• публикации
    25
  • коментари
    26
  • прегледи
    27713

Кой и защо възпяваше Тато?

Stalik

599 прегледа

Трийсетина дни изминаха от смъртта на най-дълго властвалия в държавата българин в най-новата ни история - Тодор Живков. След вестникарската еуфория около кончината му днес почти никой не се сеща за Тато. Най-малкото културтрегерите, много от които бяха проникнали в най-близкото му обкръжение и се славеха като негови любимци. За да си осигурят някакъв пост, високи хонорари или звание, писатели възхваляваха и увековечаваха бившия Първи в литературни творби, художници го рисуваха, скулптори го ваеха, фотографи запечатваха лика му на снимки, актьори претворяваха образа му на екрана. Повечето от тях забравиха колко са обичали Тодор Живков, колко са треперели от всяка негова хула, колко са се радвали на някоя подхвърлена добра дума.

Една от малкото известни актриси, която се осмели да отиде на погребението му и да го изпрати във вечния му път, бе Аня Пенчева. Секссимволът на българското кино е сред многото, получили апартамент, благодарение на Тато, и сред малкото, които и до днес споменават името му с благодарност заради осигурения й покрив.

След писателите и поетите, като че ли най-сервилни навремето бяха кинаджиите.

Талантливият режисьор Христо Ковачев засне епична документална ода за Тато, която кръсти "Човек от народа". Заглавието на лентата се превърна в определение, с което с насмешка понякога наричаха Първия човек в държавата.

Игралното кино не остана по-назад. Няколко актьори се прославиха като вмъквали се в екранната кожа на Тато. Най-трудна вероятно е била задачата на Любомир Младенов. Заради характерната си физиономия и най-вече специфичния си нос Любо Младенов бе коронният изпълнител на ролите на цар Борис и Фердинанд. И изведнъж - Тодор Живков! Сериозен майсторлък се изисква без съмнение, за да се проникне в психиката на толкова различни исторически персони. Пък и какво ли е било притеснението на Младенов? Защото ако Живков не се беше харесал на екрана, можеше със замах да зачеркне бъдещата кариера на актьора. А никак не е лесно да изграждаш положителен образ от прототип, за когото се разказваха най-много вицове в държавата.

Голямо доверие да изиграе ролята на Тато в киното бе възложено и на не особено известния Иван Бурджев. Той е сред малкото актьори, които не успяват да се възползват от споходилия ги шанс да извлекат дивиденти от "честта" да се вживеят в персонажа на Тато.

Уникален експеримент с образа на ексвеличието в киното си позволи да направи единствено "момчето" на българското кино Филип Трифонов. Навремето той бе поканен от починалия преди дни режисьор Борислав Пунчев да покаже на екрана колко възлова е била ролята на Тодор Живков за спасяването на българските евреи. Изненадващо за всички, които знаят за неприязънта му към Тато, Фипо се навива да изпълни ролята.

Той си записва на касети речи на Тато и започва по цял ден да репетира неговия специфичен начин на изказ. Така във филма Филип Трифонов започва да говори точно като героя-прототип, което, както всички помнят - бе твърде смехотворно. Бдителни идеологически цензори обаче веднага надушват гаврата още преди филмът да види бял свят. След като правят строга забележка на Пунчев, той е принуден да наеме Кирил Варийски, който дублира репликите на Фипо в продукцията.

Киран Коларов ("Те надделяха") и Борислав Шаралиев ("Ударът") също прославят бившия ни пръв държавник в свои филми. Коларов и до днес не се отказва от лентата и твърди, че е заснел продукция за саможертвата. Шаралиев също не си посипва главата с пепел заради своята творба.

Руснакът Юлий Озеров пък прави невероятна за времето си смелост като поверява ролята на Тато на непрофесионален актьор в българо-съветска копродукция. Избраникът е брат на известната актриса Мария Стефанова.

За разлика от кинаджиите, театралите не се осмеляват да извадят Тато на сцената, макар самият той да е имал пристрастие към Мелпомена. Не че нямаше да се намери драматург, който да напише пиеса за Тодор Живков и славното му революционно минало. Само че сцената не търпи условност като седмото изкуство. Непосредственият досег с публиката е коварен капан. Фалшивото пресъздаване на историята, сервилното извайване на образа, веднага пораждат нелицеприятни асоциации с действителността и предизвикат взривове от смях в салона. И театралите не рискуват.

Художниците обаче се надпреварват да рисуват лика на Тато, да извайват бюста му от бронз и мрамор. През 1981 г. в навечерието на шумно прокламираната навремето 1300-годишнина от създаването на българската държава и на поредния 12-и конгрес на БКП се организира Обща художествена изложба в Ботевград, кръстена "Чавдар". За да оправдае мястото на експозицията, изкуствоведката Вера Динова-Русева пише в сп. "Проблеми на изкуството": "Ботевград, в чийто край извършиха безсмъртния си подвиг чавдарци, онова средище на царската жандармерия, срещу която те излязоха дръзко със своята свята социална правда, стана свидетел на идейно-художествено събитие с подчертана политическа значимост - ОХИ "Чавдар" '81".

