Премини към съдържанието
  • публикации
    25
  • коментари
    27
  • прегледи
    28538

Облог за съществуването на Бога

Stalik

668 прегледа

Аз залагам на това, че Бог съществува, и живея праведно.

Вие залагате на другото – че Бог не съществува – и живеете без вяра и благочестие.

Ако Бог не съществува, аз не губя нищо, но и вие нищо съществено не печелите.

Но ако Бог съществува! Тогава аз печеля „вечен живот и блаженство“, а вие губите Рая и „печелите“ жарта на Ада. -- Блез Паскал.



1 Коментар


Препоръчани коментари


"Сърцето ми вече е способно да приеме всякаква форма - то е пасище за газели и манастир за християнски монаси, храм за идоли и Кааба за поклонниците, на Тората скрижалите и Корана. Аз изповядвам религията на Любовта, който и път да поемат камилите й. Любовта е моята религия и моята вяра."

.: Мюхидин Ибн ал Араби :.

Сподели този коментар


Линк към коментара
Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Горещи теми в момента

  • Подобни теми

    • от Stalik
      "Ако има Господ, защо Той допуска да умират невинни хора, деца? Защо позволява на злото да вилнее?" Ах, колко досаден въпрос! Всеки път когато стане дума за религия изскача той. И лицата на задалите го грейват в триумфални усмивки, мислейки че са хванали Господ за шлифера. А истината е, че Бог е непознаваем по емпиричен и рационален път. Или поне това ни говори доктрината на християнството. Тук ще изложа нейната теза по въпроса.

      Първо да установим две много ключови разлики между християнството и исляма, ей така, от любопитство. Исляма не изключва развитието на научното мислене. Само че учените не се насочвали към познаване на Бога, а към познаване на околния свят; в култ бил издигнат още през средните векове човешкият разум. Така по времето когато Западна Европа е представена от градове-села с кални и мизерни улички, на Арабския полуостров развиват математиката, медицината, астрономията и химията до невиждани за времето си висоти. Аристотел и Платон стават известни на европейците именно чрез арабските им преводи. Бог, учи още исляма, е създател на всичко в този свят, в това число доброто и злото. Водещата идея е за всемогъществото на Аллах, т.е. Аллах=всичко. Аллах е единствен и вездесъщ. Няма троица. Няма равни нему (вж. сура 112). Ала при християнството нещата стоят инак - Бог е създал човека със свободна воля, а човека е добил и познание чрез първородният грях. За добро или зло - май никой не знае. Човек направлява своята съдба. Бог може да му помогне по пътя, но от човек зависи ще спаси ли той душата си. Така при християнството злото не е владение на Бога. То дори не е владение и на Дявола. То е функция на свободната воля на човека. То е просто отсъствието на Бог. Или поне до такова заключение стига един от най-именитите учени на отминалия век. Предлагам на вниманието ви материал от Православие БГ, разкриващ логиката зад това:

      Един професор от известен научен институт задал на студентите си следния предизвикателен въпрос: “Бог ли е сътворил всичко съществуващо?”

      Един от студентите веднага заявил: “Разбира се, че Бог.”

      “Значи, всичко е сътворено от Бога?”, попитал отново професорът.

      “Точно така, сър”, отвърнал студентът.

      Тогава професорът казал: “Щом всичко е сътворено от Бога, значи злото е сътворено също от Бога. Знаем, че злото съществува, ето защо, изхождайки от принципа, че нашите дела показват нашата природа, от това можем да заключим, че Бог е зло.”

      Студентът не отговорил нищо, защото не знаел какво да каже на изложената от професора хипотеза и на направеното заключение. Професорът се почувствал доволен от себе си и гордо заявил на студентите, че за пореден път успява да докаже, че християнската вяра е само един мит.

      Тогава друг студент вдигнал ръка: “Мога ли да ви задам един въпрос, професоре?”

      “Разбира се”, отвърнал професорът.

      Студентът се изправил и попитал: “Кажете ми, професоре, съществува ли студ?”

      “Това пък що за въпрос е? Естествено, че съществува. Вие никога ли не сте усещали студ?”

      Другите взели да хихикат подигравателно на студента. А той отвърнал: “Не, сър, в действителност студ не съществува. Според законите на физиката това, което наричаме студ, е на практика липса на топлина. Всички организми и обекти са достъпни за изследване само когато са носители или проводници на енергия. Абсолютната нула (- 460 F) е пълна липса на топлина и при такава температура всяка материя става инертна и неспособна да реагира. Студът не съществува. Той е само едно понятие, което сме въвели, за да описваме състоянията, при които липсва топлина.”

      Студентът продължил: “Съществува ли тъмнина, господин професоре?”

      Професорът отвърнал: “Естествено, че съществува.”

      “Тук също грешите, сър – казал студентът. – Тъмнината не съществува. Тъмнината на практика е липса на светлина. Светлината е достъпна за изследване, но не и тъмнината. Като използваме призмата на Нютон, ние разграждаме бялата светлина на различни цветове и изследваме дължината на вълните на всеки отделен цвят. Тъмнината обаче не може да бъде измерена. Тя може да бъде разградена от най-прост лъч светлина. Как ще прецените колко е количеството тъмнина в дадено пространство? Като измерите количеството налична светлина в него. Нали така? Тъмнината е понятие, което използваме, за да описваме следствието от липсата на светлина.”

      Накрая младежът попитал: “Съществува ли злото, сър?”

      Професорът отвърнал с колеблив тон: “Естествено, че съществува, и аз вече го казах. Виждаме злото всеки ден. Виждаме го в безчовечните отношения между хората. Виждаме го в безбройните престъпления и насилия навсякъде по света. Всички тези неща са прояви на злото.”

      А студентът отвърнал: “Злото не съществува, сър, или по-точно, злото не е реалност сама по себе си. Злото е просто отсъствие на Бога. Също както в примерите с тъмнината и студа, това е понятие, което човекът използва, за да описва отсъствието на Бога. Злото не е сътворено от Бога. Злото е резултат от това, че в сърцето на човека липсва Божията любов. Също като при студа, който е следствие от липсата на топлина, и като тъмнината, която е следствие от липсата на светлина.”

      Професорът мълчаливо се върнал на своето място.

      Разказът е по действителен случай. Името на студента е Алберт Айнщайн.



      Части от този текст са авторски. Нито статията като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма без разрешение.

    • от Stalik
      Думата фундаментализъм [оригинално значение] в днешно време предполага ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и не-толерантна. Тя се прилага към тези, чиито начин на живот и политически разбирания са недопустими за модерните, западните, виждания и най-вече за тези, които биха разбили бариерата между държава и църква, която сме издигнали (в Америка). Терминът фундаментализъм е запазен за онези, които имат решителността да се опитат да наложат собствения си мироглед върху останалите. Ние лепваме етикет на тези хора, който веднага ги делегитимира, веднага ги изважда от обществената рамка, като ги превръща в хора, заслужаващи да бъдат отхвърлени ad hominem . „Ние“ веднага знаем, че „те“ не са като нас и дори не заслужават вниманието ни, защото „ние“ очевидно не можем да имаме взаимоотношения с „тях“. И още, „ние“ се надяваме, че никога не бихме се държали като „тях“ и че никога не сме го правили.


      (Джей М. Харис, „Фундаментализмът: Възражения от един съвременен еврейски историк“, цитиран от
      Дж. С. Хаули (редактор) във „Фундаментализмът и равнопоставеността между половете“)


      Ето това, бих казал, е едно чудесно базисно описание от Джей Харис на едно доста сложно понятие, с което, бидейки то такова, доста се злоупотребява от демагозите. Те, демагозите, често не само прилагат думата в тясно религиозен смисъл, но обичат да я представят в светлината на преимуществено "ислямска" дума. Мализ Рутвен пък уместно упоменава един интересен аспект на фундаментализма - той е "огледален образ на същия този мироглед, на който би трябвало да опонира, приемайки същия рационален стил на разсъждение, използван от религиозния "враг".

      Спирам дотук с кратките размишления умишлено. Темата е твърде широка и несъмнено някога ще се върна към нея. Но дотогава мисля че горното е достатъчна храна за размисъл...
    • от Stalik
      Св. Тома Аквински е един от най-изтъкнатите теолози и философи, виден представител на Аристотеловата традиция в средновековната мисъл. Автор е на забележителните по обема си съчинения „Сума на теологията“ и „Сума против езичниците“. На него принадлежат и прословутите пет довода за съществуването на Бог. Те са част от част първа на „Теологически сборник“ и са отговор на втория въпрос който Тома разглежда в него: „За Бога, дали Бог съществува“.



      Трети параграф — Дали съществува Бог


      Към третия параграф се процедира така. 1. Изглежда, че Бог не съществува. Защото ако едното би било безкрайно по отношение на противоположните неща, то би унищожило изцяло другото. Но това се разбира в името Бог, т.е. че е нещо безкрайно добро. Ако следователно Бог би съществувал, не би могло да се намери никакво зло. Злото обаче се намира в света. Следователно не съществува Бог.

      2. Освен това, онова, което може да се изпълни посредством по-малко принципи, не се получава чрез повече. Изглежда обаче, че много неща, които са очевидни в света, могат да се изпълнят и посредством други принципи, ако се предположи, че няма Бог. Защото тези неща, които са естествени, се свеждат до принципа, който е природата; онези неща действително, които са с цел, се свеждат до принципа, който е човешкият разум или волята. Следователно не е налице никаква необходимост да се приема, че Бог съществува.

      Срещу това сведочи онова, което се казва лично от Бога (Изход 3:14): «Аз съм този, който съм» (Ego sum, qui sum).

      Заключение. Необходимо е в природата на нещата да се намери едно нещо първо неподвижно, първо действащо, необходимо, което не съществува благодарение на нещо друго; да бъде най-велико, добро и най-добро; първо направляващо чрез интелекта и крайна цел на всичко, което е Бог.

      Отговарям, като казвам, че съществуването на Бога може да се докаже по пет начина (или пътища). Първият и по-очевиден начин е, който се основава на движението. Явно е впрочем и се потвърждава и чрез сетивата, че нещо се движи в този свят. Всяко нещо обаче, което се движи, се движи от нещо друго; нищо обаче не се движи, освен според онова, което има силата към това, към което се движи. Движи обаче нещо, което подлежи на движение. Да се движи нещо това означава да се изведе от възможност в действие. Обаче не може да се изведе нещо от възможност в действие освен чрез нещо, което е в действие. Това е така, както топлото в действие прави дървото, което е топло във възможност, да бъде действително топло, и по този начин то движи и променя същото. Не е възможно обаче едно и също нещо да бъде в действителност и във възможност по отношение на едно и също нещо, но само по отношение на различни неща. Защото онова, което е топло в действителност, не може да бъде едновременно топло във възможност, но е едновременно студено във възможност. Следователно не е възможно по отношение на едно и също нещо и по един и същ начин дадено нещо да бъде движещо и движено или пък то да се движи само по себе си. Оттук следва, че всяко нещо, което се движи, трябва да се движи от нещо друго. Ако обаче това, което причинява движението, се движи, трябва и самото то да се движи от нещо друго, а това (последното) от нещо друго. Това обаче не означава, че може до безкрайност да се процедира (върви) по този начин. Защото така не би съществувал първи източник на движението... Понеже онези неща, които се движат, не се движат освен чрез това, чрез което са раздвижени от първото движещо. По същия начин, както тоягата не се движи, освен ако не е движена от ръката. Следователно необходимо е да се стигне до някакво първо движещо, което от нищо не се движи. И под това всички разбират Бога.

      Вторият начин изхожда от действащата причина. Намираме, че в сетивните неща в света е налице градация. Нито се среща, нито пък е възможно нещо да представлява действаща причина само на себе си, защото това означава да съществува преди себе си. В действащите причини не може обаче да се отива до безкрайност. Защото при подреждането на действащите причини първата причина е причина на средната, а тази е причина на последната или средните неща са повече или са само едно. Ако обаче се отстрани причината, отстранява се и нейното действие. Следователно, ако нямаше нещо първо в действащите причини, не би имало нито крайно, нито средно. Ако пък така се процедира до безкрайност по отношение на действащите причини, не би съществувала първа действаща причина. И по този начин не ще има нито последно действие, нито средни действащи причини, което е обаче ясно, че е погрешно. Необходимо е следователно да се допусне съществуването на някаква първа действаща причина, която всички наричат Бог.

      Третият начин изхожда от възможното и необходимото. И той е следният. Ние намираме сред нещата някои, които са възможни да бъдат и да не бъдат. Защото някои неща възникват и загиват и следователно са възможни и невъзможни. Невъзможно е обаче всички такива неща да съществуват винаги. Онова, което е възможно да не бъде, понякога не съществува. Ако следователно всички неща е възможно да не бъдат, понякога нищо не би имало в нещата. Но ако това е вярно, дори и сега нищо не би имало, понеже онова, което не съществува, не начева да съществува освен посредством нещо, което съществува. И тъй, ако нищо не е било съществуващо, би било невъзможно щото нещо да започне да съществува; и по този начин нищо не би съществувало, което очевидно е погрешно. Следователно не всички съществуващи неща са възможни, но е целесъобразно да има нещо необходимо в нещата. Обаче всяко необходимо или притежава в друго причината за своята необходимост, или няма (такава в нещо друго). Невъзможно е обаче да се процедира до безкрайност в необходимите неща, които притежават причина за своята необходимост, както невъзможно е това и по отношение на действащите причини (което е доказано в същия параграф). Необходимо е следователно да се установи нещо, което да бъде необходимо само по себе си и което няма причина за своята необходимост в друго (място), но което е причина за необходимостта на другите неща.

      Четвъртият начин изхожда от степените, които се откриват в нещата. Защото в нещата се открива нещо, което е повече или по-малко добро, истинно и благородно. И така за всички други. Но «повече» и «по-малко» се казва за различни неща според начина по който те се приближават към максималното. Така повече топло е онова, което повече се приближава към онова, което в най-голяма степен е топло (горещо). Следователно е налице нещо, което е най-вярно, най-добро, най-благородно и оттук — най-съществуващо. Защото наистина тези неща, които са най-верни, са и най-съществуващи, както се казва (от Аристотел в «Метафизика», кн. И). Онова обаче, което е най-много такова в някакъв род, е причина за всички неща от този род. Например огънят, който е най-горещ, е причина за всички топли (горещи) неща, както се казва в същата книга. Следователно има нещо, което е причина за съществуването на всички неща, на добротата и на каквото и да съвършенство. И това ние наричаме Бог.

      Петият начин изхожда от ръководството (направляването) на нещата [целесъобразност на нещата]. Ние виждаме, че някои неща, на които липсва познание, както например естествените тела, се извършват поради целта. Това се вижда от онова, което се извършва винаги или по-често по един и същ начин, както се постига онова, което е най-добро. Откъдето е явно, че не случайно, а интенционално те достигат до целта. Съществата, които нямат знание, не се стремят към целта освен чрез някой знаещ и разбиращ, както стрелата се направлява от стрелеца. Следователно съществува нещо, което проумява и от което всички естествени неща се подреждат спрямо своята цел. И това ние наричаме Бог.

      Към първото (твърдение) следователно трябва да се каже (това), което казва св. Августин: «Тъй като Бог е в най-висша степен добър, по никакъв начин не би допуснал да има нещо лошо в Неговите дела, освен ако не би бил толкова всемогъщ и добър, щото да направи добро дори от злото.» Това се отнася следователно до безкрайната доброта на Бога, щото да позволи да съществуват злини и от тях да направи добрини.

      Към второто (твърдение) трябва да се каже, че тъй като природата действа поради определена цел под указанията на един по-висш двигател, необходимо е онези неща, които се създават от природата, да се сведат именно към Бога като към първа причина. Също така и онези неща, които се извършват по определен план, трябва да се сведат към някаква по-възвишена причина, която да не бъде разум и човешка воля. Защото тези две последни (неща) са непостоянни и несъвършени. Трябва обаче всички движещи се неща, които е възможно да загинат, да се сведат към някакъв първи принцип, който е неподвижен и сам по себе си необходим, както вече е показано.
    • от Stalik
      Свободата на вярата и на съвестта е пряко зависима от духовната подплата на политическия процес. Ако наречем “политически процес” усвояването на правила и управление в обществото, то религиозната свобода е политическо понятие. Ако обаче разширим понятието “свобода”, ще видим, че то излиза от рамките на политическия процес. Така свободата придобива измерения, които не се гарантират само с демокрацията; придобива дефиниция, която зависи от духовното, културно и историческо състояние на даден народ или група.

      Аргумент за това са различните социални устройства, различните “политически процеси”. В съвременен Китай или в Саудитска Арабия, терминът “свобода на религията” има много различно значение в ушите на хората от тези общества, сравнени със същия термин, възприет от американец или западно-европеец. По различен начин се схващат тези понятия и у източно-европейците и в частност – българите. Така историческите, етническите и културните разлики участват в политическия процес на формиране на понятията, включително и тези за свободата на религията и съвестта.

      Как например да обясните на един мюсюлманин, отраснал в страна, в която властва шариа закон, тоест светско законодателство, базирано на правилата в Корана, че да избираш своята вяра в Бога или да гласуваш за управниците си е важно политическо право? Такова обяснение би останало неразбираемо за този човек, защото в този тип култура и правна система, като цяло, преобладава разбирането, че ислямът не допуска други религии. А в случаите, когато допуска други идеологии, единствено той може да доминира в обществения живот и мисъл.

      Как да убедите един български, руски или сръбски националист, родени и възпитани в годините на комунистическа диктатура, че православието не е присъщо на всяка душа, появила се на белия свят, по Божията воля, на територията на тяхната родина. Или че православието не е национален белег и белег за гражданство, а е само един тип вяра, характерна за мнозина от българското общество, но все пак – не на всички? Идеология или религия, наложени със силата на държавна принуда, стават омразни, а не по-силни, нито по-истинни. Но кой би разбрал тази формула, ако вярата му е плод на безкритично приемане на държавата и нейната политика, а не на изстрадано вътрешно убеждение?

      Пример за културно-историческа спънка пред установяване на същността и гарантиране на свободата на съвестта е мъглата, обгърнала пост-комунистическата църква. Мъгла относно някои нейни водачи. В евангелските (а несъмнено и в православните) среди все още има хора високо в институционалната йерархия, които са били, меко казано, раздвоени в служба на комунистическата власт или на братята-християни. Притиснати от комунистическата Държавна сигурност (ДС) тези хора са решили, на времето, че могат да играят двойна игра. Да служат на църквата, като донасят на атеистичната държава за дейността на вярващите, за да може държавата...да осуетява същата тази дейност. Моралният статут на тези хора е неясен за християнските общества, а и дори за самите тях. Те, сега, агенти ли са на бившата ДС или всичко е забравено? Да се извинят ли за предаването на братята и на мисионерите от Запад на тайните служби или да живеят като герои, страдали от издевателствата на комунистическата власт?

      Въпросът наистина е сложен от една страна. Как да се постави новото поколение на вярващите на мястото на тези, които са преживели гоненията на комунизма? Но всъщност преживели ли са гонения тези лидери или са ги отбягнали, като са останали привидно верни на църквата, а вътрешно предани на войнстващия атеизъм и антихристите?

      Или може би трябва да считаме обратното, че тези двойни агенти са били привидно верни на властта, а всъщност са служели на църквата? В такъв случай, колко предадени за изгаряне Библии и предадени явки на мисионери, разпространяващи “вредна” християнска литератури и Новия Завет, оправдават оставането в църковно служение на тези хора? Сто? Двеста? Може би триста изгорени Библии вече са грях, но двеста са “необходима жертва”, за да се “запази църквата”? Или може би пет предадени братя на службите е допустима жертва, за да останат тези църковни водачи на църковната си длъжност. Но ако са предадени на гонителите им седмина, това вече нарушава Божиите заповеди да се обичаме един други като християни?

      От друга страна въпросът е прост. Ако би имало колективна съвест в религиозните общности и отговорност към истината, много въпроси биха получили отговор. Писанията дават ясни инструкции какви да са взаимоотношенията в църквата, и ако ги следват тези хора биха се изправили пред нуждата да се вгледат в себе си и през очите на братята, а не през мъглата на оправданията и разтегливите обяснения на полуистини.

      Докато истината не стане на почит в християнските църкви, евангелски и православни, християнството ще остане посредствена имитация на религия, белязана от знака на антихриста и светското, вместо от решителността на Христовите ученици и апостолите. Решаването на тези въпроси обаче е единствено в прерогативите на религиозните общности. Политическият процес и държавата нямат право на участие в тези вътрешни решения, независимо колко болезнена е процедурата за участниците в нея.

      Достигнахме отново до понятието свобода, в случая не политическа, а по-скоро духовна. Христос заяви, че “истината ще ви освободи” (Йоан 8:32). В духовността трябва да има истина, иначе тази духовност е източник не на свобода, а на тирания. Вярата, превърната от търсене на взаимоотношение с Бога в удобна формула за лично благоденствие, ражда фанатизъм или лицемерие. Религията, както може да бъде източник на извисяване, така и в нейната “очовечена форма” става източник на неразбиране, отхвърляне, ненавист и насилие.

      Така и плодът на политическия процес, в който се оформя понятието за “свобода на религията”, “свобода на съвестта” и свободата въобще, ще бъде горчив, ако духовността на църквата се отвръща от фактите на миналото и от комунистическия модел на държавно-църковни връзки. Колкото и неприятни да са, спомените, греховете и предателствата не си отиват със “замитането им под чергата”.

      Политическият процес не може да надскочи духовните процеси в един народ. “Ако светлината ви е мрак, колко голям ще е мракът във вас”? Перифразирам, отново думи, казани от Исус Христос. Ако духовността е заровена в земното, плътското и бесовското, нима плодът й в живота на обществото ще бъде възвисеното, благородното и вечното? В честното отношение към този въпрос и търсенето на отговор е началото на свободата и нейната истинска гаранция. [...]

      Виктор Костов, редакционна статия за www.Center-ReligiousFreedom.com, април 2005
×
×
  • Добави ново...