нервен срив. Хитлер лично я убеждава да заснеме друг филм - за 6-тия конгрес на нацистката партия в Нюрнберг през 1934 година, напомнящ за гигантска постановка на опера от Вагнер. Филмът е "Триумф на волята" (1935) - един от най-забележителните пропагандни документални филми, снимани някога. Целта на Хитлер е с този филм да демонстрира единството на партията след Чистката Рьом и едновременно да представи партийните водачи - важен момент, когато телевизията все още я няма. Рифенщал репетира усилено, за да се подготви за прочутата реч на Хитлер: копае окопи за кадри от ниска гледна точка и строи кули за заснемане на тълпата в общ план. След това монтира образите на звуков фон от преминаващи на параден марш войници. Получава се филм с изключителен емоционален заряд и магнетизъм. Ниският и обикновен Ади (Адолф Хитлер) е представен като могъщ, митологичен образ. Пол Верховен признава, че е използвал "Триумф на волята" за своя "Звездни рейнджъри", а критиците откриват влиянието й в "Дорис" и "Титаник".

По време на снимките на "SOS! Айсберг!" от Юнивърсъл Рифенщал трябва да се качи на парахода "Хамбург", за да отиде на Балеарските о-ви, да снима някои сцени. Целият екип я чака на кея, но от нея няма ни вест, ни кост. Липсва от няколко дена и никой не знае къде е. Тогава продуцентите получават обаждане по телефона. Самолетът на фюрера току-що е кацнал в Хамбург и Лени е на борда. Била на гости в извънградската вила на Хитлер край Нюрнберг. Когато тя най-сетне се появява носи в ръцете си огромен букет. "Очите й грееха отдалеч - разказва Луис Тренкер. - Цялото й същество бе променено. Искаше всички да разберат, че току-що е изживяла нещо прекрасно."

riefenstahl6nx.jpg

Рифенщал спира да се гримира, защото Хитлер не одобрявал грима. Хубавите и чисти арийски девойки нямали нужда от него. Парижките червила били направени от свинска урина и никаква козметика не била нужна на арийската женственост. Ала връзката й с Хитлер не се развива в желаната от Гьобелс посока. Рифенщал се доверява на журналистката еврейка Бела Фром, че фюрера "ме кани на вечеря няколко пъти седмично, но винаги ме отпраща в единайсет без петнайсет, защото е уморен." Все пак той продължава да се интересува от нея. Моли я да внимава, когато снима поредния алпинистки филм в Доломитите. Нужна била на нацистките пропагандни филми. Лени се оказва медийна майсторка...

Близостта й с властта й донася прилични финанси за следващия мащабен проект. През 1936 година, в Берлин се провели Олимпийските игри. По мнение на нацистките идеолози, това била подходяща възможност да се демонстрира на целия свят превъзходството на арийската раса. Рифенщал положила наистина титанически труд, запечатвайки всеки момент от игрите. На 21 април 1938 година, на 49-ия рожден ден на Хитлер, се състояла премиера на монументалния четири-часов суперфилм "Олимпия", станал шедьовър и легенда на световното кино и до ден днешен, посочван и досега от критиците в десетката на най-добрите филми на всички времена и народи. В този филм, са заснети милион и половина персонажи. "Олимпия" е филм, пронизан с ницшеански дух, във всеки кадър от филма е въплътена идеята за свръхчовека, супермена. Култът към снажното мъжко тяло, заемащ централно място във филма на Рифенщал, бил характерен за официалното нацистко изкуство. Мъжът-воин, мъжът-поробител, свръхчовекът - образ на много официални нацистки художници, като Арно Бекер, в чийто напрегнати и застрашителни скулптури - напращелите мускули и месо, излъчващи сила и агресия, се отразили на гигантоманията на фашизма. Псевдокласицизма и псевдоакадемизма на фашисткия стил бил призван да демонстрира приемствеността на Третия Райх към античната култура и цивилизация. "Олимпия" започва с описания на историята на Олимпийските игри и античните статуи "оживяват" у Рифенщал в хомоеротични образи на изваяните немски атлети и спортисти със свастика на гърдите. Спортните уреди в техните ръце, изглеждат не по-малко страшно, отколкото истинските оръжия. Въпреки настояванията на Гьобелс и други високопоставени нацисти, Хитлер й разрешава да остави сцените, в които чернокожия американец Джеси Оуънс помита най-доброто, което арийска Германия може да предложи. Но кулминацията на филма е, когато фюрера поздравява немската копиехвъргачка Тили Флайшер, спечелила два златни медала - сигурно и убедително доказателство за арийското превъзходство. Във филма за пръв път се прилагат някои въздействащи техники на спортната фотография, които днес се използват широко в телевизионните спортни предавания. Лени непрестанно експериментира с камерата, поставяйки я на нестандартни за времето места: в движещи се автомобили, излитащи балони или в кранове. Едрите планове, ниския ракурс и монтажът са сред обичайните й похвати. Тя използва богатите звукови и светлинни техники на игралното кино при заснемането на реални събития, с което документалните й кадри добиват изключително зрелищен ефект. Джордж Лукас споделя, че е финалната сцена на "Междузвездни войни - Епизод ІV: Нова надежда" е заимстван кадър по кадър от церемонията по връчване на медалите в "Олимпия. И доколкото самата Рифенщал упорито отрича своето родство с официалното фашистко изкуство, характеризирайки го като кич, тя не просто въплатила в кинематографията фашисткия стил, но тя била и един от създателите на този стил.

127ri.jpg

През 1938 година, когато Мусолини посещава Мюнхен, Рифенщал е единствения човек представен лично на Дучето от Хитлер. Носят се слухове, че райхсминистерството на пропагандата е практически под неин контрол. След личната намеса на фюрера й разрешават да заснеме филм за полската кампания и там случайно са хванати в кадър някои нацистки зверства. Н фронта тя носи сива военна униформа, също като Хитлер.

В знак на благодарност за пропагандните й филми фюрера подарява на Лени Мерцедес и й построява вила със специално филмово студио в градината. По време на войната Хитлер нарежда да добавят и противобомбено скривалище, за да могат "безсмъртните й филми" да оцелеят непокътнати, но когато в края на войната американските войски влизат в Кицбюел, те я заварват да гори лентите.

Кликни, за да увеличиш. => triumph46vm.th.jpg

След разгрома на фашизма, в периода на денацификацията на Германия, Рифенщал се превръща в персона нон грата и изправена пред заплахата от физическа саморазправа избягва във Франция, където била вкарана за кратко в затвора и изправена пред съда, чийто процес се отразявал подробно от западната преса. Били й предявени сериозни обвинения, в това число - използване в снимките на филма "Тифланд" (1940, завършен 1954 година) на цигани от концлагерите. Тя решително отричала всички обвинения, заявявайки, че се занимава с изкуство, а не с политика или идеология. Отрича още да е изпълнявала танци а ла Саломе пред Хитлер и Ханфщангъл. Пред американския журналист Бъд Шулбърг казва: "Не бях негов тип. Аз съм прекалено силна и позитивно настроена. Той обичаше меки, кравоподобни жени, като Ева Браун. Доколкото Рифенщал не била член на нацистката партия, тя била призната от съда само за "симпатизантка на нацистите" и избегнала затвора.

leniriefenstahl5lw.jpg

Останалата част от живота й преминава под сянката на спекулации върху това доколко е осъзнавала основната цел на Хитлер. През 1982 г. Рифенщал участва в доста дълъг документален филм, в който се опитва да направи разграничение между търсещия изява човек на изкуството и нацисткия конспиратор, но не успява да възстанови авторитета си. По думите й, като млада режисьорка тя е разговаряла с Гьобелс, но той никога не е заявявал ясно намеренията си. Въпреки енергичните й опровержения историците цитират разменени между нея и Хитлер паметни записки, както и свидетелски показания на оцелели, според които тя е разбирала пределно ясно целта на поставените й задачи. Ето какво казва Дебора Фелдър в "100-те най-влиятелни жени за всички времена" за въздействието на Лени върху масите: "Само наивен човек или отявлен опортюнист би могъл толкова хитро да раздели двигателя от посланието му."

На 60 години Лени Рифенщал заминава за Африка и започва работа върху документалния филм "Черният товар" - за съвременната търговия с роби. Там среща 40 години по-младият Хорст Кетнер и той става верен неин спътник до края на живота й. В момента, в който попада при племето нуба в Южен Судан, Лени открива нови приятелства. Бялата жена, обвинявана в нацистка пропаганда, прекарва дните си, снимайки и прегръщайки малки чернокожи палавници. При последното й посещение при тях хеликоптера, с който пътува, се разбива и тя едва оцелява след тежките травми. Тогава е на 99 години. Невероятната пъстрота на ежедневието при нуба е събрана в над 500 страници фотоалбум.

154rn.jpg

Друга нейна страст е гмуркането. На 70 години тя получава правоспособност за аквалангист и двамата с Хорст обикалят кораловите рифове в търсене на най-невероятни гледки. Фотоалбумът й "Кораловите градини" излиза от печат, когато тя е на 78 години, но и това не й е достатъчно. Стотния си рожден ден Лени отпразнува с 45-минутен филм за подводния свят на Индийския океан. За да бъдат събрани кадрите кадрите за него, тя осъществява над две хиляди подводни спускания в района на Папуа, Нова Гвинея. В "Подводни имресии" режисьорката, която създава най-впечатляващите черно-бели кадри и дълго отказва да приеме цветната лента, показва прекрасния свят на океанското дъно и обитателите му в ярки цветове, излезли като от сънища.

234ld.jpg

Оставяйки настрана политическите мотиви, Рифенщал е режисьор с неизмерими възможности. Ако не се бе превърнала в синоним на хипнотичния образ на Хитлер, тя би могла д бъде една неудържима творческа сила. Освен Орсън Уелс, тя може би е другият голям режисьор в историята на киното, неуспял да реализира таланта си. Филмите й се изучават много повече, отколкото на който и да било друг документалист. Тя е най-добрата от всички жени в занаята и талантът й се сочи за пример от режисьори по целия свят. Нейното влияние се чувства ежедневно в спортните предавания, които масово използват прилаганите от нея ракурси, забавени кадри, въздушните и подводни снимки. Мистичните й образи на природата, пантеистичния култ в творбите й, се появяват във фантастичните филми и в кадрите със съновидения.

leniriefenstahl18az.jpg

В края на живота си Лени Рифенщал живее в Поекинг, Бавария, но все още, през 2003 година, не се разбира със сънародниците си. Китайците имат едно проклятие: Да живееш в интересно време. Но двойно проклятие или благословия е да бъдеш интересна жена в интересно време?

Links:

Сайта на Лени:

www.leni-riefenstahl.de

Лени в IMDb

"Олимпия - Част І: Фестивал на нациите" @ ArenaBG.com

"Олимпия - Част ІІ: Фестивал на красотата" @ ArenaBG.com

Триумф на волята (1935) @ data.bg (Torrent)

По материали на Джеймс Тейлър, Уорън Шоу, Скит Смит, Ярослав Могутин и Марта Пейчева.

Stalik

Непознатият Кинси

Името на Алфред Кинси у нас не е особено известно извън професионалните среди, занимаващи се с психология, психиатрия, сексология, а може би и зоология. Предвид още няколко факта относно отношението към работата му от страна на някои специалисти днес, мога спокойно да кажа, че Кинси е от хората, които са живели твърде малко, за да разгърнат потенциала си достатъчно. И е един от онези в известен смисъл онеправдани, които са дали и направили много, но то е останало в една или друга степен недооценено. Разбира се точно последното е малко спорно, предвид вниманието на което се радва труда на Кинси от страна на редица професионални организации за публично психично здраве в родината му.

Тук ще приведа една леко изменена и допълнена с коментари версия на статията, която написах за българската Уикипедия. Причините да не публикувам тази версия там са известни проблеми и несъответствия с политиката на Уикипедия. Въпреки това е нужно да се отбележи, че и без тези коментари същественото в статията остава на преден план. А именно - научния принос на Кинси.

Непознатият Кинси

Алфред Чарлз Кинси (Alfred Charles Kinsey; 23 юни 1894 — 25 август 1956) е американски биолог и професор по ентомология и зоология, изследовател на сексуалността, който през 1947 г. основава Института за изследване на секса, пола и репродуктивността. Изследванията на Кинси върху сексуалността повлияват дълбоко на обществените и културни ценности в САЩ и много други страни през 60-те с настъпването на сексуалната революция.

Alfred_Kinsey.jpg

Произход

Алфред Кинси е роден на 23 юни 1894 в Хобокен, Ню Джърси в семейството на Алфред Сегуин Кинси и Сара Ан Чарлз. Алфред е най-малкият от три деца. Мака му има само основно образование; баща му е професор в Института по технологии „Стивънс“. Бедното откъм финанси семейство често пъти не може да си осигури качествено медицинско обслужване, което води до неадекватното лечение на редица заболявания на малкия Кинси, сред които рахит, остър ревматизъм и коремен тиф. Това показва, че Кинси не се е излагал достатъчно много на слънце и е живял в нездравословни условия през поне част от детството си. Рахитът, водещ до изкривяване на гръбначния стълб, води до лекото му изгърбване, което сетне освобождава Алфред от военната му служба през 1917 г. по повод Първата световна война.

Ранни години

Родителите на Кинси са консервативни християни; това оставя силен отпечатък върху Кинси до края на живота му. Баща му е известен като един от най-набожните членове на местната Методистка църква и като резултат повечето социални контакти на младия Алфред са с други членове на паството, предимно изразени в мълчаливо присъствие на дискусии по религиозни въпроси. Бащата на Кинси налага строги правила в домакинството, включително отреждането на съботния ден като ден за молитва (и някои други занимания), забрана за връзки с момичета и въобще на всичко доближаващо се като понятие до секса, включително мастурбирането. Подобно строго възпитание не било съвсем необичайно за времето си. Повечето колежани първокурсници знаели твърде малко дори за собствената си, мъжка сексуалност. Като дете на Кинси е забранено да узнава каквото и да е по темата, която сетне му носи световна известност. В края на краищата Кинси се отказва от методизма на родителите си и става агностик.

Любов към природата

На млади години Кинси показва засилен интерес към природата и лагеруването. Той сътрудничи и често лагерува с местната Младежка мъжка християнска асоциация (Young Men's Christian Association, YMCA). До такава степен се въодушевява от тези си занимания, че пожелава да работи професионално към асоциацията след като завърши образованието си. Отзвук от тези интереси се открива и в студентската дисертация му по психология за груповата динамика при младежите. Той се присъединява към Бой скаутите, когато се формира група в църковната му община. Родитулите му силно насърчават (и се присъединяват) тези му интереси, заради силно християнското влияние в бой скаутските групи по това време. Макар да отнема на повечето момчета около пет или шест години, с особено усърдие Кинси се издига в скаутската йерархия до ранг на скаут орел само за две години. Тези занимания дават тон на „ентомологичния“ период в кариерата на бъдещия д-р Кинси. Въпреки сърдечните си проблеми, следствие на множеството му заболявания, младият Алфред участва в редица трудни преходи и походи.

В гимназията

в гимназията Кинси е тих и усърден ученик. Незаинтересуван от спортните занимания той отдава огромната си енергия на академични занимания и уроци по пиано. За известен период Алфред се надява да стане концертиращ пианист, но в последствие решава да се съсредоточи върху научните си занимания.Ранно развитата му способност да се съсредоточава за дълго време в изследванията си е негова отличителна черта, която по-късно му служи добре както в колежа, така и в професионалната му кариера. Изглежда и през време на гимназията не завързва особени приятелства или друг род забележителни социални контакти, но придобива уважение за безспорния си академичен потенциал. През този период Кинси развива интерес към биологията, ботаниката и зоологията. По-късно той посочва Натали Роет, гимназиалната си учителка по биология, като негов основен вдъхновител в тези нови за него научни интереси.

Колеж

След като се дипломира в Колумбийската гимназия в Мейпълууд, Кинси споделя с баща си намерението си да се занимава с ботаника в колежа. Баща му обаче иса от него да учи машиностроене в Института „Стивънс“ в Хобокен. Кинси отива в института, но се чувства нещастен. По-късно определя времето си прекарано там, като най-безсмислено пропиляния период в живота му. Въпреки всичко той се отдава на учението. Посещава курсове по инжинерство и английски език, но няма как да задоволи интересите си по биология. В края на втората си година в института той събира смелост да се противопостави на баща си и заявява намерението си да се премести в колежа Боудоин в Мейн. Баща му яростно се противопоставя на това, но в последствие отстъпва. Заедно с тази своя победа обаче, Алфред понася и отчуждението с баща си, което силно му повлиява в продължение на години.

През 1914 г. Кинси постъпва в колежа. Две години по-късно е приет в дружеството Фи Бета Капа и се дипломира с особени заслуги (magna cum laude) за научни степени по биология и психология. Сетне продължава изследванията си в института „Боси“ на Харвардския университет, който развивал една от най-уважаваните биологични програми в САЩ. Там Кинси учи при Уилям Мортън Уилър, учен с изключителни приноси към ентомологията. Под негово ръководство Алфред работи практически автономно. За докторската си дисертация Кинси избира шикалкотворките (Cynipidae). Той започва да сабира представители на вида с маниакално усърдие. Пътува много и извършва 26 детайлни измервания на стотици хиляди шикалкотворки. Методологията му е важен принос в науката ентомология. За своят труд Кинси става доктор на науките на Харвардския университет през 1919 г. През 1920 г. с подкрепата на Американския музей по естествена история в Ню Йорк публикува няколко статии, представяйки шикалкотворките и тяхната филогенеза пред научното общество. Получава признание от колегите си и академична репутация за биологичните си изследвания и успехите в областта на таксономията и еволюцията.

Брак

Кинси се жени за Клара Бракън Макмилън, която нарича Мак, през 1921 г. Имат четири деца. Първият им син, Доналд, умира от диабет през 1927 г., малко преди да навърши 5-годишна възраст. Раждат се още Ан (1924), Джоан (1925) и Брус (1928).

Кариера

Ентомология

След успеха на изследванията му върху дъболистните шикалкотворки, Кинси е назначен за асистент в катедрата по зоология в университета в Индиана през 1920 г. Съпругата и приятелите му започват да го наричат Прок (Професор Кинси). Тук неуморният Кинси продължава работата си с шикалкотворките, пътувайки постоянно през следващите 16 години в стремеж да събере и опише възможно най-голям брой екземпляри от разнородни популации. Той е особено заинтересован от еволюционната история на малкото насекомо с размери от 1 до 8 милиметра и през 1930 г. публикува монография „Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида“1. През 1935 г. публикува втория си труд по темата — „Произход на по-високите разреди Cynips“2. Кинси вече е световноизвестен експерт по проблемите на този паразитен вид оса.

Учебник

Кинси публикува един доста успешен и широкоупотребяван гимназиален учебник, „Въведение в биологията“, през октомври 1926 г. В учебника е изразена подкрепа за еволюционната теория и обединение на разделените по онова време дялове на ботаниката и зоологията.

Човешката сексуалност и докладите на Кинси

Въпреки пространната си и всеотдайна работа в областта на ентомологията, името на Алфред Кинси остава в историята на нуката преди всичко с изследванията му в областта на човешката сексуалност — изследвания с характер и мащаби, даващи основания той да бъде считан за баща на сексологията. Интереса на Кинси в областта започва около 1933 г. след обширни дискусии по проблема с колегата му Робърт Крок.

През 1935 г. Кинси е помолен от университета в Индиана да съгласува програмата на един мултидисциплинарен факултет в който ще се води курс за брачните взаимоотношения. В курса лекции трябва да изнесат различни преподаватели — по етика, право, социология, икономика, медицина и Кинси, като преподавател по биология. Така той изнася първата си публична лекция по темата, в която остро критикува „ширещото се невежество по въпросите на секса и физиологията“ и изказва тезата, че „късният брак“ (който означава и късно начало на сексуалния живот според изискванията за „обществено благоприличие“ на времето) може да бъде психологически зловреден.

С открития си и обективен стил, лишен от догматиката и тесногръдието на своите колеги, Кинси бързо спечелва сърцата на студентите и те скоро започват да търсят съвети по сексуалните въпроси от него дори в личния му кабинет. Той обаче бързо открива, че няма готови отговори за всички въпроси, главно поради факта, че те никога не са били разглеждани сериозно от науката до този момент, а са били игнорирани по морални съображения. Кинси е поразен от научното невежество и предубеденост в подхода на всички източници, с които той успява да направи справка в богатите университетски библотеки и архиви. Основното му възмущение като специалист по таксономия е непредставителността на малочислените обекти, разгледани в наличните научни извори. Като друга слабост той отчита примесването на наука с въпроси за моралните ценности и философските концепции.

По професия учител-биолог, [Кинси] е привикнал студентите да се обръщат към него с обичайните въпроси за секса. Той търси отговорите на тези въпроси в трудовете по биология, психология, психиатрия и социология, но е поразен от неадекватните обекти на анализ и от явната липса на съзнание у учените, че малочислените обекти неизменно ще повлияят на достоверността на изводите... Няколко индивида са наблюдавани тук, няколко там, 40 мъже в следващия анализ, 300 жени в най-изчерпателното изложение на анамнези...

Всички изследвания заедно не предоставят достатъчно по обем и степен на обобщеност материал, удовлетворителен за изискванията на специалист по таксономия, посветил се на наблюденията над едно-единствено растение или животински вид... Анализите върху пола са от порядък, съвсем различен от тези при насекомите, където... за наблюденията само над един вид оса разполагаме с 150 000 индивида.

В много от публикуваните трудове върху пола се срещат очевидни недоразумения относно моралните ценности, философските концепции и научните факти. Често интересът към класификацията на сексуалното поведение, разгръщането на мащабни обобщения и препоръките към социалните модели на реакция отдавна са изпреварили научно установените обективни факти.
3

След като установява, че от страна на научното мнозинство до този момент е подхождано с явно субективни презумпции по въпроси като мастурбацията, хомосексуалността, предбрачния секс и т.н., както и че подобни поведенчески модели са стигматизирани като „абнормени“ и „патологични“ без каквито и да било изследвания върху „нормалното“, Кинси се наема сам да проведе такова проучване с мащаби, достойни да претендират за достоверност на изводите. Той започва, записвайки разкази на студентите си и поради популярността на курса скоро установява, че за кратко време добива материал, надхвърлящ по обем досегашните отделни изследвания. През 1938 г. той планира и започва амбициозна програма за обзорно изследване върху сексуалността, в което да събере материал от ок. 100 000 души, който да разгледа в серия научни разработки по темата: изследване на сексуалното поведение при мъжете, на сексуалното поведение при жените, на сексуалното поведение в брака, „хетеро-хомосексуалното равновесие“, на законовите аспекти на сексуалността, на проституцията и др. До края на живота си Кинси не успява да изпълни това си амбициозно начинание, но въпреки това събира безпрецедентно по мащабите си количество информация — над 18 000 интервюта, — надвишаващо многократно обема на проведените до този момент (а вероятно и досега) изследвания. Финансиране проф. Кинси получава от Фондацията „Рокфелер“.

Неговите доклади започват с публикуването на „Сексуалното поведение на мъжа“ през 1948 г. като резултат от десет-годишен неуморен труд. През 1953 г. излиза и „Сексуалното поведение на жената“. За отрицателно време Кинси става национална сензация, публикации за него има във водещи обзорни списания. В трудовете си той прави смущаващи разкрития в близо 100 страници изложение на статистическите методи — че между 27 и 37% от женените мъже признават за поне една извънбрачна връзка; че над 90% от мъжете мастурбират; че 69% от мъжете са имали някакъв вид орално-генитален сексуален контакт; че 37% от мъжете признават за поне един хомосексуален сексуален акт, довел до оргазъм; и т.н.4 Тези и множеството други данни водят до буря от полемики, разглеждани като спусъкът на сексуалната революция през 60-те. Президентът на факултативния съвет на университета в Индиана, Хърман Б. Уелс, определя труда на Кинси като тест за академичната свобода.

Значими публикации

  • ''Нови видове и синонимия на американската дъболистна шикалкотворка''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
  • ''История на живота на американската дъболистна шикалкотворка''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
  • ''Филогенеза и биологическа характеристика на род Шикалкотворки''. В: ''Бюлетин на Американския музей по естествознание''. 1920
  • ''Въведение в биологията''. 1926
  • ''Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида''. 1920
  • ''Ново въведение в биологията''. 1933, преработено 1938
  • ''Произход на по-високите разреди Cynips''. 1935
  • ''Сексуалното поведение на мъжа''. 1948, второ издание 1998
  • ''Сексуалното поведение на жената''. 1953, второ издание 1998

Последни години

Алфред Кинси умира на 25 август 1956 г., на 62-годишна възраст в следствие на сърдечни проблеми и пневмония.

Полемика

Трудовете на Кинси, винаги асоциирани със сексуалната революция в САЩ, подхранват значителни полемики след публикуването си. Както самите доклади, така и частният живот на професора стават обект на тези полемики. Спорен е преди всичко проблемът за сексуалния морал.

Част от обществото буквално се разцепва на две. Десните християни намират методите и основните принципи в работата на Кинси за несъвместими с техния религиозен и социално консервативен мироглед. Дори днес името на Кинси е способно да предизвика фанатична омраза.

Понастоящем най-известният хулител на Кинси е д-р Джудит Райзман, налудничавата и по лични причини крайно предубедена5 основателка на RSVPAmerica, абревиатура за „Да възстановим сексуалното целомъдрие и непорочност на Америка“. Райзман е известен противник на хомосексуалността, порнографията и нудизма. Тя твърди, че Кинси и екипа му са насилвали сексуално деца, за да получат данните в част от Докладите Кинси. Мотивите й за това идват от там, че според нея няма как иначе Кинси да се е сдобил с данни за детската сексуалност. Д-р Джон Банкрофт, директор на Института „Кинси“, че темата за сексуалните взаимоотношения между възрастни и деца с преднамерено избрани от опонентите на Кинси с цел лесно да го дискредитират, възползвайки се от емоционално деликатната област: „Днес, когато има тревога подправена с истерия по въпроса за сексуалните злоупотреби с деца, винаги стигаме до положението, в което обвинения е обявен за виновен, до доказване на противното — каква по-добра клевета, за да дискредитираш някого?“ Институтът „Кинси“ твърдо застава зад позицията, че Алфред Кинси никога не е издевателствал сексуално над непълнолетни, нито е наемал други да го вършат; и че винаги е интервюирал децата в присъствието на родителите им. Други отправят критиката си в областта н астатистиката — немалка част от материала на Кинси е събрана от затворници.

Християнската консервативна организация Съвет за проучване на семейството (Family Research Council, FRC) е друг главен критик на Кинси. Организацията приглася на твърденията на Райзман в докемунталния си филм „Децата от таблица 34“, но този проблем не е в основния им фокус. Основният въпрос занимаващ СПС е сексуалната ориентация и хомосексуалността. Тезата н аКинси по въпроса е, че хората не попадат стриктно в тотални категории като „хетеросексуален“ или „хомосексуален“. Според него повечето попадат в междинното пространство между тези понятия, степенувайки преход от единия до другия край на скàла, чиято среда е бисексуалността. Според Съвета за проучване на семейството това е опит от страна на Кинси да легитимира греховната сексуална ориентация, известна като „хомосексуалност“.

Именно Докладите на Кинси, както и работата на психоложката Ивлин Хукър, са част от основните аргументи на Американската асоциация по психиатрия (ААП) да премахне хомосексуалността от списъка си с психични заболявания, отказвайки да подкрепя разглеждането и като нещо „нередовно“ или нуждаещо се от преправяне. Въпреки това изследванията на Кинси продължават да бъдат разглеждани с критичен поглед.

Встрани от работата си, Кинси трябва да търпи и слухове за необичайните си сексуални практики. В биографичната книга „Алфред Кинси: Публичен/Частен живот“6 Джеймс Джоунс го описва като бисексуален мазохист. Твърди се още, че е окуражавал към групов секс дипломиралите се негови студенти, съпругата си и екипа си. Известно е, че Кинси и екипът му са заснемали филми със сексуални актове в таванското помещение на домът му, като част от работата им. Биографа Джонатан Гаторн-Харди обяснява това, търсейки мотив в стремежа към секретност на заснетия материал. Опоненти на Кинси твърдят, че целта на тази продукция е с чисто порнографски характер. Джеймс Джоунс отбелязва, че със знанието на Кинси съпругата му е поддържала сексуални контакти с други мъже, но двамата остават женени в продължение на 35-години, а връзката им е сексуално активна чак докато професора не се разболява в края на живота си. Нито едно от тези твърдения не е подкрепено от Института „Кинси“. Макар и някои да са потвърдени от независими източници, като твърдението за бисексуалността му, други остават спорни. [Линк 1][Линк 2]

Трудовете на Кинси продължават да предизвикват вълнения десетилетия след публикуването си. Критики продължават да предизвикват недоказаните твърдения за сексуални злоупотреби с деца, подхранвани главно от данните на г-н Х — интервюиран от Кинси анонимен мъж, който твърди че е имал стотици сексуални актове от разнороден характер, в това число и инцестуални актове с деца — данни, щателно документирани от Кинси в неприкрити детайли.

Макар изследванията на Кинси да предизвикват бум от проучвания в пренебрегвани до този момент научни области, продължават яростните обвинения в статистически и методологически грешки и недостатъци. И днес Кинси е цитиран като авторитетен източник, въпреки съмненията във валидността на някои от данните му.

Медии

Животът на проф. Алфред Кинси е тема на биографичният филм „Кинси – Истината за секса“ (2004 г.) с Лиам Нийсън и Лора Лини в ролите на професора и съпругата му, а така също и на романа на Т. К. Бойл „Вътрешният кръг“ (2004 г.). През 2005 г. PBS заснема документалният филм „Кинси“, в който Институтът „Кинси“ дава изключителен достъп до някои от документите си. В Чикаго през 2003 г. е представен и мюзикълът „Д-р Секс“, посветен на Кинси.

Бележки

  • 1. The Gall Wasp Genus Cynips: A Study in the Origin of Species.
  • 2. The Origin of Higher Categories in Cynips.
  • 3. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. (Philadelphia: W. B. Saunders) 1948, стр. 9.
  • 4. По Francis M. Mondimore. A Natural History of Homosexuality. The Johns Hopkins University Press, 1996
  • 5. През 1966 г. 10-годишната дъщеря на Райзман е изнасилена от 13-годишния син на приятелско съседско семейство.
  • 6. James H. Jones. Alfred C. Kinsey: A Public/Private Life. Diane Pub Co., 1997

Линкове

Институтът „Кинси“

Биография на немски

Stalik

LEGO вибратор...

Обикновено на опаковките си известната компания за играчки LEGO поставя означение за минималната възраст, допустима за ползването на съответния продукт. Причината е, че някои от комплектите съдържат малки частици, които могат да бъдат погълнати лесно от деца, които не знаят как да ги употребяват. Другата причина е нивото на сложност на съответната конструкция. Интересното обаче е, че няма означение за максимална възраст за употребата на комплектите. Ето до какво води това: конструиране на LEGO вибратор.

Без коментар...

Stalik

„Порно“

FOX News ...за приятел от гимназиалните й години. Говорителят на Мис Спиърс заяви, че сключеният тази събота брак е бил само шега, отишла твърде далеч. Бракът ще бъде анулиран още в понеделник, когато бюрата отворят... Headline News ...между мъж и жена. И аз ще направя всичко възможно да опазя светостта на брака чрез поправка в конституцията, която ще забрани браковете между хомосексуалисти, и ще... ABC Family ...позор за нашата църква. Затова са наказани да се крият и да се срамуват, и да нямат деца, докато не се поправят, и изберат правия път. Животът им на промискуитет, болести, проституция и СПИН е престъпление срещу човечеството и срещу света, както Господ го е замислил... CNN ...което наблюдаваме в Ирак, е напълно нормално. Масовият вандализъм и обирите на обществените сгради са първата глътка въздух за тези репресирани хора, живели цял живот в страх под режима... CBS ...как поддържате този дългогодишен щастлив брак?... Трябваше да променим представите си за най-важните неща в семейството. Сега знаем, че дори сексуалният ни живот да затихва, приятелството е много по-важно, както и прекрасните ни деца, които осиновихме и отгледахме. Грижата за тях неусетно ни принуждава да изберем по-здравословен... КАНАЛ 1 ...инсайд трейдинг, хепънинг на фирмите... Discovery Channel ...между градинските охлюви. Те са хермафродити, едновременно мъжки и женски, и обикновено се скупчват по трима, разменяйки продължително... Porno Channel...

Николай Атанасов

Електронна публикация на „Литературен клуб“, 06. декември 2005 г.

Stalik

Свободата на вярата и на съвестта е пряко зависима от духовната подплата на политическия процес. Ако наречем “политически процес” усвояването на правила и управление в обществото, то религиозната свобода е политическо понятие. Ако обаче разширим понятието “свобода”, ще видим, че то излиза от рамките на политическия процес. Така свободата придобива измерения, които не се гарантират само с демокрацията; придобива дефиниция, която зависи от духовното, културно и историческо състояние на даден народ или група.

Аргумент за това са различните социални устройства, различните “политически процеси”. В съвременен Китай или в Саудитска Арабия, терминът “свобода на религията” има много различно значение в ушите на хората от тези общества, сравнени със същия термин, възприет от американец или западно-европеец. По различен начин се схващат тези понятия и у източно-европейците и в частност – българите. Така историческите, етническите и културните разлики участват в политическия процес на формиране на понятията, включително и тези за свободата на религията и съвестта.

Как например да обясните на един мюсюлманин, отраснал в страна, в която властва шариа закон, тоест светско законодателство, базирано на правилата в Корана, че да избираш своята вяра в Бога или да гласуваш за управниците си е важно политическо право? Такова обяснение би останало неразбираемо за този човек, защото в този тип култура и правна система, като цяло, преобладава разбирането, че ислямът не допуска други религии. А в случаите, когато допуска други идеологии, единствено той може да доминира в обществения живот и мисъл.

Как да убедите един български, руски или сръбски националист, родени и възпитани в годините на комунистическа диктатура, че православието не е присъщо на всяка душа, появила се на белия свят, по Божията воля, на територията на тяхната родина. Или че православието не е национален белег и белег за гражданство, а е само един тип вяра, характерна за мнозина от българското общество, но все пак – не на всички? Идеология или религия, наложени със силата на държавна принуда, стават омразни, а не по-силни, нито по-истинни. Но кой би разбрал тази формула, ако вярата му е плод на безкритично приемане на държавата и нейната политика, а не на изстрадано вътрешно убеждение?

Пример за културно-историческа спънка пред установяване на същността и гарантиране на свободата на съвестта е мъглата, обгърнала пост-комунистическата църква. Мъгла относно някои нейни водачи. В евангелските (а несъмнено и в православните) среди все още има хора високо в институционалната йерархия, които са били, меко казано, раздвоени в служба на комунистическата власт или на братята-християни. Притиснати от комунистическата Държавна сигурност (ДС) тези хора са решили, на времето, че могат да играят двойна игра. Да служат на църквата, като донасят на атеистичната държава за дейността на вярващите, за да може държавата...да осуетява същата тази дейност. Моралният статут на тези хора е неясен за християнските общества, а и дори за самите тях. Те, сега, агенти ли са на бившата ДС или всичко е забравено? Да се извинят ли за предаването на братята и на мисионерите от Запад на тайните служби или да живеят като герои, страдали от издевателствата на комунистическата власт?

Въпросът наистина е сложен от една страна. Как да се постави новото поколение на вярващите на мястото на тези, които са преживели гоненията на комунизма? Но всъщност преживели ли са гонения тези лидери или са ги отбягнали, като са останали привидно верни на църквата, а вътрешно предани на войнстващия атеизъм и антихристите?

Или може би трябва да считаме обратното, че тези двойни агенти са били привидно верни на властта, а всъщност са служели на църквата? В такъв случай, колко предадени за изгаряне Библии и предадени явки на мисионери, разпространяващи “вредна” християнска литератури и Новия Завет, оправдават оставането в църковно служение на тези хора? Сто? Двеста? Може би триста изгорени Библии вече са грях, но двеста са “необходима жертва”, за да се “запази църквата”? Или може би пет предадени братя на службите е допустима жертва, за да останат тези църковни водачи на църковната си длъжност. Но ако са предадени на гонителите им седмина, това вече нарушава Божиите заповеди да се обичаме един други като християни?

От друга страна въпросът е прост. Ако би имало колективна съвест в религиозните общности и отговорност към истината, много въпроси биха получили отговор. Писанията дават ясни инструкции какви да са взаимоотношенията в църквата, и ако ги следват тези хора биха се изправили пред нуждата да се вгледат в себе си и през очите на братята, а не през мъглата на оправданията и разтегливите обяснения на полуистини.

Докато истината не стане на почит в християнските църкви, евангелски и православни, християнството ще остане посредствена имитация на религия, белязана от знака на антихриста и светското, вместо от решителността на Христовите ученици и апостолите. Решаването на тези въпроси обаче е единствено в прерогативите на религиозните общности. Политическият процес и държавата нямат право на участие в тези вътрешни решения, независимо колко болезнена е процедурата за участниците в нея.

Достигнахме отново до понятието свобода, в случая не политическа, а по-скоро духовна. Христос заяви, че “истината ще ви освободи” (Йоан 8:32). В духовността трябва да има истина, иначе тази духовност е източник не на свобода, а на тирания. Вярата, превърната от търсене на взаимоотношение с Бога в удобна формула за лично благоденствие, ражда фанатизъм или лицемерие. Религията, както може да бъде източник на извисяване, така и в нейната “очовечена форма” става източник на неразбиране, отхвърляне, ненавист и насилие.

Така и плодът на политическия процес, в който се оформя понятието за “свобода на религията”, “свобода на съвестта” и свободата въобще, ще бъде горчив, ако духовността на църквата се отвръща от фактите на миналото и от комунистическия модел на държавно-църковни връзки. Колкото и неприятни да са, спомените, греховете и предателствата не си отиват със “замитането им под чергата”.

Политическият процес не може да надскочи духовните процеси в един народ. “Ако светлината ви е мрак, колко голям ще е мракът във вас”? Перифразирам, отново думи, казани от Исус Христос. Ако духовността е заровена в земното, плътското и бесовското, нима плодът й в живота на обществото ще бъде възвисеното, благородното и вечното? В честното отношение към този въпрос и търсенето на отговор е началото на свободата и нейната истинска гаранция. [...]

Виктор Костов, редакционна статия за www.Center-ReligiousFreedom.com, април 2005

Stalik

GOOGLE

От Дейвид А. Вайс *

Само за осем години любимецът на царството на интернет достигна върховете на славата и богатството. Използвана във всяко кътче на света, популярната търсачка е класически пример за сбъдната американска мечта. Въпреки това Google започва да предизвиква скептичност на Уолстрийт и да буди гнева на правозащитните организации. Наистина ли Google е толкова услужлив, вездесъщ и всемогъщ, колкото изглежда?

“Google е нещо истински глобално”

Не съвсем. Google е прозорец към интернет за стотици милиони потребители по цял свят. От арабски до зулуски, търсачката предлага информация на повече от сто езика, в това число и изкуствено създадените есперанто и клингон. Google е безспорен лидер на пазара в САЩ. Използвана за 48% от интернет търсенията в началото на 2006 година, търсачката води с внушителна преднина пред своя конкурент Yahoo, чиито услуги при търсене на информация са ползвани в 22% от случаите. Google се разраства по-бързо в сравнение с основните си конкуренти в САЩ, като не спира да разработва нови технологии, за да привлича нови потребители. Всъщност може дори да се каже, че Google е на път да се превърне в универсална търсачка – Google Mars например предлага интерактивни карти на Червената планета. Google е запазена марка, която от началото на тази година фигурира официално като глагол в тълковния речник Webster’s Dictionary, което показва, че името е навлязло в ежедневната лексика на американеца.

Но на различни места по света Google се натъква на сериозни пречки. В развиващите се страни достъпът до интернет има само отбраното малцинство на заможните. Във високотехнологичните страни Google се конкурира с търсачки, финансирани с правителствени средства. Най-жестока е конкуренцията в Азия. Yahoo заема челната позиция в Япония заради милионите регистрирани потребители на електронна поща. Водеща търсачка в Китай е Baidu.com, която разчита на сериозна правителствена финансова подкрепа. И макар че Google се радва на все по-голяма популярност в Китай, тя, изглежда, изобщо не успява да набере скорост в Южна Корея. Тамошното правителство е вложило огромни средства в предоставянето на широк достъп до високоскоростен интернет и е насърчило редица национални търсачки, които играят водеща роля на местния пазар. Google са така изнервени от невъзможността да завладеят корейското съзнание, че прибягнаха до нещо немислимо – изразходваха средства за реклама на името си, нещо, което много рядко се е налагало на този гигант на интернет да прави другаде.

“Google е следващият Microsoft”

Не. Телевизионните коментатори често твърдят, че Google прилича на Microsoft отпреди 20 години – новоизлюпена компания, ръководена от млади технократи с революционно мислене, които искат да променят света с помощта на всепроникващи новаторски технологии. Критиците на двете компании смятат, че Google има потенциал да се разрасне толкова, че подобно ма Microsoft ще смазва всички свои конкуренти и ще премахва чрез груба сила онези, които му се изпречат на пътя. В подкрепа на тези твърдения те цитират показатели, по които Google вече е надминал компютърния гигант. Google има преднина и пред Microsoft, и пред Yahoo по отношение на броя на потребителите. Освен това повече от най-качествените и най-интелигентните служители на Microsoft (в това число и бившият регионален директор за Китай) са напуснали компанията, за да започнат да работят за Google. Google са настанили свои хора в близост до централния офис на Microsoft – те причакват с привлекателни оферти “дезертьорите”, които не желаят да се местят от Сиатъл в Силициевата долина.

Но тези, които се опасяват, че Google се стреми към световно господство, забравят нещо много важно: Google се конкурира с Microsoft, но Microsoft никога не е имал за конкурент друг Microsoft. Дълбоките джобове на Microsoft – те побират повече от 40 милиарда долара в брой, и доминиращата роля на компанията на пазара на операционните компютърни системи вече принудиха Google да вземе редица скъпо струващи решения. Наскоро Google плати един милиард долара на Time Warner, за да се сдобие с петпроцентов дял от AOL. Този защитен ход бе предизвикан изцяло от паралелните преговори на Time Warner и Microsoft, които бяха готови да платят огромни суми, за да избутат Google от позицията им на предпочитана от AOL търсачка.

Освен това в Google се опасяват, че Бил Гейтс ще затвърди универсалния характер на своята операционна система, като вгради търсачката MSN Search в следващата версия на Windows за нови компютри. За да възпре Microsoft, Google плаща милиони долари на Dell, един от най-големите производители на персонални компютри в света, за да ги накара да направят Google основна търсачка в техните нови продукти. Google може и да е гигант, но Microsoft е много дължини напред.

“Google е най-изобретателната компания в света”

Едва ли. Google Desktop, Google Talk, Google Earth. Това е само една малка част от новите безплатни продукти, които Google въведе през последните няколко години. Няма спор, че компанията предоставя висококачествени услуги и продължава да бъде все така гъвкава и изобретателна. Но Google рядко излиза с нови идеи; компанията по-скоро усъвършенства чужди изобретения. Например Yahoo е първата търсачка, която предлага солиден справочник с адреси на интернет страници през 90-те години на миналия век. С разрастването на интернет AltaVista се превръща в най-добрата търсачка за обстоен преглед по зададена тема в цялото киберпространство. Google не са измислили търсенето в интернет. Но Google се ползва масово заради блестящата й способност да степенува резултатите от търсенето според това доколко съответстват на зададената тема и да предоставя тези резултати за части от секундата.

Нито пък рекламният модел “Pay-per-Click” (потребителят щрака с мишката – рекламодателят плаща), който носи на компанията 6 милиарда долара от интернет реклама за изминалата година, е идея на Google. Тази сума съставлява около 50% от общата стойност на разходите за реклама през 2005 година. Споменатият модел е създаден от компанията Overture, която в крайна сметка става собственост на Yahoo. И тук Google просто усъвършенства нещо, което е вече създадено. Докато мястото на разполаганите от Overture рекламни текстове зависи от сумата, предлагана от работодателя, мястото на рекламата в Google и заплащаната от работодателя сума се определят осен това и от популярността на рекламата, измервана с броя на посещенията. На Google приписват и изобретяването на модела на разпределение на работното време на принципа 70-20-10, т.е. 70% от времето си инженерите отделят за рутинни задачи, 20% - за разработване на нови идеи, свързани с работата на компанията, и 10% - за хобита. Но докато основателите на Google Лари Пейдж и Сергей Брин още са били ученици, компанията 3M вече е предоставяла свободно време в рамките на работното за задоволяване на странични интереси, което довело освен всичко друго до създаването на самозалепващите се листчета със запазена марка Post-it.

“Google защитава правото на лично пространство на своите потребители”

Да, но не съвсем. “На Google се уповаваме.” Това е действащата философия и култура на компанията; за да процъфтява, тя се нуждае от доверието на милиони потребители и рекламодатели. Ала самата компания няма доверие на външни хора. Миналата година репортер на CNET, информационен сайт за технологични продукти, събира информация за изпълнителния директор на компанията Ерик Шмит чрез търсене с Google и публикува статия, която съдържа лични данни за него и съпругата му. За отмъщение от Google заявяват, че отказват да разговарят със CNET и неговия репортер за период от една година. След многобройни негативни реакции, адресирани към лицемерието на това да държиш в немилост информационен източник, защото се е възползвал от твоите услуги, за да намери и сподели информация, Google вдигна своето ембарго.

Google ревниво пази перлата в короната си – базата данни за направените от потребителите на Google търсения на информация, като твърди, че това е изключително в интерес на потребителите. Но в действителност Google действа изцяло в свой интерес. Наскоро министерството на правосъдието на САЩ се обърна към AOL, Microsoft, Yahoo и Google във връзка с разследване на детска порнография с молба да му предоставят информация за търсенията в рамките на едноседмичен период. Всички уважиха молбата с изключение на Google, които водиха съдебна битка в продължение на няколко месеца, докато през март министерството склони да стесни параметрите на своята молба. В случая Google не се води от мотива да защити правото на лично пространство на хората, а по-скоро от страх да не загуби позициите си на пазара. Ако Google бъдат принудени да разкрият твърде много за начина, по който неговите потребители търсят информация в интернет, конкурентите на компанията могат да съумеят да разгадаят тайните на използваната технология. Google ще се бори за защита на своето лично пространство на всяка цена.

“Google е нестандартна компания”

Вече не. При основаването на компанията Пейдж и Брин отправят послание, в което заявяват: “ Google не е обикновена компания и не възнамеряваме да се превърне в такава.” На пръв поглед какво друго би могъл да си помисли човек? В крайна сметка Google предлага комплексно обслужване на своите служители – изискана кухня с три безплатни хранения на ден, безплатна медицинска помощ на място, плажен волейбол и изобщо всички играчки, които сърцето на компютърния маниак може да пожелае. Има дори и футуристични японски тоалетни със затоплено седало и функция за измиване и подсушаване на задните части, която се задвижва при натискане на бутон. С такива придобивки би се възгордял всеки почитател на изкуствения интелект. Компанията прилича на университетско градче, където студентите са на стероиди и където се стимулират изобретателността и работата в екип посредством размиване на границите между работа и забавление.

Но между споменатите елементи на културата на компанията и самата компания има голяма разлика. В качеството си на бизнес начинание Google се оказва съвсем традиционна компания. Подобно на Hewlett-Packard и десетки други компании от Силициевата долина тя се заражда в Станфордския университет. Скоро след това се настанява в гараж в близост до университетското градче и се финансира от известни калифорнийски фирми за рисков капитал. Пейдж и Брин са впечатляващи, но същото може да се каже и за други известни съдружници като Бил Гейтс и Пол Алън от Microsoft, както и Стив Джобс и Стив Возняк от Apple Computer. Когато през 2000 година Пейдж и Брин решиха да назначат външен човек за изпълнителен директор, те привлякоха Шмит – опитен мениджър от фирмата за софтуерни продукти Novell. Той сформира традиционен управленски екип, прилага традиционни механизми за измерване на финансовата ефективност на компанията и изгражда множество защитни механизми за предотвратяване на измами и други подобни дейности. Google чака по-дълго в сравнение с други начинаещи компании, преди да започне да предлага свои акции на фондовата борса, което определено е белег за индивидуалност. Но веднага след като пусна своята първа емисия акции, Google се обвърза с правилата, на които се подчиняват и всички останали компании. Подобно на юноша бунтар, който се разделя с пънкарската си прическа и халкичките, когато постъпва на работа, Google навлезе в етапа на зрялата възраст.

“Google превъзхожда останалите компании в морално отношение”

Може би. Пейдж и Брин се отнасят много сериозно към мотото на Google “Не причинявай зло”. То е удобен и ефикасен инструмент за набиране на кадри, с който се привличат тези, които иначе биха могли ад работят за конкуренти като “Империята на злото”, т.е. Microsoft. Инженерите виждат света на технологиите и бизнеса по различен начин от нас, обикновените простосмъртни. Според тях технологиите могат да се използват както в името на доброто, така и на злото. С тяхна помощ може да се предоставя безплатна информация чрез осигуряване на достъп до съдържанието на милиони книги в интернет, което се опитва да прави Google. Но технологиите могат да се използват и за ограничаване на избора на потребителя чрез предварителни инсталирани операционни системи, в което инженерните пуристи виждат зло.

Но светът не се състои само от добро и зло и Google сами се убедиха в това наскоро. Когато в началото на тази година компанията пусна своята нова търсачка Google.cn с надеждата да стъпи на огромния китайски пазар от 105 милиона интернет потребители, правозащитните организации яростно разкритикуваха Google, че са приели исканията на Пекин за ограничаване на достъпа до информация по болни политически теми като “демокрация” или “площад Тянанмън”. Google защити своето решение по неубедителен начин, заявявайки, че предоставянето на информация в Китай, пък макар и цензурирана, може да насърчи положителни промени. Все пак справедливостта изисква да отбележим, че Google се опитва да смекчи нещата, като уведомява китайските потребители за това, че не носи отговорност за съдържанието на подаваната информация. Google публикува съобщение на всяка цензурирана от Китай интернет страница, в което се казва, че резултатите от търсенето са непълни.

Спорен е въпросът дали Google се водят от чист алтруизъм, или просто си правят реклама. Не може да се отрече все пак, че Google влагат пари в благотворителни начинания. Миналата година компанията обяви, че дарява три милиона от своите акции (което през март 2006 година се равнява на близо един милиард долара) в полза на своето разклонение Google.org, създадено с благотворителна цел. През февруари Пейдж и Брин назначиха Лари Брилиант за изпълнителен директор на тази организация. Брилиант е много уважаван лекар, работил дълги години към Световната здравна организация и други организации от сферата на общественото здравеопазване в подкрепа на такива клаузи като изкореняването на едрата шарка в Индия, борбата със слепотата в Африка, както и с други заболявания. Пейдж и Брин споделят, че се надяват тяхната глобална благотворителна дейност чрез Google.org някой ден да засенчи самата компания Google.

“Google не може да бъде повалена”

Не, може. Съвсем ясно е, че меденият месец на Google приключи. Любимецът на потребителите на интернет се наблюдава под лупа от правителството, а и започва да понася сериозни финансови тежести. Заради усилената конкуренция разходите на Google за маркетинг и реклама се повишават, печалбите на компанията се свиват, а забавените й темпове на растеж предизвикват разочарование на Уолстрийт. Нискорисковите акции на компанията, които някога се търгуваха за над 475 долара за акция, претърпяха жесток спад, като стигнаха до под 350 долара за акция, т.е. паднаха с повече от 25% за по-малко от три месеца. Категоричният отказ на Google да предоставят на борсовите анализатори каквито и да било насоки относно бъдещото си финансово развитие само подсилва колебанията и опасенията на инвеститорите.

Ще изиграе ли Google и второ действие, което да се увенчае с успеха на първото? Или пък бързото му разрастване ще доведе до скъпи грешки? Не може да се отрече, че компанията успя да избълва нови продукти със завидна скорост. Но за разлика от оригинала – търсачката, никой от тях не се превърна в хит. Google Video, Google Talk и Gmail несъмнено са добри продукти, но все още не са лидери на пазара.

Няма съмнение, че компанията Google, която покори фондовата борса и се превърна в учебникарски пример за сбъдната американска мечта, ще продължи и занапред да бъде водеща компания в САЩ. Но тъй като нейните разклонения обхващат целия свят, тя трябва да разбере, че прилагането на универсална стратегия е невъзможно при наличието на такова разнообразие от местни обичаи и закони. Миналата година френския президент Жак Ширак обяви, че Франция и Германия ще подкрепят създаването на нова амбициозна европейска търсачка с име Quaero (“Аз търся” в превод от латински). Френското правителство, което е и основен спонсор на проекта, създаде т.нар. Агенция за промишлени нововъведения с начално капиталовложение в размер на 2 милиарда долара, повечето от които ще бъдат вложени в Quaero. За да продължи своя победен ход, Google, плодът на Силициевата долина, ще трябва да направи нещо повече от това да преведе своята закачлива заглавна страница на различни езици. Остава да видим доколко успешно Google ще се справи с предизвикателствата, произтичащи от различните култури и чуждите правителства, в своя агресивен стремеж към глобално разрастване в епохата на интернет.

* Дейвид Вайс е носител на наградата “Пулицър”. Репортер е на Washington Post и съавтор на “Историята на Google – най-нашумялата фирма, медия и технологичен успех на нашето време” (The Google Story: Inside the Hottest Business, Media and Technology Success of Our Time, New York: Delacorte Press, 2005) - http://thegooglestory.com/

Статията е публикувана във Foreign Policy - България, юни/юли 2006

Stalik

Св. Тома Аквински е един от най-изтъкнатите теолози и философи, виден представител на Аристотеловата традиция в средновековната мисъл. Автор е на забележителните по обема си съчинения „Сума на теологията“ и „Сума против езичниците“. На него принадлежат и прословутите пет довода за съществуването на Бог. Те са част от част първа на „Теологически сборник“ и са отговор на втория въпрос който Тома разглежда в него: „За Бога, дали Бог съществува“.

Трети параграф — Дали съществува Бог

Към третия параграф се процедира така. 1. Изглежда, че Бог не съществува. Защото ако едното би било безкрайно по отношение на противоположните неща, то би унищожило изцяло другото. Но това се разбира в името Бог, т.е. че е нещо безкрайно добро. Ако следователно Бог би съществувал, не би могло да се намери никакво зло. Злото обаче се намира в света. Следователно не съществува Бог.

2. Освен това, онова, което може да се изпълни посредством по-малко принципи, не се получава чрез повече. Изглежда обаче, че много неща, които са очевидни в света, могат да се изпълнят и посредством други принципи, ако се предположи, че няма Бог. Защото тези неща, които са естествени, се свеждат до принципа, който е природата; онези неща действително, които са с цел, се свеждат до принципа, който е човешкият разум или волята. Следователно не е налице никаква необходимост да се приема, че Бог съществува.

Срещу това сведочи онова, което се казва лично от Бога (Изход 3:14): «Аз съм този, който съм» (Ego sum, qui sum).

Заключение. Необходимо е в природата на нещата да се намери едно нещо първо неподвижно, първо действащо, необходимо, което не съществува благодарение на нещо друго; да бъде най-велико, добро и най-добро; първо направляващо чрез интелекта и крайна цел на всичко, което е Бог.

Отговарям, като казвам, че съществуването на Бога може да се докаже по пет начина (или пътища). Първият и по-очевиден начин е, който се основава на движението. Явно е впрочем и се потвърждава и чрез сетивата, че нещо се движи в този свят. Всяко нещо обаче, което се движи, се движи от нещо друго; нищо обаче не се движи, освен според онова, което има силата към това, към което се движи. Движи обаче нещо, което подлежи на движение. Да се движи нещо това означава да се изведе от възможност в действие. Обаче не може да се изведе нещо от възможност в действие освен чрез нещо, което е в действие. Това е така, както топлото в действие прави дървото, което е топло във възможност, да бъде действително топло, и по този начин то движи и променя същото. Не е възможно обаче едно и също нещо да бъде в действителност и във възможност по отношение на едно и също нещо, но само по отношение на различни неща. Защото онова, което е топло в действителност, не може да бъде едновременно топло във възможност, но е едновременно студено във възможност. Следователно не е възможно по отношение на едно и също нещо и по един и същ начин дадено нещо да бъде движещо и движено или пък то да се движи само по себе си. Оттук следва, че всяко нещо, което се движи, трябва да се движи от нещо друго. Ако обаче това, което причинява движението, се движи, трябва и самото то да се движи от нещо друго, а това (последното) от нещо друго. Това обаче не означава, че може до безкрайност да се процедира (върви) по този начин. Защото така не би съществувал първи източник на движението... Понеже онези неща, които се движат, не се движат освен чрез това, чрез което са раздвижени от първото движещо. По същия начин, както тоягата не се движи, освен ако не е движена от ръката. Следователно необходимо е да се стигне до някакво първо движещо, което от нищо не се движи. И под това всички разбират Бога.

Вторият начин изхожда от действащата причина. Намираме, че в сетивните неща в света е налице градация. Нито се среща, нито пък е възможно нещо да представлява действаща причина само на себе си, защото това означава да съществува преди себе си. В действащите причини не може обаче да се отива до безкрайност. Защото при подреждането на действащите причини първата причина е причина на средната, а тази е причина на последната или средните неща са повече или са само едно. Ако обаче се отстрани причината, отстранява се и нейното действие. Следователно, ако нямаше нещо първо в действащите причини, не би имало нито крайно, нито средно. Ако пък така се процедира до безкрайност по отношение на действащите причини, не би съществувала първа действаща причина. И по този начин не ще има нито последно действие, нито средни действащи причини, което е обаче ясно, че е погрешно. Необходимо е следователно да се допусне съществуването на някаква първа действаща причина, която всички наричат Бог.

Третият начин изхожда от възможното и необходимото. И той е следният. Ние намираме сред нещата някои, които са възможни да бъдат и да не бъдат. Защото някои неща възникват и загиват и следователно са възможни и невъзможни. Невъзможно е обаче всички такива неща да съществуват винаги. Онова, което е възможно да не бъде, понякога не съществува. Ако следователно всички неща е възможно да не бъдат, понякога нищо не би имало в нещата. Но ако това е вярно, дори и сега нищо не би имало, понеже онова, което не съществува, не начева да съществува освен посредством нещо, което съществува. И тъй, ако нищо не е било съществуващо, би било невъзможно щото нещо да започне да съществува; и по този начин нищо не би съществувало, което очевидно е погрешно. Следователно не всички съществуващи неща са възможни, но е целесъобразно да има нещо необходимо в нещата. Обаче всяко необходимо или притежава в друго причината за своята необходимост, или няма (такава в нещо друго). Невъзможно е обаче да се процедира до безкрайност в необходимите неща, които притежават причина за своята необходимост, както невъзможно е това и по отношение на действащите причини (което е доказано в същия параграф). Необходимо е следователно да се установи нещо, което да бъде необходимо само по себе си и което няма причина за своята необходимост в друго (място), но което е причина за необходимостта на другите неща.

Четвъртият начин изхожда от степените, които се откриват в нещата. Защото в нещата се открива нещо, което е повече или по-малко добро, истинно и благородно. И така за всички други. Но «повече» и «по-малко» се казва за различни неща според начина по който те се приближават към максималното. Така повече топло е онова, което повече се приближава към онова, което в най-голяма степен е топло (горещо). Следователно е налице нещо, което е най-вярно, най-добро, най-благородно и оттук — най-съществуващо. Защото наистина тези неща, които са най-верни, са и най-съществуващи, както се казва (от Аристотел в «Метафизика», кн. И). Онова обаче, което е най-много такова в някакъв род, е причина за всички неща от този род. Например огънят, който е най-горещ, е причина за всички топли (горещи) неща, както се казва в същата книга. Следователно има нещо, което е причина за съществуването на всички неща, на добротата и на каквото и да съвършенство. И това ние наричаме Бог.

Петият начин изхожда от ръководството (направляването) на нещата [целесъобразност на нещата]. Ние виждаме, че някои неща, на които липсва познание, както например естествените тела, се извършват поради целта. Това се вижда от онова, което се извършва винаги или по-често по един и същ начин, както се постига онова, което е най-добро. Откъдето е явно, че не случайно, а интенционално те достигат до целта. Съществата, които нямат знание, не се стремят към целта освен чрез някой знаещ и разбиращ, както стрелата се направлява от стрелеца. Следователно съществува нещо, което проумява и от което всички естествени неща се подреждат спрямо своята цел. И това ние наричаме Бог.

Към първото (твърдение) следователно трябва да се каже (това), което казва св. Августин: «Тъй като Бог е в най-висша степен добър, по никакъв начин не би допуснал да има нещо лошо в Неговите дела, освен ако не би бил толкова всемогъщ и добър, щото да направи добро дори от злото.» Това се отнася следователно до безкрайната доброта на Бога, щото да позволи да съществуват злини и от тях да направи добрини.

Към второто (твърдение) трябва да се каже, че тъй като природата действа поради определена цел под указанията на един по-висш двигател, необходимо е онези неща, които се създават от природата, да се сведат именно към Бога като към първа причина. Също така и онези неща, които се извършват по определен план, трябва да се сведат към някаква по-възвишена причина, която да не бъде разум и човешка воля. Защото тези две последни (неща) са непостоянни и несъвършени. Трябва обаче всички движещи се неща, които е възможно да загинат, да се сведат към някакъв първи принцип, който е неподвижен и сам по себе си необходим, както вече е показано.

Stalik

Аз залагам на това, че Бог съществува, и живея праведно.

Вие залагате на другото – че Бог не съществува – и живеете без вяра и благочестие.

Ако Бог не съществува, аз не губя нищо, но и вие нищо съществено не печелите.

Но ако Бог съществува! Тогава аз печеля „вечен живот и блаженство“, а вие губите Рая и „печелите“ жарта на Ада. -- Блез Паскал.

Stalik

Думата
фундаментализъм
[оригинално значение] в днешно време предполага ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и не-толерантна. Тя се прилага към тези, чиито начин на живот и политически разбирания са недопустими за модерните, западните, виждания и най-вече за тези, които биха разбили бариерата между държава и църква, която сме издигнали (в Америка). Терминът фундаментализъм е запазен за онези, които имат решителността да се опитат да наложат собствения си мироглед върху останалите. Ние лепваме етикет на тези хора, който веднага ги делегитимира, веднага ги изважда от обществената рамка, като ги превръща в хора, заслужаващи да бъдат отхвърлени
ad hominem
. „Ние“ веднага знаем, че „те“ не са като нас и дори не заслужават вниманието ни, защото „ние“ очевидно не можем да имаме взаимоотношения с „тях“. И още, „ние“ се надяваме, че никога не бихме се държали като „тях“ и че никога не сме го правили.

(Джей М. Харис, „Фундаментализмът: Възражения от един съвременен еврейски историк“, цитиран от

Дж. С. Хаули (редактор) във „Фундаментализмът и равнопоставеността между половете“)

Ето това, бих казал, е едно чудесно базисно описание от Джей Харис на едно доста сложно понятие, с което, бидейки то такова, доста се злоупотребява от демагозите. Те, демагозите, често не само прилагат думата в тясно религиозен смисъл, но обичат да я представят в светлината на преимуществено "ислямска" дума. Мализ Рутвен пък уместно упоменава един интересен аспект на фундаментализма - той е "огледален образ на същия този мироглед, на който би трябвало да опонира, приемайки същия рационален стил на разсъждение, използван от религиозния "враг".

Спирам дотук с кратките размишления умишлено. Темата е твърде широка и несъмнено някога ще се върна към нея. Но дотогава мисля че горното е достатъчна храна за размисъл...

Stalik

Ах тези косми...

Обезкосмяващите се мъже... Тема болна за всеки "мъжкар", който не се занимава с такива "опасни" и "пе****ски" работи. Да, ама не. Това е новата естетика на новото поколение. Обезкосмяването като култура наложена от модата. Лъскави корици със разголени мадами и кавалерите им блещукат от всеки щанд, пръскайки евтина (или не дотам евтина) естетическа наслада за безгрижното младо поколение, а и за онези, които обичат да плакнат очици в по-разголените форми. И там тази нова "ерес" неизменно присъства. В действителност обаче тя не само не е задължителна, но далеч не е и толкова честа, колкото някои си втълпяват.

Тази естетика обаче, като много други неща, като че ли е прекалено "модерна" за полуориента на Балканите. Тя не просто е чужда по дух на тъмния балканский субект, но нему тя се вижда дори противоестествена и - опази Боже! - пе****ска! Шок, ужас и пак шок. Изведнъж от камбанарията на тукашния средностатистически подчертано (ама колкото се може по-видно и демонстративно) хетеросексуален кандидат-мачо тая нова прищявка на някои "не дотам мъжествени" (да се чете "виждате ли - не колкото мен!") индивиди се вижда вече не дотам естетическа. Това вече е някаква болест на културата, като "Бийтълс" и джинсите (a.k.a. дънки) едно време.

Изведнъж, без никой да се опитва да им налага новата ерес, въпросните балкански субекти започват да се чувстват безкрайно застрашени от нея. И още повече - без никой да ги пита те започват демонстративно да излагат тезата, че видите ли, това е не просто "женствено", а направо "пе****ско" (сякаш това е описание на нещо срамно и нередно). От къде аджеба иде тоя проблем?

Много разговори съм дочувал по въпроса и в женски и в мъжки компании и резултата е все един и същ - опоненти на обезкосмяването са преимуществено мъжете. От тях обезкосмяването най-често се заклеймява като "противоестествено" и "немъжествено". Аз имам едно чудесно психоаналитично обяснение за това явление, вдъхновено от едно становище на психоаналитичката Нанси Чодоров (чието изказване е по друг един въпрос, но се връзва с нашата тема). Обяснението не е толкова мое, колкото е психоаналитично. Тази теория разглежда онези случаи, при които първото, което един мъж казва по отношение на обезкосмяването, е че в него няма нищо "мъжествено" (а всъщност се има предвид "мъжкарско").

snap33jb5.jpg

Добре известен е принципа на предаване на "мъжествеността" в психоаналитичната теория. Утвърждаването й у момчето се извършва през т.нар. критичен период през който трябва да се извършат две важни неща - отрицание на женствеността на майката с която има първична връзка и идентификация с мъжествеността на бащата. За много момчета и мъже, особено в по-консервативните и недотам икономически развити страни и общества, срединно положение, при което женствеността и мъжествеността не са в противоборство, а в унисон, е невъзможно (имам предвид в представите им, насадени от консервативното общество). За тези хора мъжествеността (според психоаналитичната теория) се идентифицира главно със защитните механизми. Сиреч тя е под една непрестанна заплаха и това е видно не само при хората - тя е под заплаха от възможността ролята на майката в семейството да стане доминираща (доминираща във възпитанието на децата, в управлението на семейния бюджет и т.н.), под заплаха от другите самци (комплексът, че нечия друга мъжественост, респективно нечий друг полов член може да се окаже по...), под заплаха от тези, които я поставят под съмнение или на изпитание въобще. Интерпретирано в контекста на теорията за едиповия комплекс, тук говорим за заплахата от кастриране - страхът, че надмощието на чуждата сексуалност може да извърши така нежеланата кастрация на идентификацията. Така културата и бита налагат една ялова дефиниция за мъжествеността, обвързвайки едва ли не на биологично ниво с пола и хетеросексуалността. Така се сформира една непременно активна, доминираща, а понякога и агресивна мъжественост, която стои в противовес на две неща (т.нар. "разцепление") - на детската същност и на женската същност. Поставянето на мъжествеността под съмнение се схваща подсъзнателно като опит за идентификация с тези противоположности, а това се разбира от "мъжествения" мъж като едно "лошо", "противоестествено", дори престъпно деяние, акт срещу активната доминантна мъжественост, сиреч концепцията за "мъжкаря". Ражда се един архаичен мироглед (архаичен, защото е характерен за архаичното митологично съзнание) на бинарни опозиции - мъже-жени, силни-слаби, добро-зло (лошо), естествено-неестествено и ключовото мъжествено-немъжествено. На тази база почива една широка гама от комплекси, стоящи зад редица дискриминативни теории и гледища, включително възрастовата дискриминация (страхът от младото поколение и от възможността за негова актива проява; презумпцията "Не си ми на годините"). Ето защо мъжествеността прави най-логичното нещо - защитава се. Къде чрез отрицание, къде чрез атака, тя се опитва да се утвърди и идентифицира с традиционни фалически и полови символи, поведенчески модели и др. Ако "немъжествени" черти се открият у самия индивид (а да не се открият е невъзможно), то той несъмнено търси начин да ги проектира и идентифицира с някой друг, като го използва за опорен пример, за да го оразличи от себе си. Чувството за мъжка сигурност се защитава, чрез разпознаването и изобличаването на "женственото" у друг самец и/или чрез заклеймяването на даден поведенчески модел. Именно този сложен процес, според психоаналитичната теория, аз разпознавам в тази будна и активна реакция на "мъжествения" хетеросексуален мъж срещу нещо така просто като обезкосмяването. Тази атака (според психоаналитичната теория) е опит на активната доминантна мъжественост да защити чувството си за сигурност като такава. Важно е да се отбележи че този почин е по-скоро подсъзнателен, следователно лесно може да бъде отречен и неразпознат от самите изразяващи го. Това според психоанализата.

Истината обаче е далеч по-скучна от това, което си въобразяват въпросните "мъжкари" в стремежа си (и в това няма нищо неестествено) да изложат възможно най-демонстративно мъжествеността си. А тази истина е, че най-напред в този така простичък акт няма нищо женствено или тенденциозно хомосексуално като проявление. Със същия успех като такова може да се заклейми ползването на носна кърпичка. Някои хора правят какви ли не промени по себе си. Но конкретно премахването на космите е нарочено за "женско" по характер действие и се поражда стереотипа, че "истинския" мъж (каквото и да означава това...) не прави подобни неща. Но да си спомним, че някога единственото мъжествено дело са били ловуването, осеменяването на жените и боят. В действителност желанието на някой да се обезкосми най-често почива на две съображения - чисто модни (само защото така е модерно) или естетически (не просто защото е модерно, а защото така се харесва и на самия човек). Това вече е въпрос на вкус. А както ни учи Кант, вкусът е способността за преценка на красивото. Той е в пряко подчинение на естетическите разбирания на индивида и няма нищо общо с "мъжествености" и "женствености". А както ни е добре известно естетиката на всяко ново поколение се вижда на по-старото и/или консервативно като "дивотия". Само дето в нашия случай имаме общество, което тепърва се събужда за истината и ресоциализацията на алтернативните сексуални ориентации и изведнъж мъжествеността се осъзнава сама и изплашена в тъмното, заобиколена от зловещо обезкосмени крака... "Хорър, бате, хорър...". И тук идва ред да се зададат някои логични въпроси: Какво лошо има в това някой да се чувства по-комфортно с обезкосмени крака, ръце, гърди и т.н.? Защо се взема за "красиво" и подходящо жените да си обезкосмяват краката, а мъжете - не? И какъв е проблема, след като никой никого не се опитва да задължава да прави това или да го харесва?

Уви, целият този цирк, в който същите тези "мъжкари" правят от мухата слон, е само едно от най-дребните и комични проявления на застаналата в отбранителна позиция мъжественост, която под ударите на съмнението се опитва да повдигне собственото си самочувствие.

Какъв ли щеше да бъде света, ако нещата бяха по-инак!?... Тогава трябва да си отговорим на два важни въпроса. Какво е „истински мъж“? Какво е „мъжествено“? Еми например употребата на парфюми е изклюително женско и гейско занимание. Мъжа трябва да е натурален. Перфектно е когато супер стимулиращата "мъжка" миризма се допълва и от вонята на пот. Къпането е едно досадно дребно занимание за жени (във ваната) и гейове (по съблекалните). Изобщо един мъж трябва да се отнася пренебрежително към външния си вид. Както се вижда обратното е неестествено за него, противоречи на природата. И за какъв истински мъж говорим, ако той е без бирен коремем и някой килограм отгоре!? А без косми? Това не е никакъв мъж! Нека бъдем натурални!

Stalik

Една тема във форума ми напомни за този въпрос. Ето защо тук ще изложа моята смъртна присъда за смъртната присъда - защо тя не е и не бива да бъде средство за наказание във всяка държава, следваща принципите на хуманността.

За да се отговори на въпроса уместно ли е това нещо смъртното наказание, най-напред ще трябва да го съотнесем към една по-висша инстанция. Затова нека се запитаме каква е целта на правораздавателната система или по-точно - на правото като цяло!? Най-точно мога да илюстрирам (в буквалния смисъл) безправното положение с картината на Йероним Босх "Кола със сено". Картината илюстрира живота: десетки хора живеят живота си както намират за добре и както могат - едни убиват, други крадат, трети се обичат... и всички вкупом грабят от Живота (купата със сеното). А Господ Бог благ гледа отгоре и благославя всички по равно - мъже, жени, деца, царе, просяци, ангели, демони, светци и грешници. И тъй, всеки граби от живота както може и извън картината на Босх. Някои обаче прекаляват. Някои хора в един или друг момент, по една или друга причина се намесват в чуждия дял живот, и къде го разпръсват, къде го заграбват - все успяват да внесат смут в правилният ход на нещата. Така възниква проблем. Ето с какво се опитва да се справи правото - да направи нещата "прави", така както трябва. Да коригира. Правото е едно от нещата отличаващи човешкото от животинското царство (доколкото това разделение е уместно извън чистата биология) - то внася човешките понятия "свобода" и "достойнство" в живота, определя "правото" положение на нещата и се стреми да го брани от посегателство. Правото е сила, при това морално оправдана. Човека е свободно същество по право, дадено му от природата, която е най-висша инстанция в този свят.

Някога, когато нашите прадеди все още блъскали по кремъка, за да си сготвят за вечеря, правото е достигало до т.нар. саморазправа. Тя е резултат от естествения човешки копнеж по индивидуална и незабавна справедливост, от желанието за възстановяване на "правото". Това е чудесно, ала как да отмерим доклоко другият е нарушил "правото" и какво заслужава като санкция? За всекиго това е лесно, ала доколко безпристрастни сме ние, когато трябва да наложим наказание като потърпевши?

Волята за мъст често е водела до един единствен изход - смъртта. Убийството на виновника с цел да се удовлетвори копнежът по справедливост. Защото То, онова, първичното в човешката природа, лелее смърт. Само човешкият ум и разсъдък го възпират. С отмъщението ние лесно отстраняваме престъпника и нахранваме първичното у нас с кръвта му. Ала ще премахне ли това престъпността като цяло? Намерили ли сме ние баланса, "правото" в наказанието, което сме дали, или за пореден път То ни е подвело, все така жадно за кръв!?...

Ето защо човека е създал правната институция. Нейната роля е да установи вината и да отсъди наказанието обективно. И тук вече достигаме до сърцевината на въпроса. Каква е същността на наказанието? Каква е неговата цел?

В Библейските и предкултурни времена е царувал принципа "око за око". Това е идеята за т.нар. възмездие. Тоест в онези времена то се е мислело като отвръщане със същото. Това вече е отмъщение и то е винаги плод на онова пълзящо и съскащо жадно за кръв То в нашата душа. А ако ще градим културно общество (това изискване ние си поставихме още в началото) трябва да се дистанцираме от То. Задраскваме тази идея от работния лист.

Както казахме правото има за цел да върне нещата в руслото на "правото". Като орган на правото възмездието също би трябвало да следва този принцип. Така щом някой отнеме някое наше право, то следва дела, който той е щипнал от нашето сено да ни бъде възстановен и да бъде взето от неговото сено, от неговото право. Ключа тук е, че не се "отвръща със същото". Отнема се друго право. Така наказанието вече добива характера на превантивна мярка. Защо и как? Ами много просто - у обществото се изгражда и утвърждава идеята, че "правото" е нещо неприкосновено и подлежи на защита. На този, който му посегне, ще бъде отнето друго право като необходим акт на възмездие. Необходим, защото не на последно място природата не търпи празноти.

Изяснили си вече същността на наказанието минаваме към обосновка за нашата присъда. Какво прави смъртната присъда? Вмества ли се в тези рамки? Не. Тя не отнема свобода на престъпника. Тя отнема основите на свободата - живота. Онзи който не е сътворил живота не може да го отнема. А живота ни е даден от природата/Бог. Дори родителите ни са само инструментите за това (извинявам се за огрубеното сравнение). Още повече - когато правото съди, тогава съди не друг, а държавата. (Както вече установихме самият потърпевш, като подвластен на То, е негоден да въздаде обективна справедливост.) Как държавата ще отнема живот, който не може да създаде!?!

Смъртното наказание е опасно. Защото съществуват т.нар. "съдебни грешки". И изхождайки от току-що казаното за неспособността на държавата да твори живот, то тя трябва да се дистанцира максимално от всяка опасност да отнеме живот, който е невинен.

На последно място, но не по важност, стои правото на човека да се промени и коригира. Какъв е смисълът от възмездието тогава, когато то е неспособно да възстанови реда? Ако някой е отнел живот убиването му не ще върне този живот, нали? Ако някой може да влезе в "правия" път без да се отнема още един живот, то не е ли това по-"правият" вариант?...

Мисля че схванахте вече идеята. Нарочно оставам въпросите без отговор. Все пак той трябва да е очевиден...

Възможно е да греша. Но така са ме учили, така говори и съвестта ми.

Този текст е авторски. Нито статията като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма.

Stalik

"Ако има Господ, защо Той допуска да умират невинни хора, деца? Защо позволява на злото да вилнее?" Ах, колко досаден въпрос! Всеки път когато стане дума за религия изскача той. И лицата на задалите го грейват в триумфални усмивки, мислейки че са хванали Господ за шлифера. А истината е, че Бог е непознаваем по емпиричен и рационален път. Или поне това ни говори доктрината на християнството. Тук ще изложа нейната теза по въпроса.

Първо да установим две много ключови разлики между християнството и исляма, ей така, от любопитство. Исляма не изключва развитието на научното мислене. Само че учените не се насочвали към познаване на Бога, а към познаване на околния свят; в култ бил издигнат още през средните векове човешкият разум. Така по времето когато Западна Европа е представена от градове-села с кални и мизерни улички, на Арабския полуостров развиват математиката, медицината, астрономията и химията до невиждани за времето си висоти. Аристотел и Платон стават известни на европейците именно чрез арабските им преводи. Бог, учи още исляма, е създател на всичко в този свят, в това число доброто и злото. Водещата идея е за всемогъществото на Аллах, т.е. Аллах=всичко. Аллах е единствен и вездесъщ. Няма троица. Няма равни нему (вж. сура 112). Ала при християнството нещата стоят инак - Бог е създал човека със свободна воля, а човека е добил и познание чрез първородният грях. За добро или зло - май никой не знае. Човек направлява своята съдба. Бог може да му помогне по пътя, но от човек зависи ще спаси ли той душата си. Така при християнството злото не е владение на Бога. То дори не е владение и на Дявола. То е функция на свободната воля на човека. То е просто отсъствието на Бог. Или поне до такова заключение стига един от най-именитите учени на отминалия век. Предлагам на вниманието ви материал от Православие БГ, разкриващ логиката зад това:

Един професор от известен научен институт задал на студентите си следния предизвикателен въпрос: “Бог ли е сътворил всичко съществуващо?”

Един от студентите веднага заявил: “Разбира се, че Бог.”

“Значи, всичко е сътворено от Бога?”, попитал отново професорът.

“Точно така, сър”, отвърнал студентът.

Тогава професорът казал: “Щом всичко е сътворено от Бога, значи злото е сътворено също от Бога. Знаем, че злото съществува, ето защо, изхождайки от принципа, че нашите дела показват нашата природа, от това можем да заключим, че Бог е зло.”

Студентът не отговорил нищо, защото не знаел какво да каже на изложената от професора хипотеза и на направеното заключение. Професорът се почувствал доволен от себе си и гордо заявил на студентите, че за пореден път успява да докаже, че християнската вяра е само един мит.

Тогава друг студент вдигнал ръка: “Мога ли да ви задам един въпрос, професоре?”

“Разбира се”, отвърнал професорът.

Студентът се изправил и попитал: “Кажете ми, професоре, съществува ли студ?”

“Това пък що за въпрос е? Естествено, че съществува. Вие никога ли не сте усещали студ?”

Другите взели да хихикат подигравателно на студента. А той отвърнал: “Не, сър, в действителност студ не съществува. Според законите на физиката това, което наричаме студ, е на практика липса на топлина. Всички организми и обекти са достъпни за изследване само когато са носители или проводници на енергия. Абсолютната нула (- 460 F) е пълна липса на топлина и при такава температура всяка материя става инертна и неспособна да реагира. Студът не съществува. Той е само едно понятие, което сме въвели, за да описваме състоянията, при които липсва топлина.”

Студентът продължил: “Съществува ли тъмнина, господин професоре?”

Професорът отвърнал: “Естествено, че съществува.”

“Тук също грешите, сър – казал студентът. – Тъмнината не съществува. Тъмнината на практика е липса на светлина. Светлината е достъпна за изследване, но не и тъмнината. Като използваме призмата на Нютон, ние разграждаме бялата светлина на различни цветове и изследваме дължината на вълните на всеки отделен цвят. Тъмнината обаче не може да бъде измерена. Тя може да бъде разградена от най-прост лъч светлина. Как ще прецените колко е количеството тъмнина в дадено пространство? Като измерите количеството налична светлина в него. Нали така? Тъмнината е понятие, което използваме, за да описваме следствието от липсата на светлина.”

Накрая младежът попитал: “Съществува ли злото, сър?”

Професорът отвърнал с колеблив тон: “Естествено, че съществува, и аз вече го казах. Виждаме злото всеки ден. Виждаме го в безчовечните отношения между хората. Виждаме го в безбройните престъпления и насилия навсякъде по света. Всички тези неща са прояви на злото.”

А студентът отвърнал: “Злото не съществува, сър, или по-точно, злото не е реалност сама по себе си. Злото е просто отсъствие на Бога. Също както в примерите с тъмнината и студа, това е понятие, което човекът използва, за да описва отсъствието на Бога. Злото не е сътворено от Бога. Злото е резултат от това, че в сърцето на човека липсва Божията любов. Също като при студа, който е следствие от липсата на топлина, и като тъмнината, която е следствие от липсата на светлина.”

Професорът мълчаливо се върнал на своето място.

Разказът е по действителен случай. Името на студента е Алберт Айнщайн.

Части от този текст са авторски. Нито статията като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма без разрешение.

Stalik

Ето я и новата услуга на kaldata.com - мини блогове (дневници). Не можах да се пльосна първи след kal, но затова пък съм трети, а 3 е число с особена символика и вибрации. Тъй че май съм по-доволен на третото място в случая. Ако трябва да съм честен този дневник ми е май излишен. Преди време, възползвайки се от поредната глупост на data.bg си направих с познавателна цел собствен форум. Него ползвах да си складирам разни работи. Сега ми е баш чудно какво ще правя тук, в този блог, но само времето ще покаже... :yanim:

Добре дошли!