Показателен е фактът, че селекционната комисия не може да пресее безбройните вдъхновени кандидати, които имат мерак да представят свои творби в сбирката. 202 български художници са допуснати да покажат работите си. Излагат се портрети на партизани и "идейно насочени многофункционални композиции". Има творци, които решават, че най-убедително ще се представят с портрети на Тато.

Сред тях са Тома Върбанов, Христо Симеонов, Христо Стефанов и съпругата на Любомир Левчев - Дора Бонева.

Съмнително е, че всички те са били искрени и образът на Тодор Живков е бил музата, която ги е вдъхновявала за работите им. Макар че културтрегерите не могат да се оплачат от грижите, които бяха полагани за тях по времето на дъщеря му Людмила Живкова.

Днешното им оправдание е лаконично и до болка познато: "Такова беше времето. Трябваше да се правят компромиси, за да си позволиш след това и някоя творческа волност."

Все пак, имаше творци, които не коленичаха пред властта и дори се подиграваха с нея. Карикатуристът Тодор Цонев също бе избрал за свой коронен персонаж Тодор Живков - но не го прославяше, а го иронизираше. За което и си изпати.

Затова много съмнително е днес да слушаш оправдания на тези, които славеха Тато. Обидно е да бъдеш убеждаван, че творците са възхвалявали дългогодишния ни соцуправник с омерзение. По-достойно е да си сложат ръката на сърцето и простичко да обяснят, че са го правили заради облагите.

Още по-страшно е, че днес изкуството отново прекланя глава пред управляващите. Защото властници винаги ще има, и творци също.

***

Предсмъртната изповед на Георги Джагаров,

22 септември, 1995 г.

"...Беше още тъмно, когато ми позвъниха по петолъчката. С ледено студен глас секретарят на Тодор Живков - Петров, ми нареди веднага да се явя в ЦК. Валеше ситна лапавица, вятърът я шибаше върху мене и докато стигна до ЦК, леденясах. Секретарят беше отворил вратата на големия кабинет и аз влязох... Загледах се навътре, откъдето с бавни крачки идваше Тодор Живков. Поздравих, но той не ми отговори. Приближи, посочи ми фотьойла до Балевски и каза "Седни!" Кожата на канапето сухо изскърца под мене и от крачолите ми потече вода.

Направо и грубо Живков започна да ме обвинява, че съм довел нашия приятел Пантелей Зарев до тежка сърдечна криза и ако нещо се случи с него, ще отговарям с главата си. Второто обвинение се отнасяше до семейството - как се отнасям към жена си, към децата. Опитах се да кажа, че това са мои семейни въпроси, но Живков ми каза, че не са семейни, а обществени, тъй като заемам обществено положение. И ще отговарям с цялата строгост на партийните изисквания.

Върху главата ми се стовариха тежки чукове. Но най-тежко беше в следващия момент, когато Живков извика: "Ти знаеш ли, че тебе, приятеля на Тодор Живков, от 2 години насам те обработват американското и английското разузнаване чрез една к***а, с която ходиш по баровете?"

Щях да припадна. За мене това беше присъда и аз усетих острото прищракване на белезници. Балевски не помръдна, не можеше да каже нищо. Живков стана: "Засега толкоз!" Подаде ръка на Балевски, но не и на мене: "С тебе може вече и да не видим!"

Кристина Патрашкова

в. "Сега", бр. 202

01.09.1998 г.




2 Коментара


......Още по-страшно е, че днес изкуството отново прекланя глава пред управляващите. Защото властници винаги ще има, и творци също......

Мда.Мисля,че това е есенцията.От там идва всичко.Та нали "творците" също са хора?Те не са взети от някъде другад.Израсли са в България.Свидетели са на всичко което е ставало тук,както и всички нас.И те искат по-добър живот за всички,а и за себе си и семействата си.

Някои загърбват общественото,загърбват другите и се стремят към личното,към своето собствено щастие.Аз не ги оправдавам.Защото не ги и съдя.

Подобни творби,в които се усеща жилката на б;юдолизнеченето,аз просто игнорирам в съзнанието си.какво от това,че някой е вдигнал паметник приживе на Тодор Живков,или го е възпял в стих или е играл ролята му?

Не е "било такова времето".

Просто човекът е такъв.Такъв е-и такъв ще си остане.

Това е най-лесния начин да постигнеш своето.Пътят с най-малкото съпротивление.

Имам много такива хора.И хора,които се занимават и искуство,и хора,които се занимават с философия,религия,медицина,математика и всичко останало.

Най-ниско поставени от тези,които вървят по лесния път са проститутките.Най-високо-творците на режима.

Разлика между тях в начина им на мислене обаче няма.И двете категории люде следват този път-пътят на най-малкото съпротивление,за да постигнат целите си.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход